Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (27)

8

Когато Робин пристигна на следващата сутрин, за втори път завари стъклената врата заключена. Отвори си с резервния ключ, който Страйк вече й бе поверил, приближи се до затворената вътрешна врата и мълчаливо се ослуша пред нея. След няколко секунди чу приглушени, но безпогрешно разпознаваеми звуци от хъркане.

Това я изправи пред един деликатен проблем, защото негласното им споразумение бе да не се споменава походното легло на Страйк или другите признаци за обитаване из офиса. От друга страна, Робин имаше съобщение от спешен характер за временния си шеф. Тя се поколеба и обмисли вариантите пред себе си. Най-лесният път бе да се опита да събуди Страйк, като вдигне достатъчно шум във външния офис, за да му даде време да оправи себе си и кабинета си, но това можеше да отнеме дълго време, а новината й не търпеше отлагане. Ето защо Робин пое дълбоко дъх и почука на вратата.

Страйк се събуди мигновено. За един миг на дезориентация остана легнал и регистрира укорителната дневна светлина, струяща през прозореца. После си припомни как остави мобилния си телефон, след като прочете съобщението от Шарлот, и забрави да нагласи будилника.

— Не влизай! — ревна гръмогласно.

— Искате ли чай? — извика Робин през вратата.

— Да… да, чудесно би било. Ще дойда да го пия отвън — добави Страйк и за пръв път му се прииска да беше поставил ключалка на междинната врата. Протезата му с фалшивите прасец и стъпало стоеше подпряна до стената, а той беше само по боксерки.

Робин се забърза да напълни чайника, а Страйк с мъка се измъкна от спалния чувал. Облече се бързо, крайно непохватно постави протезата си, сгъна походното легло в ъгъла, а после избута бюрото на мястото му. Десет минути след почукването на Робин, обвит в силна миризма на дезодорант, той докуцука до външния офис и завари секретарката си на бюрото й, очевидно силно развълнувана по някакъв повод.

— Чаят ви — каза тя и посочи чашата, от която се виеше пара.

— Чудесно, благодаря, само един момент — рече той и отиде да се изпикае в тоалетната на стълбите. Докато си вдигаше ципа, мерна отражението си в огледалото — рошав и небръснат. Не за пръв път се утеши с мисълта, че ресана или не, косата му изглежда все същата.

— Имам новина — съобщи Робин, когато той отново влезе през стъклената врата и с повторна благодарност взе чашата си с чай.

— Да?

— Открих Рошел Онифаде.

Той свали чашата.

— Шегуваш се. Но как, по дяволите…?

— Видях в досието, че посещавала амбулаторно клиника в „Сейнт Томас“ — забързано заразказва Робин, цялата зачервена и възбудена, — така че снощи позвъних в болницата, престорих се на нея и казах, че съм забравила кога е следващото ми посещение. Уведомиха ме, че е в четвъртък, в десет и трийсет сутринта. Разполагате — тя погледна монитора на компютъра — с петдесет и пет минути.

Как така не се беше сетил да й поръча това?

— Ти си направо гений, мамка му…

Поля ръката си с горещ чай и остави чашата на бюрото й.

— Знаеш ли точно…?

— В психиатричното отделение на гърба на основната сграда — развълнувана предвари въпроса му Робин. — Влизате откъм Грантли Роуд, там има втори паркинг…

Обърна монитора към него, за да му покаже картата на „Сейнт Томас“. Той погледна китката си, но ръчният му часовник беше останал във вътрешния кабинет.

— Ще успеете, ако тръгнете веднага — подкани го Робин.

— Да… само да си взема нещата.

Страйк отиде и забързано взе часовника, портфейла, цигарите и телефона. Почти беше излязъл през стъклената врата и натикваше портфейла в задния си джоб, когато Робин каза:

— Ъъ… Корморан…

Никога преди не го бе наричала с малкото му име. Страйк прие, че на това се дължи лекото й смущение, после осъзна, че тя красноречиво сочи с очи към пъпа му. Погледна се и видя, че е закопчал ризата си накриво и че на показ е част от корема му — толкова космат, че напомняше черупката на кокосов орех.

