Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (22)

3

Страйк бе събуден рано сутринта в неделя от звъненето на мобилния си телефон, който се зареждаше на пода до походното легло. Обаждаше се Бристоу. Звучеше напрегнато.

— Получих съобщението ти вчера, но мама е зле, а нямаме болногледачка за днес следобед. Алисън ще дойде да ми прави компания. Може да се видим утре в обедната ми почивка, ако си свободен. Има ли някакво развитие? — с надежда попита той.

— Известно — отвърна предпазливо Страйк. — Слушай, къде е лаптопът на сестра ти?

— Тук, в апартамента на мама. Защо?

— Имаш ли нещо против да го погледна?

— Нямам — отвърна Бристоу. — Искаш ли да ти го донеса утре?

Страйк се съгласи, че това е добра идея. Когато Бристоу му съобщи името и адреса на любимото си заведение за похапване близо до кантората му и затвори, Страйк посегна за цигарите си и известно време лежа и пуши, като гледаше шарките по тавана, изрисувани от слънчевите лъчи, които проникваха през процепите на щорите, и се наслаждаваше на тишината и самотата, на отсъствието на пищящи деца и на опитите на Луси да го разпитва през оглушителните крясъци на най-малкия си син. Усетил почти обич към този спокоен офис, той угаси цигарата, стана и се приготви да вземе обичайния си душ в сградата на Студентския съюз.

След още няколко опита късно вечерта най-сетне се свърза с Дерик Уилсън.

— Тази седмица не може да дойдеш — каза му Уилсън. — Господин Бестигуи постоянно е тук напоследък. Трябва да мисля за работата си, разбери ме. Ще ти се обадя, ако излезе удобен момент, става ли?

Страйк чу електрически звънец в далечината.

— Сега на работа ли си? — попита той, преди Уилсън да е успял да затвори.

Чу пазача да казва встрани от слушалката: „Подпиши се в книгата, мой човек“.

— Какво? — извика по-силно на Страйк.

— Ако си там сега, би ли проверил в дневника за името на приятелка, която е посещавала Лула понякога.

— Каква приятелка? — попита Уилсън, а настрани измърмори: — Довиждане.

— Момичето, за което спомена Кийрън, приятелката от клиниката. Рошел. Трябва ми фамилията й.

— О, тази, да — каза Уилсън. — Добре, ще погледна и ще ти позвъня.

— Не би ли могъл сега да провериш?

Чу Уилсън да въздиша.

— Да, добре. Чакай така.

Чуха се неопределени шумове от движение, а после от прелистване на страници. Докато чакаше, Страйк разгледа на екрана на компютъра си няколко дрехи по дизайн на Ги Соме.

— Да, ето я тук — изрече Уилсън в ухото му. — Името й е Рошел… не мога да го прочета… нещо като Онифаде.

— Ще ми го кажеш ли по букви?

Уилсън го стори и Страйк го записа.

— Кога за последен път е била там, Дерик?

— В началото на ноември — отвърна Уилсън. А после, след като каза на някого „Добър вечер“, заяви: — Трябва да затварям.

Прекъсна, докато Страйк още му благодареше, така че детективът се върна към кутийката си с бира и към съзерцаването на дневно модерно облекло, така както го виждаше Ги Соме, и по-конкретно на суитчър с цип и качулка и стилизирани златни букви „ГС“ в горната част вляво. Логото го имаше по цялата мъжка прет-а-порте колекция на уебсайта на дизайнера. Страйк не беше съвсем наясно за смисъла на „прет-а-порте“, защото буквалното значение „готово за носене“ твърдеше очевидното, но във всеки случай заключи, че става дума за по-евтино облекло. Вторият раздел на сайта, назован просто „Ги Соме“, съдържаше модели на дрехи за по хиляди лири. Въпреки неуморните усилия на Робин дизайнерът на тези червеникавокафяви костюми, гъсто плетени вратовръзки, минирокли с парченца от огледало в бродерията и кожени широкополи шапки оставаше глух за всичките й молби да бъде уредена среща на тема смъртта на любимия му модел.