Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (20)

1

Започна да вали в сряда. Лондонско време, влажно и сиво, при което старият град изглеждаше вял и унил: бледи лица под черни чадъри, вечната миризма на мокри дрехи, ритмичното барабанене на дъжда по прозореца на кабинета на Страйк през нощта.

Дъждът в Корнуол беше различен. Страйк си спомняше как през онези месеци, докато посещаваше селското училище в Сейнт Моус, той шибаше като с камшици стъклата в резервната спалня на леля Джоун и чичо Тед в спретнатата малка къща, която миришеше на цветя и печива. Подобни спомени винаги изплуваха в съзнанието му, когато му предстоеше да се види с Луси.

В петък следобед дъждовните капки още танцуваха дръзко по первазите на прозорците, когато, седнали в двата противоположни края на секретарското бюро, Робин опаковаше куклата парашутист за Джак, а Страйк й пишеше чек за седмичната заплата минус комисионата на агенцията „Временни кадри“. Робин се канеше да отиде на третото си за тази седмица „истинско“ интервю за работа и изглеждаше чистичка и спретната в черния си костюм и с прибраната на кок яркоруса коса.

— Готово — изрекоха двамата едновременно.

Робин плъзна по бюрото идеален пакет в хартия с десен на космически кораби, а Страйк й подаде чека.

— Жива и здрава да си — каза Страйк, като взе пакета. — Аз не мога да опаковам.

— Дано да му хареса — отговори тя и прибра чека в черната си ръчна чанта.

— Дано. А на теб успех с интервюто. Искаш ли тази работа?

— Ами доста добра е. „Човешки ресурси“ в медийна консултантска фирма в Уест Енд — отвърна тя без особен ентусиазъм. — Приятно прекарване на партито. Ще се видим в понеделник.

Самоналоженото наказание да слиза на Денмарк стрийт, за да пуши, беше още по-досадно при непрестанния дъжд. Страйк стоеше едва защитен под козирката на входа и се питаше кога ще се откаже от този си навик и ще възвърне физическата си форма, изчезнала заедно с неговата платежоспособност и с домашния му комфорт. Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня.

— Реших, че ще ти е приятно да узнаеш. Сигналът ти си изплати дивидентите — изрече тържествуващо Ерик Уордъл.

Страйк чуваше шум от двигател и мъжки гласове на фона.

— Бърза работа — коментира той.

— Да, не се мотаем.

— Означава ли това, че ще получа желаното?

— Точно затова ти се обаждам. Днес вече е късничко, но ще ти го изпратя в понеделник.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мога да изчакам в офиса.

Уордъл се изсмя леко подигравателно.

— Плаща ти се на час, нали? Мислех, че би предпочел да проточиш малко работата.

— Ако мога да го получа тази вечер, ще се погрижа пръв да научаваш сигналите от стария ми приятел, стига да има такива.

В кратката пауза, която последва, Страйк чу един от мъжете, които бяха в колата с Уордъл, да казва „… гадната физиономия на Фиърни…“.

— Да, добре — съгласи се Уордъл. — Ще го пратя, но може би чак към седем часа. Там ли ще си още?

— Непременно ще изчакам — отговори Страйк.

Досието пристигна три часа по-късно, докато той ядеше риба и чипс от малка пластмасова чинийка, поставена на скута му, и гледаше вечерните новини на портативния си телевизор. Куриерът позвъни на външната врата и Страйк се разписа за дебел пакет, пратен от Скотланд Ярд. Когато го разви, откри дебела сива папка, пълна с фотокопирани материали. Страйк я отнесе на бюрото на Робин и се зае с продължителния процес по усвояване на съдържанието й.

Тук бяха показанията на всички, видели Лула Ландри в последната вечер на живота й; докладът за ДНК, открита в апартамента й; фотокопирани страници на книгата за посетители, водена от охраната на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет; подробности за лекарството, предписано на Лула за контролиране на биполярното й разстройство; докладът от аутопсията; медицински заключения от предишната година; разпечатки от мобилния и стационарния й телефон; данни от съдържанието на лаптопа. Имаше също и дивиди, на което Уордъл бе написал „Записи от охранителните камери на двамата Бягащи“.

