Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдърн Рийч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Annihilation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Джеф Вандърмиър

Заглавие: Анихилация

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Екслибрис“

Година на издаване: 2014

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-08-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7714

История

  1. — Добавяне

05: Разтваряне

Никога не съм се справяла добре в градовете, макар че по необходимост живеех в такъв — защото съпругът ми изпитваше потребност от това, защото най-добрите възможности за работа за мен бяха там, защото когато ми се удаваше да работя на терен, се самоунищожавах. Но не бях домашно животно. Мръсотията и прахът в града, безкрайната му будност, тълпите, лампите, които скриваха звездите, вездесъщите бензинови изпарения, хилядите начини, по които градът вещаеше гибелта ни… нито едно от тия неща не ме привличаше.

— Къде ходиш толкова късно вечер? — няколко пъти ме пита съпругът ми около девет месеца преди да замине на единайсетата експедиция. Имаше едно премълчано „наистина“ след „ходиш“ — чувах го силно и неизменно.

— Никъде — отвръщах аз.

Навсякъде.

— Не, наистина, къде ходиш?

Чест му правеше, че нито веднъж не се бе опитал да ме проследи.

— Не ти изневерявам, ако това имаш предвид.

Директният ми отговор обикновено го възпираше, макар и да не го успокояваше.

Казвах му, че среднощните разходки ме успокояват, че ми помагат да заспя, когато напрежението или скуката в работата ми станат прекалено силни. В действителност обаче не ходех никъде, освен до един пуст, обрасъл с трева паркинг. Привличаше ме, защото беше наистина празен. Беше дом на два вида охлюви и три вида гущери, както и на много пеперуди и водни кончета. Една локва със скромен произход — кален коловоз, оставен от гумите на камион — с времето беше насъбрала дъждовна вода и се беше превърнала в езерце. До него някак си беше достигнал хайвер от риба и сега там се виждаха лещанки, попови лъжички и водни насекоми. Беше обрасло с плевели, които задържаха почвата да не се рони във водата. Прелетни пойни птици го използваха като спирка за презареждане.

Както става с повечето хабитати, паркингът не беше сложен, но близостта му притъпяваше подтика ми да се кача в колата и да потегля към най-близкото диво място. Обичах да го посещавам късно през нощта, защото можех да зърна някоя предпазлива лисица или да хвана летяща катерица, почиваща си на телефонен стълб. Наблизо се събираха козодои, за да пируват с насекомите, които бомбардираха уличните лампи. Мишки и сови разиграваха древни ритуали на хищници и плячка. Всички те се отличаваха с бдителност, която не беше същата като при дивите животни; това беше измъчена бдителност, резултат от дълга и уморителна история. Истории за злощастни срещи в човешките владения, трагедии от миналото.

Не казвах на съпруга си къде ходя, защото исках да го запазя само за себе си. Има много неща, които двойките правят по навик и защото така се очаква, и аз нямах нищо против тези ритуали. Понякога дори ми харесваха. Но имах нужда да бъда егоист по отношение на това петно от дива природа насред града. То разширяваше съзнанието ми, докато работех, успокояваше ме, предоставяше ми миниатюрни драми, чийто развой да чакам с нетърпение. Не подозирах, че докато лекувам с тази лепенка потребността си от свобода, съпругът ми мечтае за Зона X и много по-големи пространства. По-късно този паралел ми помогна да смекча гнева си от неговото заминаване, а после и объркването си, когато той се върна толкова променен… макар голата истина да беше, че все още не разбирах какво точно в него ми липсва.

„Те знаят, че границата напредва с по трийсет-петдесет сантиметра на година“, беше казала психологът.

Но аз намирах това твърдение за прекалено ограничаващо, прекалено невежо. Имаше хиляди „мъртви“ места като онзи паркинг, хиляди преходни местности, които никой не виждаше и които бяха станали невидими, защото не бяха „полезни“ на никого. Те можеха да бъдат населявани от какви ли не видове, без никой да забележи. Бяхме започнали да възприемаме границата като монолитна, невидима стена, но ако членовете на единайсетата експедиция я бяха преминали на връщане, без дори да я забележат, не беше ли възможно да са я прекосили и други неща?

 

 

В тази нова фаза на моето сияние, докато се възстановявах от раните си, Кулата постоянно ме зовеше. Усещах физическото й присъствие под земята с яснота, напомняща на онази първа вълна на привличане, когато знаеш, без да поглеждаш, къде точно в стаята се намира обектът на желанието ти. Това донякъде беше собствената ми потребност да се върна, но отчасти може би се дължеше на ефекта на спорите, и аз се съпротивлявах, защото първо трябваше да свърша някои други неща. Тези неща също можеха, ако им се отдам без чужди вмешателства, да поставят всичко в перспектива.

Като начало, трябваше да изчистя лъжите и объркванията на висшестоящите от информацията, отнасяща се до действителните феномени в Зона X. Така например, тайното сведение, че е имало Протозона X, нещо като преамбюл и предмостие. Въпреки че планината от дневници радикално бе променила представите ми за Зона X, не мисля, че по-големият брой на експедициите говореше нещо за Кулата и нейните ефекти. Той ми казваше преди всичко, че дори границата да се разширяваше, асимилацията от Зона X все още можеше да се смята за консервативна. Срещащите се в различни дневници данни, свързани с повтарящите се цикли и флуктуации на странни и обичайни неща, ми помагаха да намеря някои тенденции. Но тази информация сигурно също беше известна на висшестоящите и съответно можеше да се приеме за нещо, вече казано и на другите. Митът, че неуспех са претърпели само най-ранните експедиции, чието начало беше изкуствено внушено от „Съдърн Рийч“, потвърждаваше идеята за съществуването на цикли в общата рамка на настъплението.

Отделните детайли, записани в дневниците, може да разказваха за прояви на героизъм и страх, за добри и лоши решения, но в крайна сметка говореха за неизбежност. Никой още не беше изследвал дълбините на намерението и целта по начин, който да осуети това намерение и цел. Всички бяха загинали или бяха убити, бяха се върнали променени или непроменени, но Зона X си продължаваше, както винаги… докато нашите висшестоящи като че ли толкова се бояха от всяка радикална промяна на схващането за ситуацията, че продължаваха да изпращат лишени от сведения експедиции, като че ли това беше единственият възможен вариант. Подхранвайте Зона X, но не я антагонизирайте; може би някой, благодарение на късмета или простото повторение, ще се натъкне на някакво обяснение, някакво решение, преди целият свят да се превърне в Зона X.

Нямаше начин да потвърдя която да е от теориите си, но намирах мрачна утеха в създаването им.

Оставих дневника на съпруга си последен, въпреки че притеглянето му беше силно също като това на Кулата. Вместо това се фокусирах върху пробите, които бях донесла от разрушеното село и психолога, както и от собствената ми кожа. Поставих микроскопа на клатещата се масичка, която психологът вероятно бе сметнала за достатъчно разнебитена, та да не заслужава повече внимание. Клетките от психолога — както от здравото рамо, така и от раната — изглеждаха нормални човешки клетки. Тези от моята проба — също. Това беше невъзможно. Разглеждах ги отново и отново, дори като дете се преструвах, че няма повече да ги погледна, след което рязко залепях орловото си око в окуляра.

Убедена бях, че когато не ги гледам, клетките се превръщат в нещо друго, че самият акт на наблюдение променя всичко. Знаех, че е налудно, но въпреки това го мислех. Имах чувството, че Зона X ми се надсмива — с всяко стръкче трева, с всяко блуждаещо насекомо, с всяка капка вода. Какво щеше да стане, когато Пълзящият стигне до дъното на Кулата? Какво щеше да стане, когато се качеше обратно горе?