— О… да бе… благодаря ти.

Робин учтиво насочи внимание към монитора, докато той разкопча и наново закопча ризата.

— До скоро.

— Да, довиждане — усмихна му се тя.

Той излезе забързан, ала само след секунди се върна с пъхтене.

— Робин, искам от теб да провериш нещо.

Тя вече бе с химикалка в ръка и чакаше.

— На седми януари в Оксфорд е имало правна конференция. Тони, чичото на Лула Ландри, е присъствал. По международно семейно право. Виж какво можеш да откриеш. И по-конкретно, бил ли е изобщо там.

— Ясно — рече Робин, докато записваше.

— Благодаря ти. Ти си гений.

Той тръгна и откъм стълбите се чу затихващият шум на неравномерните му стъпки.

Макар Робин да си тананикаше, като се настаняваше зад бюрото си, веселото й настроение леко помръкна, докато пиеше чая си. Беше се надявала Страйк да я покани със себе си за срещата с Рошел Онифаде, чиято сянка бе преследвала две седмици.

Пиковият час бе отминал и тълпите в метрото бяха оредели. Тъй като още усещаше смъдене в ампутирания си крак, Страйк беше доволен, че лесно намери място да седне. От павилиона на станцията на метрото, преди да се качи на влака, си беше купил пакет ментови бонбони, от най-лютивите, и сега смучеше четири наведнъж, за да прикрие факта, че не бе имал време да измие зъбите си. Четката и пастата стояха скрити във войнишката му торба, макар че много по-удобно би било да ги остави на очуканата мивка в банята. Отново зърна отражението си в тъмното стъкло на влака — гъста набола брада и общо взето занемарен вид. Попита се защо му бе да поддържа фикцията, че има друг дом, когато за Робин бе съвършено ясно, че спи в офиса.

Паметта на Страйк и усетът му за ориентация бяха повече от достатъчни за задачата да открие входа към психиатричната клиника в болницата „Сейнт Томас“ и той без никакви затруднения се озова там малко след десет часа. Отне му пет минути да се увери, че автоматичните двойни врати са единственият вход откъм Грантли Роуд, преди да заеме позиция на каменния зид до паркинга само на двайсет метра от входа с ясна видимост към всички, които влизаха и излизаха.

За момичето, което търсеше, знаеше, че вероятно е бездомно и със сигурност е чернокожо. Бе обмислил стратегията си, докато пътуваше в метрото, и стигна до извода, че разполага само с една възможност. Ето защо, когато в десет и двайсет видя високо и слабо чернокожо момиче да върви към входа, той извика (макар тя да бе твърде добре поддържана и спретнато облечена):

— Рошел!

Тя се озърна да види кой вика, но продължи да върви, без да дава признаци, че името значи нещо за нея, и изчезна в сградата. После се появи двойка, и двамата бели; после — група хора от разни възрасти и раси, за които Страйк предположи, че са болнични работници, но за всеки случай отново подвикна:

— Рошел!

Някои от тях го погледнаха, но веднага се върнаха към разговорите си. Като се утеши, че често влизащите през този вход вероятно бяха привикнали към известна ексцентричност на срещаните в околността, Страйк запали цигара и зачака.

Десет и половина отмина и през вратите не влезе никакво чернокожо момиче. Или беше пропуснала часа си, или беше влязла от друг вход. Докато седеше, наблюдаваше и чакаше, лек ветрец милваше тила му. Болничната сграда беше огромна — обемист бетонов куб с правоъгълни прозорци; със сигурност имаше многобройни входове откъм всички фасади.

Страйк опъна пострадалия си крак, който още го болеше, и отново обмисли възможността да посети своя консултант. Ала дори и сегашната му близост до болница му действаше потискащо. Стомахът му се разбунтува. На път за насам беше минал покрай „Макдоналдс“. Ако до обед не я откриеше, щеше да иде да хапне там.

