Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

Четвърта част

Optimumque est, ut volgo dixere, aliena insania frui.

Както обичат да казват, най-добре е да умееш да се възползваш от чуждото безумие.

Плиний Стари, „Естествена история“, ХVІІІ, 31

1

В деня на посещението си в студиото на Ги Соме Страйк отиде рано да се изкъпе в Студентския съюз на Лондонския университет и се облече необичайно грижливо. От проучването на сайта на дизайнера вече знаеше, че Соме е привърженик на панталони от напукана кожа, на вратовръзки от метална мрежа и на аксесоари от рода на черни козирки, които сякаш бяха изработени чрез отрязване на горната част на старомодни бомбета. Със смътното желание да е напук Страйк облече традиционния и удобен тъмносин костюм, с който се беше появил в „Сиприани“.

Студиото, което издирваше, беше бивш склад от деветнайсети век на северния бряг на Темза. Проблясващата река заслепяваше очите му, докато се опитваше да открие входа, който не бе ясно маркиран; нищо отвън не обявяваше новата функция на сградата.

Най-сетне откри дискретен необозначен звънец и вратата се отвори електронно отвътре. Голото, но просторно фоайе бе хладно от климатиците. Чу се звънтене и потракване, предшестващи влизането на момиче с доматеночервена коса, облечено от глава до пети в черно и окичено с безброй сребърни дрънкулки.

— О! — каза тя, като видя Страйк.

— Имам среща с господин Соме в десет — уведоми я той. — Корморан Страйк.

— О! — повтори тя. — Добре.

Изчезна по същия начин, както беше дошла. Страйк използва чакането, за да позвъни на мобилния телефон на Рошел Онифаде, както правеше по десет пъти на ден, откакто я беше срещнал. Нямаше отговор.

Измина още една минута, после внезапно се появи дребен чернокож мъж, който се отправи към Страйк с котешка походка и съвършено безшумно поради гумените си подметки. Той вървеше с подчертано люлеене на бедрата, горната част на тялото му бе съвършено неподвижна с изключение на лекото поклащане на раменете, а ръцете му оставаха вдървени.

Ги Соме бе почти цяла глава по-нисък от Страйк и притежаваше може би една стотна от телесната му мазнина. Предницата на впитата му черна тениска бе украсена със стотици сребърни капси, които образуваха наглед триизмерен образ на лицето на Елвис, сякаш гръдният кош на дизайнера беше детска мозайка от онези с дупките. Още по-странен ефект за окото създаваха релефните му мускули, движещи се под прилепналата ликра. Беше със сиви джинси на тънко тъмно райе, а маратонките му бяха комбинация от черен велур и кожа.

Лицето на Соме контрастираше странно със слабото стегнато тяло, защото изобилстваше от издадености. Очите му бяха изпъкнали като на риба, бузите — като кръгли лъскави ябълки, а пълните му устни образуваха широк овал: малката му глава беше идеална сфера. Соме изглеждаше като издялан от мек абанос от ръката на майстор, която се бе уморила от своята опитност и бе преминала към експеримент с гротеска.

Той протегна ръка с лека чупка в китката.

— Да, виждам нещичко от Джони — промълви с бегли следи от кокни изговор, вгледан в лицето на Страйк, — но в много по-очукан вариант.

Страйк се ръкува с него. Усети изненадваща сила на пръстите.

Червенокосото момиче се приближи със звънтене.

— Ще бъда зает един час, Труди, никакви обаждания — поръча й Соме. — Донеси ни чай и бисквитки, мила.

Изпълни балетно завъртане и покани Страйк да го последва.

Минаха по боядисан в бяло коридор покрай отворена врата, откъдето някаква азиатка на средна възраст с плоско лице погледна към Страйк през тънък златист воал, който мяташе върху манекен; стаята бе ярко осветена като операционна, пълна с работни маси, върху които бяха струпани топове плат, а стените представляваха колаж от скици, снимки и бележки. Дребна руса жена, облечена в нещо, което на Страйк му приличаше на цилиндрична превръзка с черен бинт, отвори друга врата и прекоси коридора пред тях; измери го със същия студен и празен поглед като червенокосата Труди. Страйк се почувства ненормално огромен и космат; вълнест мамут, опитващ се да се смеси с маймуни капуцини.

