Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

6

— Джон — каза Страйк, когато клиентът му ги приближи.

— Здравей, Корморан.

Ландри не вдигна очи към племенника си, а взе ножа и вилицата и сложи в устата си първата хапка от терина.

Страйк се премести на съседния стол, за да направи място на Бристоу да седне срещу чичо си.

— Говори ли с Рубън? — с хладен тон се обърна Ландри към Бристоу, след като бе преглътнал.

— Да, казах му, че ще отида днес следобед при него и ще му разясня всички подробности.

— Тъкмо питах чичо ти за сутринта, преди Лула да умре, Джон. За времето, когато е посетил апартамента на майка ти — поясни Страйк. Бристоу погледна Ландри. — Интересува ме какво се е казало и правило там — продължи Страйк, — защото според шофьора, който я е върнал от дома на майка й, Лула изглеждала разстроена.

— Естествено, че е била разстроена — тросна се Ландри. — Майка й имаше рак.

— Не се ли предполагаше, че операцията, която е претърпяла, я е излекувала?

— На Ивет й бяха направили хистеректомия. Изпитваше болки. Не се съмнявам, че Лула се е разтревожила, като е видяла майка си в такова състояние.

— Разговаряхте ли с Лула, като я видяхте?

Кратко колебание.

— Разменихме обичайни фрази.

— А вие двамата говорихте ли си?

Бристоу и Ландри не се погледнаха. Последва по-дълга пауза от няколко секунди, преди Бристоу да каже:

— Аз работех в кабинета в жилището. Чух Тони да влиза и да говори с мама и с Лула.

— Не надникнахте ли да го поздравите? — обърна се Страйк към Ландри.

Ландри го изгледа с бледите си, с белезникави мигли очи.

— Знаете ли, никой тук не е длъжен да отговаря на въпросите ви, господин Страйк — заяви Ландри.

— Не, разбира се — съгласи се Страйк и записа нещо кратко и неразбираемо в бележника си.

Бристоу гледаше чичо си. Ландри очевидно размисли.

— Видях през открехнатата врата на кабинета, че Джон работи усилено, и не исках да го безпокоя. Поседях известно време при Ивет в нейната стая, но тя беше отпаднала от болкоуспокояващите, така че я оставих с Лула. Знаех — добави Ландри с едва доловима злобна нотка, — че няма друг човек, с когото Ивет би предпочела да бъде, освен Лула.

— Господин Ландри, разпечатките от телефона на Лула показват, че е звъняла на мобилния ви телефон неколкократно, след като е напуснала дома на лейди Бристоу.

Ландри пламна.

— Говорихте ли с нея по телефона?

— Не. Бях изключил звука на мобилния си телефон, закъснявах за конференцията.

— Но те вибрират, нали така?

Питаше се какво ли би накарало Ландри да си тръгне. Беше сигурен, че адвокатът е на косъм от това.

— Погледнах телефона си, видях, че е Лула, и реших, че може да почака — кратко отвърна той.

— Не й ли върнахте обаждането?

— Не.

— Тя не остави ли съобщение, за да обясни за какво иска да говорите?

— Не.

— Много странно, не мислите ли? Току-що сте я видели у майка й, казвате, че нищо важно не се е случило помежду ви, а въпреки всичко тя прекарва следобеда в опити да се свърже с вас. Не ви ли изглежда така, сякаш е имала да ви каже нещо спешно? Или че е искала да продължи разговора, който сте водили в апартамента?

— Лула беше момиче, което можеше да ти се обади трийсет пъти подред по най-незначителен повод. Беше разглезена. Очакваше хората да скочат в стойка мирно само щом видят името й.

Страйк погледна Бристоу.

— Тя… понякога… горе-долу така постъпваше — измърмори братът.

— Мислиш ли, че сестра ти е била разстроена само защото майка ви се е чувствала слаба след операцията, Джон? — попита Страйк. — Шофьорът й Кийрън Коловас-Джоунс беше категоричен, че тя е напуснала апартамента с рязко променено настроение.

Преди Бристоу да успее да отговори, Ландри, изоставил храната си, се изправи и се зае да облича палтото си.