После разгледах пробите от селото: мъха от „челото“ на едно от образуванията, трески дърво, мъртва лисица, плъх. Дървото си беше истинско дърво. Плъхът си беше плъх. Мъхът и лисицата… бяха съставени от видоизменени човешки клетки. „Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите.“

Предполагам, че е трябвало да отскоча шокирана от микроскопа, но аз не реагирах така на нищо, което уредът можеше да ми покаже. Вместо това се задоволих с тиха ругатня. Глиганът по пътя към базовия лагер, странните делфини, измъченият звяр в тръстиките. Дори, колкото и извратено да звучеше, идеята, че през границата са се върнали копия на участниците в единайсетата експедиция. Всичко това се потвърждаваше от микроскопа. Тук ставаха трансформации и колкото и да се бях чувствала част от „естествения“ пейзаж на път към фара, сега не можех да отрека, че тези хабитати са преходни по много неестествен начин. Обзе ме чувство на перверзно облекчение: сега поне имах още едно доказателство, че става нещо странно, след мозъчната тъкан, която антропологът бе взела от кожата на Пълзящия.

Бях разгледала достатъчно проби. Обядвах и реших да не полагам повече усилия за разчистването на лагера; тази задача щеше да остане за някоя друга експедиция.

Беше чудесен, ослепителен приятно топъл следобед със смайващо синьо небе. Поседях известно време, загледана във водните кончета във високата трева и лупингите на един червеноглав кълвач. Само отлагах неизбежното, завръщането си в Кулата, но продължавах да губя време.

Когато най-после взех дневника на съпруга си и започнах да чета, сиянието ме заля с безкрайни вълни и ме свърза със земята, водата, дърветата и въздуха, а аз не спирах да се отварям все по-дълбоко.

 

 

Не очаквах нищо от нещата, които прочетох в дневника на съпруга си. С изключение на няколко сбити, набързо надраскани бележки, повечето текстове бяха адресирани към мен. Не го желаех и щом го установих, с усилие се въздържах да не хвърля дневника, сякаш е отрова. Реакцията ми нямаше нищо общо с любовта или липсата на такава, а с чувството на вина. Той е искал да сподели дневника си с мен, а сега беше или наистина мъртъв, или съществуваше в състояние, в което нямаше начин да установим общуване или взаимност. Единайсетата експедиция се бе състояла от осем души, само мъже: психолог, двама медици (в това число и съпругът ми), лингвист, геодезист, биолог, антрополог и археолог. Бяха дошли в Зона X през зимата, когато повечето дървета били голи, а тръстиките станали потъмни и дебели. Цветните храсти били „намусени“ и „сгушени“ покрай пътеката, както той се изразяваше. „По-малко птици от посоченото в докладите. Но къде ли отиват? Само призрачната птица знае.“ Небето често се покривало с облаци, а водата в кипарисовите блата била малко. „Откакто сме тук, не е валяло нито веднъж“, пишеше той в края на първата седмица.

Открили това, което само аз наричам Кулата, на петия или шестия ден — още повече се убедих, че мястото на базовия лагер е специално подбрано, за да подтикне към това откритие — но мнението на геодезиста им било, че трябва да продължат да картографират по-широката околност, и те съответно възприели различен курс на действие от нас. „Никой нямаше желание да слиза долу — пишеше съпругът ми, — най-малкото аз“. Той страдаше от клаустрофобия и понякога ставаше нощем, за да излезе да спи на верандата.

По някаква причина в техния случай психологът не ги принудил да слязат в Кулата. Продължили да изследват околността — разрушеното село, фара и нататък. Що се отнася до фара, съпругът ми отбелязваше ужаса, с който са открили следите от клането, но изпитвали „твърде много уважение към мъртвите, за да въдворяваме ред“ — предполагам, визираше преобърнатите маси на приземното ниво. Разочаровах се, че не споменава за снимката на пазача на фара на стената на площадката.

И те, като мен, намерили купчината дневници на върха на фара и останали потресени от това. „Спорихме ожесточено какво да правим. Аз исках да прекратим мисията и да се приберем у дома, защото очевидно ни бяха излъгали — бяха излъгали целия свят.“ В този момент обаче психологът явно е установил макар и деликатен контрол. Една от инструкциите за Зона X беше всяка експедиция да запази единство. Но още от следващия абзац ставаше ясно, че групата е решила да се раздели, сякаш за да се спаси мисията, като се съобразят с желанията на всички и съответно се предотвратят опитите някой да се върне през границата. Другият медик, антропологът, археологът и психологът останали във фара, за да прочетат дневниците и да разузнаят близката околност. Лингвистът и биологът се върнали, за да изследват Кулата, а съпругът ми и геодезистът продължили напред, след фара.

„Тук много би ти харесало — пишеше той в един особено страстен абзац, който ми лъхаше не толкова на оптимизъм, колкото на смущаваща еуфория. — Щеше да се влюбиш в светлината на дюните. Щеше да обикнеш безкрайната, експанзивна дивост на това място.“

Вървели по брега цяла седмица, картографирали и очаквали в даден момент да стигнат до границата, под каквато и да било форма, но някакво препятствие възпирало напредването им.

И те така и не стигнали.

Вместо това ден след ден се сблъсквали с един и същ хабитат. „Убеден съм, че вървим на север, но въпреки че изминаваме по петнайсет-двайсет мили до мръкване, нищо не се променя. Всичко е едно и също“, макар изрично да подчертаваше, че няма предвид, че по някакъв начин „се въртят в един и същ странен кръг“. В същото време е знаел, че „при всички положения вече трябваше да сме стигнали до границата“. Отдавна били навлезли в район, който той наричаше „Съдърн Рийч“ и който още не е бил картографиран, но за който „бяхме насърчени от неясните изказвания на висшестоящите да смятаме, че съществува значително отвъд границата“.

Аз също знаех, че Зона X свършва внезапно недалеч след фара. Откъде го знаех ли? Висшестоящите ни го бяха казали по време на обучението. Значи нищо не знаех.

Накрая решили да се върнат, защото „в далечината зад себе си видяхме странни каскадни светлини и още светлини и звуци отвътре, които не можехме да идентифицираме. Разтревожихме се за участниците в експедицията, които бяха останали там.“ Когато тръгнали назад, тъкмо били зърнали „скалист остров, първият остров, който виждахме“ и който „предизвикваше силното ни желание да го изследваме, макар да нямаше лесен начин да стигнем до него“. Островът „като че ли някога е бил обитаван — забелязахме каменни къщи по един хълм и кей на брега“.

Вместо седем, връщането им отнело четири дни, „сякаш земята се беше свила“. Когато стигнали до фара, открили, че психолога го няма, а на площадката по средата намерили кървави следи от стрелба. Умиращият археолог „ни каза, че нещо «не от този свят» се е качило по стълбите и е убило психолога, а после е избягало с тялото му. «Но по-късно психологът се върна», бълнуваше археологът. Имаше само две тела и никое от тях не беше на психолога. Той не можеше да си обясни липсата му. Не можеше да ни обясни и защо после са се застреляли един друг, освен да повтаря «не си вярвахме» отново и отново.“ Съпругът ми отбелязваше, че „някои от раните, които видях, не бяха от куршуми, и дори пръските кръв по стените не приличаха на това, което бях виждал на различни местопрестъпления. На пода имаше странна утайка.“

Археологът „се подпря на ъгъла на площадката и заплаши да ни застреля, ако се приближа, за да огледам раните му. Скоро обаче умря.“ Двамата бързо изнесли останалите тела от площадката и ги погребали високо на плажа недалече от фара. „Беше труден момент и не знам дали успяхме да се възстановим след него, призрачна птицо. Не знам.“

Оставали лингвистът и биологът в Кулата. „Геодезистът предложи или да се върнем нагоре по брега след фара, или да слезем надолу покрай морето. Но и двамата знаехме, че това е бягство от отговорност. Думите му всъщност означаваха да зарежем мисията и да се изгубим в пейзажа.“

А пейзажът вече ги притискал. Температурите рязко падали и се качвали. Дълбоко в земята се чувал грохот, който се усещал като леки трусове. Слънчевата светлина имала „зеленикав оттенък“, сякаш „границата изкривяваше зрението ни“. Видели също „ята от птици, летящи навътре към сушата — не от един и същ вид, а ястреби и патици, чапли и орли, събрани заедно като че ли от обща кауза“.

