Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

3

Тежката боядисана в черно входна врата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет се отвори към облицованото с мрамор фоайе. Точно срещу входа имаше красиво махагоново бюро, от дясната страна на което бяха стълбището, почти веднага изчезващо от погледа след извивката (мраморни стъпала, парапет от месинг и дърво), входът към асансьора с врати в старо злато и врата от тъмно масивно дърво, вградена в бялата стена. Върху голям бял куб в ъгъла между тази и външната врата бяха поставени високи цилиндрични вази с изобилие от наситенорозови лилиуми, чийто аромат насищаше топлия въздух. Лявата стена бе с огледала, които удвояваха размера на пространството и отразяваха оглеждащите фоайето Страйк и Робин, вратите на асансьора, модерния кристален полилей, както и издълженото в перспектива бюро за охраната с полирания му дървен плот.

Страйк си припомни думите на Уордъл: „Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел“. Робин до него се опитваше да не издава колко е впечатлена. Така значи живееха мултимилионерите. Тя и Матю заемаха долния етаж на къща близнак в Клапъм; дневната й бе с размера на помещението, отредено тук за дежурния пазач, където Уилсън ги въведе най-напред. Имаше достатъчно място за маса и два стола; монтиран на стената шкаф побираше всички служебни ключове от апартаментите, а друга врата водеше към тясна тоалетна.

Уилсън носеше черна униформа с месингови копчета — по модел на униформите на полицейските началници — бяла риза и черна вратовръзка.

— Мониторите — посочи той на Страйк, като излязоха от задната стая и спряха зад бюрото, където имаше редица от четири малки черно-бели екрана, скрити от посетителите. Единият показваше заснетото от камерата пред външната врата: ограничен изглед към улицата; на друг се виждаше безлюдният подземен гараж; на третия — празният заден двор на номер осемнайсет, в който имаше морава, разни екзотични насаждения и висока задна стена, същата онази, на която Страйк се бе покачил преди; четвъртият даваше видимост на вътрешността на неподвижния в момента асансьор. В допълнение към мониторите имаше два контролни панела — за алармената инсталация на общите части и тези към вратите на басейна и гаража, както и два телефона, единият с външна линия, а другият — свързан само с трите апартамента.

— Оттук — каза Уилсън и посочи масивната дървена врата — се отива към фитнес залата, басейна и гаража.

По молба на Страйк той ги поведе през нея.

Фитнес залата беше малка, но с огледала като във фоайето, които я правеха да изглежда два пъти по-просторна. Имаше един прозорец към улицата, а вътре се виждаха движеща се пътека, велоергометър, степер и комплект щанги.

Втора махагонова врата водеше към тясно мраморно стълбище, осветено от стенни аплици във формата на кубове и стигащо до тясна долна площадка, където обикновено боядисана врата водеше към подземния гараж. Уилсън я отвори с два ключа — „Чъб“ и „Йейл“ — после щракна електрическия ключ. Осветената площ бе дълга почти колкото самата улица и пълна с автомобили на стойност милиони лири — „Ферари“, „Ауди“, „Бентли“, „Ягуар“ и „Беемве“. На триметрови отстояния по протежението на задната стена имаше врати като онази, през която бяха влезли току-що: вътрешни входове към всяка от сградите на Кентигърн Гардънс. Обрамчени в сребриста дневна светлина, електрическите врати на гаража откъм „Пътят на крепостните“ бяха близо до номер осемнайсет.

Робин се питаше за какво ли си мислеха двамата мълчаливи мъже до нея. Дали Уилсън бе свикнал с невероятния бит на собствениците, ползващи подземни гаражи, плувни басейни и ферарита? Дали Страйк разсъждаваше над въпроса, който се въртеше в нейната глава: възможностите за тайно прескачане по съседски, за скриване и напускане през толкова изходи, колкото бяха къщите на улицата? Ала тогава забеляза многобройните черни муцуни на камерите, разположени на равномерни отстояния високо по стените и подаващи образи на още по-многобройни монитори. Възможно ли бе нито един от тях да не е бил наблюдаван през онази нощ?

— Добре — рече Страйк и Уилсън ги поведе обратно към мраморното стълбище, като заключи вратата към гаража зад себе си.

Докато слизаха по друго тясно стълбище, миризмата на хлор се засилваше с всяка стъпка, но когато Уилсън отвори една врата в дъното, те бяха облъхнати от топъл и влажен въздух, наситен с дъх на химически препарати.

