Джеф Вандърмиър
Анихилация (4)

04: Потапяне

Всичко, което знаех за психолога, се заключаваше във впечатленията ми от обучението. Ролята й тогава беше едновременно на страничен наблюдател и личен изповедник. Само дето аз нямах нищо за изповядване. Възможно е да съм казала повече неща под хипноза, но по време на обикновените си сеанси, на които се бяхме съгласили като условие за прием в експедициите, рядко взимах участие.

— Разкажи ми за родителите си. Какви са? — питаше тя с класически въвеждащ гамбит.

— Нормални — отговарях аз с опит за усмивка, докато си мислех: „дистанцирани, непрактични, отнесени, нестабилни, безполезни“.

— Майка ти е алкохоличка, нали? А баща ти е нещо като… мошеник?

Едва не показах липса на контрол при тези думи, представляващи по-скоро обида, отколкото проницателно заключение.

— Майка ми е художник, а баща ми е предприемач — възразих аз почти отбранително.

— Какви са най-ранните ти спомени?

— От закуска.

Плюшеното кученце, което си пазя и до днес. Лупата, която вдигам пред дупката на един мраво-лъв. Как целувам едно момче и го карам да се съблече пред мен, защото не знам какво друго да направя. Как падам в един шадраван и си удрям главата, след което следват пет шева в спешното отделение и непреодолим страх от удавяне. И пак спешното, когато мама изпи твърде много, но после почти цяла година остана трезвена.

От всичките ми отговори този със закуската я подразни най-много. Видях как ъгълчетата на устата й се борят да не се извият надолу, скованото й тяло, студенината в очите й. Но тя се овладя.

— Детството ти беше ли щастливо?

— Нормално.

Майка ми веднъж толкова се напи, че сипа портокалов сок в зърнената ми закуска вместо мляко. Постоянното, нервно дрънкане на баща ми, което създаваше впечатление, че непрекъснато се чувства виновен за нещо. Евтините мотели край плажа, в които отсядахме, и майка ми, която накрая плачеше, че трябва да се върнем към обичайния си живот без пукната пара, макар всъщност така и да не го бяхме напускали. Усещането за надвиснала гибел, което изпълваше колата.

— Колко близка беше с бабите и дядовците си?

— Достатъчно близка.

Картички за рождени дни, подходящи за петгодишни деца, когато бях на двайсет. Гостувания през няколко години. Добродушен дядо с дълги жълти нокти и мечешки глас. Баба, която ми изнасяше лекции за значението на религията и пестенето на стотинки. Как ли се казваха…

— Какво е отношението ти към работата в екип?

— Добро. Често съм работила в екипи.

Все в периферията им.

— Била си освободена от няколко полеви ангажимента. Искаш ли да ми кажеш защо?

Тя знаеше защо, затова само свих рамене.

— Само заради съпруга си ли се съгласи да участваш в експедицията?

— Колко близки бяхте със съпруга ти?

— Колко често се карахте? Защо се карахте?

— Защо не уведоми властите веднага, щом се прибра у дома?

Тези сесии видимо фрустрираха психолога на професионално ниво, на нивото на запечатаното й обучение, което се базираше на извличането на лична информация от пациентите, за да си спечели доверието им и да проникне в по-дълбоките им проблеми. Но на друго ниво, което така и не можах да проумея съвсем, тя като че ли одобряваше отговорите ми. „Много си сдържана“, отбеляза тя веднъж, но не прозвуча като упрек. Едва на втория ден след пресичането на границата, докато вървяхме към базовия лагер, ми хрумна, че може би същите качества, които тя не харесваше от психиатрична гледна точка, ме правеха подходяща за експедицията.

Ето че сега тя седеше, облегната на пясъчната могила в сянката на стената, и с единия си протегнат, а другия сгънат под тялото крак приличаше на развалина. Беше сама. По състоянието и формата й личеше, че е скочила или е била бутната от върха на фара. Може би не е успяла да прелети над стената и се е ударила в нея. Докато аз методично съм преглеждала дневниците, тя през цялото време е лежала там. Това, което не разбирах, беше как така още е жива.

Когато коленичих до нея, якето и ризата й бяха пропити с кръв, но тя дишаше и очите й бяха отворени, взрени в океана. Лявата й ръка беше протегната и в нея държеше пистолет. Внимателно взех оръжието и го хвърлих настрани — за всеки случай.

Психологът като че ли не забелязваше присъствието ми. Докоснах я леко по рамото. Тя изкрещя, рязко подскочи и падна, а аз се отдръпнах.

— Анихилация! — изпищя тя срещу мен, размахала объркано ръце. — Анихилация! Анихилация!

Колкото повече повтаряше думата, толкова по-безсмислено звучеше тя, като крясък на птица със счупено крило.

— Това съм само аз, биологът — казах спокойно, макар че бях потресена.

— Само ти — изкиска се хриптящо психологът, сякаш съм казала нещо смешно. — Само ти.

Подпрях я отново. Чух тихо хрущене и осъзнах, че вероятно е счупила повечето си ребра. Усетих през якето й, че лявата ръка и рамото й бяха меки като гъба. Около корема й, под ръката, с която инстинктивно беше притиснала раната, се събираше тъмна кръв. По миризмата усещах, че се е изпуснала.

— Още си тук — каза тя изненадано. — Но нали те убих?

Гласът й беше глас на човек, който тъкмо се буди от сън или се унася.

— Няма такова нещо.

Отново се чу хриптящо свистене и пердето на объркване се отдръпна от очите й.

— Носиш ли вода? Жадна съм.

— Да.

Притиснах манерката си към устата й, за да пийне няколко глътки. По брадичката й лъщяха капки кръв.

— Къде е геодезистът? — попита тя с пъшкане.

— В базовия лагер.

— Не поиска да дойде с теб?

— Не.

Вятърът отметна къдриците й назад и на челото й се показа разцепена рана, може би от удара в стената.

— Не иска да се движи с теб? Не й харесва в какво си се превърнала?

Побиха ме тръпки.

— Аз съм си същата.

Погледът й отново се зарея в морето.

— Видях те да идваш по пътеката към фара. Така разбрах със сигурност, че си се променила.

— Какво видя? — попитах аз, за да й угодя.

Кашлица, последвана от кървава храчка.