Когато отишли при Кулата, посмели да слязат само няколко нива надолу, преди да се качат обратно. Не забелязах да споменава за думи по стената. „Ако лингвистът и биологът бяха вътре, явно бяха слезли много по-дълбоко, но ние нямахме желание да ги следваме.“ Върнали се в базовия лагер и там открили тялото на биолога, прободено на няколко места. Лингвистът бил оставил бележка, на която пишело само: „Отивам в тунела. Не ме търсете“. Изпитах странно съчувствие като към загинал другар. Биологът без съмнение се беше опитал да се разбере разумно с лингвиста. Поне така си казвах. А може би се беше опитал да убие лингвиста. Последният обаче явно беше запленен от Кулата и думите на Пълзящия. Сега осъзнавам, че осмислянето на тези думи толкова отблизо може да се окаже прекалено тежко за всекиго.

На свечеряване геодезистът и съпругът ми се върнали при Кулата. Защо, не ставаше ясно от записите в дневника — започнаха да се появяват пропуски на цели часове без сведения. През нощта обаче видели призрачно шествие, вървящо към Кулата: седем от осемте участници в експедицията, включително двойници на съпруга ми и геодезиста. „Видях себе си с очите си. Лицето ми беше напълно безизразно. Очевидно бях аз… и същевременно не бях. И двамата с геодезиста замръзнахме в шок. Не се опитахме да ги спрем. Някак ми изглеждаше невъзможно да спрем себе си. Няма да лъжа: бяхме ужасени. Не можехме да сторим нищо, освен да ги гледаме как слизат надолу. Миг след това проумях всичко. Ние бяхме мъртви. Бяхме призраци, бродещи в това обитавано от духове място, и макар да не го знаехме, тук хората водеха нормален живот, всичко си беше, каквото трябва да бъде… но ние не го виждахме през булото и интерференцията.“

Съпругът ми бавно се отърсил от това чувство. Няколко часа чакали, скрити в дърветата зад Кулата, за да видят дали двойниците им ще се завърнат. Спорили как трябва да постъпят, ако това стане. Геодезистът искал да ги убие. Съпругът ми държал да ги разпита. В шока си никой от двамата не съобразил, че не са видели психолога сред другите. По някое време от Кулата се чул съскащ звук като от пара и в небето се стрелнал лъч светлина, после рязко изчезнал. Никой не излязъл отвътре и двамата мъже в крайна сметка се върнали в базовия лагер.

Тук решили, че пътищата им трябва да се разделят. Геодезистът бил видял повече, отколкото му трябвало, и възнамерявал незабавно да се върне по пътеката до границата. Съпругът ми отказал да го направи, защото подозирал, че „идеята за връщане по същия път, както на идване, може да се окаже капан“. С течение на времето и дългия поход на север, при който не срещнали никакви препятствия, мъжът ми започнал да става „подозрителен към цялата идея за границите“, макар все още да не можел да синтезира „силата на това усещане“ в съгласувана теория.

В този директен разказ за случилото се с експедицията бяха преплетени и лични наблюдения, повечето от които нямам желание да предавам тук. Ще спомена само един пасаж, свързан както със Зона X, така и с нашата връзка:

„Докато гледам всичко това, докато го преживявам, дори когато е лошо, ми се иска ти да беше тук. Иска ми се да се бяхме кандидатирали заедно. Тук, по пътя на север, щях да те разбера по-добре. Нямаше да е нужно да си говорим каквото и да било, ако ти не искаш. Това нямаше да ме тревожи. Ни най-малко. И нямаше да се върнем. Щяхме да продължим да вървим напред, докато повече няма накъде.“

Бавно и болезнено осъзнавах какво чета още от първите думи на дневника. Съпругът ми бе имал душевен живот, различен от ведрата му външност, и ако го бях допуснала до себе си, можеше и да го разбера по-рано. Само че не го бях направила, разбира се. Бях допуснала до себе си езерца и гъбички, разяждащи пластмаса, но не и него. От всички аспекти на дневника му този ме измъчваше най-силно. Той имаше своя дял в проблемите помежду ни — беше ме притискал твърде много, беше искал прекалено много, беше се опитвал да види в мен нещо, което не съществува. Но аз можех да го пресрещна по пътя и да си възвърна независимостта. А сега беше късно за това.

В личните му наблюдения имаше множество красиви бележки. Описание на езерце, образувано от вълните в скалите на брега точно зад фара. Пространно наблюдение на нетипичния начин, по който един морелетник използвал стридите, докато се опитвал да убие голяма риба. В един плик, залепен на гърба, имаше снимки на езерцето. Вътре старателно бяха прибрани и изсушени диви цветя, тънка шушулка със семена и няколко необичайни листа. Съпругът ми надали е имал интерес към тях; дори наблюденията на птицата и тази страница с наблюдения са изисквали огромна концентрация от него. Знаех, че те са предназначени единствено и само за мен. Нямаше посвещение, но го разбирах дори по сдържаността му. Той знаеше колко мразя обръщения като „любов моя“.

Последният абзац, написан при завръщането му във фара, гласеше: „Връщам се нагоре по брега. Но не пеша. В разрушеното село имаше лодка. Продънена и изгнила, но от стената пред фара мога да взема достатъчно дървен материал, за да я поправя. Ще плавам покрай брега, докъдето мога. До острова, а може и след него. Ако някога прочетеш това, да знаеш, че отивам там. Там ще бъда.“ Възможно ли беше във всички тези преходни екосистеми да има и някоя още по-преходна, на границата на влиянието на Кулата, но все още не под влиянието на границата?

След като дочетох дневника, останах с утехата на този образ: как съпругът ми гребе в морето с лодката си през прибоя на вълните и отвъд него. Как следва брега на север, сам, търсейки в това преживяване радостта на малките моменти, които си спомня от по-щастливите си дни. Това ме изпълни със свирепа гордост от него. Показваше решителност. Показваше смелост. Правеше го по-близък до мен, отколкото някога съм го чувствала през всичките години, прекарани заедно.

Сред отблясъците и разпокъсаните мисли, последвали четенето на дневника, се почудих дали той продължава да пише и дали окото на делфина ми се е видяло познато по друга причина, освен че беше толкова човешко. Скоро обаче се отърсих от тези нелепици; някои въпроси могат да те съсипят, ако твърде дълго не намираш отговор.

 

 

Травмите ми бяха намалели до постоянна, но поносима болка при дишане. Неслучайно по мръкване сиянието в мен отново бушуваше в дробовете и гърлото ми и си представях как от устата ми струи светлина. Потреперих при мисълта за фонтана, вдигнал се от психолога, който гледан отдалеч приличаше на сигнал за тревога. Не можех да чакам до сутринта, дори това да беше само предчувствие за далечно бъдеще. Щях да се върна в Кулата сега. Това беше единственото място, на което можех да отида. Оставих автомата и другите оръжия. Оставих ножа си. Оставих и раницата си, като закачих само една манерка с вода на колана си. Взех фотоапарата, но после размислих и го захвърлих до една скала по средата на пътя. Импулсът да запечатам нещата щеше само да ме разсейва, а и снимките нямаха по-голямо значение от пробите. Във фара ме чакаха десетилетия дневници. Пред мен витаеха призраците на поколения експедиции. Безсмислената лудост на всичко това и напрежението почти ме завладяха отново. Напразните усилия на всички.

Бях взела фенер, но открих, че виждам достатъчно добре на зеленото сияние, което се излъчваше от собственото ми тяло. Движех се бързо в мрака по пътеката към кулата. Черният безоблачен покров, обрамчен от тънките високи силуети на боровете, отразяваше необятността на небесата. Без граници, без изкуствена светлина, която да крие хилядите блестящи дреболии наоколо. Виждах всичко. Някога, като дете, се взирах в нощното небе и като всички останали чаках да видя падаща звезда. Като възрастна сядах на покрива на къщурката си край залива, а по-късно на пустия паркинг, и гледах не падащите, а неподвижните звезди и се опитвах да си представя какви ли твари живееха в звездните езерца далеч от нас. Звездите, които виждах сега, изглеждаха странни, пръснати в тъмнината в нов безпорядък, въпреки че само предната нощ се бях утешавала с познатия им вид. Нима чак сега ги виждах ясно? Или бях по-далеч от дома си, отколкото предполагах? Тази мисъл не трябваше да ми носи мрачно задоволство.