Още два пъти извика „Рошел!“ на чернокожи жени, които влизаха и излизаха от сградата, и двата пъти те го бяха погледнали просто за да видят кой вика, като едната дори го бе стрелнала с презрение.

И тогава, точно след единайсет, ниско и набито черно момиче излезе от болницата с малко тромава и полюшваща се походка. Той беше наясно, че не е пропуснал влизането й не само заради тази характерна походка, а и защото беше облечена с биещо на очи късо палто от червена изкуствена кожа, което никак не стоеше добре на фигурата й.

— Рошел!

Момичето спря, обърна се и се заоглежда смръщено, като търсеше човека, който я бе повикал по име. Страйк закуцука към нея и тя впери в него поглед, пълен с разбираемо подозрение.

— Рошел? Рошел Онифаде? Здравей. Казвам се Корморан Страйк. Може ли да поговорим?

— Винаги влизам през входа откъм Редборн стрийт — съобщи му тя пет минути по-късно, след като той й бе поднесъл поизопачена история за това как я е открил. — Излязох отсам, защото се канех да ида в „Макдоналдс“.

Така че отидоха именно там. Страйк взе две кафета и две големи сладки и ги отнесе на масата до прозореца, където Рошел го чакаше, разкъсвана между любопитство и недоверие.

Тя беше изключително невзрачна. Мазната й кожа с цвят на изгоряла пръст беше осеяна с белези от акне; малките й очички бяха дълбоко разположени, а зъбите й — криви и жълти. Изкуствено изправената й коса беше с петнайсет сантиметра черни корени, а следващите петнайсет сантиметра бяха боядисани в оранжево-червено. Впитите й възкъси джинси, лъскавата й сива чанта и белите й маратонки изглеждаха евтини. Ала червеното палто от изкуствена кожа, колкото и да беше безвкусно според Страйк и да подчертаваше недостатъците на фигурата й, беше със съвсем различно качество: изцяло подплатено, както той забеляза, когато тя го свали, с фигурална коприна и носещо етикет не на „Ги Соме“ (както детективът бе очаквал, припомнил си имейла на Лула Ландри до него), а на дизайнер италианец, когото дори Страйк беше чувал.

— Сигурен ли сте, че не сте журналист? — попита тя с ниския си дрезгав глас.

Страйк вече бе отделил време пред болницата да й се легитимира.

— Не, не съм журналист. Както казах, познавам брата на Лула.

— Приятел ли сте му?

— Да. Всъщност не точно приятел. Той ме нае. Частен детектив съм.

Тя мигом се уплаши.

— За какво ви е да говорите с мен?

— Няма от какво да се притесняваш…

— И за какво все пак?

— За нищо лошо. Просто Джон не е сигурен, че Лула се е самоубила.

Страйк отгатваше, че единственото, което я задържа на мястото й, е безкрайният ужас, който очевидно изпитваше.

— Няма от какво да се притесняваш — отново я увери той. — Джон иска да огледам отново всички обстоятелства и…

— Да не твърди, че имам нещо общо с нейната смърт?

— Не, разбира се. Просто се надявам да ме осветлиш за душевното й състояние, какво е правила и говорила, преди да умре. Виждала си се редовно с нея, нали? Помислих си, че ще можеш да ми изясниш какво е ставало в живота й.

Рошел сякаш понечи да заговори, после размисли и се опита вместо това да отпие от врялото си кафе.

— И какво мисли брат й, като не вярва, че се е самоубила? Че някой я е блъснал ли?

— На мнение е, че е възможно да е така.

Тя като че се опитваше да осмисли и да формулира нещо в главата си.

— Не съм длъжна да говоря с вас. Не сте истински полицай.

— Да, вярно. Но не искаш ли да помогнеш да се разбере…

— Сама е скочила — обяви категорично Рошел Онифаде.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

— Просто знам.

— За почти всичките й познати това е предизвикало шок.