Той последва наперено пристъпващия дизайнер до края на коридора, а после нагоре по спираловидната стоманена стълба до бял правоъгълен офис. Прозорците от пода до тавана по цялата дясна стена разкриваха гледка към Темза и южния бряг. Останалите боядисани в бяло стени бяха отрупани с окачени по тях снимки. Вниманието на Страйк бе грабнато от огромен триметров фотос на прословутата „Паднали ангели“, закачен на стената срещу бюрото на Соме. Ала при по-внимателно вглеждане установи, че това не беше познатата на света снимка. В този вариант Лула се смееше с отметната назад глава: прекрасно очертаната й шия излизаше вертикално от дългата й разбъркана коса и се виждаше щръкналото черно зърно на едната й гърда. Киара Портър гледаше Лула със загатната усмивка на лицето, но явно по-бавно бе схванала шегата. Както и в по-известния вариант на снимката, очите на наблюдаващия мигом биваха привлечени от Лула.

Имаше я и по други снимки, буквално навсякъде. Вляво — сред група модели, облечени в прозрачни блузони в цветовете на дъгата; по-нататък — в профил, със златни листа върху устните и клепачите. Усвоено ли бе това й умение да представя лицето си в най-фотогеничния му аранжимент и да предава емоцията така красиво? Или тя просто бе благодатна повърхност, върху която чувствата заблестяваха естествено?

— Паркирай си задника където желаеш — каза Соме, а самият той седна зад бюро от тъмно дърво и стомана, покрито със скици.

Страйк си придърпа плексигласов стол с извит контур. Върху бюрото имаше тениска, декорирана със снимка на принцеса Даяна като мексиканска мадона, отрупана със стъклени мъниста, в комбинация с яркоалено сърце от лъскав сатен с избродирана на него кривната корона.

— Харесва ли ти? — попита Соме, забелязал посоката на погледа му.

— О, да — излъга Страйк.

— Продава се навсякъде. Получих безвкусни писма от католици. Джо Манкура носеше такава в шоуто на Джулс Холанд. Мисля си да изобразя Уилям като Христос на фланелка с дълги ръкави за зимата. Или Хари с автомат, който да крие патката му, какво ще кажеш?

Страйк се усмихна неопределено. Соме кръстоса крака с малко повече показност от необходимата и изрече стъписващо нафукано:

— Значи Счетоводителя смята, че Кукувицата може да е убита? Винаги наричах Лула Кукувицата — ненужно добави той.

— Да. Джон Бристоу обаче е адвокат.

— Знам, но Кукувицата винаги го наричаше Счетоводителя. Всъщност аз започнах, а Кукувицата се присъедини, когато биваше в палаво настроение. Той вечно си вреше носа в процентите й и се опитваше да измъкне и последния пенс от всеки. Предполагам, че ти плаща минималния хонорар за детектив.

— Всъщност ми плаща двоен хонорар.

— О, сигурно е станал по-щедър сега, когато разполага с парите на Кукувицата.

Соме загриза нокътя си и напомни на Страйк за Кийрън Коловас-Джоунс. Двамата си приличаха и по телосложение — дребни, но пропорционални.

— Добре де, гадняр съм — рече Соме и извади нокътя от устата си. — Никога не съм харесвал Джон Бристоу. Вечно преследваше Кукувичката за нещо. Да беше си създал свой живот. Да беше извадил наяве склонностите си. Чувал ли си го какви химни реди за майчето си? Срещал ли си „приятелката“ му? Според мен на нея й расте брада.

Изрече думите в непрекъснат злобен поток, после млъкна, за да отвори скрито чекмедже в бюрото, от което извади пакет ментолови цигари. Страйк вече бе забелязал, че ноктите на Соме бяха изгризани до живеца.

— Семейството й беше единствената причина да е толкова сбъркана. Казвах й: „Зарежи ги, мила, давай напред“. Но тя не го правеше. Такава си беше Кукувицата, вечно преследваше изгубени каузи.

Предложи на Страйк от белите цигари и след отказа на детектива си запали една с гравирана запалка „Зипо“. Когато затвори капачето й, Соме каза:

— Ще ми се на мен да беше хрумнало да наема частен детектив. Радвам се, че някой го е направил. Просто не мога да повярвам, че тя се е самоубила. Психотерапевтът ми твърди, че е затваряне на очи пред истината. Ходя на терапия два пъти седмично, не че ми помага де. Бих се тъпкал с валиум като лейди Бристоу, стига да можех да работя под действието му. Пробвах го през седмицата след смъртта на Кукувицата и бях като зомби. Благодарение на него издържах погребението.

Звънтене и подрънкване откъм металната стълба възвести приближаването на Труди, която прекоси с несигурна походка офиса и постави на бюрото черен лакиран поднос с две руски чаши за чай със сребърен филигран, във всяка от които имаше бледозелена димяща течност с листенца чай, плаващи в нея. Имаше и чинийка с тънки бисквити, които изглеждаха, сякаш са направени от въглени. Страйк с носталгия си припомни пая с картофено пюре и чая с цвета на махагон във „Финикс“.

