Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (23)

4

Мислиш че нищо не мога да ти направя но се лъжеш гадино да знаеш че ще те спипам. Аз ти вярвах а ти да ми погодиш това. Ще ти изтръгна патката и ще ти я натикам в гърлото та да се задушиш от нея. Като свърша с теб майка ти няма да те познае. Да знаеш че ще те очистя Страйк боклук неден.

— Хубав ден е навън.

— Моля ви да прочетете това. Моля ви.

Беше понеделник сутрин и Страйк тъкмо се връщаше от слънчевата улица, където бе излязъл да пуши и да побъбри с момичето от музикалния магазин отсреща. Косата на Робин отново беше разпусната; днес очевидно нямаше повече интервюта. Това умозаключение в комбинация с ефекта от слънцето след дъжда повиши настроението на Страйк. Ала Робин изглеждаше напрегната, застанала зад бюрото с розов лист хартия в ръце, украсен с обичайните котенца.

— Не се отказва, а?

Страйк взе писмото, прочете го и се ухили.

— Не разбирам защо не отивате в полицията — заяви Робин. — Такива ужасни неща иска да ви причини…

— Сложи го в папката — отсече безгрижно Страйк, пусна писмото на бюрото и запрелиства оскъдната поща за деня.

— Това не е всичко — каза Робин, очевидно нервирана от това му отношение. — Обадиха се от „Временни кадри“.

— Така ли? Какво искат?

— Питаха за мен — отвърна Робин. — Очевидно подозират, че още съм тук.

— Ти какво им каза?

— Престорих се на друга.

— Съобразително си постъпила. На коя?

— Представих се като Анабел.

— Когато на хората им се наложи да посочат без обмисляне фалшиво име, обикновено избират някое, започващо с А. Знаеше ли го?

— Ами ако изпратят някого да провери?

— Е и?

— От вас ще се опитат да измъкнат пари, не от мен! Ще настояват да им платите такса.

Той се усмихна на искрената й тревога, че ще му се наложи да плати сума, каквато не може да си позволи. Възнамеряваше отново да я помоли да звъни в офиса на Фреди Бестигуи и да започне търсене по онлайн телефонните указатели на номера на лелята на Рошел Онифаде, която живееше в Килбърн. Вместо това каза:

— Добре, ще опразним офиса тогава. Канех се да ида да погледна „Вашти“ преди срещата ми с Бристоу. Може би ще изглежда по-естествено, ако отидем двамата.

— „Вашти“? Бутика?

— Да. Знаеш го, така ли?

Беше ред на Робин да се усмихне. Чела беше за него в списания; за нея той олицетворяваше блясъка на Лондон; място, където редакторите на модни издания откриваха уникални тоалети, всеки един на цената на шестмесечни заплати на Робин, за да ги покажат на читателите си.

— Знам го — потвърди тя.

Той откачи шлифера й и й го подаде.

— Ще се преструваме, че си сестра ми Анабел. Ще ми помагаш да избера подарък за съпругата си.

— Какъв е проблемът на онзи, дето отправя смъртните заплахи? — попита Робин, докато седяха един до друг в метрото. — Кой е той?

Беше потиснала любопитството си по повод Джони Рокъби и тъмнокосата хубавица, напуснала тичешком сградата в първия й работен ден, а походното легло въобще не беше споменавано. Но със сигурност имаше правото да попита за смъртните заплахи. Та нали досега й се бе наложило да отвори три розови плика и да изчете неприятните закани, надраскани между играещи котенца. Страйк никога не ги и поглеждаше.

— Казва се Брайън Мадърс — отговори Страйк. — Дойде при мен миналия юни, защото жена му хойкала. Поиска да я следя, така че я поставих под наблюдение в продължение на един месец. Съвсем обикновена жена: некрасива, старомодно облечена, несполучливо накъдрена. Работеше в счетоводството на голям склад за килими. Прекарваше работното си време в малка канцелария с три колежки, ходеше на бинго всеки четвъртък, правеше петъчното пазаруване в „Теско“, а в събота посещаваше местния ротариански клуб със съпруга си.

— И кога очакваше той да е хойкала? — попита Робин.

Бледите им отражения се полюшваха в черния прозорец. Лишена от цвят заради острата светлина във вагона, Робин изглеждаше по-възрастна, но някак неземна, а Страйк — с по-изострени черти и по-грозен.

— В четвъртък вечер.

— И правеше ли го?