Дивиди драйвърът на компютъра на Страйк, купен на старо, никога не бе работил, откакто бе станал негово притежание, затова той пъхна диска в джоба на палтото си, висящо до стъклената врата, и продължи да изучава печатните материали от папката с отворен до нея бележник.

Навън се спусна нощта и от настолната лампа падаше златиста светлина върху всяка от страниците на документите, методично изчитани от Страйк и водещи неотклонно към извода за самоубийство. Тук, сред показанията, орязани откъм многословност, периодите от време, уточнени по минути, копираните етикети от шишенцата с лекарства от аптечката в банята на Ландри, Страйк проследи истината, която бе доловил зад лъжите на Танзи Бестигуи.

Аутопсията сочеше, че Лула е убита при съприкосновението с уличната настилка и че е умряла от счупен врат и вътрешен кръвоизлив. Имаше синини по ръцете над лактите. Беше паднала, обута само с една обувка. Снимките на трупа потвърждаваха твърдението в сайта „Луламойтовдъхновение“, че Ландри се е преоблякла, след като се е върнала вкъщи от нощния клуб. Вместо с роклята, с която бе снимана да влиза в сградата, като труп бе в блуза с пайети и панталони.

Страйк стигна до променливите показания, които Танзи беше дала пред полицията. В първото твърдеше просто, че от спалнята отишла до банята; във второто добавяше, че пътем отворила прозореца на дневната. За Фреди казваше, че през цялото време бил в леглото си. Полицаите бяха открили половин магистрала кокаин на мраморния ръб на ваната и малко полиетиленово пликче с наркотика, скрито зад кутийка с тампони в шкафче над умивалника.

Показанията на Фреди потвърждаваха, че е спял по време на падането на Ландри и че е бил събуден от писъците на жена си. Той заявяваше, че бързо отишъл в дневната точно когато Танзи изтичала покрай него навън от апартамента по бельо. Вазата с розите, която бе изпратил на Мак и която един несръчен полицай бе счупил, по неговото признание била замислена като жест за добре дошъл, а също и за да се представи. Да, щял да бъде доволен да осъществи познанство с рапъра и да, минало му през ума, че Мак ще е идеален в трилъра, над който работели. Несъмнено шокът от смъртта на Ландри довел до пресилената му реакция, когато узнал, че букетът му е съсипан. Първоначално повярвал на жена си, когато казала, че е чула караница горе. Впоследствие му се наложило, макар и неохотно, да приеме мнението на полицаите, че разказът на Танзи е плод на помътеното й от кокаина съзнание. Нейната пристрастеност създавала големи проблеми в брака им и той признаваше пред полицията, че е наясно за редовната употреба на този стимулант от страна на съпругата му, макар да не знаел за запасите в апартамента им, открити през въпросната нощ.

Бестигуи твърдеше още, че с Ландри никога не са си гостували взаимно в домовете си и че срещата им у Дики Карбъри (за която полицията очевидно бе чула при следващ случай, тъй като Фреди бе разпитван повторно след първоначално снетите показания) ни най-малко не задълбочила познанството им. „Тя общуваше главно с по-младите гости, докато аз прекарах по-голямата част от уикенда с Дики, който е мой връстник.“ Показанията на Бестигуи представяха Ландри като недостъпна за превземане без катераческо оборудване скала.

След като изчете полицейския рапорт за събитията в апартамента на Бестигуи, Страйк добави няколко изречения към своите бележки. Заинтригува го половинката магистрала кокаин на ръба на ваната, а още по-голям интерес прояви към няколкото секунди, след като Танзи бе видяла прелитащото покрай прозореца тяло на Лула Ландри. Много би зависило, разбира се, от разпределението в апартамента на Бестигуи (нямаше такава карта или скица в папката), но Страйк бе измъчван от един повтарящ се аспект в менящите се разкази на Танзи: тя неизменно настояваше, че при падането на Ландри мъжът й е спял в леглото си. Припомни си как закри лице, преструвайки се, че отмята кичур коса, когато той я бе притиснал по този въпрос. Общо взето, въпреки заключението на полицията Страйк не смяташе точното местоположение на двамата Бестигуи в мига, когато Лула Ландри бе паднала от балкона си, за категорично доказано.

