Мари Лу
Феноменът (23)

Джун

Събудих се рязко, вдигнах глава и очите ми огледаха пространството. Халюцинацията е Метиъс изчезна. Намирах се в болнична стая, а от Дей нямаше и следа. Беше посред нощ. Не бяхме ли тук и по-рано? Имах блед спомен как Дей седи до леглото ми и как излиза на балкона, за да приветства екзалтирана тълпа. Сега го нямаше. Къде беше отишъл?

Отне ми още една секунда, тъй като бях замаяна, за да установя какво ме беше събудило. Не бях сама в стаята. Вътре имаше дузина войници от колониите. Една жена войник е дълга червена коса вдигна пистолета си и го насочи към мен.

— Това ли е тя? — попита жената, като продължаваше да ме държи на прицел.

Един по-възрастен войник кимна.

— Да. Не знаехме, че Дей укрива войник от републиката. Момичето е самата Джун Ипарис. Най-прочутият феномен на републиката. От корпорация „ДесКон“ ще са доволни. Такъв пленник ще струва много пари. — Той ми хвърли студена усмивка. — А сега, мила моя, ни кажи къде е Дей.

Изминаха шестнадесет минути. Войниците вързаха ръцете ми зад гърба с чифт белезници. Устата ми беше запушена. Трима от тях стояха близо до отворената врата на стаята, докато останалите бяха до балкона. Изстенах. Макар че треската ми беше преминала и ставите не ме боляха, главата ми все още бе замаяна. Къде беше отишъл Дей?

Един от войниците говореше в слушалката.

— Да — изрече той. Направи пауза, а след това: — Ще я преместим в килия. От „ДесКон“ ще измъкнат полезна информация от нея. Ще изпратим Дей за разпит, веднага след като го заловим. — Друг войник държеше вратата отворена с крака си. Осъзнах, че очакваха да пристигне медицинска носилка, за да могат да ме отведат. Това означаваше, че вероятно разполагах с по-малко от две или три минути, за да се измъкна.

Стиснах със зъби кърпата, която запушваше устата ми, потиснах гаденето и преглътнах. Мислите и спомените ми започваха да се объркват. Примигнах и се зачудих дали не халюцинирам. Патриотите бяха спонсорирани от републиката. Защо не успях да видя това по-рано? Беше толкова очевидно още от самото начало — натруфената мебелировка в апартамента, колко лесно Рейзър ни местеше от място на място, без да бъдем заловени.

Сега наблюдавах как войникът продължаваше да говори в слушалката. Как можех да предупредя Дей? Той сигурно беше излязъл през вратите на балкона — когато се върнеше, мен нямаше да ме има, а те щяха да са тук, готови да го разпитат. Възможно бе дори да смятат, че сме шпиони на републиката. Многократно прокарах пръст по пръстена от кламери.

Пръстенът от кламери.

Пръстът ми спря да се движи. След това постепенно започнах да измъквам пръстена от безименния си пръст зад гърба си и се опитах да развия спираловидните метални телчета. Един войник погледна към мен, но аз затворих очи и тихо изстенах от болка през кърпата, с която бе запушена устата ми. Той отново се върна към разговора си. Пуснах пръстите си надолу към спираловидните телчета на пръстена и го издърпах. Кламерите бяха завити шест пъти. Развих първите два. След това изпънах кламера и го огънах, като се надявах, че съм успяла да го свия във формата на буквата Z. От това движение получих болезнено схващане и на двете ръце.

Внезапно един от войниците на балкона спря да говори и започна да проверява улиците отдолу. Остана така известно време, а очите му шареха. Ако беше чул Дей, той със сигурност беше изчезнал. Войникът внимателно огледа покривите, после изгуби интерес и отново се върна на мястото си. Откъм далечния край на коридора на болницата чух някакви хора да говорят, както и трудния да бъде сгрешен с друго звук на колелца, движещи се по керамичния под. Медицинската носилка идваше насам.

Трябваше да побързам. Вмъкнах един, а после и втори от огънатите кламери в ключалката на белезниците. Ръцете ми бяха ужасно уморени, но нямах време за почивка. Внимателно избутах едно от телчетата навътре в ключалката и усетих как то се отърка във вътрешността, преди най-сетне да се допре до запънката на ключалката. Завъртях кламера и отместих запънката.

— „ДесКон“ идват насам с подкрепление — тихо се обади един от войниците.

Докато казваше това, аз избутах втория кламер и чух как щифтчето на ключалката изцъка тихичко, почти недоловимо. Двама войници и една медицинска сестра докараха носилката в стаята ми, спряха се за момент на прага, след което я избутаха към мен. Ключалката на белезниците ми се отвори — усетих как белезниците се изплъзнаха от ръцете ми с леко дрънчене. Един от войниците ме фиксира с блудкаво сините си очи и присви плътните си устни с намръщено изражение. Той забеляза едва доловимата промяна в изражението ми и чу цъкащия звук. Погледът му бързо се спусна към ръцете ми.

