Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sahme Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Паринуш Сании

Заглавие: Моята орис

Преводач: Людмила Янева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: персийски

Издание: първо

Издател: Жанет 45 ООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Печатница: Полиграфически комплекс Жанет 45 — Пловдив

Редактор: Надежда Розова

Коректор: Красимира Ангелова

ISBN: 978-619-186-043-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5543

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Поведението на Парване винаги будеше недоумение у мен. Въобще не й пукаше за доброто име на баща й. Говореше на висок глас по улиците, зяпаше витрините на магазините, понякога дори се спираше и ми сочеше нещо. Колкото и да й обяснявах, че не е прилично да прави така, и да настоявах да си продължим по пътя, не ми обръщаше внимание. Веднъж дори ме извика от отсрещния тротоар, и то по малко име[1]. Идеше ми да потъна в земята от срам. Слава богу, че братята ми не бяха наблизо, иначе един господ знае какво щеше да стане!

* * *

Когато се преместихме от Гом, ага джан[2] разреши да ходя на училище и дори прие да съм с кърпа на главата, след като му обясних, че в техеранските училища момичетата не носят чадори[3] и ще ми се подиграват, но ме предупреди да внимавам да не се разваля и да не петня доброто му име. Не ми беше ясно какво означава да се развалиш, как така момиче може да се развали като храна, но знаех как да се държа дори без чадор и правилен хиджаб[4], та да не опетня доброто име на баща си. Добре че беше чичо Аббас.

— Батко, момичето не е ли добро и свястно по природа, хеджабът с нищо не помага — чух го да казва на татко. — Ако момичето не е стока, и с чадор ще ги върши такива, че от доброто име на баща му помен няма да остане. Отминаха времената, когато затваряха момичетата вкъщи. Пусни я да ходи на училище и да се облича като другите, иначе ще я сочат с пръст.

Въобще, чичо Аббас беше много разбран човек. И как не, все пак вече десетина години живееше в Техеран, а в Гом идваше само когато някой умре. Баба ми, нане джан, бог да я прости, всеки път го питаше:

— Аббас, защо толкова рядко ме навестяваш, синко?

— Ами какво да правя, мамо, кажи на роднините да умират по-често, та и аз по-често да идвам в Гом — отвръщаше й той с гръмкия си смях.

Нане джан така го шляпваше по бузата, че оставяше следа за дълго.

* * *

Съпругата на чичо Аббас беше от Техеран и винаги, когато идваше в Гом, си слагаше чадор, но на всички им беше ясно, че в Техеран не носи. Дъщерите й пък въобще не познаваха това облекло и на училище ходеха без хиджаб.

* * *

След смъртта на нане джан продадоха бащината си къща, в която живеехме, и всеки си взе своя дял. Чичо Аббас предложи на ага джан:

— Батко, тук вече не е за живеене, дигни се и ела в Техеран, ще си съберем дяловете и ще купим магазин, ще работим заедно. Ще ти наема къща близо до магазина, ще се настаниш в нея и постепенно ще си уредиш живота. Пари се правят само в Техеран.

— В Техеран хората забравиха какво е вяра и религия — възпротиви се отначало големият ми брат Махмуд.

Брат ми Ахмад обаче много се зарадва:

— Правилно, нека и ние постигнем нещо в този живот.

А мама, ханом джан, додаде:

— Ама помислете и за момичетата! Там няма да могат да си намерят добри съпрузи, никой не ни познава, всичките ни близки са тук. Масуме завърши шести клас, дори учи една година отгоре. Време е вече да я задомим. А Фати наесен ще е ученичка. Един господ знае какво ще стане в Техеран. Всички казват, че нищо хубаво не излиза от момиче, отраснало в този град.

— И грешат. Аз да не съм умрял?! — намеси се Али, който беше в трети клас. — Няма да я изпускам от очи и няма да й позволя да кривне!

После ритна Фати, която си играеше на пода, тя изпищя, но никой не й обърна внимание. Отидох до нея, прегърнах я и казах:

— Какви ги говорите? Искате да кажете, че никое момиче в Техеран не е стока, така ли?

Ахмад, който душа даваше за Техеран, ми се сопна:

— Ти да мълчиш! — Сетне продължи: — Ако Масум е проблемът, ще я омъжим веднага и после ще заминем. Дори ще е по-добре, една грижа по-малко, а Фати ще поверим на Али — заключи той и тупна Али по гърба: — Момчето държи на честта, знае какво да прави.

Много се уплаших. Още от самото начало брат ми Ахмад беше против да уча, самият той беше ходил на училище до седми клас, но после така и не завърши, затова не искаше аз да съм по-учена от него. Бог да я прости, нане джан също беше против моето образование и непрекъснато укоряваше мама:

— Дъщеря ти нищо не умее. Ще ни я върнат месец след сватбата. — А на ага джан казваше: — Ама защо непрекъснато харчиш за това момиче? От дъщеря полза никаква, ползата е за другите. Само се бъхтиш и пръскаш грешни пари на вятъра.

* * *

Ахмад скоро щеше да навърши двайсет години, но нямаше никакво свястно занятие. Помагаше в магазина на вуйчо Асадоллах, но все се шляеше по улиците, не беше като брат ми Махмуд — да стои по цял ден в дюкяна на пазара и да разчиташ на него, както казваше ага Мозафери.

— Махмуд е този, който върти дюкяна на ага Мозафери — хвалеше се ага джан.

Въпреки че беше само с две години по-голям от Ахмад, Махмуд беше много набожен. Не пропускаше намаз и спазваше постите, а всички мислеха, че е с десет години по-голям от Ахмад. На ханом джан много й се искаше да го ожени за Ехтерам Садат, дъщерята на сестра си. Обясняваше, че тя е сейед — потомка на Пророка, но аз знаех, че брат ми харесва Махбубе, дъщерята на татковата сестра. Щом тя дойдеше у дома, лицето на Махмуд от червено ставаше бяло и той започваше да заеква. Скришом сядаше в единия ъгъл на стаята и наблюдаваше Махбубе. Особено когато чадорът й се свличаше от главата и тя, палавницата, забравяше да го придърпа. Когато нане джан й се караше да се засрами, понеже в стаята има намахрам, чужд човек, Махбубе й отвръщаше през смях:

— Какво говориш, нане джан, та те са ми като братя!

Знаех, че след като тя си тръгне, Махмуд прекарваше два часа в молитви и накрая все повтаряше: Астагфероллах![5] Астагфероллах!

Явно в мислите си вършеше нещо грешно, за което само бог знаеше.

* * *

Дълго време в къщата ни водеха спорове и пререкания във връзка с преместването ни в Техеран. Единодушни бяха само, че трябва да ме омъжат и така да се избавят от мен. Сякаш цял Техеран очакваше моето пристигане, за да ме прилъже и отклони от правия път. Всеки ден ходех в светилището на света Масуме[6] и й се молех да направи така, че да ме вземат със себе си и да ми позволят да ходя на училище. През сълзи изразявах съжаление, че не съм момче или че нямам неизлечима болест като Зари и не съм умряла. Тя беше с три години по-голяма от мен, но седемгодишна се зарази с дифтерит и почина. Слава на бога, молитвите ми бяха чути — не се появи и нито един кандидат да поиска ръката ми.

Постепенно ага джан започна да урежда нещата. Чичо Аббас ни нае къща близо до улица „Горган“, която по-късно купихме. Бавеха се заради мен, а ханом джан, където и да ходеше, ако й се стореше, че има подходяща партия за мен, заявяваше:

— То и на Масуме вече й е време да я задомим.

А аз се изчервявах от срам и яд.

Светицата явно беше на моя страна, защото никой не дойде да поиска ръката ми. Малко по-късно не знам точно как дочух, че предишен мой кандидат, женен и разведен, решил отново да си опита късмета. Материално не беше зле, беше сравнително млад, но никой не знаеше защо се е развел само няколко месеца след сватбата. Намирах вида му за доста навъсен и плашещ. Затова, щом осъзнах каква беда ще ме сполети, забравих всякаква срамежливост и свян и се хвърлих в краката на ага джан, един леген сълзи изплаках и накрая той се съгласи да ме вземат с тях в Техеран. Ага джан имаше милостиво сърце и ме обичаше, въпреки че бях момиче. Чувствах го. Според ханом джан след смъртта на Зари татко трепереше за мен, тъй като бях слабичка и той се боеше и аз да не умра. Когато Зари се появила на бял свят, татко не благодарил на бога и мислеше, че затова той му я е отнел. Може да не е бил доволен, когато и аз съм се родила, кой знае? Обаче аз много го обичах, според мен в нашата къща само той ме разбираше. Щом се прибереше у дома, грабвах кърпата и отивах до басейнчето. Ага джан поставяше ръка на рамото ми и топваше краката си няколко пъти във водата, после измиваше ръцете и лицето си и аз му подавах пешкира. Изтриваше лице и ме поглеждаше над кърпата със своите светлокафяви очи, а от погледа му разбирах, че ме обича и е доволен от мен. В такъв момент ми идеше да го разцелувам, но е много неприлично голямо момиче да целува мъж, дори да е баща му.

С две думи, ага джан се притесняваше за мен, а аз дадох всичките клетви и обещания, които знаех, че няма да се разваля и да опетня доброто му име в Техеран.

В Техеран с тръгването ми на училище стана голяма история. И двамата ми братя бяха против да уча, а ханом джан намираше шивашките курсове за по-уместни. Пак го ударих на молби и сълзи и ага джан накрая отстъпи, застана на моя страна и ме записа в осми клас.

* * *

Училището беше през няколко кръстовища от нашата къща, на петнайсет-двайсет минути пеша. На брат ми Ахмад му идеше да ме удуши и за всяка дреболия ме биеше, но аз знаех каква му е болката и си мълчах. Отначало той ме следеше, аз се загръщах плътно с чадора и внимавах да не му дам никакъв повод. Брат ми Махмуд въобще не разговаряше с мен и не ми обръщаше никакво внимание. Накрая и двамата започнаха работа: Махмуд — в магазинчето на брата на ага Мозафери на пазара, а Ахмад — като помощник в дъскорезницата до завоя за Шемиран, дори си намери много приятели. Следобед излизаше с тях и се прибираше късно през нощта. На всички беше ясно, че противната миризма, която се носи от него, е на арак, но никой не показваше, че знае. Ага джан навеждаше глава и не отговаряше на поздрава му. Махмуд отвръщаше лице и прошепваше:

Астагфероллах! Астагфероллах!

Ханом джан се втурваше да затопли яденето и обясняваше:

— Детето ми го боли зъб, пийнало си е малко.

Чудно каква беше тази болка, дето въобще не минаваше, но ханом джан имаше навик да прикрива Ахмад, той й беше любимецът. Ахмад ага си бе намерил развлечение и вкъщи — да наднича от стаята на горния етаж в къщата на Парвин ханом, нашата съседка.

Тя обикновено шеташе по двора и, разбира се, чадорът й все се свличаше. Ахмад не се отлепваше от прозореца на гостната. Веднъж дори ги видях как разговарят със знаци.

* * *

Във всеки случай, брат ми Ахмад беше толкова зает, че забрави за мен. Дори когато ага джан разреши да ходя на училище с русари[7], един-два дни имаше шумни караници и после всичко отшумя. Брат ми Махмуд обаче не забрави — не отронваше и дума, не се караше, но за него бях въплъщение на греха и той дори не ме поглеждаше.

За мен нищо нямаше значение, аз си ходех на училище, учех се добре и се бях сприятелила с всички, какво друго можех да искам? Бях щастлива, особено когато Парване стана моя близка приятелка и двете се заклехме да не крием нищо една от друга.

* * *

Парване беше весело и засмяно момиче, играеше много добре волейбол и беше в училищния отбор. Като ученичка не беше от най-добрите, но бях сигурна, че не е развалена. Е, вярно, много неща не спазваше, абе въобще не разбираше кое е правилно и кое не. И нямаше никаква представа как да пази доброто име на баща си. И тя имаше братя, ама въобще не се страхуваше от тях. Обясни ми, че понякога се карат, но ако те я ударят — и тя им отвръща. За най-малкото нещо прихваше, независимо къде се намираме, дори на улицата — изглежда, никой не й бе обяснил, че момичето трябва да се смее така, че зъбите му да не се виждат и звук да не се чува. Мисля си, че и тя ме намираше за доста странна. Когато й казвах: „Не прави така, не е прилично!“, тя ме поглеждаше учудено и питаше: „Защо?“. Понякога ме гледаше, сякаш съм хваната от гората. Парване например знаеше марките на всички коли и много искаше баща й да купи черен „Шевролет“. Аз не познавах коя кола е „Шевролет“, но не исках да се издавам, затова веднъж, когато забелязах някаква нова и много хубава кола, извиках на Парване:

— Пари! Виж не е ли от твоите любими шевролети?

Тя погледна първо колата, след това мен и като се закиска, спиране няма.

— Ах, колко сладко, на фиата казва шевролет!

Цялата се изчервих, щях да умра от срам, заради смеха й на улицата, но и задето толкова глупаво издадох невежеството си.

Семейството на Парване имаше радио и телевизор. Бях виждала телевизор у чичо Аббас, но ние имахме само едно голямо радио. Докато нане джан беше жива, никога не слушахме музика, когато брат ми Махмуд беше вкъщи, защото е грях, особено ако пее жена. На ага джан и ханом джан им бе добре известно, че музиката е харам[8] — те също бяха набожни, но не колкото Махмуд. Музиката дори им харесваше и когато той не си бе у дома, мама пускаше радиото, но тихо, за да не чуват съседите и да не се излагаме. Тя знаеше някои песни, най-вече на Пуран Шапури[9], и си ги тананикаше в кухнята.

— Ханом джан, ама и ти добре знаеш песните на Пуран — подметнах й веднъж.

Тя подскочи като ужилена:

— Млъкни! Какви ги плещиш, момиче, не дай боже брат ти да чуе!

Щом се прибереше, ага джан пускаше новините в два, а после забравяше да изключи радиото. Започнеше ли предаването „Голха“[10], несъзнателно поклащаше глава в такт с музиката. Кой каквото ще да разправя, аз бях убедена, че татко обожава гласа на Марзие[11]. Изключено беше той да каже: „Абе я изгасете този дрънкалник“, когато тя пее. Но запееше ли Виген[12], веднага се сещаше, че е мюсюлманин, и крясваше:

— Пак ли този арменец! Спрете го!

Толкова много обичах гласа на Виген, не знам защо ми напомняше за вуйчо Хамид.

Вуйчо Хамид, доколкото си го спомням, беше много симпатичен и се различаваше от братята и сестрите си. Ухаеше на одеколон, нещо много рядко срещано в моето обкръжение.

— Браво, сестро! Какво красиво момиче си родила, какво ли щеше да правиш, ако приличаше на синовете ти. Нямаше да успееш да я омъжиш и щеше да си остане стара мома.

— Е, батко, бива ли така, що за приказки? Какво им е на моите синове, машаллах, виж ги какви са стройни. Е, вярно, малко са мургавички, но за мъже не е лошо. Пък и мъжът не е нужно да е красив. Открай време казват: „Мъжът трябва да е грозен и с лош нрав!“ — завърши мама малко напевно и вуйчо Хамид избухна в смях.

* * *

Аз приличах повече на татко и сестра му — хората винаги мислеха, че с братовчедка ми Махбубе сме сестри. Тя, разбира се, бе по-красива от мен, защото аз бях слаба, а тя — закръглена и косата й беше къдрава, не права като моята, та за нищо да не става, но и двете имахме тъмнозелени очи и светла кожа. Когато се смеехме, на бузите и на двете ни се появяваха трапчинки. Зъбите на Махбубе бяха леко криви и тя все повтаряше, че ми завижда, задето моите са бели и подредени. Роднините ми по майчина линия бяха по-други, мургави, с черни очи и вежди, с чуплива коса и пълнички. Ама никой не беше толкова пълен, колкото сестрата на мама, леля Гамар. Е, не бяха грозни, особено мама, която, като си махнеше космите от лицето с конец и си изскубеше веждите, заприличваше на изображенията на Хоршид ханом[13] върху чиниите ни. Мама имаше бенка отстрани до устните. „Когато баща ти дойде да иска ръката ми, щом вдигна глава и зърна бенката ми, мигом се влюби в мен“ — разказваше тя.

* * *

Когато вуйчо Хамид замина, бях седем-осемгодишна, но ясно си спомням как на сбогуване той ме прегърна, целуна ме и се обърна към ханом джан с думите:

— Сестро, за бога, не омъжвай това цвете рано, остави я да учи, да постигне нещо, иначе ще е жалко.

Вуйчо Хамид бе първият от нашето семейство, който замина за чужбина. Нямах представа как е там. Мислех, че е нещо като да отидеш в Техеран, само че малко по-далеч. Понякога той изпращаше на Азиз джан, другата ми баба, писмо и снимка. Какви красиви снимки бяха! Не знам защо, но все се снимаше в паркове, а около него имаше зеленина, много дървета и цветя. После изпрати и една снимка с руса жена без хиджаб — съобщаваше, че се е оженил. Никога няма да забравя този ден: беше късен следобед, Азиз джан дойде татко да й прочете писмото. Той седна до майка си върху меката възглавница, първо го прочете наум и изведнъж възкликна:

— Бре, бре, хайде, честито, Хамид ага се е оженил, а това е жена му!

Азиз джан припадна, а нане джан, която не мелеше много брашно с нея, закри уста с чадора си и се разсмя. Ханом джан се плесна по главата с ръка и се чудеше дали да припадне и тя, или да вдигне майка си. Накрая баба се свести, изпи доста розова вода със захар и каза:

— Ама онези там не са ли неверници?

Ага джан вдигна рамене:

— Не! Не е неверница, все пак е начетена, арменка е.

Азиз джан се удари два пъти по главата, майка ми й хвана ръцете:

— Мамо, за бога, недей така, какво толкова е станало?! Сигурно я е направил мюсюлманка. Когото и да попиташ, ще ти каже, че мюсюлманин може да се ожени за не мюсюлманка, ако пък тя приеме исляма, още по-добре.

Баба я изгледа безизразно и отвърна:

— Знам, знам, нали светите имами също са имали жени не мюсюлманки.

— Хайде, нека е честито! — засмя се ага джан. — Ха сега кажи кога ще почерпиш? За булка чужденка много ще трябва да черпиш.

Нане джан сбърчи вежди:

— Мале, мале, да пази бог от снаха, камо ли от чужденка, дето говори неразбираемо и съвсем не отбира кое е грешно и кое — не.

Майката на мама вече беше дошла на себе си, отново беше живнала и докато се надигаше да си ходи, заяви:

— Булката носи берекет на къщата. Ние не сме като някои, дето не уважават снахите и ги мислят за прислужнички. Ние ценим снахите си и ги носим на ръце, не даваме прашинка да падне върху тях, особено ако снаха е чужденка.

Нане джан не можа да понесе тези хвалби:

— Видяхме как носите на ръце жената на Асадоллах хан! — После злобно допълни: — Пък и откъде да сме сигурни, че булката е станала мюсюлманка, може да е направила Хамид ага неверник, той и бездруго не беше много вярващ, иначе нямаше да отиде при неверниците.

— Чуваш ли, Мостафа хан, чуваш ли как ми говори? — обърна се майката на мама към татко.

Той се намеси и сложи край на разпрата им.

Азиз джан канеше много гости и се хвалеше пред тях със снахата си чужденка. Върху полицата в нишата беше сложила снимката в рамка. Обаче чак до смъртта си все питаше тайно ханом джан дали жената на Хамид е станала мюсюлманка, или пък Хамид не е станал арменец. След смъртта на баба години по-късно вече нямахме връзка с вуйчо Хамид.

Веднъж занесох снимките на вуйчо в училище и ги показах на момичетата. Парване много го хареса:

— Мале, колко е готин, блазе му, че живее в чужбина! Да можехме и ние да заминем!

* * *

Парване знаеше всички песни на Делкеш[14], беше й почитателка. В училище половината бяха почитателки на Делкеш, другата половина — на Марзие. И аз трябваше да харесвам Делкеш, иначе Парване нямаше да ми бъде приятелка. Тя познаваше и чуждестранните певци. Имаха грамофон, на който слушаше плочи. Показа ми го веднъж пред вратата, приличаше на малък куфар с червен капак. Бил портативен модел, така ми обясни.

* * *

Учебната година още не беше свършила, а аз бях научила много неща. Парване все ми вземаше тетрадките и четеше записките ми, а понякога дори учехме заедно, нямаше нищо против да идва у нас, много добро момиче беше, чувствах се спокойна с нея. Не обръщаше внимание какво имаме или нямаме у дома. Къщата ни бе сравнително малка. От външната врата три стъпала водеха към двора, с правоъгълен басейн в средата, от едната страна на който имаше голям дървен нар, а от другата — продълговата градинка на обратно спрямо басейна: тоест дългата страна на градинката беше срещу късата страна на басейна. В дъното на двора имаше кухня, която винаги бе тъмна и черна, там беше и тоалетната, а отстрани имахме умивалник, така че не се налагаше да си мием ръцете и лицето на чешмата до помпата на басейна. Вътре, вляво от входната врата на къщата четири стъпала водеха до малка площадка с две врати една до друга към стаите на долния етаж. По стълбите се стигаше до горния етаж, където също имаше две стаи. Те бяха преходни, а предната имаше два прозореца към двора, от които от едната страна се виждаше къщата на Парвин ханом, а от другата — дворът ни и част от уличката. Прозорците на другата стаята, в която спяха Ахмад и Махмуд, гледаха към нашия заден двор, но се виждаше добре и дворът на къщата зад нашата.

* * *

Когато Парване идваше у дома, се качвахме в скромно обзаведената гостна. Беше застлана с голяма червена черга и имаше виенска кръгла маса с шест стола и голяма печка в единия ъгъл. Встрани бяхме сложили възглавници за сядане и за облягане, а единственото красиво нещо в стаята беше килимът на стената, със стиха „Ван икад“[15] от Корана.

Сядахме на възглавниците, тихичко си шепнехме и се смеехме, помежду това и учехме. На мен ми беше забранено да ходя у Парване. Ахмад ми нареди:

— Кракът ти да не стъпва в дома на онова момиче! Първо, защото има голям брат, и второ, хайде онова лекомисленото и вятърничаво девойче го остави, ама и майка му не знае какво е това хиджаб.

