Мари Лу
Феноменът (10)

Дей

Още един сън.

Бях буден твърде рано сутринта на осмия си рожден ден. Светлината тъкмо беше започнала да се процежда през прозорците ни, прогонвайки тъмносивата отиваща си нощ. Седнах на леглото и разтърках очи. Полупразна чаша с вода стоеше несигурно върху ръба на старата нощна масичка. Самотното ни растение — бръшлян, който Идън беше домъкнал вкъщи от някакво бунище — стоеше в ъгъла, клоните му пълзяха по пода и търсеха слънцето. Джон хъркаше шумно в своя ъгъл. Краката му се подаваха изпод закърпеното одеяло и висяха от края на кревата. Идън го нямаше никъде — вероятно беше при мама.

Обикновено, ако се събудех твърде рано и успеех да се замисля за нещо успокоително, като някоя птичка или езеро, евентуално се отпусках достатъчно, за да подремна още малко. Но днес не се получаваше. Провесих крака от едната страна на леглото и си обух чифт различни чорапи.

В мига, в който пристъпих във всекидневната, разбрах, че нещо не е наред. Мама спеше на дивана, прегърнала Идън в ръцете си, а одеялото я покриваше до раменете. Но татко го нямаше. Очите ми се стрелнаха из стаята. Снощи той тъкмо се беше прибрал от бойния фронт и обикновено си оставаше вкъщи поне три или четири дни. Беше твърде рано за да си е заминал.

— Татко? — прошепнах аз. Мама леко се размърда и аз отново се смълчах.

Тогава чух приглушения звук от допира на вратата с мрежа до дървената рамка. Ококорих се. Бързо стигнах до вратата и подадох глава навън. Посрещна ме струя хладен въздух.

— Татко? — прошепнах отново.

Първоначално нямаше никой. Тогава видях фигурата му да изплува от сенките. Татко.

Затичах се — не ми пукаше, че калта и паважът дращеха краката ми през износените чорапи, фигурата в сенките направи още няколко крачки, след което ме чу и се обърна. Сега видях светлокестенявата коса и тесните, кехлибарени очи на баща ми, леко провисналата кожа на брадичката му, високото му тяло, елегантната поза, в която заставаше без усилие. Мама твърдеше, че той изглежда така, сякаш е излязъл от старинна монголска легенда. Затичах се още по-силно.

— Татко — промълвих аз, когато стигнах до него в сенките. Той коленичи и ме сграбчи в обятията си. — Нима си тръгваш?

— Съжалявам, Даниел — прошепна той. Гласът му звучеше изморено. — Извикаха ме обратно на бойния фронт.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Толкова скоро?

— Трябва веднага да се прибереш вкъщи. Не бива да позволяваш на уличната полиция да вижда, че вдигаш врява.

— Но ти току-що се прибра — опитах се да споря аз. — Ти… днес е рожденият ми ден и аз…

Баща ми сложи ръце върху раменете ми. Очите му бяха два предупредителни сигнала, изпълнени с всичко, което искаше да ми каже на глас. Искам да остана — опитваше се да ми обясни той. — Но трябва да тръгвам. Знаеш как стоят нещата. Недей да говориш за това. Вместо това рече:

— Връщай се обратно вкъщи. Даниел. Целуни майка си от мен.

Гласът ми започна да трепери, но аз си казах, че трябва да съм смел.

— Кога ще те видим отново?

— Ще се върна скоро. Обичам те. — Той сложи ръка върху главата ми. — Не преставай да ме чакаш, пак да се завърна, става ли?

Кимнах. Той остана при мен за момент, след което стана и потегли. Аз се прибрах вкъщи.

Това беше последният път, когато го видях. Беше изминал един ден. Седях сам на зачисленото ми от патриотите легло в една от спалните и оглеждах медальона, окачен на врата ми. Косата ми падаше около лицето, което ме караше да се чувствам, сякаш съзерцавам накита през светъл воал. По-рано, преди да се изкъпя. Киеде ми беше дала шише с гел, който изми фалшивия цвят от косата ми. За следващата част от плана — както ми обясни тя.