— Това ли е вратата, която не е била заключена онази нощ? — попита Страйк, а Уилсън кимна и включи яркото осветление.

Влязоха и приближиха до широкия мраморен бордюр на басейна с дебело пластмасово покритие върху него. Отсрещната стена и тук бе цялата в огледала; Робин видя образите на трима им в облекло, което изглеждаше нелепо на фона на стенописа с тропически растения и пърхащи пеперуди, който продължаваше и към тавана. Басейнът беше към петнайсет метра дълъг и в далечния му край имаше шестоъгълно джакузи, зад което бяха трите кабинки за преобличане със заключващи се врати.

— Тук няма ли камери? — попита Страйк, а Уилсън отрече със завъртане на глава.

Робин почувства, че по тила и под мишниците й се стичат струйки пот. Помещението с басейна беше потискащо и тя бе доволна да изкачи отново стълбите към фоайето, което бе приятно и просторно. В тяхно отсъствие там се беше появила дребна млада блондинка с джинси и тениска под розовата престилка, понесла пластмасова кофа с пособия за почистване.

— Дерик, трябва ми ключът за втори апартамент — заговори тя със силен чуждестранен акцент, когато пазачът се показа от вратата.

— Това е Лешчинска, чистачката — поясни Уилсън.

Тя удостои Робин и Страйк с лека и мила усмивка. Уилсън отиде зад махагоновото бюро, извади ключ отдолу и й го подаде. Лешчинска тръгна нагоре по стълбите с полюшваща се кофа и съблазнително въртящо се задниче в прилепналите джинси. Страйк неохотно отмести очи от него, усетил косия поглед на Робин.

Страйк и Робин последваха Уилсън горе до апартамент едно, който той отвори със служебния ключ. Страйк забеляза, че на входната врата е монтирана старомодна шпионка.

— Домът на господин Бестигуи — обяви Уилсън, докато изключваше алармата с вкарване на кода на панела вдясно от вратата. — Лешчинска вече мина оттук сутринта.

Страйк усети лъх на препарат за полиране и видя следите от прахосмукачка по белия килим в преддверието с месингови стенни аплици и пет безупречно лъснати бели врати. Забеляза дискретно поставения панел за алармата на дясната стена и картината на съседната, изобразяваща сънливи кози и селяни на фона на изрисувано в синьо село. Под творбата на Шагал върху черна японска масичка стояха високи вази с орхидеи.

— Къде е Бестигуи? — попита Страйк.

— В Ел Ей — отвърна охранителят. — Ще се върне след два дни.

Светлата дневна имаше три високи прозореца, всеки с тясно каменно балконче отпред; стените бяха в синия цвят на порцелана „Уеджууд“, а почти всичко друго беше бяло. Всичко бе девствено чисто, елегантно и с красиви пропорции. И тук имаше една-единствена прекрасна картина: страховита, сюрреалистична, изобразяваща мъж, носещ копие и маскиран като птица, подръка с безглава женска фигура в сиво.

От тази стая Танзи Бестигуи твърдеше, че е чула гръмогласната караница два етажа по-нагоре. Страйк се приближи до високите прозорци, обърна внимание на модерните дръжки, на дебелината на стъклопакета, на пълната липса на шум от улицата, макар ухото му да беше само на сантиметър от студеното стъкло. Балконът отвън беше тесен и запълнен със саксии с храсти, подрязани във формата на конуси.

Страйк тръгна към спалнята, а Робин остана в дневната, като се завъртя бавно на мястото си и огледа полилея от венецианско стъкло, килима в бледосиньо и розово, огромния плазмен телевизор, модерната маса за хранене от стъкло и ковано желязо, столовете, тапицирани с коприна, малките сребърни украшения по масичките и върху полицата над камината от бял мрамор. Помисли си малко тъжно за дивана от „Икеа“, с който толкова се гордееше до този момент, а после засрамена си спомни походното легло на Страйк в кабинета му. Уловила погледа на Уилсън, тя промълви, като несъзнателно повтори думите на Ерик Уордъл:

— Това е съвсем друг свят, нали?

— Да — кимна той, — не можеш да отглеждаш деца тук.

— Не — съгласи се Робин, която не бе погледнала на обстановката откъм този аспект.

Работодателят й излезе от спалнята, очевидно погълнат от целта да потвърди някаква своя хипотеза, и изчезна в преддверието.

