Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (38)

9

Робин изтича нагоре по дрънчащите метални стълби със същите ниски обувки, с които беше предишния ден. Преди двайсет и четири часа, безсилна да изтръгне натрапчиво забилата се в съзнанието й фраза „детектив с тиха стъпка“, тя бе избрала най-неелегантните си обувки за обиколките през деня. Днес, след възбудата й от постигнатото с вехтите черни обувки, те бяха придобили блясъка на кристалните пантофки на Пепеляшка. Нямаше търпение да разкаже на Страйк всичко, което беше открила, и стигна почти на бегом до Денмарк стрийт през строителните отпадъци, огрени от слънцето. Беше убедена, че всякаква неловкост, задържала се у Страйк след пиянските му подвизи преди две вечери, ще бъде засенчена от общата им възбуда, когато разкаже за забележителните си соло открития от предишния ден.

Ала когато стигна до втората площадка, спря рязко. За трети път стъклената врата беше заключена, а офисът зад нея — неосветен и безшумен.

Тя си отключи, влезе и направи бърз оглед на обстановката. Вратата към вътрешния офис беше отворена. Походното легло на Страйк бе грижливо сгънато. Нямаше следи от вечеря в кошчето за боклук. Мониторът на компютъра бе тъмен, чайникът — студен. Робин бе принудена да заключи, че Страйк не е нощувал у дома (както го формулира в ума си).

Тя окачи палтото си, после извади от чантата си малък бележник, включи компютъра и след няколко минути изпълнено с надежда, но безплодно чакане започна да пише доклад за откритото предишния ден. Почти не бе спала от вълнение как ще го съобщи лично на Страйк. Писането на клавиатурата беше донякъде разочароващо. Къде беше той?

Докато пръстите й летяха по клавишите, в ума й изникна вероятен отговор, който никак не й харесваше и който тя се зае да обмисля. Съкрушен от новината за годежа на бившата си приятелка, дали не бе отишъл да я умолява да не се омъжва за другия? Та не бе ли крещял из целия Чаринг Крос Роуд, че Шарлот не обича Джаго Рос? Може би все пак беше истина; може би Шарлот се бе хвърлила в обятията на Страйк и сега, помирени, си отспиваха прегърнати в апартамента, от който бе пропъден преди четири седмици. Робин си спомни завоалираните въпроси и намеци на Луси за Шарлот и заподозря, че едно такова евентуално събиране не би допринесло за сигурността на работата й. „Не че има значение — напомни си тя, докато пишеше настървено и с нехарактерни за нея неточности. — Тръгваш си само след една седмица.“ Тази мисъл още повече засили възбудата й.

Другата възможност, разбира се, бе Страйк да е отишъл при Шарлот и тя да го е отхвърлила. В такъв случай въпросът за сегашното му местонахождение ставаше по-неотложен и по-малко личен. Ами ако при цялата си уязвимост бе излязъл, решен отново да се напие до несвяст? Бързите пръсти на Робин се забавиха и спряха по средата на изречението. Тя се завъртя на стола си, за да погледне мълчащия служебен телефон.

Като нищо тя можеше да е единственият човек, който знае, че Корморан Страйк не е там, където се полага да бъде. Може би беше редно да позвъни на мобилния му телефон? Ами ако не вдигне? Колко часа трябваше да изчака, преди да се свърже с полицията? Дойде й идеята да позвъни на Матю в службата му и да се посъветва с него, но бързо я отхвърли.

Двамата с Матю се бяха скарали, когато Робин се върна с голямо закъснение у дома, след като бе изпроводила пияния Страйк от „Тотнъм“ до офиса му. Матю отново бе започнал да й натяква, че е наивница, прекалено чувствителна и си пада по неудачници. Че Страйк си търси евтина секретарка и използва емоционален шантаж, за да постигне целите си. Че вероятно няма никаква Шарлот, а всичко е сложно скроен заговор, за да си осигури той съчувствието и услугите на Робин. Тогава Робин избухна и му каза, че ако някой я шантажира, това е той с постоянното си мрънкане за парите, които тя трябвало да печели, и с намеците си, че не внася достатъчен дял. Не е ли забелязал, попита го, че й доставя удоволствие да работи за Страйк. Не му ли е минало през задръстения счетоводителски мозък, че може да се ужасява от тягостната и еднообразна служба в „Човешки ресурси“? Матю беше поразен и се впусна в извинения (макар да си запази правото да укорява поведението на Страйк), ала Робин, обикновено миролюбива и добродушна, остана гневна и отчуждена. Примирието настъпи чак на следващата сутрин, и то примесено с антагонизъм главно от страна на Робин.

