Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (35)

6

Нямаше отчетлива граница, през която преминаваше от сънно към будно състояние. Отначало лежеше по лице сред сънуван пейзаж от разбит метал, отломки и писъци, окървавен и неспособен да проговори; в следващия миг беше по корем, облян в пот, с лице, притиснато към походното легло, с пулсираща от болка глава и изсъхнала отворена уста. Слънцето светеше през незащитените от щори прозорци и изгаряше ретината му дори през затворените клепачи, болезнено червени, с капиляри, открояващи се като черна паяжина на фона на дразнещата проблясваща светлина.

Беше с дрехите, с все още прикрепена протеза и лежеше върху спалния чувал, сякаш бе паднал върху него. Връхлетяха го откъслечни спомени, прорязващи като нож слепоочията му: как убеждава бармана, че още една пинта е добра идея, как Робин му се усмихва през масата. Възможно ли бе да е ял шиш-кебап в онова си състояние? Припомни си как в някакъв момент се бореше да си разкопчае панталоните в отчаяна нужда да се изпикае, но неспособен да измъкне края на ризата, заклещил се в ципа. Плъзна длан под себе си — дори това леко движение породи у него желание да простене или да повърне — и получи бегло удовлетворение от факта, че ципът му беше затворен.

Бавно, сякаш крепеше чуплив товар на раменете си, Страйк се надигна до седнало положение и примижа в ярко осветената от слънцето стая, без да има никаква представа колко ли може да е часът или кой ден е.

Вътрешната врата между офисите беше затворена и той не чуваше никакво движение в съседното помещение. Може би временната секретарка го беше напуснала завинаги. После видя бял лист на пода, очевидно плъзнат под вратата. Страйк тромаво пропълзя до него на колене и лакти и установи, че е бележка от Робин.

Драги Корморан (явно нямаше вече шанс за връщане към „господин Страйк“),

Прочетох списъка ти от пунктове, които предстоят да бъдат разследвани, поставен в началото на досието. Реших, че мога да проуча първите два (Ейджиман и хотел „Малмезон“). Ако предпочиташ да съм в офиса, потърси ме на мобилния ми телефон.

Нагласих будилника на два часа следобед и го поставих пред вратата ти, та да имаш достатъчно време да се подготвиш за срещата си в пет на Арлингтън Плейс номер едно, за да разговаряш с Киара Портър и Брайъни Радфорд.

На бюрото отвън има вода, парацетамол и алка-зелцер.

Робин

П. П. Моля те не се чувствай неловко заради снощи. Не каза и не направи нищо, за което да се разкайваш.

Той седя на походното си легло пет минути с бележката в ръце в колебание дали да повърне, но усещането на топлите слънчеви лъчи по гърба му беше приятно.

Четири парацетамола и чаша с разтворена таблетка алка-зелцер почти разрешиха дилемата му с повръщането и бяха последвани от петнайсет минути в окаяната тоалетна с резултат, гаден и за обонянието и за слуха; ала през цялото време го крепеше чувството на дълбока благодарност за отсъствието на Робин. Когато се върна във външния офис, изпи още две бутилки вода и изключи алармата на будилника, която накара пулсиращият му мозък да се блъска в черепа. След известен размисъл избра чисти дрехи, взе душгел, дезодорант, бръсначка, крем за бръснене и хавлиена кърпа от войнишката торба, измъкна плувки от дъното на един от кашоните на стълбищната площадка, както и чифт сиви метални патерици и закуцука надолу по стълбите със спортен сак през рамо и с патериците в другата ръка.

На път към Малет стрийт си купи голямо блокче шоколад. Бърни Коулман, негов познат от армейския медицински корпус, веднъж бе обяснил на Страйк, че повечето симптоми, свързани с махмурлука, се дължат на дехидратация и хипогликемия, неизбежни резултати от продължителното повръщане. Страйк се залови да гризе от шоколада със стиснати под мишница патерици; всяка стъпка разклащаше главата му, която сякаш бе напъхана в стегнати жици.