— Не, наистина ходеше на бинго с приятелката си Маги, но във всичките четири четвъртъка, когато я следих, умишлено закъсняваше с прибирането си у дома. Обикаляше известно време с колата, след като оставяше Маги. Една вечер влезе в пъб сама и пи доматен сок, седнала в ъгъла и с много плах вид. Друга вечер остана в колата си в края на тяхната улица в продължение на четирийсет и пет минути, преди да завие зад ъгъла.

— Защо? — попита Робин, докато влакът тракаше шумно през дълъг тунел.

— Ами тъкмо там е въпросът, нали? Да докаже нещо? Да го нервира? Да го заинтригува? Да го накаже? Да се опита да вкара някакво вълнение в скучния им брак? Всеки четвъртък — малко и необяснимо закъснение. Той е нервак и бързо бе захапал въдицата. Това го подлудяваше. Беше сигурен, че тя се среща с любовник веднъж седмично и че приятелката й Маги я прикрива. Опитал се бе да я следи сам, но беше убеден, че в тези случаи е отивала на бинго, защото е знаела, че е наблюдавана.

— И вие му казахте истината?

— Да, това направих. Той не ми повярва. Кипна, взе да крещи, че всички са в заговор срещу него. Отказа да ми плати. Тревожех се, че накрая ще я нарани, и тогава допуснах голямата си грешка. Обадих й се по телефона и й казах, че той ми плаща да я наблюдавам, че зная какво прави и че мъжът й е на ръба. Че заради собствената си безопасност трябва да внимава докъде ще го предизвика. Тя не каза нито дума, затвори ми. Той редовно проверяваше мобилния й телефон. Видял номера ми и направил очевидното заключение.

— Че сте й съобщили как я следите по негова поръка?

— Не, че не съм устоял на чара й на прелъстителка и съм станал новият й любовник.

Робин затули с длани устата си. Страйк се разсмя.

— Обичайно ли е за клиентите ви да са малко ненормални? — попита Робин, когато смайването й премина.

— Този е такъв, но иначе са просто стресирани.

— Мислех си за Джон Бристоу — промълви колебливо Робин. — Приятелката му смята, че той е жертва на заблуда. А и вие самият помислихте, че може да е малко… сещате се… нали? — попита тя. — Чухме през вратата — добави малко засрамено. — Онова за самопровъзгласилия се психолог.

— Така е — отвърна Страйк. — Но може и да съм променил мнението си.

— В какъв смисъл? — попита Робин и ясните й сиво-сини очи се разшириха. Влакът се разлюля и спря, покрай прозорците се мяркаха фигури, с всяка секунда по-малко размазани. — Да не би… Нима искате да кажете, че той не е… че може да е прав… че наистина е имало…?

— Това е нашата спирка.

Боядисаният в бяло бутик, който търсеха, се намираше на най-скъпия терен в Лондон, на Кондюит стрийт, близо до пресечката с Бонд стрийт. За Страйк колоритните му витрини излагаха изобилие на неща от последна необходимост. Тук се мъдреха възглавнички, обшити с мъниста, и ароматни свещи в сребърни поставки; талази артистично драпиран шифон; крещящи роби, носени от безлики манекени; обемисти ръчни чанти с фрапираща грозота — всичко това представено на попарт фон в безвкусна прослава на консуматорството, която той намираше дразнеща за ретината и духа. Можеше да си представи Танзи Бестигуи и Ърсула Мей тук вътре да оглеждат етикетите с очи на познавачки, да избират чанти от крокодилска кожа с четирицифрена цена, твърдо решени, макар и без грам удоволствие, да осребрят позицията си в своите лишени от любов бракове.

До него Робин също се взираше в изложеното на витрината, но само смътно регистрираше видяното. Тази сутрин, докато Страйк пушеше долу, бе получила предложение за работа по телефона, точно преди обаждането от „Временни кадри“. Всеки път, когато обмисляше офертата, която трябваше да приеме или да отхвърли в рамките на следващите два дни, стомахът й се свиваше и тя се опитваше да се убеди, че е от удоволствие, но все повече я обземаше подозрение, че е от ужас.

Трябваше да приеме работата. Имаше много плюсове. Заплатата беше точно такава, каквато се бяха споразумели с Матю, че е целта й. Офисите бяха елегантни, разположени в престижния Уест Енд. Двамата с Матю щяха да могат да обядват заедно. В момента пазарът за работна ръка беше замрял. Тя би трябвало да е възторжена.

— Как мина интервюто в петък? — попита Страйк, присвил очи срещу палто с пайети, което намираше за особено отблъскващо.

— Доста добре според мен — отвърна Робин неопределено.

