Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съдърн Рийч (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Annihilation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Джеф Вандърмиър

Заглавие: Анихилация

Преводач: Ирина Манушева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Екслибрис“

Година на издаване: 2014

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 978-619-7115-08-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7714

История

  1. — Добавяне

02: Интеграция

Сутринта се събудих с изострени сетива и дори грапавата кафява кора на боровете и обичайният бръснещ полет на кълвачите ми изглеждаха като малки откровения. Остатъчната умора от петдневния поход до базовия лагер беше изчезнала. Дали това беше страничен ефект от спорите или просто резултат от хубавото наспиване? Чувствах се толкова бодра, че не ме интересуваше.

Блаженият ми унес обаче беше прогонен от катастрофални новини. Антропологът си беше отишла, а личните вещи от палатката й — изчезнали. Още по-лошото от моя гледна точка беше, че психологът изглеждаше потресена, сякаш не беше спала. Стоеше с присвити очи и раздухана от вятъра коса. Забелязах засъхнала пръст отстрани на обувките й. Щадеше десния си крак, като че ли го беше ударила.

— Къде е антропологът? — попита геодезистът, докато аз стоях отзад и се опитвах да проумея ситуацията.

„Какво си направила с антрополога?“, бих попитала аз, но знаех, че няма да бъде справедливо. Психологът си беше същата, както преди; фактът, че знаех тайните на фокусите й, не я превръщаше непременно в заплаха.

Психологът направи странно изявление на фона на нарастващата ни паника:

— Снощи разговарях с нея. Това, което е видяла в онази… конструкция, я беше разтревожило дотолкова, че не искаше да продължи участието си в експедицията. Върнала се е у дома. Взела е частичен доклад със себе си, така че висшестоящите ще знаят как напредваме.

Навикът й да пуска тънки усмивки в най-неподходящия момент предизвикваше в мен желание да й ударя шамар.

— Но е оставила екипировката… и оръжието си — обади се геодезистът.

— Взела е само това, от което е имала нужда, така че да остане повече за нас, включително резервен пистолет.

— Смяташ ли, че ще ни трябва резервен пистолет? — попитах я аз.

Наистина ми беше любопитно. В определен смисъл намирах психолога за също толкова интересна загадка, колкото и кулата. Мотивацията й, съображенията й. Защо не използва хипноза сега? Може би някои неща не могат да се внушат или хипнозата губеше сила при повторение, или тя нямаше сила за това след събитията от предната вечер.

— Смятам, че не знаем какво ще ни трябва — отвърна тя. — Но определено нямахме нужда от антрополога, щом не беше в състояние да върши работата си.

Двете с геодезиста я изгледахме. Ръцете на геодезиста бяха скръстени. Бяхме обучени да наблюдаваме внимателно колегите си за признаци на внезапен психичен стрес или дисфункция. Вероятно и тя мислеше същото като мен: сега имахме избор. Можеше да приемем обяснението на психолога за изчезването на антрополога или да го отхвърлим. Ако го отхвърлехме, значи казвахме, че ни лъже, и следователно отхвърляхме и нейния авторитет в критичен момент. А ако се опитахме да проследим пътя към дома с надеждата да настигнем антрополога, за да потвърди версията на психолога… щяхме ли да имаме волята отново да се върнем в базовия лагер?

— Трябва да продължим с изпълнението на плана — заяви психологът. — Трябва да изследваме… кулата.

Думата „кула“ в този контекст звучеше като безсрамна молба за лоялност от моя страна.

Геодезистът се колебаеше, сякаш се бореше с внушението на психолога от предната вечер. Това ме разтревожи в друго отношение. Нямаше да напусна Зона X, преди да опозная кулата. Този факт се беше пропил във всяка моя клетка. Поради това не можех да си представя да изгубя още един член на екипа толкова скоро и да остана сама с психолога. Не и при положение, че не бях сигурна в нея и все още нямах идея за ефекта на спорите.

— Права е — казах аз. — Трябва да продължим мисията. Можем да се справим и без антрополога.

Сериозният поглед на геодезиста обаче ни даваше да разберем, че по-късно пак ще се върнем на въпроса за антрополога. Тя кимна намусено и извърна очи.

Психологът въздъхна от облекчение или изтощение.

— Значи решено — каза тя и заобиколи геодезиста, за да приготви закуска.

Досега закуската винаги се приготвяше от антрополога.

 

 

Когато отидохме при кулата, ситуацията отново се промени. Двете с геодезиста си бяхме приготвили леки раници с достатъчно храна и вода, за да прекараме целия ден долу. И двете бяхме взели и оръжията си. И двете бяхме сложили противогазите си, за да се предпазим от спорите, макар че за мен вече беше късно. И двете носехме каски с фиксирани челници.

Психологът обаче застана на тревата преди кулата, малко под нас, и заяви:

— Аз ще стоя тук да пазя.

— От какво? — попитах невярващо аз.

Не желаех да я изпускам от поглед. Исках да поеме риска на разузнаването, а не да стои горе с цялата си власт над нас, произхождаща от тази й позиция.

Геодезистът също не остана доволна. С почти умолителен тон, подсказващ високото ниво на потиснат стрес, тя каза:

— Трябва да дойдеш с нас. По-безопасно е, ако сме трите.

— Но вие трябва да бъдете спокойни, че входът е обезопасен — възрази психологът и зареди пистолета си. Острият стържещ звук отекна по-силно, отколкото очаквах.

Геодезистът стисна по-здраво автомата си, докато кокалчетата й побеляха.

— Трябва да дойдеш с нас.

— Няма полза от риска всички да слизаме заедно — каза психологът, а аз долових хипнотична заповедност в интонацията й.

Геодезистът отпусна ръката си върху автомата. Чертите на лицето й някак се размиха за миг.

— Права си — каза тя. — Разбира се, че си права. Напълно логично е.

По гърба ми полазиха тръпки на страх. Вече бяхме две срещу една.

Замислих се за кратко над това, докато премервах погледа на психолога, съсредоточен върху мен. Хрумваха ми все кошмарни, параноични сценарии. Как се връщаме горе, за да открием, че входът е запушен, или психологът ни блъсва долу, докато се изкачваме към откритото небе. Само че едно не се връзваше: тя можеше да ни убие в съня ни всяка нощ от изминалата седмица.

— Не е толкова важно — казах аз след секунда. — Тук горе си също толкова ценна, колкото там долу.

И така, двете с геодезиста заслизахме по стълбите, също като предния ден, под зоркия поглед на психолога.

 

 

Първото, което забелязах на площадката, още преди да стигнем по-широкото вито стълбище и да видим надписа на стената, беше, че… кулата диша. Кулата дишаше, а когато докоснах стените, усетих в тях отзвук от пулс… Не бяха направени от камък, а от жива тъкан. Все още бяха празни, но сега излъчваха особена сребристобяла флуоресценция. Светът сякаш се разлюля и аз се отпуснах тежко до стената; в следващия миг геодезистът стоеше до мен и се опитваше да ми помогне да стана. Мисля, че когато най-после се изправих, цялата треперех. Не знам как да предам значимостта на този миг с думи. Кулата беше живо същество. Ние се спускахме в жив организъм.

— Какво има? — чух геодезиста да пита. — Какво се случи?

Аз хванах ръката й и я притиснах до стената.

— Пусни ме!

Тя се опита да се отдръпне, но аз не й позволих.

— Усещаш ли това? Усещаш ли го?

— Какво да усещам? За какво говориш?

Изплаших я, разбира се. Държах се като невменяема.

И въпреки това не отстъпих:

— Вибрация. Някакъв ритъм.

Свалих ръката си от нейната и отстъпих назад.

Тя си пое дълбоко въздух, без да отлепва ръка от стената.

— Не. Може би. Не. Не, нищо.

— Ами стената? От какво е направена?

— От камък, разбира се.

В светлия полукръг на челника ми помръкналото й лице изглеждаше хлътнало, очите й — големи и оградени от тъмнина, а противогазът криеше носа и устата й, сякаш изобщо нямаше такива.

Аз също вдишах дълбоко. Исках да изприказвам всичко: че съм била контаминирана и че психологът ни хипнотизира много повече, отколкото сме подозирали. Че стените са изградени от жива тъкан. Но не го направих. Вместо това си стегнах задника, както се изразяваше съпругът ми. Защото щяхме да продължим напред, а геодезистът не виждаше това, което виждах аз, не преживяваше това, което преживявах аз. И не можех да я накарам да го види.

— Забрави — казах. — За секунда се дезориентирах.

— Трябва да се качим горе. Изпадаш в паника.

На всички ни бе обяснено, че в Зона X може да виждаме несъществуващи неща. Тя мислеше, че точно това се случва с мен.

Вдигнах кутийката на колана си.

— Не, не мига. Всичко е наред.

Беше шега — нескопосна, но все пак шега.

— Ти видя нещо, което го няма.

Нямаше да ме пусне току-така.

„А ти не виждаш това, което е там“, помислих си аз, но вместо това казах:

— Може би. Но това не е ли също важно? Не е ли част от всичко останало? От докладването? И нещо, което аз виждам, а ти не, може да се окаже съществено.

Тя претегли довода ми.

— Сега по-добре ли си?

— Отлично — излъгах аз. — Вече не виждам нищо.

Сърцето ми се чувстваше като животно, впримчено в гърдите ми, което се опитва да се измъкне навън. Геодезистът беше обградена от ореол от бяла фосфоресценция от стените. Нищо не избледняваше. Нищо не ме напускаше.

— Тогава ще продължим — реши тя. — Но ми обещай да ми кажеш, ако отново видиш нещо необичайно.

Помня, че едва не се изсмях. Необичайно? Като странен надпис на стената? Думи, изписани от малки колонии същества с неизвестен произход?

