Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prodigy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Мари Лу

Заглавие: Феноменът

Преводач: Иван Костурков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 954-26-1365-2; 978-954-26-1365-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10411

История

  1. — Добавяне

Дей

По-късно същата нощ се отправих към главната конферентна зала и се присъединих към останалите, за да разбера за следващата фаза от мисията. Рейзър отново се беше върнал. Четирима патриоти продължаваха да работят в малка групичка в единия ъгъл на стаята — от това, което виждах, повечето бяха хакери, които анализираха как са закачени високоговорителите на различни сгради. Вече започвах да разпознавам неколцина от тях — един от хакерите бе плешив, с телосложение като на танк, макар и малко нисък, друг имаше огромен нос, който се намираше между едри, леко присвити очи върху много слабо лице, а третият беше момиче без едно око. Почти всеки имаше някакъв белег. Вниманието ми се насочи към Рейзър, който говореше на тълпата в предната част на помещението — фигурата му се очертаваше от светлината на екраните зад него, всички от които показваха карти на света. Проточих врат, като се надявах да зърна Тес да се върти насам-натам с останалите, за да я дръпна настрана и да се опитам да й се извиня. Когато най-сетне я забелязах обаче, тя стоеше заедно с още няколко обучаващи се медика и държеше някаква зелена билка в ръка, обяснявайки търпеливо как се използва. Или поне така си помислих. Реших да оставя извинението си за по-късно. Не изглеждаше да се нуждае от мен в този миг. Мисълта ме натъжи и ме накара да се почувствам особено неловко.

— Дей! — Тес най-сетне ме беше забелязала.

Аз й махнах бързо в отговор.

Тя си проправи път до мен, след което извади две хапчета и малка ролка с чист бинт от джоба си. Напъха ги в ръката ми.

— Ще бъдеш внимателен, нали? — каза задъхано тя и ме погледна строго. Нямаше и помен от напрежението между нас от по-рано. — Зная какъв ставаш, когато адреналинът ти се покачи. Недей да правиш прекалено налудничави неща. — Тес кимна към сините хапчета в ръката ми. — Те ще те стоплят, ако навън е много студено.

Кълна се, че тя се държеше като възрастна, достатъчно голяма, за да ми бъде настойник. Загрижеността на Тес ме стопли.

— Мерси, братовчедке — отвърнах аз и пъхнах подаръците й в джобовете си. — Хей, аз…

Тес спря моето извинение, слагайки ръка върху рамото ми. Очите й бяха големи, както винаги, и толкова успокояващи, че осъзнах как ми се прииска тя да можеше да дойде с мен.

— Било каквото било. Просто… обещай ми, че ще внимаваш.

Въпреки всичко тя ми беше простила толкова бързо. Дали ми беше казала онези неща по-рано в момент на превъзбуда? Дали още бе ядосана? Наведох се и бързо я прегърнах.

— Обещавам. А ти също внимавай. — В отговор тя ме прегърна през кръста, след което отиде при останалите млади медици, преди да успея да опитам отново да се извиня.

След като Тес си тръгна, отново насочих вниманието си към Рейзър. Той сочеше видеосигнал с растерна графика, който показваше някаква улица близо до железопътните линии на Ламар, покрай които ние с Киеде бяхме минали по-рано. Двама войника бързо преминаха през екрана, яките им бяха вдигнати, в опит да се предпазят от падащата суграшица, и всеки от тях дъвчеше горещи емпанадас. Устата ми се напълни със слюнка при тази гледка. Консервната храна на патриотите беше лукс, но, човече, какво ли не бих дал за горещ пай с месо.

— Като начало бих искал да уверя всички, че нещата вървят по план — обясни той. — Агентът ни успешно се срещна с Електора и му съобщи за нашия план за атентат, който служи за уловка. — Той огради с пръст една зона от екрана. — Първоначално Електорът беше планирал да посети Сан Анджело по време на обиколката си за повдигане на духа, след което да се отправи към Ламар. Носят се слухове, че вместо това той ще пристигне в Пиера. Няколко от нашите войници ще придружават Електора на мястото на неговите автентични бойци. — Погледът на Рейзър мина през мен, след което той посочи към екрана и замълча.

Видеоматериал замени растерния пейзаж от железопътните линии в Ламар — виждахме кадри от някаква спалня. Първото, което забелязах, бе една слаба фигура, която седеше на ръба на легло, а на коленете си бе подпряла брадичката си. Джун? Но стаята беше хубава — определено не ми приличаше на затворническа килия, — а креватът изглеждаше мек, с дебели пластове от одеяла, за каквито във времената, когато обитавах Езерния, бях готов да убия.