Ала смеещият се бог на пиянството не го бе напуснал още. Приятно откъснат от реалността и от другите човешки създания, той заслиза по стъпалата към басейна на Студентския съюз с неподправено чувство за нещо, което му се полага по право, и както обикновено, никой не го спря, не го заговори дори единственият друг човек в съблекалнята, който след един поглед на въздържан интерес към протезата, която Страйк сваляше, любезно държеше очите си отместени встрани. Протезата беше тикната в шкафче заедно с дрехите от предишния ден и след като остави вратата му отключена, защото нямаше дребни, Страйк отиде под душовете, като се придвижваше на патериците, а шкембето му преливаше над гащетата.

Докато се сапунисваше, установи, че шоколадът и парацетамолът започваха да облекчават чувството му за гадене и главоболието. И ето че за пръв път пристъпи до ръба на големия басейн. В него имаше само двама студенти, и двамата в първия коридор и с очила за плуване, съсредоточени единствено върху скоростта и стила си. Страйк отиде до далечния край, остави внимателно патериците край стъпалата и се плъзна в бавния коридор.

Беше толкова не във форма, колкото никога през живота си. Неугледен и изкривен на една страна, той плуваше в края на басейна, ала тъй или иначе хладната чиста вода подейства успокояващо на тялото и духа му. Със задъхване приключи една-единствена дължина и поспря да си почине, опрял масивните си ръце на ръба на басейна, като споделяше тежестта на тялото си с милващата го вода и се взираше във високия бял таван. Малки вълнички, пращани от младите атлети в другия край на басейна, гъделичкаха гърдите му. Ужасната болка в главата му се оттегляше в някаква далечина; през мъглата си проби път яростна червена светлина. Миризмата на хлор бе остра, но вече не му се гадеше от нея. Целенасочено, като човек, смъкващ превръзка от рана, Страйк насочи вниманието си към темата, която се беше опитал да удави в алкохол.

Джаго Рос беше във всяко отношение антитеза на Страйк: красив като арийски принц, притежател на доверителен фонд, роден да запълни предопределено за него достойно място в семейството му и в света; мъж с цялото самочувствие, което може да му осигури грижливо документиран в продължение на дванайсет поколения произход. Беше минал през поредица от синекурни служби, развил беше траен проблем с алкохола и носеше у себе си злината на прекалено расово и зле дисциплинирано животно.

Шарлот и Рос принадлежаха към онзи затворен взаимосвързан свят на частни училища за хора със синя кръв, чиито семейства се знаеха помежду си и бяха обвързани чрез поколения сватосване и отколешни ученически познанства. Докато водата плискаше косматите му гърди, Страйк сякаш виждаше себе си, Шарлот и Рос от голямо разстояние, от обратния край на телескоп, така че кривата на тяхната история ставаше ясна: тя отразяваше нервното и променливо поведение на Шарлот, онази жажда за изострени емоции, която се проявяваше най-типично с разрушителен импулс. Тя се бе сдобила с Джаго като един вид с трофей още осемнайсетгодишна, тъй като той бе най-екстремният пример измежду себеподобните си и самото олицетворение на добрата партия, както я виждаха родителите й. Може би й се бе видяло твърде лесно, а и безспорно бе твърде предсказуемо, защото впоследствие тя го бе зарязала заради Страйк, който при целия си ум си бе истинска анатема за семейството на Шарлот; мелез, неподлежащ на категоризиране. Какво оставаше след всички тези години на жена, жадуваща за емоционални бури, освен да напуска Страйк отново и отново, докато накрая се окаже, че единственият начин да го напусне с апломб е да осъществи пълен кръг и да се върне на точката, на която той я бе открил?

Страйк остави изпълненото си с болка тяло да се носи във водата. Състезаващите се студенти продължаваха устремно да преплуват дължините в бързия коридор.

Страйк познаваше Шарлот. Тя го чакаше да се втурне и да я спаси. Беше финалният и най-жесток тест.

Той не преплува дължината на басейна обратно, а започна да подскача настрани през водата, като си помагаше с ръце, както бе правил по време на физиотерапията си в болницата.

Вторият душ беше по-приятен от първия; нагласи водата да е толкова гореща, колкото можеше да я понесе, а за изплакване пусна леденостудена.