— Обещавам — казах аз. — И ти също, нали?

Обърнах нещата, за да я накарам да осъзнае, че същото може да се случи и с нея.

Тя кимна.

— Само не ме докосвай пак, за да не те ударя.

И аз кимнах. Нямаше да й хареса да й напомня, че физически съм по-силна от нея.

След това извратено споразумение двете продължихме надолу по стълбите в гърлото на кулата; дълбините ни се разкриваха като във филм на ужасите с такава красота и биоразнообразие, че не можех да възприема всичко. Но се опитвах, както винаги съм се старала от самото начало на кариерата си.

 

 

Моят магнит, мястото, за което винаги се сещах, когато ме питаха защо съм станала биолог, беше обраслият басейн в задния двор на къщата под наем, в която израснах. Майка ми беше майстор на ковано желязо и се радваше на известен успех, но твърде много обичаше алкохола и постоянно имаше проблеми с намирането на нови клиенти, докато баща ми, нереализиран счетоводител, специализираше във всякакви схеми за бързо забогатяване, които обикновено не носеха нищо; и двамата като че ли не умееха да се фокусират дълго върху каквото и да било. Понякога имах чувството, че случайно съм попаднала в това семейство.

Родителите ми нямаха нито воля, нито желание да почистят бъбрековидния басейн, макар да беше сравнително малък. Скоро след като се нанесохме, тревите по краищата му избуяха. Преобладаваха остриците и други високи растения. Ниските храсти покрай оградата около басейна скриваха телената й мрежа. В пукнатините на плочките по пътеката, обикаляща басейна, растяха мъхове. Нивото на водата бавно се покачваше от дъждовете, а повърхността й ставаше все по-отблъскваща от водораслите. Наоколо постоянно кръжаха водни кончета. Нанесоха се жаби и навсякъде виждах гърчавите, разкривени петна на поповите им лъжички. Водомерки и водни бръмбари превзеха басейна. Вместо да се отърва от сладководния си аквариум, както искаха родителите ми, аз пуснах рибките в басейна и някои от тях оцеляха въпреки шока. Започнаха да наминават местни птици като сиви и бели чапли, привлечени от жабите, рибите и насекомите. Като по чудо в басейна заживяха и малки костенурки, въпреки че представа си нямах откъде са се взели.

Броени месеци след нанасянето ни басейнът се превърна във функционираща екосистема. Бавно влизах през скърцащата дървена портичка и наблюдавах всичко от ръждивия сгъваем стол в един далечен ъгъл. Вътре в къщата родителите ми се занимаваха с всички банални, объркани неща, с които обикновено се занимаваха хората в човешкия свят, понякога дори шумно. Но аз лесно се потапях в микросвета на басейна. Въпреки силния си и основателен страх от удавяне, обичах да стоя край водата.

Интересът ми неизбежно се подклаждаше от безполезните лекции на притеснените ми родители относно хроничната ми интровертност, сякаш така щяха да ме убедят, че още държат положението в ръце. Подхвърляха ми, че нямам достатъчно (или никакви) приятели. Че не полагам усилия. Че мога да изкарвам пари с почасова работа. Но когато няколко пъти им напомних, че ми се налага да се крия от хулиганите на дъното на ямите в пустеещите полета зад училище, те нямаха отговор. Нито когато един ден „без причина“ забих кроше в лицето на една съученичка, която ми каза „здрасти“ на опашката в столовата.

И така, ние продължавахме да си живеем, затворени в различните си императиви. Те имаха техния си живот, аз — моя. Най-много ми харесваше да се преструвам на биолог, а когато се преструваш, често се превръщаш в това, на което подражаваш. Или в нелошо копие, погледнато от разстояние. Записвах наблюденията си за басейна в няколко дневника. Разпознавах всички жаби — Старият трътльо беше толкова различен от Грозния скокльо, знаех през кой месец мога да очаквам тревата да започне да бъка от техните малки. Знаех кои чапли са тук по цяла година и кои мигрират. Бръмбарите и водните кончета бяха по-трудни за разпознаване и по-мъчно можех да се досетя за начина им на живот, но въпреки всичко усърдно се стараех да ги разбера. Упорито избягвах всички учебници по екология и биология: исках да открия сама информацията.

Ако останеше на мен — единствено дете и спец в приложенията на самотата — наблюденията ми върху този миниатюрен рай можеха да продължат вечно. Дори монтирах водоустойчива светкавица на водоустойчив фотоапарат, който планирах да потопя под тъмната повърхност, за да направя снимки с помощта на дълъг кабел, свързан с копчето му. Нямам представа дали щеше да стане нещо, защото изведнъж изгубих лукса на времето. Късметът ни изневери и вече не можехме да си позволяваме наема. Преместихме се в малък апартамент, претъпкан с картините на майка ми, които до една ми приличаха на тапети. Тревогите ми за басейна се превърнаха в една от големите травми в живота ми. Дали новите собственици щяха да забележат красотата и да разберат колко важно е да го оставят така, както си е, или щяха да го унищожат и да подложат обитателите му на безсмислено клане в името на истинските функции на басейна?

Така и не разбрах — не можах да се насиля да отида там, въпреки че никога не забравих богатството на това място. Единственото, което можех да правя, беше да гледам напред и да прилагам всичко, което бях научила от наблюденията си. За добро или зло, никога не поглеждах назад. Ако финансирането на някой проект свършеше или местността, която изучавахме, бъдеше купена за застрояване, никога не се връщах там. Има смърт, която не бива да се очаква да преживяваме повторно, връзки, които са толкова дълбоки, че когато се прекъснат, усещаш как се къса нещо в теб самия.

Докато слизахме в кулата, за първи път от много време насам отново усетих тръпката на откривателство, която помнех от дете. И очаквах скъсването.

 

 

„Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите, които…“

Пред очите ни се разкриваха стъпалата — белите спираловидни зъби на невъобразим звяр, и ние продължавахме да слизаме, защото не виждахме друг избор. От време на време завиждах на геодезиста за ограничения й поглед. Вече знаех защо психологът ни е взела под крилото си и се чудех как го понася, след като няма кой да защити нея от… каквото и да било.

Отначало бяха „само“ думите и това беше достатъчно. Появяваха се винаги на едно и също ниво от лявата страна на стената и известно време се стараех да ги записвам, но те бяха много и усетът ми за тях се появяваше и изчезваше. Опитът да проследя смисъла им приличаше на измамна следа. Това беше едно от споразуменията, до които двете с геодезиста стигнахме веднага: да документираме физичния вид на думите, но да се върнем друг ден, за да заснемем дългото, безкрайно изречение:

„… да споделя с червеите, които се събират в мрака и заобиколя света със силата на живота и докато от сумрачните коридори на други места форми, които никога не биха могли да съществуват, се гърчат за нетърпението на малцина нивга невидели онова, което би могло да бъде…“

Чувството на тревожност, че пренебрегваме зловещия смисъл на думите, беше осезаемо. Отразяваше се на собствените ни изречения, когато говорехме помежду си, докато се опитвахме да определим биологичната действителност на това, което виждахме. Което и двете виждахме, защото психологът или искаше да видим думите и начина, по който са написани, или потискането на физическата реалност на стените на кулата беше монументална и изтощителна задача.

Изпитахме и други неща заедно по време на първоначалното ни спускане в тъмнината: въздухът стана по-хладен, но влажен, а с падането на температурите се усети и лека сладост, като на разреден нектар. И двете видяхме мъничките раковидни същества, които живееха сред думите. Таваните бяха по-високи, отколкото очаквахме, а на светлината на челниците ни, когато погледнахме нагоре, геодезистът съзря лъщящите, виещи се следи на охлювите и плужеците. Таванът беше осеян и с малки туфи мъх и лишеи, както и с дребни, дългокраки, прозрачни твари, които демонстрираха забележителна сила на опън и напомняха на пещерни скариди на кокили.

Имаше и други неща, които само аз виждах. Стените, които едва-едва се повдигаха и спускаха, докато кулата дишаше. Цветовете на думите, които се променяха вълнистообразно, като пулсиране на сепия. Призракът на предишни думи, написани със същия наклонен шрифт, който витаеше на седем-осем сантиметра над и под сегашните. Тези слоеве образуваха воден знак, защото бяха само белег върху стената, бледозелено или лилаво загатване, че тук някога е имало изпъкнали букви. Повечето като че ли повтаряха основната нишка, но някои се различаваха.

Известно време, докато геодезистът правеше снимки на живия надпис, аз четях думите фантоми, за да видя по какво се отличават. Беше трудно да ги разчета — имаше няколко припокриващи се нишки, които започваха, спираха и отново започваха. Лесно губех следите на отделните думи и фрази. Броят на призрачните надписи подсказваше, че кулата-същество правеше това отдавна… въпреки че при липсата на каквато и да било представа за дължината на всеки „цикъл“, не можех да дам дори приблизителна оценка в години.

Посланията на стената имаха и още един елемент. Не бях сигурна дали геодезистът го вижда. Реших да я пробвам.

— Разпознаваш ли това? — попитах я аз, като посочих една преплитаща се дантела. Отначало дори аз не я бях възприела като модел, но после забелязах, че покрива стената от нивото непосредствено под призрачните надписи до горния им край, а основната й нишка минаваше горе-долу през средата им. Смътно напомняше на скорпиони, навързани един за друг, които се надигат, само за да се включат отново в низа. Не знаех даже дали виждам език като такъв. Можеше да е просто декорация.

За голямо мое облекчение, и тя го виждаше.

— Не, не го разпознавам. Но не съм и специалист.