Припомни си възбудата, която бе усетила мигове по-рано при намека на Страйк, че все пак е възможно да е имало убиец. Дали беше сериозен? Робин забеляза, че се беше втренчил в изложените труфила, сякаш те можеха да му кажат нещо важно, и това като нищо бе (за миг тя го видя през очите на Матю и дори мислеше с гласа на Матю) поза, възприета за ефект или показност. Изглежда възприемаше професията частен детектив като екзотична, от рода на астронавт или укротител на лъвове, и живееше с усещането, че реалните хора не се занимават с такива неща.

Робин се замисли, че приемеше ли работата в сферата на човешките ресурси, можеше никога да не узнае (освен ако не го видеше един ден в новините) как се е развило това разследване. Да доказваш, разрешаваш, залавяш, защитаваш: това бяха дейности, които си струваха усилията; важни и вълнуващи. Робин съзнаваше, че Матю я смята по детински наивна заради това й чувство, но не можеше да върви против природата си.

Страйк беше обърнал гръб на витрината и гледаше към нещо на Ню Бонд стрийт. Робин видя, че погледът му бе прикован към червената пощенска кутия на ъгъла на Ръсел и Бромли, чиято черна правоъгълна уста им се хилеше през улицата.

— Хайде, да влизаме — подкани я Страйк. — Не забравяй, че си ми сестра и че пазаруваме за жена ми.

— Но какво се опитваме да установим?

— Какво са правили Лула Ландри и приятелката й Рошел Онифаде тук в деня преди смъртта на Ландри. Срещнали са се за петнайсет минути и са се разделили. Нямам особени надежди, минали са три месеца и може никой нищо да не е забелязал. Но си струва да се опита.

Партерният етаж на „Вашти“ беше посветен на дрехите; табела със стрелка към дървено стълбище сочеше, че горе са разположени кафене и „лайфстайл“. Няколко жени оглеждаха дрехите, окачени на лъскави стоманени стойки; до една бяха слаби, с тен, с дълги, лъскави, току-що издухани със сешоар коси. Продавачките бяха с ексцентрични тоалети и нетрадиционни прически. Една беше с балетна поличка и нещо като рибарска мрежа; тя беше при щанда за шапки.

За изненада на Страйк Робин се отправи с дръзка походка именно към това момиче.

— Здравейте — бодро изрече тя. — На средната витрина има едно фантастично палто с пайети. Бих ли могла да го пробвам?

Продавачката беше с облак от бяла коса, прилична на захарен памук, силно гримирани очи и никакви вежди.

— Да, никакъв проблем — отвърна тя.

Както се оказа обаче, беше излъгала: свалянето на палтото от витрината създаде безспорен проблем. Първо трябваше да бъде съблечено от манекена и освободено от електронната марка; десет минути по-късно палтото още не се беше появило, а първата продавачка повика две свои колежки на витрината, за да й помогнат. Междувременно Робин бродеше наоколо, без да разговаря със Страйк, и отделяше разни рокли и колани. До момента, в който палтото с пайетите бе свалено от витрината, всичките три продавачки вече се бяха вживели силно в евентуалната му съдба и до една придружиха Робин до пробната, като едната предложи да й занесе избраните артикули, а другите две крепяха палтото.

Закритите със завеси пробни представляваха железни рамки, драпирани с плътна кремава коприна, и наподобяваха палатки. Страйк застана достатъчно близо, за да може да чува какво ставаше вътре, с чувството, че едва започва да опознава пълния спектър от таланти на временната си секретарка.

Робин беше замъкнала в пробната със себе си стоки за над десет хиляди лири, половината от които беше цената на палтото с пайети. При нормални обстоятелства тя никога не би събрала кураж да стори това, но тази сутрин я бяха обхванали дързост и безразсъдство, доказваше нещо на себе си, на Матю, дори на Страйк. Трите продавачки се суетяха около нея, окачаха рокли, приглаждаха тежките гънки на палтото и Робин не изпитваше никакъв срам, че не би могла да си позволи дори най-евтиния от коланите, преметнати върху двете ръце на червенокосата особа с татуировките, и че нито едно от момичетата нямаше да получи комисионата, която вече предвкусваха. Тя дори позволи на продавачката с розова коса да иде и открие златист жакет, за който увери Робин, че много ще подхожда на избраната от нея зелена рокля.

Робин беше по-висока от всяка от продавачките и когато смени шлифера си с палтото от витрината, те взеха да ахкат и примират.

— Трябва да се покажа на брат си — каза им тя, след като се огледа критично. — Нали разбирате, не е за мен, за жена му е.