Той поднови систематичното си проучване на досието. Показанията на Еван Дъфийлд в повечето отношения съвпадаха с разказаното от Уордъл. Той признаваше, че се е опитал да попречи на приятелката си да напусне „Узи“, като я стиснал за двете ръце над лактите. Тя се изтръгнала от хватката му и си заминала; малко по-късно той я последвал. Вълчата маска се споменаваше в едно изречение, предадено със сухия, неемоционален език на разпитващия полицай: „Имам навик да нахлупвам маска, представляваща глава на вълк, когато желая да избегна вниманието на фотографите“. Кратко изявление на шофьора, откарал Дъфийлд от „Узи“, в унисон с твърдението на Дъфийлд гласеше, че отишли до Кентигърн Гардънс и оттам продължили до Д’Арблей стрийт, където той оставил пътника и си тръгнал. Антипатията на шофьора към Дъфийлд, спомената от Уордъл, въобще не личеше в постния вариант на показанията, подготвен от полицаите, които той е подписал.

Имаше и още показания, поддържащи тези на Дъфийлд: едно от жена, която твърдеше, че го видяла как се качва по стълбите към апартамента на дилъра си, а другото от самия дилър на име Уайклиф. Страйк си припомни мнението, изразено от Уордъл, че Уайклиф би излъгал в полза на Дъфийлд. Жената от долния етаж би могла да е подкупена. Останалите свидетели, забелязали Дъфийлд да се скита по улиците на Лондон, можеха да твърдят с ръка на сърце само че са видели мъж с вълча маска.

Страйк запали цигара и препрочете показанията на Дъфийлд. Беше мъж с невъздържан нрав, признал, че се е опитал със сила да задържи Лула в клуба. Синините по ръцете над лактите й почти със сигурност бяха негово дело. Ако обаче си бе инжектирал хероин у Уайклиф, почти със сигурност не би бил в състояние да проникне в Кентигърн Гардънс номер осемнайсет или да изпадне в ярост, която да доведе до убийство. Страйк бе запознат с поведението на пристрастените към хероина; беше видял много такива в последния бордей, където бе живяла майка му. Наркотикът правеше употребилите го пасивни и покорни, превръщаше ги в абсолютна антитеза на крещящите, склонни към насилие алкохолици или на нервните параноични почитатели на кокаина. Страйк беше срещал всички възможни видове наркомани и в армията, и извън нея. Ореолът, създаван от медиите около зависимостта на Дъфийлд, го отвращаваше. Нищо славно и бляскаво нямаше в хероина. Майката на Страйк бе умряла върху мръсен дюшек в ъгъла на стаята и цели шест часа никой не си бе дал сметка, че е мъртва.

Той се изправи, прекоси стаята и отвори тъмния, нашарен от дъждовни капки прозорец, при което тътенът на басите от „12 Бар Кафе“ нахлу по-силен от всякога. Продължаваше да пуши и да гледа към Чаринг Крос Роуд, който проблясваше от фаровете на колите и локвите и където излезлите да се повеселят в петък вечер крачеха покрай края на Денмарк стрийт, приведени под чадърите си, а смеховете им се извисяваха над шума от превозните средства. Страйк се запита кога ли отново ще се озове сред приятели на по бира в петък вечер. Подобна ситуация сякаш принадлежеше към друга вселена, към загърбен вече живот. Странният вакуум, в който живееше с единствения човешки контакт в лицето на Робин, нямаше как да продължи дълго, но той все още не бе готов да се върне към нормален социален живот. Беше изгубил армията, Шарлот и половината си крак; имаше нужда напълно да свикне с човека, в когото бе се превърнал, преди да се изложи на показ пред изненадата и жалостта на околните. Цигарата с яркооранжевото си връхче полетя надолу към тъмната улица и угасна в мократа канавка. Страйк затвори прозореца, върна се на бюрото и решително придърпа папката към себе си.

Показанията на Дерик Уилсън не му казаха нищо, което вече не знаеше. В досието не се споменаваше за Кийрън Коловас-Джоунс, нито за тайнственото синьо листче. Страйк продължи нататък с известен интерес към показанията на двете жени, с които Лула бе прекарала последния си следобед — Киара Портър и Брайъни Радфорд.