— Ти беше пламък — каза тя и аз за миг си представих как се проявява сиянието в мен. — Ти беше пламък, изпепеляващ погледа ми. Пламък, който се носеше през солените блата и разрушеното село. Бавно горящ пламък, блуждаещ огън, който плаваше над блатото и дюните, плаваше ли, плаваше, не като човек, а като нещо свободно и плаващо…

По промяната в тона й усетих, че дори сега се опитва да ме хипнотизира.

— Няма да стане — казах аз, — вече не се поддавам на хипноза.

Устата й се отвори, затвори и пак се отвори.

— Разбира се. Винаги ми е било трудно с теб — отговори тя, все едно говореше на дете. Някаква странна гордост ли долавях в гласа й?

Може би трябваше да я оставя на мира, да й позволя да си иде, без да търся отговори, но не можех да намеря толкова благородство в себе си.

Хрумна ми нещо във връзка с нечовешкия ми вид.

— Защо не ме застреля, докато се приближавах?

Тя неволно ме погледна озлобено, неспособна да контролира всички мускули на лицето си.

— Ръката ми… пръстите ми не ми позволяваха да натисна спусъка.

Това ми прозвуча налудно, а и не бях забелязала автомата й горе във фара. Опитах отново:

— Ами падането? Някой те блъсна? Случайно ли падна или скочи нарочно?

Лицето й се смръщи в искрено озадачение, изразено в мрежата от бръчици покрай ъгълчетата на очите й, сякаш спомените идваха само на части.

— Помислих… помислих, че нещо ме гони. Опитах се да те застрелям, но не можах и ти влезе вътре. После си помислих, че виждам нещо зад себе си, нещо, което се приближава по стълбите, и ме обзе такъв силен страх, че трябваше да избягам. Затова скочих през парапета. Скочих.

Като че ли сама не можеше да повярва, че го е направила.

— Как изглеждаше това, което те гонеше?

Пристъп на кашлица и думи, избъбрени през него:

— Така и не го видях. Изобщо не беше там. Или го виждах прекалено често. Беше вътре в мен. Вътре в теб. Опитвах се да се махна. От това, което е в мен.

Тогава не повярвах на нито една част от това разпокъсано обяснение, което като че ли намекваше, че нещо я е последвало от кулата. Изтълкувах безумната й дисоциация като резултат от нуждата й да упражнява контрол. Беше изгубила контрол над експедицията и трябваше да намери някого или нещо, което да обвини за провала си, колкото и малко вероятно да звучеше.

Пробвах друг подход.

— Защо заведе антрополога в „тунела“ посред нощ? Какво стана там?

Тя се поколеба, но не можех да разбера дали от предпазливост или защото нещо в тялото й поддаде. После каза:

— Лоша преценка. Нетърпение. Трябваше да разузная, преди да рискувам цялата мисия. Трябваше да знам какво става.

— Имаш предвид докъде е стигнал Пълзящият?

Психологът се усмихна отблъскващо.

— Така ли го наричаш? Пълзящият?

— Какво стана?

— Според теб какво стана? Всичко се обърка. Антропологът се приближи твърде много. — Превод: психологът я бе принудила да се приближи. — Онова нещо реагира. Уби нея. Рани мен.

— Затова изглеждаше толкова зле на другата сутрин.

— Да. И защото виждах, че ти вече се променяш.

— Аз не се променям!

Изкрещях го в изблик на внезапна ярост.

Влажно кискане, присмехулен тон.

— Не, разбира се. Просто ставаш такава, каквато винаги си била. Аз също не се променям. И двете не се променяме. Всичко е наред. Да си направим пикник.

— Млъкни. Защо ни заряза?

— Експедицията беше компрометирана.

— Това не е обяснение.

— Ти да си ми дала поне веднъж обяснение по време на обучението?

— Не бяхме компрометирани. Не и толкова, че да прекратим мисията.

— На шестия ден след пристигането в базовия лагер един от участниците е мъртъв, двама вече се променят, а четвъртият е разколебан. За мен това е катастрофа.

— Ако е катастрофа, ти допринесе за нея. — Осъзнах, че колкото и лично аз да й нямах доверие, съм разчитала на психолога да ръководи експедицията. На някакво ниво бях бясна, че ни е предала и че всеки момент ще ме изостави. — Просто се паникьоса и се предаде.

Психологът кимна.

— И това също. Така е. Така е. Трябваше по-рано да забележа, че си се променила. Трябваше да те пратя обратно на границата. Не биваше да слизам там с антрополога. Но това е положението сега.

Тя направи гримаса и изкашля гъст секрет.

Без да обръщам внимание, смених темата на въпросите.

— Как изглежда границата?

Пак същата усмивка.

— Ще ти кажа, когато стигнем до нея.

— Какво се случва всъщност, когато я преминем?

— Не това, което предполагаш.

— Кажи ми! Какво преминаваме?

Усещах, че се губя. Отново.

В очите й проблесна искра, която не ми допадна. Предвещаваше зло.

— Искам да си помислиш за нещо. Може би си устойчива срещу хипнозата — може би — но какво ще кажеш за булото, което вече е спуснато? Какво ще кажеш, ако вдигна това було, за да стигнеш до собствените си спомени от преминаването на границата? Искаш ли да го направя, Малко пламъче? Ще ти хареса ли или ще полудееш?

— Ако се опиташ да ми направиш нещо, ще те убия.

Говорех сериозно. Мисълта за хипнозата като цяло и кондиционирането ми беше висока цена за достъпа до Зона X. Мисълта за продължаваща намеса беше непоносима.

— Колко от спомените ти според теб са вградени? — продължи психологът. — Колко от спомените ти за света зад границата са проверими?

— Номерата ти няма да минат при мен. Сигурна съм в настоящето време и място, в този миг и в следващия. Сигурна съм в миналото си.

Това беше крепостта на призрачната птица и никой не можеше да пристъпи в нея. Може да беше пробита от хипнозата по време на обучението, но не и разрушена. В това бях сигурна и щях да остана сигурна, защото нямах друг избор.

— Сигурна съм, че съпругът ти се е чувствал по същия начин преди края — отбеляза психологът.

Седнах и втренчих поглед в нея. Исках да си тръгна, преди да ме е отровила, но не можех.

— Да се придържаме към твоите халюцинации — казах. — Опиши ми Пълзящия.

— Има неща, които трябва да видиш със собствените си очи. Може би ще се приближиш. Може би ще ги опознаеш по-добре.

Липсата й на съчувствие към съдбата на антрополога беше отблъскваща, но това важеше и за моята.

— Какво криеш от нас за Зона X?

— Много общ въпрос.