След като си постави отново протезата, се избръсна над умивалника, с кърпа, вързана около кръста, а после се облече необичайно грижливо. Никога не бе слагал най-скъпите костюм и риза, които притежаваше. Бяха му подарък от Шарлот за последния му рожден ден: облекло, достойно за годеника й; той си спомняше как бе засияла срещу него, докато той оглеждаше непривично изрядния си вид във високото огледало. Оттогава костюмът и ризата неизменно бяха висели в калъфите си, тъй като от миналия ноември насам с Шарлот не бяха излизали много; рожденият му ден бе последният истински щастлив ден, който бяха прекарали заедно. Скоро след това отношенията им се бяха върнали към предишните огорчения, към някогашния батак, където бяха буксували и по-рано, но откъдето този път сякаш нямаше излизане.

Можеше и да изгори костюма. Вместо това реши да го облече като предизвикателство, да го освободи от асоциациите и да гледа на него като на ушити парчета плат. Кройката на сакото го правеше да изглежда по-строен и по-стегнат. Остави бялата риза незакопчана на врата.

В армията Страйк имаше репутацията на човек, който неимоверно бързо се възстановява след прекаляване с алкохол. Мъжът, който го гледаше от огледалото, беше блед, с морави сенки под очите, но все пак с елегантния италиански костюм изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам. Синината на окото му най-сетне бе изчезнала, а драскотините бяха заздравели.

Предпазливо леко хапване, обилно количество вода, още едно евакуационно пътешествие до ресторантската тоалетна, и ето че в пет часа той пристигна съвършено точен на Арлингтън Плейс номер едно.

Вратата се отвори след второто му почукване от сърдита жена с очила с черни рамки и късо подстригана побеляла коса. Тя го пусна неохотно, после прекоси с бърза крачка фоайето с каменен под, откъдето започваше великолепно стълбище с парапет от ковано желязо, и извика:

— Гай! Някакъв Страйк те търси.

От двете страни на фоайето имаше стаи. Вляво малка група хора, като че всичките облечени в черно, се взираха по посока на мощен източник на светлина, който Страйк не виждаше, но който озаряваше напрегнатите им лица.

Соме се появи именно на тази врата и излезе във фоайето. Той също носеше очила, които го правеха да изглежда по-възрастен; джинсите му бяха торбести и прокъсани, а на бялата му фланелка бе изобразено око с кървава сълза, която при по-близко вглеждане се оказа изработена от червени пайети.

— Ще трябва да почакаш — отсечено съобщи той. — Брайъни е заета, а Киара има още часове работа. Паркирай се вътре, ако желаеш — посочи той към стаята вдясно, където се виждаше краят на маса, отрупана с подноси, — или пък влез да гледаш при тия безполезни лентяи — неочаквано повиши глас той и стрелна гневно групата елегантни мъже и жени, втренчени в източника на светлина. Те се пръснаха мигом, без да протестират, като някои прекосиха фоайето и влязоха в отсрещната стая.

— С по-хубав костюм си впрочем — добави Соме с кратък проблясък от предишната си шеговитост. После се върна обратно в стаята, от която беше излязъл.

Страйк последва дизайнера и зае мястото, освободено от грубо разпръснатите зяпачи. Стаята беше дълга и почти празна, но богатата украса на корнизите, бледите голи стени и прозорците без завеси й придаваха атмосфера на изискана печал. Друга група хора, сред които дългокос фотограф, наведен над апарата си, стоеше между Страйк и сцената, която се намираше в далечния край на помещението и бе ослепително осветена от серия арковидни лампи и светлинни екрани. Там артистично бяха подредени няколко извехтели кресла, едното преобърнато настрани, и три модела. Бяха от различни раси, с лица и тела с невероятни пропорции, които попадаха между категориите на странното и впечатляващото. С фини кости и безумно слаби, очевидно бяха подбрани, както допусна Страйк, заради драматичния контраст между цвета на кожата им и между чертите им. На едно кресло се бе разположила, седнала наопаки като Кристин Кийлър, чернокожа млада жена с дълги крака в бял клин, но очевидно гола от кръста нагоре. Беше тъмна като самия Соме, с афроприческа и косо разположени прелъстителни очи. Изправена над нея в бяла жилетка, декорирана с вериги, закриващи слабините й, стоеше красива евроазиатка с гладка прилепнала коса и асиметрично подрязан бретон. Малко по-далеч, седнала сама странично върху друго кресло, бе Киара Портър: с алабастровобяла кожа, с дълга, бебешки руса коса, облечена в бял полупрозрачен гащеризон, с прозиращи през тъканта бледи и изпъкнали зърна на гърдите.