— То в този град вече кой ли знае? — промълвих едва чуто на себе си.

Веднъж тайно отидох у Парване, само за пет минути, за да ми даде списанията „Зан-е руз“[16]. Навсякъде беше чисто и подредено. Имаха много красиви вещи. По стените висяха картини с пейзажи и жени. Гарнитурата в гостната беше тъмносиня, с пискюли в долната част. На едната стена имаше прозорци с изглед към двора и с кадифени завеси с цвета на гарнитурата. От другата страна беше трапезарията, отделена от гостната със завеса. В хола имаше телевизор и няколко мебели. От там се отиваше в кухнята, банята и тоалетната, така че не бяха принудени да излизат на двора зиме и лете. На горния етаж бяха спалните. Парване и по-малката й сестра Фарзане деляха една стая. Блазе им! У нас беше тясно. На практика имахме четири стаи, но в действителност живеехме само в голямата стая на долния етаж. Там вечеряхме и обядвахме. През зимата слагахме корси[17] и вътре спяхме аз, Фати и Али. В задната стая имаше дървено легло, което застилахме, и на него спяха мама и татко. Там се мъдреше и голям скрин за дрехи и разни други неща. В голямата стая имаше ниша с няколко полици за книгите ни, но тъй като моите бяха най-много, имах две полици.

* * *

Майка ми много харесваше снимките в „Зан-е руз“ и ги разглеждаше с голямо удоволствие, но държахме списанията далеч от очите на татко и брат ми Махмуд. Обичах да чета историите с продължение и рубриката „На кръстопът“ и ги преразказвах на мама толкова разпалено и прочувствено, че тя се ревваше, а след нея и аз. С Парване се бяхме разбрали всяка седмица да ни дават списанията, щом ги прочетат. Споделих с нея, че братята ми не ме пускат у тях.

— И защо? — учуди се тя.

— Ами имаш голям брат.

— Дариуш ли? Че как ще е голям? Дори е една година по-малък от нас.

— Нищо, пак е голям. Не било редно.

— Право да ти кажа, въобще не мога да ги разбера вашите обичаи.

Но повече не настоя да ходя у тях.

* * *

На изпитите след третия срок получих много хубави оценки. В училище ме похвалиха, но вкъщи — никаква реакция. Мама въобще не разбра какво й говоря.

— Е и? Да не мислиш, че си направила кой знае какво? — тросна се Махмуд.

— Защо не си първа? — попита татко.

* * *

След началото на лятото с Парване не се виждахме често. През първите дни, когато братята ми не бяха вкъщи, тя идваше пред нас и си бъбрехме. Обаче на мама това не се харесваше и ме гълчеше. Беше забравила как в Гом всеки следобед сядаше със съседките на раздумка и люпеха семки пред вратата, докато татко се прибере. Сега тук нямаше приятелки, съседките не й обръщаха внимание, на няколко пъти дори й се присмяха. На нея й стана неприятно и постепенно отвикна да седи на улицата на раздумка. Затова сега и на мен не разрешаваше да говоря с приятелката си.

Общо взето мама не беше доволна от идването ни в Техеран:

— Не съм аз за това място. Всичките ми роднини са там. Тук съм сама, етърва ми с нейните превземки въобще не се интересува какво ми е, нали съм чужда.

Така мърмори ли мърмори, докато ага джан се съгласи да ни изпрати през лятото у сестра й.

— През ваканцията всички отиват някъде на почивка, а ние в Гом! — подметнах.

— Леле, колко бързо забрави откъде си?! — сопна ми се мама и ме изгледа ядосано. — Когато живеехме там, не ти се чуваше гласът, сега изведнъж госпожицата за почивка заговори. От една година не съм виждала бедната си сестра Азгаре, нямам вести от брат си, не съм посещавала гробовете на роднините си. Като погостуваме седмица на всеки роднина, ще дойде време да се прибираме.

Махмуд одобряваше ходенето ни в Гом, но явно му се искаше да стоим само у сестрата на татко, за да може в края на седмицата, когато той ни посещава, да се вижда единствено с леля и с Махбубе, затова каза:

— Няма нужда да ходите по къщите, останете у сестрата на татко, иначе после всички ще почнат да ни се влачат като черва — няма отърване.

— Значи сестрата на баща ти може да идва, но ако моята дойде — голяма страхотия!

* * *

И така, онова лято отидохме в Гом — не се възпротивих, защото Парване замина с техните за Голаб даре[18], на вилата на дядо си. В средата на август се върнахме, защото Али трябваше да се яви на поправителен. Не знам защо братята ми толкова много ги мързеше да учат. Горкият ми баща, как мечтаеше синовете му да станат лекари или инженери! Както и да е, аз бях много доволна, че се прибрахме, защото ми беше омръзнало това обикаляне по къщите на стринки, лели, лелинчовци, вуйчовци, вуйни и т.н. Най-вече къщата на сестрата на мама, която беше като джамия — леля непрекъснато питаше дали съм си казала молитвата и все ме укоряваше, че не съм го сторила както трябва. Освен това непрестанно парадираше пред мама с набожността на своето семейство и с това, че в семейството на съпруга й всички са духовници, ахунди.

* * *

Две седмици по-късно Парване и техните се прибраха. Със започването на учебната година светът пак стана за мен хубав и обичан. Радвах се да видя отново приятелките и учителките си. Беше по-различно от миналата година, вече не бях нова и странна, не се изумявах от всяко нещо и приказките ми не бяха глупави, съчиненията ми станаха по-литературни, знаех и можех, както момичетата от Техеран, да изказвам своето мнение. За това свое израстване бях много благодарна на Парване, моята първа и най-добра учителка. През същата година открих и удоволствието от четенето на други книги, освен учебниците. Предавахме си от ръка на ръка любовни романи, които четяхме със сълзи и с въздишки, а после обсъждахме.

* * *

Парване имаше красива тетрадка — лексикон. Един от братовчедите й бе надписал корицата с калиграфски почерк. Срещу всяка тема имаше залепена подходяща снимка. Всичките ни съученички, близките й и някои от семейните приятели бяха отговорили на въпросите. С какъв интерес ги четяхме само! Отговорите на въпросите: Кой е любимият ви цвят?, Коя е любимата ви книга? и тем подобни не бяха много интересни, за разлика от отговорите на Какво мислите за любовта?, Влюбвали ли сте се?, Каква според вас е идеалната съпруга или идеалният съпруг?, които привличаха вниманието ни. Някои бяха много дръзки и пишеха всичко, което им скимне, без да се замислят за последствията, ако лексиконът попадне в ръцете на заместник-директорката.

Имах тетрадка със стихотворения, в нея с красив почерк записвах всеки стих, който ми харесаше. Понякога отстрани рисувах нещо или залепях някоя от снимките, които Парване изрязваше от чуждестранните списания и ми носеше.

Един слънчев есенен ден, както с Парване весело си бъбрехме на връщане от училище, тя ме накара да вляза с нея в аптеката, по средата на пътя между училището и нашата къща, за да си купи анкерпласт. Доктор Атаи беше уважаван възрастен мъж, когото всички познаваха. Когато влязохме, зад тезгяха нямаше никого. Парване извика доктора и се изправи на пръсти, за да надникне зад тезгяха. Младеж с бяла престилка, който нареждаше лекарства на най-долния рафт, се обърна и ни погледна:

— Желаете ли нещо?

— Искам анкерпласт.

— Добре, сега ще ви дам.

Парване ме тупна с юмрук по гърба и тихо промълви:

— Този пък кой е? Леле колко е сладък!

Младежът подаде анкерпласта на Парване, а тя, както беше клекнала, за да си извади парите от ученическата чанта, тихо ми нареди:

— Погледни го, де! Виж колко е готин!

Вдигнах глава и за миг погледът ми срещна неговия. Почувствах се странно, сякаш ток премина по цялото ми тяло. Силно се изчервих и мигом наведох глава. За първи път в живота си изпитвах подобно странно чувство.

— Хайде да тръгваме вече! — смотолевих и излязох навън. Парване изтича след мен:

— Какво те прихваща? Досега не си виждала мъж ли? Защо така се стресна?

— Засрамих се!

— И от какво?

— От приказките, които ти изрече по адрес на непознат мъж.

— И какво от това?

— Какво ли? Грозно е. Мисля дори, че той те чу.

— Грешиш, нищичко не чу, пък и аз какво толкова казах?

— Че е готин и тем подобни.

— Ооо, стига моля те, и да ме е чул, се е зарадвал. Всъщност той май не е нищо особено. Сега ще отида да съобщя на татко, че докторът си има помощник.

* * *

На другия ден закъснявахме за училище и забързано минахме пред аптеката, а той гледаше към нас. На връщане го зърнахме през витрината — беше зает, но явно ни забеляза. Оттогава всяка сутрин и всеки следобед по негласна уговорка се виждахме. С Парване вече имахме нова и много интересна тема за разговор. Постепенно мълвата за него се разнесе из училището. Момичетата не спираха да говорят за симпатичния младеж, който отскоро работи в аптеката. Започнаха да си намират най-различни поводи да се отбиват там и всяка се стараеше да привлече вниманието му.

С Парване свикнахме да го виждаме ежедневно и можех да се закълна, че той също очакваше тези наши срещи. Стараеше се да се появи пред нас. С Парване заспорихме на кой артист прилича. Най-накрая постигнахме съгласие — на Стив Маккуин. Наистина бях постигнала напредък. Вече познавах чуждестранните артисти. Един ден заведох мама на кино, много й хареса. После, скришом от брат ми Махмуд, всяка седмица ходехме с нея в киното до нас, където даваха главно индийски филми, и леехме сълзи като из ведро.

* * *

Парване много бързо успя да научи подробности за младежа, разпита лекаря, който бе приятел на баща й.

— Казва се Саид, от Резайе е, добро момче и следва фармация — обяснил й той.

След това се поглеждахме като познати. Обаче Парване предложи да го наричаме Господин Притеснителен.

— Защото сякаш все е неспокоен, очаква и търси някого с поглед — поясни тя.

* * *

Онази година бе най-хубавата в живота ми, нещата се нареждаха добре. По всички предмети имах хубави оценки. Дружбата ми с Парване укрепваше с всеки изминал ден, постепенно се превърнахме в една душа с две тела. Единственото нещо, което помрачаваше щастливите ми дни, бе ужасът от шушукането у дома с наближаването на края на учебната година, че няма да ми разрешат да продължа образованието си.

— Изключено е да постъпят така с теб! — успокояваше ме Парване. — Та ти си толкова добра ученичка! Жалко ще е да зарежеш всичко по средата.

— Ти не разбираш, не ги интересува дали се уча добре, или не. Според тях на момичето не му е нужно повече от основно образование.

— Как така основно, сега гимназията вече не е достатъчна! В нашия род всички момичета следват, разбира се, ако са издържали приемните изпити. Теб със сигурност ще те приемат. Ти си по-умна от всички тях.

— Боже мой, аз гимназия да завърша, следването ще ми е подарък!

— Трябва да им се опълчиш!

Парване дрънкаше странни приказки, нямаше представа в какво положение съм. Срещу мама можех да се изправя, да й отговоря, да се защитя. Но пред братята си не смеех да продумам, губех ума и дума.

На изпитите в края на годината станах втора по успех. Учителката ни по литература, която се отнасяше много добре с мен, ме похвали, когато ми връчваше свидетелството:

— Браво, много си талантлива! Сега какъв профил ще запишеш?

— Много бих искала литература.

— Отлично, и аз щях да ти предложа същото.

— Ама няма да мога, защото нашите са против, казват, че прогимназията за момиче е достатъчна.

Ханом Бахрами смръщи вежди, поклати глава и влезе в учителската стая. След няколко минути излезе заедно с директорката, която ми взе свидетелството от ръцете:

— Садеги, кажи на баща си утре да дойде в училище, искам да говоря с него! Няма да ти дам свидетелството, докато не дойде той. Да не забравиш!

Когато вечерта казах на ага джан, че директорката иска да говори с него, той се зачуди:

— Какво си направила, че да ме викат?

— Нищо, кълна се…

— Жено, я ти отиди и виж какво искат.

— Не, не може, казаха, че непременно ти трябва да отидеш.

— Какво означава това? Аз в девическо училище не стъпвам!

— И защо?! Бащите на другите момичета идват. Предупредиха ме, че няма да ми дадат свидетелството, ако не отидеш.

Татко се намръщи. Налях му чай и започнах да му се умилквам — непрекъснато го питах дали го боли глава, иска ли да му донеса хапче. Пъхнах му възглавница, за да се облегне, донесох му вода. Най-накрая той склони на другия ден да дойде с мен в училище.

* * *

Щом видя ага джан, директорката се изправи иззад бюрото си, поздрави го и го покани да седне до нея.

— Поздравявам ви, вашата дъщеря е за пример, не само се учи добре, но и поведението й е безукорно.

Стоях до вратата с наведена глава и неволно се усмихнах от радост. Директорката ме погледна и нареди:

— Масуме, моля те изчакай навън, докато поговоря с господин Садеги.

Не знам какво е говорила с него, но когато татко излезе от кабинета, лицето му грееше, а очите му светеха. Гледаше ме с любов и гордост.

— Да отидем в кабинета на заместник-директорката, да те запишем, че нямам време — подкани ме татко.

Щях да припадна от радост, драпах подире му и нареждах:

— Благодаря, ага джан, за добрината ти. Обещавам да стана първа по успех. Ще направя каквото кажеш. Много ти благодаря.

Досмеша го:

— Стига де! Ех, ако приличаха поне малко на теб твоите братя непрокопсаници.

Парване, която твърдеше, че цяла нощ не била мигнала, ме попита със знаци:

— Какво стана?

Опитах се да направя тъжна физиономия и вдигнах рамене:

— Нищо.

От влажните й очи закапаха сълзи. Съжалих за стореното, затичах се към нея и я прегърнах:

— Не, не, излъгах те! Всичко е наред, записаха ме.

Заскачахме насред двора като луди и през смях бършехме сълзите си.

* * *

У дома решението на ага джан предизвика буря, но той се противопостави на всички:

— Директорката каза, че е много талантлива и ще се издигне.

Радостна и щастлива, не обръщах внимание на думите им. Не можеха да ме уплашат дори погледите на Ахмад, пълни с отвращение, по-мрачни от всякога.

* * *

Макар и да започна с тримесечната ми раздяла с Парване, лятото премина добре, с надеждата, че предстои новата учебна година и двете ще бъдем отново заедно. Ние прекарахме само една седмица в Гом, а Парване всяка седмица намираше повод да придружи баща си до Техеран и да ме навести. Настояваше да отида с тях в Голаб даре. И на мен ми се искаше, но знаех, че е изключено братята ми да разрешат. Затова дори не попитах. Парване предложи баща й да говори с ага джан, тогава той нямало начин да откаже, но аз не исках да му създавам повече главоболия. Знаех, че дори да откаже на ага Ахмади, ще му стане неприятно. От друга страна, за да спечеля благоразположението на мама, приех да посещавам шивашки курсове, та като се омъжа, да умея нещо.

* * *

По случайност курсовете се провеждаха в уличката до аптеката. Саид много бързо установи, че ходя през ден, а също — кога отивам и се връщам. Каквото и да правеше, в точния час заставаше пред вратата. Една пресечка преди аптеката сърцето ми започваше силно да бие. Всеки път се стараех да не поглеждам към входа и да не се изчервявам, но бях безсилна. Ако случайно погледите ни се срещнеха, се изчервявах до корените на косата си. Каква срамотия бяха тези мои неуместни изчервявания! С жаден поглед той свенливо навеждаше глава за поздрав.

Веднъж тъкмо да завия в уличката, Саид ненадейно изникна пред мен. Така се смутих, че изтървах шивашкия си линеал. Той се наведе, взе го и без да вдига глава, промълви:

— Извинете, стреснах ви.

— Не!

Грабнах линеала и побягнах, но дълго не успях да се съвзема. Сетех ли се за този момент, цялата пламвах и чувствах приятна тръпка в сърцето. Не знам защо, но бях сигурна, че и той изпитва същото.

* * *

Първите есенни ветрове и настъпването на септември сложиха край на дългото ни очакване. С Парване радостно поехме към училище. Бърборехме неспирно, нали трябваше да си споделим всичко, което сме правили през лятото, та дори и мислите си. Накрая стигнахме и до темата Саид:

— Казвай сега, колко пъти ходи в аптеката, докато ме нямаше?

— За бога, въобще не съм стъпвала там, срам ме беше.

— Че защо? Той откъде ще знае ние какво мислим и за какво си говорим?

— Знае той!

— Стига де, да не би да ти е казал нещо? Откъде разбра?

— Не, просто така.

— Това не е отговор. Ние ще се правим, че не знаем нищо, и ще си вършим нашето.

Но истината беше друга, нещо се бе променило. Срещите ни през този период бяха някак различни, изглеждаха по-сериозни отпреди, вътрешно, макар и негласно, чувствах по-дълбока връзка със Саид и не беше лесно да го скрия от Парване. Няма и седмица от започването на учебната година тя намери повод да влезем в аптеката и насила ме вкара вътре. Умирах от срам, струваше ми се, че целият град знае какво става в сърцето ми и сега се е събрал да гледа. Саид замръзна на мястото си, като ни видя. Парване на няколко пъти му повтори, че иска аспирин, но той не откъсваше поглед от мен и сякаш не я чуваше. Накрая дойде доктор Атаи, поздрави Парване, попита как е баща й и се обърна към Саид:

— Момчето ми, какво стоиш като истукан, дай една кутийка аспирин на момичето.

Когато си тръгнахме от аптеката, вече всичко бе излязло наяве.

— Видя ли как те гледаше? — промълви замислена и изненадана Парване.

Мълчах, а тя се обърна към мен и се втренчи в лицето ми:

— Обясни ми защо си така пребледняла, все едно ей сега ще припаднеш.

— Аз ли? Нищо ми няма! — отвърнах с треперещ глас.

Повървяхме няколко минути, без да отроним дума. Парване беше умислена.

— Парване, какво има? Добре ли си? — наруших мълчанието.

— Колко си подла! — избухна тя и продължи на по-висок глас от обикновено: — Каква тиха вода си била, а аз — пълна глупачка. Защо нищо не ми каза?!

— Какво? Няма нищо за казване.

— Я стига, и за слепия е ясно, че има нещо между вас, така че ми кажи докъде сте стигнали.

— Какви ги приказваш?!

— Ооо, я не ми се прави на две и половина. От теб всичко може да се очаква: от тази забрадка, до любовната ти авантюра! А аз, глупачката, си мислех, че той се появява пред нас заради мен! Право казват, че тия от Гом са много лукави. Ти дори с мен не сподели! Уж съм най-добрата ти приятелка и нищо не крия от теб, а ти да пазиш от мен нещо толкова важно!

Буца заседна на гърлото ми, стиснах Парване за ръката и я замолих:

— Престани, за бога, на улицата сме, много е грозно, говори по-тихо, моля те, по-тихо, хората ще ни чуят! Кълна се в баща си, нищо няма, кълна се в бога, в Корана!

Обаче яростта й набъбваше като буйна река и накрая Парване се нахвърли върху ми:

— Наистина си много подла! Ще ми пише тя в лексикона: Не съм мислила по този въпрос, за мен най-важни са уроците. Момчета ли — не, не, не е редно да се говори за това, грях е!

— Престани, за бога! Ще се закълна върху Корана, че не е имало нищо.

Бяхме стигнали до тяхната къща, не издържах и се разплаках. Сълзите ми я накараха да се опомни. Ядът й стихна като огън, залят с вода. Сигурна бях, че доброто й сърце няма да издържи на сълзите ми.

— Сега защо плачеш? И то на улицата! Криво ми е, че си скрила от мен, а аз всичко ти казвам — промълви кротко.

Заклех й се, че е най-добрата ми приятелка, че нищо не съм скрила от нея и няма и да крия.

* * *

С Парване заедно преживяхме всичките стадии на любовта. Тя бе толкова въодушевена, колкото и аз. Непрекъснато ме питаше:

— Сега какво чувстваш?

Забележеше ли, че съм умислена, веднага следваше въпросът:

— За какво мислиш сега?

И аз й разказвах за мечтите, за опасенията, за радостта и за безпокойството, за бъдещето си. И за страха от това, не дай боже, насила да ме омъжат за друг, а не за него. Тя затваряше очи и възкликваше:

— Ох, колко поетично! Значи това било да си влюбен, но за разлика от теб аз не съм толкова чувствителна и емоционална. От някои думи и постъпки на влюбените ме напушва смях. Не се и изчервявам. Тогава по какво да разбера, че съм влюбена?

* * *

Красивите и пъстри дни на есента преминаха като вятър, а ние със Саид все още не бяхме разменили и дума, само напоследък, когато минавахме покрай него, той измърморваше под носа си нещо като поздрав и сърцето ми като узрял плод се отронваше и падаше в гръдния ми кош.

Всеки ден Парване откриваше нова информация за Саид и ми носеше сведения от първа ръка. Вече знаех, че фамилията му е Зареи, че е от Резайе, а баща му починал преди няколко години. Майка му и трите му сестри живеят там. Той е трета година фармация. Семейството им е уважавано и с добра репутация. Саид е умен и ученолюбив. Докторът му има пълно доверие и е доволен от него. Всички подробности, които научавах за него, затвърждаваха моята чиста и искрена обич към него. Имах чувството, че го познавам, откакто съм се родила, и до края на живота си ще бъда с него. Любовните стихове сега ми харесваха повече отпреди и бързо ги научавах наизуст.

Веднъж в седмицата под различен претекст Парване ме водеше в аптеката и правеше покупки. От погледите, които скришом си разменяхме със Саид, ръцете му потреперваха, а моите страни поруменяваха повече от обикновено. Парване следеше всичко под око. Веднъж ми подметна:

— Винаги съм се чудела какво значи да си разменяте с някого влюбени погледи. Сега вече ми стана ясно. Неслучайно, когато си гледахме на Хафез[19], на теб се падна:

Влюбен съм и я ухажвам, не го крия,

нека всички знаят — много го умея.

— Иии… Парване, какво приказваш!

— Ами да не би да е лъжа?