Струва ми се, че отчаяната ми потребност от отговори я забавляваше.

— Добре тогава. Какво измерват черните кутийки?

— Нищо. Нищо не измерват. Това беше просто психологичен трик за спокойствие на експедицията: щом не мига червената лампичка, значи няма опасност.

— Каква е тайната на Кулата?

— На тунела ли? Ако знаехме, мислиш ли, че щяхме да продължаваме да изпращаме експедиции?

— Страх ги е. В „Съдърн Рийч“

— И аз така мисля.

— Значи нямат отговори.

— Ще ти кажа едно: знаем, че границата се движи. В началото с по няколко сантиметра годишно, сега с по трийсет-петдесет сантиметра. Може би скоро ще започне да изяжда по един-два километра наведнъж.

При тази мисъл замълчах. Когато си твърде близо до същината на загадката, няма как да се отдръпнеш и да видиш формата на цялото. Черните кутии можеше да не правят нищо, но в моето съзнание те всички мигаха в червено.

— Колко експедиции е имало?

— О, дневниците. Много са, нали?

— Не отговори на въпроса ми.

— Може да не знам. А може би не искам да ти кажа.

Щеше да продължи по този начин, до края, а аз нищо не можех да направя.

— Какво е намерила всъщност „първата“ експедиция?

Психологът направи гримаса, този път не от болка, а по-скоро като че ли си спомни нещо, което я караше да се срамува.

— Има видеоматериал от тази експедиция… или поне нещо подобно. Основната причина за забраната на новите технологии след това.

Видео. Някак си след планината от дневници, този факт не ме изненада. Продължих нататък.

— Какви заповеди си скрила от нас?

— Вече ме отегчаваш. И започвам малко да отпадам… Понякога ви казваме повече, друг път — по-малко. Те си имат своите мерила и съображения.

Това „те“ прозвуча някак неубедително, сякаш тя не вярваше много в „тях“.

Неохотно се върнах към личните въпроси.

— Какво знаеш за съпруга ми?

— Нищо повече от това, което ще разбереш, като прочетеш дневника му. Намери ли го вече?

— Не — излъгах аз.

— Много е проницателен — особено за теб.

Блъфираше ли? Със сигурност беше имала достатъчно време във фара да го намери, прочете и върне обратно в купчината.

Все едно. Небето притъмня и натежа върху нас, вълните ставаха все по-високи и при всяка вълна птиците се разбягваха на дългите си крака, а щом се отдръпнеше, пак се събираха на групички. Пясъкът изведнъж стана по-шуплив. Лъкатушещите пътечки на раците и червеите все още изглеждаха като изписани на повърхността му. Къде ли се простираше границата в морето? Когато зададох този въпрос на психолога по време на обучението, тя отвърна, че никой не я е преминавал, и си представих как експедициите просто се изпаряват в мъглата, светлината и далечината.

Дишането на психолога сега беше плитко и неравномерно, придружено от особено хъркане.

Огъвах се и попитах:

— Мога ли да направя нещо, за да се почувстваш по-добре?

— Остави ме тук, когато умра. — Страхът й вече ясно се виждаше. — Не ме погребвай. Не ме отнасяй никъде. Остави ме тук.

— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

— Изобщо не биваше да идваме тук. Изобщо не биваше да идвам тук.

Неподправената интонация намекваше за лични терзания и мъка, които нямаха нищо общо с физическото й състояние.

— Това ли е всичко?

— Вече мисля, че това е единствената фундаментална истина.

Разбрах думите й в смисъл, че е по-добре да позволим границата да напредва, да не й обръщаме внимание, да я оставим да засегне някое бъдещо поколение. Не бях съгласна, но не казах нищо. По-късно щях да реша, че е искала да каже нещо съвсем различно.

— Някой някога връщал ли се е от Зона X?

— Отдавна не е — отвърна психологът с уморен шепот. — Всъщност не е.

Не знам дали беше чула въпроса ми.

Главата й се отпусна и тя изгуби съзнание, после отново се свести и се загледа във вълните. Измърмори няколко думи, една от които беше „снижен“ или „унижен“, а после друга, която може да беше „следа“, а може да беше „в леда“. Не бях сигурна.

Скоро щеше да се смрачи. Дадох й още вода. Колкото повече се приближаваше към смъртта, толкова по-трудно ставаше да мисля за нея като за противник, макар очевидно да знаеше много повече, отколкото ми казваше. Така или иначе, нямаше какво да го мисля, защото тя нямаше да ми разкрие нищо повече. А може би наистина й се бях сторила пламък. Може би сега не беше в състояние да мисли за мен по друг начин.

— Знаеше ли за дневниците? — попитах аз. — Преди да дойдем тук?

Не ми отговори.

 

 

След като умря, трябваше да свърша някои неща, макар вече да се стъмняваше и да нямах никакво желание да ги правя. Щом не бе пожелала да отговори на въпросите ми приживе, щеше да се наложи да го направи сега. Свалих якето й и го оставих настрани. Открих, че е скрила собствения си дневник, сгънат в един вътрешен джоб с цип. Вятърът разлистваше страниците му и го затиснах с камък.

После извадих джобното си ножче и много внимателно разрязах левия ръкав на ризата й. Гъбестото усещане за ръката й ме бе притеснило; сега се уверих, че съм имала основание. От ключицата до лакътя ръката й бе колонизирана от фиброзна, златистозелена, мъхната и размазана маса, която излъчваше слабо сияние. По назъбванията и дългата резка, спускаща се надолу от трицепса, изглеждаше, че всичко е започнало от първоначална рана — раната, която по думите й бе нанесъл Пълзящият. Какъвто и да беше ефектът на спорите върху мен, този различен и по-пряк контакт се беше разпространил по-бързо и с по-пагубни последици. Някои паразити и спори можеха да причинят не само шизофрения, но и твърде реалистични халюцинации, провокиращи налудно поведение. Вече не се съмнявах, че наистина ме е видяла като приближаващ се пламък, че е отдала неспособността си да ме застреля на някаква външна сила, че е била тласната да скочи от страх от нещо приближаващо. Ако не друго, то споменът от срещата с Пълзящия сигурно я беше разтърсил до известна степен.

Изрязах проба от кожата на ръката й заедно с част от месото под нея и я поставих в епруветка. После взех проба и от другата й ръка. Щом се върнех в базовия лагер, щях да изследвам и двете.

По това време вече леко треперех, затова спрях за малко и насочих вниманието си към дневника. Беше посветен на надписите от стената в Кулата и пълен с още много нови пасажи.