— Беше депресирана. И пиеше лекарства за това. Като мен. Понякога просто взема връх над теб. Това си е болест, не би ти простила — заяви тя. При неясния й изговор последната фраза му прозвуча като „небитието е сила“.

Небитието, помисли си Страйк, разсейвайки се за миг. Беше спал зле. Небитието, там бе отишла Лула Ландри и натам се бяха запътили всички, включително той и Рошел. Пътничка за небитието бе и майката на Лула. Понякога то се възправяше от нищото като бетонна стена и разбиваше черепа ти.

Сигурен беше, че ако извадеше бележника си, тя щеше да млъкне или да си тръгне. Ето защо задаваше въпросите толкова непринудено, колкото му беше по силите, питаше я как бе започнала да посещава клиниката, как се бе запознала с Лула.

Отначало, все още обзета от подозрение, тя даваше едносрични отговори, но постепенно се отпусна. Житейската й история бе окаяна. Тормоз в ранно детство, социални грижи, тежко душевно заболяване, приемни семейства, изблици на насилие, докато на шестнайсет се оказала бездомна. Осигурено й било добро лечение като непряк резултат от това, че я е блъснала кола. Била хоспитализирана и тъй като неадекватното й поведение направило невъзможно лекуването на телесните й увреждания, бил повикан за консултация психиатър. Сега била на медикаменти и когато ги вземала, те силно облекчавали симптомите й. Страйк намираше за трогателен факта, че амбулаторните посещения в психиатричната клиника, където Рошел бе срещнала Лула Ландри, се бяха превърнали в събитието на седмицата за нея. Говореше с топло чувство за младия психиатър, който водеше групата.

— Значи там се запозна с Лула?

— Брат й не ви ли каза?

— Не спомена подробности.

— Да, тя дойде в нашата група. Беше прехвърлена.

— И започнахте да си говорите?

— Да.

— Сприятелихте се?

— Да.

— Посещавала си я у дома й? Плувала си в басейна?

— Че защо не?

— Няма нищо лошо, само питам.

Изражението й се посмекчи.

— Не обичам да плувам. Мразя да ми се мокри лицето. Влизах в джакузито. И ходехме на пазар заедно.

— Тя говореше ли ти за съседите си, за другите хора в сградата?

— За ония Бестигуи ли? Малко. Не ги харесваше. Оная жена е кучка — отсече тя с внезапно озлобление.

— Какво те кара да го кажеш?

— Виждали ли сте я? Гледаше ме, сякаш съм отрепка.

— Какво мислеше Лула за нея?

— Не харесваше нито нея, нито мъжа й. Той е мръсник.

— В какъв смисъл?

— Такъв е и толкоз — нетърпеливо заяви Рошел, но после, когато Страйк не каза нищо, добави: — Все се опитваше да я примами долу, когато жена му я нямаше.

— Лула отиде ли някога?

— Как ли пък не — гласеше презрителният отговор.

— С Лула сигурно много сте разговаряли.

— Да, отнач… разговаряхме.

Тя насочи поглед през прозореца. Неочакван дъжд бе сварил минувачите неподготвени. Прозрачни елипси нашариха стъклото до тях.

— Отначало? — настоя Страйк. — С времето по-малко ли си говорехте?

— Скоро ще трябва да тръгвам — високомерно заяви Рошел. — Имам си работа.

— Хора като Лула често са разглезени — предпазливо опипваше почвата Страйк. — Отнасят се лошо с околните. Свикнали са да става тяхното…

— Аз не съм ничия слугиня — ядно изрече Рошел.

— Може би тъкмо затова тя те е харесвала? Може би те е виждала като равна, не като някаква подмазвачка?

— Да, точно тъй — потвърди Рошел умилостивена. — Не й се връзвах на фасона.

— Ето защо те е искала за приятелка, ти си земно момиче…

— Да.

— Свързвала ви е и болестта, нали? Страничните хора не биха ви разбрали.

— Плюс, че аз съм черна, пък тя много искаше да се чувства черна.

— Говореше ли с теб за това?