Обзе ме раздразнение, но не към нея. Мозъкът ми не беше подходящ за тази задача, нейният — също. Имахме нужда от лингвист. Ние можехме да гледаме тези плетеници цяла вечност, но най-оригиналната мисъл, която щеше да ми хрумне, беше, че напомнят на острите разклонения на твърд корал. На геодезиста може би й приличаха на притоци на широка река.

В крайна сметка обаче успях да реконструирам фрагменти от няколко варианта. „Защо да търся покой докато в света съществува зло“, „Божията любов ще огрее всеки, който разбира границите на издръжливостта, и той ще бъде простен“, „Избрани да служат на по-висша сила“. Ако основната нишка беше мрачна, непонятна проповед, то фрагментите споделяха същата цел, но без приповдигнатия синтаксис.

Дали не идваха от по-дълги разкази, може би от членове на предишни експедиции? Но ако беше така, каква беше целта им? И от колко години стояха тук?

Всички тези въпроси щяха да почакат, докато излезем отново на светло. Механично, като голем, само снимах ключовите фрази, макар геодезистът да си мислеше, че правя снимки на празната стена или на гъбите на основните думи под страничен ъгъл, за да се дистанцирам от мислите си за различните варианти. Основният надпис продължаваше и продължаваше да ме изпълва с безпокойство: „… в черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята…“

Тези думи някак ме смазваха. Взимах проби, но със свито сърце. Пълнех стъклените епруветки с мънички останки, които взимах с пинсети… но какво ли щяха да ми кажат те? Предчувствах, че няма да е много. Понякога усещаш, че микроскопът няма да ти покаже истината за нещата. Скоро звукът от пулса, носещ се от стените, стана толкова силен, че избрах момент, в който геодезистът гледаше в друга посока, и спрях да си сложа тапи в ушите, за да го заглуша. С противогази и полуглухи по различни причини, двете продължихме да слизаме надолу.

 

 

Трябваше аз да забележа промяната, не тя. Но след около час геодезистът спря на стъпалата под мен.

— Струва ли ти се, че думите на стените стават… по-свежи?

— По-свежи ли?

— По-нови.

Зяпнах. Бях привикнала към ситуацията и бях направила всичко възможно да бъда безпристрастен наблюдател, който само описва детайлите. Ала усетих как тази трудно извоювана дистанция се стопява.

— Би ли изключила челника си? — предложих аз и направих същото.

Геодезистът се поколеба. След предишната ми проява на импулсивност щеше да й бъде нужно известно време, докато отново ми се довери. Не с онова доверие, което води до необмислено подчиняване на молбата да потънем в пълен мрак. Но въпреки всичко тя го направи. Истината е, че нарочно бях оставила пистолета си в кобура на колана си и тя можеше за миг да ме отстрани с автомата си, като само с едно движение дръпне ремъка му и го свали от рамото си. В това предчувствие за насилие нямаше нищо рационално, но се появи от само себе си, сякаш пъхнато в главата ми от външни сили.

В тъмнината пулсът на кулата продължаваше да бие в тъпанчетата ми, а буквите и думите се полюшваха от трептенето на дишащите стени. Видях, че думите наистина изглеждат по-активни, цветовете — по-ярки, а пулсирането — по-силно, отколкото си го спомнях на горните нива. Ефектът беше по-забележим, отколкото ако бяха написани с мастило и писалка. Ярката, влажна лъскавина на новото.

Застанали на това невъзможно място, изпреварих геодезиста, за да бъде твърдението мое:

— Нещо под нас пише тези думи. Нещо под нас може би продължава да ги пише и сега.

Изследвахме организъм, който може би съдържаше втори загадъчен организъм, който използваше други организми, за да напише думите на стената. На този фон обраслият басейн от детството ми изглеждаше обикновен и едномерен.

Включихме отново челниците. В очите на геодезиста видях страх, но и странна решителност. Нямам представа какво виждаше тя в мен.

— Защо каза нещо? — попита тя.

Не разбирах.

— Защо каза „нещо“, а не „някой“? Не може ли да е „някой“?

Аз само свих рамене.

— Вземи си пистолета — каза тя с нотка на отвращение в гласа, прикриващо по-дълбока емоция.

Подчиних се, защото ми беше все едно. Но с пистолета в ръка се чувствах тромава и не на място, като че ли това не беше правилната реакция на сложната същност на това, срещу което се бяхме изправили.

Ако до този момент аз водех, сега като че ли си сменихме ролите, а с това се промени и характерът на разузнаването. Очевидно бяхме установили нов протокол. Спряхме да документираме думите и организмите на стената. Говорехме много по-бързо, съсредоточени върху тълкуването на мрака пред себе си. Шепнехме, сякаш някой можеше да ни чуе. Аз вървях напред, а геодезистът ме покриваше отзад, докато стигнахме до завоите. Там тя мина напред, а аз я последвах. В нито един момент не споменахме за връщане. Психологът, която ни пазеше горе, можеше да е на хиляди километри от нас. Ние бяхме заредени с нервната енергия на съзнанието, че долу може би ни чака някакъв отговор. Жив, дишащ отговор.

Поне може би геодезистът мислеше така. Тя не можеше да почувства или чуе пулса на стените. Но докато слизахме надолу, дори аз не можех да видя автора на тези думи в съзнанието си. Виждах само онова, което бях съзряла, когато се бях обърнала към границата на път за базовия лагер: трептяща и мъглява бяла празнота. Но знаех, че вероятно не е човек.

Защо? По много разумна причина — която най-после и геодезистът забеляза след още двайсет минути.

— Появи се нещо на земята — каза тя.

Да, на земята имаше нещо. От дълго време насам стълбището беше покрито с някаква утайка. Не се бях спирала да я огледам, понеже не исках да нервирам геодезиста — не бях сигурна дали тя ще я види. Утайката покриваше стъпалата от лявата стена до около шейсет сантиметра разстояние от дясната. Това означаваше, че запълваше около два и петдесет — два и седемдесет метра.

— Виждам го — отвърнах аз, без да обръщам внимание на треперещия й пръст.

Коленичих и насочих челника си към по-горните стъпала зад гърба си. Геодезистът се приближи и погледна през рамото ми. Утайката искреше като златна и беше осеяна с пръски с цвета на засъхнала кръв. Изглеждаше частично отразителна. Натиснах я с химикалката си.

— Малко лепкава, като тиня — казах аз. — Около сантиметър дълбока.

Общото ми впечатление беше, че нещо се плъзга надолу по стъпалата.

— Ами тези белези? — попита геодезистът, като се наведе напред и посочи отново. Шепнеше, което ми се струваше безполезно, а гласът й беше леко сподавен. Ала установих, че всеки път, когато забележех паника в нея, аз се чувствах по-спокойна.

Разгледах белезите. Може би се плъзгаха или влачеха, но достатъчно бавно, за да разкрият още повече в утайката след себе си. Белезите, които тя ми посочи, бяха овални, около трийсет сантиметра дължина и петнайсет ширина. Бяха разлети върху стъпалата, шест на брой в две редици. Резките във формите напомняха на следи, оставени от власинки, простиращи се до седем-осем сантиметра, преди да свършат с кръгове или възли. На двайсет-трийсет сантиметра вътре в тези следи имаше две ограждащи линии, които образуваха неправилен двоен кръг. Той се извиваше навън и навътре като подгъв на пола. След него имаше едва забележими индикатори за още „вълни“, сякаш оставени от сила, произлизаща от някакво централно тяло. Напомняше най-много на линиите по пясъка, които вълните оставят при отлив. Само дето тук нещо беше размило тези линии и те бяха размазани като рисунки с въглен.

Това откритие ме заплени. Не можех да откъсна поглед от следата и белезите от власинките. Мислех си, че такова същество би могло да коригира наклона на стълбите, също както геостабилизиращата камера би коригирала неравностите по пътя.

— Виждала ли си подобно нещо? — попита геодезистът.

— Не. — С усилие преглътнах по-язвителния си отговор. — Не, никога.

Някои трилобити, охлюви и червеи оставяха сравнително прости, но смътно сходни следи. Бях уверена, че никой в света отвън не бе виждал толкова сложни или мащабни следи.

— Ами това?

Геодезистът посочи едно стъпало малко по-нагоре.

Осветих го и видях нещо като отпечатък от обувка в утайката.

— Просто някоя от нашите обувки.

Толкова обикновено. Толкова скучно.

Светлината на челника й потрепери, когато тя поклати глава.

— Не. Виж.

Посочи моите и своите стъпки. Онзи отпечатък беше различен и се изкачваше нагоре по стълбите.

— Права си — съгласих се аз. — Това е друг човек, който е бил тук не много отдавна.

Геодезистът започна да ругае.

В онзи момент не ни хрумна да потърсим още следи от обувки.

 

 

Според записите, които ни бяха показали, първата експедиция не беше докладвала нищо необичайно в Зона X — само за празна, девствена пустош. Втората експедиция така и не се завърнала и не оставила почти никакви следи за следващата. Третата експедиция била съставена от индивиди с нелечими болести, на които оставали броени месеци нормален живот. Ако не се върнели, значи били преминали по-остра и сурова граница. Но когато те наистина не се завърнали и участта им станала известна, експедициите били прекратени за известно време. Когато отново започнали, в тях се включвали доброволци, които поне отчасти били запознати с действителния риск. Оттогава насам е имало и повече, и по-малко успешни мисии.

Единайсетата експедиция била много трудна… и особено лично за мен поради един факт, за който не бях откровена до момента. Нещо, което си спестих.

Съпругът ми участваше като медик в тази експедиция. Той никога не е искал да работи като лекар, а само в спешната медицина. „От онези, които правят триажа на място“, по собствените му думи. Беше привлечен за Зона X от свой приятел, който го помнеше от съвместната им работа за военноморските сили, преди мъжът ми да се прехвърли към линейките. Отначало той не каза „да“, не беше сигурен, но с времето го убедиха. Това породи доста кавги помежду ни, въпреки че така или иначе си имахме много затруднения.