Тя излезе навън от пробната, сподиряна от трите момичета. Богатите клиентки край стойката с дрехи до една се обърнаха да погледнат Робин с присвити очи, когато тя дръзко попита:

— Как ти се струва?

Страйк трябваше да признае, че палтото, което му се бе видяло толкова некрасиво, изглеждаше много по-добре на Робин, отколкото на манекена. Тя се завъртя на място, за да бъде огледана от него, и тъканта на дрехата проблесна като гущерска кожа.

— Не е зле — отвърна той по мъжки предпазливо, а продавачките се усмихнаха снизходително. — Да, доста добро е. Колко струва?

— Не чак толкова много по твоите стандарти — отвърна Робин и стрелна заговорнически свитата си. — На Сандра със сигурност ще й хареса — заяви тя категорично на Страйк, който, сварен неподготвен, се усмихна широко. — Плюс, че ще е четирийсетото й.

— Може да го носи с всичко — зае се да убеждава Страйк момичето с коса като захарен памук. — За всякакъв случай става.

— Добре, ще пробвам онази рокля на „Кавали“ — съобщи Робин и се отправи обратно към пробната. — Сандра ми поръча да дойда с него — уведоми тя трите продавачки, докато й помагаха да съблече палтото и сваляха ципа на роклята, посочена от нея. — За да е сигурна, че няма пак да направи някоя глупава грешка. За трийсетия й рожден ден й купи най-грозните обици на света. Струваха цяло състояние, а тя така и не ги е вадила от сейфа.

Робин сама не знаеше откъде й хрумваха тези измислици, просто я беше обзело вдъхновение. Като изхлузи пуловера и полата си, започна да облича с извиващи се движения прилепналата отровнозелена рокля. Докато говореше, Сандра ставаше все по-реална за нея: малко поразглезена, донякъде отегчена, склонна да споделя с Анабел на чаша вино, че брат й (банкер, реши Робин, макар и Страйк ни най-малко да не покриваше представата й за банкер) е напълно лишен от вкус.

— Поръча ми да го доведа във „Вашти“ и да го накарам да отвори портфейла си. О, да, тази е хубава.

Беше повече от хубава. Робин се взираше в отражението си; никога не беше носила нещо толкова красиво в живота си. Зелената рокля бе така вълшебно скроена, че смаляваше талията й неимоверно, подчертаваше плавните извивки на фигурата й и издължаваше бялата й шия. Беше като змийска богиня в проблясващата зелена дреха и продавачките дружно изразиха възторга си с възклицания.

— Колко струва? — обърна се Робин към червенокосата.

— Две хиляди осемстотин деветдесет и девет — отвърна момичето.

— Нищо не са за него — безгрижно подхвърли Робин и мина през завесата да се покаже на Страйк, когото завари да разглежда купчина ръкавици върху кръгла маса.

Единственият му коментар на зелената рокля беше „Да“. Едва я погледна.

— А може би това не е цветът на Сандра — рече Робин, неочаквано почувствала се неловко. Все пак Страйк не беше неин брат, нито пък гадже. Може би беше отишла твърде далеч с тази поява в прилепналата рокля. Бързо се оттегли в пробната.

Останала отново по сутиен и бикини, тя каза:

— Последния път, когато Сандра била тук, Лула Ландри седяла във вашето кафене. Според Сандра на живо била великолепна, още по-хубава, отколкото на снимките.

— О, да, такава беше — съгласи се момичето с розовата коса, което беше донесло златистия жакет и го притискаше към гърдите си. — Постоянно идваше тук, виждахме я всяка седмица. Искате ли да пробвате това?

— Дойде и в деня, преди да умре — намеси се момичето с коса като захарен памук, докато помагаше на Робин да облече златистия жакет. — И то в същата тази пробна.

— Наистина ли? — възкликна Робин.

— Няма да се закопчее на бюста, но и откопчан стои прекрасно — отбеляза червенокосата.

— Не, не става, Сандра е дори малко по-едра от мен — безмилостно оплю Робин фигурата на въображаемата си снаха. — Ще пробвам тази черна рокля. Та казвате, че Лула Ландри била тук в деня преди смъртта си?

— Да — потвърди момичето с розовата коса. — Толкова натъжаващо. Ти я чу, нали, Мел?

Червенокосата с татуировките, която държеше черна рокля с дантелени гарнитури, издаде неопределим звук. Робин я погледна в огледалото и не забеляза у нея желание да сподели онова, което умишлено или неволно беше дочула.

— Говорила е с Дъфийлд, нали, Мел? — подсказа бъбривката с розовата коса.