Някой ме хвана за ръката.

— Хей. Ето къде си бил, готин. — Паскао беше застанал до мен с онази постоянна, жизнерадостна усмивка, а бледите му очи пулсираха от вълнение.

— Хей — отвърнах аз и го поздравих с бързо кимване, преди отново да съсредоточа вниманието си върху екрана. Рейзър беше започнал да прави основен анализ на следващата част от плановете пред групата, но Паскао отново ме дръпна за ръкава.

— Ти, аз и още няколко от останалите паркури тръгваме след няколко часа. — Очите му се стрелнаха към видеото, преди отново да се върнат върху мен. — Слушай сега. Рейзър искаше да направя по-подробен разбор на екипа си. Току-що дадох указания на Бакстър и Джордан.

Почти не обръщах внимание на Паскао, защото вече бях сигурен, че малката фигура на леглото беше Джун. Трябваше да е тя заради начина, по който отмяташе косата си зад раменете и оглеждаше внимателно стаята от край до край с бърз поглед. Беше облечена в дебела пижама, но трепереше, сякаш стаята беше студена. Наистина ли тази елегантна спалня бе нейната затворническа килия? Спомних си за думите на Тес.

Дей, нима си забравил? Джун уби майка ти.

Паскао отново ме дръпна за ръката и ме накара да застана с лице към него, след което ме отведе обратно при групата.

— Слушай сега. Дей — прошепна отново той. — Тази вечер в Ламар ще пристигне пратка по влак. Тя ще съдържа голямо количество оръжия, екипировка, храна и всичко останало за войниците от бойния фронт заедно с пълен комплект части за лабораторно оборудване. Ние ще откраднем провизии и ще унищожим автомотриса, пълна с гранати. Това е тазвечерната ни мисия.

Сега Джун разговаряше с пазача, който стоеше близо до вратата, но едва долавях думите й. Рейзър беше приключил с обръщението си към хората в помещението и беше потънал в дълбок разговор с други двама патриоти, които от време на време сочеха нагоре към екрана, след което чертаеха нещо по дланите си.

— Какъв е смисълът на това да взривим цял вагон с гранати? — попитах аз.

— Мисията ще бъде покушението, което ще служи за уловка. Първоначално Електорът планираше да пристигне тук, в Ламар, но това бе, преди Джун да разговаря с него. Мисията ни тази вечер е да убедим новия лидер, ако все още не е убеден, че Джун му е казала истината. Освен това ще бъде и добра възможност да откраднем няколко гранати. — Паскао потри ръце с почти маниакално задоволство. — Ммм… Нитроглицерин. — Повдигнах вежди. — Аз и още трима паркури ще свършим работата с влака, но ще ни е нужен един специален паркур, който да отвлече вниманието на войниците и пазачите.

— Какво имаш предвид под специален?

— Имам предвид — отвърна многозначително Паскао, — че това бе причината Рейзър да реши да те вербува, Дей. Това е първата ни възможност да покажем на републиката, че ти си жив. Затова Киеде те накара да измиеш боята от косата си. Когато се разчуе, че си бил видян да унищожаваш влак в Ламар, хората ще полудеят. Малкият прочут престъпник на републиката все още е тук, дори и след като правителството се опита да го екзекутира? Ако това не предизвика чувството на недоволство у хората, нищо друго няма да успее. Хаос — това е нашата цел. Когато приключим, народът ще се изпълни с толкова ентусиазъм заради теб, че със сълзи на очи ще се молят да избухне революция. Това ще е перфектната атмосфера за атентат срещу Електора.

Вълнението на Паскао ме накара леко да се усмихна. Да създавам проблеми на републиката? Аз бях роден за това.

— Дай повече подробности — казах аз и му направих знак да се приближи.

Паскао погледна, за да се увери, че Рейзър още обсъжда плановете с останалите, след което ми намигна.

— Нашият екип ще откачи вагона с гранатите на няколко километра разстояние от гарата — когато пристигнем там, не искам повече от шепа войници да пазят влака. Сега, внимавай. Обикновено няма много войска близо до влаковите линии, но тази вечер ще е различно. Републиката ще ни издирва, след като е чула предупреждението на Джун за атентата, който използваме за примамка. Оглеждай се за допълнителни постове. Осигури ни необходимото време и се увери, че те ще те забележат.

— Добре. Ще ви осигуря време. — Скръстих ръце и посочих с пръст към него. — Само ми кажи къде трябва да отида.

Паскао се ухили и ме тупна силно по гърба.