Страйк всъщност доказваше на себе си, че логичният маршрут от спалнята на Бестигуи към банята им е през коридора и въобще не включваше минаване през дневната. Нещо повече, убеди се, че единственото място в апартамента, откъдето Танзи би могла да види фаталното падане на Лула Ландри и да си даде сметка какво е видяла, бе дневната. Въпреки твърдението на Ерик Уордъл човек, застанал в банята, би имал само частична видимост към прозореца, покрай който беше паднала Лула, абсолютно недостатъчна през нощта, за да се прецени, че падналото е човек, камо ли кой точно е той.

Страйк се върна в спалнята. Сега, когато бе останал единственият обитател на съпружеския дом, Бестигуи спеше откъм страната, по-близка до вратата и коридора, ако се съдеше по лекарствата, очилата и книгите върху нощното шкафче. Страйк се запита дали е спял от същата страна, докато е съжителствал с жена си.

Голям дрешник с огледални врати бе присъединен към спалнята. Беше пълен с италиански костюми и ризи от „Търнбул и Асър“. Две плитки чекмеджета с вътрешни прегради бяха отделени само за копчета за ръкавели от злато и платина. Зад фалшив панел в отделението за обувки имаше сейф.

— Мисля, че приключих тук — съобщи Страйк на Уилсън, когато се присъедини към другите двама в дневната.

Уилсън нагласи алармата и напуснаха апартамента.

— Знаеш ли кодовете за всички апартаменти?

— Да — отвърна Уилсън, — трябва да ги знам, в случай че се включат.

Качиха се по стълбите до втория етаж. Стълбището толкова плътно се извиваше покрай асансьорната шахта, че изглеждаше като една последователност от скрити ъгли. Вратата към апартамент две бе идентична с тази на апартамент едно, само че беше широко отворена. Отвътре се чуваше ръмжащата прахосмукачка на Лешчинска.

— Сега тук живеят господин и госпожа Колчак — каза Уилсън. — Украинци са.

Преддверието бе със същата форма като това в апартамент едно и притежаваше много еднакви с него неща, включително панела за алармата на стената под ъгъл с външната врата. Но вместо с килим бе настлано с плочки. Вместо картина, на страната срещу входа висеше огледало в позлатена рамка и от двете му страни бяха поставени крехки на вид дървени масички с извити крака и с богато украсени лампи „Тифани“ върху тях.

— На някаква подобна масичка ли бяха розите на Бестигуи? — попита Страйк.

— На същата такава — потвърди Уилсън. — Тя сега е в салона.

— И ти я беше сложил по средата на антрето с розите върху нея?

— Да, Бестигуи искаше Мак да ги види още с влизането. Но сам виждаш, че има достатъчно пространство да бъдат заобиколени. Не беше задължително да бъдат събаряни, но полицайчето беше младо — толерантно добави Уилсън.

— Къде са паникбутоните, за които ми спомена? — попита Страйк.

— Ето тук — каза Уилсън и го поведе от антрето към спалнята. — Има един до леглото, а другият е в дневната.

— Във всички апартаменти ли ги има?

— Да.

Вътрешното разпределение на спалните, дневната, кухнята и банята бе идентично с това в апартамент едно. Много от довършителните работи също бяха сходни, чак до огледалните врати на дрешника към спалнята, който Страйк отиде да провери. Докато отваряше вратите и оглеждаше дамските палта и рокли за по хиляди лири, Лешчинска се появи откъм спалнята с преметнати през ръката й колан, две вратовръзки и няколко рокли в полиетиленови калъфи, току-що пристигнали от химическо чистене.

— Здравей — каза й Спайк.

— Здравей — отвърна тя и отиде до една от вратите зад него, където имаше окачалка за вратовръзки. — Прости, моля.

Той се дръпна встрани. Тя беше нисичка и много привлекателна, с жива момичешка хубост, малко плоско лице, вирнат нос и славянски очи. Докато Страйк я наблюдаваше, тя прилежно подреди вратовръзките.

— Аз съм детектив — каза той. После си спомни коментара на Уордъл, че английския й никакъв го няма.

— Нещо като полицай — поясни.

— Аха, полиция.

— Ти беше тук в деня, преди Лула Ландри да умре, нали?

Бяха му нужни няколко опита да обясни какво точно я пита. Когато схвана за какво става дума, тя не възрази да отговаря на въпроси, стига да може да прибира през това време дрехите по местата им.