Художничката гримьорка, почти толкова висока и слаба като моделите, беше приведена над чернокожото момиче и притискаше козметични тампони от двете страни на носа й. Трите модела мълчаливо изчакваха на позиция, неподвижни като портрети, с безизразни гладки лица, готови да бъдат призовани към внимание. Останалите в стаята (фотографът, двама души край него, които му бяха асистенти, както се разбра, Соме, загризал нокти до сърдитата жена с очилата) мърмореха тихо един през друг, сякаш боейки се да не нарушат някакво деликатно равновесие.

Най-сетне гримьорката отиде при Соме, който й заговори бързо и тихо, допълвайки думите си с жестове; тя се върна под ярката светлина и без да каже нищо на модела, разроши и пренареди дългата коса на Киара Портър; самата Киара не даваше признаци да съзнава, че е докосвана, а чакаше безмълвна и търпелива. Брайъни още веднъж се върна в сянката и попита нещо Соме; той отвърна със свиване на рамене и й даде някакви тихи инструкции, които я накараха да се озърта, докато погледът й не се спря върху Страйк.

Срещнаха се край внушителното стълбище.

— Здравей — прошепна тя. — Да влезем тук.

Поведе го през фоайето в насрещната стая, която бе по-малка от първата и в средата й бе разположена сервирана маса за студен бюфет. Пред мраморната камина имаше няколко стойки с всевъзможни творения, украсени с пайети, къдрици и пера и подредени по цвят. Прогонените зяпачи, всичките малко над двайсетгодишни, се бяха събрали там; бъбреха си тихо, похапваха от вече поизпразнените плата с моцарела и пармска шунка и говореха по мобилните си телефони или си играеха с тях. Неколцина изпитателно огледаха Страйк, когато последва Брайъни в малката задна стая, превърната във временна гримьорна.

Пред големия прозорец с изглед към градина имаше две маси с големи стоящи огледала. Черните пластмасови кутии, разпръснати наоколо, напомняха на Страйк за онези, които чичо му Тед използваше за риболов, само дето тия на Брайъни бяха с чекмеджета, пълни с разнообразни пудри и бои; по масите върху хавлиени кърпи бяха подредени тубички и четки.

— Здравей — каза тя вече с нормален глас. — Господи. Оттатък напрежението с нож да го режеш, а? Гай винаги е бил перфекционист, но това е първата му сериозна фотосесия, откакто Лула умря, така че е по-напрегнат от всякога.

Имаше тъмна остра коса, тенът й бе жълтеникав, а чертите й, макар и едри, бяха привлекателни. Краката й бяха дълги и във впитите джинси изглеждаха леко криви, носеше черна жилетка с мъжка кройка, няколко тънки златни верижки на врата си, пръстени по пръстите и палците, а краката й бяха обути с нещо като черни кожени балетни пантофки. Такива дамски обувки винаги действаха леко като антиафродизиак на Страйк, защото му напомняха сгънатите пантофи, които леля Джоун носеше в ръчната си чанта, а оттам идеше асоциацията с мазоли и кокоши тръни.

Страйк започна да обяснява какво иска от нея, но тя го прекъсна.

— Гай ми каза всичко. Искаш ли цигара? Можем да пушим тук, ако отворим.

И тя отвори вратата, която водеше директно към павираната алея на градината.

Освободи малко пространство на една от отрупаните с гримове маса и седна там; Страйк придърпа един от столовете и извади бележника си.

— Добре, питай — каза тя и без да му даде време да заговори, подхвана: — Оттогава непрестанно си мисля за онзи следобед. Толкова безкрайно тъжно е.

— Добре ли познаваше Лула? — попита Страйк.

— Да, много добре. Бях й правила грима за няколко фотосесии, подготвих я за благотворителния бал за спасяването на тропическите гори. Като й казах, че умея да почиствам вежди с конец…

— Какво?

— То е като скубането на вежди, но се прави с конец.

Страйк не можеше да си го представи.