* * *

Сутрин много старателно решех косата си и правех така, че кърпата ми да е вързана плътно отпред, а дългата ми косата да се вижда отзад. С хиляди мъки безуспешно се опитвах да я накъдря, докато един ден Парване не ми каза:

— Милото ми глупаче, косата ти си е много хубава. Сега е на мода правата коса. Не виждаш ли, че момичетата от класа си притискат косите с ютия?

Редовно си перях и гладех престилката. Помолих ханом джан да ми купи плат за престилка и да го даде на шивачка, нейните кройки бяха старомодни. Единственото, което научих от шивашките курсове, бе да намирам кусури на ушитото от майка ми. Парвин ханом ми уши много хубава престилка. Пошушнах й да я направи малко по-къса, но пак бях с най-дългата престилка в училището. Събрах си пари и с Парване отидохме да купим нефритенозелена кърпа.

— С нея очите ти стават още по-зелени. Много ти отива.

* * *

Зимата беше студена. Снегът по улиците още не се бе разтопил, а пак заваля. Слънцето бе бледо и слабо и нямаше сила да стопи снега. Сутрин навсякъде бе заледено и трябваше да пристъпваме много внимателно. Всеки ден някоя от съученичките ми падаше, дойде и моят ред. Малко преди да наближа къщата на Парване, се подхлъзнах на леда и се изтърсих. Помъчих се веднага да се изправя, но кракът много ме болеше — щом понечих да стъпя на земята, остра болка ме прониза чак до кръста и отново се проснах насред уличката. В този момент излезе Парване, приближи и Али, който също отиваше на училище. Помогнаха ми да се надигна и ме върнаха вкъщи, тъй като не можех да ходя. Мама бинтова глезена ми и изчака до следобед, но болката се засили, а кракът отече още повече. Привечер, когато мъжете се върнаха, всеки взе да изказва мнение:

— О, я стига… Нищо й няма, ако си седеше като човек вкъщи и не излизаше в този кучи студ, нищо нямаше да й се случи — заключи Ахмад и отиде да пие арак.

— Трябва да я закараме в болница — каза ага джан.

— Есмаил ага много добре оправя изкълчено. Къщата му е на завоя за Шемиран, ще я заведа при него. Ако той каже, че е счупено, ще я заведа в болница — предложи Махмуд.

* * *

Есмаил ага, почти връстник на ага джан, бе известен чекръкчия. Тези дни му се беше отворила работа. Според него кракът ми не бе счупен, а изкълчен. Накара ме да си натопя крака в топла вода и започна да го разтрива и ме разпитва. Тъкмо понечих да отговоря, и той рязко изви крака ми. Извиках от болка и припаднах. Когато дойдох в съзнание, Есмаил ага мажеше крака ми с жълтък, куркума и разни други масла. Заръча две седмици да не стъпвам на него. Каква беда!

— Ааа, не може, трябва да ходя на училище — ревнах. — Скоро са изпитите след втория срок.

Всъщност много добре знаех, че са чак след месец и половина, плачех по друга причина.

Няколко дни наистина не можех да мръдна. Само седях под корсито и мислех за Саид. Сутрин, когато брат ми и сестра ми отиваха на училище, пъхах ръце под главата си, впервах поглед в слабото слънце и потъвах в сладки мечти за бъдещите хубави дни и живота със Саид…

Единствено Парвин ханом нарушаваше покоя ми в тези тихи сутрини. Тя все си търсеше поводи да посещава мама. Въобще не я харесвах, щом чуех гласа й, се преструвах на заспала. Не разбирах как така мама, която държеше много на вярата и благоприличието, се сприятели с нея, след като всички в махалата знаеха, че е въртиопашка. Как не схващаше, че Парвин ханом й се умилква заради Ахмад.

Следобед брат ми и сестра ми се връщаха от училище и спокойствието в дома се изпаряваше. Али беше в състояние да изправи на нокти целия квартал. Беше станал много буен и нахален. Стараеше се да подражава на Ахмад и точно като него се държеше лошо с мен, особено сега, когато не ходех на училище. Завиждаше ми, че мама върши всичко вместо мен, а татко непрекъснато се интересува от състоянието ми, сякаш му нарушавах правата. Али прескачаше корсито, дразнеше Фати и тя пищеше. Хвърляше учебниците ми, разпиляваше ги на различни страни, нарочно или неволно ме риташе, и то по болния крак, и аз пищях до небесата. Накрая през сълзи накарах мама да ми постеле в гостната, та хем да се отърва от Али, хем да мога да уча на спокойствие и кракът ми да не е непрекъснато застрашен под корсито.

— Как ще качваш стълбите!? Горе е студено, а и голямата печка е развалена.

— Малката печка ми е достатъчна.

Най-накрая тя се съгласи и аз се преместих на горния етаж, където намерих покой. Учех, размишлявах, пишех стихове в тетрадката си, отправях се на дълги и далечни пътешествия в мечтите си. С красив почерк пишех името на Саид по листовете в тетрадката си. Открих, че името му е арабско, и направих списък на производните от него думи: сад[20], саид[21], масуд[22], садат[23]… които често използвах в примерите в домашните си.

* * *

Един ден Парване дойде да ме види. Докато ханом джан беше в стаята, говорихме за изпитите, които започваха на пети март, но щом тя излезе, Парване стана и затвори вратата.

— Хайде, казвай! — предчувствах, че ще ми съобщи нещо за Саид, и се понадигнах. — За бога, кажи ми как е той! Побързай, докато не е дошъл някой.

— Какъв ти Саид? Станал е същински Господин Притеснителен, всеки ден стои на стълбите пред аптеката и се озърта. Щом види, че съм сама, провесва нос и като попарен се прибира вътре. Днес обаче събра смелост и като ме видя, че пак съм сама, пристъпи напред, почервеня, пребледня, поздрави ме и най-накрая промълви, заеквайки: „От няколко дни приятелката ви не идва на училище, много се безпокоя. Тя добре ли е?“. А аз нарочно се направих на две и половина и го попитах: „Коя приятелка имате предвид?“. Погледна ме слисан и каза: „Тази, с която все сте заедно, живее на улица «Голшан»“. Явно знае адреса ти. Видя ли колко е потаен, със сигурност ни е проследил. „Ааа, Масуме Садеги — отвърнах. — Бедничката, падна и си изкълчи крака. Две седмици няма да ходи на училище.“ Пребледня и отрони: „Ох, колко неприятно!“. Сетне ми обърна гръб и си тръгна. Тъкмо да му се скарам, че е много невъзпитан, но той направи две крачки и май усети, че се е държал неучтиво, обърна се и промълви: „Предайте й много здраве от мен“. После се сбогува като хората и се прибра.

И сърцето, и гласът ми се разтрепериха:

— Леле, казала си му името ми!

— Ооо, я моля ти се, не се превземай, какво толкова е станало! Не се съмнявам, че знае как се казваш, поне фамилията. Сто на сто е проучил цялото ти семейство. Толкова е влюбен, че със сигурност тези дни ще дойде да те поиска.

Разтопих се от щастие, не бях на себе си от радост, така се разкикотих, че когато мама влезе да поднесе чая, учудено попита:

— Какво е станало? Защо си толкова весела?

— Не, няма нищо — смутих се.

— Днес ни дадоха бележниците. Масуме има най-хубавите оценки — притече ми се на помощ Парване и ми намигна.

— И какво от това? На момичето такива неща не му трябват, само си губи времето — след някой и друг ден ще се омъжи и ще пере пелени.

— Не, мамо, не съм се заженила още. Първо трябва да завърша гимназия.

— И после ще стане докторша — добави Парване дяволито.

Изгледах я заплашително.

— Какво! Значи още ще учи? Колкото повече ходи на училище, толкова повече вири нос, но за всичко е виновен баща й, защото й се води по свирката.

Излезе от стаята, мърморейки, а ние с Парване прихнахме.

— Добре че мама не разбра за какво става дума, иначе щеше да попита откога, като завършиш литература, ставаш доктор — въздъхнах облекчено аз.

— Ама и тя не включи, че аз казах докторша, а не докторка — отвърна Парване, докато изтриваше сълзите си от смях.

* * *

В онези светли и радостни дни се смеех с повод или без повод. Толкова весела и щастлива бях, че забравих за болката в крака. След като Парване си тръгна, успокоена и доволна се отпуснах на възглавницата и прошепнах: „Тревожи се и му е домъчняло за мен. Каква късметлийка съм!“. Този ден не ме разстрои дори скандалът, който Ахмад вдигна на мама заради посещението на Парване. Знаех си, че онази порта Али му е докладвал, но какво значение имаше!

Сутрин ставах, на куц крак разтребвах стаята и с едната ръка на парапета, а с другата — на патерицата на баба, бавно слизах долу, измивах лицето и ръцете си и закусвах. Сетне с голяма мъка се връщах. Мама опяваше, че горе ще настина, ще хвана пневмония, ще взема да се търкулна по стълбите с главата надолу, но кой ли я слуша! Малката керосинова печка ми беше напълно достатъчна. За нищо на света не желаех да се лиша от спокойствието си. Вътрешно така горях, че не чувствах никакъв студ.

След два дни Парване отново дойде. Добрах се до прозореца. Мама я поздрави хладно, но тя се направи, че не забелязва, и обясни:

— Донесох на Масуме програмата за изпитите.

Сетне се втурна по стълбите нагоре и запъхтяна затвори вратата на стаята зад себе си. Няколко секунди постоя със затворени очи, облегната на вратата. Лицето й бе зачервено, не можех да разбера дали от студ, или от възбуда. Без да откъсвам поглед от нея, се върнах в постелята, не смеех нищо да я попитам.

— Хубавичко си лежиш ти тук, а на мен, горката, създаваш главоболия.

— Какво има?

— Чакай малко да си поема дъх, защото от аптеката дотук тичах като луда.

— Ама какво е станало? Казвай бързо.

— Вървяхме си с Мариам и точно стигнахме пред аптеката, отпред Саид проточил шия и върти глава. Знаеш Мариам каква е, веднага забеляза: „Онзи симпатичният май иска да ти каже нещо“. Отвърнах й: „Изключено! Каква работа има той с мен?!“. Не му обърнах внимание и продължихме по пътя си. Той обаче ни догони: „Извинете, ханом Ахмади, ще може ли да дойдете за минута в аптеката?“. Твоят Господин Притеснителен се беше изчервил като цвекло, а аз доста се обърках, не знаех какво да правя с тази клюкарка Мариам. „Ау, извинете, забравих, че трябваше да взема лекарствата на баща си, предполагам, че са готови.“ А той, загубенякът, стои като истукан и ме гледа. Не изчаках да ми отговори и за да не ме излага повече, се обърнах към Мариам: „Извини ме, забравих да взема поръчката за татко. Довиждане, ще се видим утре“. Ама тя нали е на всяка манджа мерудия, как ще изпусне подобно нещо! Отвръща ми: „Ами аз не бързам, ще дойда с теб!“. Колкото и да я убеждавах, че няма нужда, тя сякаш ставаше все по-подозрителна и ми заяви, че и тя трябвало да се отбие в аптеката, защото била забравила да си купи паста за зъби. И естествено, довлече се след мен вътре. Слава богу, той схвана ситуацията, пъхна кутийка с лекарства и плик за писма в една торбичка и каза: „Сложил съм рецептата вътре, много е важно да я прочете, предайте му поздрави от мен“. Бързо наврях нещата в чантата си, страх ме беше Мариам да не ми ги грабне от ръцете, от нея всичко може да се очаква, каквато е любопитна и си вре носа навсякъде. Известно ти е, че в училище името на Саид хан се носи от уста на уста, половината от момичетата си въобразяват, че заради тях стои пред аптеката, а утре ще видиш какво ще приказват по мой адрес. С две думи, докато Мариам плащаше пастата за зъби, аз си плюх на петите и ето ме тук.

— Уф, така май е станало по-лошо, сега съвсем ще се усъмни.

— Я стига… Тя веднага се усъмни, щото онзи загубеняк Саид бе сложил рецептата в запечатан плик, само малоумник би направил това. Мариам никак не е глупава, щеше да разкъса плика с поглед, искаше й се да разбере какво пише вътре, именно затова се изплаших и побягнах.

Отпуснах се върху възглавницата като умряла и полежах така няколко минути, в ума ми бе пълна каша, сетне се сетих за писмото и се надигнах:

— Дай ми писмото да видя какво е написал. Но първо провери дали няма някой пред вратата и я затвори плътно.

Поех писмото с разтреперани ръце. На плика не пишеше нищо. Не смеех да го отворя — какво ли имаше вътре? Ние досега, освен да си промърморим някакъв поздрав, дума не бяхме си разменяли. Парване също като мен изгаряше от нетърпение. В този момент в стаята влезе ханом джан и аз бързо скрих плика под завивките. Двете с Парване седяхме мирно и тихо и я гледахме.

— Какво има, какво пак е станало? — поинтересува се тя.

— Нищо — отвърнах сконфузено.

Но погледът на мама бе изпълнен със съмнение. Парване отново ми се притече на помощ:

— Нищо особено. Вашата дъщеря е много чувствителна, прави от мухата слон. Нямала шестица по английски. Казвам й: голяма работа, майка ти не е като моята да ти се кара за дреболии, нали така, госпожо Садеги? Нали няма да й се карате?

Мама я изгледа учудено и в крайчеца на устните й се появи бръчка:

— Ами какво да кажа? Много важно, дори и да я скъсат, още по-добре, тъкмо ще се запише в шивашки курсове, те ще са й много по-полезни.

После постави чая пред Парване и излезе. Ние първо се спогледахме, без да обелим дума, после прихнахме.

— Абе, момиче, защо си толкова смотано? На физиономията ти е изписано, че си направила нещо нередно. Внимавай, моля ти се, иначе ще ни разкрият!

В сърцето ми бушуваха въодушевление и безпокойство. Внимателно започнах да разпечатвам плика, сякаш непременно трябва да остане цял, а сърцето ми бумтеше в ушите.

— Уф… Хайде побързай де, ще ме умориш!

Разгънах писмото. Красиво изписаните букви затанцуваха пред очите ми и главата ми се замая. Двете бързо го прочетохме — бяха само няколко реда, сетне се спогледахме и едновременно се запитахме:

— Прочете ли го? Какво пише?

Поуспокоени, зачетохме написаното. Започваше с двустишие:

Нека лекар тялото ти да не вижда,

нито рана кожата ти да пронизва.

После следваше поздрав, запитване за здравето ми и пожелание за бързо оздравяване.

Колко учтиво, колко красиво! По почерка и по написаното личеше, че Саид е образован. Парване не стоя много, защото не бе предупредила майка си, че ще се отбива у нас. Но аз бях забравила за нея, преселих се в друг свят, не усещах тялото си, бях само душа, която се рее, даже се виждах как с отворени очи и широка усмивка на устните лежа в постелята, притиснала писмото към гърдите си. За първи път съжалих, че много пъти бях пожелавала да бях умряла аз, не Зари. Колко прекрасен бе животът! Искаше ми се да прегърна и целуна целия свят.

Денят ми премина в унес и блянове, не разбрах кога настъпи вечерта и какво вечерях, кой дойде, какво говорихме. В полунощ запалих лампата и безброй пъти препрочитах писмото и го притиснах до гърдите си. С какви хубави сънища посрещнах утрото! Инстинктивно усещах, че такова чувство изпитваш веднъж в живота, точно на шестнайсет.

* * *

На следващия ден нетърпеливо очаквах идването на Парване. Надничах през прозореца. При едно от влизанията и излизанията си от кухнята мама ме забеляза и попита с жест:

— Какво има?

Отворих прозореца:

— Нищо… Доскуча ми и реших да погледам уличката.

След няколко минути се позвъни на вратата и мама мърморейки отвори, а щом видя Парване, ми хвърли многозначителен поглед: „Нея ли чакаше?“.

Парване изкачи на един дъх стълбите и докато се мъчеше с помощта на единия крак да събуе обувката на другия, хвърли чантата си в средата на стаята.

— Хайде де… Влизай, какво правиш?

— Аман от тези обувки с връзки!

Най-сетне успя да се събуе и седна:

— Я ми дай писмото да го прочета, че забравих някои неща.

Извадих писмото измежду страниците на книгата, в която го бях пъхнала, и й го подадох:

— Разказвай, днес видя ли го…?

Тя се засмя и отвърна:

— Той ме видя, стоеше на стълбите пред аптеката и така се озърташе, та целият град разбра, че чака някого. Щом наближих, ме поздрави и не се изчерви. Поинтересува се как си и дали си получила писмото. Отвърнах, че си добре и му изпращаш специални поздрави, и той въздъхна облекчено. Обясни, че се притеснявал да не ти стане неприятно. Сетне колебливо запита: „А отговор нямам ли?“. Отвърнах му: „Не знам, аз й го предадох и си тръгнах. Нямаше как веднага да напише отговор“. Сега какво ще правиш, той чака да му отговориш.

— Искаш да кажеш, че трябва да му пиша? Олеле, не е редно, аз не мога, ще ме помисли за нахалница.

В този момент майка ми влезе в стаята и каза:

— Ама ти наистина си нахалница.

Изтръпнах, не знаех каква част от разговора ни е чула. Погледнах към Парване — и тя беше изплашена. Мама остави чинията с плодове на земята и седна.

— Добре е, че най-сетне го проумя.

Както обикновено, приятелката ми първа се опомни:

— Какво говорите, това не е нахалство!

— Кое не е нахалство?

— Ами, споменах на мама, че Масуме иска да ходя при нея всеки ден и да й показвам какво сме взели в училище, и Масуме тъкмо се притесняваше, че майка ми ще я помисли за нахална.

Ханом джан кимна, изгледа ни недоверчиво, бавно стана, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Направих знак на Парване да мълчи, знаех, че мама още е отвън и подслушва. Заговорихме на висок глас за училище, за уроците, за това колко съм изостанала. После Парване зачете от учебника по арабски — мама обожаваше арабския и сигурно си помисли, че четем Корана. След няколко минути я чухме да слиза по стълбите.

— Тръгна си. Хайде, решавай! Ще му пишеш ли?

— Не! Не знам какво да правя.

— Няма как, трябва да решиш. Или му пиши, или говори с него. Не може до края на живота си само да си правите знаци, когато се разминавате. Трябва да разберем какво цели: брак или иска само да се позабавлява с нас.

Много интересно, с Парване бяхме станали едно цяло и използвахме множествено число.

— Не мога, не мога. Не знам какво да пиша, по-добре ти го направи.

— Аз ли? Твоите съчинения са по-хубави от моите, дори и стихове съчиняваш.

— Хайде напиши каквото ти хрумне, и аз ще опитам, после ще седнем и от двете ще направим едно хубаво писмо.

* * *

В късния следобед ме стреснаха виковете и крясъците на Ахмад, който вдигна двора на главата си.

— Чувам, че онова вятърничаво момиче всеки ден идва тук. Как така? Не ви ли предупредих, че тя и нейните превземки никак не ми се нравят? Каква работа има тая тук, та час по час цъфва на вратата?

— Няма нищо, маменце. Защо се ядосваш? Тя не се застоява, идва, показва уроците на Масуме, обяснява й докъде са стигнали и бързо си тръгва.

— Предупреждавам те, ако още веднъж я видя тук, ще я изгоня с ритници.

Идеше ми да сграбча Али и хубавичко да го натупам. Този малък подлец ни следеше и докладваше всичко на Ахмад.

Вътрешно се успокоявах, че Ахмад нищо не може да стори на Парване, но въпреки това трябваше да я предупредя да внимава и да не идва, когато Али е тук.

* * *

Целия ден и през нощта писах и задрасквах. Преди също му бях писала, с измислени от мен букви, но много емоционални и съкровени неща, които не вървяха за официално писмо. Бях притисната от обстоятелствата да си измисля такава писменост, защото, първо, у дома нямах лично пространство и възможност за уединение, дори свое чекмедже нямах. Второ, изпитвах непреодолимо желание да пиша, да изложа върху хартия своите чувства и мечти. Това беше единственият начин да подредя мислите си и да разбера какво точно искам.

Наистина нямах представа какво да пиша, дори не знаех какво обръщение да използвам. Уважаеми господине? Не, много официално. На малко име не върви, грозно е, твърде свойски е. Когато в четвъртък на обяд Парване дойде у дома направо от училище, не бях написала и дума. Приятелката ми бе по-развълнувана от всякога. Фати й отвори вратата, но тя не я погали по главата, както обикновено правеше, а се стрелна нагоре по стълбите. Захвърли чантата си насред стаята и веднага заговори, докато се опитваше да събуе обувките си, седнала на прага върху черджето:

— Сега, като се връщах от училище, той ме повика: „Госпожице Ахмади, лекарството на баща ви е готово“. Горкичкият ми баща, каква беше тази негова болест, та му трябват толкова много лекарства! Слава богу, поне онази клюкарка Мариам не беше с мен. Влязох и той ми връчи едно пакетче. Бързо отвори чантата ми, най-отгоре е.

Сърцето ми заби лудо, седнах на земята и бързо отворих чантата й. Открих малко пакетче, опаковано в бяла хартия. Разкъсах я, беше стихосбирка джобен формат. Между страниците се показваше писмо, цялото ми тяло плувна в пот. Облегнах се на стената, сякаш силите ми се изчерпиха. Парване най-сетне бе събула обувките си и на четири крака допълзя до мен:

— Моля те, само не ми припадай, защото нямам време. Първо го прочети, после припадай!

В този момент влезе Фати и се залепи за мен:

— Ханом джан пита дали Парване ще пие чай, за да донесе.

— Не! Не! Много благодаря, но бързам — отвърна Парване, хвана я за ръка, придърпа я към себе си и я целуна по бузата: — Бягай и кажи на майка си, че й благодаря. Браво, моето момиче.

Фати отново се лепна за мен, не искаше да тръгва. Явно й бяха наредили да не се отделя от нас. Парване извади от джоба си една близалка и й я подаде.

— Бъди добра, слез и кажи на майка си, че не искам чай. Иначе тя ще се качи, а не бива, защото пак ще я заболят краката.

Щом Фати излезе, Парване грабна писмото от ръцете ми:

— Бързо, докато не е дошъл още някой! — Отвори го и двете зачетохме: — Душизе-йе мохтарам[24]… — Спогледахме се и се разсмяхме.

— Колко мило! — отбеляза Парване.