— Чудесно. Ти със сигурност си най-добрият паркур сред нас — ще отвлечеш вниманието на тези войници без никакви проблеми. Ще се срещнем след два часа близо до входа, откъдето влезе. Ще си устроим парти. — Той щракна с пръсти. — О, и не обръщай внимание на Бакстър. Той просто е огорчен, че ти се радваш на специално отношение от мен и Тес.

Веднага след като се отдалечи, очите ми отново се насочиха към видеоекрана и замръзнаха върху фигурата на Джун. Докато записът продължаваше да върви, успях да доловя части от разговора на Рейзър.

— … достатъчно, за да чуя какво се случва — обясняваше той. — Тя го държи на позиция.

Видеовръзката показваше Джун, която сякаш задрямваше, опряла брадичка в коленете си. Този път нямаше никакъв звук, но аз го игнорирах. Тогава видях млад мъж с черна коса и елегантен черен плащ да влиза в килията й. Това беше Електорът. Той се наведе и започна да разговаря с нея, но не можех да разбера какво й казва. Когато се приближи до Джун, тя се напрегна. Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Цялата глъчка и суматоха заглъхна в далечината. Електорът сложи ръка върху брадичката на Джун и притегли лицето й към своето. Вземаше нещо, което смятах, че е предназначено само за мен, и внезапно почувствах покруса, чувство на загуба. Исках да откъсна очи, ала дори с периферното си зрение все още виждах как той я целуваше. Това сякаш продължаваше цяла вечност.

Наблюдавах сковано, докато те най-сетне се отдръпнаха един от друг и Електорът излезе от стаята, оставайки Джун сама, свита на леглото. Какво ли се случваше в ума й в този миг? Повече не можех да гледам. Канех се да обърна гръб, готов да последвам Паскао, далеч от тълпата и от тази сцена.

Но тогава нещо привлече вниманието ми. Погледнах към монитора. И точно в този миг видях Джун да прави сигнала ни, като вдигна два пръста до челото си.

Минаваше полунощ, когато Паскао, аз и още трима паркура изрисувахме очите си с широки черни ивици, облякохме тъмни фронтови униформи и надянахме военни кепета. След това излязохме от подземното скривалище на патриотите за първи път, откакто бях пристигнал. Някакви войници минаваха от време на време покрай нас, а когато се отдалечихме още малко и прекосихме железопътните линии, видяхме и други групички от тях. Цялото небе все още беше покрито с облаци и под бледите улични светлини виждах как обилно валеше суграшица. Тротоарът беше хлъзгав от водните капки и ледената киша, а въздухът миришеше на застояло — смесица от пушек и мухъл. Издърпах по-нагоре твърдата си яка, глътнах едно от сините хапчета на Тес и направо ми се прииска пак да съм с нея във влажните бедняшки квартали на Лос Анджелис. Докоснах праховата бомба, скрита под якето ми, за да проверя отново дали не се беше намокрила. В подсъзнанието ми сцената между Джун и Електора се разиграваше отново и отново.

Сигналът на Джун се отнасяше до мен. Коя част от плана искаше да спра? Да се откажа от мисията на патриотите и да избягам? Ако дезертирах сега, какво щеше да се случи с нея? Сигналът можеше да означава милион неща. Дори можеше да означава, че е решила да остане с републиката. Яростно изтласках мисълта от съзнанието си. Не, тя не би направила това. Дори и ако самият Електор я желае? Щеше ли това да я накара да остане?

Освен това си спомних, че видео връзката нямаше звук. Всяко друго излъчване, което бях гледал, имаше чист звук — Рейзър дори беше настоял звукът да бъде увеличен. Дали патриотите не го бяха спрели от тази видеовръзка? Криеха ли нещо?

Паскао ни накара да спрем в сенките на една алея недалеч от железопътната гара.

— Влакът пристига след петнадесет минути — обясни той, а дъхът му излизаше на облаци. — Бакстър, Айрис, вие двамата идвате с мен. — Момичето на име Айрис — високо, слабичко, с дълбоки очи, които шареха наоколо — се усмихна, но Бакстър се намръщи и стисна зъби. Игнорирах го и се опитах да не мисля за това, което той се опитваше да насади за мен в ума на Тес. Паскао посочи третия паркур, дребничко момиче с медночервени на цвят плитки, което постоянно ми хвърляше скришни погледи. — Джордан, ти ще трябва да откриеш и да ни посочиш вагона. — Тя вдигна палци към него.

Погледът на Паскао се премести към мен.

— Дей — прошепна той, — знаеш какво трябва да правиш.

Придърпах края на кепето си.

— Разбрано, братовчеде. — Каквото и да имаше предвид Джун, това не беше подходящият момент да изоставя патриотите. Тес все още се намираше в бункера, а аз нямах представа къде беше Идън. Нямаше начин да оставя и двамата в опасност.