Гримьорката си спомняше Лула радостна и възбудена от предстоящото пристигане на Дийби Мак. Портър обаче твърдеше, че Ландри се държала „неприсъщо за себе си“, че била „унила и тревожна“, ала отказала да сподели какво я измъчва. Разказът на Портър добавяше интригуваща подробност, за която никой не бе споменавал на Страйк: Лула изрично заявила този следобед за намерението си да остави „всичко“ на брат си. Не беше описан контекст, ала оставаше впечатлението, че е изречено от момиче в извънредно мрачно настроение.

Страйк се запита защо клиентът му бе пропуснал пред него декларацията на сестра си за намерението й да му остави всичко. Разбира се, Бристоу вече разполагаше с доверителски фонд. Може би придобиването на още значителни суми за него не бе впечатляващо, както би било за Страйк, който никога не бе наследил и едно пени.

Страйк се прозя, запали още една цигара, за да се задържи буден, и започна да чете показанията на майката на Лула. По думите на лейди Ивет Бристоу тя самата била сънлива и не се чувствала добре след операцията, но дъщеря й била „напълно щастлива“, когато я посетила онази сутрин. Единствената й загриженост била за състоянието на майка й и перспективите за възстановяването й. Може би вината бе в неизразителната и лишена от нюанси проза на снемащия показанията полицай, но спомените на лейди Бристоу оставиха у Страйк впечатление за решително затваряне на очите пред истината. Тя единствена бе изказала предположението, че смъртта на Лула е нещастен случай, че някак се е прехвърлила през парапета, без да иска. Лейди Бристоу допълваше, че в онази нощ всичко е било сковано от лед.

Страйк прочете отгоре-отгоре показанията на Бристоу, които напълно съвпадаха с разказа, дошъл от устата му, и продължи към изявлението на Тони Ландри, чичо на Джон и Лула. Той бе посетил Ивет Бристоу по едно и също време с Лула — в деня преди смъртта на момичето — и твърдеше, че племенницата му изглеждала „нормално“. След това Ландри бил откаран с кола до Оксфорд, където в хотел „Малмезон“ присъствал на международна конференция за развитието на семейното право. Описанието на местонахождението му бе последвано от неразбираеми коментари за телефонни разговори. За да добие яснота по въпроса, Страйк обърна на копията от телефонните разпечатки.

Лула почти не бе използвала стационарния си телефон през седмицата, предшестваща смъртта й, и нито веднъж в последния ден от живота си. Ала на тази дата от мобилния й телефон бяха регистрирани цели шейсет и шест обаждания. Първият разговор, в девет и петнайсет сутринта, беше с Еван Дъфийлд; вторият, в девет и трийсет и пет — с Киара Портър. Следваше интервал от няколко часа, през който не бе говорила с никого по мобилния си телефон, после в един и двайсет и една минути следобед бе подхванала лудешко, почти непрестанно звънене на два номера. Единият беше на Дъфийлд; другият, според надрасканото име до номера при първото му появяване — на Тони Ландри. Беше телефонирала отново и отново на двамата мъже. Тук-там имаше паузи от по двайсетина минути, после бе започвала да звъни пак, несъмнено като бе натискала бутона за повторно избиране. Страйк прецени, че цялото това френетично звънене трябва да бе започнало, когато се бе върнала в апартамента си, докато е била в компанията на Киара Портър и Брайъни Радфорд, макар нито една от двете жени да не бе споменала за често телефониране.

Страйк се върна на показанията на Тони Ландри, които не хвърляха никаква светлина по въпроса защо племенницата му толкова е държала да се свърже с него. Бе обяснил, че изключил звука на телефона си по време на конференцията и чак много по-късно забелязал, че племенницата му е звъняла многократно следобеда. Нямал представа защо, нито й върнал обаждането, защото престанала да му звъни и той предположил, правилно, както се бе оказало, че вече е в някой нощен клуб.

Страйк започна да се прозява все по-често; хрумна му да си направи кафе, но не можа да събере енергия за това. Теглеше го към леглото, но подтикван от навика да не оставя недовършена работа, отвори на копията от дневника на охраната, показващи влизането и излизането на посетители на номер осемнайсет в деня, предшестващ смъртта на Лула Ландри. Внимателният оглед на подписи и инициали разкри, че Уилсън не е бил толкова старателен във воденето на книгата за посетители, колкото биха желали работодателите му. Както Уилсън вече бе казал на Страйк, движенията на обитателите на сградата не се записваха в дневника, така че влизанията и излизанията на Ландри и семейство Бестигуи отсъстваха. Първото вписване на Уилсън бе за пощальона в девет и десет; следващото, в девет и двайсет и две, гласеше „Доставка на цветя за апартамент 2“; накрая — в девет и петдесет, „Секюрибел“. Не бе отбелязан часът на излизане на техника, проверявал алармените инсталации.