Някой почука на вратата.

— Дей? — Гласът от другата страна прозвуча глухо. Отне ми секунда, за да се преориентирам и да разпозная Тес. Бях се събудил от кошмара за осмия си рожден ден. Спомнях си всичко, сякаш се бе случило вчера, и усещах очите си зачервени и подути от плач. Когато се събудих, въображението ми започна да пресъздава образа на Идън, който бе фиксиран с колани за медицинска носилка и крещеше, докато лабораторни техници му инжектираха химикали, и този на Джон, застанал с вързани очи пред отряд войници. И този на мама. Не можех да накарам ума си да спре да преповтаря тези проклети неща и това ме изнервяше толкова много. Какво следваше, ако откриех Идън? Как, по дяволите, щях да го измъкна от републиката? Трябваше да вярвам, че Рейзър ще успее да ми помогне да си го върна. А за да си го върнех обратно, трябваше да сторя така, че да е абсолютно сигурно, че Андън ще умре.

Ръцете ми бяха подути, защото бях прекарал утрото, учейки се да стрелям с пистолет под надзора на Киеде и Паскао.

— Не се притеснявай, ако не уцелиш Електора — успокои ме Паскао, докато работехме върху техниката по прицелването. Той прокара ръце по предмишницата ми за момент, достатъчен да ме накара да се изчервя. — Няма да има значение. С теб ще има и други хора, които ще довършат работата така или иначе. Рейзър просто иска образа, в който ти си насочил пистолет срещу Електора. Няма ли да е перфектно? Електорът, отишъл на бойния фронт, за да държи повдигащи духа речи пред войската си, да бъде застрелян пред стотици войници в района. О, каква ирония само! — След това Паскао ми хвърли една от усмивките си, които бяха негова запазена марка. — Народният герой убива тиранина. Каква история ще бъде само!

Да — каква история наистина.

— Дей? — обади се Тес иззад вратата. — Вътре ли си? Рейзър иска да говори с теб. — Ох, вярно. Тя все още беше отвън и ме викаше.

— Да, можеш да влезеш — отвърнах аз.

Тес подаде глава.

— Хей — поздрави ме тя. — Откога си тук?

Бъди мил с нея — ми беше казала Киеде. — Вие двамата си подхождате. Посрещнах Тес с лека усмивка.

— Нямам представа — отговорих аз. — Почивах си малко. Може би от няколко часа?

— Рейзър иска да отидеш в главната зала. Излъчват Джун на живо. Мислех, че може би…

На живо? Тя явно беше успяла. Все още беше добре. Скочих на крака. Най-сетне новини от Джун — мисълта, че отново ще я видя, макар и в растерната решетка на охранителната камера, ме накара да се почувствам замаян от очакване.

— Идвам веднага.

Докато вървяхме надолу по късия коридор към главната зала, няколко патриоти поздравиха Тес. Всеки път тя се усмихваше, разменяше дружески закачки и се смееше, сякаш ги познаваше открай време. Две момчета я потупаха дружески по гърба.

— Размърдайте се, хлапета. Не искате да карате Рейзър да ви чака. — И двамата се обърнахме, за да видим Киеде, която изтича покрай нас в посока към главната зала. Тя се спря, за да увие ръка около врата на Тес, след което нежно разроши косата й и лепна една целувка по бузата. — Кълна се, скъпа — ти си най-бавната от цялата тайфа.

Тес се изсмя и я избута. Киеде намигна, преди отново да ускори темпото, изчезвайки зад ъгъла към главната зала. Останах загледан известно време, леко изненадан от демонстрацията на чувства от страна на Киеде. Не бе нещо, което очаквах от нея. Не се бях замислял за това преди, но сега осъзнах колко добра наистина беше Тес в създаването на нови връзки — долових непринуденото държание на патриотите, когато бяха около нея, същата непринуденост, която и аз винаги усещах, докато обикаляхме заедно улиците. Без съмнение това беше нейната сила. Тя имаше лечебно въздействие. Действаше успокоително.