Сега, докато наблюдаваше телефона в тишината, част от гнева й към Матю се насочи към Страйк. Къде беше той? Какво правеше? Защо се държеше, сякаш си заслужаваше обвиненията на Матю в безотговорност? Тя беше тук, пазеше крепостта, а той вероятно тичаше подир бившата си годеница, пращайки бизнеса им по дяволите…

… неговия бизнес…

На стълбите се раздадоха стъпки: на Робин й се стори, че разпознава леко неравномерната походка на Страйк. Тя изчака, вперила ядосан поглед във вратата, докато се увери, че стъпките отминаха първата площадка; после решително завъртя стола си към монитора, отново започна да чатка по клавишите, а сърцето й препускаше.

— Добро утро.

— Здравей.

Тя удостои Страйк с мимолетен поглед и продължи да пише. Той изглеждаше уморен, небръснат и необичайно добре облечен. У нея се затвърди убеждението, че е пробвал помирение с Шарлот, и то, ако можеше да се съди по вида му, бе успешно. Следващите две изречения бяха изпъстрени с буквени грешки.

— Как са нещата? — попита Страйк, като забеляза изопнатия профил на Робин със стисната челюст и хладното й поведение.

— Добре — отвърна Робин.

Сега възнамеряваше да постави пред него идеално написания си доклад и после с ледено спокойствие да обсъди подробностите около напускането си. Можеше да му предложи да наеме нова временна секретарка от тази седмица, за да може тя, преди да си тръгне, да инструктира своевременно заместничката си относно организацията в офиса.

Страйк, чийто невероятен късмет предишния ден преди няколко часа бе приключил разбиващо в стил приказка и който не се бе чувствал така жизнерадостен от месеци насам, бе чакал с нетърпение да види секретарката си. Нямаше намерение да я въвежда в нощните си дейности (или поне не в тези, които толкова успешно бяха укрепили пострадалото му его), защото по принцип не отваряше уста по такива въпроси, а и се надяваше да възстанови, доколкото бе възможно, границите, пристъпени вследствие на неразумното му наливане с бира. Все пак си бе подготвил впечатляваща извинителна реч за поведението си от по̀ предишната вечер, думи на благодарност и експозе на интересните изводи, извлечени от вчерашните разговори.

— Пие ли ти се чай?

— Не, благодаря.

Той погледна часовника си.

— Закъснял съм само с единайсет минути.

— Твоя работа е кога пристигаш. По-точно — опита се тя да смекчи твърде враждебно прозвучалото изказване, — не е моя работа какво… кога идваш в офиса.

След като бе репетирала наум как великодушно ще успокоява Страйк при извиненията, които очакваше да излее за пиянското си поведение отпреди четирийсет и осем часа, сега имаше усещането, че позата му е неприлично лишена от срам и угризения.

Страйк се зае с чайника и след няколко минути постави до нея чаша с димящ чай.

— Казах, че не искам…

— Би ли оставила този важен документ за минутка, за да ти кажа нещо.

Тя запази доклада с няколко натискания на клавишите и се обърна с лице към него, скръстила ръце на гърдите си. Страйк седна на старото канапе.

— Исках да се извиня за по̀ миналата вечер.

— Няма нужда — с изтънял и напрегнат глас изрече тя.

— Напротив, има. Не помня много от това, което съм направил. Надявам се да не съм бил извънредно противен.

— Не беше.