— Ще ангажираш вниманието на войниците, нали? Накарай ги да те мразят.

— Това ми е специалитетът. — Посочих нагоре към скосените покриви и разпадащите се стени, които се извисяваха около нас. За един паркур тези покриви бяха като гигантски пързалки, излъскани от леда. В ума си благодарих на Тес — синьото хапче вече ме беше загряло отвътре и имаше същия облекчаващ ефект като купичка гореща супа в леденостудена нощ.

Паскао ми се ухили с широка усмивка.

— Е, добре тогава. Да им покажем какво значи приятно прекарване.

Наблюдавах как другите бързо се отдалечаваха покрай железопътните релси през завесата на суграшицата. Тогава пристъпих още по-навътре под сенките и огледах сградите. Всички до една бяха стари и нашарени с опори за краката — и за да бъдат нещата още по-забавни, стените им бяха пресечени от мрежа от ръждясали метални греди. Най-горните етажи бяха напълно разрушени и вместо таван, над тях се простираше нощното небе. Други имаха скосени, покрити с керемиди покриви. Въпреки всичко, нямаше как да не изпитвам леко вълнение. Тези сгради бяха раят за един паркур.

Тръгнах обратно надолу по улицата в посока към гарата. Имаше поне две групички войници, може би дори повече, които не можех да видя от другата страна. Някои бяха строени покрай релсите в очакване, пушките им бяха вдигнати на рамо, черните ивици по очите им блестяха влажни под дъжда. Тогава смъкнах още по-надолу кепето си. Беше време за шоу.

Намерих добра опора за крака си на една стена и олюлявайки се, си проправих път нагоре към покрива. Всеки път, когато подвивах крака си, прасецът се докосваше до изкуствения имплант. Металът беше леденостуден, дори и през плата на дрехата ми. Няколко секунди по-късно се бях настанил зад един разпадащ се комин на третия етаж. Оттук можех да видя, че имаше трета група войници от другата страна на гарата, точно както очаквах. Отидох до другия край на зданието, след което заподскачах безшумно от сграда на сграда, докато не се озовах на върха на един скосен покрив. Сега се намирах достатъчно близо, за да видя израженията по лицата на войниците.

Бръкнах в джоба си, за да се уверя, че праховата бомба все още е почти суха, след което приклекнах върху покрива и зачаках.

Изминаха няколко минути.

Тогава се изправих, извадих праховата бомба и я хвърлих колкото може по-надалеч от жп гарата.

Буум. Тя експлодира и образува гигантски облак в момента, в който докосна земята. Мигновено прахът покри целия район и се спусна вълнообразно надолу по улиците. Чух войниците близо до гарата да викат — един от тях изкрещя:

— Ей, там! Три пресечки по-надолу!

Добре, че забеляза очевидното, войнико. Група от тях се отдалечи от гарата и бързо се насочи към мястото, където облакът с прах беше покрил улиците.

Плъзнах се надолу по скосения покрив. Няколко летви се отчупиха тук-там и разпръснаха във въздуха дъжд от ледена мъгла, но от виковете и суматохата под мен не можех да чуя дори себе си. Самият покрив беше хлъзгав като мокро стъкло. Набрах скорост. Суграшицата ме блъскаше още по-силно по бузите — приготвих се, когато стигнах най-долната част на покрива, и се изстрелях във въздуха. От земята сигурно приличах на някакъв фантом.

Ботушите ми стъпиха върху скосения покрив на съседната сграда, която се намираше точно до гарата. Вниманието на войниците, които все още бяха тук, беше отвлечено и те гледаха втренчено към улицата в посока на прахта. Подскочих леко накрая на този втори покрив, след което се улових за уличната лампа и се спуснах чак до долу по стълбата. Приземих се с бързо приглушено скърцане върху ивиците от лед на тротоара.

— Последвайте ме! — извиках аз към войниците. Те ме забелязаха чак сега — просто още един невзрачен войник с тъмна униформа и черна ивица през очите. — Атакуват един от складовете ни. Вероятно са патриотите, които най-сетне излизат на светло. — Посочих наляво и на двете групи. — Всички. Заповед на командира, побързайте! — След което се обърнах на пети и се затичах в обратна посока.

И разбира се, веднага последва тропотът на ботушите им. Нямаше начин тези войници да се осмелят да не се подчинят на своя командир, дори ако това означаваше да оставят постовете си временно неохранявани. Понякога просто няма как да не харесваш републиката и желязната й дисциплина.

Продължавах да тичам.