— Аз винаги чисти първо стълби — каза тя. — Миз Ландри говори много силно на брат. Той на нея крещи, че дава много пари на приятел и тя много сърдита на него. После аз чисти номер две. Той празен и бързо чисти.

— Дерик и мъжът от фирмата за алармите там ли бяха, докато го чистеше?

— Да, мъж аларма и Дерик там.

Страйк чуваше Робин и Уилсън да разговарят в преддверието, където ги беше оставил.

— Включи ли отново алармата, след като почисти?

— Да, пуска аларма. Едно-девет-шест-шест като на врата отвън. Дерик казва.

— Каза ти цифрите, преди да си тръгне с мъжа за алармите?

Отново последваха обяснения на въпроса и когато тя го схвана, отговори нетърпеливо.

— Да, аз вече каза, едно-девет-шест-шест.

— И ти включи алармата, като свърши да чистиш тук?

— Да, пуска аларма.

— Как изглеждаше мъжът за алармите?

— Мъж аларма? — Тя се намръщи сладко, като сбърчи носле, после вдигна рамене. — Аз не вижда лице. Но син, всичко синьо — добави и със свободната си ръка направи жест, обхващащ цялото тяло.

— Работен гащеризон? — предположи той, но тази фраза надхвърляше езиковите й познания. — Добре, къде отиде да чистиш после?

— Номер едно — отвърна Лешчинска, заела се отново да разпределя дрехите по правилните закачалки. — Чисти големи прозорци. Миз Бестигуи говори на телефон. Сърдита. Ще плаче. Казва не иска вече да лъже.

— Не иска да лъже? — повтори Страйк.

Лешчинска закима, после се надигна на пръсти, за да окачи дълга до земята рокля.

— Чу я да казва по телефона — повтори той отчетливо, — че не иска да лъже повече?

Лешчинска отново кимна и невинното й лице остана безизразно.

— После вижда мен и крещи „Махай се!“.

— Сериозно ли?

Лешчинска кимна и продължи да прибира дрехите.

— Къде беше господин Бестигуи?

— Няма там.

— Знаеш ли с кого говореше тя по телефона?

— Не. — Но после малко срамежливо отвърна: — Жена.

— Жена? Откъде знаеш?

— Вика в телефон. Аз чува жена.

— Значи се караха, така ли? Крещят силно една на друга? Викат, а?

Страйк се улови как самият той неволно бе минал към по-първобитен английски. Лешчинска отново кимна и започна да отваря чекмеджетата, за да търси място на колана, единствената вещ, останала в ръцете й. Когато най-сетне го нави и прибра, тя се изправи и отиде в спалнята. Страйк я последва.

Докато тя оправи леглото и разтреби нощните шкафчета, той разбра, че последен този ден е почистила апартамента на Лула Ландри, след като тя излязла (за да посети майка си). Не беше забелязала нищо необичайно, нито бе видяла сини листове хартия, били те изписани или празни. Когато приключила, чантите на Ги Соме и дрехите му за Дийби Мак вече били доставени на рецепцията и последната й задача този ден била да отнесе по съответните апартаменти на Лула и Мак подаръците от дизайнера.

— И включи алармите, след като остави вещите там?

— Аз пуска аларма, да.

— У Лула?

— Да.

— И едно-девет-шест-шест в апартамент две?

— Да.

— Спомняш ли си какво занесе в апартамента на Дийби Мак?

Наложи й се да опише с жестове някои от нещата, но успя да обясни, че си спомня два суитчъра, колан, шапка, ръкавици и (посочи китките си и имитира щракане) копчета за ръкавели.

След като наредила вещите най-отпред в дрешника към преддверието, та Мак да няма как да не ги забележи, включила алармата и се прибрала у дома си.

Страйк й благодари и се помота още малко, за да се полюбува на стегнатото й дупе, докато тя оправя покривката върху леглото, след което се върна при Робин и Уилсън в преддверието.

Докато се качваха към третия етаж, Страйк свери казаното от Лешчинска с Уилсън, който потвърди, че я е накарал да избере код за алармата 1966, също като за външната врата към улицата.

— Избрах същите цифри като на входа, за да й е по-лесно на Лешчинска да ги запомни. Мак можеше да ги смени после, ако пожелаеше.

— Спомняш ли си как изглеждаше техникът? Каза, че бил нов.

— Много млад. С коса дотук. — Уилсън посочи основата на врата си.

