Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (28)

9

Кръстовището на Тотнъм Корт Роуд и Чаринг Крос Роуд все още бе в пълен хаос, с големи дупки в настилката, тунели за минаване, оградени от бял шперплат, и строители с каски. Страйк прекоси тесните пътеки с метални ограждения покрай изкопи, пълни със строителни отпадъци, крещящи работници и оборудване.

Изпитваше умора и болка, измъчваше го кракът му, усещането за некъпано тяло, за погълната мазна храна. Импулсивно той направи отклонение по Сътън Роу, далеч от шумотевицата на строителните работи, и позвъни на Рошел. Обаждането му директно се прехвърли на гласова поща, но отговори тъкмо нейният дрезгав глас, не му беше дала фалшив номер. Той не остави съобщение, вече бе изрекъл всичко, дошло му наум. И все пак изпитваше тревога. Донякъде му се щеше да я беше последвал тайно, за да види къде живее.

Отново се върна на Чаринг Крос Роуд и закуцука към офиса си през временния пешеходен тунел. Припомни си как Робин го беше събудила сутринта: с дискретно почукване, чаша чай, заучено мълчание по повод походното легло. Не биваше да допуска това да се случва. Имаше и други пътища за интимност освен възхищението пред женска фигура във впита рокля. Не искаше да обяснява защо спи в службата си; ужасяваха го въпросите от личен характер. А бе възникнала ситуация, в която тя го бе нарекла Корморан и му бе подсказала да се закопчее правилно. Изобщо не биваше да се успива.

Докато се изкачваше по металните стълби покрай затворената врата на „Графичен дизайн Крауди“, Страйк реши да е по-хладно авторитетен пред Робин до края на деня като един вид противотежест на гледката с косматия му корем.

И мигом щом взе това решение, чу от офиса си висок смях и два женски гласа, звучащи едновременно.

Страйк замръзна, заслушан и изпаднал в паника. Не беше върнал обаждането на Шарлот. Опита се да разпознае настроението по тона й; присъщо за нея бе да се появи лично, да превземе с чар временната му секретарка, да я превърне в свой съюзник, да внуши на подчинената му собствената си версия за истината. Двата гласа отново преминаха в смях и той не можеше да различи чии са.

— Здравей, Стик — чу се весел поздрав в мига, в който той отвори стъклената врата.

Сестра му Луси седеше на продъненото канапе и държеше чаша с кафе, а около нея бяха струпани торби от „Маркс енд Спенсър“ и „Джон Луис“.

Първоначалната вълна на облекчение, че посетителката не е Шарлот, бе укротена от по-малко мрачните опасения за темата й на разговор с Робин и за това колко знаеше вече тя за личния му живот. Отвърна на прегръдката на Луси и забеляза, че Робин бе затворила междинната врата към походното легло и торбата му с вещи.

— Робин каза, че си излязъл по детективски дела.

Луси изглеждаше в повишено настроение, както често й се случваше, когато бе навън, незатормозена от Грег и момчетата.

— Да, ние детективите го правим понякога — рече Страйк. — А ти на пазар ли беше?

— Позна, Шерлок.

— Искаш ли да излезем за по кафе?

— Вече си имам кафе, Стик — посочи тя чашата си. — Днес не си от най-наблюдателните. Да не би да накуцваш, а?

— Няма такова нещо.

— Посещавал ли си наскоро господин Чакрабати?

— Да, сравнително скоро — излъга Страйк.

— Ако не възразявате — обади се Робин, която си обличаше шлифера, — ще изляза да обядвам, господин Страйк.

Решението му отпреди малко да бъде професионално хладен с нея сега изглеждаше не само ненужно, но и грубо. У нея имаше повече такт, отколкото у всяка друга жена, която той познаваше.

— Да, добре, Робин, няма проблем — каза той.

— Приятно ми е, че се запознахме, Луси — каза Робин, помаха с ръка и изчезна, като затвори зад себе си стъклената врата.