— Благодаря, Труди. Донеси ми пепелник, скъпа.

Момичето се поколеба, явно на ръба да изрази протест.

— Направи го и толкова — озъби се Соме. — Аз съм шибаният шеф тук, ако искам, мога да опожаря сградата. Махни батериите от противопожарните аларми. Но първо ми донеси пепелник.

— Миналата седмица се задейства алармата и включи пръскачките на долния етаж — обясни Соме на Страйк. — Сега онези, дето ни финансират, не разрешават да се пуши в сградата. Да си го начукат в тесните задници.

Той вдиша дълбоко дима, после го изпусна през ноздрите си.

— Не задаваш ли въпроси? Или просто седиш със страшен вид, докато някой не излее самопризнание?

— Мога и въпроси да задавам — рече Страйк, като извади бележник и химикалка. — Бил си в чужбина, когато Лула е умряла, нали?

— Върнал се бях няколко часа преди това. — Пръстите на Соме, хванали цигарата, леко потрепнаха. — Пътувах до Токио, почти не спах в продължение на осем дни. Кацнахме на Хийтроу някъде към десет и половина и ме налегна синдромът на отместеното часово време в най-тежка форма. Не мога да спя в самолети. Ако ще се разбиваме, искам да съм буден.

— Как се прибра у дома след летището?

— С такси. Елза беше объркала нещо с резервацията на кола. Трябваше да има шофьор, който да ме посрещне.

— Коя е Елза?

— Момичето, което уволних, задето обърка резервацията. Последното, което исках, беше да търся такси толкова късно вечерта.

— Сам ли живееш?

— Не. В полунощ вече бях в кревата с Виктор и Ролф. Котараците ми — поясни той с бърза усмивка. — Взех амбиен, спах няколко часа, после се събудих в пет сутринта. Пуснах си „Скай Нюз“ от леглото, а един мъж с ужасен калпак от овча кожа стоеше в снега на улицата на Кукувицата и каза, че била мъртва. Текстът, който вървеше в долната част на екрана, съобщаваше същото.

Соме дръпна силно от цигарата и със следващите думи от устата му се изви бял дим.

— Едва не умрях. Реших, че още спя или че съм се събудил в погрешно измерение или нещо от тоя сорт. Започнах да звъня на всички — на Киара, на Брайъни… Телефоните им даваха заето. През цялото време стоях с вперени в екрана очи и очаквах да съобщят, че е станала грешка, че не е тя. Не спирах да се моля да е била онази клошарка. Рошел.

Той млъкна, като че очакваше някакъв коментар от Страйк. Той още пишеше в бележника си.

— Познаваш Рошел, нали?

— Да. Кукувицата я доведе тук веднъж. Заблудена беше донемайкъде.

— Кое те кара да мислиш така?

— Рошел мразеше Кукувицата. Завиждаше й до смърт. Ако Кукувицата не го виждаше, на мен ми беше пределно ясно. Нея я блазнеше далаверата, пукната пара не даваше дали Кукувицата е жива, или мъртва. Извади късмет, както се оказа… И така колкото по-дълго гледах новините, толкова повече осъзнавах, че няма грешка. Направо рухнах. — Пръстите му, хванали цигарата, отново затрепериха. — Споменаха, че съседка дочула караница. Естествено помислих, че е бил Дъфийлд. Реших, че той я е блъснал през прозореца. Приготвил се бях да кажа на ченгетата какъв боклук е. Готов бях да ида и в съда и публично да свидетелствам що за тип е. И ако тази пепел падне от цигарата ми — продължи той без никаква промяна в тона, — ще уволня малката кучка.

Сякаш чула го, Труди затрополи по стълбата и се появи в стаята задъхана, стиснала в ръце тежък стъклен пепелник.

— Благодаря ти — натъртено произнесе Соме, когато тя го постави пред него и после забърза обратно надолу.

— Защо реши, че е Дъфийлд? — попита Страйк, когато прецени, че Труди се е отдалечила достатъчно.

— Че кого другиго би пуснала Кукувицата в апартамента си в два през нощта?

— Колко добре го познаваш?

— Достатъчно ясна ми е тая подла гадинка. — Соме отпи от ментовия си чай. — Защо го правят жените? А и Кукувичката… Тя не беше глупава впрочем, умът й сечеше като бръснач. Какво тогава виждаше в Еван Дъфийлд? Аз ще ти кажа — отсече той, без да чака отговор. — Ония ми ти глупости с ранения поет, с измъчения гений. Измий си зъбите бе, простако. Не ми се прави на Байрон. — Той тропна чашата си на бюрото, обхвана десния си лакът с лявата ръка и задърпа енергично от цигарата. — Никой истински мъж не би търпял такъв като Дъфийлд. Само жените му се връзват. Заради някакъв извратен майчински инстинкт, ако питаш мен.