— Какво толкова, не иска още с първото писмо да интимничи. Някак не върви да ми напише „ханом“. Аз също се колебая как да започна писмото си.

— Остави това, продължавай да четеш.

Душизе-йе мохтарам,

Все още не мога да си позволя да се обърна към Вас по име. Въпреки че по цели дни го повтарям в сърцето си. Никое друго име не отговаря тъй добре на лицето. Невинността на Вашите очи и на изражението Ви така радват окото. Толкова свикнах да Ви виждам всеки ден, че лишен от тази благословия, съм безутешен и не знам какво да правя с живота си.

Моето сърце е огледало, замъглено от тъга.

Изтрий го със своята усмивка.

През тези дни, когато съм лишен от възможността да Ви виждам, се чувствам изгубен и се скитам без посока. Избавете ме от тази самота, напишете ми дума или послание, за да дойда отново на себе си. От все сърце Ви желая крепко здраве. В името на бога, грижете се за себе си.

Саид

И двете се смълчахме, унесени в мечти, замаяни и опиянени от красивите думи. В този миг влезе Али. Бързо пъхнах писмото и книжката под крака си.

— Ханом джан пита дали Парване ще остане за обяд — враждебно се разнесе мутиращият му глас.

— О, не, не, много благодаря, тръгвам си.

— Ами хубаво тогава — отвърна той и после тихо измърмори: — Защото ние искаме да обядваме.

И излезе от стаята. Много се ядосах и засрамих, не знаех какво да кажа. Парване, която усещаше хладното отношение на моето семейство към нея, каза:

— Май досадих на всички с честите си посещения. Ти кога ще се върнеш на училище? Вече десет дни лежиш. Стига, омръзна ми да играя този театър.

— И аз ще откача, дотегна ми, в събота идвам.

— Ще можеш ли? И да не дойдеш, няма нищо.

— Не, много по-добре съм, до събота ще се упражнявам.

— Ще си отдъхнем малко. Вярвай ми, много ми е неудобно пред майка ти. В събота в седем и половина ще дойда да те взема.

Бързо ме целуна и слезе по стълбите, без да завързва обувките си. Чух я да казва на мама от двора:

— Моля да ме извините, но се наложи да дойда, защото в събота имаме изпит и трябваше да предам на Масуме да се подготви. Да не чуе дяволът, ама май кракът й е по-добре. В събота ще дойда и лека-полека ще я отведа до училище.

— Няма нужда, още не се е оправила.

— Ама ние имаме изпит!

— Какво като имате, не е толкова важен, ето и Али ми казва, че срочните изпити са след месец.

Отворих прозореца и се провикнах:

— Не, ханом джан, трябва да отида, изпитът е важен, оценката му се събира с тази от срочния.

Мама ядосано ми обърна гръб и влезе в кухнята, а Парване погледна към прозореца и ми смигна.

Веднага започнах да се упражнявам да вървя и щом болката ме пронижеше, лягах и повдигах крака си върху възглавница. Вместо с един жълтък, го мажех с два и двойно количество от мазилата. Междувременно при всяка възможност препрочитах писмото, най-скъпото ми притежание. Питах се защо ли сърцето на Саид е като огледало, замъглено от тъга, сигурно беше преживял много несгоди в живота си. Много му е трудно да се грижи за майка си и за трите си сестри, да работи и да учи, трябва да е тежко. Може би, ако нямаше всичките тези отговорности и баща му беше жив, веднага щеше да дойде и да поиска ръката ми. Докторът каза, че семейството му било уважавано. Бях готова да живея с него дори и в нищо и никакво стайче. Но защо пише, че името ми отговаряло на лицето и характера ми? Фактът, че приех писмото му, не издава ли вече липса на невинност? Щях ли да се влюбя, ако действително бях невинна? Но, кълна се, това не зависеше от мен, положих неимоверни усилия да не мисля за него, сърцето ми да не се разтуптява и лицето ми да не пламва, щом го зърна, но не успях да овладея нито едно от тези неща.

* * *

В събота станах по-рано от обикновено, по-точно цялата вечер не мигнах. Облякох се, събрах постелята си, за да стане ясно на всички, че вече не съм болна. Оставих настрана бастуна на баба, който дотогава много ми помагаше, и заслизах по стълбите, облегната на перилата. Седнах на масата за закуска.

— Сигурна ли си, че можеш да отидеш на училище? Искаш ли Махмуд да те откара с мотора си? — попита ага джан загрижено.

Махмуд го изгледа ядосано:

— Татко, какви са тези приказки? Само това остана, без хиджаб да седне на мотор, и то с мъж.

— Как така без хиджаб, нали е с кърпа?

— Разбира се, кога съм ходила на училище без кърпа на главата?

— Плюс това си й брат, не си чужд.

Астагфероллах! Ага джан, струва ми се, че Техеран и теб отклони от правия път!

— Не, ага джан — възпротивих се аз — Парване ще дойде и ще ми помогне, заедно ще отидем.

Ханом джан измърмори нещо, но не се разбра какво. Намеси се Ахмад, както винаги ядосан и с подпухнали от предишната пиянска нощ очи:

— Хе, хе, нямало кой, та Парване! Ние я предупреждаваме да не дружи с това момиче, а тя я взима за опора.

— Защо, че какво й е? — попитах.

— Какво ли не! Вятърничава е, кикоти се, полата й е къса, полюшва бедрата си като върви.

Пламнах:

— Какво й е късото на полата, по-дълга е от полите на другите момичета в училище. Плюс това е спортистка и съвсем не се кълчи. Пък ти какво се заглеждаш по момичета, а после коментираш как вървели?

— Млъквай, иначе ще те зашлевя през устата, че зъбите ти ще изпаднат. Виждаш ли, мамо, колко безсрамна е станала!

— Стига вече, престанете! — извика татко. — Познавам господин Ахмади, много уважаван, начетен и разбран човек. Чичо ви Аббас го помоли да посредничи при спора му с Абол Гасем Солати за съседния магазин. Никой не смее да му противоречи, думата му се чува.

Почервенял от гняв, Ахмад се обърна към мама:

— Виждаш ли какво стана сега, а ти се чудиш защо дъщеря ти е станала безсрамна! Как не, след като всички я защитават. — После изръмжа към мен: — Хайде, сестро, върви с Парване, след като тя е самото благоприличие. Върви и се учи от нея!

За щастие в този момент се позвъни на вратата.

— Кажи, че веднага идвам — наредих на Фати.

И за да сложа край на спора, бързо-бързо завързах забрадката си, сбогувах се и закуцуках навън.

* * *

На улицата студеният въздух ме лъхна в лицето и аз поспрях за миг, за да почувствам и свежестта му. Ухаеше на младост, любов и радост. Облегнах се на Парване, кракът ме болеше, ама какво от това. Постарах се да прикрия възбудата си и бавно и спокойно поех към училище. Отдалече съзрях Саид да стои на второто стъпало пред аптеката и да се оглежда. Щом ни видя, взе две стъпала наведнъж и се запъти насреща ни. Прехапах устни. Той разбра, че е сгрешил, и се върна обратно на стълбите. Като ме гледаше как куцукам с превързания си крак, нетърпеливият му поглед се изпълни с тъга. Сърцето ми се откъсна от гърдите ми и полетя към него. Сякаш не го бях виждала от години, но го чувствах по-близък, отколкото при последната ни среща. Сега, когато имах представа какво изпитва към мен, го обичах повече от всякога. Пред аптеката Парване ми предложи:

— Ти се измори, да спрем за малко.

Облегнах ръка на стената и леко отвърнах на поздрава му.

— Много ли ви боли? — попита тихо Саид. — Искате ли нещо болкоуспокояващо?

— Благодаря, няма нужда, много по-добре съм.

— Внимавай, брат ти Али идва! — прошепна притеснена Парване.

Бързо се сбогувахме и поехме към училище.

* * *

Този ден единия час имахме физическо и в единия не влязохме, толкова много имахме да си говорим. Докато заместник-директорката обикаляше двора, двете с Парване се скрихме в тоалетните, а после седнахме зад сградата на бюфета, под лъчите на слабото февруарско слънце. Препрочетохме писмото два-три и повече пъти. И обсъждахме възхитено добротата, нежността, учтивостта, почерка, изказа и начетеността му.

— Знаеш ли, Парване, май сърцето ми е болно.

— Аууу, защо?

— Ами не бие нормално, току се разтупти по-силно.

— Когато видиш Саид или когато не го видиш?

— Щом го видя, сърцето ми затуптява толкова силно, че не мога да си поема въздух.

— Миличка, това не е сърдечна болест — успокои ме Парване през смях — а любовна. Аз, дето нищо не изпитвам към Саид, усещам как сърцето ми трепва и започва да бие учестено, когато той изведнъж изникне пред мен, а какво остава за теб. Не ти завиждам.

— Как мислиш, дали и след като се омъжа за него, пак ще се чувствам така?

— Ама че си глупава! Ако това продължи и след сватбата, наистина ще си за лекар и със сигурност ще означава, че си сърдечноболна.

— Малее, ще трябва да чакам поне още две години, докато той завърши. Ама не е лошо, дотогава и аз ще съм завършила гимназия.

— Но после той има две години казарма. Дали пък не е служил вече?

— Надали. На колко години е? Пък и не мисля, че ще ходи, тъй като е единствен син, баща му е починал и сега той е глава на семейството.

— Може да си права, но тогава трябва да си намери работа. Според теб ще може ли да издържа две семейства? Знаеш ли колко получават аптекарите?

— Не знам, но ако се наложи, ще живея с майка му и сестрите му, за да намалим разходите.

— Значи си готова да живееш в провинцията със свекърва и три зълви?

— Разбира се, със Саид съм готова и в ада да отида. Където той поиска. Пък и Резайе е хубав град, казват, че е много красив и чист.

— По-хубав от Техеран?

— Поне климатът му е по-хубав от този на Гом. Отраснала съм в Гом, забрави ли?

Какви сладки мечти, като всички романтични момичета на петнайсет-шестнайсет години, бях готова да отида с него, където той пожелае, и да направя, каквото той поиска. Голяма част от времето ни мина в четене на нашите отговори на неговото писмо. Прегледахме ги няколко пъти и се помъчихме да напишем хубаво и подобаващо писмо, но не ни се удаваше. Ръцете ми бяха премръзнали, писането върху чантата разваляше почерка ми. Разбрахме се довечера да препиша писмото и на другия ден да го дадем на Саид.

* * *

Тази зимна сутрин бе една от малкото щастливи в живота ми. Чувствах, че светът е в моите ръце. Имах всичко, добра приятелка, истинска любов, младост, красота, светло бъдеще. Бях толкова щастлива, че дори обичах болката в крака си, която се усилваше от дългото стоене на студа. Но пък, ако не си бях изкълчила крака, нямаше да получа тези трогателни писъмца.

* * *

Следобед се смрачи, заваля слаб сняг, глезенът ми туптеше, беше ми трудно да вървя. На връщане почти цялата ми тежест падна върху Парване и през няколко стъпки се спирахме да си отдъхнем. Най-накрая стигнахме до аптеката. Като видя в какво състояния съм, Саид веднага дотича до нас, хвана ме под ръка и ми помогна да изкача стълбите. Влязохме в аптеката и аз се отпуснах на дивана. Вътре беше топло и светло. През големите запотени стъкла улицата изглеждаше тъмна и студена. Аптекарят бе зает с болните, събрали се пред гишето. Викаше ги един по един и им даваше наставления за лекарствата. Всички го слушаха съсредоточено и никой не забеляза, че седим на дивана. Саид се настани на земята пред мен и вдигна крака ми на масичката пред дивана. Внимателно докосна превързания ми глезен. Това докосване, дори през всичките бинтове, бе като допир до оголена електрическа жица и накара цялото ми тяло да потрепери. Странното бе, че трепетът се предаде и на Саид. Той ме погледна нежно и промълви:

— Все още е много отекъл. Не е трябвало да излизате. Заделил съм ви един мехлем и болкоуспокояващо.

Отиде зад тезгяха. Аз го проследих с поглед. Върна се с чаша вода и хапче. Изпих хапчето и когато му върнах чашата, той ми подаде писмо. Впихме поглед един в друг. Очите му казваха всичко, нямаше нужда от думи. Забравих за болката. Виждах само него. Пелена от мъгла покри всичко наоколо, чувах само гласове, приглушени и неразбираеми. Отнесох се в друг свят, колко щастлива бях само! Изведнъж Парване ме сръчка с лакът и ме накара да дойда на себе си:

— А, какво има?

— Виж там! Там! — прошепна тя и като помръдваше с вежди, ми засочи към витрината. Несъзнателно се поизправих на стола. Сърцето ми се разтуптя. Допрял ръце от двете страни на лицето си, пред витрината стоеше Али и наблюдаваше какво става в аптеката.

— Какво ти е? Защо пребледня като платно? — обърна се Парване към мен. После стана, излезе навън и завика: — Али, Али, ела помогни, кракът на Масуме пак се влоши, много я боли. Сама няма да мога да я отведа до вас.

Али я изгледа враждебно и побягна. Парване се върна и вдигна рамене:

— Леле, как ме изгледа само! Искаше му се да ми откъсне главата.

* * *

Когато с хиляди мъки стигнахме до вратата на нашата къща, вече се свечеряваше. Още не бях докоснала звънеца, а вратата се отвори и някой ме дръпна вътре. Парване не разбра какво става и понечи да ме последва, обаче ханом джан й се нахвърли и я избута навън:

— Не искам да се мяркаш повече наоколо! Всичките ни беди са от теб!

После затръшна вратата пред лицето й. От стълбите пред външната врата се строполих в средата на двора. Али уви косите ми около ръката си и ме завлачи към стаята. Мислех си за Парване и ми идеше да потъна в земята от срам.

— Остави ме, безмозъчен глупако! — закрещях.

Ханом джан дотърча в стаята и ме ощипа силно по ръката, като проклетисваше и кълнеше:

— Какво има? Какво ви става? Защо всички полудяхте? — изкрещях.

— Какво мислиш, че е станало, развратнице? Защо флиртуваш с непознат мъж пред очите на всички?

— Какъв непознат мъж? Заболя ме кракът и докторът в аптеката го погледна и ми даде лекарства. Умирах от болка. Доколкото знам, не е грешно да се общува с лекар.

— Лекар ли! Откога помощникът в аптеката стана лекар!? За глупачка ли ме смяташ, да не би да не ти знам скритите ти игрички?

— За бога, мамо, какви ги говориш?

Жилите на врата на Али бяха изпъкнали, той ме ритна, както седях на земята, и каза дрезгаво:

— Нали всеки ден ви следя и виждам как онзи никаквец стои пред аптеката и се озърта, докато минете. Дори приятелите ми надушиха и ме подкачат: „Сестра ти и приятелката й пак са с онова момче“.

— Да пукнеш дано! — извика мама и се удари по главата. — Какъв срам ни докара! Сега какво да кажа на баща ти и на братята ти?! — и пак ме ощипа.

В това време се отвори портата и влезе Ахмад със зачервени очи и свити юмруци. По погледа му разбрах, че е чул всичко.

— Най-сетне постигна, каквото искаше — изръмжа той. — Ето, мамо, полюбувай й се. Знаех си аз, че ако кракът й стъпи в Техеран и започне да се размотава всеки ден с онова момиче по улиците, накрая ще ни посрами. Сега как ще се покажеш пред съседите?!

— Какво съм направила? Кълна се в ага джан, щях да падна насред улицата, заведоха ме в аптеката и ми дадоха обезболяващо.

Мама погледна към крака ми, беше издут като възглавница. Приближи се и понечи да го докосне, а аз изпищях.

— Остави я. Тя ни посрами, а ти се тревожиш за нея?

— Аз ли ви посрамих, или ти, дето всяка нощ се прибираш пиян и имаш вземане-даване с омъжени жени?

Ахмад скочи насред стаята и така ме зашлеви с опакото на ръката си през устата, че усетих сладникавия вкус на кръвта, която я изпълни. Побеснях:

— Да не би да е лъжа? С очите си видях как крадешком се промъкваш в къщата им, когато мъжа й го няма. И не за първи път!

Последва юмрук под окото ми, зави ми се свят и пред очите ми се появиха звезди. За миг помислих, че съм ослепяла.

— Млъкни, момиче! Засрами се! — извика мама.

— Ако пък не кажа на мъжа й!

Ханом джан скочи и ми запуши устата:

— Не ти ли казах аз на тебе да млъкнеш!

Освободих главата си от ръцете й и с гняв, няколкократно усилен от моята немощ, извиках:

— Не го ли виждаш как всяка вечер се прибира пиян у дома? На два пъти го задържат в полицията, защото вади нож. Това не е срамно, но е позорно, че съм изпила едно хапче в аптеката.

Ушите ми писнаха от два последователни плесника, но не можех да се успокоя.

— Замълчи! Чумата да те тръшне дано! Ти си момиче! — извика мама, заплака и вдигна ръце към небето: — Помогни ми, боже! Къде да намеря спасение? Дано бог те накаже, момиче, на парчета да те разкъсат дано!

* * *

Безсилна лежах в единия край на стаята. Чувствах се много нещастна, сълзите напираха в очите ми. Али и Ахмад си шушукаха нещо на двора, прекъсна ги гневният глас на мама от кухнята:

— Али, стига вече. Достатъчно!

Но Али явно не смяташе да се отказва. Нямах представа как се е осведомил толкова добре.

— Али, нали ти казах да престанеш вече! — отново извика мама разгневена. — Бягай да купиш хляб! — После го перна зад врата и го изтика на улицата.

* * *

Дочух татковото: „Ялла!“[25].

Така и не отвикна от него, въпреки че обикновено у дома нямаше други жени, освен от нашето семейство. Той продължаваше да известява така присъствието си.

— Ха! Здравей, Мостафа ага, рано се прибираш…

— В този студ никой не пазарува, та реших да затворя по-рано. На теб какво ти е? Нещо си разстроена. Като гледам и Ахмад се е върнал. А Махмуд?

— Махмуд още го няма. Странно, обикновено си идва преди теб.

— Сега по улиците е ужас. Той не е с мотора. Движението е натоварено, сигурно не може да намери такси. Снегът и поледицата няма да отминат скоро, зимата тази година край няма… Ханом, мосюто май също е затворил рано тази вечер, та някои хора са се прибрали у дома.

Ага джан почти не разговаряше с Ахмад, а когато го стореше, го правеше косвено, с намеци и подмятания.

— И докато не си изясня нещата в тази къща, няма да изляза.

Татко се бе подпрял на рамката на вратата и събуваше обувките си. Лампата от коридора осветяваше част от стаята, а аз лежах в тъмното близо до корсито и той не ме виждаше.

— Чудно нещо, вместо ние да си изясним нещата с агата, той иска да си ги изясни с нас — каза татко подигравателно.

— Не с теб, а с безсрамната ти дъщеря.

Татко стана бял като тебешир.

— Чуваш ли се какво дрънкаш? Честта на сестра ти е и твоя! Не те ли е срам да говориш така?

— О, я стига, тя съвсем ни посрами. Събуди се, татко! И не ми опявай на мен. Защото скандалът избухна и всички в махалата го чуха, само ти не го чу, понеже си със запушени уши.

Ага джан видимо се разтрепери, вената на челото му толкова се изду, че отдалече се виждаше.

— Ахмад, миличък! Ахмад! — замоли се изплашена мама. — За бога, не говори така. На баща ти ще му призлее. Какво толкова е станало, заболял я кракът, дали й лекарство.

— Остави го, жено, искам да чуя какво ще каже! — прекъсна я татко, който започваше да се окопитва.

— Защо не попиташ разглезената си дъщеря, ага джан? — отвърна му Ахмад и посочи с ръка към стаята. Татко се извърна и ме затърси с очи. Не ме виждаше в тъмното, затова се протегна и запали лампата. Не знаех как изглеждам, но той прозвуча уплашен:

— Какво са ти сторили?

Приближи се и ме повдигна. Извади от джоба си носна кърпа и избърса кръвта от крайчеца на устните ми. Кърпата ухаеше на розова вода.

— Кой ти причини това? — попита отново.

Сълзите закапаха още по-бързо от очите ми.

— Момичета ще биеш, а, страхливецо? — кресна той на Ахмад.

— Ето на, аз излязох виновен. Вече нямаме чест, опозорени сме. Нея ще я опипва този и онзи, а аз трябва да живея с петното на срама.

* * *

Не разбрах кога Махмуд се бе прибрал. Забелязах го да ни наблюдава в недоумение от двора. Мама се постара да овладее положението и докато завързваше чадора на врата си, рече:

— Стига вече! Стига, успокойте се, кажете молитва в прослава на Пророка и неговите потомци! Искам да сложа вечерята. Отмести се, а ти вземи разстели покривката на пода. Фати, Фати, къде изчезна?

През цялото време Фати бе при нас, но никой не й обърна внимание. Отдели се от сянката на постелките и уплашено хукна към кухнята. След няколко минути се върна с чиниите и внимателно ги сложи върху корсито.

Ага джан, след като огледа разцепената ми устна и разкървавения ми нос, попита с мрачен поглед:

— Кой стори това? Ахмад ли? Ръката ти да изсъхне дано! Нещастнико, аз да не съм умрял, че се отнасяш по този начин със съпругата и дъщеря ми? И Шамр[26] не е постъпвал така с хорските жени и деца!

— Браво! Нейна милост стана чиста и пречиста, а аз — Шамр Зи ал Джушан. Ага джан, това момиче те посрами, но ако за теб това е маловажно, за мен не е. Аз все още се ползвам с добро име сред хората. Почакай Али да се върне, него попитай какво е видял — нейна милост да флиртува с помощника на аптекаря пред очите на всички.

— Ага джан! Ага джан, за бога, лъже! Кълна се в теб и във всичко свято, в паметта на нане джан, заболя ме кракът, точно както първия ден, щях да припадна насред улицата. Парване насила ме заведе в аптеката. Там ми вдигнаха крака нависоко, дадоха ми лекарство. И Али бе там, Парване го помоли да дойде да помогне, а той не пожела и избяга. А щом се прибрах, всички се нахвърлиха върху мен — обясних и горко се разридах.