„… но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, в морето или във въздуха, всички ще стигнат до откровение и пир, познали душащия плод, а ръката на грешника ще ликува, защото няма грях в сянката и светлината, който семената на мъртвите да не могат да простят…“

В полетата бяха надраскани няколко бележки: „пазачът на фара“, „север?“, „острови“. Нямах представа какво означават тези бележки, нито какво говореше за психичното състояние на психолога фактът, че е посветила дневника си на този текст. Изпитвах само просто, неусложнено облекчение, че някой е свършил вместо мен задача, която инак би била трудна и мъчителна. Единственият ми въпрос беше дали е взела текстовете от стените на Кулата, от дневниците във фара или от съвсем друг източник. И досега не знам.

Претърсих тялото й, като внимавах да не докосвам рамото и ръката. Потупах ризата и панталоните й за скрити предмети. Намерих малък пистолет, закачен с каишка към левия й прасец, и плик с писмо в дясната обувка. Отгоре беше написано име. Започваше със „С“. Дали беше името на детето й? На някой приятел? На любовник? Не бях виждала и чувала имена от месеци насам и това дълбоко ме смути. Тук имената бяха опасен лукс. Изглеждаше ми нередно, сякаш не принадлежеше на Зона X. Жертвите нямаха нужда от имена. Хората, които обслужваха дадена функция, не се нуждаеха от назоваване. За мен името беше поредното нежелано объркване във всяко едно отношение, тъмно пространство, което продължаваше да се разраства в съзнанието ми.

Метнах пистолета надалеч по пясъка, после смачках плика с писмото на топка и го запратих след него. Може би беше жестоко, но мислех за дневника на съпруга си и как в определен смисъл намирането му беше по-лошо от липсата му. Освен това донякъде все още бях ядосана на психолога.

Накрая претърсих джобовете на панталона й. Намерих малко дребни монети, гладък камък за успокоение и листче хартия. На него бяха написани хипнотични внушения, сред които „предизвикване на парализа“, „предизвикване на спокойствие“, „налагане на подчинение“, като всяко от тях съответстваше на активираща дума или фраза. Явно много се е страхувала да не забрави кои думи й дават власт над нас, щом си ги беше записала. На листчето с подсказки имаше и други бележки като: „Геодезистът има нужда от подкрепление“ и „Съзнанието на антрополога е пропускливо“. За мен имаше само една загадъчна фраза: „Мълчанието поражда собствено насилие“. Колко проницателно.

Думата „анихилация“ беше последвана от „помага за предизвикването на незабавно самоубийство“.

Всички бяхме получили бутони за самоунищожение, но единствената, която можеше да ги натисне, бе мъртва.

 

 

Част от живота на съпруга ми беше белязана от кошмарите, които бе сънувал в детството си. Заради тези преживявания бе стигнал до психиатър. В сънищата си, виждал къща с мазе и ужасяващи престъпления, случили се там. Психиатърът обаче изключил възможността за потиснат спомен и накрая на съпруга ми му останало само да се опитва да намали отровата им, като си води дневник за тях. По-късно, вече в университета, няколко месеца преди постъпването си във флота, отишъл на фестивал на класическото кино… и там, на големия екран, видял разиграни собствените си кошмари. Едва тогава осъзнал, че вероятно, когато е бил само на няколко годинки, телевизорът е бил забравен включен по време на филм на ужасите. Треската в ума му, която никой не успял да извади до момента, веднага се разпаднала. Казваше, че в този миг се е почувствал свободен и загърбил сенките от детството си… защото всичко било илюзия, фалшификат, измама, драскулка в съзнанието му, която го подмамвала да върви в една посока, въпреки че бил предопределен за друга.

— От известно време сънувам нещо — призна ми той в нощта, в която ми каза, че е приел да участва в единайсетата експедиция. — Нещо ново е и този път не е точно кошмар.

В този си сън той се носел над девствена пустош и виждал всичко като полски блатар. Чувството за свобода „е неописуемо. Сякаш някой е взел всичко от кошмарите ми и го е обърнал наопаки“. С напредването и повторението си съновиденията започнали да варират по сила и да се променя гледната им точка. През някои нощи плувал по каналите в блатата. В други се превръщал в дърво или капка вода. Всичко, което преживявал, го освежавало. Всичко, което преживявал, го изпълвало с желание да отиде в Зона X.

Макар да не можеше да ми каже много, призна, че вече няколко пъти се е срещал с хората, отговарящи за подбора на участници в експедициите. Че е разговарял с часове с тях и се е уверил, че това е правилното решение. Било чест. Не всички били избирани — някои били отхвърляни, други губели мотивация в процеса. Но трети, изтъквах аз, сигурно са се чудили какво са направили, едва когато е станало твърде късно. По онова време единствената ми представа за това, което той наричаше Зона X, идваше от мъглявата официална история за екологична катастрофа, примесена с множество слухове и мълви под сурдинка. Опасност? Не съм сигурна дали това изобщо е минавало през ума ми; мислех само как съпругът ми току-що ми е казал, че иска да ме напусне и е крил тази информация от мен седмици наред. Тогава още не бях запозната с идеята за хипноза и кондициониране и не ми хрумна, че по време на срещите може да са го направили податлив.

Реакцията ми беше дълбоко мълчание, докато той се взираше в лицето ми и се мъчеше да открие това, на което се надяваше. После се обърна и се отпусна на дивана, а аз си налях много голяма чаша вино и се настаних на стола срещу него. Дълго седяхме така.

След малко той отново заговори — за това, което знаеше за Зона X, за работата си, която в момента не му носеше удовлетворение, за потребността си от ново предизвикателство. Но аз не го слушах истински. Мислех си за своята рутинна работа. За дивата пустош. Чудех се защо никога не правех това, което той правеше сега: да мечтая за друго място, да се опитвам да стигна дотам. В този миг всъщност не можех да го виня. Нима аз не ходех на полеви експедиции в работата си? Може да не отсъствах с месеци, но нямаше принципна разлика.

Спорът настъпи по-късно, когато усетих, че нещата стават реални. Но нямаше молби. Нито веднъж не го помолих да остане при мен. Не можех да го направя. Може би дори си е мислил, че ако замине, ще спаси брака ни, че това някак си ще ни сближи. Не знам. Представа си нямам. В някои неща никога няма да ме бива.