— Мислиш ли, че по природа е способен да я убие?

— То се знае — отсече Соме. — Способен е и още как. Всички ние я носим у себе си, тази способност за убийство. Защо Дъфийлд да е изключение? Има манталитета на злобно дванайсетгодишно хлапе. Представям си го в някое от вкиснатите му състояния, което избива в гняв, и после… — Той направи рязък жест с ръка. — Веднъж го видях да й крещи. Беше миналата година на парти след мое ревю. Застанах помежду им. Казах му да се пробва с мен вместо с нея. Може да не съм от най-големите мъжкари — заяви Соме с изопнато бузесто лице, — но на това нищожество не бих му се дал. Държа се като последен лигльо на погребението.

— Наистина ли?

— Да. Криеше си лицето, грам уважение не показа. Да не бях толкова разстроен, щях да му дам да разбере какво мисля за него. Ще ми се прави на съсипан, гадният му малък лицемер.

— Значи никога не си вярвал, че е самоубийство?

Странните изпъкнали очи на Соме се втренчиха в Страйк.

— Никога. Дъфийлд твърди, че бил у дилъра си, маскиран като вълк. Що за смотано алиби е това? Надявам се, че ти е на дневен ред за проверка. Дано не си заслепен от славата му, както бяха от полицията.

Страйк си припомни коментара на Уордъл за Дъфийлд.

— Не мисля, че според тях Дъфийлд е ослепителен.

— Тогава проявяват повече вкус, отколкото съм си мислил — заяви Соме.

— Защо си толкова сигурен, че не е било самоубийство? Лула е имала психични проблеми, нали така?

— Да, но ние имахме договорка като Мерилин Монро и Монтгомъри Клифт. Бяхме си обещали, че ако някой от нас сериозно се замисли за самоубийство, ще се обади на другия. Тя щеше да сподели с мен.

— Кога я чу за последен път?

— Обади ми се в сряда, докато още бях в Токио — отвърна Соме. — Тъпата крава все забравяше за осемте часа разлика. Бях изключил звука на телефона си в два през нощта, така че не вдигнах. Но тя ми беше оставила съобщение и въобще не беше на вълна самоубийство. Чуй това.

Той отново бръкна в чекмеджето на бюрото си, натисна няколко бутона и подаде мобилния си телефон на Страйк.

Лула Ландри заговори в ухото на Страйк, близка и реална, с малко пресипнал гърлен глас и с умишлено изопачен кокни изговор:

— Добре ли си, миличък? Имам да ти казвам нещо. Не съм сигурна, че ще ти хареса, но е голяма новина и съм толкова щастлива, че трябва да я споделя с някого, така че звънни ми, когато можеш, чу ли? Нямам търпение. — Следваха звуци от въздушни целувки.

Страйк му върна телефона.

— Ти върна ли й обаждането? Разбра ли каква е била голямата й новина?

— Не. — Соме смачка цигарата си и веднага извади друга. — Японците ми бяха наредили среща след среща. Колкото пъти ми хрумваше да се обадя, часът беше неподходящ. Във всеки случай… да ти кажа право, мислех, че знам какво ще ми каже, и никак не бях зарадван. Реших, че е бременна.

Соме кимна няколко пъти с новата цигара, стисната между зъбите си, после я махна, за да каже:

— Да, мислех, че се е подредила.

— От Дъфийлд ли?

— Силно се надявах, че не. Тогава още не знаех, че пак са се събрали. Тя не би посмяла да се върне пак при него, ако бях в страната, затова е изчакала да ида в Япония, коварната малка кучка. Знаеше, че го мразя, а тя държеше на мнението ми. Бяхме си близки като роднини с Кукувицата.

— Защо реши, че може да е бременна?

— Заради тона, с който говореше. Сам я чу, толкова е развълнувана… Такова чувство имах. Точно такова нещо би сторила Кукувицата и би очаквала аз да съм щастлив колкото нея, пък майната й на кариерата й, майната ми на мен, дето разчитах тя да рекламира новата ми модна линия за аксесоари…

— Това ли беше договорът за пет милиона лири, за който ми спомена брат й?

— Да, и бас държа, че Счетоводителя я е притискал да измъкне колкото е възможно повече — отново се нервира Соме. — Не беше в природата на Кукувицата да се опитва да ми задигне и последното пени. Тя знаеше, че участието й ще е нещо прекрасно, че ще я издигне на още по-високо ниво. Не парите бяха най-важното. Всички я свързваха с моите модели. Направи големия си пробив със снимка за „Вог“, облечена в моя рокля. Кукувицата обожаваше моите дрехи, обожаваше и мен, но когато хората се издигнат до някакво ниво и всички им втълпяват, че струват повече, забравят кой ги е довел дотам и нещата се връщат на нулата.