Знам, че всеки би могъл да открие тази информация, но се надявам, че докато четете този разказ, ме намирате за надежден, обективен свидетел. Не някой, който е пожелал да отиде в Зона X поради някакво друго събитие, несвързано с целта на експедициите. И в определен смисъл това е точно така; участието на съпруга ми в друга експедиция в много отношения няма връзка с моите мотиви да се кандидатирам.

Но как можех да не бъда засегната от Зона X, дори само чрез него? Една вечер, докато лежах сама в леглото си, около година след като той пое към границата, чух, че в кухнята има някой. Въоръжена с бейзболна бухалка, излязох от стаята и включих всички лампи в къщата. Открих мъжа си до хладилника, още в експедиционните си дрехи, да пие мляко, докато не потече по брадичката и врата му. Тъпчеше се свирепо с остатъци, все едно не се бе хранил, както трябва, от месеци.

Аз занемях. Гледах го, сякаш беше мираж; сякаш ако помръднех или кажех нещо, щеше да изчезне.

Седнахме в дневната — той на дивана, аз на един стол срещу него. Трябваше ми известно разстояние от това внезапно привидение. Той не си спомняше как е напуснал Зона X, нито как се е прибрал вкъщи. Имаше съвсем смътни спомени за самата експедиция. Излъчваше странно спокойствие, нарушавано само от далечно чувство на паника, когато го питах какво е станало и той осъзнаваше, че тази амнезия не е естествена. Явно бяха изчезнали всички спомени за разпадането на брака ни, което беше започнало много преди споровете ни относно заминаването му. Сега в себе си таеше същата дистанция, за която явно и неявно ме бе обвинявал толкова пъти в миналото.

След малко изгубих търпение. Накарах го да си вземе душ, а после го заведох в спалнята, свалих дрехите му и го любих, като аз бях отгоре. Опитвах се да си върна останките от мъжа, когото помнех, онзи, който, за разлика от мен, беше открит, пламенен и вечно искаше да бъде полезен. Мъжът, който беше страстен яхтсмен и всяка година отиваше на двуседмично плаване с приятели. Сега не откривах никое от тези неща у него.

През цялото време, докато беше в мен, гледаше нагоре към лицето ми с изражение, което ми казваше, че ме помни, но сякаш в мъгла. Това го правеше по-реален, позволяваше ми да се преструвам.

Но само за кратко. Той се върна в живота ми само за двайсет и четири часа. На следващата вечер дойдоха да го отведат, а след като преминах през дългия, досаден процес на проверки по сигурността, продължих да го посещавам в института за наблюдение чак до края. В онова антисептично място, на което го изследваха и безуспешно се опитваха да пробият спокойствието и амнезията му. Той ме посрещаше като стар приятел, като котва, която може да му помогне да проумее съществуването си, но не и като любовница. Признавам, че ходех там, защото хранех надежда, че у него все още е останала искрица от човека, когото някога познавах. Ала така и не я открих. Дори в деня, в който ми казаха, че са му открили неподлежащ на операция рак, обхванал цялото му тяло, съпругът ми ме гледаше с леко озадачено изражение на лицето.

Осем месеца по-късно той почина. През цялото време не успях нито веднъж да проникна зад маската, да открия мъжа, когото помнех. Нито при личното си общуване с него, нито в интервютата, които даваше заедно с другите членове на експедицията. Между другото, всички умряха от рак.

Каквото и да се бе случило в Зона X, той не се върна оттам. Не и наистина.

 

 

Спускахме се все по-надолу в тъмнината. Длъжна бях да се запитам дали съпругът ми бе преживял тези неща. Не знаех как заразяването ми променя нещата. По неговия път ли вървях или той беше намерил нещо съвсем различно? Ако беше нещо подобно, дали реакциите му са били като моите и как са повлияли на хода на събитията?

Тинята ставаше все по-гъста и вече виждахме, че червените петна са живи организми, отделяни от онова, което се криеше под нас, защото се гърчеха в лепкавия пласт по земята. Цветът на субстанцията се беше усилил и сега приличаше на искрящ златен килим, постлан за нас по пътя ни към странен, великолепен бал.

— Да се връщаме ли? — питаше от време на време някоя от нас.

— Да отидем до следващия завой — отвръщаше другата. — Още малко и се връщаме.

Това беше изпитание за крехкото ни доверие. Изпитание за любопитството и увлечението ни, които вървяха ръка за ръка със страха ни. Изпитание за склонността ни към невежеството или риска. Усещането за обувките ни при внимателните ни стъпки в гъстата течност, начинът, по който лепкавостта й ни дърпаше, въпреки че съумявахме да се движим напред, постепенно щяха да се превърнат в инерция, знаехме това. Ако упорствахме твърде много.

Но после геодезистът сви зад следващия ъгъл, изведнъж отскочи назад и ме избута нагоре по стъпалата, а аз не й се противопоставих.

— На стъпалата долу има нещо — прошепна тя в ухото ми. — Нещо като тяло или човек.

Реших да не й напомням, че тялото може да бъде човек.

— Пише ли думи по стената?

— Не, свлечено е до нея. Само бегло го зърнах.

Дишаше учестено и плитко в противогаза.

— Мъж или жена?

Стори ми се, че е човек — каза тя, все едно не бе чула въпроса ми. — Стори ми се, че е човек. Така ми се стори.

Телата бяха едно, а срещата с чудовище — съвсем друго. Никое обучение не може да те подготви за това.

И все пак не можехме да се качим обратно и да излезем от кулата, без да изследваме тази нова загадка. Не можехме. Хванах я за раменете и я накарах да ме погледне.

— Каза, че прилича на човек, седнал до стената. Значи не е това, което проследяваме. Трябва да е свързано с другия отпечатък от обувка. Знаеш, че е така. Можем да рискуваме да го погледнем, а после ще се качим горе. Обещавам ти, че каквото и да открием, няма да продължаваме по-надолу.

Геодезистът кимна. Мисълта, че това е всичко, че няма да слизаме по-дълбоко, беше достатъчна да я успокои. Само още малко и скоро ще видиш слънцето.

Отново заслизахме надолу. Стъпалата тук изглеждаха особено хлъзгави, макар че може да е било и заради треперенето ни. Вървяхме бавно, като се подпирахме на празната плоча на дясната стена, за да не изгубим равновесие. Кулата беше тиха, притаила дъх, а пулсът й внезапно се забави и стана много по-далечен, или пък аз не го чувах заради бучащата кръв в ушите ми.

Свих зад ъгъла и видях фигурата. Насочих челника си към нея. Ако се бях поколебала и секунда повече, нямаше да имам куража да го направя. Това беше тялото на антрополога, отпуснато до лявата стена. Ръцете й бяха положени в скута, главата й беше наведена, сякаш за молитва, а от устата й изтичаше нещо зелено. Дрехите й изглеждаха странно размазани и неясни. От тялото й се излъчваше бледо, едва доловимо златисто сияние. Предполагах, че геодезистът изобщо не го вижда. Нямаше сценарий, в който да можех да си представя, че антропологът е жива. Единствената ми мисъл бе, че психологът ни е излъгала, и изведнъж присъствието й далеч над нас, на входа на кулата, ме притисна с непоносима сила.

Вдигнах ръка към геодезиста в знак да остане на мястото си и пристъпих напред, насочила челника си в тъмнината. Заобиколих антрополога, продължих малко напред, за да се уверя, че стълбището надолу е празно, и бързо се върнах при нея.

— Стой на пост, докато аз огледам тялото — наредих на геодезиста.

Не й казах, че съм усетила слабо ехо от нещо, което бавно се движи много по-надолу от нас.

— Тяло ли е? — попита тя.

Може би беше очаквала нещо доста по-странно. Може би си бе мислила, че фигурата само спи.

— Тялото на антрополога — отвърнах аз и видях как се напрягат раменете й, като осмисли информацията.

Без да каже и дума повече, тя ме заобиколи и застана до тялото, насочила автомата си към тъмнината.

Аз внимателно коленичих до антрополога. От лицето й не бе останало много, а по остатъците от кожата й имаше следи от изгаряне. От счупената й челюст, която изглеждаше така, сякаш някой я е отворил с един брутален удар, се изливаше поток от зелена пепел, образуваща купчинка върху гърдите й. По ръцете й, отпуснати в скута, нямаше останала кожа — само тънки, прозирни нишки и още белези от изгаряне. Краката й бяха като залепнали един за друг и полустопени, едната й обувка липсваше, а другата беше захвърлена до стената. Наоколо бяха разпилени част от същите епруветки за проби, които носех и аз. Строшената й черна кутийка лежеше на няколко крачки от тялото.

— Какво е станало с нея? — прошепна геодезистът.

Тя стоеше на пост и хвърляше бързи, нервни погледи към мен, сякаш каквото и да се бе случило, то още не е свършило. Като че ли очакваше антропологът да оживее в страховита форма.

Не й отговорих. Единственото, което можех да кажа, беше „Не знам“ — изречение, което започваше да се превръща в нещо като свидетел на нашето невежество или некомпетентност. Или и двете.

Насочих светлината на челника си към стената над антрополога. На около метър надписът ставаше хаотичен, скачаше нагоре и се спускаше, преди пак да се уравновеси…

„сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек…“

— Мисля, че е прекъснала създателя на надписа.

— И той й е причинил това?

Гласът й прозвуча така, сякаш ме молеше да намеря някакво друго обяснение.