Застанала до тялото на психолога и загледана в морето, аз знаех, че дневникът на съпруга ми ме чака и скоро ще разбера с какви кошмари се е сблъскал тук. Знаех също, че продължавам свирепо да го обвинявам за решението му… но въпреки това дълбоко в сърцето си бях започнала да мисля, че няма място, на което бих искала да бъда повече, отколкото в Зона X.

 

 

Бях се забавила твърде много и щеше да се наложи да вървя в тъмното, за да се прибера в базовия лагер. Ако поддържах равномерна скорост, можеше да стигна до полунощ. Завръщането ми в неочакван час имаше своите предимства, като се има предвид как бях оставила геодезиста. Освен това нещо не ми позволяваше да пренощувам във фара. Може би беше просто смущението от странната рана на психолога или все още усещах някакво присъствие на това място, но така или иначе си тръгнах, веднага щом напълних раницата си с провизии и взех дневника на съпруга си. Зад гърба ми остана тържественият силует на онова, което вече не беше фар, а мощехранителница. Когато погледнах назад, видях тънък фонтан от зелена светлина, заобиколен от извивките на дюните, и решителността ми да увелича разстоянието помежду ни още повече нарасна. Нямах сили да изследвам внушението за някаква скоростна форма на изгаряне на живота. Спомних си още една фраза, която психологът бе преписала в дневника си: „Ще видиш огън, който знае името ти, и в присъствието на душащия плод тъмният му пламък ще погълне всяка част от тебе“.

След час очертанията на фара се стопиха в мрака, а с него и сиянието на психолога. Вятърът се усили, тъмнината се сгъсти. Шумът на вълните се отдалечаваше и имах усещането, че подслушвам зловещ, шепнещ разговор. Вървях колкото можех по-тихо през разрушеното село под тънкия сърп на луната, защото не исках да рискувам да светя с фенера. Силуетите в оголените останки от стаите бяха събрали около себе си мрак, който изпъкваше в нощта; във върховната им неподвижност долавях смущаващо внушение за движение. Зарадвах се, когато ги отминах и излязох в онази част на пътеката, където и каналът откъм морето, и малките езерца отдясно бяха целите покрити с тръстики. Скоро щях да стигна до черната вода и кипарисите, предшестващи яките борове.

Няколко минути по-късно започна стенанието. За миг си помислих, че е в главата ми. После рязко спрях и се заслушах. Каквото и да беше това, което чувахме всяка вечер на смрачаване, то отново бе започнало да вие, а аз го бях забравила в нетърпението си да се махна от фара. Отблизо звукът беше по-гърлен, изпълнен с объркана мъка и ярост. Изглеждаше толкова човешки и нечовешки, че за втори път след влизането си в Зона X се замислих за свръхестествено обяснение. Звукът идваше някъде отпред, откъм сушата, през гъстите тръстики, които пречеха на водата да залее пътеката. Малко вероятно беше да мина покрай него, без да ме чуе. И какво щеше да стане тогава?

Накрая реших да продължа напред. Извадих по-малкия от двата си фенера и се приведох, преди да го включа, за да не блесне през тръстиките. В тази неудобна поза тръгнах напред, стиснала пистолета в другата си ръка и нащрек за посоката, от която идваше стенанието. Скоро го чух по-близо, макар и все още далечно — носеше се през тръстиките и беше ужасно.

Минаха няколко минути, а аз доста напреднах. После изведнъж сритах и обърнах нещо с обувката си. Насочих фенерчето към земята и отскочих със сподавен писък назад. От земята сякаш се надигаше човешко лице. Но когато миг по-късно нищо не се случи, отново го осветих и видях, че е нещо като маска, направена от кожа, полупрозрачна и напомняща на изхвърлена от морето черупка на рак мечоносец. Очите бяха празни и незрящи, но сякаш ме гледаха. Имах чувството, че би трябвало да разпозная чертите на лицето и че това е много важно, но не можех.

Възвърнах си спокойствието, което бях изгубила след разговора с психолога. Колкото и странен да беше, един екзоскелет, макар и част от него да приличаше на човешко лице, беше донякъде решима загадка. Такава, която поне за кратко изтласка назад тревожния образ на разширяващата се граница и безбройните лъжи на „Съдърн Рийч“.

Когато се наведох и насочих фенера си напред, видях още детрит от линеене: следа от напомнящи на кожа останки, люспи и струпеи, простираща се, докъдето стигаше погледът. Очевидно щях скоро да го срещна, а съдейки по звуците, идващи от стенещото същество, в момента виждах нещо, оставено от него. И то беше или някога е било човек.

Спомних си изоставеното село, странните очи на делфините. Там съществуваше въпрос, на който след време бих могла да отговоря прекалено лично. По-важният въпрос в момента обаче беше дали линеенето е направило съществото по-мудно или незабавно го е подмладило. Зависеше от вида, а аз не бях специалист в тази област. Нито имах достатъчно сили за нова среща, макар че беше твърде късно да се върна назад.

Скоро стигнах до място, на което тръстиките вляво бяха смачкани и образуваха пътека, широка около половин метър. Следите от линеенето също завиваха натам. Погледнах напред и видях, че на петдесетина метра оттам следите рязко тръгват надясно. Това означаваше, че съществото вече е някъде в тръстиките и може би ме дебнеше, за да изскочи отново на пътеката пред мен. Шумът от влаченето и мачкането на тревите се беше усилил почти до степента на стенанието. Във въздуха тегнеше задушлива миризма.

Ускорих крачка. Вече беше толкова тъмно, че виждах само на няколко крачки пред себе си. Фенерчето не осветяваше почти нищо. Имах чувството, че се движа през кръгъл тунел от тъмнина. Стенанието продължаваше да се усилва. Миризмата се превърна в особена смрад. Земята започна да хлътва под тежестта ми и разбрах, че съм близо до водата.

Стенанието се разнесе толкова отблизо, колкото никога не го бях чувала, заедно със звука от тежките стъпки. Спрях, надигнах се на пръсти и светнах с фенерчето над тръстиките точно навреме, за да видя как нещо голямо се придвижва отляво, перпендикулярно на моята пътека, и бързо се приближава към мен. Движението на тръстиките, бързите удари, с които ги поваляше като вършачка, ме стреснаха. Това нещо се опитваше да ме надхитри и сиянието в мен се усили, сякаш за да приглуши паниката ми.

Поколебах се за миг. Малка част от мен искаше да го види, след като толкова дни само го бях чувала. Дали това бяха останките от учения в мен, които се опитваха да се прегрупират и да си служат с логика, когато единственото важно нещо беше оцеляването?