Мама нареждаше чиниите за вечеря, а Махмуд стоеше над мен, облегнал лакти на нишата, наблюдаваше скандала със странно спокойствие. Разгневен, Ахмад застана на вратата, облегна ръце на рамката и изкрещя:

— Хайде, кажи де, кажи кой ти сложи крака на масата и го разтрива, а ти се усмихваше и флиртуваше. Разкажи как всеки ден той излиза на пътя, поздравява и те подкача…

Махмуд възвърна обичайното си състояние и разпалено замърмори нещо под носа си — дочух неговото „астагфероллах“. Ага джан ме изгледа изпитателно.

— Ага джан, ага джан, кълна се! — В това време влезе Али с топлия хляб, чието ухание изпълни стаята. — Той лъже, нарочно ме обвинява, защото разбрах, че се промъква тайно в къщата на Парвин ханом, и сега измисли това по мой адрес.

Ахмад отново налетя да ме бие, но баща ми протегна ръка пред мен:

— Престани да говориш така за Масуме. Директорката й каза, че в училището няма по-скромно и по-добро момиче от нея.

— Ами… тогава явно училището им е дом на порочността[27].

— Млък! Мери си приказките!

— Ага джан, той не лъже, видях със собствените си очи — провикна се силно Али. — Беше вдигнал крака й на масата и го разтриваше.

— Ага джан, за бога, не е вярно, аптекарят ме хвана за обувката, освен това бях бинтовала крака си, така че беше невъзможно никой да го докосне. Пък и лекарят не е намохарам, нали така, ага джан? Аптекарят само ме попита къде ме боли.

— Да бе, да! Повярвахме ти. За бога, едно джезве кокали ни върти на малкия си пръст. Ага джан може да ти се хваща на номера, но не и аз.

— Ахмад, млъкни, иначе ще те цапна през устата!

— Ами какво чакаш! Само знаеш мен да биеш. Али, какво си глътна езика, ела, кажи им, каквото каза на мен.

— Със собствените си очи видях как помощникът на аптекаря всеки ден ги чака да ги поздрави, когато минат и те му отвръщат, само си шушукат и се кискат.

— Лъже, аз от десет дни не съм ходила на училище, какви си ги измисляш! Да, вярно е, че той поздравява Парване, познава баща й, приготвя му лекарства и ги дава на Парване.

— Огън да я гори тази Парване! — прокле я мама и се заудря с юмрук по гърдите. — Тя е виновна!

— Защо тогава я пускаш? Не ти ли казах да не го правиш?! — сряза я Ахмад.

— А какво да правя, маменце, нали идва да учат заедно.

Али дръпна Ахмад за ръката и му прошепна нещо на ухото.

— Какво ми го шушнеш, кажи го, та всички да го чуят.

— Там е работата, ханом джан, че не четат уроците, друго нещо е. Някакъв лист, който тя скри под крака си, щом влязох, като си мислеше, че съм малко дете.

— Ставай, ставай и виж какво крие между страниците на учебниците си! Да видим какво ще намериш.

— Преди да се прибере, претършувах, но нищо не открих.

Сърцето ми отново заби лудо. Майчице, ами ако претърсят чантата ми, всичко ще излезе наяве. Затърсих я с поглед — беше зад гърба ми — и леко я побутнах под корсито.

Студеният глас на Махмуд наруши кратката тишина:

— Каквото и да е, в чантата й е. Пъхна я под одеялото на корсито.

* * *

Сякаш ме поляха със студена вода. Смразих се, не можех да отроня дума… Али се метна, измъкна чантата ми изпод корсито и изсипа съдържанието отгоре. Бях безсилна. Свят ми се зави. Стоях като парализирана. Писмата изпаднаха от книгите, които той силно тръсна. Ахмад с един скок ги грабна и бързо отвори едното. Колко злорадстваше само, сякаш му бяха дали най-голямата награда на света! Гласът му трепереше от възбуда:

— Ето на, ето на, ага джан, слушай и се наслаждавай! — И зачете подигравателно: — „Душизе-йе мохтарам, все още не мога да си позволя…“

Щях да умра от срам. Свих се от ужас и гняв. Всичко наоколо се въртеше пред очите ми. Някои места не можа да прочете.

— Сине, какво значи това? — попита го ханом джан някъде по средата на писмото.

— Означава, че когато приятелчето я погледне влюбено… според него тя е чиста и невинна като името си! Да не повярваш!

— Малее, жива да не бях! — викна ужасена мама.

— Чуй, чуй: „Моето сърце е… не знам си какво от тъга… твоята усмивка…“ Безсрамник такъв… Ще му дам аз на него една усмивка, че да ме запомни!

— Виж, виж, има и друго. Това пък е нейният отговор — възкликна Али.

Ахмад го грабна от ръцете му.

— Брей, и нашата му е писала значи!

В този момент Махмуд, с пламнало лице и с изпъкнали, пулсиращи вени, изрева:

— Не ви ли казах аз?! Не ви ли казах?! Момиче, което всеки ден се гласи, ходи без хиджаб в пропадналите техерански училища, докато по улиците бродят хищници, няма начин да остане чисто и неопетнено. Казвах ви аз да я омъжим, ама вие, не, да ходи на училище да учи! Какво научи — да пише любовни писма[28].

* * *

Защитата беше безпредметна. Не разполагах с никакви оръжия. Бях се предала. С ужас и безпокойство гледах към ага джан. Беше много блед и устните му потрепваха, помислих си, че всеки момент ще припадне. Вторачи мрачния си, тъмен поглед в мен, но противно на очакванията ми в него нямаше гняв, а блестящите му от сълзи очи преливаха от дълбока тъга.

— Така ли ми се отплащаш? Чудесно удържа на обещанието си и запази честта ми — промълви той.

Този поглед и тези думи бяха по-болезнени от всички удари, които ми бяха нанесли, и се забиха като кинжал в сърцето ми. Сълзите обляха лицето ми.

— Но аз нищо не съм направила — отвърнах с приглушен и треперещ глас.

Татко обаче ми обърна гръб.

— Стига! Замълчи! — сряза ме той и напусна къщата, без да си вземе палтото.

Много добре разбирах какво означава неговото излизане — вече нямаше да ме закриля. Остави ме в техните ръце. Ахмад все още разглеждаше писмата. Знаех, че не може да ги прочете съвсем добре, тъй като Саид ги бе написал с калиграфски почерк, но продължаваше да си дава вид, че разбира. С мъка прикриваше злорадството си под маската на гнева:

— Сега какво ще правим, опозорени сме! Копелето ни мисли за поплювковци. Ще го науча аз него, ще ме запомни. Няма да се успокоя, докато не пролея кръвта му. Али, бягай и ми донеси ножа, мое право е да пролея кръвта му, той опетни честта ни. Имам и доказателство, черно на бяло, с неговия почерк. Бягай, Али, донеси ми ножа, в скрина горе е!

Отново пламнах и уплашено закрещях:

— Не, не, оставете го, той нищо не е направил.

Усмихнат и спокоен, какъвто отдавна не бях го виждала, Ахмад се обърна към ханом джан:

— Виждаш ли, мамо, виждаш ли как защитава любимия си? Няма да е грях да убия и нея, нали така, Махмуд?

Мама с насълзени очи започна да се удря по главата и се завайка:

— Леле боже, какво ни дойде до главата! Господ да те накаже, момиче! Как ни опозори! По-добре ти да беше умряла, а не Зари. Видя ли какво ни навлече?

Али дотърча с ножа в ръка. Ахмад преспокойно се изправи, стегна панталона си, взе ножа и натисна копчето да го отвори, а острието му заблестя на светлината. Приближи до мен.

— Коя част от него искаш да ти донеса? — попита и се изсмя грозно.

— Не! Не!

Обгърнах единия му крак с двете си ръце и го заумолявах:

— За бога! Заради мама! Не се занимавай с него!

Той се упъти към вратата и ме затътри със себе си.

— В името на всичко свято! Не отивай, аз сгреших!

Слушаше ме с нечовешко задоволство и когато стигна до вратата, изруга цветисто, тръсна силно крака си и се освободи от мен. Али, който го следваше по петите, със силен ритник ме запрати от стълбите пред вратата чак до средата на двора.

— Ще ти донеса белия му дроб — извика Ахмад и тресна вратата.

Сякаш ребрата ми бяха счупени. Не можех да дишам. Но главната ми болка бе в сърцето. При мисълта как ще се срещнат със Саид и какво ще му сторят, щях да получа удар. Силно заридах. Седях върху замръзналия сняг до басейна. Цялото ми тяло се тресеше, но не чувствах студ. Мама викна на Махмуд да ме прибере, за да не ги излагам още повече. Махмуд не искаше да ме докосва. За него вече наистина бях нечиста. Най-накрая особено ядно ме сграбчи за дрехите и с рязко движение ме вдигна от чешмата и от двете стъпала в двора ме повлече, а после ме хвърли в средата на стаята. Устата ми се удари в ръба на вратата и почувствах топла кръв върху лицето си.

— Тичай след Ахмад, да не направи някоя беля! — нареди мама на Махмуд.

— Не се страхувай, каквото и да му стори, онзи си го е заслужил! И нея трябва да убием! — заключи той и излезе навън.

В къщата настана тишина. Мама си мърмореше нещо едва чуто и плачеше.

Не можех да спра да хлипам. Прежълтяла, Фати стоеше в ъгъла на стаята и гризеше ноктите си, втренчила поглед в мен. Изпаднах в странен унес, загубих представа за времето.

С отварянето на вратата изведнъж се опомних. Подскочих уплашена. Ахмад стоеше в рамката със зачервени очи и грозен смях. Тикна пред очите ми окървавения нож и каза:

— Ето, на, хубавичко гледай! Това е кръвта на твоя любим.

Стаята се завъртя пред погледа ми. Лицето на Ахмад се размаза, черна завеса бавно се спусна пред очите ми. Падах в дълбока пропаст. Гласовете около мен преминаха в неясен отекващ шепот. Носех се все по-надолу и по-надолу и нямаше никаква надежда да спра.

* * *

Зари умираше, лицето й имаше странен цвят. Трудно дишаше, хриптеше, а гърдите и коремът й бързо-бързо се издигаха и спускаха. Наблюдавах я иззад сгънатите завивки и си гризях ноктите. Гласовете от двора засилваха уплахата ми:

— Мостафа ага, кълна се в бога, тя е много зле. Трябва да повикаме лекар!

— Добре де, добре, не създавай паника и не стряскай сина ми! Нищо й няма, сине. Малко е трескава, сложила съм отварата да кипне и ще й дам от нея. Докато се обърнеш, вече ще е оздравяла. Не стой тук, хайде, сине… махни се. Не се тревожи, момичетата не умират.

* * *

Зари ме стискаше за ръката и тичахме в някакъв черен тунел. Ахмад ни гонеше с нож в ръката. След всяка крачка се приближаваше с по няколко метра до нас, сякаш летеше. Ние пищяхме, но неговият смях и виковете му отекваха в тунела:

— Кръв, кръв, гледай кръв!

* * *

Нане джан се мъчеше насила да налее отварата в гърлото на Зари. А ханом джан държеше главата й към гърдите си и стискаше отстрани устата й, за да се отвори. Зари бе в безсъзнание и въобще не се съпротивляваше. Баба изсипа отварата в гърлото й, но тя не преглътна. Мама духна в лицето й и дъхът на Зари секна. Ръцете и краката й потрепериха конвулсивно, дишането й стана странно.

— Азра ханом каза, че трябва да я заведем при доктора до джамията — рече мама през сълзи.

— Греши! Хайде ставай, отивай да приготвиш вечерята, че мъжът ти и синовете ти ей сега ще си дойдат.

* * *

Нане джан четеше молитва над главата на Зари. Сестра ми беше станала морава. От гърлото й излизаха странни звуци. Баба скочи, изтича на двора и завика:

— Тайбе, Тайбе, тичай, доведи доктора!

* * *

Хванах Зари за ръката и замилвах косите й — моравото клонеше към черно. Тя отвори клепачи. Колко големи бяха станали очите й! Бялото им бе кървясало. Стисна ръката ми. Ужасих се от очите й, които изскочиха от орбитите си. Тя се надигна от възглавницата, после оброни глава. С мъка освободих ръката си, изтичах и се скрих зад купа от завивки и възглавници. Краката и ръцете й потреперваха. Закрих ушите си с ръце и зарових глава в една възглавница.

* * *

Насред двора нане джан въртеше кадилницата, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато изпълни целия двор. Гласът на нане джан кънтеше в ушите ми:

— Момичетата не умират, момичетата не умират!

* * *

Зари спеше. Милвах косите й и ги отмятах от лицето й, но всъщност това беше Саид, главата му се търкулна от възглавницата и падна на земята. Изпищях, но от гърлото ми не излезе звук.

* * *

Кошмарите ми нямаха край, понякога се будех от собствения си вик, плувнала в пот, после отново потъвах в дълбока бездна. Не знам колко време съм прекарала в това състояние.

Един ден се събудих от пареща болка в крака. Беше сутрин, не чувствах тялото си. Из стаята се носеше миризма на спирт. Някой ме обърна и каза:

— Събуди се. Ханом, вижте, наистина е будна! Гледа ме.

Лицата все още бяха замъглени, но гласовете различавах добре.

— О, имам Муса ибн Джафар, моля те, помогни ми!

— Ханом, тя вече е в съзнание. Направи й силна супа и на всяка цена я накарай да я изяде, ако трябва, налей я в гърлото й. От една седмица нищо не е хапвала. Стомахът й е слаб, трябва да я захранваш много бавно.

Затворих очи, нямах желание никого да виждам.

— Пилешкият бульон ей сега ще стане. Хилядократно благодаря на бога. Досега все повръщаше, каквото й давах.

— От вчера температурата й започна да спада. Разбрах, че ще се събуди. Бедното дете, какво преживя! Как можаха тази треска и това бълнуване да връхлетят крехкото й тяло?

— Ох, Парвин ханом, виждаш ли какво тегло тегля? През тези няколко дни и аз с нея сто пъти умирах и се съживявах. От една страна, чедото ми гасне пред собствените ми очи, от друга — ме съсипваше срамът и проклетите обвинения на братята й каква дъщеря съм отгледала.

* * *

Не чувствах никаква болка, отмаляла и безсилна се бях отпуснала в постелята, не можех да се движа. Когато понечих да извадя ръката си изпод завивката, все едно планина повдигах. Беше странна слабост, де да можех така да отслабвам, да отслабвам, докато накрая умра. Защо въобще се събудих?! Какво имах да правя аз в този свят?

* * *

Когато отново се събудих, мама бе сложила главата ми на коленете си и се опитваше насила да ми налее супа в гърлото. Противопоставях се на натиска на ръката й, стиснала бузите ми, и въртях глава.

— За бога, моля те, само една лъжичка, виж на какво си заприличала. Яж! Боже, нека аз се разболея вместо нея!

За първи път чувах подобно нещо от майка си. Не си спомням някога да е изразявала тревога за мен. Грижеше се за поредното дете и за по-големите ми братя, които обичаше повече от живота си, а аз се бях загубила някъде сред тях. Не бях нито първородна, нито изтърсак, нито момче. Ако Зари не бе умряла, мама досега да е забравила за мен, както за Фати, която през повечето време се криеше в някой ъгъл и никой не я забелязваше. Никога няма да забравя, когато тя се роди, как баба припадна, щом й съобщиха, че бебето е момиче. Имаше и друг проблем — уж носела лош късмет, тъй като мама твърдеше, че след нея пометнала две момчета. Не знам откъде беше сигурна, че са били момчета. Вкъщи Фати е като сянка.

Супата се разля по чаршафа. Ханом джан стана и излезе от стаята, мърморейки.

* * *

Отворих очи, беше следобед, Фати седеше до мен и с мъничките си ръчички отмяташе косите ми от лицето. Колко невинна и колко самотна беше! Погледнах я и в нея съзрях себе си над главата на Зари. Топли сълзи парнаха бузите ми.

— Знаех си, че ще се събудиш. Моля те, не умирай, чуваш ли!

Ханом джан влезе в стаята и аз затворих очи.

* * *

Беше вечер и чувах гласовете на всички.

— Тя отвори очи сутринта — каза мама — беше в съзнание, но колкото и да се опитвах да й дам пилешки бульон, не ми позволи. Не знам откъде взе тази сила да ми се противопоставя, та тя едва помръдва!? Според Парвин ханом повече не може да я поддържаме с лекарства — ако не яде, ще умре.

— Винаги съм знаел, че мама е права. По-добре да нямаме дъщери. И да оздравее, все едно е мъртва след толкова срам и позор — чух гласа на ага джан.

Повече нищо не чух, сякаш беше в моята власт и когато поисках, чувах и виждах, а когато не исках, като с копче на радио се изключвах и потъвах в тишина. Но кошмарите не можех да контролирам. Образ след образ танцуваха зад затворените ми клепачи.

* * *

Ахмад държеше кървав нож в едната ръка, а с другата стискаше косата на Фати, която бе станала малка, колкото кукла, и тичаше към мен, а аз бях застанала на ръба на една скала. Той запрати Фати към мен, опитах се да я хвана, но тя мина през ръцете ми и падна в пропастта. Погледнах надолу и видях телата на Зари и на Саид окървавени и раздробени. Събудих се от писъка си. Цялата ми възглавница бе мокра, а в устата си усещах неприятна сухота.

* * *

— Какво има, дъще? Пак ли започна, ще ни оставиш ли поне една нощ да поспим като хората?

Изгълтах жадно водата.

* * *

Събудих се от обичайната сутрешна суматоха. Закусваха.

— Снощи пак вдигна температура и бълнуваше. По едно време изпищя, чухте ли я?

— Не! — тросна се Махмуд, а Ахмад допълни:

— Мамо, ще престанеш ли? Ще ни оставиш ли поне веднъж спокойно да преглътнем залъка си, или не?

Гласът на Ахмад се забиваше като нож в сърцето ми. Ако имах сили, щях да стана и да го нарежа на парчета. Ненавиждах ги всичките. Обърнах се с гръб към тях и зарових глава във възглавницата. Така ми се искаше час по-скоро да умра и да се отърва от тези егоисти с каменни сърца.

* * *

Отворих инстинктивно очи от убождането на спринцовка.

— Е, най-сетне се събуди! Не се преструвай, че спиш! Разбрах, че още нищо не си яла. Искаш ли да ти донеса огледало, да се видиш? Заприличала си на скелет. Ходих до сладкарница „Караван“ и ти купих бисквити, много са вкусни с чай… Ханом джан… ханом… Масуме се събуди, иска чай. Донесете й една чаша!

Гледах я учудено, не можех да разбера що за човек беше тази жена. Зад гърба й всички говореха, че далеч от очите на мъжа си има вземане-даване с мъже. Мислех я за развратница, но не знам защо, когато я видех, не изпитвах отвращението, което би трябвало да изпитвам. Не виждах нищо неприятно в тази жена, само ми се искаше да страня от нея.

Мама влезе с препълнена чаша с чай.

— Слава на бога, че иска да пие чай!

— Да, и ще го изпие с бисквити, хайде, ставай, ставай — нареди ми Парвин ханом и в същото време пъхна ръката си под гърба ми и ме повдигна.

Мама сложи няколко възглавници да се облегна и приближи чашата чай към устните ми. Извърнах глава и здраво стиснах устни, сякаш бях съхранявала цялата си енергия само за това.

— Няма да стане… Не позволява, не си отваря устата, накрая всичко ще потече.

— Не се притеснявайте, аз ще й дам, ще остана тук до обяд. Няма да мръдна, докато не пийне. Вие идете да си вършите работата.

Мама напусна стаята, разстроена и мърморейки.

— Хайде сега, момичето ми, не ме разочаровай, отвори уста и пийни една глътка. За бога, жалко за хубавата ти кожа, станала е като пергамент. Така си отслабнала, че на килограми сигурно вече си колкото Фати. Толкова си красива, трябва да живееш, а ако не ядеш, ще умреш, ей!

Не знам какво видя в погледа или в ироничната ми усмивка, но изведнъж млъкна и се втренчи в мен, сетне възкликна като човек, направил голямо откритие:

— Ах ааа… ти точно това искаш… Искаш да умреш и се самоубиваш с глад. Боже, колко съм глупава, защо не го разбрах по-рано? Да, ти искаш да умреш, но защо? Нима не си влюбена? Кой знае, може пък и да се съберете, всичко е възможно. Защо искаш да се самоубиеш? Саид ще се разстрои, да знаеш…

Като чух името на Саид, несъзнателно трепнах и отворих очи.

Парвин ханом ме погледна:

— Какво ти е? Да не би да мислиш, че не те обича? Не се страхувай, тъкмо в това е сладостта на любовта. — После протегна ръката си, за да излее чая в устата ми.

С все сила стиснах ръката й и впих поглед в нея:

— Кажи ми истината, Саид жив ли е?

— Ха, разбира се, какво те кара да мислиш, че е умрял?

— Ами Ахмад…

— Какво Ахмад…?

— Ами Ахмад го намушка с нож.

— Да, така е, но нищо му няма… Аха… И ти като видя окървавения нож, изгуби съзнание, та досега… Затова са били тези кошмари и викове посред нощ. Нали стаята ми е стена до стена с твоята. Всяка вечер те чувах да викаш: „Не, не! Саид, Саид!“. Майка ти ти запушваше устата. Явно си мислела, че Ахмад е убил Саид, така ли? Абе дете, Ахмад не е такъв. Как си представяш да убие човек и после да се разхожда свободно и да се прибере спокойно вкъщи. В тази страна има закони, да не мислиш, че е толкова лесно? Не, миличка, успокой се, онази вечер само го е наранил по ръката и по лицето. Собствениците на околните магазини и докторът са ги разтървали. Саид дори не се оплакал в полицията. Добре е, на другия ден със собствените си очи го видях да стои пред вратата на аптеката.

Сякаш за първи път след цяла седмица можех отново да дишам. Затворих очи и от все сърце промълвих:

— Благодаря ти, боже!

После се отпуснах на възглавниците, зарових лице в тях и силно заридах.