Иначе беше (както и Уилсън го бе описал) спокоен ден. Киара Портър бе пристигнала в дванайсет и петдесет, Бриони Радфорд — в тринайсет и двайсет. Излизането на Радфорд бе отбелязано със собствения й подпис в шестнайсет и четирийсет, но Уилсън сам бе вписал влизането на хората от кетъринга в апартамента на Бестигуи в деветнайсет часа, излизането на Киара с Лула — в деветнайсет и петнайсет, и напускането на хората от кетъринга — в двайсет и един и петнайсет.

Страйк се разочарова, че от полицията бяха фотокопирали само страницата от деня преди смъртта на Ландри, защото се беше надявал някъде из дневника да открие фамилията на неуловимата Рошел.

Беше почти полунощ, когато Страйк насочи вниманието си към полицейския доклад за съдържанието на лаптопа на Ландри. Очевидно бяха търсили основно имейли, сочещи към самоубийствени настроения или намерения, и в това отношение не бяха постигнали успех. Страйк хвърли поглед на имейлите, които Ландри бе изпращала и получавала през последните две седмици от живота си.

Беше странно, но факт, че безбройните снимки, запечатали неземната й красота, правеха по-трудно, а не по-лесно за Страйк да повярва, че тя реално е съществувала. Чертите й придаваха на образа й абстрактност въпреки уникалната хубост на лицето.

Сега обаче отвъд тези сухи черни символи върху хартия, отвъд безразборните съобщения, изпъстрени със свойски шеги и интимни прякори, пред него в тъмния кабинет се изправи призракът на мъртвото момиче. Имейлите й му дадоха онова, което не бе получил от снимките: осъзнаването, плод на инстинкт, а не толкова на мозъчна дейност, че едно реално, живо, смеещо се и плачещо човешко създание бе намерило смъртта си на заснежената лондонска улица. Мяркащата се сянка на убиец се бе надявал да зърне, докато разлистваше страниците на досието, но вместо това от него изникна духът на самата Лула, който се взираше в него, както понякога правят жертвите на насилие, чийто живот е бил прекъснат без време.

Сега виждаше защо Джон Бристоу бе настоявал, че у сестра му не е имало мисли за смърт. Момичето, написало тези думи, бе предана и сърдечна приятелка, общителна, импулсивна, ангажирана и доволна от забързания ритъм на своя живот, изпълнена с ентусиазъм за работата си, развълнувана, както бе казал Бристоу, от предстоящото пътуване до Мароко.

Повечето от имейлите бе пращала до своя дизайнер Ги Соме. Те не съдържаха нищо интересно освен тон на весела конфиденциалност и само едно споменаване за онова нейно необяснимо приятелство:

Гиий, моооля те, направи нещо за рождения ден на Рошел, много те моля, ама много. Аз ще платя. Да е нещо хубаво (не бъди ужасен). За 21 февруари, а? Бъди добричък. Обичам те. Кукувичка

Страйк си припомни твърдението в „Луламойтовдъхновение“, че Лула е обичала Ги Соме „като брат“. Неговите показания пред полицията бяха най-кратките в цялото досие. Прекарал една седмица в Япония и се завърнал у дома във вечерта на нейната смърт. Страйк знаеше, че Соме живее съвсем близо до Кентигърн Гардънс, но разследващите изглеждаха удовлетворени от твърдението му, че с прибирането си направо си е легнал да спи. Страйк вече си бе изяснил факта, че всеки, идващ откъм Чарлс стрийт, би се приближил към Кентигърн Гардънс откъм противоположната посока на охранителната камера, разположена на Олдърбрук Роуд.

Най-накрая Страйк затвори папката. Докато с труд се придвижваше из кабинета, събличаше се, сваляше протезата и разпъваше походното легло, не мислеше за нищо друго освен за изтощението си. Заспа бързо, унесен от приспивния монотонен шум на уличното движение, барабаненето на дъжда и безсмъртния дъх на града.