— Очевидно си преценил, че тя си струва, за да се обвържеш с договор за пет милиона лири.

— Ами аз кажи-речи за нея създадох тази линия, така че да се съобразявам с бременност при снимките нямаше да е много забавно. А и си представях как после Кукувицата съвсем ще оглупее и няма да иска да оставя проклетото бебе. Точно този тип беше тя: все търсеше хора, които да обича, заместители на семейство. Онези Бристоу напълно я бяха побъркали. Бяха я осиновили само като играчка за Ивет, която е такава кучка, че косата да ти настръхне.

— В какъв смисъл?

— Обсебваща. Вещаеща прокоба. Не искаше да изпусне Кукувицата от поглед, за да не умре като хлапето, заради което я бе купила — за да го замени. Лейди Бристоу идваше на всички ревюта, мотаеше се в краката на хората до момента, в който вече беше много болна. А имаше и чичо, който се отнасяше с Кукувицата като с отрепка, докато тя не започна да печели сериозно. Тогава взе да проявява малко повече уважение. Тия Бристоу много ценят парите.

— Те са богато семейство, нали така?

— Алек Бристоу не остави чак толкова много. Не и някакво внушително състояние. Не като твоя старец. Всъщност как така — свърна Соме от темата на разговора — синът на Джони Рокъби работи като частен детектив?

— Ами просто това му е професията — отвърна Страйк. — Та разкажи за Бристоу.

Соме не показа да му е неприятно, задето го командват, напротив, сякаш му доставяше удоволствие, защото бе непривично изживяване.

— Спомням си как Кукувицата ми спомена, че по-голямата част от завещаното от Алек Бристоу била дялове от старата му компания, а „Албрис“ се сгромоляса в рецесията. В никой случай не е от порядъка на „Епъл“. Кукувицата печелеше повече от всички онези нещастници, преди да е навършила двайсет.

— Тази снимка — каза Страйк и посочи огромния фотос на „Паднали ангели“ на стената зад себе си — беше ли част от кампанията за пет милиона лири?

— Да — потвърди Соме. — Тези четири чанти бяха началото. Тя държи „Кашил“ тук. Дадох на всичките африкански имена заради нея. Беше обсебена от Африка. Оная уличница, родната й майка, която тя изкопа най-сетне, й беше казала, че баща й бил африканец, така че Кукувицата се побърка на тази тема. Говореше как щяла да учи там, да върши благотворителна работа… Нямаше значение, че дъртата кофа трябва да бе преспала поне с петдесет бандюги. Африканец, друг път — рече Соме и смачка цигарата си в стъкления пепелник. — Мърлата просто бе казала на Кукувицата каквото тя искаше да чуе.

— И ти реши да използваш снимката за кампанията, макар Лула току-що да е…

— Направих го в знак на почит към нея — с висок глас го прекъсна Соме. — Никога не е изглеждала по-красива. Беше един вид поклон към нея, към нас. Тя бе моята муза. Ако мръсниците не могат да го разберат, майната им и толкоз. Журналистите в тази страна са по-долни от най-долните отрепки. За всеки съдят по себе си.

— В деня, преди Лула да умре, са й били изпратени чанти…

— Да, от моите бяха. Изпратих й по една от тези — каза Соме и посочи снимката с върха на новата си цигара. — Със същия куриер пратих и дрехи на Дийби Мак.

— Той беше ли ги поръчал, или…

— Рекламни подаръци, драги — поясни Соме. — В името на добрия бизнес. Няколко суитчъра с качулки от конфекцията и разни аксесоари. Никога не е загуба да подаряваш на знаменитост.

— Той облече ли ги някога?

— Не знам — отвърна Соме, понижил леко тона. — Имах си други грижи на главата следващия ден.

— Видях го в Ютюб да носи суитчър с качулка с капси по него, ето такива — каза Страйк и посочи гърдите на Соме. — Във формата на юмрук.

— Да, този беше един от тях. Значи някой му ги е препратил. На единия имаше юмрук, на другия пистолет, а на гърба им беше изписан текст от негови песни.

— Лула говори ли с теб за това, че Дийби Мак ще отседне в апартамента под нейния?