Когато приведох войниците през четири или пет пресечки покрай облака от прах и няколко склада, внезапно смених посоката си надолу към една тясна алея. Преди те да успеят да завият зад ъгъла, се затичах право към една от стените на уличката и когато бях на няколко метра разстояние, подскочих нагоре и се оттласнах от тухлите. Ръцете ми се изпънаха. Успях да се хвана за корниза на втория етаж и използвайки инерцията, скочих към него. Краката ми се приземиха здраво върху ръба.

Докато войниците се спуснаха по същата алея, аз се бях слял с потъналия в сянка процеп на един прозорец на втория етаж. Чух как първият войник се спря, а след това обърканите им възклицания. Сега е най-подходящият момент — помислих си аз. Протегнах се, свалих кепето и оставих светлорусата ми коса да пада свободно. Един от войниците обърна глава достатъчно бързо, за да види как се шмугнах от процепа на прозореца и завих зад ъгъла на корниза на втория етаж.

— Видяхте ли това? — извика невярващо някой. — Това не беше ли Дей? — Докато мушках крака в празното пространство между старите тухли и се издърпах нагоре към третия етаж, гласовете на войниците се промениха от объркани на разгневени. Някой извика на другите да ме застрелят. Аз просто стиснах зъби и със скок се качих на третия етаж.

Първият куршум рикошира от стената. Един се заби на сантиметри от ръката ми. Аз не спрях, а подскочих към най-горния етаж и се метнах към скосения покрив с едно движение. Още искри просветнаха от тухлите под мен. В далечината видях гарата — влакът беше пристигнал, наполовина скрит зад парата, паркиран без абсолютно никакъв надзор, като изключим няколкото войника, които бяха слезли от него.

Затичах се нагоре по покрива и се плъзнах надолу от другата му страна, след което направих още един летящ скок към следващия покрив. Долу под мен, няколко войника се бяха втурнали обратно към влака. Може би те най-накрая бяха осъзнали, че всичко това бе послужило за отвличане на вниманието им. Изпуснах от поглед гарата, едва когато отново прелетях към следващия покрив.

Оставаха две пресечки.

Последва експлозия. Ослепителен яростен облак се издигна до железопътната линия и дори покривът, върху който се намирах, потрепери. От ударната вълна загубих равновесие и паднах на колене. Ето я струята от експлозията, за която Паскао спомена. Наблюдавах известно време отприщилия се огнен ад и размишлявах. Много войници щяха да се насочат натам — беше опасно, но ако работата ми бе да оповестя на републиката, че съм жив, то трябваше да се уверя, че са ме видели колкото се може повече хора. Отново се изправих на крака и се затичах по-силно, напъхвайки косата си обратно под кепето. Войниците под мен се бяха разделили на две групи — едната беше хукнала към експлозията, а другата продължаваше да ме преследва.

Внезапно намалих скоростта и спрях. Войниците минаха точно покрай сградата, върху която се намирах. Без да губя нито секунда повече, аз се плъзнах надолу по покрива и се провесих от ръба на улука. Поставих крак върху опората. Първо — единия, а после — другия. Скочих върху тротоара. Вероятно войниците току-що бяха осъзнали, че са ме изгубили, но аз вече се бях слял със сенките на земята. Сега тичах с равномерно темпо по улицата, сякаш съм просто един обикновен войник. Насочих се към влака.

Суграшицата валеше по-силно. Пламъците, останали след експлозията, осветяваха нощното небе, а аз се бях приближил достатъчно близо до влака, за да чувам викове и тропот от крака. Дали Паскао и останалите бяха успели да се измъкнат невредими? Забързах крачка. През падащата суграшица видях очертанията на още войници и спокойно се присъединих към колоната им, докато тичахме покрай влака. Те се бяха втурнали към огъня.

— Какво стана? — извика един от тях към свой колега.

— Не знам… Чух, че някакви искри подпалили товара.

— Това е невъзможно! Вагоните са изцяло покрити…

— Някой да се свърже с командир Десото. Патриотите направиха своя ход — информирайте Електора… те…

Диалогът продължи, но аз пропуснах последната част от изречението. Постепенно забавих темпо, докато не излязох отново от строя, след което се шмугнах в тесния процеп между два вагона. Всички войници, които виждах, продължаваха да се движат към пламъците. Други бяха в района, където хвърлих праховата бомба, а тези, които ме преследваха, сигурно все още бяха объркани и претърсваха щателно улиците, по които бях минал. Изчаках, за да съм сигурен, че около мен нямаше никой. Тогава се измъкнах между вагоните и се затичах към противоположната страна на релсите, по които бяха тръгнали другите войници. Отново пуснах косата си. Сега просто трябваше да избера подходящия момент за грандиозната ми поява.