— Коловас-Джоунс да не е онова странно на вид цветнокожо момче? — попита той, като гледаше от горе надолу Страйк и Бристоу. — Онзи, дето караше Лула да му уреди ангажименти като модел и актьор?

— Той е актьор, да — отвърна Страйк.

— Да. На последния рожден ден на Ивет, преди да се разболее, имах проблем с колата си. Лула и този младеж се отбиха, за да ме закарат на празничната вечеря. През по-голямата част от пътуването Коловас-Джоунс досаждаше на Лула с молбите си да използва влиянието си пред Фреди Бестигуи, за да му уреди прослушване. Извънредно натрапчив млад човек. А и много фамилиарничеше. Разбира се — добави той, — предпочитам да не знам много за интимния живот на осиновената ми племенница.

Ландри подхвърли на масата банкнота от десет лири.

— Очаквам те скоро в кантората, Джон.

Стоеше и очевидно очакваше отговор, но Бристоу не обърна внимание. Беше втренчил разширените си очи в снимката над статията, която Страйк бе чел при пристигането на Ландри. Беше на млад чернокож войник в униформа на втори батальон от Кралския пехотен полк.

— Какво? Да, веднага се връщам — отвърна той разсеяно на чичо си, който студено го наблюдаваше. — Прощавай — добави Бристоу към Страйк, докато Ландри се отдалечаваше. — Просто Уилсън… Дерик Уилсън, знаеш го, пазача в сградата, има племенник в Афганистан. За миг си помислих, боже опази… но не е той. Името е друго. Ужасна е тази война, нали? Струва ли си такава загуба на човешки живот?

Страйк премести тежестта от протезата си — разходката през парка не беше помогнала за болката в крака му, сега тя бе тъпа и непрестанна.

— Да повървим пеша на връщане — предложи Бристоу, когато приключиха с храненето. — Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Бристоу избра най-прекия път, който включваше придвижване през тревни площи; Страйк не би минал оттам сам, тъй като това ходене изискваше повече енергия, отколкото по асфалтова настилка. Когато стигнаха до мемориалния фонтан на Даяна, принцесата на Уелс, който шушнеше и звънтеше по протежението на дългия си канал от корнуолски гранит, Бристоу внезапно съобщи сякаш в отговор на въпрос, който Страйк беше задал:

— Тони никога не ме е харесвал. Предпочиташе Чарли. Хората казваха, че Чарли много прилича на Тони като момче.

— Не бих казал, че говореше много ласкаво за Чарли преди пристигането ти, а и към Лула не показа особена търпимост.

— Изложи ли ти схващанията си за наследствеността?

— Чрез подразбиране.

— Обикновено не се свени да ги изразява директно. Това създаде допълнителна връзка между мен и Лула, фактът, че Тони ни смяташе за безпородни. За Лула беше по-зле; моите биологични родители поне трябва да са били бели. Тони не може да бъде наречен широкомислещ. Миналата година при нас дойде стажантка пакистанка. По-добра не бяхме имали, но Тони я прогони.

— Какво те накара да работиш при него?

— Направиха ми добро предложение. Семейна фирма е, дядо ми я е основал. Не че това беше стимул. Никой не би искал да бъде обвинен, че е подпомогнат по роднинска линия. Но е една от най-престижните фирми по семейно право в Лондон и майка ми беше щастлива, че тръгвам по стъпките на баща й. Отправи ли нападки срещу татко?

— Не бих казал. Намекна, че сър Алек е раздал подкупи тук-там, за да получат Лула.

— Нима? — Бристоу изглеждаше изненадан. — Мисля, че това не е истина. Лула беше поета от социалните служби. Убеден съм, че бяха следвани обичайните процедури.

Настана кратко мълчание, след което Бристоу изрече плахо:

— Ти… не приличаш много на баща си.

За пръв път признаваше открито, че е прибегнал до Уикипедия при издирването на частни детективи.

— Сигурно с баща ти не сте… в смисъл… не използваш неговата фамилия.

На Страйк не му стана неприятно това любопитство от страна на човек, чиято фамилна история бе не по-малко необичайна и плод на случайността от неговата собствена.