— Ясно…

— … тя ме помоли да й ги направя у дома й. Папараците постоянно бяха по петите й дори когато отиваше в салона за красота. Истинско безумие. Така че й се притекох на помощ.

Тя имаше навика да отхвърля глава назад, за да отмята бретона от очите си, и леко задъхан маниер. Сега отметна коса на една страна, прокара пръсти през нея и се втренчи в него през бретона си.

— Отидох у тях към три часа. Двете с Киара бяха много развълнувани от пристигането на Дийби Мак. Момичешки клюки, нали разбираш. Никога не бих отгатнала какво предстои. Никога.

— Значи Лула беше развълнувана.

— О, да, естествено. Ти как би се чувствал, ако идва някой, който е писал песни за теб… — После се позасмя. — Е, може би е присъщо само на момичетата. Той е толкова харизматичен. С Киара се посмяхме по този повод, докато работех над веждите на Лула. После Киара ме помоли да й направя ноктите. Накрая ги направих и на двете им. Прекарах там може би три часа. Да, тръгнах си някъде около шест часа.

— Значи би описала настроението на Лула като радостна възбуда, така ли?

— Да. Е, вярно, беше малко разсеяна, все си поглеждаше телефона. Той лежеше в скута й, докато й правех веждите. Знаех какво означава това: Еван отново й играеше номерца.

— Тя ли го спомена?

— Не, но знаех, че му е много ядосана. Защо мислиш, че каза на Киара онова за брат си? Дето щяла да му остави всичко?

— Чу ли я да го изрича?

— Не, после разбрах, че го е казала. Киара разказа на всички ни. Трябва да съм била в тоалетната, когато го е споделила. Във всеки случай вярвам го напълно.

— И защо?

Тя придоби объркан вид.

— Ами… тя много обичаше брат си, нали така? Господи, това винаги е било очевидно. Той беше може би единственият човек, на когото можеше да разчита. Месеци преди това, горе-долу по времето, когато тя и Еван се разделиха първия път, аз я подготвях за ревюто на Стела и тя разправяше на всички колко я ядосвал брат й, като й натяквал, че Еван бил използвач. А онзи следобед Еван отново я беше нервирал и тя си е казала, че Джеймс… Джеймс ли му беше името?… го е разгадал правилно от самото начало. Тя беше убедена, че той й мисли доброто, макар и понякога да беше малко властен. Това е много експлоататорски бизнес. Всеки си има интереси.

— Кой според теб е имал интерес да се възползва от Лула?

— О, боже мой, всеки — отвърна Брайъни и направи широк жест с ръката, в която държеше цигарата, така че бяха обхванати и пълните с хора съседни стаи. — Тя беше най-нашумелият модел, всички искаха да докопат нещо от нея. Все пак Ги… — Брайъни млъкна рязко. — Ги е бизнесмен, но той я обожаваше. Викаше я да живее при него след онази история с човека, който я дебнеше. Още не се е съвзел от смъртта й. Опитвал се да влезе в контакт с нея чрез медиум. Марго Лайтър ми го каза. Още е съсипан, плаче всеки път, щом чуе името й. Във всеки случай — каза Брайъни — това е всичко, което знам. Не съм и помисляла в онзи следобед, че я виждам за последен път. Какво нещо, боже мой.

— Тя разговаря ли с Дъфийлд, докато ти й правеше… докато й махаше веждите с конец?

— Не, но не би го и направила, ако са били в конфликт.

— Значи, доколкото помниш, говорила е главно за Дийби Мак?

— Всъщност… повече аз и Киара говорехме за него.

— Но мислиш, че е била развълнувана от срещата с него?

— О, да, разбира се.

— Кажи ми видя ли син лист хартия, изписан с почерка на Лула, докато беше в апартамента?

— Какво? Не, нищо такова не видях. Защо, какво е било?

— Нямам представа — отвърна Страйк. — Точно това исках да разбера.

— Не, не съм го видяла. Син лист, казваш? Не.

— Видя ли въобще някакъв лист с нейния почерк на него?

— Не, не помня да имаше хартии. Не. — Тя отметна косата от лицето си. — Може и да е имало нещо такова, а да не съм го забелязала.