* * *

Към Ноу руз[29] малко по малко възвърнах обичайното си здравословно състояние, кракът ми напълно се оправи, но все още бях много слаба. Нямах никакви новини от училище, но беше изключено дори и да попитам. Сутрините малко се мотаех из къщи, нямах право да излизам дори за да отида на баня. Мама топлеше вода и ме къпеше у дома. Около мен цареше студена и потискаща атмосфера. Не ми се говореше с никого. През повечето време бях тъжна и замислена и не обръщах никакво внимание на околните. Мама много се стараеше да не споменава за случилото се, но понякога се изпускаше и казваше неща, от които ме заболяваше сърцето.

А татко въобще не ме поглеждаше, сякаш не съществувах, и с другите не говореше много, все беше угрижен и напрегнат, струваше ми се състарен. Ахмад и Махмуд внимаваха да не ме срещат дори случайно. Сутрин бързо закусваха и излизаха. Ахмад се връщаше късно вечер с още по-окаян вид, качваше се право горе и си лягаше. Махмуд също хапваше набързо и отиваше в джамията или се молеше до полунощ. Бях доволна, че не ги виждам. Само Али постоянно ме дразнеше. Понякога ми казваше много грозни думи. Аз не му обръщах внимание, но мама му се караше. Единственото същество у дома, което заслужаваше обичта ми и стопляше сърцето ми, беше Фати. Щом се върнеше от училище, ме целуваше и ме поглеждаше със странно съчувствие. Каквото и да ядеше, носеше и на мен и настояваше да си взема. Понякога ми купуваше шоколад със спестените си пари. Още се боеше да не би да умра.

* * *

Знаех, че за мен училището вече е невъзможна мечта, но се надявах, че след празниците ще се съгласят да ходя поне на шивашки курсове. Те не ми се нравеха, но това беше единствената ми надежда за малко свобода и възможност да напусна тези четири стени. Жадувах да видя Парване. Не знаех кого копнея повече да видя: нея или Саид. Чудех се как така, независимо от всички мъки и унижения, които трябваше да изтърпя, и всички грозни и унизителни нападки за отношенията ми с него, не чувствах никаква вина, защото най-чистите и най-искрените емоции, които таях в сърцето си, бяха свързани с безкрайната ми любов към него.

* * *

Постепенно Парвин ханом ми разказа за развоя на цялата история. И как в нея е било въвлечено уважаваното семейство на Парване. Вечерта, след като изгубих съзнание, или на другата вечер Ахмад мъртвопиян застанал пред вратата на къщата им и започнал да ругае и да крещи. Завикал по бащата на Парване:

— Отвори си очите! Виж как твоята разпусната дъщеря отклони нашата от правия път! — И още хиляди подобни грозни думи, само от мисълта за тях цялата плуввах в пот. С какви очи щях да погледна Парване, баща й и майка й? Как е могъл да наговори тези неща на този почтен човек.

* * *

Неизвестността ме напрягаше. Накрая помолих Парвин ханом да намине към аптеката и да събере някаква информация за Саид. Въпреки че Парвин ханом се съобразяваше с Ахмад, тя бе готова за това приключение. И през ум не ми беше минавало, че ще стане моя довереница, обаче все още не я харесвах. Но какво можех да направя — в онзи момент тя беше единствената ми връзка с външния свят. Странно защо никой в семейството не възразяваше, че прекарвам времето си с нея.

На другия ден Парвин ханом дойде да ме види. Мама готвеше в кухнята.

— Парвин ханом, какво стана? Ходи ли? — попитах я обезпокоена и развълнувана.

— Да, ходих и купих това. Попитах доктора къде е Саид, а той: „Прибра се в родния си град, тук вече няма място за него. Бедното момче! Така го орезилиха, а и вече не е в безопасност. Ами ако те нападнат някоя нощ в тъмното, какво ще правиш тогава, така го попитах. Жалко за младостта му, но лудите братя няма да му дадат момичето. Засега Саид прекъсна следването си и е при семейството си в Резайе“.

Сълзи обляха лицето ми.

— Стига, не започвай пак, помни, че го мислеше за мъртъв. Благодари се на бога, че е жив. Потърпи малко всичко да утихне, може пък да предприеме нещо. Но ако питаш мен, по-добре да го забравиш, не вярвам да те дадат на него. Изключено е Ахмад да се съгласи, освен ако ти някак не склониш баща си. Във всеки случай нека изчакаме да видим дали Саид ще се обади.

* * *

Единственото хубаво нещо по новогодишните празници беше това, че на два пъти ме изведоха от къщи. Първия път, в деня преди новата година, за да ме заведат на баня. Но тъй като бяха запазили много ранен час, по улиците нямаше жива душа. А втория — на гости у чичо Аббас, да му честитим Новата година. Прекрасно беше след няколко седмици да видя отново улиците. Още беше студено, пролетта закъсняваше, но навсякъде ухаеше на празника. Въздухът навън сякаш бе по-чист и светъл от този вкъщи и се дишаше по-леко.

Леля не се разбираше много с мама, а и дъщерите й не се спогаждаха с нас.

— Пораснала си, Масуме — отбеляза Сорая, голямата им дъщеря.

— Да, ама е отслабнала — прекъсна я майка й. — Притесних се, да не би да ти има нещо, да не си болна.

— Амии — възрази Сорая — от много учене ще да е. Татко казва, че се учиш добре и си първа в класа.

Наведох глава, не знаех какво да отговоря.

— Беше си счупила крака. Затова отслабна — притече ми се на помощ мама. — Ама никой от вас не се поинтересува.

— Искахме да дойдем, но разбрахме, че тя не била добре и не искала да вижда никого. Кажи как го счупи.

— Подхлъзнах се.

— Е, Сорая ханом вече завърши средно образование, няма ли да я омъжвате? — промени темата мама.

— Как така, тя тепърва ще учи, ще кандидатства в университета, пък и още й е рано!

— Рано ли? Защо да е рано, дори е късно, после няма да си намери съпруг.

— Ще си намери, мъже колкото искаш — на камък да чукнеш, мъж ще излезе. Ама Сорая няма да вземе кой да е, в нашето семейство всички са образовани: и жените, и мъжете. Различни сме от провинциалистите. Сорая иска като братовчедките си да учи и да стане лекарка.

Невъзможно беше семейните ни сбирки да минат без словесни престрелки и язвителни намеци. Със своята докачливост и с острия си език, ханом джан отблъскваше всички. Ненапразно сестрата на татко казваше, че езикът на мама е като бръснач.

На мен много ми се искаше да съм по-близка с роднините си, но враждата, породила се незнайно кога, никога не позволи това да стане възможно.

* * *

Новогодишните празници отминаха и аз отново бях затворена вкъщи, а шушуканията относно шивашките курсове не дадоха резултат. Ахмад и Махмуд не бяха съгласни да напускам къщата по какъвто и да е повод. Ага джан въобще не се месеше, за него бях мъртва. Не издържах в тази къща. Щом приключех с къщната работа, се качвах на горния етаж и през прозореца на гостната гледах частта от уличката, която се виждаше от него. Половин прозорец — това беше цялата ми връзка със света, и при това тайно, защото, ако братята ми научеха, щяха да го зазидат. Надявах се през този процеп да зърна Парване или Саид. Много добре съзнавах, че единственият начин да напусна къщата завинаги бе със съпруг. Явно това беше решението за разрешаване на моя проблем и по този въпрос имаше пълно единодушие. Ненавиждах всичко в тази къща, но пък и не исках да я заменя с друг затвор, само и само да се махна оттук. Не желаех да предам скъпия си Саид, исках да го чакам цял живот, дори да ме обесят.

* * *

Първата група сватовници бяха три жени и един мъж. Мама излъска цялата къща и се зае с подредбата. Махмуд купи гарнитура с червена дамаска, а Ахмад — плодове и сладки. Странна беше тази тяхна съпричастност, явно за нищо на света не желаеха да изтърват кандидата. Приличаха на удавници, които се хващат за сламка. Щом зърнах новодошлите, разбрах, че наистина не са нищо повече от сламка.

Кандидат-женихът беше дебел и набит, с пооредяла отпред коса, около трийсетте, работеше като Махмуд на пазара. Когато ядеше плодове, мляскаше. За мое огромно щастие си търсеше по-закръглена жена и не ме харесаха. Същата вечер спах много спокойно. На сутринта ханом джан разказа много подробно историята за кандидата ми от предната вечер. Напуши ме смях, когато я чух как се вайка, че онзи не ме е харесал.

— Жалко, че дъщеря ми няма късмет, момчето хем е богато, хем от добро семейство, хем не се е женило, пък е и младо.

 

 

Досмеша ме, та оня беше два пъти по-стар от мен, но според нея беше млад, пък да не говорим за плешивата му глава и големия му корем.

— Парвин ханом, между нас казано, бяха прави — това момиче много отслабна. Духнеш ли я, ще падне. Майка му заяви, че Масум се нуждае от лекар. Ама аз си мисля, че тая проклетница нарочно се бе постарала да изглежда още по-зле.

— Ха, ханом джан, говориш така, сякаш онзи е двайсетгодишен младеж. Нали го видях на улицата, по-добре, че не са я харесали. Щеше да е жалко за Масум, ако я бяхте дали на това джудже с голямо шкембе.

— Ох, Парвин ханом, какво да ти разправям, много надежди хранехме ние за това момиче. Остави ме мен, баща й казваше: „Масуме трябва да се омъжи не за кой да е, а някой с положение!“. Ама след този позор, кой ще я вземе? Може дори да се наложи да бъде втора съпруга или да се омъжи за някой недотам свестен.

— Ханом джан, що за приказки!? След време всичко ще се забрави.

— Как ще се забрави, хората разпитват, проучват! Майката и сестрата на никое свястно момче не биха приели то да се ожени за моята клета дъщеря, дето цялата махала знае за резила й.

— Не се притеснявайте, всичко ще отмине, само имайте търпение. Защо бързате толкова?

— Братята й няма да я оставят: казват, че докато тя е в къщата, за нас няма мир. Как да погледнем околните с вдигната глава. Пък и кой забравя, дори след сто години, да разпита съседите за момичето. Веднага ще се отприщят да разказват. Махмуд също иска да се жени, но казва, че не смее да си доведе жена, докато Масуме е в къщата, защото можела да отклони и неговата съпруга от правия път.

— Що за приказки! — възропта Парвин ханом. — И то по адрес на това момиче, дето е по-невинно и от малко дете. Какво толкова е станало, хубаво момиче, на нейната възраст среща любовта. Не може да съсипем всички момичета само защото някое момче ги е харесало… Тя няма вина.

— Да, мила, аз добре познавам дъщеря си. Не спазва стриктно намаза и постите, но общо взето е набожна. Онзи ден ми каза, че мечтае да отиде на поклонение в храма на Шах Абдолазим[30]. В Гом всяка седмица ходеше в храма на света Масуме, няма да повярваш колко се молеше. Ама всичко ще да е заради онова леконравно момиче Парване. Иначе моето момиче не е такова!

— Вие сега се молете, може пък онова момче да дойде и да я поиска и всичко да завърши благополучно. Той не е лошо момче, всички го хвалят. След време и доктор ще стане. Пък и двамата се искат.

— Парвин ханом, какви ги говориш! Братята й казват, че на Есраил, ангела на смъртта, ще я дадат, само не и на онзи. Пък и той не си е строшил краката да я иска. Каквото е рекъл господ, това ще стане. Съдбата е написана на челото на всеки още с раждането му. Заделено му е това, което му е отредено.

— Ами тогава и вие не избързвайте, оставете всичко на съдбата, нека тя си свърши работата.

— Братята й казват, докато тя е неомъжена, ние отговаряме за нея, после мъжът й да си й бере гайлето. Докога, мислиш, че ще я държат затворена вкъщи? Страхуват се да не би баща й да се размекне и да се смили над нея.

— Милото дете, грехота е, нека поне се поналее, да оздравее напълно.

— Бог ми е свидетел, всеки ден й готвя ориз с пилешко, супа от агнешки джолан и халим[31]. Всяка сутрин изпращам Али да й вземе за закуска пача, та дано се поналее, да не изглежда най-после толкова болнава и бог да й изпрати някой свестен да я вземе.

Спомних си за приказките от детството си, в които едно чудовище откраднало дете, но тъй като детето било слабо и не ставало за ядене, го затворило и започнало да го угоява, докато от него се получи добра и вкусна храна. И моето семейство по същия начин искаше да ме угои и ме даде на чудовището.

* * *

Тия дни наистина бяха решили да ме харижат на някого. Единственото нещо, което се вършеше у нас, бе да посрещаме сватовници. На всички познати, по някакъв начин свързани със семейството ни, бе възложена задачата да ми търсят жених. Идваха всякакви, някои бяха толкова смотани, че дори Ахмад и Махмуд не ги одобряваха. Всяка вечер се молех Саид да се върне. Увещавах Парвин ханом и поне веднъж в седмицата я пращах в аптеката, та дано научи нещо за Саид. Но от него ни вест, ни кост. Докторът казал, че само веднъж получил от него писмо от Резайе, но неговият отговор се върнал, като че ли адресът не бил точен. Саид буквално се бе изпарил. Понякога вечер отивах да се моля в гостната, после известно време стоях до прозореца и тайничко наблюдавах сенките, които се движеха из уличката. На няколко пъти ми се стори, че някой стои в сянката на арката на отсрещната къща, но щом отворех прозореца, нямаше никого. Единственото нещо, което ме караше да си лягам вечер и да забравям тегобите от още един еднообразен и скучен ден, бе мечтата ми за съвместен живот със Саид. Представях си нашата малка и кокетна къща и подредбата на всяка стая в нея. За мен тя щеше да бъде като късче от рая. Представях си красивите ни здрави и щастливи деца. В мечтите си живеех във вечна любов и блаженство. Саид беше нежен, благ, чувствителен и интелигентен мъж. Никога не се караше с мен и не ме унижаваше. Дали някога някоя друга жена е обичала мъж така, както аз обичах Саид? Ех, защо не бе възможно да се живее само с мечти.

* * *

В началото на юни, с приключването на изпитите, семейството на Парване се премести: знаех, че възнамеряват да си сменят къщата, но не и че ще го направят толкова скоро. После дочух, че искали да го сторят още по-рано, но изчаквали края на учебната година. От дълго време баща й смятал, че този квартал вече не струва и не става за живеене. И беше прав, действително не беше за тях, само хора като братята ми го харесваха.

* * *

Беше топла сутрин, аз премитах стаите. Още не бях пуснала сламените щори, когато дочух гласа на Парване. Затичах се към вратата. Да, беше дошла, за да се сбогува. Фати отвори, а мама ме изпревари и задържа вратата полуотворена, върна на Парване плика, който тя беше дала на Фати, и й нареди:

— Върви си, върви, бързо си върви! Ей сега ще се върнат братята й и пак ще се посрамим. И повече не носи такива неща.

— Но, ханом — каза Парване, сякаш буца бе заседнала в гърлото й — с това писмо й казвам довиждане и съм написала новия си адрес. Прочетете го сама.

— Няма нужда! — тросна се мама.

Хванах вратата с две ръце, исках със сила да я отворя, но мама я държеше здраво и с крак ме избута встрани.

— Парване, Парване! — завиках.

— За бога, не я измъчвайте така — замоли се Парване — тя не е направила нищо лошо!

Ханом джан тресна вратата, аз седнах на земята и заридах. Чувствах, че губя своята пазителка, приятелка и довереница.

* * *

Последният ми кандидат бе приятел на Ахмад. Понякога се чудех как намираха тези дребни и едри хора. Как например Ахмад е казал на приятеля си, че има сестра за женене? Дали ми правят реклама? Договарят се и се пазарят за мен като търговци ли? Бях сигурна в едно: каквото и да правеха, не бе порядъчно.

Асгар ага беше месар, връстник на Ахмад и със също толкова недодялани и груби обноски като него. Не беше кой знае колко образован и заяви:

— Мъжът трябва да изкарва прехраната със силата на мишците си, а не като някаква полужива писарушка да седи в ъгъла и да драска по листовете.

— Хем е богат, хем ще се справи с нашата — хвалеше го Ахмад.

Относно моята хилавост кандидат-женихът заяви:

— Няма проблем, така ще я храня с месо и блажно, че за месец ще стане като буре. Иначе в очите й има някакво упорство.

Майка му беше ужасна възрастна жена. Още с пристигането си се нахвърли на яденето и непрекъснато се съгласяваше с думите на сина си. Този кандидат бе единодушно приет от всички. Мама беше много доволна, че е ерген и е млад. Ахмад се радваше, защото му беше приятел и бе платил гаранцията му при свадата в кафене „Джамшид“, за да не отиде в затвора. Ага джан го хареса заради месарницата, която печелеше добре.

— Добър е, има занаят, освен това е съобразителен и може да излезе наглава с това момиче и да не й позволи да кривне от правия път, така че колкото по-бързо приключим, толкова по-добре — заключи Махмуд.

Моето мнение не беше от значение за никого, а и аз не споделих колко съм отвратена от неграмотния, нечистоплътен и безмозъчен Даш Мощи, бай Мускул, който вонеше на месо и лой дори в деня, когато отиваше да иска ръката на момиче.

На другата сутрин Парвин ханом дотърча вкъщи и каза:

— Чух, че сте искали да дадете Масуме на Асгар касапина. За бога, не правете това, тоя нещастник вади нож за нищо и е пияница и женкар. Познавам го, поне да бяхте го проучили!

— Парвин ханом, не говори празни приказки. Ти ли знаеш по-добре, или Ахмад? Той ни осведоми за всичко. Според него, преди да се оженят, мъжете правят какво ли не, но после, като дойдат жената и децата, всичко остава в миналото. Пък и той се закле в баща си, че няма да направи крачка накриво, след като се ожени. По-свестен от него няма да намерим: млад е, тя ще бъде първата му съпруга, богат е, има две месарници и е с характер. Какво повече може да искаме?

Парвин ханом ме погледна с такова съжаление и съчувствие, сякаш виждаше осъдена на смърт.

— Умолявах Ахмад да не прави това, но слуша ли — сподели тя на другия ден. За първи път афишираше тайната си връзка с Ахмад. — А той ми отвърна, че не искат повече да те държат тук. Ами и ти защо не правиш нищо? Сякаш не знаеш какво ще те сполети? Наистина ли искаш да станеш жена на този престъпник?

— Какво значение има? Нека правят каквото искат, мислят си, че ме омъжват, а не знаят, че всеки мъж, освен Саид, ще докосва само трупа ми.

— Жива да не съм! Не говори повече такива неща, чуваш ли? Грехота е, трябва да си избиеш подобни мисли от главата. Никой няма да е Саид, но не всички мъже са лоши. Печели време, може да се появи по-свестен кандидат.

— Все ми е едно — свих рамене.

Тръгна си притеснена. На вратата на кухнята известно време говори нещо на мама. Ханом джан се плесна по лицето. След това още по-строго започнаха да ме следят. Събраха всички лекарства, не ме оставяха да докосвам ножове и остри предмети. Щом се качех на горния етаж, мигом изпращаха някого след мен. Напушваше ме смях. Колко наивни бяха, не бях така глупава да се хвърля от толкова ниско. Всъщност планирах друго.

Преговорите относно подписването и сватбата забавиха скорост, тъй като сестрата на кандидат-жениха се бе омъжила и живееше в Керманшах, можеше да дойде в Техеран едва след десет дни, а Асгар ага заяви:

— Преди кака да дойде и даде благословията си, няма да стане. Тя ми е като майка.

* * *

Беше единайсет часът сутринта, метях двора. Някой нетърпеливо и силно затропа по външната врата. Беше ми забранено да я отварям, затова извиках Фати.

— Няма нищо, виж кой е — разреши ми мама.

Само открехнах, Парвин ханом се намъкна и застана в средата на двора.

— Голяма късметлийка си, представа си нямаш какъв кандидат ти намерих — слънце, просто злато…

Гледах я стъписано и с недоумение. Мама излезе от кухнята:

— Парвин ханом, какво има?

— Добра вест, ханом джан, намерих й кандидат като слънце, добър, от добро семейство, образован. Оня побойник на малкия му пръст не може да стъпи. Да им кажа да дойдат следобед, а?

— Почакай, не разбирам за какво говориш. По-спокойно, що за хора са? Къде ги намери?

— Солидни хора са, познавам ги от десет години. Шила съм дрехи на майката и сестрите. Голямата им дъщеря е женена отдавна за един от големците на Табриз и там си живее. Мансуре, втората им дъщеря, следваше, но преди две години се омъжи и сега си има много сладко пухкаво момченце. Третата е още ученичка. Баща им е пенсионер, но имат и такова… как се казва… дето правят книги.

— А момчето?

— Просто нямам думи, много е свестен, следвал е не знам какво точно, но си работи на онова място, дето ти казвам, че е на баща му… дето правят книги. Около трийсетте, симпатичен, веднъж като ходих у тях да шия на майка му, го видях, да не му е уроки — строен, с черни вежди и черни очи, леко мургав.

— Добре, а те къде са виждали Масуме?

— Не са я виждали, аз им разказах за нея, колко добро и красиво момиче е, каква домакиня. Майка му много иска да го ожени. Тя ме попита дали не познавам някое свястно момиче. Да им кажа ли да дойдат следобед?

— Не, дума да не става… Ние на Асгар ага сме обещали да изчакаме другата седмица да дойде сестра му от Керманшах.

— Ооо, ханом джан, я оставете тия работи, та вие още бале борун[32] не сте направили! Хората по средата на брачната церемония се отказват, какво остава за вас, дето нищо още не сте изпълнили!

— Ами Ахмад? Кой знае какъв скандал ще вдигне. И с право — ще го изложим, имат уговорка, дума е дал, не може да не я удържи.

— Не се притеснявайте, Ахмад го оставете на мен.

— Засрами се, какви ги приказваш! Боже, боже!

— Не си мислете лоши неща, ханом джан, Ахмад е приятел с хаджията, вслушва се в приказките му, него ще помоля да помогне. Помислете малко и за това невинно дете. Разправят, че като се напиел, онзи никаквец посягал на бой и нищо не го спирало. И сега си има една, към която е много привързан, мислите ли, че ще я зареже? Изключено!

— Как така? Това пък сега какво е?

— Нищо, нищо, само дето има вземане-даване с друга жена, това.

— Тогава защо иска Масуме?

— За да му роди деца, затова я иска, онази не може да има.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ханом, аз на тези хора и кътните зъбки им знам.

— Че откъде ги познаваш? Как така? Що за безсрамни приказки!