Ако беше така, то тази част в мен, която искаше да го види, беше наистина много малка.

Спуснах се да тичам по-бързо от всякога. Бягах по черния тунел, обграден от тръстики, които ме шибаха, но не обръщах внимание и се надявах сиянието да ме тласка напред. Да успея да набера преднина пред звяра, преди да ми е пресякъл пътя. Усещах вибрациите от неговото движение, а в стенанието му вече долавях някаква очаквателна нотка, напомняща на ръмжене.

В тъмнината усетих, че отляво наближава нещо много тежко. Внушението за измъчено, бледо лице и огромно, тромаво туловище зад него. То газеше към някаква точка напред, а аз нямах друг избор, освен да му позволя и да тичам с всички сили към нея, за да го заобиколя. Но то се приближаваше прекалено бързо. Виждах, че няма да успея, нямаше начин да успея, не и под този ъгъл.

Стори ми се, че усещам горещия му дъх отстрани и отскочих. Но пътят пред мен беше чист, а почти точно зад себе си чух пронизителен стон, пространството, въздухът зад мен сякаш изведнъж се изпълни, докато нещо масивно се опитваше да спре, да промени посоката си, но бе отнесено в тръстиките от другата страна на пътеката от собствената си инерция. Чух почти умолителен вой — единствения звук на това място — който ме викаше. И продължи да ме вика, да ме моли да се върна, да го видя докрай, да потвърдя съществуването му.

Не погледнах назад. Продължих да тичам.

 

 

Вървях с омекнали крака, докато пътеката ме отведе в гората и намерих голям дъб, на който успях да се покатеря и да прекарам нощта, свита в неудобна поза. Не знам какво щях да направя, ако стенещото същество ме беше последвало и там. Все още го чувах, но отново беше далеч. Не исках да мисля за него, но не можех да спра.

Унасях се и се сепвах, без да откъсвам поглед от земята. По едно време нещо голямо и душещо се спря до дънера на дървото, но после продължи по пътя си. Друг път ми се стори, че някакви неясни форми се движат на известно разстояние от дъба, но нищо не се показа. Те като че ли спряха, светещите им очи увиснаха в мрака, но не долавях заплаха. Притисках дневника на съпруга си към гърдите си като талисман, който ще прогони нощта, но все още отказвах да го разгърна. Страхът ми какво ще намеря вътре постоянно растеше.

Малко преди съмване отново се събудих, за да открия, че сиянието ми е станало съвсем осезаемо: кожата ми леко фосфоресцираше в тъмнината и аз се опитах да скрия ръце в ръкавите си и да вдигна яката си, за да не се виждам толкова, после пак се унесох. Част от мен искаше да заспи завинаги, за да не види нищо от това, което предстоеше да се случи.

Но си спомних нещо. Къде бях виждала отлюспената маска на стенещото същество. Това беше лицето на психолога на единайсетата експедиция — бях гледала интервюто му след завръщането му през границата. Тъкмо той беше казал със спокоен и равен глас: „В Зона X беше много красиво, много спокойно. Не видяхме нищо необичайно. Абсолютно нищо“. А после се беше усмихнал неопределено.

Започвах да осъзнавам, че тук смъртта не беше същото, както от другата страна на границата.

 

 

На следващата сутрин, с глава, изпълнена със стоновете на съществото, навлязох в онази част на Зона X, където пътеката поемаше стръмно нагоре, а черните мочурища от двете страни бяха осеяни с измамно мъртвите на пръв поглед блатни кипариси. Водата поглъщаше всеки звук, а неподвижната й повърхност отразяваше само сив мъх и клони. Обичах тази част от пътеката повече от всяка друга. Тук светът се отличаваше с бдителност, която можеше да се мери само с чувството за покой и усамотение. Неподвижността му едновременно те подканваше да свалиш гарда и те предупреждаваше да не го правиш. До базовия лагер оставаше километър и половина и аз вървях мудно в светлината, заобиколена от жуженето на насекомите във високите треви. Вече репетирах какво ще кажа на геодезиста, какво ще споделя и какво ще премълча.

Изведнъж сиянието в мен избухна. Имах време да отстъпя половин крачка надясно.

Първият изстрел ме уцели в лявото рамо, вместо в сърцето, и от силата му се извъртях и политнах назад. Вторият ме прониза отново вляво, като не толкова ме събори, колкото ме завъртя и аз сама се спънах. След дълбоката тишина, в която паднах върху склона и се затъркалях надолу, ушите ми забучаха. Лежах в подножието на пътеката, останала без дъх, едната ми ръка стърчеше в черната вода, а другата беше затисната под тялото ми. Отначало болката в лявата част на тялото ми беше толкова силна, сякаш някой постоянно ме разрязваше с голям нож и отново ме зашиваше. Тя обаче скоро утихна и стана по-скоро дразнеща, а раните от куршумите, по силата на някакъв клетъчен заговор, се смалиха до усещането за мънички животинки, които се гърчеха вътре в мен.

Минаха само няколко секунди. Знаех, че трябва да се раздвижа. За щастие, пистолетът ми беше прибран в кобура, иначе щеше да е отлетял нанякъде. Извадих го. Бях видяла мерника — малко кръгче във високата трева, бях разбрала кой ми е устроил засада. Геодезистът беше военна, и то добра, но не можеше да знае, че сиянието ме е предпазило, че шокът не ме е победил, че раната не ме е вцепенила с парализираща болка.

Обърнах се по корем с намерението да пълзя по края на водата.

Тогава чух гласа на геодезиста — викаше ме от другия край на дигата:

— Къде е психологът? Какво си й сторила?

Направих грешката да й кажа истината.

— Мъртва е — извиках аз с колкото мога по-треперлив и слаб глас. Исках засега да се фиксира върху позицията ми.

— Рискувай за възнаграждението — отвърна тя, сякаш хвърляше граната насреща ми. Явно бе мислила за това през цялото време, докато ме е нямало. Но думите й нямаха по-голям ефект върху мен, отколкото когато аз се бях опитала да ги използвам върху нея.

— Не съм убила психолога — изкрещях аз. — Тя скочи от върха на фара. Чуй ме! Ти ме рани тежко. Можеш да ме оставиш тук. Аз не съм ти враг.

Патетични думи, умолителни думи. Почаках, но геодезистът не отговори. Чуваше се единствено жуженето на пчелите сред дивите цветя и бълбукането на вода някъде в черното блато отвъд насипа. Погледнах към ослепително синьото небе и си помислих дали не е време да се раздвижа.