— Никога не съм я използвал — каза той. — Аз съм извънбрачна злополука, струвала на Джони една съпруга и няколко милиона лири издръжка. Не сме близки.

— Уважавам те, задето сам си проправяш път в живота — каза Бристоу. — Задето не разчиташ на него. — И когато Страйк не отговори, той добави притеснено: — Дано не възразяваш, че казах на Танзи кой е баща ти. Това помогна да получа съгласието й за разговор с теб. Тя се впечатлява от знаменитости.

— Всички средства са приемливи, когато трябва да се осигурят показания от свидетел — отбеляза Страйк. — Казваш, че Лула не е харесвала Тони и все пак е взела фамилията му за професионалната си изява.

— О, не, тя избра Ландри, защото това беше моминската фамилия на мама, няма нищо общо с Тони. Мама беше очарована. Мисля, че имаше друг модел с фамилия Бристоу. Лула обичаше да изпъква.

Проправяха си път между велосипедисти и хора, излезли да си правят пикник по пейките, разхождащи кучета или пързалящи се с летни кънки. Страйк се опитваше да прикрие увеличаващата се неравномерност на своя ход.

— Не вярвам Тони да е обичал някого в живота си — внезапно изрече Бристоу, когато се дръпнаха, за да пропуснат дете с каска, олюляващо се на скейтборд. — Докато майка ми е човек, изпълнен с любов. Обичаше много и трите си деца и понякога си мисля, че на Тони това не му харесваше. Не знам защо. Такъв си е по природа. След като Чарли умря, между него и родителите ми настъпи разрив. Не биваше да знам какво се говори, но чух достатъчно. Той направо обвини мама, че инцидентът с Чарли е станал по нейна вина, че над Чарли не е упражняван достатъчен контрол. Баща ми изхвърли Тони от къщата. Мама и Тони се помириха едва след смъртта на татко.

За облекчение на Страйк вече бяха стигнали до Екзибишън Роуд и куцането му стана по-незабележимо.

— Мислиш ли, че е имало нещо между Лула и Кийрън Коловас-Джоунс? — попита той, докато пресичаха улицата.

— Не, Тони просто направи възможно най-неприятното умозаключение. Що се отнася до Лула, той винаги мислеше за нея най-лошото. О, уверен съм, че Кийрън би проявил голям ентусиазъм, но Лула беше влюбена до уши в Дъфийлд… за жалост.

Закрачиха по Кенсингтън Роуд, като разлистеният парк им се падаше отляво, после стигнаха до квартала с кралските колежи и с посланическите резиденции с бели фасади.

— Защо според теб чичо ти не е дошъл да те поздрави, когато е посетил майка ти в деня на изписването й от болницата?

Бристоу явно изпита силно неудобство.

— Някакъв спор ли имаше помежду ви?

— Не… не точно — отвърна Бристоу. — Бяхме в много стресиращ период в службата. Аз… не бива да говоря за това. Клиентска тайна.

— Да не е свързано с наследниците на Конуей Оутс?

— Откъде знаеш за това? — остро попита Бристоу. — Ърсула ли ти каза?

— Спомена нещичко.

— Боже милостиви. Грам дискретност не притежава.

— На чичо ти не му се вярваше, че госпожа Мей може да се е показала недискретна.

— Не се и съмнявам — с презрителен смях подхвърли Бристоу. — Това е… Сигурен съм, че мога да ти се доверя. Това е точно един от случаите, към каквито фирмата ни е силно чувствителна, защото при типа клиенти, които привличаме — хора със сериозно състояние — всякакъв намек за финансови нередности би означавал смърт. Конуей Оутс поддържаше при нас значителна клиентска сметка. Всички суми са налични и точни, но наследниците му са алчна банда и претендират, че неправомерно са харчени пари. Предвид колко нестабилен е пазарът и колко несъстоятелни станаха инструкциите на Конуей към края, би трябвало да са благодарни, че изобщо остана нещо. Тони е много раздразнителен заради цялата тази история и… ами той е човек, който обича да прикача вината някому. Имаше сцени. Понесох своя дял критика. Обикновено аз съм му крив на Тони.