Не можех да й го дам, затова не отговорих, а се върнах към наблюденията си под зоркия й поглед. Биологът не е детектив, но аз започнах да мисля като такъв. Огледах земята от всички страни, като идентифицирах първо собствените си стъпки, после тези на геодезиста. Бяхме размазали другите стъпки, но следите им още личаха. Преди всичко, онова нещо — каквото и да се надяваше геодезистът, не можех да мисля за него като за човек — явно беше изпаднало в някаква ярост. Вместо гладките плавни следи, тинестата утайка тук приличаше на водовъртеж по часовниковата стрелка, а следите от „крака“, както мислено ги наричах, се издължаваха и стесняваха от внезапната промяна. Но на върха на този водовъртеж отново се виждаха отпечатъци от обувки. Взех едната обувка на антрополога, като внимавах да не навлизам в зоната на веществените доказателства. Стъпките в средата на водовъртежа се оказаха наистина нейни и ги проследих покрай дясната стена, сякаш я беше прегръщала.

В съзнанието ми започна да се оформя картина. Антропологът беше слязла в мрака, за да наблюдава създателя на надписа. Блестящите стъклени епруветки около тялото ме караха да мисля, че се е надявала да вземе проби. Колко безразсъдно и неразумно! Да поеме такъв риск! А не ми изглеждаше нито импулсивна, нито смела. Останах там още секунда, а после се върнах назад по следите по стълбите, като за ужас на геодезиста, й дадох знак да остане на мястото си. Може би ако имаше по какво да стреля, щеше да се чувства по-спокойна, но разполагахме единствено с това, което раждаше въображението ни.

Десетина стъпала по-нагоре, точно там, откъдето за последно се виждаше мъртвото тяло, открих два чифта стъпки, обърнати един срещу друг. Едните бяха на антрополога. Другите не бяха нито моите, нито на геодезиста.

Нещата дойдоха на мястото си и изведнъж видях всичко в главата си. Психологът събужда антрополога посред нощ, хипнотизира я и двете заедно слизат до това място в кулата. Тук психологът дава заповед на хипнотизирания антрополог, заповед, за която сигурно е знаела, че се равнява на убийство, и антропологът отива право при нещото, което пише думите на стената, опитва се да вземе проба и загива, вероятно мъчително. Психологът побягва. И да, надолу липсваха следи от нейните обувки.

Съжаление или емпатия изпитвах към антрополога? Слаба, хваната в капан, без възможност за избор.

Геодезистът ме чакаше нетърпеливо.

— Какво намери?

— Имало е друг човек с антрополога.

Изложих й теорията си.

— Но защо й е било на психолога да го прави? — попита тя. — Нали бездруго всички щяхме да дойдем тук на сутринта?

Имах чувството, че я гледам от хиляди километри разстояние.

— Нямам представа. Но тя хипнотизира всички ни, и не само, за да ни успокои. Може би експедицията има различна цел от това, което са казали на нас.

— Хипноза. — Повтори думата, като че беше безсмислена. — Откъде знаеш? За хипнозата?

Геодезистът негодуваше — срещу мен или срещу теорията, не знаех, но я разбирах.

— Защото по някакъв начин станах неподатлива за нея. Тя те хипнотизира днес, преди да слезем тук, за да се увери, че ще изпълниш дълга си. Видях я как го прави.

Искаше ми се да призная, да й кажа как съм станала неподатлива на хипнозата, но бях убедена, че това ще бъде грешка.

— И ти не направи нищо? Ако е вярно?

Поне обмисляше възможността да ми повярва. Може би в съзнанието й все пак беше останал някакъв остатък, някакъв мъглив спомен от случилото се.

— Не исках психологът да знае, че не може да ме хипнотизира.

Освен това, аз исках да сляза в кулата.

Геодезистът помисли за секунда.

— Можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — продължих аз, — но едно трябва да повярваш: когато се качим обратно горе, трябва да бъдем готови за всичко. Може да се наложи да вържем или убием психолога, защото не знаем какво е намислила. И аз трябва да се кача първа, защото тя не може да ми повлияе. А ти си сложи тези. Може да ти помогнат срещу хипнотичното внушение. — И аз й подадох резервните си тапи за уши.

Тя колебливо ги взе.

— Не. Ще се качим заедно, едновременно.

— Това няма да бъде благоразумно — възразих аз.

— Не ме интересува. Никъде няма да ходиш без мен. Няма да те чакам в тъмнината да оправиш всичко.

— Добре — отвърнах аз след кратък размисъл. — Но ако видя, че иска да те принуждава против волята ти, ще трябва да я спра.

Или поне да се опитам.

— Ако си права. Ако казваш истината.

— Казвам ти истината.

— Ами тялото?

Значеше ли това, че сме се разбрали? Надявах се да е така. Или тя щеше да се опита да ме обезоръжи по пътя нагоре. Може би психологът вече я беше подготвила и за това.

— Ще оставим антрополога тук. Не можем да я носим, а и не знаем какви контаминанти бихме изнесли с тялото й.

Геодезистът кимна. Поне не беше сантиментална. И двете знаехме, че в това тяло не е останало нищо от антрополога. Правех всичко възможно да не мисля за последните мигове от живота на антрополога и за ужаса, с който е продължавала да се опитва да изпълни задачата си по чужда воля, макар това да е значело сигурна смърт. Какво ли беше видяла? В какво ли са били вперени очите й, преди всичко да потъне в мрак?

Преди да тръгнем нагоре, взех една от епруветките, разпилени около тялото. Вътре имаше следа от някаква гъста, напомняща на плът субстанция, излъчваща тъмнозлатисто сияние. Може би все пак беше успяла да вземе полезна проба преди края.

 

 

Докато се изкачвахме към светлината, с всички сили се опитвах да се разсея. Припомнях си отново и отново обучението си и търсех следа, къс информация, който да ме наведе на някакво прозрение за откритията ни. Но не намирах нищичко и можех само да се чудя на собствената си наивност да вярвам, че изобщо са ми казали нещо полезно. Както винаги, акцентът падаше върху собствените ни способности и познания. Колкото пъти се връщах назад, съзирах почти нарочно намерение да скрият информация и да ни заблудят, маскирано като загриженост да не ни уплашат или стресират.

Първото заблуждение беше картата, защото какво друго е една карта, освен начин да се подчертаят едни неща, а други да се направят невидими? Постоянно ни връщаха към картата, караха ни да запомняме детайли от нея. Инструкторът, чието име така и не разбрахме, шест дълги месеца набиваше в главите ни местоположението на фара спрямо базовия лагер и разстоянията между разрушените постройки. Километрите брегова ивица, които трябваше да изследваме. Почти винаги в контекста на фара, не на базовия лагер. Така свикнахме с тази карта, нейните измерения и мисълта за съдържанието й, че не ни хрумваше да питаме защо и дори какво.

Защо тази част от бреговата ивица? Какво може да има във фара? Защо лагерът беше и винаги е бил разположен в гората, далеч от фара, но сравнително близо до кулата (която, естествено, не съществуваше на картата)? Какво имаше извън картата? Сега, когато знаех колко хипноза се използва върху нас, осъзнавах, че самото фокусиране върху картата ни е било внушено. Че ако не задавахме въпроси, това също е било програмирано. Че фарът, символичен или реален, може да е бил подсъзнателен тригер за хипнотично внушение или епицентърът на всичко, което се бе разпространило и превърнало в Зона X.

Моето обучение върху екологията на това място също бе имало този заслепяващ ефект. Бях прекарала повечето време в запознаване с естествените преходни екосистеми, с флората, фауната и кръстосаното опрашване, които бих могла да очаквам да намеря тук. Но освен това настойчиво ми бяха припомнени знания за гъбите и лишеите, които сега, в светлината на думите върху стената, изпъкваха в съзнанието ми като действителната цел на цялото обучение. Ако картата е имала за цел само да отклонява вниманието ни, то обучението по екология е трябвало истински да ме подготви. Освен ако не ме хващаше параноя. Но ако не беше параноя, това значеше, че те са знаели за кулата, може би винаги са знаели за нея.

Подозренията ми продължаваха да нарастват. Бяха ни подложили на сурово обучение по оцеляване и боравене с оръжия, толкова сурово, че повечето вечери веднага заспивахме в отделните си стаи. Дори в малкото случаи, когато тренирахме заедно, бяхме разделени. На втория месец ни взеха имената. Единствените имена бяха на нещата в Зона X, и то само с най-общ етикет. Това също отвличаше вниманието ни от задаването на определени въпроси, до които можехме да достигнем, само ако знаехме конкретни детайли. Но правилните детайли, не като това, че в Зона X има шест вида отровни змии. Може би звучеше твърде пресилено, но не бях в настроение да отхвърлям дори най-невероятните сценарии.

Докато дойде време да пресечем границата, знаехме всичко… и не знаехме нищо.

 

 

Когато излязохме навън, психологът не беше там. Премигвахме срещу светлината и вдишвахме свежия въздух със свалени противогази. Бяхме готови за почти всякакви сценарии, но не и за отсъствието на психолога. За известно време това ни накара да се чувстваме така, сякаш се носим свободно и без посока в този обичаен ден, под яркото синьо небе, сред дългите сенки на дърветата. Извадих тапите от ушите си и открих, че вече не чувам пулса на кулата. За ума беше пълна загадка как е възможно това, което видяхме долу, да съществува едновременно със света горе. Като че ли се бяхме издигнали прекалено бързо от дълбоко гмуркане в морето, но вместо декомпресионна болест, ни следваха спомените за съществата, които бяхме видели. Продължавахме да издирваме психолога в околностите, убедени, че се крие. Донякъде се надявахме да я намерим, защото тя без съмнение имаше обяснение. След известно време стана патологично да претърсваме един и същ район около кулата, но почти час не можехме да намерим начин да спрем.