Робин видя, че Мел се намръщи. Въпреки татуировките й Робин остана с впечатление, че е доста по-възрастна от другите две момичета. Изглежда смяташе, че дискретността по повод всичко, случващо се в шатрите от кремава коприна, е задължителна в работата й, докато другите две изгаряха от желание да изтърсят клюката, и то пред жена, готова с лека ръка да харчи парите на богатия си брат.

— Сигурно няма как да не чуеш какво става в тези пробни — подхвърли Робин, малко задъхана, докато се пъхаше в дантелената рокля, подпомагана от обединилите усилия три продавачки.

Мел отстъпи леко в упорството си.

— Да, така е. А хората, като влязат тук, си говорят каквото им дойде наум. Няма как да не чуеш разни неща през това — посочи тя завесата от сурова коприна.

Притисната здраво в усмирителната риза от черна дантела и кожа, Робин промълви:

— Човек би помислил, че Лула Ландри ще е по-предпазлива, при положение че репортерите я следваха на всяка крачка.

— Да — съгласи се червенокосата, — логично би било. Не че аз ще разтръбя какво съм чула, но някои хора биха могли да го сторят.

Като пренебрегна факта, че тя очевидно бе споделила чутото с колежките си, Робин я похвали за рядката й дискретност.

— Но сигурно се е наложило да го кажете пред полицията — предположи тя, като изпъна роклята и се стегна за вдигането на ципа.

— Полицията изобщо не дойде тук — каза момичето с косата като захарен памук и в тона й прозвуча разочарование. — Казвах на Мел, че трябва да отиде и да им разкаже какво е чула, но тя не искаше.

— Не беше нищо — побърза да каже Мел. — А и не би имало значение. Нали се доказа, че той не е бил там.

Страйк бе застанал толкова близо до копринената завеса, колкото да не предизвика подозрителни погледи от клиентите и останалите продавачки.

Вътре в пробната момичето с розовата коса се трудеше с ципа. Бавно и постепенно гръдният кош на Робин бе стегнат в скрит корсет. Подслушващият Страйк се притесни, когато следващият й въпрос прозвуча почти като стон.

— Искате да кажете, че Еван Дъфийлд не е бил в апартамента й, когато е умряла?

— Да — отвърна Мел. — Така че нямаше значение какво му каза тя по-рано. Той не е бил там.

Четирите жени огледаха мълчаливо отражението на Робин.

— Едва ли Сандра ще се побере в това — отбеляза Робин, защото долните две трети от гърдите й бяха сплескани от прилепналата материя, а горната им част преливаше над деколтето. — И все пак — добави тя с по-леко дишане, когато ципът бе свален, — трябвало е да предадете думите й на полицията и да оставите те да решат важно ли е, или не.

— И аз ти казах същото, Мел — изграчи продавачката с розовата коса. — Казах й го.

Мел моментално зае отбранителна позиция.

— Но той не е бил там! Въобще не е отишъл в апартамента й! Сигурно й е обяснявал, че има ангажимент и не иска да се види с нея, защото тя му каза: „Ела после тогава, ще те чакам, няма значение. Бездруго няма да се прибера преди един. Моля ти се ела, моля ти се“. А и приятелката й беше с нея в пробната, чу всичко. Сигурно тя го е казала на полицията.

Робин отново облече палтото с пайетите, за да има какво да прави. Докато се въртеше пред огледалото привидно небрежно, сякаш току-що й бе хрумнало, попита:

— И сте сигурна, че именно с Еван Дъфийлд е говорила, така ли?

— О, да, с него — отвърна Мел, сякаш Робин бе оскърбила интелигентността й. — Кого другиго ще моли да я посети в апартамента й посред нощ? Отчаяно искаше да го види.

— Боже, какви очи има той само — замечтано въздъхна момичето със захарния памук на главата. — Направо е разкошен. А на живо е безкрайно чаровен. Веднъж дойде тук с нея. Много е секси.

Десет минути по-късно, след като Робин бе се появила в още два тоалета пред Страйк и пред продавачките и бе стигнала до съгласие с него, че палтото с пайетите е най-доброто от всичко изпробвано, решиха (със съгласието на продавачките) тя да доведе Сандра да го види на следващия ден, преди да направят покупката. Страйк запази палтото за пет хиляди лири под измисленото име Андрю Аткинсън, даде фалшив мобилен номер и двамата с Робин напуснаха бутика, съпроводени от приятелски благопожелания, сякаш вече бяха похарчили парите.

Извървяха петдесет метра в мълчание, после Страйк запали цигара и каза:

— Много, много впечатляващо.

Робин засия от гордост.