— О, да. Но не беше достатъчно въодушевена от това. Все й казвах: миличка, ако за мен беше написал три песни, щях да го чакам гол зад вратата му, като пристигне. — Соме издиша две успоредни струи дим от ноздрите си и погледна изкосо Страйк. — Харесвам ги едри и грубовати — добави. — Но не и Кукувицата. Сам виждаш с какъв се хвана. Повтарях й: ти си тази, дето направи такъв голям въпрос от откриването на корените си, намери си едно свястно чернокожо момче и се задоми. Дийби щеше да е идеален за нея. Защо не? В последното шоу за сезона я накарах да мине по подиума под звуците на „Момиче с грозно лице“ на Дийби. „Наистина хубаво ти е тялото, но виж си мутрата в огледалото. Погледни се, че си кръгла нула. Момиче, нямаш нищо общо с Лула.“ Дъфийлд беше крайно недоволен.

Соме пуши един миг мълчаливо с поглед към стената със снимки.

— Къде живееш, някъде наблизо ли? — попита Страйк, макар да знаеше отговора.

— Не, на Чарлс стрийт в Кенсингтън — отвърна Соме. — Преместих се там миналата година. Далеч е от Хакни, няма спор, но вече ставаше глупаво, трябваше да се махна оттам. Твърде много разправии и побоища. Аз съм израснал в Хакни — обясни той. — Тогава бях никому неизвестният Кевин Оусу. Смених си името, когато напуснах дома. Като теб.

— Аз никога не съм бил Рокъби — уточни Страйк и обърна нова страница в бележника си. — Родителите ми не са били женени.

— Това всички го знаем, драги — подхвърли Соме не без известна злоба. — Обличах твоя старец за снимки в „Ролинг Стоун“ миналата година: прилепнал костюм и омачкано бомбе. Виждаш ли го често?

— Не — отговори Страйк.

— Не, разбира се, ще го накараш да изглежда стар — позасмя се Соме. Той се разшава на стола си, запали нова цигара, стисна я между устните си и примижа към Страйк през стелещия се ментолов дим. — Защо говорим за мен всъщност? Хората често ли ти разправят житейските си истории, като извадиш този бележник?

— Случва се.

— Не си ли искаш чая? Не те виня. И аз не знам защо я пия тази гадост. Баща ми би получил удар, ако поиска чай, а му поднесат това.

— Семейството ти още ли е в Хакни?

— Не съм проверявал — промърмори Соме. — Не си говорим. Аз практикувам онова, което проповядвам.

— Защо според теб Лула е променила името си?

— Защото и тя като мен мразеше проклетото си семейство. Не искаше вече да е свързана с тях.

— Защо тогава е избрала фамилия като на чичо си Тони?

— Той не е прочут. А комбинацията звучи добре. И Дийби не би могъл да напише „Двойно Л, бъди моя“, ако беше Лула Бристоу.

— Чарлс стрийт не е много далеч от Кентигърн Гардънс, нали?

— На двайсет минути пеша е. Исках Кукувицата да се премести при мен, когато каза, че повече не изтрайва в старото си жилище, но тя не пожела. Избра вместо това онзи петзвезден затвор само и само да избяга от репортерите. Те я принудиха да иде там. Те носят отговорността.

Страйк си припомни думите на Дийби Мак „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“.

— Заведе ме да видя къщата. Мейфеър, пълен с богати руснаци и араби и с негодници като Фреди Бестигуи. Казах й: миличка, не можеш да живееш тук с тоя мрамор навсякъде, не е шик при нашия климат, все едно да обитаваш собствената си гробница… — Помълча малко, после продължи: — Няколко месеца живя в пълен кошмар. Някой я дебнеше, пъхаше писма в пощенската кутия на входната й врата в три часа през нощта, будеше я. Нещата, които описваше, че ще й стори, я плашеха. После се раздели с Дъфийлд и репортерите вече бяха непрестанно пред дома й. Откри, че подслушват всичките й разговори. Отгоре на всичко си втълпи, че трябва да намери оная кучка майка си. Твърде много й се събра. Искаше да се махне от всичко, да се усеща в безопасност. Настоявах да се премести при мен, но не, отиде и купи оня проклет мавзолей. Избра жилището, защото й изглеждаше като крепост с тази денонощна охрана. Вярваше, че там ще е защитена, че никой няма да може да се добере до нея. Ала намрази това място от първия ден. Знаех, че така ще стане. Беше откъсната от всичко, което харесваше. Кукувичката обичаше цвят и шум, обичаше да ходи свободно по улицата, да се усеща волна. Една от причините, поради които полицията твърдеше, че не е било убийство, бяха отворените прозорци. Лично ги беше отворила, по дръжките бяха нейните отпечатъци. Но аз знам защо ги е отворила. Тя винаги отваряше прозорците, дори и при най-голям студ, защото не можеше да понася тишината. Харесваше й да чува Лондон. — Тонът на Соме бе изгубил цялото си лукавство и сарказъм. Той прочисти гърлото си и продължи: — Опитваше се да създаде връзка с нещо реално. Непрекъснато говорехме за това. То беше нашата голяма тема. Тъкмо по тази причина общуваше с проклетата Рошел. Кукувичката си мислеше, че би се озовала в нейното положение, ако не беше красива, ако Бристоу не я бяха взели като жива играчка за Ивет.