 

 

Когато влязох в Кулата, долових пулса още по-ясно. Противогазът беше плътно прилепнал върху носа и устата ми. Не знаех дали се опитвам да се предпазя от допълнително заразяване или да запазя сиянието си. Биолуминесценцията на думите по стената се беше усилила, а сиянието от кожата ми сякаш й отговаряше и осветяваше пътя ми. Не усещах друга разлика, докато слизах надолу. Ако по-горните нива ми бяха станали някак познати, това чувство се балансираше от отрезвяващия факт, че за първи път бях сама в Кулата. След всеки завой на стените към дълбокия мрак, разпръсван единствено от зърнистата зелена светлина, очаквах от тъмнината да изскочи нещо и да ме нападне. В тези мигове усещах липсата на геодезиста и ме обземаше чувство на вина. Въпреки концентрацията си почувствах привличането на думите по стената и колкото и да се опитвах да се съсредоточа върху по-долните нива, те постоянно ме дърпаха назад. „В засяването на сенките ще има благодат и милост, които ще родят тъмни цветя, и техните зъби ще поглъщат и хранят, и ще възвестят отминаването на една епоха…“

По-скоро, отколкото очаквах, стигнах до мястото, където бяхме намерили мъртвото тяло на антрополога. Някак си се изненадах, че то още е там, заобиколено от останките от нейното преминаване в отвъдното — парчета дрехи, празната й раница, няколко счупени епруветки, назъбения контур на главата й. Сега беше покрита с движещ се килим от бледи организми, които, погледнати отблизо, се оказаха малките ръковидни паразити, обитаващи думите на стената. Не можех да определя дали я защитават, променят или разлагат тялото й, също както не знаех дали някаква итерация на антрополога наистина се е явила на геодезиста край базовия лагер, след като тръгнах към фара…

Без да се бавя, продължих надолу.

Пулсът на Кулата се усили и започна да кънти. Думите на стената отново станаха по-свежи, сякаш току-що „изсъхнали“ след създаването си. Долових някакво жужене под пулса, напомнящо на статично електричество. Хладната влажна миризма на застояло отстъпваше място на нещо по-тропично и задушливо. Открих, че се потя. Но по-важното беше, че следите на Пълзящия под краката ми ставаха по-свежи и лепкави и аз се стараех да вървя близо до дясната стена, за да не стъпвам в тях. Тази стена също се бе променила и вече беше покрита с тънък слой мъхове и лишеи. Неприятно ми бе да долепям гръб до нея, за да избегна веществото на пода, но нямах друг избор.

Думите на стената бяха толкова свежи, че от тях сякаш капеше вода, а ръковидните същества бяха по-малобройни, събрани на гъсти групички, като че ли още не се бяха разбудили и оживели напълно. „Това, което умира, ще познае живота в смъртта, защото тленното не се забравя и оживелите ще вървят по света в блаженството на неведението…“

Слязох още едно ниво по-надолу и на правата отсечка преди следващия завой… видях светлина. Остра, златна светлина, излъчваща се от невидим за мен източник, скрит от стената, а сиянието в мен започна да пулсира и да се вълнува. Жуженето се усили още повече, докато стана толкова агресивно и свистящо, че сякаш всеки миг от ушите ми щеше да потече кръв. Пулсът гърмеше във всяка клетка от тялото ми. Не се чувствах като човек, а само като приемник на поредица мощни излъчвания. Усещах как сиянието изригва от устата ми с полувидими пръски и като се сблъска с противогаза, задъхано го свалих. В съзнанието ми се промъкна мисълта „Дай обратно на това, което ти е дало“, без да знам какво подхранвам, нито какво значи това за сбора от клетки и мисли, който представлявах в момента.

Разбирате ли: не можех да се обърна, също както не можех да върна времето назад. Свободната ми воля беше отслабнала, ако ще и само заради изкушението на неизвестното. Да напусна това място, да изляза на повърхността, без да видя какво се крие зад следващия ъгъл… въображението ми щеше вечно да ме измъчва. В този миг убедих себе си, че предпочитам да умра, но да знам… нещо, каквото и да е.

Прекрачих прага. Спуснах се към светлината.

 

 

Една нощ през последните ми месеци край Скалния залив — след като окончателно бях разбрала, че няма да ми подновят финансирането, и преди да се появят каквито и да било перспективи за нова работа — ме обзе особено силно безпокойство. Бях си довела поредния непознат от бара, за да се опитам да се разсея, но той си беше тръгнал преди часове. Не можех да се отърся от безсънието, а и още бях пияна. Беше глупаво и опасно, но реших да се кача в пикапа си и да отида при скалните езерца. В три сутринта беше времето на отлива; прииска ми се да се промъкна близо до криещите се във водата твари и някак си да ги изненадам. Бях си наумила, че нощем, когато никой не ги гледа, езерцата се променят. Може би така става, когато човек изучава нещо толкова дълго, че може в миг да различи една морска анемона от друга или да познае обитателя на някое от езерцата сред редица други, сякаш е заподозрян престъпник.

Паркирах и тръгнах по виещата се пътечка към плажа, светейки си с малкото фенерче на ключодържателя си. Прегазих през плитчините и се покатерих на скалата. Наистина исках да се изгубя. През целия живот ми повтаряха, че твърде много се стремя да контролирам всичко, но това изобщо не беше вярно. Никога нищо не съм контролирала, нито съм го искала.

Онази нощ, макар да бях намерила хиляди оправдания, за да обвинявам другите, знаех, че сама съм си виновна. Не изпращах доклади. Не се придържах към целта на работата си. Записвах странни периферни данни. Не предоставях нищо, което би могло да задоволи финансиращата организация. Аз бях кралицата на скалните езерца и моята дума беше закон; докладвах само това, което исках да докладвам. Бях се увлякла, както винаги, защото се бях разтопила в обкръжението си; не можех да запазя дистанция и безпристрастност; обективността бе непозната територия за мен.

Обикалях езерцата едно по едно с жалкото си фенерче, като неведнъж губех равновесие и едва не падах. Ако някой ме наблюдаваше — а кой знае дали не е било така? — сигурно е виждал една проклинаща, полупияна, безразсъдна биоложка, изгубила всяка представа за реалността, прекарала две цели години в средата на нищото, уязвима и самотна, макар да си е обещала, че никога няма да бъде такава. Нещата, които правеше и говореше, обществото определяше като асоциални и егоистични. Тя търсеше нещо в скалните езерца посред нощ, макар това, което намираше през деня, да бе достатъчно вълшебно. Може би дори крещеше и пищеше, и правеше пируети по хлъзгавите скали, като че ли и най-хубавите обувки в света не могат да те прецакат и да те запратят върху камъка, за да си счупиш главата, да набиеш челото си с миди и рачета, и да потече кръв.

Но макар да не го заслужавах — заслужавах ли го? — аз все пак намерих нещо вълшебно, нещо, което ми се откри със собствена светлина. Забелязах проблясващо, вълнисто сияние, идещо от едно от по-големите скални езерца, което ме накара да спра на място. Наистина ли исках знак? Наистина ли исках да открия нещо или само така си мислех? Е, реших, че наистина искам да открия нещо, и тръгнах към него, изведнъж изтрезняла достатъчно, за да внимавам къде стъпвам и да не си счупя главата, преди да съм видяла какво има в онова езерце.

Когато най-после стигнах до него и приклекнах, подпряла ръце на коленете си, за да погледна във водата, открих рядък вид огромна морска звезда с шест лъча, по-голяма от касерола, която излъчваше тъмнозлатисто сияние в неподвижната вода, сякаш гореше. Повечето специалисти предпочитахме да я наричаме „унищожител на светове“ вместо с научното й название. Беше покрита с дебели бодли, а по ръбовете й, украсени с изумрудено зелено, забелязах най-нежните прозрачни власинки — хиляди на брой, те тласкаха морската звезда по пътя й в търсене на плячка — други, по-малки морски звезди. Никога дотогава не бях виждал унищожител на светове, дори в аквариум. Беше толкова неочаквано, че забравих за хлъзгавата скала и когато се поместих, едва не паднах. Подпрях се с една ръка на брега на езерцето, за да се задържа.