Ако исках да се измъкна, това беше единствената ми възможност.

Рязко се извъртях към единия край на леглото и подскочих. Белезниците паднаха върху леглото, а краката ми тупнаха на пода. Почувствах се зашеметена, сякаш бях блъсната от приливна вълна, но успях да се овладея. Войникът с насочен към мен пистолет извика предупредително, но реагира твърде бавно. Изритах с всички сили носилката — тя се преобърна, повличайки със себе си единия войник. Друг от охраната ме сграбчи, но аз се наведох и успях да се изплъзна от хватката му. Очите ми се спряха върху балкона.

Но там все още имаше трима войника. Те се втурнаха към мен. Успях да се изплъзна от двамата, но третият ме хвана през раменете и уви ръката си около врата ми. Хвърли ме на земята и ми изкара въздуха. Обезумяло се борех да се освободя.

— Не мърдай! — извика единият, докато другият се опитваше да ми нахлузи нов чифт белезници на китките. Той изрева, когато се обърнах и забих зъби дълбоко в ръката му.

Нямаше полза. Бях заловена.

Внезапно стъклото на вратата на балкона се разби на милион парчета. Войниците слисани се обърнаха. Всичко се въртеше. Сред виковете и тропота от стъпки видях двама души да нахлуват в стаята през балкона. Единият беше момиче, което разпознах. Киеде? — невярващо си помислих аз.

Другият беше Дей.

Киеде изрита единия войник във врата, а Дей се хвърли върху войника, който ме притискаше надолу, и го свали на пода. Преди някой да успее да реагира, Дей отново се беше изправил. Той ме сграбчи за ръката и ме издърпа на крака.

Киеде вече беше на перваза на балкона.

— Не стреляйте по тях! — чух как извика войник зад нас. — Те струват цяло състояние!

Дей бързо ме избута на балкона, след което се озова върху ръба на парапета с един скок. Двамата с Киеде се опитаха да ме задържат на крака, докато двама други пазачи се затичаха към нас.

Но аз започнах да се отпускам върху коленете си. Внезапният прилив на енергия не бе достатъчен да превъзмогна измъчващата ме от дълго време болест — бях твърде слаба. Дей скочи от перваза обратно на земята и коленичи до мен. Киеде изкрещя и блъсна един от войниците на земята.

— Ще се видим там! — извика тя към нас. След това се втурна в стаята сред цялата суматоха там и разблъска пазачите. Видях я как им се изплъзна и изчезна надолу по коридора.

Дей хвана ръцете ми и ги сложи около врата си.

— Не ме изпускай.

Когато се изправи, аз сплетох крака около кръста му и се притиснах до гърба му с всичка сила. Той се покатери на перваза на балкона, счупеното стъкло скърцаше под обувките му, след което скочи на издатината, която опасваше целия втори етаж. Веднага разбрах накъде бяхме тръгнали. Отправихме се към покрива, където ни очакваха изтребителите. Киеде беше тръгнала по стълбите. Ние бяхме поели по по-пряк маршрут.

Промъкнахме се до перваза на втория етаж. Бях отчаяно вкопчена в Дей. Кичурите на косата му се докоснаха до лицето ми, когато той издърпа и двама ни до издатината на третия етаж. Усещах учестеното му дишане, мускулите, които силно се притискаха до кожата ми. Оставаха още два етажа. Един войник се опита да ни последва, но се отказа и се втурна обратно навътре, за да тръгне по стълбите.

Дей изпитваше затруднения да намери опора за краката си, когато се изкатери на следващия етаж. Почти бяхме стигнали покрива. Войниците започнаха да се изсипват на поляната под нас. Виждах как насочват оръжията си нагоре. Дей стисна зъби и ме остави на перваза.

— Мини първа — прошепна той, след което ме повдигна.

Хванах се за най-горния перваз, събрах всички сили и се изтеглих горе. Когато най-сетне достигнах ръба, се извъртях и сграбчих ръката на Дей. Той също скочи на покрива. Погледът ми се спря върху тъмночервената ивица, обагрила ръката му. Сигурно я беше наранил при изкачването.

Чувствах се толкова замаяна.

— Ръката ти — започнах аз, но той само поклати глава, обгърна ме през кръста и ме поведе към най-близкия от наредените на покрива изтребители.

Войниците започнаха да прииждат откъм изхода на покрива — успях да огледам добре фигурата, която тичаше към нас. Киеде.