— Бял ли?

— Да, бял. Нямаше вид, че вече се бръсне.

Бяха стигнали до входната врата на апартамент три, някога дом на Лула Ландри. Робин изпита смесено чувство от страх и възбуда, когато Уилсън отвори третата гладко боядисана бяла входна врата със стъклена шпионка с размер на куршум.

Най-горният апартамент беше архитектурно различен от останалите два: по-малък и по-просторен. Беше наскоро пребоядисан в кремаво и кафяво. Ги Соме беше казал на Страйк, че предишната собственичка на жилището е обичала цветовете, но сега то беше безлично като стая в скъп хотел. Страйк поведе останалите мълчаливо към дневната.

Килимът тук не беше пищен и вълнен като в апартамента на Бестигуи, а от груба юта в пясъчен цвят. Страйк отърка подметки в него — не останаха никакви белези или отпечатъци.

— Подът такъв ли беше, когато Лула живееше тук? — попита той Уилсън.

— Да, тя го избра. Беше почти нов и го оставиха така.

Вместо високите прозорци на равномерни отстояния и с отделни балкончета на всеки, каквито бяха на долните два етажа, пентхаусът имаше само едни двойни врати, водещи към широк балкон. Страйк ги отключи и отвори, за да излезе отвън. На Робин не й бе приятно да гледа това, което прави; след един поглед към безстрастното лице на Уилсън тя се обърна и се загледа към възглавничките и черно-бялата тапицерия, като се опитваше да не мисли какво се бе случило тук три месеца по-рано.

Страйк гледаше надолу към улицата и Робин би се изненадала, ако узнаеше, че мислите му далеч не бяха толкова професионално хладни, колкото тя си мислеше.

Представяше си човек, напълно изгубил контрол; някой, затичал се към Ландри, както е стояла, красива, с изящна костна структура, в тоалета, облечен, за да посрещне очакван с желание гост; убиец, обезумял от ярост, който я е тътрил и блъскал и накрая с бруталната сила на силно мотивиран маниак я е хвърлил. Секундите, които бе отнело падането до бетона, скрит под измамно меката покривка на снега, трябва да бяха траяли цяла вечност. Беше залитнала, мъчила се бе да открие нещо, за което да се залови в безмилостно празния въздух; и тогава, без да й бъде дадено време да се коригира, да обясни, да умолява или да се извинява, без нито едно от малките удоволствия, предоставяни на онези, чийто край е предизвестен, тя се бе разбила на улицата.

Мъртвите могат да говорят само чрез устите на останалите живи и чрез знаците, които са оставили разпръснати след себе си. Страйк бе усетил живата жена чрез думите, които бе написала на приятелите си; чул бе гласа й по телефона, притиснат до ухото му; ала сега, когато гледаше към последното, което тя бе видяла в живота си, се чувстваше странно близък с нея. Истината идваше бавно на фокус сред купищата несвързани подробности. Липсваше му единствено доказателството.

Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня. Изписаха се името на Джон Бристоу и телефонният му номер; той прие обаждането.

— Здравей, Джон, благодаря ти, че ми позвъни.

— Няма проблем. Някакви новини? — попита адвокатът.

— Може би. Помолих експерт да прегледа лаптопа на Лула и той откри, че файл със снимки е изтрит от него след смъртта на Лула. Знаеш ли нещо по въпроса?

Думите му бяха посрещнати с пълно мълчание. Единственият знак, по който Страйк се ориентираше, че връзката не е прекъснала, беше слабият фонов шум покрай Бристоу, който се чуваше.

Накрая адвокатът проговори с променен глас:

— Били са махнати, след като Лула е умряла?

— Така твърди експертът.

Страйк видя кола да се движи бавно по улицата долу и да спира по средата й. От нея слезе жена, увита в кожи.

— Аз… прощавай — промънка Бристоу, като звучеше напълно объркан. — Аз съм просто… шокиран. Може би полицията е отстранила този файл?

— Кога ти върнаха лаптопа?

— О… някъде в началото на февруари.

— Този файл е махнат на седемнайсети март.

— Но… това е абсолютно лишено от логика. Никой не знаеше паролата.

— Очевидно някой я е знаел. Спомена, че от полицията я съобщили на майка ти.

— Майка ми не би изтрила…

— Не казвам, че тя го е направила. Има ли възможност да е оставила лаптопа отворен и включен? Или да е уведомила някого за паролата?