Тогава Бакстър мина покрай нас. Тес сведе очи надолу, когато той профуча покрай ръката й, а аз забелязах, че леко й кимна, преди да погледне свирепо към мен. Когато вече беше достатъчно далеч, за да не може да чуе, аз се надвесих над Тес.

— Какъв му е проблемът? — прошепнах аз.

Тя просто сви рамене и избута ръката ми.

— Не му обръщай внимание — отвърна Тес, повтаряйки думите на Киеде от момента, когато пристигнах за първи път в тунела. — Настроенията му се сменят често.

Не думай — помислих си мрачно аз.

— Ако ти създава неприятности, просто ми кажи — промълвих.

Тес отново сви рамене.

— Няма проблем, Дей. Мога да се оправя с него.

Внезапно се почувствах глупаво заради това, че предложих помощта си като някой арогантен рицар в блестящи доспехи, когато най-вероятно Тес имаше дузина нови приятели, които горяха от желание да й помогнат. Когато тя можеше да си помогне сама.

В момента, в който достигнахме главната зала, малка тълпа се беше струпала пред един от по-големите екрани по стената, върху който се прожектираха кадри от охранителна камера. Рейзър беше почти най-отпред в навалицата, небрежно скръстил ръце, а Паскао и Киеде стояха до него. Те ме видяха и ми дадоха знак да се приближа.

— Дей — обърна се към мен Рейзър и ме потупа по рамото. Киеде ме поздрави с бързо кимане. — Радвам се, че си тук. Добре ли си? Чух, че тази сутрин си бил малко посърнал.

Загрижеността му всъщност беше някак мила — напомни ми за начина, по който баща ми ми говореше.

— Добре съм — отвърнах аз. — Просто съм изморен от пътуването.

— Разбираемо е. Полетът беше напрегнат. — Той посочи нагоре към екрана. — Нашите хакери успяха да ни осигурят кадри с Джун. Звукът е отделен, но скоро ще чуеш и него. Помислих си, че въпреки това ще искаш да видиш видеото.

Очите ми се бяха залепили за екрана. Образите бяха ясни и цветни, сякаш наистина кръжахме там, в ъгъла на залата. Виждах богато обзаведена трапезария с елегантно украсена банкетна маса и войници, наредени по стените. Младият Електор седеше от едната страна на масата. Джун беше от другата, облечена в разкошна рокля, която накара сърцето ми да затупти по-бързо. Когато аз бях затворник на републиката, ме смазаха от бой и ме хвърлиха в мръсна килия. Пленничеството на Джун приличаше повече на ваканция. Това ме накара да се почувствам по-спокоен за нея, но в същото време усетих леко огорчение. Дори след като бяха предали републиката, хора с произхода на Джун успяваха да се измъкнат безнаказано, докато такива като мен страдаха.

Всички наблюдаваха как следя Джун.

— Радвам се, че се справя добре — казах аз с лице към екрана. Вече се чувствах отвратен от себе си за това, че такива тесногръди мисли минаваха през ума ми.

— Находчиво от нейна страна да започне да говори с Електора за колежанските си години в „Дрейк“ — каза Рейзър, обобщавайки аудиозаписа, докато вървеше видеото. — Тя успя да задейства плана. Предполагам, че след това ще я накарат да се яви на детектор на лъжата и ако успее да го издържи ще имаме пряк достъп до Андън. Нашата следваща фаза утре вечер трябва да мине гладко.

Ако е достатъчно добра, за да го издържи.

— Хубаво — отвърнах аз, като се опитах да не позволя на изражението на лицето ми да издаде мислите ми. Този тип беше въплъщение на изисканост, власт и авторитет. Наведе се съвсем близко към Джун, за да й каже нещо, след което двамата се засмяха и отпиха от шампанското. Можех да си ги представя заедно. Подхождаха си.

— Тя наистина се справя добре — рече Тес и прибра косата си зад ушите. — Електорът изглежда абсолютно увлечен по нея.