Накрая не можех повече да отричам истината.

— Няма я.

— Може би се е върнала в базовия лагер — предположи геодезистът.

— Ще се съгласиш ли, че отсъствието й е признак на вина?

Тя се изплю в тревата и внимателно ме изгледа.

— Не, няма. Може да й се е случило нещо. Може да й се е наложило да се върне в лагера.

— Видя следите. Видя тялото.

Геодезистът посочи с автомата си.

— Хайде просто да отидем в лагера.

Не можех да кажа какво си мисли. Не знаех дали се е обърнала срещу мен или просто е предпазлива. При всяко положение излизането на повърхността й бе вдъхнало дързост, а за мен беше по-добре да бъде несигурна.

Но когато стигнахме до базовия лагер, решителността на геодезиста пак я напусна. Психологът не беше и там. И не само това, но беше взела половината от провизиите ни и повечето оръжия. Или ги беше заровила някъде. Сега поне знаехме със сигурност, че е жива.

Трябва да разберете как се чувствах в онзи момент и как сигурно се чувстваше геодезистът — ние бяхме учени, свикнали да наблюдаваме природните явления или резултатите от човешката дейност. Не бяхме подготвени да се сблъскваме със свръхестественото, както изглеждаше. В необичайни ситуации човек може да намери успокоение дори в някого, когото смята за враг. Ето че сега бяхме на крачка от нещо безпрецедентно, а за по-малко от седмица от началото на мисията бяхме изгубили не само лингвиста на границата, но след това и антрополога, и психолога.

— Добре, предавам се — заяви геодезистът, хвърли автомата и се отпусна на един стол пред палатката на антрополога, докато аз тършувах вътре. — Засега ще ти повярвам. Ще го направя, защото нямам друг избор. Нямам по-добра теория. Какво ще правим?

Не открих никакви следи в палатката на антрополога. Още не можех да се преборя с ужаса от това, което й се бе случило. Да бъдеш принуден да отидеш на сигурна смърт против волята си. Ако бях права, психологът беше убиец — много повече от онова, което на практика беше убило антрополога.

Понеже не отговорих, геодезистът натъртено повтори:

— Та какво ще правим сега, по дяволите?

— Ще анализираме пробите, които взех, и ще проявим снимките — казах аз, като излязох от палатката. — Утре вероятно ще слезем отново в кулата.

Геодезистът се изсмя пресипнало, мъчейки се да намери подходящи думи. За секунда лицето й сякаш се готвеше да се разкъса, може би от напрежението на борбата с остатъците с някакво хипнотично внушение.

— Не. Няма да сляза пак там — заяви тя накрая. — И това е тунел, а не кула.

— Какво предлагаш ти?

Сякаш преминала някаква бариера, думите й станаха по-бързи и решителни:

— Ще се върнем при границата и ще чакаме да ни извадят. Нямаме ресурси да продължим, а ако си права, психологът се спотайва и крои нещо, или най-малкото мисли как да се оправдае. Ако ли не, ако е мъртва или ранена, защото нещо я е нападнало, това е още една причина да се махаме оттук.

Тя беше запалила цигара — една от малкото, които ни бяха дали — и издуха две дълги струйки дим през носа си.

— Не съм готова да се върна — възразих аз. — Не още.

Изобщо не бях готова, въпреки всичко, което се бе случило.

— Ти май наистина предпочиташ това място? — Всъщност това не беше въпрос, а в тона й прозираше нотка на съжаление или отвращение. — Мислиш ли, че това ще продължи още дълго? Нека ти кажа: виждала съм подобри шансове дори при военни маневри, симулиращи негативен изход.

Дори да беше права, очевидно я движеше страхът. Имах нужда от тактика за отлагане.

— Да видим какво сме донесли, после ще решим. Винаги можеш да тръгнеш за границата утре.

Геодезистът дръпна още веднъж от цигарата, докато обмисляше думите ми. Границата все пак беше на пет дни път.

— Права си — огъна се тя за момент.

Не й казах какво си мисля: че може да не се окаже толкова просто. Че е възможно да стигне до границата само по абстрактния начин, по който беше стигнал съпругът ми, оголена от всичко, което я прави уникална. Но не исках да я накарам да се почувства в безизходица.

 

 

Останалата част от следобеда прекарах в изследване на пробите под микроскопа върху импровизираната масичка пред палатката си. Геодезистът проявяваше снимки в своята палатка, служеща едновременно за тъмна стаичка — обезсърчителен процес за всеки, свикнал с цифровата фотография. После, докато снимките съхнеха, отново се зарови в картите и документите, останали в базовия лагер от предишната експедиция.

Моите проби разказваха поредица от загадъчни шеги с ключови фрази, които не разбирах. Клетките на биологичната маса, от която бяха изградени думите на стената, имаха необикновен строеж, но все пак в рамките на приемливото. Или много успешно имитираха определени видове сапротрофни организми. Мислено си отбелязах да взема проба от стената зад думите. Нямах представа колко дълбоко са вкоренени власинките, нито дали имат възли отдолу и тези власинки са само видимите стражи.

Тъканната проба от раковидното същество не се поддаваше на никаква интерпретация; това беше странно, но не ми говореше нищо. Имам предвид, че не открих клетки: само твърда кехлибарена повърхност с въздушни мехурчета. В онзи момент го изтълкувах като замърсена проба или доказателство за бързото разлагане на организма. По-късно — твърде късно, за да мога да я тествам — ми хрумна друга идея: че тъй като съм погълнала спорите на организма, самата аз причинявам реакция в пробата. Не разполагах с медицинското оборудване, необходимо за диагностиката, която би могла да ми разкрие други промени в тялото и ума ми след поглъщането.

Оставаше пробата от епруветката на антрополога. По очевидни причини я бях оставила последна. Накарах геодезиста да отдели една част от нея, да я сложи на предметно стъкло и да запише какво вижда през микроскопа.

— Защо? — попита тя. — Защо искаш аз да го направя?

Поколебах се.

— Хипотетично… би могло да има замърсяване.

Тя ме изгледа сериозно, със стиснати зъби.

— Хипотетично, защо ти да си повече или по-малко замърсена от мен?

Свих рамене.

— Няма конкретна причина. Но аз първа открих думите на стената.

Тя ме погледна, сякаш дрънкам глупости, и дрезгаво се изсмя.

— Затънали сме много повече. Наистина ли мислиш, че тези противогази са нещо повече от лепенка за рани? Предвид какво се случва тук?

Тя грешеше — надявах се да греши — но не я поправих. Хората омаловажават или опростяват информацията по толкова много причини.

Нямаше какво повече да се каже. Тя се върна към своята работа, а аз присвих око през микроскопа над пробата от онова, което бе убило антрополога. Отначало не знаех какво виждам, защото беше твърде неочаквано. Това беше мозъчна тъкан, и то не каква да е. Клетките определено бяха човешки с някои изменения. Помислих си, че пробата е повредена, но не от моето присъствие: бележките на геодезиста описваха съвършено точно това, което виждах и аз, а когато по-късно отново погледна пробата, тя потвърди, че нищо не се е променило.

Продължавах да се взирам през окуляра, да вдигам глава и отново да се взирам, сякаш не виждах добре. После се отпуснах, докато не започнах да виждам само заврънкулки и кръгчета. Наистина ли беше човешка? Или се преструваше на такава? Както вече казах, имаше изменения. И как беше успяла антропологът да вземе пробата? Просто е отишла до онова нещо с лъжичка за сладолед и го е попитала: „Може ли да взема биопсия от мозъка ти?“ Не, пробата трябваше да идва от краищата, от външността. Което означаваше, че не може да е мозъчна тъкан, а следователно, определено не беше човешка. Чувствах се по-объркана от всякога.

В този момент геодезистът се приближи и хвърли проявените снимки на масичката ми.

— За нищо не стават.

Всяка снимка на думите представляваше хаотично изобилие от светли, разфокусирани цветове. Всяка снимка на нещо друго беше излязла като пълна тъмнина. Няколкото междинни снимки също бяха нефокусирани. Знаех, че причината вероятно е бавното, равномерно дишане на стените, които успоредно с това може би излъчваха някаква топлина или други изкривяващи вълни. Тази мисъл ме подсети, че не съм взела проби от стените. Бях разбрала, че думите са организми. Знаех, че същото важи и за стените, но мозъкът ми продължаваше да ги възприема като инертна част от строителна конструкция. Защо да взимам проби от тях?

— Знам — каза геодезистът, разбрала погрешно ругатните ми. — Някакъв успех с пробите?

— Не, никакъв — отвърнах аз, без да вдигам поглед от снимките. — А с картите и документите?

Тя изсумтя.

— Нищо, по дяволите. Нищичко. Освен че всички изглеждат обсебени от фара — наблюдават фара, ходят до фара, живеят в проклетия фар.

— Значи нямаме нищо.

Тя не ми обърна внимание.

— Какво ще правим сега?

Личеше си с какво нежелание задава този въпрос.

— Ще вечеряме — отвърнах аз. — Ще се разходим малко наоколо, за да се уверим, че психологът не се крие в храстите. Ще помислим какво да правим утре.

— Ще ти кажа какво няма да правим утре. Няма да се връщаме в тунела.

— В кулата.

Тя ме изпепели с поглед.

Нямаше смисъл да споря.

 

 

Привечер, докато хапвахме до огъня, откъм солените блата се донесе познатото стенание. Почти не го забелязах, съсредоточена върху храната си. Беше много вкусна, макар да не знаех защо. Поглъщах я на големи хапки и си сипвах допълнително, а геодезистът ме гледаше смаяно. Общо взето, нямахме какво да си кажем. Да си говорим, значеше да планираме, а никой от моите планове нямаше да й хареса.