От това колко умърлушен взе да става Бристоу, Страйк прецени, че наближават кантората му.

— Имам трудности при осъществяването на контакт с няколко полезни свидетели, Джон. Има ли шанс да ме свържеш с Ги Соме? Хората му твърдо не допускат никого до него.

— Мога да опитам. Ще му се обадя днес следобед. Той обожаваше Лула, сигурно ще иска да помогне.

— Съществува и въпросът с рождената майка на Лула.

— О, да — въздъхна Бристоу. — Имам някъде данни за нея. Тя е ужасна жена.

— Виждал ли си я?

— Не, съдя по онова, което Лула ми е казвала, а и по всичко, изписано във вестниците. Лула бе решена да открие произхода си и мисля, че Дъфийлд я насърчаваше. Силно го подозирам, че е изпял историята пред пресата, макар тя винаги да го отричаше… Във всеки случай тя успя да открие онази жена, Хигсън, която й казала, че баща й бил африкански студент. Не знам дали е истина, или не. Със сигурност обаче бе онова, което Лула желаеше да чуе. Въображението й се развихри, май се виждаше като отдавна изгубената дъщеря на високопоставен политик или като племенна принцеса.

— Но не е открила баща си, така ли?

— Не знам — отвърна Бристоу с обичайния си ентусиазъм към всяка посока на разследването, която би обяснила присъствието на чернокожия, уловен от камерата близо до жилището й. — Но ако го е била открила, аз съм последният, когото щеше да уведоми.

— Защо?

— Защото имахме много неприятни скандали по този повод. На майка ми тъкмо й бяха поставили диагноза рак на матката, когато Лула се зае да издирва Марлийн Хигсън. Казах на Лула, че надали би могла да бъде по-нетактична в избора на момент за издирване на корените си, но тя беше същински кон с капаци, когато се отнасяше до собствените й капризи. Обичахме се — промълви Бристоу и морно прокара ръка по челото си, — но възрастовата разлика пречеше. Сигурен съм обаче, че се е опитвала да издири баща си, защото това искаше повече от всичко: да открие черните си корени и чувството си за идентичност.

— Поддържаше ли все още контакт с Марлийн Хигсън преди смъртта си?

— С прекъсвания. Останах с чувството, че Лула се опитваше да прекрати връзката. Хигсън е кошмарна личност, безсрамно меркантилна. Би разказала историята си на всеки, готов да й плати, а за беда много хора бяха готови. Мама беше съсипана от цялата тази история.

— Има и други неща, за които исках да те попитам.

Адвокатът с готовност забави крачка.

— Когато посети Лула в апартамента й онази сутрин, за да й върнеш договора със Соме, видя ли някого, който да ти е заприличал на техник от охранителна фирма, отишъл да проверява алармените инсталации?

— Нещо като монтьор?

— Или електротехник. Може би с работни дрехи?

Замисляйки се, Бристоу изкриви лице и заешките му зъби щръкнаха повече от всякога.

— Не си спомням… чакай да си помисля… Когато минавах покрай апартамента на втория етаж, да… имаше мъж, който чоплеше нещо на стената. Възможно ли е да е бил той?

— Вероятно. Как изглеждаше?

— Беше с гръб към мен. Не го видях.

— Уилсън беше ли с него?

Бристоу спря на тротоара с леко объркан вид. Мъже и жени в костюми и с папки минаха забързани покрай тях.

— Мисля — колебливо пророни той, — че и двамата бяха там, с гръб към мен, когато вече слизах надолу. Защо питаш? По какъв начин би могло да е важно?

— Нищо чудно и да не е — отвърна Страйк. — Но не си ли спомняш нещичко поне? Косата или цвета на кожата?

Още по-озадачен, Бристоу промърмори:

— Боя се, че не обърнах внимание. Като че ли… — На лицето му отново се появи съсредоточена гримаса. — Помня, че беше облечен в синьо. Струва ми се, че беше бял, но не бих се заклел в това.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи — каза Страйк, — но все пак ми е от помощ. — Той извади бележника си, за да си припомни въпросите, които беше искал да зададе на Бристоу. — О, да. Според свидетелските показания на Киара Портър пред полицията, Лула е споделила с нея, че иска да остави всичко на теб.