— Сигурно си схванала картинката. Бившата ми годеница току-що се сгодила за старо гадже. Отне й три седмици след раздялата ни да се сдобие с нов пръстен на ръката си. Това е просто фигуративно казано, аз така и не й купих пръстен, нямах пари за това.

Робин схвана от тона му, че помирение не е имало. Но в такъв случай къде беше прекарал нощта? Тя разкръсти ръцете си и автоматично взе чашата с чай.

— Не беше твое задължение да дойдеш и да ме завариш така, но вероятно ме спаси от припадък в някоя канавка или от сбиване с някого, така че много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Робин.

— Признателен съм ти също, че ми донесе алка-зелцер — добави Страйк.

— Помогна ли? — попита леко намусено Робин.

— За малко да оповръщам всичко тук — призна Страйк и потупа с юмрук вехтото канапе, — но щом се задейства, много ми помогна.

Робин се засмя и Страйк си спомни за пръв път бележката, пъхната под вратата с извинението, което бе дала за тактичното си отсъствие.

— И тъй, нямах търпение да чуя какъв напредък си имала вчера — излъга той. — Не ме дръж в напрежение.

Робин разцъфна като водна лилия.

— Тъкмо го печатах…

— Разкажи ми с твои думи, после ще довършиш доклада за досието по случая — предложи Страйк, като си отбеляза наум, че винаги може да го махне, ако е безполезен.

— Добре — каза Робин едновременно въодушевена и притеснена. — Ами както ти написах в бележката, видях, че искаш да проучиш професор Ейджиман и хотел „Малмезон“ в Оксфорд.

Страйк кимна, благодарен за пояснението, защото не си спомняше подробностите от бележката, прочетена още в разгара на махмурлука му.

— И тъй — леко задъхано продължи Робин, — най-напред отидох на Ръсел Скуеър, в Института по ориенталски и африкански науки. Натам сочеха записките ти, нали? — добави тя. — Проверих по картата, съвсем близо до Британския музей е. Нали това означаваше съкращението ти ИОАН?

Страйк отново кимна.

— Влязох там, казах, че пиша дисертация по африканска политика и поисках информация за професор Ейджиман. Препратиха ме към една много отзивчива секретарка в Катедрата по политически науки, която е работила с него, и тя ми даде купища информация за човека, включително библиография и кратка биография. Бил е студент в този институт.

— Наистина ли?

— Да — каза Робин. — Имам и негова снимка.

Тя измъкна фотокопие от бележника си и го подаде на Страйк.

Той видя чернокож мъж с издължено лице с високи скули, с ниско подстригани прошарени коса и брада и с очила със златни рамки, държани от извънредно големи уши. Взира се в него няколко секунди, а накрая отрони:

— Божичко!

Робин чакаше с приповдигнат дух.

— Божичко! — повтори Страйк. — Кога е умрял?

— Преди пет години. Секретарката се разстрои, когато заговори за това. Каза, че бил много умен, а при това и безкрайно добър човек. Отдаден християнин.

— Имал ли е семейство?

— Да. Оставил е вдовица и син.

— Син — повтори Страйк.

— Да — каза Робин. — В армията е.

— В армията — думите на Страйк прозвучаха като някакво ехо. — Не ми казвай.

— В Афганистан е.

Страйк се изправи и започна да крачи нагоре-надолу, все още държейки в ръка снимката на професор Джосая Ейджиман.

— Не успя да научиш частта му, нали? Не че има значение, мога да я открия — каза той.

— Направих запитване — отвърна Робин и се консултира с бележките си, — но не ми е много ясно. Има ли сапьорска част?

— Кралският инженерен полк — каза Страйк. — Това аз ще го проверя.

Той спря до бюрото на Робин и отново се взря в лицето на професор Джосая Ейджиман.

— Произхожда от Гана — уведоми го тя, — но до смъртта му семейството е живяло в Клъркънуел.

Страйк й върна снимката.

— Не я губи. Справила си се страхотно, Робин.

— Това не е всичко — каза тя изчервена и развълнувана, като правеше усилие да не се усмихне до ушите. — Следобед взех влака до Оксфорд и отидох в „Малмезон“. Знаеш ли, че са превърнали стар затвор в хотел?