Вятърът се усили и заваля дъжд. Виждах как всяка капка пада като идеален течен диамант и отразява светлина въпреки мрака, усещах миризмата на морето и виждах надигащите се вълни. Вятърът беше като жив, проникваше във всяка моя пора и също имаше мирис, понесъл земното ухание на блатните тръстики. В тясното пространство на тунела се бях опитала да не обръщам внимание на промяната, но сетивата ми продължаваха да ми се струват твърде изострени, твърде проницателни. Започвах да свиквам, но в такива моменти си спомнях, че само преди ден съм била друг човек.

Редувахме се да стоим на пост. Загубата на сън изглеждаше по-малко неразумна в сравнение с риска психологът да се промъкне незабелязано: тя знаеше разположението на всички телове, а нямахме време да ги местим: Оставих геодезиста да поеме първата смяна в знак на доверие.

В полунощ тя дойде да ме събуди, за да я сменя, но аз вече бях будна заради гръмотевиците. Тя намусено се отправи към леглото си. Съмнявам се, че ми вярваше; предполагам, че просто нямаше сила да държи очите си отворени и секунда повече след напрежението от изминалия ден.

Дъждът отново се усили. Не се притеснявах, че вятърът ще ни отвее — палатките ни бяха военна разработка и можеха да устоят дори на ураган, но щом бездруго щях да стоя будна, исках да преживея бурята. Затова излязох навън под пороя от жилеща вода и яростните пориви на вятъра. Вече чувах хъркането на геодезиста в палатката й; вероятно беше спала и в по-тежки условия. По края на лагера светеха мъждивите аварийни светлини, които превръщаха палатките в триъгълници от сянка. Даже тъмнината ми изглеждаше по-жива и ме обгръщаше като нещо физическо. Не мога дори да кажа, че я усещах като зловещо присъствие.

В този момент се чувствах така, сякаш всичко е било сън — обучението, досегашният ми живот, светът, който бях оставила зад границата. Всичко това вече нямаше значение. Важно беше само това място, само този момент, и не защото психологът ме е хипнотизирала. Под въздействието на тази силна емоция аз гледах към брега през тесните, назъбени пролуки между дърветата. Там се беше събрал по-гъст мрак, слели се бяха нощта, облаците и морето. А някъде отвъд имаше друга граница.

И тогава, в тази тъмнина, го видях с очите си: пламъче от оранжева светлина. Бледа искра високо в небето. Това ме озадачи, докато не се сетих, че идва от фара. Докато гледах, пламъчето се премести наляво и нагоре, угасна и няколко минути по-късно се появи много по-високо. После угасна завинаги. Дълго го чаках да светне отново, но това не стана. По някаква причина, колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставах аз, сякаш на това странно място светлината — каквато и да било светлина — беше признак на цивилизация.

 

 

Буря имаше и в онзи последен цял ден с мъжа ми след завръщането му от единайсетата експедиция. Ден, който имаше яснотата на сън, на нещо странно, но познато — позната рутина, но странно спокойствие, повече от това, с което бях свикнала, преди да замине.

През последните седмици преди експедициите двамата неистово се карахме. Бях го притискала до стената, бях го замеряла с предмети. Само и само да пробия бронята на твърдоглавие, която, сега знам, може да му е била наложена с хипнотично внушение. „Ако заминеш — казах му тогава, — може да не се върнеш, а и да се върнеш, не бъди сигурен, че ще те чакам.“ На което той вбесяващо се изсмя и отвърна: „О, нима досега си ме чакала? И дойдох ли?“ Беше твърдо решен и всяко препятствие предизвикваше грубиянския му хумор, което си беше напълно нормално дори без хипноза. За него беше типично да вземе решение и да го следва, независимо от последствията. Да позволи на импулса да се превърне в мания, особено ако смяташе, че работи за кауза, по-важна от него самия. Това беше една от причините да остане и на втора мисия във флота.

Известно време връзката ни беше нестабилна, отчасти заради факта, че той беше много общителен, а аз предпочитах усамотението. Някога това беше източник на сила за нас, но този период беше отминал. При първата ни среща не само го намерих за красив, но и се възхитих на уверената му, открита природа, на потребността му да бъде сред хора — възприех го като здравословна противотежест на собствения си характер. Той имаше хубаво чувство за хумор и когато се запознахме — в един мол — заобиколи моята сдържаност, като се престори, че двамата сме детективи, работещи по определен случай, и сме там, за да наблюдаваме заподозрян. Така започнахме да си измисляме факти за живота на улисания кошер от хора, които жужаха около нас, а после и един за друг.

Отначало сигурно съм му се струвала загадъчна — с предпазливостта си, с потребността си да бъда сама, дори след като мислеше, че е пробил защитата ми. Или съм била ребус, който се е опитвал да реши, или си е мислил, че щом ме опознае по-добре, ще може да проникне до някакъв друг пласт, до ядро, в което вътре в мен живее друг човек. При един от скандалите ни той призна точно това — опита се да изкара кандидатирането си за експедицията признак на моето отблъскване преди това. После засрамено си взе думите обратно. Аз ясно му заявих, така че да няма заблуди: този човек, когото той се опитваше да опознае по-добре, не съществуваше; аз бях това, което изглеждах отвън. И това нямаше да се промени.

Един ден в началото на връзката ни, докато си лежахме в леглото — нещо, което често правехме по онова време — му разказах за басейна. Той беше очарован, може би дори си помисли, че ще последват и други интересни откровения. Избута настрани елементите, които говореха за самотно детство, и се фокусира изцяло върху басейна.

— Аз щях да пускам лодчици в него.

— А капитан без съмнение щеше да бъде Старият трътльо — отвърнах аз. — И всичко щеше да бъде щастливо и прекрасно.

— Не. Защото ти щеше да ми се сториш много упорита и намусена. Доста намусена.

— А ти щеше да ми се сториш лекомислен и щях да си пожелая костенурките да обърнат лодката ти.

— Аз пък щях да я ремонтирам и да стане още по-хубава, а после щях да разкажа на всички за намусеното момиче, което си говори с жабите.

Никога не си бях говорила с жабите, презирах антропоморфизирането на животните.

— И какво щеше да се промени, ако не се бяхме харесали като деца?

— О, аз все пак щях да те харесам — ухили се той. — Ти щеше да ме заплениш и аз щях да те следвам навсякъде. Без колебание.

Да, тогава си пасвахме, макар и по странен начин. Пасвахме си, защото бяхме толкова различни и се гордеехме от мисълта, че това ни прави силни. Толкова много и толкова дълго се любувахме на тази представа, че тя се превърна във вълна, която се разпени, едва след като оженихме… и с времето ни погуби по потискащо познати начини.

Но когато той се върна от експедицията, всичко това — и хубавото, и лошото — нямаше никакво значение. Не задавах въпроси, не подхващах старите спорове. Онази сутрин, когато се събудих до него след завръщането му, вече знаех, че времето ни заедно изтича.

Направих му закуска в кухнята, докато навън плющеше дъжд и просветваха светкавици. Седнахме на масата, която гледаше навън, към задния двор зад плъзгащите се стъклени врати, и си говорихме за незначителни неща, като похапвахме яйца и бекон. Той се възхити на сивия силует на новата хранилка за птици, която бях сложила, и на водоскока, в който подскачаха дъждовните капки. Попитах го дали се е наспал и как се чувства. Дори му задавах същите въпроси като предната вечер, като например тежък ли е бил пътят на връщане.

— Напротив, много лек — каза той, имитирайки някогашната си вбесяваща усмивка.

— Дълго ли беше?

— Никак даже.

Не можех да разгадая изражението му, но в безучастността му долавях нещо печално, нещо скрито, което искаше да се изрази, а не можеше. Откакто го познавах, съпругът ми никога не бе изглеждал тъжен или меланхоличен, и това малко ме плашеше.

Попита ме как върви научната ми работа и аз му разказах някои неща. По онова време работех за компания, специализирана в създаването на естествени продукти, които разграждат пластмаса и други бионеразградими материали. Беше отегчително. Преди това се бях занимавала с полева работа и се бях възползвала от различни научноизследователски стипендии. Още по-преди бях радикален еколог, участвах в протести и работех в една нестопанска организация, като набирах потенциални дарители по телефона.

— Ами твоята работа? — попитах аз предпазливо, без да съм сигурна колко още заобиколни въпроса мога да задам, готова всеки момент да се отдръпна от мистерията.

— О, нали знаеш — отвърна той, сякаш беше отсъствал само няколко седмици, а аз бях негова колежка, не любовница и съпруга. — Нали знаеш, както винаги. Нищо ново.

Той отпи дълбоко от портокаловия си сок — пи цяла минута с наслада, като че ли не съществуваше нищо друго, освен неговото удоволствие. После небрежно ме попита за други подобрения в къщата.

След закуска седнахме на верандата, загледани в пороя и локвите, които се събираха в билковата ни градинка. Почетохме, после влязохме вътре и се любихме. Беше някак еднообразно чукане като в транс, приятно само защото дъждовното време ни беше обгърнало като в пашкул. Ако до този момент се бях преструвала, повече не можех да се заблуждавам, че мъжът ми наистина стои до мен.

Следваше обяд и телевизия — намерих му повторение на яхтена регата с двучленни екипажи — и още незначителни разговори. Той ме пита за някои от приятелите си, но аз не можех да му отговоря. Не ги бях виждала. Те не бяха мои приятели; аз всъщност си нямах приятели, само наследявах неговите.

Опитахме се да поиграем на някаква игра и се смяхме на глупавите въпроси. После белите петна в паметта му станаха очевидни и спряхме да играем. Възцари се странна тишина. Той прочете вестника и част от любимите си списания, гледа новините. Или се престори, че го прави.