— Уф… вие все за лошо мислите. Брат ми беше като тях. Помислете за това момиче, не го правете още по-нещастно. Хайде, съгласете се да дойдат, вижте ги, няма начин да не забележите разликата.

— Ами аз първо ще трябва да поговоря с баща й, да видя той какво ще каже. Като са толкова свестни тези хора, защо не си вземат някое момиче от тяхната черга?

— Право да ви кажа, не знам. Може пък това да е шанс за Масуме, явно бог я обича.

С недоумение и недоверие наблюдавах радостта и настоятелността на Парвин ханом, наистина не можех да проумея какво прави. Поведението й беше много противоречиво, непонятна ми беше тази нейна загриженост за моята съдба. Надушвах нещо гнило.

* * *

Същия ден мама и татко обсъждаха цял следобед, Махмуд също за малко се включи в спора, но после заяви:

— По дяволите, правете каквото искате, само я махнете по-бързо оттук, да си отива при мъжа, та да мирясаме най-сетне.

Най-странно реагира Ахмад. Вечерта се прибра много късно, а на сутринта, когато ханом джан му изложи положението, той не се възпротиви. Само сви рамене:

— Знам ли? Вие преценете.

Парвин ханом наистина имаше необикновено влияние над него.

* * *

На другия ден пристигнаха новите сватовници. Ахмад не се прибра вкъщи. Махмуд, след като разбра, че всички са жени и без подобаващ хиджаб, въобще не влезе в стаята. Ханом джан и ага джан ги гледаха преценяващо, като купувачи. Парвин ханом се грижеше за всичко и междувременно не пропускаше възможност да ме похвали. Кандидатът не дойде, бяха само майка му и сестрите му. Майката беше с черен чадор, а дъщерите — без. Наистина доста се отличаваха от всички предишни сватовници. Когато поднесох чая, Парвин ханом започна с хвалбите:

— Виждате ли колко е красива, а като си изскубе веждите[33], представяте ли си какво ще стане? Само дето тия дни понастина и малко поотслабна.

Погледнах я учудено и смръщих вежди.

— Сега е модерно да си слаб. Жените се подлагат на какви ли не изтезания, за да отслабнат — каза в това време голямата сестра. — Пък и брат ми не си пада по пълни.

Радостни искрици заблестяха в очите на мама, Парвин ханом се усмихна и погледна тържествуващо, сякаш ставаше дума за нея. Аз стоях в задната стая, както ми бе наредила ханом джан. Бяха качили всичко необходимо за чая горе, за да не се качвам и слизам, и да не направя някоя поразия. Говореха бързо и нямаха търпение да си дойдат на думата. Обясниха, че синът им учил право, само дето не си взел дипломата.

— Сега работи в издателство, всъщност половината е на баща му — не спираше майката. — И заплатата му не е лоша, може да издържа жена и дете. И къща си има — е, не е негова, а на свекърва ми. Тя е на приземния етаж, а горния го направихме за Хамид. Нали знаете, момчетата бързат да се отделят от нас. Тъй като ни е единствен син, баща му много му угажда.

— Добре, а сега къде е, кога ще можем да го видим? — запита ага джан притеснено.

— Там е работата, че той остави всичко в нашите ръце, моите и на сестрите си. Каза: щом вие я харесате, все едно аз съм я харесал. Сега е в командировка.

— Добре, а кога, еншалах, ще се върне? — продължи татко с въпросите.

Еншалах, за подписването и сватбата — намеси се малката сестра.

— Ха!? Значи дотогава няма да го видим? Ама как така? Самият младоженец да не иска да зърне булката поне веднъж? Това дори религията го позволява… — зачуди се мама.

Голямата сестра се постара да говори спокойно, за да може ханом джан да схване как стоят нещата:

— Не става въпрос кое е разрешено и кое — забранено, просто Хамид го няма. Донесохме негова снимка, за да може момичето да го види. Ние я видяхме, той се доверява на нашето мнение.

— Ха… Ама как така? Ами ако му има нещо, ако е недъгав.

— Еее… пепел ви на езика, ханом! Синът ми си е здрав и читав, няма никакви недостатъци, нали така, Парвин ханом? Нека тя да каже, тя го е виждала.

— Да, да! Виждала съм го, да не му е уроки, нищо му няма, много е симпатичен даже. Разбира се, аз го чувствам като брат.

По-голямата сестра извади от чантата си снимка и я подаде на Парвин ханом, тя я взе и тикна пред очите на мама.

— Погледни го колко е хубав, да не му е уроки.

— Дайте и на момичето да я види, ако го хареса, еншалах, до другата седмица да приключим.

— Но, ханом, моля ви — намеси се ага джан — все още не мога да разбера за какво е това бързане?! Защо не изчакаме първо той да си дойде?

— Няма да крия от вас, ние чисто и просто не разполагаме с много време. След седмица с баща му отиваме на поклонение до Мека, всичко е уредено. Загрижени сме за Хамид, който въобще не мисли за себе си. Ако е женен, ще съм по-спокойна. Нали казват, че хората, тръгнали на хадж, не трябва да оставят недовършена работа, трябва да уредят всичко. Когато стана дума за дъщеря ви, гледах си по Корана, паднаха се хубави неща, за никое друго момиче не бе излизало така. Щом го разбрах, веднага реших да направим сватбата, преди да отпътуваме, защото, кой знае, може и да не се върна.

— Не, еншалах, ще се върнете жива и здрава, как няма да се върнете, всичко ще е наред!

Мама се изправи със снимката в ръка:

— Завиждам ви за късмета, дано и ние някой ден да имаме това щастие! — Дойде при мен в стаята и ми тикна снимката пред очите: — Виж го, виж, въпреки че не са като нас, ама ми е ясно, че на теб такива хора ти се нравят. Май щастието ти се усмихна.

Бутнах й ръката.

* * *

Всичко, каквото трябваше да се каже, бе казано набързо. Ага джан прие факта, че присъствието на кандидата не бе необходимо. Странно бе, че те наистина искаха да направят сватбата след седмица. Единственото притеснение на мама бе, че за толкова кратко време няма да се справи с приготовленията. Тогава Парвин ханом й се притече на помощ и пое цялата работа на плещите си:

— Въобще не се притеснявайте, утре ще отидем на покупки. За два дни ще ушия роклята й. Каквото друго има за шиене, е моя грижа.

— Ами чеизът й? Естествено, откакто са се родили дъщерите ми, все съм купувала и заделяла по нещичко, ама още много работи липсват. Пък и повечето неща са в Гом. Трябва да отидем да ги вземем.

— Ханом, не се тревожете, нека първо си отидат в къщата, а когато ние се върнем, ще направим патахти[34]. Дотогава имаме време да набавим липсващото. Пък и Хамид има това-онова.

* * *

Уговориха се на другия ден да отидат за халките и ни поканиха някоя вечер, когато и братята ми са свободни, да ги посетим у тях, отблизо да видим как живеят и да се опознаем по-добре. Сърцето ми се разтуптя. Работата ставаше сериозна. Не можех да повярвам, нима беше възможно толкова бързо? Несъзнателно прошепнах: „Ох, Саид, моля те, помогни ми, кажи ми как да им се противопоставя“. Страшно ме доядя на Парвин ханом, прииска ми се да й отрежа главата. Когато онези си тръгнаха, започнаха разговорите и споровете:

— Аз няма да дойда за халки и майка му няма да дойде. Но пък Масуме не може да отиде сама. Парвин ханом, ти отиди с нея — рече мама.

— Добре, и бездруго трябва да вземем и плата за роклята. Да не забравите, че вие трябва да купите халката на младоженеца.

— Още не мога да разбера защо той не дойде.

— Ага, не го мислете, не можете да си представите колко добри хора са. Но за ваше успокоение, може да отидете и да поразпитате, нали ви дадоха адреса си.

— Мостафа, а какво ще правим с чеиза? Трябва да отидеш с момчетата и да вземете медните съдове и порцелановите сервизи от Гом, има и няколко ката спално бельо. Оставила съм ги в мазето на сестра ти, ама за останалото?

— Не се притеснявайте! Нали те ви казаха, че не е важно. Цялото бързане е заради тях, така че каквото липсва, те да го набавят.

На татко му стана неприятно.

— Аз няма да изпратя дъщеря си гола и боса в дома на мъжа й — ядоса се той. — Тази седмица ще накупим още неща, а за което не успеем — по-късно.

Единственият човек, който не вземаше участие в разговорите, не изказваше мнение, не задаваше въпроси и от чиито предпочитания никой не се интересуваше, бях аз. Цялата нощ не мигнах. Мъка и безпокойство разтърсваха цялото ми същество. Молех се на бог да ме прибере при себе си и да ме избави от тази женитба.

На сутринта бях много зле и се престорих, че спя. Всички излязоха. Чувах гласа на татко, който говореше с мама, че няма да ходи на работа, а ще гледа да използва всичките си връзки, за да проучи сватовете. После добави:

— Жено, върху поличката в нишата оставих пари за халката, виж дали ще ти стигнат.

Мама преброи парите:

— Да, не вярвам да струва повече.

Ага джан излезе с Али. За щастие от началото на лятото той вземаше Али със себе си в магазина и вкъщи цареше спокойствие. Иначе кой знае какво щеше да ни направи.

— Хайде ставай, ставай, време е да се приготвяш! — подкани ме мама и застана над мен. — Днес те оставих да поспиш, че да си в настроение.

Седнах, обгърнах коленете си с две ръце и с много сериозен тон заявих:

— Аз няма да дойда!

Когато мъжете не бяха вкъщи, ставах много смела.

— Ставай и не се лигави!

— Никъде няма да ходя!

— Много грешиш! Сега, когато ти се усмихна късметът, да не мислиш, че ще те оставя да го пропилееш?

— Какъв късмет? Въобще имаш ли представа кои са тези? Момчето какво е? Дори не иска да се покаже.

Точно в този момент на вратата се позвъни. Влезе Парвин ханом — накипрена и весела, загърната в черен чадор:

— Реших да дойда по-рано, ако има нужда да ви помогна. Намерих много хубав модел за рокля, трябва ми само плат. Искате ли да ви го покажа?

— Парвин ханом, това момиче пак се заинати, вразуми го моля те!

Парвин ханом събу обувките си с високи токчета и влезе в стаята.

— Здравей, булчице — каза тя засмяно. — Ставай, ставай, иди се измий, че ей сега ще дойдат и ще кажат: „Леле, каква мързелива снаха имаме!“.

Щом я видях, цялата ми злоба пламна и извиках:

— Теб какво те засяга? Въобще ти с какво се занимаваш? Колко им взе, за да посредничиш?

Мама се плесна по бузата:

— Боже, гръм да ме удари! Замълчи, момиче, ти съвсем се забрави! — И се спусна към мен.

Парвин ханом я спря с ръка:

— Няма нищо, ядосана е, аз ще поговоря с нея. Вие излезте, излезте, след половин час ще сме готови, хайде!

* * *

Мама напусна стаята, а Парвин ханом се облегна на вратата, чадорът й се свлече на земята. Беше се втренчила в мен, но явно не ме виждаше, гледаше някъде много надалеч. Изминаха няколко минути в тишина. Наблюдавах я с почуда и любопитство. Когато започна да говори, гласът й ми се стори съвсем непознат, не чувах познатото звънче, само приглушена горчивина:

— Бях дванайсетгодишна и учех в пети клас, когато баща ми изгони мама от къщи. Изведнъж се оказах майка на трите си сестри и брат ми, който бе малко по-малък от мен. Очакваха от мен да заместя мама, въртях цялата къща, готвех, перях, метях, занимавах се с децата. Дори когато баща ми се ожени отново, задълженията ми не намаляха. Мащехата ми беше като всички мащехи, не че ни е тормозела или ни е държала гладни, но милееше повече за своите деца. Може пък и да е имала право. Мен, дето се казва, още като са ми срязали пъпната връв, са ме нарекли за жена на Амир Хосеин. Затова и чичо ми викаше „красивата ми снахичка“. Не знам точно откога, но ми се струва, че бях влюбена в Амир, откакто се помнех. След като мама си тръгна, едничката ми надежда и радост беше той. Амир много ме обичаше и все си намираше повод да дойде вкъщи. Сядаше до басейнчето и ме наблюдаваше. Не можеше да се начуди как с малките си ръце пера всичките тези дрехи. А аз все гледах да върша тежката работа пред него, защото съчувствието, с което ме гледаше, ми доставяше удоволствие. Той споделяше с майка си и с баща си какво тегло тегля. И когато чичо идваше у дома, все думаше на баща ми:

— Човече, грехота е да тормозиш така това дете само защото ти и жена ти не се спогаждате. Каква вина има то, горкичкото, че да се трепе по цял ден? Не се запъвай като магаре на мост, ами иди и върни жена си вкъщи.

— Не, братко — инатеше се баща ми — няма начин, не споменавай повече името на оная никаквица пред мен. Казах й три пъти талаг[35] и вече няма връщане назад.

— Ами тогава измисли нещо, това дете ще се свърши от работа.

На сбогуване леля винаги ме притискаше до гърдите си, миришеше ми на мама. Не знам защо несъзнателно от очите ми рукваха сълзи, може би се разнежвах. Както и да е, татко накрая реши въпроса и взе жена с две деца от предишен брак. Къщата ни се превърна в детска градина. Станахме седем деца на различна възраст и аз бях най-голямата. Не казвам, че съм вършела всичката работа, но и двете с мащехата ми от сутрин до вечер не подвивахме крака и все оставаше недовършена работа. Мащехата ми страшно държеше на непорочността. Между другото, никак не харесваше брата на баща ми и неговата съпруга, защото смяташе, че са на страната на мама. Първото нещо, което направи, бе да прекрати посещенията на братовчед ми, като обясни на татко:

— Не е редно такова голямо момче час по час да идва у нас, да хвърля влюбени погледи. Пък и момичето не е малко, трябва вече да пази приличие и да се забули.

След една година тя ни използва като извинение, за да прекъснем връзките си със семейството на чичо. Сърцето ми се късаше. Единственият начин да го видя бе да ходя у сестрата на татко. Молех дъщерите й да ме канят да спя у тях. И за да не мърмори мащехата ми, водех също сестрите и брат си. Така измина година. Всеки път, когато видех Амир Хосеин, той беше по-висок и колко красив беше само. Миглите му хвърляха сянка над очите му. Пишеше ми стихове и ми купуваше текстовете към песните, които харесвах. Уверяваше ме, че имам прекрасен глас, и ме караше да се уча да пея.

Всъщност не можех много добре да чета — откакто спрях да ходя на училище, забравих и това, което бях научила. Той обеща да ми помага. Боже, какви дни бяха. Постепенно тези гостувания започнаха да дотягат на сестрата на татко, мъжът й също взе да мърмори. Бяхме принудени да се виждаме по-рядко. На следващата година за Ноу руз се примолих да отидем у чичо. Татко се съгласи, но жена му заяви, че не стъпва в къщата на онази вещица. Не знам какво се беше случило между жената на баща ми и леля ми, че толкова много се мразеха. За мое нещастие се оказах по средата. Последният път, когато видях Амир, беше в къщата на леля, на Нова година. Тя така бе наредила всичко, че и двамата й братя да дойдат и да се сдобрят. Всички се бяхме събрали в гостната на горния етаж, нас ни изгониха от стаята. Ние с Амир седяхме в стаята на долния етаж, а децата си играеха на двора. Братовчедките ми сипваха чай в кухнята. Амир ме хвана за ръцете, цялото ми тяло пламна, неговите ръце също бяха влажни и топли:

— Парвин, говорих с баща ми, разбрахме се тази година, след като се дипломирам, да дойда да ти поискам ръката. После ще се оженим и аз ще замина в казармата.

Идеше ми да се хвърля в обятията му и да заплача от радост. Не можех да дишам.

— Тази година ли? — попитах.

— Да, ако нямам поправителен, завършвам.

— Моля те, постарай се да нямаш.

— Обещавам, заради теб здраво ще уча.

Стисна ръцете ми, а имах чувството, че държи сърцето ми в шепите си и го стиска.

— Вече не издържам да съм далеч от теб — прошепна ми.

Ох… Какво да кажа? Толкова много пъти въртях в паметта си тези думи и тази сцена, че всеки миг беше пред очите ми като на кинолента. Бяхме потънали в своя собствен свят и не разбрахме кога е избухнала караницата. Щом излязохме в коридора, баща ми и мащехата ми слизаха по стълбите и ругаеха, а майката на Амир се бе навела над перилата и не оставаше длъжна на жената на баща ми. Сестрата на татко тичаше след него и го умоляваше да не прави така, защото е грехота. Нали с настъпването на Новата година всички караници трябва да останат зад гърба и те с брат си би следвало да се сдобрят в памет на своите родители. Напомни им какво казват старите хора, кръвта вода не става. Татко започна да се поуспокоява, но жена му не го оставяше:

— Не чу ли какви ни ги наговори? И това ако е брат!

— Агдас ханом, и ти престани да наливаш масло в огъня. И да е казал нещо, той е по-големият — казал го е, защото е загрижен, не го взимайте навътре.

— И като е по-голям, да говори каквото му хрумне, така ли? Той му е брат, а не слуга, за да му говори така. Пък и какво ги засяга, защо ни се бъркат в живота? А кривогледата му жена не понася някой да е по-добър от нея. Не ни трябват на нас такива роднини.

Грабна едно от децата си за ръка и излезе. Жената на чичо изкрещя след нея:

— Вземи си виж физиономията: ако беше стока, мъжът ти нямаше да те изгони с двете ти деца и да се разведе с теб.

Моята красива мечта не продължи повече от час. Пукна се като сапунен мехур и изчезна. След тази случка жената на баща ми твърдо реши, както тя самата се изрази, да направи така, че те цял живот да страдат за мен.

Заяви на баща ми, че на моята възраст тя вече имала дете и че не може да държи съперница като мен в къщата. По онова време се появи и Хадж ага да ми поиска ръката. Оказа се неин далечен роднина. До този момент вече два пъти се бе женил:

— Бяха ялови, затова се разведох с тях — обясни той.

Този път искал да вземе млада и здрава жена, та със сигурност да му роди. На глупака дори за миг не му минаваше през ума, че вината може да е в него. Мъжете никога нямат недостатъци, още повече богатите мъже. Тогава беше на четиридесет, тоест двайсет и пет години по-голям от мен.

— Страшно е богат, има дюкяни на пазара и куп земи около Газвин — похвали го мащехата ми.

Накратко — баща ми се разтопи от кеф.

— Ако роди, ще я затрупам с пари — обеща Хадж ага.

Когато ме накараха да седна на масата при подписването, бях по-зле и от теб. Гледах в една точка в неизвестна посока.

Две сълзи се отрониха от клепките й.

— Защо не се самоуби?

— Да не мислиш, че е лесно? Не ми достигна смелост. И ти си избий подобни мисли от главата. В края на краищата всеки има съдба, не можеш да вървиш срещу нея. Освен това самоубийството е грях. Пък и нищо не се знае — може сватбата да е за добро.

Ханом джан потропа с юмрук по вратата.

Парвин ханом изтри сълзите си:

— Не се притеснявайте, ханом, ще се приготвим навреме.

Сетне дойде и седна до мен:

— Споделих това с теб, за да не си мислиш, че не разбирам какво ти е.

— Тогава защо искаш да направиш и мен нещастна?

— Та те при всяко положение ще те омъжат. Нямаш представа какво ти крои Ахмад. Всъщност той защо те мрази толкова?

— Защото татко обича мен повече от него.

* * *

Изведнъж за първи път както никога осъзнах истината, която се криеше зад тези неволно изречени думи.

Ясно помнех първия израз на неговата обич към мен — беше в деня, когато Зари почина. Татко тъкмо се бе върнал от работа и замръзна в рамката на вратата. Мама виеше, баба четеше Корана. Докторът поклати безпомощно глава, възмутен и отвратен се запъти към вратата, където се сблъска с татко.

— Това дете от три дни бере душа, чак сега ли се вика лекар?! Ако на мястото на тази невинна душица бе някой от синовете ти, пак ли така щеше да постъпиш?

Ага джан се олюля пребледнял като платно. Затичах се към него, обвих ръчички около краката му и завиках баба. Той седна на земята, прегърна ме силно, зарови лице в косите ми и зарида. Баба дотърча до него:

— Ставай, сине, ставай, бива ли така мъж да реве като жена. Бог дал, бог взел! Човек не бива да се съпротивлява.

— Ти ме увери, че ще й мине, и не ми даде да повикам лекар — изкрещя й ага джан.

— Нямаше да помогне — ако й бе писано, щеше да остане, но явно не било. И хаким Джалианус[36] да бе довел, нищо нямаше да може да направи. Такава ни е орисията, явно не трябва да имаме момичета.

— Тия безумици си ги измисляш ти!

За първи път виждах татко да крещи на майка си и да си призная, достави ми голямо удоволствие. После татко дълго ме прегръща и плака, усещах по потреперването на раменете му. Оттогава обичта и вниманието, които бяха отказани на Зари, се прехвърлиха на мен, а Ахмад никога не забрави и не прости, че е пренебрегнат. Още оттогава хищният поглед на Ахмад ме следваше навсякъде и щом ага джан излезеше, той започваше да ме бие. Сега най-накрая брат ми бе осъществил мечтата си, аз бях изпаднала в немилост пред татко, бях предала доверието му, а той, наранен и обиден, ме бе изоставил, което бе отлична възможност Ахмад да си отмъсти за всичките тези години.

Гласът на Парвин ханом ме върна към действителността:

— Представа си нямаш какво щеше да те сполети. Не знаеш онзи какъв мръсник е само. Не си мисли, че някой щеше да ти се притече на помощ. Не знаеш какво направих, колко приказки изприказвах, докато Ахмад не се съгласи да откаже на онзи мръсник и да позволи да дойде този кандидат. Късаше ми се сърцето за теб. Все едно виждам себе си преди петнайсет-двайсет години. Разбрах, че ще те омъжат, каквото и да става, а като гледам, че и Саид никакъв не се вясва, казах си: поне да я вземе някой, който на другия ден няма да я посини и натроши от бой. Да бъде човек. Нищо не се знае, дай боже да го обикнеш. Ако пък не стане, поне да можеш да следваш своя път.

— Като теб? — отвърнах с язвителен и горчив тон.