— Сериозно ли? — учуди се Страйк и се облегна на канапето.

— И е доста приятен всъщност. Реших да се направя на Алисън и да проверя дали Тони Ландри не е забравил нещо там…

Страйк отпи от чая си, като си каза, че звучи твърде неправдоподобно секретарка да бъде изпратена с такава цел три месеца след случката.

— Във всеки случай това беше грешка.

— Нима? — изрече той със старателно неутрален тон.

— Да, защото Алисън е ходила в „Малмезон“ на седми, за да се опита да открие Тони Ландри. Голям конфуз се получи, защото едно от момичетата на рецепцията било на смяна в онзи ден и я помнеше.

Страйк отпусна ръката, в която държеше чашата си.

— Я виж ти колко интересно взе да става — отбеляза той.

— Така е — развълнувано потвърди Робин. — Наложи ми се да мисля много бързо.

— Да не им каза, че името ти е Анабел?

— Не — засмя се леко тя. — Казах: о, добре тогава, ще ви призная истината. Аз съм приятелката му. И поплаках малко.

— Плака?!

— Не беше чак толкова трудно — рече изненадана Робин. — Просто влязох в образ. Обясних, че го подозирам за тайна връзка.

— Не с Алисън, нали? Ако са я видели, не биха повярвали…

— Не, но казах, че не вярвам въобще да е бил в хотела… Във всеки случай разиграх малка сцена, а момичето, което бе разговаряло с Алисън, ме отведе настрани, за да ме успокои. Каза, че не можели просто така да раздават информация за хората без основателна причина, имали си политика дрън-дрън… сещаш се. Но накрая, за да ме накара да спра да плача, ме уведоми, че се е регистрирал вечерта на шести и е напуснал сутринта на осми. При напускането си направил въпрос, че му дали погрешния вестник, та затова тя си го спомняла. Така че той определено е бил там. Разпитах я малко истерично откъде е сигурна, че е бил той, и тя ми го описа в подробности. Знам как изглежда той — избърза да съобщи, преди Страйк да е успял да я попита. — Преди да тръгна, погледнах снимката му в уебсайта на кантората „Ландри, Мей, Патерсън“.

— Ти си гениална — възхити се Страйк. — А цялата тази история е дяволски подозрителна. Какво ти каза тя за Алисън?

— Че дошла и искала да го види, но него го нямало. Ала потвърдили, че е отседнал при тях. И после тя си тръгнала.

— Много странно. Тя би трябвало да е знаела, че той е на конференцията, защо не е отишла най-напред там?

— Не знам.

— Услужливата служителка в хотела сподели ли дали го е виждала и друг път освен при регистрирането и при напускането?

— Не — отвърна Робин. — Но ние знаем, че е присъствал на конференцията. Това го проверихме, помниш ли?

— Знаем, че се е регистрирал и че сигурно е взел бадж с името си. А после се е върнал в Челси да посети сестра си лейди Бристоу. Защо?

— Ами… тя е била болна.

— Дали? Претърпяла е операция и се е предполагало, че е излекувана.

— Хистеректомия — уточни Робин. — Надали би се чувствала прекрасно след нея.

— Имаме човек, който не харесва особено сестра си, това го чух от собствената му уста. Вярвал е, че тя е претърпяла животоспасяваща операция и е бил наясно, че двете й деца са при нея. Защо е била тази спешност да я види?

— Ами… вероятно току-що е била изписана от болницата — вече не така сигурна предположи Робин.

— Което той е знаел, че ще се случи, когато е тръгнал за Оксфорд. Защо не е останал в града, за да я посети, като е бил толкова загрижен, а после да се отправи за следобедната сесия на конференцията? Защо да шофира над осемдесет километра, да пренощува в онзи луксозен затвор, да иде на конференцията и после пак да отпраши към града?

— Може да е получил обаждане, че тя не се чувства добре. Може Джон Бристоу да му е позвънил и да го е повикал.

— Бристоу не спомена да е канил чичо си да се отбие. По онова време не са били в добри отношения. И на двамата никак не им се говори за въпросното посещение на Ландри.

