Ромен Гари
Лиричните клоуни (1)

От автора

Първата чернова на този роман послужи за отправна точка на един холивудски филм преди повече от двайсет години. Заглавието му — Господ знае защо! — беше „Мъжът, който разбираше жените“ с Хенри Фонда и Лесли Карън в ролите на „съвършената двойка“. Филмът нямаше нищо общо с моя сценарий. Това беше началото на многобройните ми срещи с Холивуд, някои от които още ме преследват насън. Колкото до романа, който пишех в същото време, той страдаше от онова, което Роже Мартен дю Гар наричаше „желание да кажеш твърде много“ и от определен излишък негодувание, което често придаваше на гласа ми нотки на изпреварил времето си реквием: беше пет години преди Будапеща, шестнайсет години преди Прага и двайсет години преди думата „гулаг“ да се нареди до „Аушвиц“ в разговорния език на съвременната цивилизация, благодарение на Солженицин.

Меката на киното има дълга и солидна предателска традиция в отношенията си с произведенията, от които твърди, че се вдъхновява. Същото може да се каже и за Меките на идеологиите, които предават, извращават и посрамват идеите, към които уж се числят. Тъй че в тези страници читателят ще открие преживяванията ми с двата Холивуда: онзи, който съм опознал като писател и сценарист, и другият, на чието вредно влияние все още е подложен всеки от онази епоха.

Надявам се един ден някой да направи съпоставително изследване на тези два полюса на митологичното.

Винаги ми се е искало да се върна към темите и героите на някои от моите романи, писани в онези години, които се простират от обсадата на Берлин до Корейската война, и по-точно от „Цветовете на деня“ и „Птиците идват да умрат в Перу“, до „Виновната глава“. Правя го днес, когато безумните конфликти, разкъсващи човечеството по-силно от всякога принуждават нервите и онова, което ни служи за разум, да съществуват в състояние на постоянна блокада. Позволено е човек да не вярва в неизбежността на ядрения холокост, но когато Генералният секретар на НАТО, господин Лунс, ви заяви, че СССР имат шест ядрени бойни глави, насочени към Западна Европа и че разрушителната сила на тези ракети е триста и шейсет хиляди пъти по-голяма от бомбата в Хирошима, най-малкото, което можете да си кажете, е, че май не е останало кой знае колко от казаното преди повече от век от Верлен: „Боже мой, Боже мой, животът там е, простичък и мирен…“. Образът на Жак Рение от моя роман е носител на именно тази тлееща тревожност; героят на Ла Марн-Бебдерн се бухва презглава в клоунадата, пародията и присмеха в опит да избяга от нейния остен. Взаимоотношенията на смешното с тревожността са известни още от Бергсон, Фройд и Чаплин, а след Бъстър Кийтън, У. К. Фийлдс, братята Маркс и мнозина други днес Уди Алън създава в тази област изключителни образци. Бурлеската се превръща в последния пристан на инстинкта за самосъхранение.

Все пак искам да предупредя несвикналия с моя тип смешки читател: продължавам да бъда напълно отдаден на въжделенията, които осмивам и нападам в книгите си, за да подложа на изпитание тяхната здравина и неизменност. Откакто пиша, иронията и хуморът винаги са били за мен начин да изпитвам автентичността на ценностите, изпитание с огън, на което вярващият подлага своята дълбока вяра, за да излезе тя от него по-усмихната, по-самоуверена, по-величествена.