Колкото по-дълго се взирах в съществото, толкова по-непонятно и чуждо ми ставаше то, и все повече ми се струваше, че не знам нищо за природата и екосистемите… Имаше нещо в настроението ми и в тъмното сияние на морската звезда, което засенчваше здравия разум и ме караше да виждам това същество, което си имаше своето място в таксономията — беше определено, изучено и описано — несводимо до тези неща. И докато го гледах, осъзнах, че трябва да призная, че не знам нищо и за самата себе си, че не знам дори дали това е лъжа или истина.

Когато най-после откъснах поглед от морската звезда и се изправих, не можех да различа къде свършва морето и започва небето, нито дали гледам към водата или брега. Бях напълно отнесена и объркана, а единственият ми ориентир беше светещият фар на звездата в краката ми.

Преживяването, когато свих зад ъгъла и видях Пълзящия за първи път, беше подобно, само че хилядократно умножено. Ако край онова езерце преди години не можех да различа морето от брега, то сега не можех да отделя стълбите от тавана и макар да се опитах да се подпра с една ръка на стената, тя като че ли се огъна, още преди да я докосна, и аз с усилие се задържах да не падна през нея.

Освен това тук, в недрата на кулата, не можех изобщо да разбера какво виждам и дори сега ми е трудно да го сглобя от фрагментите, за които не мога да гарантирам. Трудно е да се каже какви бели полета попълва съзнанието ми, само и само да се избави от тежестта на толкова много неизвестни.

Златна светлина ли казах, че съм видяла? Щом заобиколих покрай ъгъла, тя вече не беше златна, а синьо-зелена и не приличаше на нищо, което бях виждала до момента. Светлината струеше вечна и ослепителна, кървяща и гъста, наслоена и попиваща. То така стъписа способността ми да възприемам форми, че се принудих да изключа зрението си и първо да се фокусирам върху сведенията от другите си сетива.

Звукът, който сега чувах, приличаше на кресчендото на разбиващ се лед или ледени кристали, създаващи неземния шум, който преди това погрешно бях взела за жужене и който сега започваше да придобива мощна мелодия и ритъм, изпълващи мозъка ми. Смътно и някак отдалеч осъзнах, че думите на стените също са пропити със звук, но преди не съм имала способността да го чувам. Вибрацията също имаше консистенция и тежест. Усещах парлива миризма, като на опадали листа в късна есен или огромен, далечен мотор на ръба на прегряването… и едновременно с това солен парещ вкус.

Никои думи не могат… никои снимки не могат…

Докато се приспособявах към светлината, Пълзящият продължаваше да се преобразява с мълниеносна скорост, сякаш за да се присмее на неспособността ми да го разбера. Представляваше фигура в поредица от пречупващи стъкла, множество слоеве във формата на свод. Огромно чудовище, напомнящо на гол охлюв, обградено от още по-странни същества, обикалящи като сателити около него. Блестяща звезда. Погледът ми постоянно отскачаше от него, сякаш зрителният ми нерв не бе достатъчно здрав. Още тогава ми хрумна, че съществото може да извлича тези впечатления от съзнанието ми и да ги проектира обратно към мен като форма на камуфлаж. За да възпрепятства биолога в мен, да разстрои малкото останала логика.

После то придоби гигантски размери пред увреденото ми зрение; нарастваше и сякаш скачаше към мен. Формата му се разпростираше, докато не стигна дори дотам, където не беше или не би трябвало да бъде. Сега приличаше повече на препятствие или стена, или дебела затворена врата, препречваща стълбите. Не стена от светлина — златна, синя, зелена, съществуваща в някакъв друг спектър — а стена от плът, напомняща на светлина, с остри, извити елементи и текстурата на лед, получен от замръзнала течаща вода. Оставах с впечатлението за живи същества, които се носят лениво във въздуха наоколо като меки попови лъжички, но в периферията на зрителното ми поле, така че не можех да бъда сигурна дали не са само зрителна измама.

Полузаслепена, но все още намираща опора в другите си сетива, ми се стори, че в тази фрагментарна маса, във всички тези различни импресии за Пълзящия, виждам по-тъмна сянка на ръка или някакво ехо от ръка в постоянно размазано движение, която непрестанно се приближаваше към лявата стена с повтаряща се дълбочина и сигнали и напредваше мъчително бавно — с посланието си, с кода на промяната си, с оразмеряванията и корекциите си, с трансформациите си. И може би още една тъмна сянка, със смътната форма на глава, която кима над ръката, но също така неясна, като че ли плувах в мътна вода и виждах водорасли в далечината.

Когато се насилих да се приближа с треперещи ръце, въздействието му се промени или аз започнах да губя и да идвам в съзнание на пресекулки. В един момент ми се струваше, че там няма нищо, абсолютно нищо, а думите сами се пишеха; в следващия Пълзящия пак се появяваше, после отново изчезваше, оставяйки след себе си само внушението за ръка и пишещи се думи.

Какво правите, когато петте ви сетива не достигат? Защото аз все още не можех истински да го видя по-ясно, отколкото под микроскопа си, и това ме плашеше най-много. Защо не можех да го видя? В мислите си видях как стоя над морската звезда в Скалния залив, а тя расте ли, расте, докато езерцето не се превръща в целия свят и аз стъпвам неуверено по грапавата му светеща повърхност, вперила поглед в нощното небе, докато светлината му струи нагоре през мен.

За да се противопоставя на това непоносимо напрежение на светлината, сякаш цялата тежест на Зона X се бе съсредоточила тук, аз промених тактиката си; опитах се да се фокусирам само върху създаването на думите на стената, върху загатнатата глава или шлем или… какво?… някъде над ръката. Водопад от искри, за които знаех, че са живи организми. Нова дума на стената. А аз още не виждам, сиянието в мен почти е притихнало, сякаш сме в катедрала.

Мащабът на това преживяване, съчетан с пулса и кресчендото на звука от постоянното писане, ме изпълниха, докато в мен не остана никакво пространство. Това беше моментът, който бях чакала през целия си живот, без да го знам: моментът на духовност, която няма нищо общо с религията, най-красивото и най-ужасното нещо, което някога бих могла да преживея. Но не можех да го възприема. Колко неподходяща записваща техника носех със себе си и какво неподходящо име му бях дала — Пълзящия. Времето се издължи и се превърна просто в гориво за думите, които това нещо бе създавало на стената кой знае колко години, кой знае с каква цел. Не знам колко дълго стоях там на прага и гледах Пълзящия. Можех да го гледам вечно и да не забележа как тече времето.

А после?

Какво настъпва след откровението и парализата?

Или смърт, или бавно, сигурно топене. Завръщане към физическия свят. Не толкова, че свикнах с присъствието на Пълзящия, колкото използвах спомена за морската звезда в скалното езерце, за да се изправя. Стигнах до момент, в който стоях замръзнала — само един безкрайно малък момент — когато отново видях Пълзящия като организъм. Сложен, уникален, вдъхващ страхопочитание, опасен организъм. Може да беше необясним. Може да беше твърде необятен за сетивата ми, за науката и разсъдъка ми, но аз все още вярвах, че се намирам в присъствието на някакво живо същество, чиято мимикрия използваше собствените ми мисли.

Защото дори в този момент вярвах, че той извлича тези различни впечатления за себе си от съзнанието ми и ги изпраща обратно към мен като форма на камуфлаж. За да обърка биолога в мен, за да фрустрира логиката, която ми оставаше.

С усилие, което чувствах в стоновете на крайниците си и разместването на костите си, аз се извърнах от Пълзящия.

Това съвсем обикновено движение ме изпълни с такова облекчение, че прегърнах стената с всичките й студени грапавини. Затворих очи — защо ми беше зрението, щом само ме предаваше? — и заслизах заднешком надолу. Усещах светлината върху гърба си. Усещах музиката на думите. Пистолетът, който съвсем бях забравила, се впиваше в хълбока ми. Самата идея за оръжие сега ми се струваше също толкова жалка и безполезна като думата „проби“. И двете предполагаха някаква цел. Но каква цел можех да имам аз?