— Не ти вярвам! — извика тя. Гласът й прозвуча по-близо, явно се движеше в посока към мен от другата страна. — Ти се върна, но вече не си човек. Трябва сама да се убиеш, за да не го направя аз.

Небрежният й тон не ми хареса.

— Аз съм също толкова човек, колкото теб. Това е нещо съвсем естествено — отвърнах аз, но осъзнах, че тя няма да разбере, че говоря за сиянието. Искаше ми се да й кажа, че и аз съм нещо естествено, но не знаех дали е истина, пък и всичко това нямаше да ми помогне в случая.

— Кажи ми името си! — изпищя тя. — Кажи ми името си! Кажи ми проклетото си име!

— Това нищо няма да промени! Как би могло? Не те разбирам.

Вместо нея ми отговори тишината. Геодезистът нямаше да каже и дума повече. Аз бях демон, дявол, нещо, което тя не можеше или не искаше да разбере. Усещах как се приближава, приклекнала за прикритие.

Нямаше да стреля преди да се прицели добре, а аз изпитах желание да я засипя с дъжд от куршуми. Вместо това започнах полу да пълзя, полу да се влача към нея, като бързо се движех покрай водата. Тя може би очакваше да се опитам да се измъкна, като се отдалеча, но аз знаех, че с обсега на автомата й това би било равносилно на самоубийство. Опитах се да забавя дишането си. Исках да доловя всеки звук, който би издал местоположението й.

След миг чух стъпки срещу себе си от другата страна на хълма. Загребах кална пръст, направих я на топка и я хвърлих далеч надолу, откъдето идвах. Падна на петнайсетина метра от мен в края на черната вода, а аз стигнах до върха на склона и надзърнах към пътеката.

Темето на геодезиста стърчеше на около три метра пред мен. Тя пълзеше през високата трева. Видях я само за миг. Откри ми се за по-малко от секунда, след миг щеше да изчезне. Не се замислих. Не се поколебах. Застрелях я.

Главата й се изметна на една страна и тя се отпусна беззвучно на тревата, обърна се на гръб, простенвайки, сякаш някой я е обезпокоил насън, и остана неподвижна. Едната страна на лицето й беше обляна с кръв, а челото й изглеждаше гротескно обезобразено. Аз се спуснах обратно по склона. Гледах пистолета си. Бях едновременно и изненадана, и не, че наистина съм я уцелила. Чувствах се притисната между две бъдещата, макар че вече бях взела решението да живея в едно от тях. Сега бях само аз.

Когато погледнах отново — предпазливо и ниско залегнала, видях, че още лежи неподвижно просната на същото място. Досега никога не бях убивала. Предвид логиката на това място, не бях сигурна дали и сега наистина съм убила някого. Поне така си казвах, за да успокоя треперенето си. Защото въпреки всичко не спирах да си мисля, че можех да се опитам да поговоря по-дълго с нея, да я убедя, или пък да избягам.

Изправих се и тръгнах нагоре по хълма; всичко ме болеше, макар че в рамото ми бе останала само тъпата болка. Застанала над тялото й и пушката, паднала точно над окървавената й глава като удивителна, аз се зачудих какви ли са били последните й часове в базовия лагер. Какви ли съмнения са я глождили? Дали е тръгнала назад към границата, а после се е разколебала, върнала се е в лагера и пак е тръгнала, измъчвана от нерешителност? Несъмнено нещо я беше накарало да се изправи срещу мен. Или пък й е стигало да прекара сама една нощ в собствената си глава на това място. Самотата може да смаже човека, да го накара да си мисли, че трябва да предприеме действия. Дали ако се бях върнала по-рано, както бях обещала, всичко щеше да се развие другояче?

Не можех да я оставя там, но се поколебах дали да я занеса обратно в базовия лагер и да я погреба в старото гробище зад палатките. Сиянието в мен ме правеше неуверена. Ами ако тя имаше мисия на това място? Дали погребването й щеше да осуети способността да се променя, каквато може би имаше дори сега? Накрая затъркалях тялото й с все още еластична и топла кожа, и кървяща рана на главата, докато стигна до ръба на водата. После казах няколко думи за това, как се надявам да ми прости и как й прощавам, че е стреляла по мен. Не знам дали на този етап думите ми имаха значение и за двете ни. Всичко ми звучеше нелепо. Ако тя изведнъж възкръснеше, вероятно и двете щяхме да признаем, че нищо не си прощаваме.

Вдигнах я на ръце и нагазих в черното мочурище. Когато водата стигна до коленете ми, я пуснах и я гледах, докато потъваше. Щом и бялата анемона на протегнатата й лява ръка се скри от очите ми, тръгнах назад към брега. Не знам дали геодезистът беше религиозна, дали очакваше да възкръсне на небето или да стане храна за червеите. Кипарисите образуваха нещо като катедрала над тялото й, което потъваше все по-дълбоко.

Нямах време да асимилирам случилото се. Скоро след като се озовах отново на пътеката, сиянието узурпира много повече места, не само нервните ми центрове. Строполих се на земята, обвита като в пашкул от усещането за надвиснала зима от тъмен лед, а светлината се разливаше в ореол от бледосиньо сияние с бяла сърцевина. Парещи снежинки проникваха в кожата ми и ме горяха като с цигара. Не след дълго така замръзнах и се вцепених, затворена в собственото си тяло на пътеката, че очите ми не можеха да помръднат от дебелите стръкове трева пред мен и устата ми висеше полуотворена в пръстта. Сигурно трябваше да намеря утеха във факта, че са ми спестени болките от раните, но усещах призрачни присъствия в делириума си.

Спомням си само три моментни видения. В първото геодезистът, психологът и антропологът се взираха в мен през вълни, сякаш съм попова лъжичка, гледаща нагоре във водата на някакво езерце. Взираха се твърде дълго. Във второто седях до стенещото същество, положила ръка на главата му, и мърморех някакви думи, които след това не си спомнях. В третото гледах жива карта на границата, която беше изобразена като голям кръгъл ров, обграждащ Зона X. В него плуваха внушителни морски същества, които не знаеха, че ги гледам; изпитвах ужасна скръб от тази липса на внимание от тяхна страна.

Както разбрах по-късно от следите в тревата, изобщо не съм била замръзнала: гърчела съм се и съм се мятала по земята като червей, докато някаква далечна част от мен още е изпитвала агония, опитвала се е да умре заради нея, но сиянието не е позволило това да се случи. Ако можех да достигна пистолета си, мисля, че щях да се застрелям в главата… и да се радвам за това.