— Ами както искаш — погледна ме тя с укор — всеки човек отвръща някак на живота или се примирява с положение, което може да понесе.

* * *

Все пак не отидох за халка, обясниха, че съм настинала. Парвин ханом свали от пръста ми сребърния ми пръстен за мярка и отиде да купи халка, плат и други неща.

На следващия ден татко, Махмуд и Али заминаха за Гом и се върнаха с кола, пълна с разни неща.

— Чакайте, чакайте, не ги вкарвайте тук, занесете ги в тяхната къща. Парвин ханом ще дойде с вас и ще ви покаже къде живеят. Ставай, дъще, ставай, иди и ти с тях да си видиш къщата. Виж какво липсва, как ще си подредиш нещата. Ставай! Ха така, браво!

Вдигнах рамене и злобно заявих:

— Няма нужда. Нека Парвин ханом отиде. Аз нямам намерение да се омъжвам. Явно тя се вълнува повече от мен.

На другия ден Парвин ханом донесе роклята за проба. Колкото и да ме увещава, не се съгласих да я облека:

— Няма значение, знам ти размера, ще я ушия по друга твоя рокля. Със сигурност ще стане много хубава.

Не знаех какво да правя, бях неспокойна и изнервена, не можех нито да ям, нито да спя. Дори да заспях за няколко часа, сънят ми бе неспокоен и сънувах кошмари, а когато се събудех, бях по-уморена от преди. Бях като осъдена на смърт и с всеки миг се приближавах към часа на екзекуцията. Накрая, тъй като вече бе непоносимо, реших да поговоря с татко. Исках да се хвърля в краката му и да плача, докато той се смили над мен. Обаче всички дебнеха да не оставам насаме с него. Дори и за миг не ме оставяха с баща ми, а и той също ме отбягваше. Тайно се надявах на чудо. Мислех си, че в последната минута от небето ще ме грабне някаква ръка. Но нищо подобно не се случи, всичко се движеше по план. Дойде и денят на събитието. Вратата на двора бе отворена от сутринта. Ахмад, Махмуд и Али непрекъснато сновяха напред-назад. Нареждаха в двора столове, миеха плодове и слагаха чинии със сладки. Гостите не бяха много. Мама бе разпоредила да не съобщават на никого в Гом, да не би, не дай боже, някой да дойде и да види окаяното ми състояние. На леля казаха, че сватбата може би ще е след две седмици, точно кога — щели да я осведомят по-късно. От чичо Аббас обаче нямаше как да скрият и всъщност от роднините ни присъстваше само той. Останалите гости бяха няколко семейства близки на младоженеца. Имаше и неколцина съседи. Всичко опитаха, но аз не се съгласих да отида в салон за разкрасяване. Парвин ханом се нагърби и с това. Махна с конец космите от лицето ми, почисти веждите ми и нави косата ми на ролки. А от очите ми непрекъснато се стичаха сълзи. Жената на чичо, която още от сутринта дойде да помага, но според мама само душела.

— Защо се глезиш толкова — нямаш много косми по лицето, защо плачеш? — попита тя.

— Момичето ми много отслабна, затова е толкова чувствителна и не издържа на болка — рече мама.

Очите на Парвин ханом също бяха насълзени и тя ги бършеше от време на време, под предлог, че уж сменя конеца. Подписването беше насрочено за пет часа, когато малко се поразхлади. В четири пристигна семейството на младоженеца. Тъй като бе много горещо, мъжете останаха на току-що полятия двор под широката сянка на черницата, а жените бяха на втория етаж в гостната. Наредиха софре агд[37] в голямата стая на долния етаж, а аз бях в съседната стая. Мама дотърча уплашена при мен:

— Още ли не си се облякла? Побързай, той ще е тук след час!

Цялото ми тяло потрепери. Хвърлих се в краката й и я заумолявах да не прави това:

— Не искам да се омъжвам! Представа нямам що за човек е! Моля те, не ме оставяй, кълна се в Корана, ще се самоубия, да знаеш… Отмени подписването, остави ме да говоря с татко. Няма да кажа „да“, ще видиш! Или ще отмените сватбата, или пред всички ще заявя, че не съм съгласна.

— Гръм да ме удари! Жива да не бях! Замълчи, какви са тези приказки? Пак ли започна? Искаш да ни опозориш пред толкова народ? Този път вече братята ти на кайма ще те смелят. Ахмад от сутринта ходи с нож в джоба. Една неуместна дума да изтърсиш, на място ще те убие. Помисли малко и за баща си. Бедничкият няма да понесе този срам, ще получи удар и ще умре, така да знаеш…

— Не искам, насила не става.

— Занемей! Не повишавай глас, ще чуят! — сгълча ме мама и се спусна към мен.

Побягнах и се свих долу, под кревата, в най-отдалечения край, та да не може да ме измъкне от там. Ролките се развиха и се разпиляха из стаята.

— Излез веднага, бог да те убие! — просъска мама. — Да пукнеш дано! Излез от там! Ще ме довършиш!

Някой почука на вратата. Беше ага джан.

— Ханом, какво правите? — попита той през затворената врата. — Младоженецът ще дойде всеки момент.

— Нищо, нищо, облича се. Повикай Парвин ханом да дойде бързо. — Сетне ми прошепна: — Хайде, ела, нещастнице, излез, преди да съм те убила. Не ни излагай повече.

— Не искам, няма да се омъжа! Моля те в името на Махмуд и Ахмад, дето толкова ги обичаш, отмени сватбата. Кажи, че сме променили решението си.

Мама не можеше да се пъхне под леглото, протегна ръка, сграбчи ме за косата и ме измъкна. В този момент влезе Парвин ханом:

— Боже мой, какво правите? Ще я оскубете цялата.

— Виж я какво е намислила! В последната минута ще ни опозори — отвърна й мама задъхана.

Изгледах я с отвращение, както се бях свила на пода. Стискаше кичур от косата ми. Ненавиждах ги всичките.

* * *

Не си спомням на бракосъчетанието да съм казала „да“. Мама силно ме натискаше по рамото и повтаряше:

— „Да“, кажи „да“!

Най-накрая някой го каза вместо мен и всички изръкопляскаха. От съседната стая Махмуд, няколко мъже и ага джан изпратиха благословия към Пророка и неговите потомци. Размениха си някакви неща, но аз не разбирах нищо. Пред очите ми се спусна завеса, виждах всичко през мъгла. Чувах гласовете като жужене, неразбираеми. Взирах се в една точка като обезумяла. Не ме интересуваше, че мъжът, който седи до мен, вече е мой съпруг. Не исках да знам кой е, нито как изглежда. Всичко бе приключило. Саид не се появи. Мечтите и сънищата ми имаха горчив край. Ех, Саид, какво направи с мен!

* * *

Когато се опомних, се намирах в спалнята на онзи мъж. Той седеше на кревата с гръб към мен и се мъчеше да развърже вратовръзката си, с която явно не беше свикнал и го дразнеше. Свих се в единия ъгъл на стаята и притиснах към гърдите си белия чадор, който ми бяха наметнали, когато тръгвах за тази къща. Треперех като лист. Сърцето ми биеше лудо, стараех се да не издавам нито звук, за да не усеща той присъствието ми. Сълзите ми безшумно капеха върху гърдите. Боже мой, що за традиции? Искаха да ме убият само защото съм си разменила няколко думи с мъж, когото познавах от две години и за когото знаех много неща, обичах го и бях готова накрай света да го последвам. А днес ме тикнаха в леглото на един напълно непознат, към когото не изпитвах нищо друго, освен страх. Мисълта, че може да ме докосне, ме ужасяваше. Знаех, че ако понечи да ме насили, няма кой да ми помогне. Стаята бе полутъмна. Погледът ми сякаш го парна по врата. Обърна се и ме погледна изумено.

— Какво ти става? От какво се плашиш… — попита приглушено и учудено. — От мен ли? — Усмихна се подигравателно и продължи: — Моля те, не ме гледай така. Като агне на заколение си.

Понечих да кажа нещо, но езикът ми не се обърна.

— Успокой се, че току-виж получиш удар. Нищо няма да ти направя, не съм звяр!

Напрегнатите ми мускули се поотпуснаха. И най-сетне издишах въздуха от гърдите си. Но той не помръдна от мястото си. Отново се прилепих към ъгъла.

— Виж какво, мило момиче, аз тази вечер имам работа, трябва да отида при приятелите си. Ей сега излизам. Ти вземи си облечи нещо по-удобно и се наспи. Обещавам ти, че като се върна, няма да дойда при теб. Имаш честната ми дума. — Взе си обувките и вдигна ръцете миролюбиво. — Ето виж, излизам.

* * *

Щом чух да се затваря външната врата, се отпуснах и седнах на земята. Бях толкова уморена, че краката ми не издържаха тежината на тялото ми. Сякаш бях пренасяла камъни. Известно време бях в това състояние, докато дишането ми намери обичайния си ритъм. Образът ми в огледалото на тоалетката бе изкривен. Аз ли бях това? Смешната мрежичка върху разчорлените ми коси се бе килнала на една страна. Въпреки следите от силния грим, лицето ми бе много бледо. Ядосано смъкнах мрежичката от главата си. Не можех да си разкопчая копчетата на гърба — задърпах яката на роклята и ги скъсах. Бързах да се отърва от всичко, което ми напомняше за тази нелепа сватба. Затърсих си по-удобни дрехи. Върху спалнята бяха метнали яркочервена нощница с многобройни дипли и дантели. Несъмнено покупка на Парвин ханом. Огледах се и забелязах куфара си в единия край на стаята. Беше голям и тежък, едвам го примъкнах. Отворих го и облякох една от домашните си рокли. Излязох от стаята, не знаех къде е тоалетната. Запалих всички лампи и разтворих всички врати, докато най-накрая я открих. Пъхнах главата си под чешмата и измих няколко пъти лицето си със сапун. В единия край на мивката бяха принадлежностите за бръснене на непознатия. Погледът ми се задържа върху ножчето. Да, това беше единственото спасение. Трябваше да се отърва. Представих си как откриват бездиханното ми тяло, проснато на пода в банята. Естествено, непознатият пръв щеше да го намери и щеше да се изплаши, но бях сигурна, че няма да се разстрои. Мама обаче, ох-ох, щом научеше, щеше да изпищи, да си спомни как ме е издърпала изпод леглото за косата, въпреки молбите ми, и щеше да я замъчи съвестта. Тази мисъл ми донесе радост и облекчение. Продължих да фантазирам.

Как щеше да реагира ага джан? Щеше да се подпре на стената, да облегне глава на ръката си и да заплаче. Щеше да си спомни колко много мечтаех да уча, колко го обичах и как не исках да се омъжвам. Ще се измъчва, че се е държал толкова лошо с мен, и дори ще се поболее. Усмихнах се в огледалото. Боже, какво прекрасно отмъщение!

Добре, ами другите?

Саид, ах, Саид, той щеше да бъде потресен, да вика, да плаче, да проклина защо не е дошъл навреме да ми поиска ръката. Защо през някоя тъмна нощ не ме е откраднал и не сме избягали. Цял живот ще страда и скърби. Не ми се искаше да тъжи толкова, но сам си е виновен. Защо изчезна? Защо повече не ме потърси?

Ахмад… Ахмад няма да се натъжи, но ще чувства вина. Щом чуе новината, известно време ще стои като втрещен, но после ще се засрами, ще хукне към къщата на Парвин ханом и цяла седмица от сутрин до вечер ще се налива с арак. Пиянските си вечери ще прекарва под моя укорителен взор. Духът ми никога няма да го остави на мира.

Махмуд щеше да поклати глава и да каже: „Ей, тази нещастница, грях след грях, кой знае какъв огън я гори сега“. Но в никакъв случай няма да признае вината си. Щеше да прочете няколко сури от Корана в моя памет, да се помоли за мен няколко вечери в петък и да се гордее, че е такъв прощаващ и състрадателен брат.

Ами Али? Какво щеше да направи? Може би ще му стане неприятно, за малко ще се вглъби в себе си, но щом децата от махалата го викнат да играят, ще забрави.

Мъничката ми Фати едничка щеше да заплаче за мен без капка вина. Щеше да се почувства като мен, когато Зари почина, и да има нещастна съдба като моята. Жалко, че мен няма да ме има тогава, за да й се притека на помощ, и тя ще бъде сам-самичка като мен сега.

Парвин ханом щеше да се възхити от мен, че съм предпочела смъртта пред позорния живот. Щеше да й бъде криво, че навремето не е имала смелостта да стори същото, а е предала любовта си.

Парване много късно щеше да научи за смъртта ми. Щеше да заплаче и в главата й да нахлуят спомените с мен. И винаги щеше да бъде тъжна. Ех! Парване, толкова ми е домъчняло за теб, толкова си ми нужна. Заплаках.

* * *

Мечтите ми за отмъщение избледняха. Взех бръснача и го опрях до китката си — не беше остър. Трябваше да натисна, но не ми даде сърце, уплаших се. Опитах да си спомня гнева и безнадеждността си, раните, които Ахмад бе нанесъл на Саид. Отброих: „Едно, две, три“ и натиснах. Преряза ме болка и изпуснах бръснача. Потече кръв. Останах доволна, сега следваше другата китка. Но ръката толкова ме болеше, че не можех да държа бръснача. „Няма значение — заутешавах се. — Ще продължи по-дълго, но накрая цялата ми кръв ще изтече от тази ръка.“ И отново се унесох в мечти. Болката в ръката ми отслабна, погледнах я — кръвта бе спряла. Натиснах раната и изохках от болка, няколко червени капки капнаха върху мивката, но кръвта отново спря. Нямаше полза, раната не беше достатъчно дълбока, явно вената не бе засегната. Взех отново бръснача, раната ме болеше, не можех да се прорежа пак на същото място. Де да имаше друг начин, не толкова мъчителен и кървав.

Съзнанието ми инстинктивно поде защита. Спомних си как по време на едно четене на Корана пред жени ни обясняваха какъв голям грях е самоубийството, как бог никога не прощава на човека, посегнал на живота си, и той вечно гори в адския огън, заобиколен от издишащи пламъци змии и мъчители, които шибат изгорялото му тяло с камшици. Там пие мръсна и гранясала вода и го бодат с нагорещени шишове. Спомних си как после цяла седмица сънувах кошмари и се будех с писък посред нощ. Не, в никакъв случай не исках да отида в ада. Но тогава какво щеше да стане с моето отмъщение? Как да ги накарам да страдат? Роднините ми трябваше да разберат колко безжалостни са били към мен. Ако не им отмъстя, ще се побъркам. Трябва да ги измъча, така както те мъчиха мен. Трябваше да ги накарам да носят траур и скърбят за мен, докато са живи. Но щяха ли да имат сълзи да плачат до края на дните си? Колко време жалиха за Зари, а тя дори не бе извършила грях? Минаха години и вече дори името й не споменават. След няма и седмица от смъртта й се събраха и заявиха, че такава е била божията воля и тя не бива да се оспорва. Заявиха, че Аллах ги изпитва и като негови раби те трябва да издържат изпитанието с чест. Бог дал, бог взел. Накрая бяха убедени, че не са направили нищо лошо и нямат никаква вина за смъртта на Зари. Същото щеше да стане и с мен. След няколко седмици щяха да се успокоят, след две години — да ме забравят, а аз щях да се гърча във вечни мъки. Няма да съм при тях, за да им напомням какво са ми сторили. А онези, които наистина ме обичат, ще бъдат сами и ще скърбят.

* * *

Хвърлих бръснача, тази работа не беше за мен. И аз като Парвин ханом трябваше да се оставя на съдбата. Кръвта от ръката ми спря. Сложих кърпа върху раната и се върнах в спалнята. Силно се разридах под завивките, защото се налагаше да приема действителността, че трябва да се откажа от Саид. Може би той не ме искаше. Както човек погребва скъпо същество, така и аз погребах спомените за Саид в най-дълбоките гънки на сърцето си. Дълго време плаках над гроба му, вече трябваше да го напусна, да го оставя. И нека времето ми донесе студенина и забрава и да го заличи от паметта ми. Дали въобще такъв ден щеше да настъпи?

Бележки

[1] Според традицията споменаването на името на жената в обществото е недопустимо. — Б.пр.

[2] Джан (перс.) — душа. — Б.пр.

[3] Чадор (перс.) — женско покривало, което скрива косите и цялото тяло. Понякога жените го прихващат пред лицето си, така че се виждат само очите им. — Б.пр.

[4] Хеджаб (от ар. хиджаб — „граница“, „ограничение“, „преграда“) се нарича традицията мюсюлманките да покриват главата си, както и самото покривало. В по-тесен религиозен смисъл понятието обхваща всяка дреха, покриваща главата, ръцете и краката. — Б.пр.

[5] Прости, Господи. — Б.пр.

[6] Фатеме Масуме е почитана като една от четиринайсетте най-свети личности на шиитския ислям. Брат й имам Али Реза (осмият от дванайсетте шиитски имами) я нарича „Масуме“ — „непогрешима“. — Б.пр.

[7] Русари (перс.) — кърпа за главата. — Б.пр.

[8] Букв. „грешен“ (ар.). В ислямската юриспруденция обозначава всяко действие, което е забранено от бог. — Б.пр.

[9] Известна певица, на която след Ислямската революция е забранено да пее — като на всички останали изпълнителки. — Б.пр.

[10] Радиопрограма (Цветята на иранската песен и поезия), излъчвана от националното радио в периода 1956–1979 г. — Б.пр.

[11] Ашраф ос Садат Мортезайе (1924–2010), по-известна като Марзие, сравнявана с Едит Пиаф и Мария Калас. — Б.пр.

[12] Виген Дердерян (1929–2003), известен като „Султана на поп музиката“, много популярен ирански певец и актьор. — Б.пр.

[13] Стилизирано изображение на женската красота: хоршид — „слънце“, ханом — „госпожа“ (перс.). — Б.пр.

[14] Артистичен псевдоним на Есмат Багерпур Баболи (1924–2004) — иранска певица и актриса преди Ислямската революция. — Б.пр.

[15] Съществува поверие, че по времето на пророк Мохамед е живял човек, известен с лошите си очи. Можел да убива хора само като ги погледне. Искал да убие по този начин и Пророка, но ангелът Гавраил предупредил Мохамед и му прошепнал този стих. Когато злият човек погледнал Пророка, той казал стиха и лошият човек експлодирал. Оттогава всички мюсюлмани използват този стих за защита от лоши очи. — Б.пр.

[16] Зан-е руз — букв. „жената на деня“ или „жената днес“, популярно женско списание преди Ислямската революция. — Б.пр.

[17] Ниска масичка, под която се пъхва мангал. Отгоре се замята одеяло, с което насядалите около масата покриват краката си. — Б.пр.

[18] Местност на север от Техеран. — Б.пр.

[19] В Иран съществува обичай да се отваря Коранът или стиховете на Хафез на произволно място и първата фраза, попаднала пред очите на четеца, се тълкува като добър или лош знак. — Б.пр.

[20] Щастие, успех, щастливо предзнаменование. — Б.пр.

[21] Щастлив, благоденстващ, благоприятен, благополучен. — Б.пр.

[22] Щастлив, радостен. — Б.пр.

[23] Щастие, успех, радост, блаженство. — Б.пр.

[24] Уважаема госпожице (перс.) — Б.пр.

[25] Възглас предупреждение от мъжете на входа на дом, където се предполага, че има жени, които не са роднини, за да имат възможност да се забулят. — Б.пр.

[26] Шамр ибн Зи ал Джушан — арабски пълководец, жестоко потушил въстанието на шиитските имами Хасан и Хусайн. Името Шамр е синоним за жестокост. — Б.пр.

[27] В началото на ХХ в. някои духовници смятат девическите училища за „домове на порока“, а разкриването им — за нарушение на ислямския закон. — Б.пр.

[28] Когато в началото на ХХ в. в Иран започва борбата за правото на жените на образование, един от доводите на противниците на тази идея е, че като се ограмотят, жените ще започнат да пишат любовни писма и така биха застрашили репутацията на семейството си и биха подкопали съществуващия обществен ред. — Б.пр.

[29] Букв. „нов ден“ (перс.) — иранската Нова година по слънчевия календар, която се празнува на 21 март, деня на пролетното равноденствие. — Б.пр.

[30] Шиитски светия, погребан в град Рей, южно от град Техеран, вече в пределите на столицата. — Б.пр.

[31] Източноазиатско ястие от жито и месо (обикновено телешко и овнешко, но понякога пилешко и кайма), леща и подправки. Готви се на бавен огън седем-осем часа и става много гъсто. — Б.пр.

[32] След като бъдещите младоженци се харесат, мъжете от двете семейства се събират, за да договорят махр — сумата, която според брачния договор бъдещият съпруг трябва да заплати на жената в случай на развод, ширбаха (парите, които младоженецът трябва да даде на семейството на булката като компенсация за нейното отглеждане) и други финансови въпроси. При мъжете този обичай се нарича махр барун, а при жените — бале борун. — Б.пр.

[33] Обикновено в традиционалните семейства на момичетата не се разрешава да си скубят веждите или разкрасяват, преди да се омъжат. — Б.пр.

[34] Букв. „масичка до леглото“. В деня след сватбата най-близките роднини и приятелки от двата рода посещават булката и носят подаръци. Това е женско събиране, обикновено се прави следобеди продължава до вечерта. — Б.пр.

[35] Според брачните закони на исляма разводът може да бъде окончателен и неокончателен. Окончателен е разводът, ако в присъствието на жена си и упълномощен свидетел съпругът изрече три пъти талаг — „развод“. — Б.пр.

[36] Елий (или Клавдий) Гален — древноримски лекар, хирург и философ от източната, гръкоезична част на Римската империя. — Б.пр.

[37] Голяма бяла покривка от сатен или коприна, която се постила на пода в стаята, където ще се извърши брачната церемония. Върху нея поставят няколко символични предмета: инкрустирано огледало (символ на съдбата) с два свещника от двете му страни (светлина и огън) и Корана. Когато младоженците седнат и булото на булката бъде вдигнато, първото нещо, което младоженецът вижда, е отражението на бъдещата си жена в огледалото. Върху покривката се слагат още яйца, орехи, маково семе, ориз, билки, хляб, купичка с мед, златни и сребърни монети. — Б.пр.