Стаята беше мрачна. Може би само му се стори, че лицето й смени цвета си, но в никакъв случай не беше плод на въображението фактът, че изви десния крак в коляното си и заразглежда подметката на балетната си пантофка, на която нямаше нищо.

— Шофьорът на Лула, Кийрън Коловас-Джоунс…

— О, онова много сладко момче! — прекъсна го Брайъни. — Все я занасяхме за Кийрън, той много си падаше по нея. Мисля, че сега Киара го използва понякога. — Брайъни се изкиска многозначително. — Тя има репутацията на момиче, дето винаги си търси добро прекарване. Няма как да не я харесваш, но…

— Коловас-Джоунс каза, че Лула е писала нещо върху син лист хартия на задната седалка на колата му, когато си е тръгнала от дома на майка си…

— Говори ли вече с майката на Лула? Тя е малко особена.

— … и искам да разбера какво е било.

Брайъни изхвърли угарката от цигарата си през отворената врата и се размърда неспокойно на бюрото.

— Всичко може да е било. — Той изчака неизбежното предположение и не беше разочарован. — Списък за пазаруване или нещо такова.

— Да, възможно е, но просто в името на спора… ако е било предсмъртно писмо на самоубиец…

— Но не беше… Искам да кажа, това е глупаво, как е възможно да е било такова? Кой би написал предсмъртно писмо толкова отрано, а после да се гримира и да отиде на танци? Няма съвършено никаква логика!

— Съгласен съм, не изглежда правдоподобно, но добре би било да се разбере какво е било.

— Може би няма нищо общо със смъртта й. Може да е било писмо до Еван, в което да му казва колко е ядосана.

— Изглежда му се е ядосала чак по-късно същия ден. А и защо да му пише писмо, след като е имала номера му, а и е щяла да го види същата вечер?

— Не знам — нервно отвърна Брайъни. — Просто казвам, че може да е било нещо без връзка.

— И си сигурна, че не си го видяла?

— Да, съвсем сигурна съм — каза тя и вече нямаше съмнение, че е изчервена. — Там бях да свърша работа, не да й оглеждам нещата. Това ли беше всичко?

— Да, това е всичко, което имах да те питам за онзи следобед — каза Страйк. — Но можеш да ми помогнеш за нещо друго. Познаваш ли Танзи Бестигуи?

— Не — отвърна Брайъни. — Познавам само сестра й Ърсула. Нае ме няколко пъти за големи партита. Тя е ужасна.

— В какъв смисъл?

— Просто разглезена богаташка — отвърна Брайъни и сви устни. — Само дето не е чак толкова богата, колкото й се ще. И двете сестри Чилингъм се омъжиха за по-възрастни мъже с куп пари, те са едни златотърсачки, яхнали реактивни метли. Ърсула си мислеше, че е ударила джакпота, като улови Сайприън Мей, ала той няма достатъчно голямо състояние за нея. Вече е почти на четирийсет, възможностите й не са като някога. Не й се отваря парашутът вече.

После, очевидно почувствала, че тонът й има нужда от пояснение, продължи:

— Съжалявам, но тя ме обвини, че съм прослушала съобщенията в гласовата й поща. — Гримьорката скръсти ръце на гърдите си и очите й засвяткаха гневно. — Ама на какво прилича това? Тя ми натика мобилния си телефон и ми поръча да й повикам такси, без да каже едно „моля“ или „благодаря“. Аз страдам от дислексия. Натиснах погрешен бутон и не щеш ли, тя взе да ми крещи колкото й глас държи.

— Защо се е ядосала толкова според теб?

— Защото чух как мъж, за когото не е омъжена, й описва как лежи в хотелска стая и си фантазира, че прави любов с нея — невъзмутимо съобщи Брайъни.

— Значи все пак й се отваря парашутът — изтъкна Страйк.

— Ама не където тя иска — възрази Брайъни и побърза да добави: — Доста компрометиращо съобщение. А сега трябва да се връщам там, че Гай ще побеснее.

Страйк я пусна да си върви. След като тя си тръгна, изписа две страници с бележки. Брайъни Радфорд се бе показала като крайно ненадежден свидетел, беше податлива на внушения и неискрена, но пък му беше казала много повече, отколкото подозираше.