Исках да оспоря това, но Паскао оживено се намеси:

— Тес е напълно права: виждате ли този блясък в очите му? Казвам ви, този мъж вече е спечелен. Той е влюбен до уши в нашето момиче. За няколко дни тя изцяло ще успее да го хване на въдицата си.

Рейзър кимна, но ентусиазмът му беше по-умерен.

— Вярно е — рече той. — Но ние трябва да се уверим, че Андън също няма да успее да влезе в нейната глава. Той е роден политик. Ще намеря начин да изпратя съобщение на Джун.

Радвах се, че Рейзър говореше смислено и предпазливо в подобен момент, но вече трябваше да извърна очи от екрана. Никога не бях се замислял над идеята, че Андън също можеше да влезе в главата на Джун.

Коментарите на всички заглъхнаха, когато престанах да слушам. Тес, разбира се, бе права — виждах жаждата, изписана по лицето на Електора. Той се изправи и отиде до Джун, която седеше окована за стола, след което се наведе съвсем близо към нея, за да й каже нещо. Трепнах. Кой би могъл да устои на Джун? Тя беше перфектна в твърде много отношения. Тогава осъзнах, че не бях разстроен заради увлечението на Андън по нея — скоро той щеше да е мъртъв, нали така? Това, от което ми се гадеше, бе, че Джун не се смееше фалшиво в това видео. Сякаш си прекарваше доста добре. Чувстваше се равна с мъже като него: аристократи. Подготвени за висшата класа на републиката. Как можеше тя някога да бъде щастлива с някой като мен, някой, който нямаше нищо друго, освен шепа кламери в джобовете си? Обърнах се и се отдалечих от тълпата. Видях всичко, което исках да видя.

— Почакай!

Хвърлих поглед през рамо — беше Тес, която тичаше след мен, а косата й се вееше пред лицето. Тя ме настигна и закрачи редом с мен.

— Добре ли си? — попита и огледа изражението на лицето ми, докато се отправяхме обратно по коридора към стаята ми.

— Всичко е наред — отвърнах. — А и защо да не е? Нещата се развиват просто… перфектно. — Хвърлих й скована усмивка.

— Добре. Знам. Просто исках да се уверя. — Тес ми се усмихна и се появиха трапчинките й, и аз омекнах.

— Добре съм, братовчедке. Наистина. Ти си в безопасност, аз съм в безопасност, патриотите са на прав път и ще ми помогнат да открия Идън. Това е всичко, което мога да желая.

Тес се развесели от думите ми и устните й се извиха в закачлива усмивка.

— Носят се разни клюки за теб, нали знаеш.

Повдигнах дяволито вежди.

— О, нима? Какви?

— Слуховете, че си жив и здрав се разпространяват като горски пожар — всички говорят само за това. Името ти е изписано със спрей по стени из цялата страна, дори върху портретите на Електора на някои места. Можеш ли да повярваш? Обявяват се протести навсякъде. Всички скандират името ти. — Ентусиазмът на Тес леко намаля. — Дори хората под карантина в Лос Анджелис. Опасявам се, че целият град е в изолация.

— Затворили са Лос Анджелис? — Това ме изненада. Бяхме научили, че скъпоценните сектори са преградени, но никога не бях чувал за такава мащабна карантинна зона. — Каква е причината? Заразите?

— Не е заради заразите. — Очите на Тес се разшириха от вълнение. — Заради бунтовете е. Републиката официално съобщава, че това е карантина срещу заразата, но истината е, че целият град е въстанал срещу новия Електор. Разпространяват се слухове, че Електорът те преследва с всички възможни сили, а някои патриоти разказват на хората, че Андън е този, който е заповядал… ъъъ… заповядал е семейството ти… — Тес се поколеба и лицето й придоби яркочервен цвят. — Както и да е, патриотите се опитват да изкарат Андън по-зъл от баща си. Рейзър твърди, че протестите в Ел Ей са невероятна възможност за нас. Наложи се от столицата да свикат хиляди допълнителни войници.

— Невероятна възможност — повторих аз и си спомних как републиката беше потушила последния протест в Лос Анджелис.