— Да, то се знае. Искаше да знае откъде идва, на кое място принадлежи.

— Споделяла ли е, че иска да открие черното си семейство?

— Разбира се. И тя… да.

Почти видимо удари спирачки.

— Откри ли някого? Баща си?

— Не, него не го намери. Невъзможна работа.

— Сериозно?

— Да, сериозно.

Започна да яде бързо. Страйк се боеше, че ще си тръгне в момента, щом приключи.

— Лула беше ли в депресия, когато се срещнахте във „Вашти“ в деня, преди да умре?

— Да, беше.

— Каза ли ти защо?

— Няма причина. Това си е болест.

— Но ти каза, че се чувства зле, така ли?

— Да — отвърна тя след мигновено колебание.

— Трябвало е да обядвате заедно, нали? — попита той. — Кийрън ми каза, че я докарал да се срещне с теб. Познаваш Кийрън, нали? Кийрън Коловас-Джоунс?

Изражението й омекна, ъгълчетата на устата й се повдигнаха.

— Да, познавам Кийрън. Да, тя дойде да се видим във „Вашти“.

— Но не остана за обяд?

— Не, бързаше — отговори Рошел.

Наведе глава да пийне още кафе и скри лицето си.

— Защо просто не ти е позвънила? Имаш телефон, нали?

— Да, имам телефон — троснато отвърна тя и извади от коженото палто прост модел „Нокия“, обсипан с крещящи розови кристали.

— А защо според теб не ти се е обадила да каже, че не може да се видите?

Рошел го стрелна ядосано.

— Не обичаше да използва телефона, защото те я подслушваха.

— Журналистите ли?

— Да.

Почти беше довършила сладката си.

— Но журналистите не биха се заинтересували от факта, че тя няма да може да дойде във „Вашти“, нали така?

— Не знам.

— Не ти ли се стори странно, че е дошла чак дотам, за да ти каже, че не може да остане за обяд?

— Да. Не — рече Рошел. А после с внезапен прилив на красноречие обясни: — Като те вози шофьор, няма голямо значение, нали? Ходиш където си искаш, не ти струва нищо допълнително, той те разкарва нагоре-надолу. Минаваше оттам и се отби да ми каже, че не може да остане. Трябвало да се прибере у дома и да се види с шибаната Киара Портър.

Рошел сякаш съжали за предателското прилагателно „шибана“ в мига, в който го изрече, и стисна здраво устни, за да не изпускат повече ругатни.

— Това ли направи? Дойде в магазина, каза „Не мога да остана, трябва да се прибера у дома, за да се видя с Киара“, и си тръгна?

— Да. Кажи-речи — отговори Рошел.

— Кийрън спомена, че обикновено те откарвали у дома, след като сте излизали заедно.

— Да — потвърди момичето. — Но този ден тя беше много заета.

Рошел не успяваше особено умело да прикрие своята неприязън.

— Разкажи ми какво се случи в магазина. Някоя от вас пробва ли дреха?

— Да — отвърна Рошел след кратка пауза. — Тя пробва една дълга рокля на Алегзандър Маккуин. Оня, дето се самоуби — добави глухо.

— Ти влезе ли с нея в пробната?

— Да.

— Какво се случи там? — подсказа Страйк.

Очите й напомняха онези на бика, пред който се бе озовал веднъж като малко момче: дълбоко разположени, с измамен стоицизъм, неразгадаеми.

— Тя облече роклята — каза Рошел.

— А друго не направи ли? Не се ли обади на някого?

— Не. Или… да. Май се обади.

— Знаеш ли на кого?

— Не си спомням.

Тя пак отпи от кафето и скри лицето си зад картонената чаша.

— На Еван Дъфийлд ли?

— Може и на него.

— Спомняш ли си какво му каза?

— Не.

— Една от продавачките я чула, че говори по телефона. Уреждала си среща с някого в апартамента си много по-късно. В малките часове на нощта според жената.

— Тъй ли?

— Така че няма как да е Дъфийлд, с него вече е имала уговорка да се срещнат в „Узи“.