— О — промълви Бристоу без ентусиазъм. — Това… — Отново закрачи и Страйк тръгна редом с него. — Един от детективите, които се занимаваха със случая, ми каза за тези думи на Киара. Детектив инспектор Карвър. Беше убеден от самото начало, че става дума за самоубийство и май смяташе, че този предполагаем разговор с Киара доказва намерението на Лула да отнеме живота си. На мен ми се видя странна логиката му. Нима самоубийците ги е грижа за някакви завещания?

— Значи подозираш, че Киара Портър си измисля?

— Не че си измисля, а че може би преувеличава — отвърна Бристоу. — Според мен е по-вероятно Лула да е казала нещо хубаво за мен, защото тъкмо се бяхме помирили след разправията си, а Киара в ретроспекция да е приела, че Лула вече е обмисляла самоубийство, и да е доразвила чутото. Тя е доста… лекомислено момиче.

— Беше организирано търсене на завещанието, нали?

— О, да, полицията провери всичко много щателно. Ние, семейството, не вярвахме Лула да е направила такова, адвокатите й също не бяха чували за завещание, но полицията все пак го потърси. Нищо не се откри, а преровиха навсякъде.

— Да приемем за момент, че Киара Портър не е изтълкувала погрешно думите на сестра ти…

— Но Лула никога не би оставила всичко на мен. Никога.

— Защо?

— Защото това би означавало изрично да изключи майка ни и да я нарани тежко — много сериозно отговори Бристоу. — Не става въпрос за парите, баща ми остави мама достатъчно осигурена, а по-скоро за посланието, което би изпратила Лула, изключвайки я по този начин. Завещанията могат да причинят тежки душевни рани, виждал съм го да се случва безброй пъти.

— Майка ти направила ли е завещание? — попита Страйк.

Бристоу изглеждаше стреснат.

— Аз… да, така мисля.

— Може ли да попитам кои са наследниците?

— Не съм го виждал — отвърна Бристоу малко сковано. — Какво общо има…?

— Всичко е съществено, Джон. Десет милиона лири са много пари.

Бристоу сякаш се опитваше да прецени дали Страйк проявява нечувствителност, или нахалство. Накрая каза:

— Предвид че няма други роднини, предполагам, че Тони и аз сме основните наследници. Вероятно е споменала някоя и друга благотворителна организация; майка ми винаги е била щедра за благотворителни каузи. Но сигурно ще ме разбереш — добави Бристоу с отново появили се червени петна по врата, — аз не бързам да узная последните желания на майка си предвид онова, което трябва да ги предшества.

— Не, разбира се — съгласи се Страйк.

Бяха стигнали до кантората на Бристоу, строга на вид осеметажна сграда с тъмен вход с арка над него. Бристоу спря до входа и се обърна с лице към Страйк.

— Мислиш ли, че съм жертва на нездрава заблуда? — попита той, когато покрай тях минаха две жени в тъмни костюми.

— Не — отвърна Страйк с голяма доза откровеност. — Не, не мисля.

Безизразното лице на Бристоу се поразведри.

— Ще ти се обадя по повод Соме и Марлийн Хигсън. О, за малко да забравя. Лаптопът на Лула. Заредих го с батерии, но е защитен с парола. Полицията я открила и я казала на майка ми, но тя не си я спомня, а аз никога не съм я знаел. Може би е в полицейското досие — предположи с надежда той.

— Не, доколкото си спомням — каза Страйк, — но надали това ще е голям проблем. Къде беше лаптопът след смъртта на Лула?

— Първо го задържа полицията, а после беше в дома на майка ми. Почти всички вещи на Лула са в апартамента на мама. Така и не събира смелост да вземе решение за тях.

Бристоу връчи куфарчето на Страйк и се сбогува с него. После едва забележимо изпъна рамене, отправи се към стълбите и изчезна през вратата на семейната фирма.