Страйк отново стана и закрачи, като леко накуцваше, но почти не усещаше болката в крака си.

— Не — промърмори той. — Бристоу да повика сестра си, която по единодушни твърдения е била голямата слабост на майка им, това е логично. Но да повика брата на майка си, който е извън града и в никой случай не й е голям фен, да пропътува той това разстояние, за да я види, това вече не ми се връзва. А сега установяваме, че Алисън е ходила да търси Ландри в хотела му в Оксфорд. По собствена инициатива ли е отишла, или някой я е пратил?

Телефонът иззвъня и Робин вдигна слушалката. За изненада на Страйк тя мигом възприе австралийски акцент.

— О, съжалявам, тя не е тук… Не… Нее… Не знам къде е отишла… Не… Името ми е Анабел…

Страйк се засмя тихичко. Робин го стрелна с поглед на престорено оскърбление. След почти минута измъчен австралийски изговор тя затвори.

— „Временни кадри“ — уведоми го.

— Много ми дойдоха тези Анабел. Сегашната повече приличаше на южноафриканка, отколкото на австралийка.

— А сега аз искам да чуя какво ти се случи вчера — каза Робин, вече едва сдържаща нетърпението си. — Видя ли се с Брайъни Радфорд и Киара Портър?

Страйк й разказа всичко, което се бе случило, като пропусна само завършека на екскурзията си до апартамента на Еван Дъфийлд. Постави особено ударение върху настояването на Брайъни Радфорд, че дислексията й е била причината да прослуша съобщенията в гласовата поща на Ърсула Мей; върху неколкократно заявеното твърдение на Киара Портър как Лула й казала, че ще остави всичко на брат си; върху раздразнението на Еван Дъфийлд, че Лула постоянно проверявала колко е часът, докато била в „Узи“, и върху заплашителния имейл, пратен от Танзи Бестигуи до съпруга й, с когото се развеждаха.

— Но къде е била Танзи? — попита Робин, която бе изслушала с огромно внимание всяка дума от разказа на Страйк. — Ако можем да научим…

— О, почти сигурен съм, че знам къде е била — заяви Страйк. — Трудното е да бъде накарана да признае, защото рискува да изгуби издръжка от няколко милиона лири от Фреди. И ти ще се сетиш, ако отново прегледаш полицейските снимки.

— Но…

— Погледни снимките на предната фасада на сградата, направени в ранната сутрин, когато е умряла Лула, и помисли как беше, когато ние я видяхме. Полезно е за тренировката ти като детектив.

Робин изпита силен прилив на вълнение и щастие, мигновено попарени от съжаление, защото скоро щеше да напусне работата си и да иде в сферата на човешките ресурси.

— Трябва да се преоблека — каза Страйк и се изправи. — Моля те, опитай се пак да се свържеш с Фреди Бестигуи.

Той изчезна във вътрешната стая, затвори вратата зад себе си и смъкна късметлийския си костюм (както щеше да го нарича занапред), за да го смени със стара и удобна риза и по-свободни панталони. Когато отмина бюрото на Робин на път за банята, тя беше на телефона с онова изражение на дезинтересирана готовност, каквото има някой, оставен на изчакване. Страйк изми зъбите си над напуканата мивка, като си мислеше колко по-лесен би бил животът с Робин занапред, след като негласно беше признал пред нея, че живее в офиса, после се върна и я завари вече затворила телефона и изнервена.

— Едва ли вече си правят труда да предават съобщенията ми — предположи тя. — Отговарят, че е в студиото „Пайнуд“ и не бива да бъде безпокоен.

— Е, поне знаем, че се е завърнал в страната — подхвърли Страйк.

Той извади междинния доклад от кантонерката, седна и се залови мълчаливо да добавя към него бележките от вчерашните си разговори. Робин го наблюдаваше с крайчеца на окото си, впечатлена от усърдието, с което Страйк вписваше откритото от него, като регистрираше прецизно как, кога и от кого е получил всяка информация.