— Разкажи ми за онзи, който я е следил.

— Побъркан. Въобразяваше си, че са женени с нея. Беше му издадена забранителна заповед да я доближава и му назначиха принудително психиатрично лечение.

— Имаш ли представа къде е той сега?

— Мисля, че го депортираха обратно в Ливърпул — отвърна Соме. — Но полицията го провери, казаха ми, че бил в охранявано отделение в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли семейство Бестигуи?

— Само по думите на Лула, но той е долнопробен, а тя е празноглавка, пълна със силикон. Не ми е нужно да я познавам, ясен ми е нейният тип. От богаташките, дето харчат парите на грозните си мъже. Идват на моите ревюта. Искат да са ми приятелки. Предпочитам откровените проститутки пред тях.

— Седмица преди Лула да умре, двамата с Фреди Бестигуи са прекарали уикенда в една и съща извънградска вила.

— Да, чух. Той й беше хвърлил око — пренебрежително подхвърли Соме. — Тя също го знаеше, не беше някакво непознато преживяване за нея. Но ми сподели, че не е отишъл по-далеч от опити да попадне едновременно с нея в асансьора.

— Не си ли говорил с нея след уикенда у Дики Карбъри?

— Не. Да не е опитал нещо там? Не подозираш Бестигуи, нали? — Соме се изправи в стола си и се втренчи в Страйк. — Мамка му… Фреди Бестигуи? Той е боклук, знам си го. Познавам едно момиченце, приятелка на приятел, което работеше в продуцентската му компания. Опитал се да я изнасили. Не, не преувеличавам — побърза да каже Соме. — Говоря за буквално изнасилване. Напил я след работа и я проснал на пода. Някакъв сътрудник си забравил мобилния телефон и се върнал, та ги заварил. Бестигуи плати и на двама им. Всички я убеждаваха да повдигне обвинения, но тя взе парите и избяга. Казаха, че прилагал твърде извратени дисциплинарни мерки спрямо втората си жена, ето защо тя си отиде и му отмъкна три милиона, след като го заплашила с пресата. Но Кукувицата никога не би пуснала Фреди Бестигуи у дома си в два през нощта. Както казах, тя не беше глупаво момиче.

— Какво знаеш за Дерик Уилсън?

— Кой е той?

— Охранителят, който е бил дежурен в нощта на смъртта й.

— Нищо.

— Едър мъж с ямайски акцент.

— Може това да те шокира, но не всички чернокожи в Лондон се познават.

— Питах се дали не си разговарял с него, или дали Лула не го е споменавала.

— Не, имахме по-интересни теми за разговор от пазачите в сградата.

— Важи ли същото и за шофьора й Кийрън Коловас-Джоунс?

— О, него го знам — рече Соме с усмивчица. — Постоянно позираше, когато очакваше, че го гледам през прозореца. Не му достига някъде около метър, за да бъде модел.

— Лула говорила ли ти е за него?

— Не, от къде на къде? — нетърпеливо попита Соме. — Той й беше шофьор.

— Той ми каза, че са били близки. Спомена, че тя му подарила сако твой дизайн. Струвало деветстотин лири.

— Голяма работа — отсече Соме с непринудено пренебрежение. — Значимите ми модели вървят по три хилядарки. Слагам логото си на абсолютно безлични костюми и те се продават като топъл хляб. Глупак ще съм, ако не го правя.

— Точно за това щях да те питам — каза Страйк. — Става дума за конфекцията, нали?

Соме изглеждаше развеселен.

— Именно. Това са дрехи, изработени не по поръчка. Купуваш ги готови от магазина.

— Ясно. Много ли от тях се купуват?

— Ами да, продават се навсякъде. Кога последно си бил в магазин за мъжка конфекция? — попита Соме и присмехулните му изпъкнали очи обходиха тъмносиньото сако на Страйк. — Какво си облякъл всъщност, костюма си от демобилизацията ли?

— Като казваш „навсякъде“…

— В луксозните универсални магазини, бутиците, онлайн — изрецитира Соме. — Защо?

— На записи от охранителни камери са заснети двама мъже, отдалечаващи се с тичане от квартала на Лула онази нощ и единият носи суитчър с твоето лого на него.

Соме поклати глава леко раздразнен.

— Той е един от още поне милион.

— Ти не видя ли…?