На всеки вагон, покрай който минах, имаше обозначителна маркировка. Въглища. Мобилни оръдия. Амуниции. Храна. Изкуших се да спра пред последния, но в мен просто говореше момчето от Езерния сектор. Напомних си, че вече не събирах отпадъци от улицата и че патриотите разполагаха с пълен килер провизии в щабквартирата. Заставих се да продължа. Още обозначителни маркировки. Още запаси за бойния фронт.

Тогава минах покрай един обозначителен знак, който ме накара да спра. Тръпки побиха ръцете и краката ми. Върнах се назад, за да видя отново обозначителния знак на вагона, за да се убедя, че не си въобразявах.

Не. Той беше тук, щампован върху метала. Знакът, който бих разпознал навсякъде.

Пресечената по средата буква Х. В ума ми настъпи хаос — видях изрисувания с червена боя символ, с който бе маркирана вратата на майка ми, патрулите за проверка на заразата, които се движеха от къща на къща в Езерния, Идън, който беше отведен. Нямаше начин този знак да означава друго, освен че брат ми, или нещо свързано с него, се намираше в този влак.

Целият ми интерес към плана на патриотите се изпари от главата ми. Идън може би е тук.

Видях, че двете плъзгащи се врати на вагона бяха заключени, затова отстъпих няколко крачки назад и се затичах към него. Когато бях достатъчно близо, скочих, направих три бързи стъпки по стената на вагона, хванах се за ръба му и се издърпах нагоре.

По средата на покрива на мотрисата имаше запечатан метален капак, който вероятно се използваше за достъп до вътрешността. Пропълзях до него, прокарах пръсти по краищата му и открих четирите ключалки, които го държаха затворен. Трескаво ги отключих. Войниците трябваше да се върнат всеки миг. Започнах да бутам капака с всички сили. Той се открехна леко, което бе достатъчно за мен да се промуша и да скоча.

Приземих се с глухо тупване. Беше толкова тъмно, че първоначално не виждах нищо. Протегнах ръце и докоснах нещо, което приличаше на стъклена повърхност. Бавно започнах да различавам околната обстановка.

Стоях пред стъклен цилиндър, висок и широк колкото вагона, с гладка метална обвивка отгоре и отдолу. Той излъчваше съвсем лека, синя светлина. Малка фигура лежеше на пода, а някакви тръбички излизаха от едната й ръка. Веднага разбрах, че това беше момче. Косата му беше късо подстригана, чиста — меко вълнисто кълбо, облечен бе в бял работен комбинезон, който се открояваше на фона на мрака.

Силно бръмчене в ушите ми заглуши абсолютно всичко. Това беше Идън. Наистина е Идън. Трябваше да е той. Бях уцелил джакпота — не можех да повярвам на късмета си. Той беше точно тук, намерих го по средата на нищото, сред цялата необятност на републиката, в един миг на безумна случайност. Можех да го измъкна. Щяхме да избягаме в колониите по-скоро, отколкото смятах, че е възможно. Можехме да избягаме тази нощ.

Втурнах се към цилиндъра и заблъсках с юмрук по стъклото, като частично се надявах то да се строши, макар да виждах, че беше дебело поне педя, и почти сигурно бе бронирано. За миг не знаех дали момчето ме чуваше. Но тогава то отвори очи. Те се стрелкаха наоколо по един странен и объркан начин, преди да се опитат да се съсредоточат върху мен.

Трябваше ми един доста дълъг миг, за да асимилирам факта, ме това момче не беше Идън.

Горчивият вкус на разочарованието жегна езика ми. Той беше толкова мъничък, на толкова сходна възраст с брат ми, че не можах да попреча на образа на Идън да ме завладее. Съществуват и други, които също са били белязани с необикновени щамове на заразата. Е. разбира се, че имаше такива. Защо Идън да беше единственият в цялата страна?

Известно време стояхме и се гледахме. Мислех, че ме виждаше, но не можеше да фокусира погледа си — примигваше непрестанно, което ми напомни за късогледството на Тес. Идън. Сетих се как ирисите му кървяха от заразата — от начина, по който това момче се опитваше да ме фокусира, установих, че то беше почти напълно сляпо. Симптом, който най-вероятно имаше и брат ми.

Момчето внезапно излезе от транса си и допълзя до мен по възможно най-бързия начин. Притисна и двете си ръце до стъклото. Очите му бяха бледи, непрозрачно кафяви, не като зловещо черните на Идън, когато го бях видял за последно, но долната част от ирисите му беше тъмноморава от кръв. Означаваше ли това, че състоянието на момчето, а също и на Идън се подобряваше, защото кръвта се оттичаше, или пък се влошаваше, защото се вливаше навътре? Последния път, когато видях Идън, ирисите му бяха пълни с кръв.