Направих само една-две крачки, когато усетих нарастваща топлина и тежест в гърба ми, някаква ближеща, плискаща влага, докато гъстата светлина се превръщаше в самото море. Помислих си, че всеки миг ще побягна, но не го направих. След още няколко стъпки започнах да се давя и осъзнах, че светлината наистина се е превърнала в море.

Някак си се давех, макар да не бях действително под вода.

В мен се надигна лудост, ужасяващата безлика паника на дете, паднало във фонтана, което за първи път осъзнава, докато дробовете му се пълнят с вода, че може да умре. Нямаше край, нямаше разминаване, нямаше справяне. Успях само да си поема дълбоко дъх за последно и да го задържа в мига, в който ме заля мътният, синьо-зелен, светнал от искри океан. Продължавах да се давя и да се съпротивлявам, докато някаква част от мен не осъзна, че ще се давя вечно. Представях си как политам от скалите, как падам и ме блъскат вълните. Отнасят ме на хиляди мили разстояние, неразпознаваема, приела някаква друга форма, но запазила ужасния спомен за този момент.

После усетих как зад мен започват да се обръщат стотици очи и да ме наблюдават. Аз плувах в басейн пред погледа на чудовищно малко момиченце. Бях мишка на празен паркинг, следена от лисица. Бях плячка, достигната от морската звезда и завлечена на дъното на езерцето.

В някаква херметична част на съзнанието ми сиянието ми казваше, че трябва да приема смъртта си. Че няма да оцелея. Трябваше ли да намеря покой в това? Не го намирах. Аз бях като всеки друг организъм. Исках да живея. Толкова силно исках да живея, че ме болеше. Но не можех повече. Не можех дори да дишам. Затова отворих уста и приветствах водата, приветствах течението. Само че това не се оказа вода. И очите, които ме гледаха, не бяха очи; бях притисната от Пълзящия. Бях го приела в себе си и той целият беше върху мен; не можех да се движа, не можех да мисля, бях безпомощна и сама.

Върху съзнанието ми се изля бурен водопад, но водата се състоеше от пръсти, стотици пръсти, които опипваха и натискаха кожата на врата ми, а после се впиваха отзад през черепа ми и стигаха до мозъка ми… след това напрежението намаля, макар че впечатлението за неограничена сила не изчезна, и за известно време, докато още се давех, ме обзе ледено спокойствие, а през това спокойствие заструи монументална синьо-зелена светлина. Усетих мирис на изгоряло в собствената си глава и видях червени и жълти отблясъци; изпищях, защото имах чувството, че черепът ми се е разбил на прах, а после отново се е събрал прашинка по прашинка.

„Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“.

Това беше най-мъчителната агония, която някога съм изпитвала, сякаш метален кол ме пробождаше отново и отново, а болката се разливаше като втора кожа в контурите на тялото ми. Всичко се обагри в червено. Припаднах. Свестих се. Припадах и се свестявах, запъхтяна за глътка въздух, ритах с крака, дращех по стената за опора. Устата ми беше тъй широко отворена от писъците, че нещо влезе в нея. Стори ми се, че за минута съм спряла да дишам, но сиянието в мен не усети такова прекъсване. То продължаваше да насища кръвта ми с кислород.

Изведнъж гибелната инвазия изчезна, а заедно с нея и усещането за давене в гъстото море, което ме заобикаляше. Усетих тласък и Пълзящият ме отхвърли настрана, по стълбите надолу. Озовах се там смачкана и цялата в рани. Нямаше на какво да се облегна и се свлякох като чувал, строполих се пред нещо, което не би трябвало да съществува, не би трябвало да ме напада. „Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“. Поемах въздух на големи, разтрисащи глътки, отпуснала нараненото си тяло на стъпалата.

Но не можех да остана там. С разранено гърло и изкормени вътрешности аз се хвърлих надолу в необятния мрак под Пълзящия; първо на ръце и колене, като драсках да избягам, завладяна от сляп, панически импулс да се отдалеча от полезрението му.

Когато светлината зад мен избледня и се почувствах в безопасност, отново се свлякох на пода. Дълго лежах така. Очевидно Пълзящият вече ме познаваше. Очевидно аз бях думи, които той разбираше, за разлика от антрополога. Почудих се дали клетките ми дълго ще крият трансформацията си от мен. Чудех се дали това е началото на края. Но преди всичко изпитвах върховно облекчение, че съм преминала през това изпитание, макар и на косъм. Сиянието се бе сгушило, наранено, дълбоко в мен.

 

 

Може би единственият ми истински професионализъм, единственият ми талант е да оцелявам в смъртоносни ситуации. Не знам кога успях отново да се изправя и да продължа с омекнали крака. Не знам колко време е минало. Може да са били и часове, но в крайна сметка станах.

Скоро витото стълбище се изправи, а успоредно с това задушаващата влага намаля, малките същества, които живееха по стената, изчезнаха, а звуците от Пълзящия горе заглъхнаха. Макар все още да виждах драскулките на призраците от миналото по стената, дори собствената ми луминесценция притъмня. Следях внимателно плетеницата от думи, сякаш те някак си можеха да ме наранят като самия Пълзящ, но в същото време намирах и някаква утеха в тях. Тук вариациите бяха по-понятни и ми звучаха по-логично; „И то дойде за мен. И заличи всичко останало“. Отново и отново. Дали думите тук ставаха по-голи или аз знаех повече?

Нямах представа накъде водят тези привидно безкрайни стъпала, но не можех да не забележа, че тук те имат почти същата дълбочина и широчина като стъпалата във фара. Равната повърхност на тавана се беше променила и сега беше прорязана от дълбоки, извити бразди.

Спрях да пия вода. Да си поема въздух. Шокът от срещата с Пълзящия все още ме връхлиташе на вълни. Когато отново продължих, ме обзе приглушена увереност, че ме очакват нови разкрития, че трябва някак да се подготвя.

Няколко минути по-късно започна да се оформя малък правоъгълник от размазана бяла светлина — някъде далеч, далеч под мен, като отражение на дъното на кладенец. Докато се спусках, то нарастваше с неохота, която бих могла да нарека единствено колебание. След още половин час си помислих, че може би е врата, но очертанията му оставаха все така размити, сякаш само се опитваше да се скрие.

Макар петното все още да беше далеч, колкото повече приближавах, толкова по-сигурна ставах, че тази врата необяснимо напомня на вратата, която видях, когато хвърлих поглед назад, след като преминахме границата на път към базовия лагер. Самата й смътност предизвикваше такава реакция, защото беше много специфична.

През следващия половин час започнах да изпитвам инстинктивно желание да се обърна назад, което преодолях, като си казах, че все още не мога да се върна и отново да се срещна с Пълзящия. Беше болезнено да гледам браздите на тавана, сякаш прорязваха собствения ми череп и постоянно се издълбаваха наново. Бяха се превърнали в линии на някаква отблъскваща сила. Час по-късно, когато този блещукащ бял правоъгълник беше станал по-голям, но не и по-отчетлив, ме изпълни такова силно чувство за нередност, че ми се повдигна. В съзнанието все по-ясно изплуваше образът за капан, мисълта, че тази плуваща светлина в мрака не е никаква врата, а пастта на някой звяр, и ако пристъпех в нея, той щеше да ме погълне.

Накрая спрях. Думите неумолимо продължаваха и прецених, че вратата се намира на не повече от пет-шестстотин стъпала надолу. Сега тя прогаряше очите ми; усещах кожата си болезнено нежна, като че ли само като погледнех вратата, ме изгаряше слънце. Исках да продължа, но не можех. Не можех да накарам краката си да помръднат напред, не можех да принудя съзнанието си да надвие страха и безпокойството. Дори временната липса на сиянието, което сякаш се бе скрило, ме съветваше да не продължавам напред.

Седях на стъпалата и гледах вратата. Притеснявах се, че това усещане е остатъчна хипнотична принуда, че дори след смъртта психологът бе намерила начин да ме манипулира. Може би е имало някаква закодирана заповед или инструкция, която заразата ми не е успяла да заобиколи или превъзмогне. Нима се намирах в крайните фази на някаква продължителна форма на анихилация?