Когато дъждът спря, аз се събудих от кратката си дрямка на дивана и видях, че него го няма. Опитах се да не се паникьосвам. Обиколих къщата и накрая го намерих на алеята пред гаража. Стоеше пред яхтата, която си беше купил преди няколко години и сега пречеше да затворим докрай вратите на гаража. Всъщност беше малка — около двайсет фута, но той я обожаваше.

Приближих се и увих ръка около неговата. На лицето му беше изписано озадачено, някак печално изражение, сякаш си спомняше, че тази лодка е важна за него, но не и защо. Изобщо не ме забеляза, а продължи да гледа яхтата с нарастващо и съсредоточено неразбиране. Чувствах как се опитва да си спомни нещо важно, просто дори и по-късно не осъзнах, че то е засягало и мен. Че там, тогава, е можел да ми каже нещо жизненоважно, стига само да си беше спомнил какво. А ние просто стояхме там и макар да усещах топлината и тежестта му до себе си, и постоянния звук от дишането му, всъщност живеехме поотделно.

След малко не можех повече да понасям мълчанието и натрапчивата, безпътна анонимност на страданието му. Заведох го в къщата. Той не ме спря. Не се противопостави. Не се опита да погледне през рамо към лодката. Мисля, че в този момент взех решението. Само веднъж да беше погледнал назад. Само за миг да се бе съпротивлявал… всичко можеше да бъде различно.

На вечеря, точно когато той приключваше с храната, дойдоха да го вземат с четири-пет немаркирани коли и един бус с камери. Не влязоха грубо или с крясъци, размахали белезници и оръжия. Вместо това се приближиха почтително, би могло дори да се каже плахо: с онази бдителна предпазливост, с която човек посяга към невзривен снаряд. Той тръгна с тях, без да протестира, а аз им позволих да отведат този непознат от дома ми.

Не можех да ги спра, но и не исках. Последните няколко часа, които бях прекарала до него, бяха изпълнени с нарастваща паника. Все повече се убеждавах, че каквото и да му се е случило в Зона X, то го бе превърнало в черупка на някогашния му аз, в автомат, който прави всичко механично. Човек, когото не познавах. Всяко негово нетипично действие или дума ме отдалечаваше все повече от спомена за някогашния ми съпруг, а въпреки всичко, което се бе случило, за мен беше важно да запазя представата си за него. Затова и се обадих на властите: не знаех какво да правя с него, не можех да съществувам повече с промененото му състояние. Откровено казано, когато го видях да си тръгва, изпитвах най-вече облекчение, не вина и предателство. Какво друго можех да сторя?

Както вече казах, посещавах го в института чак до края. Дори на записаните под хипноза интервюта не казваше нищо ново, освен ако са го скрили от мен. Най-силно помня неизменната тъга в думите му. „Ходя цяла вечност от границата до базовия лагер. Отнема много време, а знам, че на връщане ще бъде още по-дълго. С мен няма никой. Съвсем сам съм. Дърветата не са дървета, птиците не са птици и аз не съм аз, а нещо, което ходи много отдавна…“

Това беше единственото нещо, което открих в него след завръщането му: дълбока, нескончаема самота, сякаш му беше даден дар, с който не знаеше какво да прави. Дар, който беше отрова за него и в крайна сметка го уби. А дали би убил и мен? Този въпрос се промъкваше в мислите ми, докато се взирах в очите му последните няколко пъти; много ми се искаше да прочета какво си мисли той, но все не успявах.

Докато се трудех на скучното си работно място в стерилната лаборатория, постоянно мислех за Зона X и как никога няма да разбера какво е да отидеш там. Никой не можеше да ми каже, а и никой разказ не би могъл да замести преживяването. И така, няколко месеца след смъртта на съпруга ми, кандидатствах за експедиция в Зона X. Досега никога не се бе случвало съпруг или съпруга на член на предишна експедиция също да изяви желание да участва. Мисля, че ме избраха отчасти, за да видят дали връзката ни би могла да има значение. Струва ми се, че ме приеха като експеримент. А може би от самото начало са очаквали да го направя.

 

 

На сутринта дъждът беше спрял и небето беше синьо, почти безоблачно. Само боровите иглички, посипани по покривите на палатките ни, мръсните локвички и нападалите клони по земята напомняха за снощната буря. Сиянието, заразило сетивата ми, вече изпълваше и гърдите ми; не мога да го опиша по друг начин. Вътре в мен имаше някакво сияние, тръпнеща енергия и очакване, които компенсираха липсата на сън. И това ли е част от промяната, питах се аз, но всъщност нямаше значение — не можех да се боря с това, което се случваше с мен.

Освен това трябваше да взема решение, разкъсвана между фара и кулата. Една част от сиянието искаше веднага да се върне към мрака; обяснявах си го с куража или неговата липса. Да скоча още сега в кулата, без да мисля, без да планирам — това щеше да бъде действие, продиктувано от вярата, от твърда решителност или безразсъдство, неподплатени от нищо. Но сега знаех, че предната нощ във фара е имало и някой друг. Ако психологът бе потърсила убежище там, можех да я проследя и да науча повече за кулата, преди да продължа изследването й. Това ми се струваше все по-важно, още повече след изминалата нощ, защото броят на неизвестните, свързани с кулата, се беше умножил десетократно. И така, когато отидох да говоря с геодезиста, вече бях избрала фара.

Утрото носеше аромата и усещането за ново начало, но не му бе писано да бъде такова. Геодезистът нямаше никакво желание да се връща в кулата, но това важеше със същата сила и за фара.

— Не искаш ли да разберем дали психологът е там?

Изгледа ме така, сякаш съм малоумна.

— Скрита на висока позиция с ясна видимост във всички посоки? На място, за което знаем, че е пълно с оръжия? Ще рискувам да остана тук. И ако имаш малко мозък, ще направиш същото. Може би ще „откриеш“, че не искаш дупка от куршум в главата. Освен това, тя може да е и другаде.

Упоритостта й ме разкъсваше. Не исках да се разделяме по чисто практически съображения — вярно, бяха ни казали, че предишните експедиции са складирали оръжие във фара — и защото вярвах, че е по-вероятно да се опита да си тръгне към дома, докато не съм там.

— Фарът или кулата — казах аз, като се опитах да заобиколя проблема. — А за нас ще бъде по-добре, ако намерим психолога, преди да слезем отново долу. Тя е видяла какво е убило антрополога. Знае повече, отколкото ни е казала.

И премълчаната мисъл: ако минеха ден или два, онова, което живееше в кулата и бавно пишеше думите по стените, щеше да изчезне или да се отдалечи толкова много, че никога да не успеем да го настигнем. Но това навяваше на плашещата представа за безкрайна кула с безброй нива, спускащи се в недрата на земята.

Геодезистът скръсти ръце.

— Ти май наистина не схващаш. Мисията свърши.

Страхуваше ли се? Или просто не ме харесваше достатъчно, за да се съгласи? Каквато и да беше причината, противопоставянето й ме вбеси също като самодоволното изражение на лицето й, и в този миг сторих нещо, за което сега съжалявам.

Казах:

— Няма полза от риска да се връщаме в кулата сега.

Мислех си, че умело съм изрекла един от хипнотичните сигнали на психолога, но лицето на геодезиста потръпна, като че ли временно изгуби ориентация. Когато сянката отмина, изражението й показваше, че е разбрала какво съм се опитала да направя. Не беше дори изненадана; по-скоро бях потвърдила впечатлението, което вече си беше създала за мен. А аз се уверих, че хипнотичните сигнали работят само при психолога.

— Готова си на всичко, за да постигнеш своето, така ли? — попита геодезистът, но фактът беше, че тя държеше автомата. А с какво оръжие разполагах аз? Казах си, че съм предложила този курс на действие, защото не исках смъртта на антрополога да остане напразна.

Понеже не отговорих, геодезистът въздъхна и с уморен глас каза:

— Знаеш ли, най-после го проумях, докато проявявах безполезните снимки. Какво ме тревожи най-много. Не е онова нещо в тунела или твоето поведение, или някоя постъпка на психолога. А тази пушка, която държа. Когато я разглобих, за да я почистя, видях, че е сглобена от трийсетгодишни части. Нито едно нещо, което носим, не е от настоящето. Нито дрехите, нито обувките ни. Всичко е вехтория. Реставрирани боклуци. През цялото време живеем в миналото. В някаква възстановка. Но защо? Защо? — Тя изсумтя. — И ти не знаеш.

Това беше най-дългата й реч досега. Искаше ми се да кажа, че тази информация е най-малката изненада в йерархията на всичко, което бяхме открили дотук. Но си замълчах.

— Значи ще останеш тук, докато се върна?

Сега това беше основният въпрос, затова не ми хареса нито бързината на отговора й, нито тонът:

— Обещавам. Каквото поискаш.

— Не казвай нещо, което не можеш да изпълниш — предупредих я аз.

Отдавна бях престанала да вярвам на обещания. На биологични императиви — да. На екологични фактори — да. На обещания — не.

— Майната ти.

Така оставихме нещата — тя седеше облегната на разклатения стол, хванала автомата си в ръце, а аз тръгнах да търся източника на светлината, която бях видяла предишната нощ. Носех раница, пълна с храна и вода, два пистолета, материали за взимане на проби и единия микроскоп. Някак си се чувствах по-спокойна, когато имах микроскоп със себе си. А колкото и да се бях опитвала да убедя геодезиста да дойде с мен, някаква част от мен се радваше на възможността да разузнавам сама, без да завися и да се тревожа за другиго.

Погледнах няколко пъти назад, преди пътят ми да завие. Геодезистът още си седеше там и ме гледаше като разкривено отражение на онова, което бях само допреди няколко дни.