— Не съм ги гледал тези щуротии — ядно заяви Соме. — Нито гледах безбройните репортажи, нито исках да чета по този въпрос, нито дори да мисля. Казах им да ми го спестят — поясни той и направи жест към стълбите и към персонала долу. — Знаех само, че тя е мъртва, а Дъфийлд се държи като човек, който крие нещо. И това ми стигаше.

— Добре, докато още сме на темата за дрехите, на последната снимка на Лула, на която влиза в сградата, тя носи рокля и палто…

— Да, носела е „Марибел“ и „Фей“ — потвърди Соме. — Роклята се нарича „Марибел“…

— Да, това го схванах — прекъсна го Страйк. — Но когато е умряла, е била облечена в друго.

Това сякаш изненада Соме.

— Така ли?

— Да. На полицейските снимки трупът беше…

Соме вдигна ръце в неволен жест за самозащита, после се изправи, като дишаше дълбоко, и отиде до стената със снимките, откъдето Лула гледаше усмихната, ведра или замислена. Когато дизайнерът отново се обърна към Страйк, странните му изпъкнали очи бяха влажни.

— По дяволите — процеди тихо той. — Не говори за нея така. „Трупът.“ Дявол да го вземе. Ти си един безсърдечен негодник. Нищо чудно, че старият Джони не си пада по теб.

— Не съм искал да те разстроя — спокойно изрече Страйк. — Целта ми беше да разбера дали се сещаш за причина тя да се преоблече, когато се е прибрала у дома. Когато е паднала, е била с панталони и бюстие с пайети.

— Откъде мога да знам, по дяволите, защо се е преоблякла? — избухна Соме. — Може да й е било студено. Може да е била… Това е нелепо. Как бих могъл да знам?

— Само питам — каза Страйк. — Четох някъде как си казал пред пресата, че е умряла в твоя дреха.

— Не бях аз, никога не съм го обявявал. Някаква гадина от таблоидите позвънила в офиса и попитала за дизайнера на роклята. Една от шивачките й казала, а после я нарекоха мой говорител. Мръсниците го изкараха, че искам да си правя реклама от това. По дяволите.

— Дали би могъл да ме свържеш с Киара Портър и Брайъни Радфорд?

Соме като че бе изгубил почва под краката си и изглеждаше смутен.

— Какво? Да…

И в следващия момент се разплака истински; не като Бристоу с шумно хлипане, а мълчаливо, със сълзи, които се търкаляха по гладките му черни бузи и мокреха тениската му. Той преглътна, затвори очи, обърна се с гръб към Страйк и облегна чело на стената, цял разтреперан.

Страйк чакаше, без да казва нищо, докато Соме няколко пъти обърса лицето си и се обърна към него. Не спомена сълзите си, а се върна до стола си, седна и запали цигара. След две или три дълбоки всмуквания заяви с делови, лишен от емоции тон:

— Ако е сменила дрехите си, то е било, защото е очаквала някого. Кукувицата винаги се обличаше за съответната роля. Трябва да е чакала някого.

— Така си помислих и аз — каза Страйк. — Но не съм експерт по жените и облеклото им.

— Не си, то се вижда — пусна отново злобничка усмивка Соме. — Искаш да говориш с Киара и Брайъни ли?

— Би помогнало.

— И двете ще присъстват на мои снимки в сряда. Арлингтън Теръс номер едно в Излингтън. Ако наминеш към пет следобед, ще са свободни да говорят с теб.

— Много мило от твоя страна, благодаря.

— Не е мило — тихо промълви Соме. — Искам да узная какво е станало. Кога ще говориш с Дъфийлд?

— Щом успея да се добера до него.

— Малкото лайно мисли, че му се е разминало. Тя трябва да се е преоблякла, защото е знаела, че той ще отиде. Макар да са имали скандал, наясно е била, че ще тръгне подир нея. Но той никога няма да говори с теб.

— Ще говори с мен — безгрижно заяви Страйк, прибра бележника и погледна часовника си. — Отнех ти много време. Благодаря отново.

Соме поведе Страйк обратно надолу по спираловидната стълба и после по белия коридор с отчасти възвърната напереност. Когато си стиснаха ръцете в студеното, настлано с плочки фоайе, по лицето му нямаше видими следи от мъка.

— Вземи да поотслабнеш — поръча на сбогуване той на Страйк — и ще ти пратя нещо XXL.

Когато вратата на склада се затвори зад Страйк, той чу Соме да подвиква към момичето с доматената коса на рецепцията:

— Знам какво си мислиш, Труди. Представяш си го как те обладава грубо изотзад, нали? Признай си, скъпа. Искаш го тоя едър и грубоват войник.

Последва шокирано изкискване от страна на Труди.