— Май много знаете, а? — промърмори тя.

— Всички знаят, че са се срещнали в „Узи“ онази вечер — каза Страйк. — Пишеше го по вестниците.

Беше невъзможно да се различи кога зениците на Рошел се свиват или разширяват заради почти черните ириси, които ги заобикаляха.

— Да, така беше — призна.

— Да не е бил Дийби Мак?

— Не! — изсмя се тя. — Дори не му знаеше номера.

— Прочутите хора винаги могат да научат номерата един на друг — възрази Страйк.

Изражението на Рошел помръкна. Тя погледна към празния екран на безвкусния си розов телефон.

— Не вярвам тя да е имала неговия — заяви.

— Но я чу как си уговаря с някого среща през нощта, нали?

— Не — отвърна Рошел, като избягваше да срещне погледа му и разклащаше остатъка от кафето в чашата си. — Нищо такова не си спомням.

— Нали разбираш колко важно може да е това? — настоя Страйк, като внимаваше тонът му да не прозвучи заплашително. — Лула си е направила среща с някого приблизително за часа на смъртта си. А полицията така и не е разбрала за това. Не си им го казала, нали?

— Трябва да вървя — отсече тя, налапа последната хапка от сладката, хвана дръжката на евтината си чанта и го изгледа остро.

— Почти обед е — каза Страйк. — Да ти взема ли още нещо?

— Не.

Ала не помръдваше. Той се чудеше колко ли е бедна и дали изобщо се храни редовно. Имаше нещо под повърхността й, което му се струваше трогателно — някаква яростна гордост, уязвимост.

— Е, добре тогава — каза тя, като пусна чантата си и се намести на твърдия стол. — Ще изям един „Биг Мак“.

Страйк се боеше да не би тя да си тръгне, докато той е още на щанда, но когато се върна с двата подноса, тя още беше там, дори намусено му благодари.

Страйк опита различен подход.

— Добре познаваш Кийрън, нали? — попита той, като разчиташе на факта, че лицето й се бе разведрило при споменаването на името му.

— Да — отвърна тя притеснено. — Често го виждах с нея, все той я возеше.

— Каза, че Лула написала нещо на задната седалка, преди да спрат пред „Вашти“. Показа ли ти нещо написано, или може би ти го даде?

— Не — отвърна тя и натъпка устата си с пържени картофи, после добави: — Нищо такова не видях. Защо, какво е било?

— Не знам.

— Може да е бил списък за пазар.

— Да, така са помислили и в полицията. Сигурна ли си, че не я видя да носи лист хартия, писмо, плик?

— Да, сигурна съм. Кийрън знаеше ли, че ще се видите с мен? — попита Рошел.

— Да, казах му, че си в списъка ми. Той ми съобщи, че си живеела в „Сейнт Елмо“.

Това като че й достави удоволствие.

— Къде живееш сега?

— Вас какво ви засяга? — рече внезапно наострена.

— Не че ме засяга, просто водя любезен разговор.

При тези му думи Рошел тихичко изсумтя.

— Сега имам свое жилище в Хамърсмит.

Известно време дъвка, а после за пръв път доброволно предложи информация.

— Често слушахме Дийби Мак в колата. Аз, Кийрън и Лула. — И тя започна да рапира:

Хидроквинон е за простите, черен съм до мозъка на костите.

Ако подценяваш Дийби, светът тесен ще ти се види.

Гордо си карам мойто ферари и майната му на Джохари.

Пари ми дай, не брейк, на теб говоря, мистър Джейк.

Тя изглеждаше горда, сякаш го бе поставила на мястото му и го бе лишила от възможен отговор.

— Това е от „Хидроквинон“ — обясни.

— А какво е хидроквинон? — осведоми се Страйк.

— Препарат за изсветляване на кожата. Рапирахме си го това на отворени прозорци в колата — похвали се Рошел. При спомена грозното й лице засия от топла усмивка.

— Значи Лула е очаквала с желание срещата с Дийби Мак?