— Кой е там? — попита момчето. Стъклото притъпяваше гласа му. Все още не можеше да ме фокусира, дори и от близко разстояние.

Рязко излязох от унеса си.

— Един приятел — отвърнах пресипнало аз. — Ще те измъкна. — При тези думи очите му се ококориха — надеждата мигновено разцъфна по мъничкото му лице. Прокарах ръце по стъклото и потърсих нещо, каквото и да е, което да отвори този проклет цилиндър. — Как работи това нещо? Безопасно ли е?

Момчето заблъска обезумяло по стъклото. Беше ужасено.

— Помогни ми, моля те! — извика с треперещ глас. — Измъкни ме — моля те, измъкни ме оттук!

От думите му сърцето ми се късаше от мъка. Това ли правеше Идън, изплашен и сляп — чакаше в някой тъмен вагон да го спася? Трябва да измъкна това момче. Опрях се на цилиндъра.

— Трябва да си спокоен, хлапе. Става ли? Не се паникьосвай. Как се казваш? От кой град е семейството ти?

Сълзи започнаха да се стичат по лицето му.

— Името ми е Сам Ватанчи… Семейството ми е в Хелина, Монтана. — Момчето поклати енергично глава. — Те не знаят къде съм. Можеш ли да им кажеш, че искам да се прибера вкъщи? Можеш ли…

Не, не мога. Аз съм дяволски безпомощен. Исках да блъскам с юмруци право по металните стени на вагона.

— Ще направя каквото мога. Как се отваря този цилиндър? — попитах отново аз. — Безопасно ли е да го отворя?

Момчето обезумяло посочи към другата страна на цилиндъра. Виждах, че то се опитваше да сдържа страха си.

— Добре, добре. — То направи пауза и се опита до помисли.

— Хм, мисля, че е безопасно. Там има нещо, в което те въвеждат информацията — отговори то. — Мога да чуя пиукането, а след това тръбата се отваря.

Втурнах се в посоката, която сочеше момчето. Дали това беше въображението ми, или чувах приглушени звуци на ботуши, които тропаха по паважа?

— Това е някакъв стъклен екран — рекох аз. Думата заключено беше изписана върху екрана с червен шрифт. Обърнах се към момчето и почуках на стъклото. Очите му се извъртяха по посока на звука. — Има ли някаква парола? Как я въвеждат?

— Не знам! — Момчето вдигна ръце, изхлипа и думите му прозвучаха неясно. — Моля те, просто…

По дяволите, той ми напомняше толкова много на Идън. При вида на сълзите му и моите очи се навлажниха.

— Хайде — окуражих се аз и се борех думите ми да прозвучат твърдо. Трябваше запазя самообладание. — Мисли. Освен чрез клавиатурата, има ли друг начин това нещо да се отвори?

Момчето поклати глава.

— Не зная. Не зная!

Вече си представях какво щеше да отговори Идън, ако беше на мястото на това момче. Щеше да каже нещо техническо, мислейки като малък инженер, какъвто си беше. Нещо от сорта на: Разполагаш ли с нещо остро? Опитай се да откриеш ръчната активация!

Бъди хладнокръвен. Извадих ножа, който винаги стоеше на колана ми. Бях виждал как Идън разглобява джунджурии, след което пренастройваше всичките жици и платки. Може би трябваше да опитам същото.

Поставих острието в малкия процеп на ръба на клавиатурата и внимателно приложих сила. Когато нищо не се случи, натиснах по-здраво, докато острието не се огъна. От това нямаше никаква полза.

— Твърде стегната е — измърморих аз. Само ако Джун беше тук. Тя вероятно щеше да разбере как работеше това нещо за половин секунда. За кратко двамата с момчето останахме смълчани. Брадичката му се опря в гърдите, а очите му се затвориха — той знаеше, че няма как да отворя цилиндъра.

Трябваше да го спася. Трябва да спася Идън. Прииска ми се да изкрещя.

Не си въобразявах — наистина чувах войниците да се приближават. Те сигурно проверяваха вагоните.

— Говори с мен. Сам — казах аз. — Болен ли си още? Какво правят те с теб?

Момчето избърса носа си. Светлината на надеждата вече беше изчезнала от лицето му.

— Кой си ти?

— Някой, който иска да ти помогне — прошепнах аз. — Колкото повече ми кажеш, толкова по-лесно ще ми бъде да се оправя с това.