— Да, и всичко това е благодарение на теб, Дей. Ти постави началото — или по-скоро слухът, че си жив, го направи. Те са вдъхновени от бягството ти и вбесени от начина, по който се отнесоха с теб. Ти си единственият, който, изглежда, републиката не може да контролира. Всички се надяват на теб, Дей. Очакват следващия ти ход.

Преглътнах, без да смея да повярвам. Не бе възможно — републиката никога нямаше да позволи бунтовете да се разраснат до такава степен, че да излязат извън контрол в един от най-големите градове на страната. Нали така? Наистина ли хората успяваха да надделеят над местната войска там? И дали аз бях причината да се бунтуват? Те очакват следващия ти ход. Но да ме вземеха мътните, ако знаех какъв трябваше да бъде той. Аз просто се опитвах да открия брат си — това е, това беше всичко. Поклатих глава и овладях внезапния прилив на страх. Аз желаех да разполагам с властта да се съпротивлявам, нали така? Нали това се опитвах през всичките тези години? Сега ми даваха власт… но аз не знаех какво да правя с нея.

— Да, бе, сигурно — успях да отвърна аз. — Шегуваш ли се? Аз съм просто един уличен каторжник от Ел Ей.

— Да. Но прочут каторжник. — Заразителната усмивка на Тес мигновено ободри настроението ми. Тя ме бутна по рамото, когато стигнахме до вратата на стаята ми. Влязохме. — Стига, Дей. Не си ли спомняш какъв беше най-силният довод на патриотите, за да пожелаят да те вербуват? Рейзър каза, че ти можеш да станеш могъщ колкото самия Електор. Всички в страната знаят кой си. И повечето от тях действително те харесват. Нещо, с което можеш да бъдеш горд, нали?

Аз просто отидох до леглото и седнах. Дори не забелязах веднага, че Тес се е настанила до мен.

Тя стана сериозна, след като запазих мълчание.

— На теб наистина ти пука за нея, нали? — попита тя и приглади завивките на леглото с една ръка. — Тя не е като момичетата, с които се забавляваше в Езерния.

— Какво? — отвърнах аз, объркан за секунда.

Тес мислеше, че все още бях обзет от тежки мисли заради увлечението на Андън по Джун. Сега бузите й се изчервиха и внезапно почувствах неловка топлина от това, че седях сам с нея, големите и очи бяха вперени в моите, а увлечението й бе несъмнено. Винаги съм се справял добре с момичета, които ме харесваха, но те бяха непознати. Момичета, които се появяваха и изчезваха от живота ми без последици. Тес беше различна. Не знаех как да възприема идеята, че можем да бъдем нещо повече от приятели.

— Ами какво искаш да ти кажа? — попитах аз. Прииска ми се да се фрасна веднага, след като въпросът излезе от устата ми.

— Престани да се притесняваш — сигурна съм, че тя ще е добре. — Тес произнесе тази последна дума с такава жлъч, след което отново се смълча. Да, определено сбърках с това, което казах.

— Не се присъединих към патриотите, защото го желаех, нали знаеш. — Тес стана от леглото и застана над мен, гърбът й беше скован, ръцете й се свиваха и отпускаха. — Присъединих се към патриотите заради теб. Защото толкова се притеснявах за теб, след като Джун те отведе и арестува. Мислех, че ще успея да ги убедя да те спасят, но нямам таланта на Джун да се пазаря. Джун може да прави каквото си иска с теб и ти въпреки това ще я приемеш обратно. Джун може да прави каквото си иска с републиката и те също ще я приемат обратно. — Тес повиши глас. — Винаги, когато Джун се нуждае от нещо, тя го получава, но моите нужди не струват дори и кофа със свинска кръв. Може би ако аз бях галеницата на републиката, на теб също щеше да ти пука и за мен.

Думите й ме нараниха.

— Това не е вярно — казах аз, станах и я хванах за ръце. — Как е възможно да говориш така? Ние израснахме заедно по улиците. Имаш ли представа какво означава това за мен?