— Да — потвърди Рошел. — Знаеше, че той я харесва, и това й беше много приятно. Кийрън също се вълнуваше, все караше Лула да й го представи. Искаше да се запознае с Дийби.

Усмивката й помръкна, тя зачопли мрачно бургера си, после каза:

— Това ли е всичко, което ви интересуваше? Защото трябва да си вървя.

Започна да яде забързано, като тъпчеше големи хапки в устата си.

— Лула сигурно те е водила на много места?

— Да — отвърна Рошел с пълна уста.

— Ходила ли си с нея в „Узи“?

— Да, веднъж.

Преглътна и започна да изрежда други заведения, които бяха посещавали с Лула в началната фаза на приятелството им, а разказът й звучеше като вълшебна приказка въпреки цялата й решимост да отхвърли всеки намек, че е била заслепена от начина на живот на една мултимилионерка. Лула бе измъквала Рошел веднъж седмично от мрачния свят на приюта и груповата терапия, за да я хвърли във вихъра на скъпи забавления. Страйк отбеляза колко нищожно малко му бе казала Рошел за Лула като личност и колко по-голямо бе ударението върху Лула, притежателката на кредитни карти, които купуваха чанти, якета и бижута, Лула, благодарение на която Кийрън се бе появявал редовно като дух от бутилка, за да отведе Рошел от приюта. Тя описваше въодушевено и с подробности подаръците, които Лула й беше купувала, магазините, където я бе водила, ресторантите и баровете, които бяха посещавали заедно, знаменитостите, които бяха срещали. От последните никой не я бе впечатлил и за всеки имаше по някой презрителен коментар.

— Тоя е голям простак. Тая е цялата в силикон. Тия не са нищо особено.

— Срещала ли си Еван Дъфийлд? — попита я Страйк.

— Да. — Едносричната дума беше наситена с жлъч. — Пълен гадняр.

— Нима?

— Да, питайте Кийрън, ако щете.

Тя създаваше впечатлението, че двамата с Кийрън бяха разумни единомишленици, обективни наблюдатели на идиотите, населяващи света на Лула.

— В какъв смисъл е гадняр?

— Държеше се с нея отвратително.

— Как например?

— Продаваше информация — отвърна Рошел и посегна към поредното пържено картофче. — Веднъж тя реши да изпита всички. Разказа ни различни истории, за да види коя ще попадне във вестниците. Само аз си държах устата затворена, всички други пропяха.

— Кого изпита тя?

— Киара Портър, Дъфийлд, оня… Гай Съми. После рече, че той не бил говорил. Все му търсеше извинения, а и той я използваше като всички други.

— По какъв начин?

— Не й даваше да работи за друг, само за неговата компания и само на него да прави реклама.

— Значи тя разбра, че само на теб може да вярва?

— Да, и тогава ми купи телефона. — Последва пауза. — Та да може да се свързва с мен, когато пожелае.

Тя взе искрящата розова „Нокия“ от масата и я пъхна дълбоко в джоба на червеното си палто.

— Сигурно сега сама трябва да си плащаш таксите и разговорите? — попита Страйк.

Очакваше да му се тросне да си гледа работата, но тя отговори:

— Семейството й още не е забелязало, че те го плащат.

Тази мисъл очевидно й донесе злобничко удоволствие.

— Лула ли ти купи това палто? — попита я.

— Не — сопна му се тя. — Сама си го купих. Сега работя.

— Наистина ли? Къде работиш?

— Какво ви засяга? — попита отново тя.

— Интересувам се от учтивост.

Мимолетна лека усмивка докосна широката уста и тя отново смекчи тона.

— Работя следобед в един магазин близо до новото ми жилище.

— В друг приют ли си сега?

— Не — отсече тя и той отново усети нежеланието й да влиза в повече подробности. Смени темата.

— Смъртта на Лула сигурно е била шок за теб?

— Да, беше — отвърна автоматично тя. После осъзна какво е казала и даде заден. — Знаех, че е депресирана, но кой би очаквал някой да стори това.