Причината нямаше значение. Знаех, че никога няма да стигна до вратата. Щях да се почувствам толкова зле, че няма да мога да помръдна, и никога нямаше да изляза отново на повърхността, с порязани и заслепени от браздите на тавана очи. Щях да остана тук, на стъпалата, също като антрополога, след почти същия провал в опита си да разпозная невъзможното като нея и психолога. Затова се обърнах и с неимоверна болка, сякаш оставях част от себе си долу, започнах да се изкачвам мъчително по стъпалата, а във въображението ми мъглявият образ на вратата беше голям и внушителен като Пълзящия. Спомням си, че в този момент, когато се обърнах, усетих как нещо се взира в мен от вратата долу, но когато погледнах през рамо, срещнах само познатото размазано петно от бяла светлина.

 

 

Ще ми се да можех да кажа, че останалата част от пътя е минала като насън, като че ли наистина бях пламък, както ме бе видяла психологът, и гледах навън през собствения си огън. Ще ми се следващото, което видях, да беше слънцето и повърхността на земята. Но макар да си бях заслужила правото всичко да свърши… то не свърши.

Помня всяка болезнена и страшна стъпка нагоре, всеки миг от пътя. Помня как спрях преди ъгъла, зад който се криеше Пълзящия, все така зает с непонятната си задача. Не бях сигурна, че ще понеса още веднъж да изрови съзнанието ми. Не бях сигурна дали този път няма да полудея от усещането за давене, колкото и да си повтарях, че е илюзия. Но също така знаех, че колкото повече отслабвам, толкова повече ще ме предава умът ми. Толкова по-лесно щеше да стане да се скрия в сенките и да се превърна в черупка, бродеща из долните стъпала. Никога нямаше да имам повече сила и решителност, отколкото в този момент.

Изтласках от съзнанието си спомена за Скалистия залив и медузата в нейното езерце. Вместо това си спомних за дневника на съпруга си. Представих си го в лодката някъде на север. Замислих се как всичко — всичко — е горе, а долу вече няма нищо.

И отново прегърнах стената. Отново затворих очи. Отново преживях светлината, тръпнех и стенех в очакване морето да нахлуе в устата ми и главата ми пак да се разцепи… но това не стана. Нищо не стана и не знам защо, освен да приема, че след като ме е огледал и изпробвал, а после по някакви неизвестни критерии е решил да ме пусне, Пълзящият не изпитваше повече интерес към мен.

Затова, докато свивах зад следващия ъгъл, който щеше да ме скрие от погледа му, някаква упорита част от мен държеше да рискува да погледне за последен път назад. Един последен поглед на непокорство към нещо, което може би никога нямаше да разбера.

Сред няколкото образа, генерирани от Пълзящия, видях едва да прозира лицето на мъж, скрито в сянка и обградено от неописуеми твари, които можех да възприема единствено като негови тъмничари.

Изражението на мъжа издаваше толкова сложни, голи и крайни емоции, че ме прикова. В чертите му съзрях безкрайна мъка и тъга, но и просветването на мрачно удовлетворение и екстаз. Никога не бях виждала такова изражение. Но лицето бях виждала. Познавах го. Бях го виждала на снимка. Остри, проницателни очи. Гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка.

Това беше пазачът на фара, уловен в съществото на Пълзящия. Последният пазач на фара ме гледаше не само от другата страна на широка, непреодолима пропаст, но и от разстоянието на годините. Защото макар и по-слаб, с хлътнали очи и още по-изпъкнала брадичка, той не беше остарял и с един ден от онази трийсетгодишна снимка. Сега този човек съществуваше на място, което никой от нас не можеше да проумее.

Знаеше ли в какво се беше превърнал или отдавна беше полудял? Дали наистина можеше да ме види?

Не знам колко дълго ме бе наблюдавал, преди да се обърна и да го видя. Но аз задържах погледа му твърде за кратко и не мога да кажа, че помежду ни премина нещо. А колко ли време би било достатъчно? Не можех да направя нищо за него, а и в мен не бе останало място за нищо друго, освен за собственото ми оцеляване.

Може би имаше по-лоши неща от това да се удавиш. Не знаех какво е изгубил, нито какво е спечелил през последните трийсет години, но никак не му завиждах за пътуването.

 

 

Преди да дойда в Зона X, никога не сънувах или поне не помнех сънищата си. Съпругът ми го намираше за странно и веднъж ми каза, че сигурно е, защото живея в непрекъснат сън, от който никога не съм се будила. Може би е искал да се пошегува, а може би не. Все пак самият той е бил преследван с години от кошмарите си, бил е оформен от тях, докато накрая е видял какво означават и се е освободил от тях. Къща, мазе и ужасни престъпления, извършени там.

Аз обаче бях прекарала изтощителен ден в работата и го приех сериозно. Най-вече защото това беше последната седмица преди заминаването му с експедицията.

— Всички живеем в непрекъснат сън — възразих аз. — Будим се, когато нещо, някакво събитие, ако щеш, някакво дразнение смути това, което приемаме за действителност.

— А аз дразнение ли съм, което може да смути твоята действителност, призрачна птицо? — попита той и този път усетих отчаянието в гласа му.

— О, пак ли стана време да тормозим призрачната птица? — повдигнах вежди аз.

Не се чувствах толкова спокойна, колкото се опитвах да изглеждам. Беше ми лошо, но ми се струваше важно да се държа нормално пред него. По-късно, когато той се върна и видях какво може да бъде „нормалното“, ми се прииска да бях ненормална, да бях извикала, да бях направила каквото и да е, само да не се бях държала толкова банално.

— Може би аз съм част от твоята действителност — каза той. — Може би не съществувам, освен за да откликвам на твоите призиви.

— В такъв случай се проваляш с гръм и трясък — отвърнах аз и отидох в кухнята, за да си налея чаша вода. Той беше вече на втората си чаша вино.

— Или успявам с гръм и трясък, защото ти искаш да се проваля — каза той, но с усмивка.

После се приближи зад гърба ми и ме прегърна. Имаше силни ръце и широки гърди. Дланите му бяха безнадеждни мъжки длани, като на същество, което трябва да живее в пещера, абсурдно силни и много полезни, когато излизаше с яхтата. Дали плаваше, за да открие нещо или да загърби нещо? Ухаеше на гумената миризма на лепенки, която го пропиваше като силен одеколон. Той целият беше една голяма лепенка, сложена направо върху раната.

— Призрачна птицо, къде щеше да бъдеш, ако не бяхме заедно?

Нямах отговор на този въпрос. Не тук. Но не и там. Може би никъде.

— Призрачна птицо?

— Да — казах аз, примирила се с прякора.

— Призрачна птицо, страхувам се. Страхувам се и трябва да те помоля за нещо егоистично. За нещо, за което нямам право да те моля.

— Все пак ми кажи. — Още бях ядосана, но през последните дни се бях примирила със загубата, бях я капсулирала, за да не му отказвам любовта си. Освен това част от мен се бунтуваше срещу систематичната загуба на полеви ангажименти и завиждаше на неговата възможност. И която се наслаждаваше на пустия паркинг, защото си беше само мой.

— Ще дойдеш ли да ме потърсиш, ако не се върна? Ако можеш?

— Ти ще се върнеш.

За да седнеш тук, като голем, изцеден от всичко, което познавам в теб.

Как ми се иска да му бях отговорила, дори да му бях отказала. Как ми се иска сега, когато е твърде късно, наистина да бях дошла в Зона X заради него.

 

 

Басейн. Скалист залив. Пуст паркинг. Кула. Фар. Всички тези неща са реални и нереални. Съществуват и не съществуват. Пресъздавам ги в съзнанието си с всяка мисъл, с всеки запомнен детайл, и всеки път по малко се различават. Понякога са маски и прикрития, понякога са нещо по-истинско.

Когато най-после стигнах на повърхността, легнах по гръб на върха на Кулата, прекалено изтощена да продължа и се усмихнах на простото, неочаквано удоволствие да усетя топлината на утринното слънце. Непрестанно пресъздавах света в мислите си, но пазачът на фара беше завладял съзнанието ми. От време на време вадех снимката от джоба си и се вглеждах в лицето му, сякаш той имаше някакъв друг отговор, който още не успявах да проумея.