Тя сви устни и погледна нагоре, опитвайки се да не заплаче.

— Дей — започна отново Тес, — ти питал ли си се защо харесваш Джун толкова много? Искам да кажа… ами… като се вземе предвид как беше арестуван и всичко останало…

Поклатих глава.

— Какво искаш да кажеш?

Тя си пое дълбоко въздух.

— И преди съм чувала за това, май от джъмботроните, където се говореше за затворниците от колониите. За това как жертвите на отвличане се влюбват в своите пленители.

Намръщих се. Тес, която познавах, чезнеше в облак от съмнения и черни мисли.

— Смяташ, че харесвам Джун, защото ме е арестувала? Наистина ли мислиш, че имам толкова извратено съзнание?

— Дей? — внимателно каза Тес. — Джун те предаде.

Пуснах ръцете на Тес.

— Не искам да говоря за това.

Тес поклати тъжно глава, а очите й заблестяха от непроляти сълзи.

— Тя уби майка ти, Дей.

Отстъпих назад от Тес. Почувствах се, сякаш бях шамаросан през лицето.

— Не тя го направи — отвърнах аз.

— Все едно е била тя — прошепна Тес.

Усетих как защитните ми сили се надигат и ме обгръщат отвсякъде.

— Ти забравяш, че тя също така ми помогна да избягам. Спаси ме. Виж, ти да не си…

— Аз съм те спасявала десетки пъти. Но ако аз те бях предала и семейството ти загинеше заради това, щеше ли да ми простиш?

Преглътнах.

— Тес, бих ти простил почти всичко.

— Дори ако съм виновна за смъртта на майка ти? Не, не мисля, че ще го направиш. — Очите й се спряха върху моите. Сега в гласа й имаше груба нотка, бронирана с тънък слой стомана. — Това имах предвид. Ти се отнасяш различно с Джун.

— Това не значи, че не ме е грижа за теб.

Тес игнорира отговора ми и продължи да атакува.

— Ако трябва да избираш да спасиш мен или Джун и не можеш 93 губиш време… какво ще направиш?

Усетих как лицето ми почервеня от нарастващото чувство на безсилие.

— Кого ще спасиш? — Тес използва ръкава си, за да избърше лице в очакване на отговора ми.

Въздъхнах раздразнено. Просто й кажи проклетата истина.

— Ти добре ли си? Ще спася теб.

Изражението й поомекна и в този миг грозотата от завистта и омразата се смекчи. На Тес й трябваха съвсем малко ласки, за да се превърне отново в ангел.

— Защо?

— Не знам. — Прокарах ръка през косата си, без да мога да разбера защо не можех да поема контрол над този разговор. — Защото Джун няма да има нужда от помощта ми.

Глупаво, толкова глупаво. Почти не беше възможно да кажа нещо по-лошо. Думите излязоха от устата ми, преди да успея да се спра, и сега вече бе твърде късно да ги върна назад. Това дори не беше истинската причина. Щях да спася Тес, защото тя беше Тес, защото не можех да понеса да си представя нещо да й се случеше. Но сега нямах време за обяснение. Тес се обърна и се отдалечи от мен.

— Благодаря за състраданието — рече тя.

Настигнах я, но когато я хванах за ръката, тя се отдръпна.

— Съжалявам. Не исках да кажа това. Не те съжалявам. Тес.

— Всичко е наред — отсече тя. — Това просто беше истината, нали? Е, скоро отново ще се събереш с Джун. Ако тя не реши да се върне при републиката. — Тес знаеше колко студени бяха думите й, но не се опита да ги смекчи. — Бакстър смята, че ти ще ни предадеш, нали знаеш. Ето затова не те харесва. Опитва се да ме убеди, откакто се присъединих към тях. Не знам… може би е прав.

Тя ме остави сам в коридора. Вина се просмука по кожата и навлезе във вените ми, проправяйки си път. Част от мен беше гневна — исках да защитя Джун и да разкажа на Тес за всичките неща, от които тя се беше отказала заради мен. Но… дали Тес беше права? Дали просто не се самозаблуждавах?