— Значи не твърдиш, че е проявила склонност към самоубийство през този ден?

— Не знам, видях я съвсем за кратко все пак.

— Къде беше, когато научи, че е умряла?

— В приюта. Там много хора бяха наясно, че я познавам. Джанин ме събуди и ми съобщи.

— И първата ти мисъл беше за самоубийство?

— Да. Трябва да си вървя вече. Тръгвам си.

Бе си го наумила и той разбра, че няма да е в състояние да я спре. Тя отново облече абсурдното червено палто и метна чантата си през рамо.

— Поздравете Кийрън от мен.

— Добре, непременно.

— Довиждане.

Тя излезе от ресторанта, без нито веднъж да погледне назад.

Страйк я гледаше как минава покрай витрината с наведена глава и смръщени вежди, докато се изгуби от погледа му. Беше спряло да вали. Разсеяно придърпа подноса й и дояде последните няколко парченца картофки.

После се изправи толкова рязко, че момичето с бейзболна шапка, което се приближаваше, за да разчисти масата и да я избърше, отскочи назад с лек вик на изненада. Страйк бързо излезе от „Макдоналдс“ и пое по Грантли Роуд.

Рошел стоеше на ъгъла, ясно различима в червеното си рунтаво палто, сред група хора, чакащи светофара, за да прекосят на пешеходната пътека. Говореше в розовата „Нокия“. Страйк я настигна, вмъкна се сред хората зад нея и използва едрото си тяло като оръжие, пред което околните се отдръпваха, за да го избегнат.

— … искаше да знае с кого се е уговаряла да се срещне онази вечер… Да, и…

Рошел обърна глава, за да проследи уличното движение, и видя, че Страйк е точно зад нея. Бързо дръпна телефона от ухото си и натисна бутона, с което прекъсна разговора.

— Какво? — попита тя агресивно.

— На кого се обади?

— Гледайте си работата — викна гневно. Чакащите пешеходци се втренчиха в двамата. — Да не ме следите?

— Да — отговори Страйк. — Чуй ме.

Светофарът се смени; те бяха единствените, които не тръгнаха напред, и забързаните хора започнаха да ги подбутват.

— Ще ми дадеш ли номера на мобилния си телефон?

Неумолимите като на бик очи срещнаха погледа му — непроницаеми и потайни.

— За какво ви е?

— Кийрън ме помоли да го взема — излъга той. — Бях забравил. Каза, че си забравила някакви слънчеви очила в колата му.

Не му се вярваше да я е убедил, но след миг тя му продиктува номер, който той записа на гърба на една от собствените си визитки.

— Това ли е всичко? — войнствено попита тя и тръгна да прекосява, но стигна само до островче в средата на улицата, тъй като светофарът отново се смени. Страйк закуцука след нея. Тя изглеждаше едновременно ядосана и смутена от упоритото му присъствие.

— Какво?!

— Мисля, че има нещо, което не ми казваш, Рошел.

Тя го изгледа злобно.

— Вземи това — каза Страйк и извади втора своя визитка от джоба си. — Ако решиш, че искаш да ми съобщиш нещо, обади се, става ли? Звъни на този мобилен телефон.

Тя не отговори.

— Ако Лула е била убита — продължи Страйк, докато наоколо им фучаха коли и разплискваха локвичките от дъжд наоколо, — а ти знаеш нещо, може да си в опасност от убиеца.

Това предизвика лека иронична усмивка. Рошел не мислеше, че е в опасност. Бе убедена, че няма страшно за нея.

На светофара се появи зеленото човече. Рошел тръсна сухата си коса на пръчки и тръгна напред през улицата — обикновена, трътлеста, грозновата, все още стиснала телефона в едната си ръка и визитката на Страйк в другата. Страйк остана сам на островчето и я наблюдаваше с чувство за безсилие и безпокойство. Може и да не бе продала историята си на вестниците, ала той не вярваше, че сама си е купила дизайнерското късо палто от заплатата си в магазин.