— Вече не съм болен — отговори бързо Сам, сякаш знаеше, че времето ни изтича, — но те казват, че имам нещо в кръвта. Наричат го латентен вирус. — Той замлъкна, за да помисли. — Дават ми лекарства, за да ме предпазят да не се разболея отново. — Сам потърка невиждащите си очи, като безмълвно се молеше да го спася. — Всеки път, когато влакът спре, ми вземат кръвна проба.

— Някаква идея в кои градове вече сте били?

— Не знам… Веднъж чух името Бисмарк… — Момчето замлъкна, докато мислеше. — И Янктън?

И двете имена бяха на градове от бойния фронт нагоре в Дакота. Замислих се за транспортното средство, което използваха. Вероятно поддържаше стерилна среда, за да можеше хората да влизат и да вземат кръв, след което я смесваха с каквото беше необходимо и активираха латентния вирус. Тръбичките на ръката му вероятно служеха само за хранене.

Най-доброто ми предположение бе, че го използваха като биооръжие срещу колониите. Той е превърнат в лабораторна мишка. Точно като Идън. Мисълта, че брат ми беше транспортиран по подобен начин, заплашваше да ме удави от мъка.

— Накъде те водят сега? — поисках да узная.

— Не знам! Просто… искам да си отида вкъщи!

Някъде по границата на бойния фронт. Можех само да си представям колко други още бяха разхождани нагоре-надолу като на парад по фронтовата линия. Представих си Идън, свит на кълбо, в един от тези влакове. Момчето отново започна да ридае, но аз си наложих да го спра.

— Чуй ме — познаваш ли момче на име Идън? Чувал ли си някъде да споменават това име?

Плачът му стана по-силен.

— Не… знам… кой…!

Не можех да се мотая повече. Някак си успях да откъсна поглед от очите на момчето и се спуснах към плъзгащите врати на вагона. Стъпките на войниците се чуваха по-силно — бяха на не повече от пет или шест вагона разстояние. Хвърлих последен поглед към момчето.

— Съжалявам. Трябва да си вървя. — Идеше ми да умра, когато казах тези думи.

Момчето отново започна да плаче. Ръцете му блъскаха по дебелото стъкло на цилиндъра.

— Не! — Гласът му пресекна. — Казах ти всичко, което знам… моля те, не ме оставяй тук!

Не можех да понеса да слушам повече. Насилих се да стъпя върху резетата на една от плъзгащите се врати и заех позиция близо до тавана на вагона, за да се хвана за ръба на кръглия капак, който се намираше най-горе. Издърпах се отново навън в нощния въздух обратно сред сипещата се суграшица, която жилеше очите ми и навяваше лед в лицето ми, и се опитвах да възвърна самообладание. Чувствах се толкова засрамен. Момчето ми беше помогнало с всичко каквото можеше, а аз му се отплащах по този начин? Спасявайки собствената си кожа?

Войниците инспектираха вагоните на около петнадесетина метра. Плъзнах обратно капака на мястото му и плътно опрян до покрива се прокраднах до ръба му. Метнах се надолу и се приземих на земята.

Паскао се появи от сенките, бледите му сиви очи проблясваха в мрака. Сигурно ме беше търсил.

— Защо, по дяволите, си тук? — прошепна той. — Трябваше да създадеш бъркотия близо до мястото на експлозията, нали така? Къде беше?

Не бях в настроение да се държа учтиво.

— Не сега — отсякох аз и започнах да тичам заедно с Паскао.

Беше време да се връщаме в нашия подземен тунел. Всичко около нас свистеше като в сюрреална мъгла.

Паскао отвори уста, за да каже още нещо, поколеба се, когато видя лицето ми, и реши да не го прави.

— Хм… — започна отново той, този път по-спокойно. — Ами, добре се справи. Вероятно се е разчуло, че си жив, дори и без допълнителните фойерверки. Движението ти горе по покривите беше наистина изумително. Утре сутрин ще видим как народът ще реагира на появата ти тук.

Когато не отговорих, той прехапа устни и не каза нищо повече.

Нямах друг избор, освен да изчакам Рейзър да приключи с атентата, преди те да ми помогнеха да спася Идън. Вълна от гняв към младия Електор се надигна в мен. Мразя те. Мразя те до дъното на душата си и се кълна, че ще ти пусна един куршум при първата удала ми се възможност. За първи път, откакто се бях присъединил към патриотите, наистина се чувствах развълнуван заради атентата. Щях да направя всичко по силите си, за да се уверя, че републиката никога повече нямаше да докосне брат ми.

Сред хаоса от горящия огън и виковете на войниците ние се промъкнахме в другата част на града и потънахме в нощта.