— Тя много ми харесва — възторжено заяви Луси, когато стъпките на Робин заглъхнаха. — Чудесна е. Гледай да я задържиш за постоянно.

— Да, добра е — потвърди Страйк. — За какво толкова се смеехте двете?

— О, по повод годеника й. По думите й ми напомня малко Грег. Робин спомена, че имаш важен случай. Не се притеснявай, беше много дискретна. Каза, че било подозрително самоубийство. Сигурно е доста неприятно.

Тя му отправи красноречив поглед, който той предпочете да не тълкува.

— Не ми е за пръв път. Имах няколко такива случая в армията.

Ала се съмняваше, че Луси го слуша. Беше си поела дълбоко дъх. Той знаеше какво предстои.

— Стик, да не сте се разделили с Шарлот?

По-добре да приключеше с това.

— Да, разделихме се.

— Стик!

— Няма нищо, Луси, добре съм.

Ала доброто й настроение бе пометено от гняв и разочарование. Страйк изтърпя изблиците й, уморен и измъчван от болка: знаела си, че Шарлот пак ще направи същото, примамила го да напусне Трейси и фантастичната си военна кариера, убедила го да се нанесе при нея, та да го направи възможно най-зависим да го зареже накрая…

— Аз сложих точката, Луси — поправи я той. — А връзката ни с Трейси беше приключила, преди…

Все едно да убеждава лава да потече назад. Защо не бил осъзнал, че Шарлот никога няма да се промени, че се е върнала при него само заради драматизма в ситуацията, привлечена от раняването и медала му? Кучката се правела на ангел на милосърдието, докато не се отегчила, била опасна и зла, търсела себеутвърждаване в бъркотията, която причинявала, наслаждавала се на болката, която нанасяла…

— Аз я напуснах по свой избор.

— И къде живееш? Кога се случи това? Ах, тази проклетница… Не, съжалявам, Стик, няма да се преструвам повече. Толкова години наред те подлагаше на какви ли не гадости… Господи, Стик, защо не се ожени за Трейси?

— Луси, да оставим това, моля те.

Той премести няколко от пликовете й от „Джон Луис“, пълни с панталонки и чорапи за синовете й, и се отпусна тежко на канапето. Знаеше, че изглежда брадясал и запуснат. Луси бе на ръба да се разплаче; денят й в града бе съсипан.

— Сигурно не си ми казвал, защото си знаел, че ще се държа така — рече накрая и подсмръкна.

— Мина ми и такава мисъл.

— Добре, съжалявам — ядосано изрече тя с блеснали от сълзи очи. — Ама каква кучка само, Стик. О, господи, кажи ми, че никога няма да се върнеш при нея. Моля те, само това ми кажи.

— Няма да се върна при нея.

— Къде си отседнал, у Ник и Илза ли?

— Не, в Хамърсмит съм. (Първото място, което му хрумна и което свързваше с бездомничеството.) Нещо като пансион е.

— О, Стик… Ела да живееш у дома.

За миг му се мерна резервната стая в синьо и насилената усмивка на Грег.

— Луси, устройва ме там, където съм. Просто искам да си върша работата и да съм сам известно време.

Отне му още половин час да я изтика от офиса си. Тя се чувстваше виновна, че си е изпуснала нервите, извиняваше се, после направи опит да се оправдае, което доведе до ново оплюване на Шарлот. Когато най-сетне реши да си тръгне, той й помогна с пакетите надолу по стълбите, като успешно я разсея от струпаните кашони с негови вещи на площадката, и накрая я качи в такси в края на Денмарк стрийт.

Кръглото й и изцапано от разтеклата се спирала лице беше обърнато към него зад задното стъкло. Отправи й принудена усмивка и й помаха, преди да запали цигара. Помисли си как представата на Луси за съчувствие твърде много напомняше методите за разпит, прилагани в „Гуантанамо“.