Исках — беше ми нужно — да знам, че наистина съм го видяла, че не е бил някакво привидение, създадено от Пълзящия, и се хващах за всичко, което подкрепяше това убеждение. Но най-убедителното доказателство беше не снимката, а пробата, взета от антрополога от края на Пълзящия — пробата, която се беше оказала човешка мозъчна тъкан.

Хванах се за това като за котва и започнах да оформям разказа за пазача на фара, доколкото можех, дори когато станах и тръгнах обратно към базовия лагер. Беше трудно, защото не знаех нищо за живота му, не разполагах с нищо, което би ми помогнало да си го представя. Имах само една снимка и спомена за онзи ужасен миг, когато го видях в Кулата. Мислех си, че това беше човек, водил може би някога нормален живот, но познатите ритуали, които придават нормалност на нещата, не му бяха помогнали. Той беше попаднал в буря, която все още бушуваше. Може би дори я беше видял от върха на фара — Събитието, което пристигаше като вълна.

И какво беше станало? Какво беше станало според мен? Представете си дълъг, дебел трън, забоден дълбоко в света. Впит в света. И от този трън се излъчва пулсираща, безкрайна потребност да асимилира и подражава. Асимилиращо и асимилирано взаимодействат чрез катализатора на набор от думи, захранващ двигателя на трансформацията. Може би това е същество, което живее в съвършена симбиоза с куп други същества. Може би е „просто“ машина. Но при всички случаи, ако има разум, той е много различен от нашия. То създава своя собствена екосистема, чиито процеси и цели са ни напълно чужди. Тя работи чрез върховни актове на отражение и, като остава скрита в много други отношения и без да се отказва от основите на своята другост, се превръща в това, което среща.

Не знам как този трън е стигнал дотук, нито от колко далече идва. Виждам в мислите си пазача на фара и тази треска, този трън, забоден в него, който бавно расте, без той да знае. Такова малко нещо, а голямо като цели светове. Виждам го как се мъчи да разбере какво му се е случило, но не успява. Виждам го как пада и трънът го приковава към земята, после под нея. Поглъща го. Преобразява го. Придава му нова цел и предназначение. Докато трийсет години по-късно един биолог за миг зърва това, в което се е превърнал. Катализатор. Искра. Двигател. Песъчинка, от която се ражда перла. Или просто неохотен пътник?

И след като съдбата му е била определена… представете си експедициите — дванайсет или петдесет, или сто, няма значение — които продължават да установяват контакт с това същество или същества, превръщат се във фураж и се пресъздават. Експедиции, които влизат тук през тайно място на загадъчна граница, граничен пункт, който (може би) се отразява в най-дълбоките недра на Кулата. Представете си тези експедиции и осмислете факта, че всички те продължават да съществуват в Зона X, под някаква форма, дори онези, които са се върнали, особено онези, които са се върнали. Съществуват паралелно, наслоени едни върху други, общувайки си по какъвто начин им остава. Представете си, че това общуване понякога придава свръхестествен оттенък на пейзажа наоколо поради нарцисизма на човешкия ни поглед, но това е само част от естествения свят тук. Може никога да не разбера кое е поставило началото на създаването на двойниците, но това едва ли има значение.

Представете си, че докато Кулата създава и пресъздава света от вътрешната страна на границата, тя бавно изпраща и посланици отвъд нея, и то още повече на брой, които започват да действат в обрасли градини и незасети полета. Как пътува и колко надалеч? Какви странни смеси създава? Дали вече е прекалено късно? В някой бъдещ момент инфилтрацията може би ще стигне до някоя далечна крайбрежна скала и тихичко ще покълне в езерцата, които така добре познавам. Освен ако, разбира се, не греша, че Зона X се надига от сън, променя се, става различна от това, което е била преди.

Ужасяващото нещо, мисълта, от която не мога да се избавя след всичко, което видях, е, че вече не мога убедено да заявя, че това е лошо. Не и когато погледна девствената природа на Зона X, а после — света отвъд нея, който толкова сме променили. Преди да умре, психологът каза, че съм се променила, и според мен искаше да каже, че съм преминала към другата страна. Не беше вярно, но би могло да бъде. Сега виждам, че мога да бъда убедена. Един религиозен или суеверен човек, някой, който вярва в ангели и демони, сигурно ще го види другояче. Почти всеки ще го види другояче. Но аз не съм всички тези хора. Аз съм само биолог — не ми е нужно нищо от това да има някакъв по-дълбок смисъл.

Съзнавам, че всички тези размишления са непълни, неточни, безполезни. Но ако нямам истински отговори, то е, защото още не знаем какви въпроси да зададем. Инструментите ни са безполезни, методологията — увредена, подбудите — егоистични.

 

 

Не остана кой знае какво да ви разкажа, макар и да не успях да изложа всичко, както трябва. Във всеки случай приключвам с опитите. След като излязох от Кулата, се върнах за малко в базовия лагер, а после дойдох тук, на върха на фара. Посветих цели четири дни на разказа, който четете в момента, въпреки многото му недостатъци, и го допълних с още един дневник, в който са описани всичките ми открития от различните проби, взети от мен и от другите членове на експедицията. Дори написах бележка до родителите си.

Прикрепих всичко към дневника на съпруга си и ще го оставя тук, на върха на купчината под капака в пода. Масата и килимът са отместени, за да може всеки да ги намери. Върнах снимката на пазача на фара в рамката й и я закачих на стената на площадката. Не можах да се сдържа и направих още едно кръгче около лицето му.

Ако загатванията в дневниците са точни, когато Пълзящият стигне до края на последния си цикъл в Кулата, Зона X ще навлезе в конвулсивен сезон на барикади и кръв, катаклизми на линеене, ако щете. Може би дори разпален от активираните спори, разнасящи се от думите на Пълзящия. През последните две нощи виждам нарастваща фуния от енергия над Кулата, която се разлива в околната пустош. Макар от морето още нищо да не е излязло, забелязвам фигури, които вървят от разрушеното село към Кулата. В базовия лагер няма признаци на живот. На плажа долу не е останала дори една обувка от психолога, сякаш се е стопила в пясъка.

Стенещото създание още пази територията си в царството на тръстиките.

Всички тези наблюдения потушиха и последните въглени на изгарящата ми потребност да науча всичко… каквото и да е… а на негово място остава това, което винаги си е било там.

Сиянието в мен не е довършило делото си, то тъкмо започва, а мисълта постоянно да се наранявам, за да остана човек, ми се струва някак патетична. Чувствам как ме превземат думите от Кулата и спираловидният им ефект пише в мен по неведоми начини. Това чувство ме изпълва с желание да преодолея думите поне за малко, въпреки че те ме следват в собствената ми кожа.

Когато тринайсетата експедиция стигне до базовия лагер, аз няма да бъда тук. (Дали вече са ме видели? Прибрала ли съм се у дома? Или ще се стопя в този пейзаж и ще надничам между тръстиките и от каналите към някой друг изследовател, който ме гледа невярващо? Ще осъзнавам ли, че нещо не е, както трябва?)

Възнамерявам да продължа нататък в Зона X и да стигна колкото мога по-далеч, преди да е станало твърде късно. Ще последвам съпруга си нагоре по брега, дори след острова. Не вярвам, че ще го намеря, и не изпитвам нужда от това, но искам да видя същото, което е видял той. Искам да го почувствам близо до себе си, сякаш сме в една стая. И ако трябва да бъда честна, не мога да се отърся от усещането, че той още е тук някъде, макар и напълно преобразен — в окото на делфин, в докосването на мъха, някъде и навсякъде. Може би, ако имам късмет, дори ще намеря лодка, изоставена на някой самотен бряг, и знак за това, което се е случило после. Ще бъда доволна и само на това, макар да знам, каквото знам.

Това ще свърша сама, а вие ще останете тук. Не ме следвайте. Вече имам преднина и се движа много бързо.

Дали винаги е имало някой като мен, който да погребва телата, да изпитва разкаяние, да продължава напред след смъртта на всички останали?

Аз съм последната жертва на единайсетата и дванайсетата експедиция.

И няма да се прибера у дома.