След дълъг период на мълчание, през който раздели времето си между прикрито наблюдаване на работата на Страйк и разглеждане на снимките на фасадата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет в Гугъл Ърт, тя заговори:

— Предполагам, че трябва да бъдеш много внимателен, за да не забравиш нещо.

— И не само това — отвърна Страйк, като все още пишеше и не вдигаше очи. — Не бива да оставяш на защитата нещо, за което да се залови.

Изрече го толкова спокойно и разумно, че известно време Робин разсъждава над подтекста на думите му, за да е сигурна, че го е разбрала добре.

— Имаш предвид в общия случай? — попита тя. — По принцип?

— Не — каза Страйк, като продължаваше с доклада си. — Имам предвид, че конкретно не желая защитата на делото срещу човека, който е убил Лула Ландри, да го измъкне само защото не съм водил щателно документацията си, и да използва това, за да оспори моята надеждност като свидетел.

Страйк отново се перчеше и сам го съзнаваше, ала не можеше да се въздържи. Вече беше набрал скорост, както се изразяваше пред себе си. Някои биха могли да спорят, че е липса на вкус да откриваш забавление в разследването на убийство, ала на него му бе присъщо да открива хумор и в далеч по-мрачни ситуации.

— Дали не би отскочила да вземеш сандвичи, Робин? — попита той, за да има повод да погледне към удивеното й изражение, галещо самолюбието му.

Завърши бележките си в нейно отсъствие и тъкмо се канеше да се обади на стар колега в Германия, когато Робин нахълта с два пакета сандвичи и вестник в ръце.

— Снимката ти е на първа страница на „Стандард“ — задъхано съобщи тя.

— Какво?

На снимката беше Киара, следваща Дъфийлд към апартамента му. Киара изглеждаше ослепителна; за част от секундата Страйк се пренесе назад във времето, в два и половина предишната нощ, когато тя лежеше бяла и гола под него с разпростряна върху възглавницата копринена светла коса, приличаща на сирена, и шепнеше и издаваше стонове.

Страйк се отърси от спомена и се фокусира върху снимката: той беше наполовина отрязан, бе вдигнал едната си ръка, за да държи папараците настрани.

— Няма страшно — каза той на Робин и сви рамене, като й върна вестника. — Мислят ме за охранител.

— Тук пише — каза Робин, като обърна на вътрешната страница, — че тя е напуснала жилището на Дъфийлд с охранителя си в два часа.

— Ами ето на̀.

Робин се втренчи в Страйк. Разказът му за предишната вечер приключваше с него, Дъфийлд и Киара в апартамента на Дъфийлд. Тя толкова се бе заинтригувала от сведенията, които й бе съобщил, че бе забравила да се чуди къде е спал. Приела бе, че е оставил заедно модела и актьора.

Пристигнал бе в офиса, облечен с дрехите, с които беше на снимката.

Извърна се настрани и се зачете в материала на втора страница. В него дебело се намекваше, че Киара и Дъфийлд са имали любовна среща, докато предполагаемият охранител е чакал в коридора.

— И на живо ли е такава красавица? — попита Робин неубедително безучастно, докато сгъваше вестника.

— Да, такава е — отговори Страйк и се запита дали само във фантазията му тази кратка фраза прозвуча като перчене. — От кои искаш, със сирене и туршия или с яйца и майонеза.

Робин избра наслуки и се върна да яде на стола до бюрото си. Хипотезата й за среднощното местонахождение на Страйк бе изместила дори вълнението й от развитията в разследването на случая. Трудно щеше да примири образа на покрусен романтик, който си бе създала за него, с факта, че беше преспал със супермодел. (Изглеждаше невероятно и все пак тя бе чула с ушите си неуспешния му опит да прикрие гордостта си.)

Телефонът иззвъня отново. Страйк, чиято уста бе пълна с хляб и сирене, вдигна ръка, за да възпре Робин, преглътна и го вдигна сам.

— Корморан Страйк.

— Страйк, Уордъл е.

— Здравей, Уордъл, как върви при теб?

— Не много добре. Току-що извадихме труп от Темза и твоята визитка е там. Питах се какво можеш да ни кажеш по въпроса.