 

 

Невинаги ме бива да казвам на хората нещата, които смятат, че имат право да знаят, и дотук също пропуснах да спомена някои детайли за сиянието. Причината за това отново е надеждата първоначалното мнение на читателя за обективността ми да не се влияе от тези детайли. Опитах се да компенсирам, разкривайки повече лична информация, отколкото имах желание, отчасти поради връзката й с характера на Зона X.

Истината е, че в секундите преди геодезистът да се опита да ме убие, сиянието в мен се разшири и изостри сетивата ми. Почувствах преместването на хълбоците на геодезиста, която лежеше на земята, прицелена в мен. Чувах звука от капките пот, които се стичаха по челото й. Усещах миризмата на дезодоранта й и вкуса на пожълтялата трева, която беше смачкала, за да устрои засадата си. Когато я застрелях, то беше все още с тези изострени сетива, а уязвимостта й бе единствената причина да го направя.

Това беше внезапно, екстремна хипербола на онова, което вече преживявах. По пътя към фара и обратно сиянието се беше проявило като настинка. Имах леко повишена температура, кашлях и синусите ми бяха запушени. От време на време се чувствах отмаляла и замаяна. В тялото ми се редуваха въздушност и тежест, които така и не се уравновесяваха и аз или бодро подскачах, или се влачех.

Съпругът ми би подходил проактивно към сиянието. Би намерил хиляди начини да се опита да го излекува и да премахне белезите, не би ме оставил да се справям сама с него. Затова и когато бяхме заедно, понякога не му казвах, че съм болна. Но в този случай всички усилия от негова страна и моята признателност за тях биха били безсмислени. Човек може или да си губи времето в тревоги за смърт, която може и да не настъпи, или да се концентрира върху това, което му е останало.

Когато най-сетне дойдох на себе си, беше пладне на другия ден. Някак си бях успяла да се домъкна до базовия лагер. Бях изцедена, чувствах се като суха люспа, която трябваше да погълне почти пет литра вода през следващите няколко часа, за да се възстанови. Лявата страна на тялото ми пареше, но виждах, че раните зарастват бързо и вече можех да се движа. Сиянието, което беше проникнало в крайниците ми, като че ли водеше последна битка за превземането на тялото ми, но беше забавено от нуждата да се погрижи за травмите ми. Симптомите на настинка бяха затихнали, а лекотата и тежестта бяха заменени от непрестанно жужене вътре в мен, придружено за известно време от смущаващо усещане, сякаш нещо пълзеше под кожата ми и образуваше слой, който съвършено имитираше видимия.

Знаех, че не бива да се доверявам на това усещане за благополучие, че то може да е само пауза преди следващия етап. Всяко облекчение, че промените до момента не изглеждаха по-радикални от изострените сетива и рефлекси и слабото фосфоресцентно сияние на кожата ми, избледня пред това, което бях научила: за да държа сиянието под контрол, трябваше да продължавам да бъда наранявана, да преживявам травми. Да подлагам организма си на шок.

В този контекст, когато се изправих пред хаоса на базовия лагер, нагласата ми беше по-прозаична, отколкото би била при други обстоятелства. Геодезистът беше насякла палатките на тънки ленти от твърд брезент. Записите с информация, оставени от предишните експедиции, бяха изгорени; още личаха почернели страници, стърчащи от изпепелените цепеници. Беше унищожила всички оръжия, които не бе могла да вземе със себе си: беше ги разглобила старателно и беше пръснала частите им из целия лагер, сякаш да ми отправи предизвикателство. Навсякъде бяха разпилени празни консерви. В мое отсъствие геодезистът се беше превърнала в обезумял сериен убиец на неодушевени предмети.

Дневникът й беше захвърлен като примамка върху останките от леглото в палатката, заобиколен от множество карти, някои от които стари и пожълтели. Но беше празен. Малкото пъти, в които я бях виждала да се отделя от нас, за да „пише“ в него, са били измама. Тя никога не е имала намерение да допусне психологът или някоя от нас да разбере истинските й мисли. Осъзнах, че уважавам това й решение.

Все пак беше оставила едно последно лаконично съобщение, написано на листче хартия до леглото, което може би обясняваше враждебността й: „Антропологът се опита да се върне, но аз се погрижих за нея“. Геодезистът е била или луда, или твърде здравомислеща. Внимателно прегледах картите, но те не бяха на Зона X. Беше писала разни неща по тях, лични неща, които навяваха спомени, докато не осъзнах, че това са карти на места, които е посещавала или в които е живяла. Не можех да я виня, че се е връщала към тях, че е търсела в миналото неща, които да й дадат опора в настоящето, колкото и безплодно да е било това търсене.

Докато изследвах останките от базовия лагер, направих равносметка за положението, в което се намирах. Открих няколко консерви с храна, които тя някак си не беше забелязала. Беше пропуснала и няколко бутилки с питейна вода, които, както винаги, бях скрила в спалния си чувал. Макар че всичките ми проби липсваха — предположих, че ги е изхвърлила в черното блато на път към засадата — това нищо не решаваше или променяше. Пазех всички измервания и наблюдения за пробите си в малък бележник в раницата си. Щеше да ми липсва по-големият и силен микроскоп, но и този, който бях взела със себе си, щеше да ми свърши работа. Имах достатъчно храна, за да изкарам няколко седмици, ако не ядях по много. Водата щеше да ми стигне дори за три-четири дни повече, а и винаги можех да си преваря още. Разполагах с кибрит, който щеше да ми позволи да поддържам огъня цял месец, както и умения да разпаля нов без кибрит. Във фара ме чакаха още провизии — най-малкото, в раницата на психолога.

Навън видях, че геодезистът е добавила в старото гробище още един, прясно изкопан гроб, а пръстта беше струпала на купчина до него. В земята беше забит прост кръст от паднали клони. Дали го беше подготвила за мен или за антрополога? Или и за двете ни? Не ми се нравеше идеята да лежа до антрополога цяла вечност.

Малко по-късно, докато разчиствах, изведнъж ме напуши смях и ме накара да се превия на две от болка. Внезапно си бях спомнила как мия чинии след вечеря в деня, в който се прибра съпругът ми. Докато изхвърлях остатъците от спагети и пиле от една чиния, с удивление си мислех как едно толкова земно действие може да съжителства със загадката на неговото завръщане.