Реши, че Бристоу трябва да бе в офиса си. Чуваха се глухи гласове, а в далечината — женски смях.

— Предполагам, че е възможно — бавно изрече Бристоу. — Но кой би махнал снимки? Освен ако… но, господи, това е ужасно…

— Кое?

— Нали не мислиш, че някоя от болногледачките е свалила снимките, за да ги продаде на вестници? Ала това е кошмарна мисъл… болногледачка…

— Експертът знае само, че са били изтрити; няма свидетелства да са били копирани и откраднати. Но както сам ти каза, всичко е възможно.

— Но кой друг… Естествено противно ми е да мисля, че може да е болногледачката, но кой друг ще е? Лаптопът беше у мама още откакто полицията го върна.

— Джон, наясно ли си за всички посетители, които майка ти е имала през последните три месеца?

— Така мисля. То се знае, не мога да съм сигурен…

— Ето там е трудността.

— Но защо… защо някой ще направи такова нещо?

— Мога да се сетя за няколко причини. Много ще ми е полезно, ако попиташ майка си за това, Джон. Дали е включвала лаптопа в средата на март. Дали някой от посетителите й е проявил интерес към него.

— Аз… ще се опитам. — Бристоу звучеше много стресиран, почти разплакан. — Тя е много слаба сега.

— Съжалявам — формално избъбри Страйк. — Скоро ще се свържа с теб. Дочуване.

Прибра се от балкона в стаята, затвори вратите и се обърна към Уилсън.

— Дерик, би ли ми показал как претърси апартамента? В какъв ред надникна в стаите онази нощ?

Уилсън се замисли за момент, после каза:

— Първо влязох тук. Огледах се, видях вратите отворени. Не ги докоснах. После — той им даде знак да го последват — надникнах тук…

Робин, която вървеше по петите на двамата мъже, забеляза едва доловима промяна в начина, по който Страйк говори на охранителя. Задаваше прости и точни въпроси, като се фокусираше върху онова, което Уилсън бе докоснал, видял и чул на всяка крачка при обиколката си из жилището.

Под насоките на Страйк езикът на тялото на Уилсън започна да се променя. Той разигра как е хващал дръжките на вратите, как се е навеждал да огледа набързо стаите. Откликвайки на живото внимание на Страйк, когато се насочи към единствената спалня, изпълни движенията като на забавен кадър; отпусна се на колене, за да демонстрира как е надникнал под леглото, и след подсказването на Страйк си припомни, че роклята е лежала смачкана под краката му; поведе ги с изопнато от съсредоточаване лице към банята и им показа как се бе наклонил, за да погледне и зад вратата, преди да хукне (изпълни го почти като мим, с преувеличено размахани ръце, докато вървеше) обратно към външната врата.

— И тогава — каза Страйк и поведе с жест Уилсън по-нататък в разказа му — ти излезе навън…

— Излязох навън — потвърди Уилсън с басовия си глас — и натиснах бутона на асансьора. — Той се престори, че го прави, и изигра как разтваря вратите в нетърпението си да види има ли някой вътре. — Нищо, така че се затичах обратно надолу.

— И какво можа да чуеш в този момент? — попита Страйк, като го следваше.

Нито един от двамата не обръщаше никакво внимание на Робин, която затвори вратата на апартамента зад себе си.

— Много отдалеч… как Бестигуи си крещят… завих зад този ъгъл и…

Уилсън замръзна на стъпалото. Страйк, който очевидно беше очаквал нещо подобно, също спря. Робин се блъсна в него и понечи да се извини, но той я пресече с вдигната ръка, сякаш Уилсън бе изпаднал в транс.

— И се подхлъзнах — промълви Уилсън. Звучеше шокиран. — Това го бях забравил. Подхлъзнах се. Тук. Назад. Седнах си на задника и се ударих яко. Имаше вода. Тук. Капки. Тук.

Той сочеше към стълбите.

— Капки вода — повтори Страйк.

— Да.

— Не сняг.

— Не.

— Не мокри следи от обувки.

— Капки. Едри капки. Тук. Подхлъзнах се. После се изправих и продължих да тичам.

— Каза ли на полицията за капките вода?

— Не, забравих. Досега напълно го бях изключил.

Нещо, което бе чоплило Страйк през цялото време, най-после се бе изяснило. Той издаде дълбока въздишка на удовлетворение и се усмихна. Другите двама се втренчиха в него озадачени.