Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jefferson Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Шифърът на Джеферсън

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-276-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2017

История

  1. — Добавяне

На Закъри и Алекс,

следващото поколение

„Каперите са детските ясли на пиратите.“

Капитан Чарлс Джонсън (1724 г.)

Конгресът има правото да обявява война, да издава разрешителни за каперство и за репресалии и да установява правила за пленяване на суша и на море.

Конституция на САЩ, член I, параграф 8, ал. 11

Пролог

Вашингтон, 30 януари 1835 г.

11:00 ч. сутринта

Президентът Андрю Джаксън погледна насочения в гърдите му пистолет. Странна, но все пак позната гледка за човек, който почти цял живот беше воювал. Току-що бе напуснал ротондата на Капитолия и сега крачеше към източния портал. Настроението му беше в тон с мрачния ден навън. Придвижваше се с помощта на своя финансов министър Леви Удбъри и на верния си бастун. Тази година зимата беше сурова и се отразяваше зле на мършавото му шейсет и седем годишно тяло. Мускулите му бяха необикновено сковани, а белите му дробове — постоянно задръстени.

Беше напуснал Белия дом само защото искаше да се сбогува с един стар приятел. Уорън Дейвис от Южна Каролина бе изкарал два мандата в Конгреса, веднъж като демократ, подкрепящ Джаксън, и втори път като нулификатор. Неговият противник и бивш вицепрезидент Джон К. Калхун беше създал партията на нулификаторите, чиито членове смятаха, че всеки щат трябва сам да избере на кои федерални закони да се подчинява. За Джаксън това беше пълна глупост, дяволска работа. Ако това се случеше, държавата със сигурност щеше да се разпадне, което може би беше истинската цел на тези хора. Слава богу, че в Конституцията беше изрично записано единно управление, а не някаква свободна лига, чиито членове правят каквото им хрумне.

Народът беше най-важното, а не щатите.

Първоначално беше решил да не присъства на погребението, но после бе размислил. Той харесваше Уорън Дейвис въпреки политическите различия помежду им. Затова изтърпя потискащо дългата траурна проповед на свещеника — животът е труден, особено за възрастните, и прочие, след което се приближи до ковчега, промърмори кратка молитва и слезе в ротондата.

Стотици бяха дошли с единствената надежда да го зърнат. Той обичаше вниманието. В центъра на тълпата винаги се чувстваше като баща, заобиколен от децата си. Щастлив от тяхната привързаност, обичащ ги като истински родител. Освен това имаше с какво да се похвали. Съвсем наскоро беше изпълнил почти невъзможната задача да изплати напълно външния дълг, който страната бе натрупала през петдесет и осемте години на съществуването си. Това се случи на шестата година от мандата му и не остана незабелязано от многобройните му привърженици, част от които бяха тук и шумно го аплодираха. Един от министрите в кабинета му беше подхвърлил, че хората са се събрали тук с единствената надежда да зърнат него, Стария орех, въпреки кучешкото време.

Той се бе усмихнал на сравнението, но комплиментът бе предизвикал и доста подозрения.

Знаеше, че мнозина очакват той да се кандидатира за безпрецедентен трети мандат, а сред тях имаше и негови съпартийци с амбиции за президентския пост. Враговете бяха навсякъде, но най-вече тук, в Капитолия, където представителите на Юга ставаха все по-дръзки, а тези на Севера — откровено арогантни.

Поддържането на равновесие бе трудно, дори за човек с твърда ръка като него.

Но по-лошото беше, че самият той започваше да губи интерес към политиката. Всички големи битки бяха зад гърба му. До края на политическата му кариера оставаха само две години. Затова беше сдържан по въпроса за трети мандат. Ако не за друго, то поне защото подобна възможност държеше враговете му на разстояние.

Дълбоко в себе си знаеше, че няма да се кандидатира. Щеше да се оттегли в Нашвил. У дома, в Тенеси и любимия си Хърмитидж.

Но първо трябваше да реши въпроса с пистолета.

Добре облеченият непознат с гъста черна брада беше изскочил от тълпата. Лъскавият пистолет в момента беше насочен към гърдите му. Генерал Джаксън беше водил победоносни сражения с англичани, испанци и индианци. Зад гърба си имаше и един успешен дуел, по време на който бе убил противника, за да спаси честта си. Не изпитваше страх от никого. Най-малкото пък от този глупак насреща си, чиито устни и ръка видимо трепереха.

Младият мъж натисна спусъка. Ударникът изщрака. Капсулата се взриви.

Острият звук отекна в каменните стени на ротондата. Но барутът в цевта не се запали, тъй като нямаше искра. Засечка.

По лицето на нападателя се изписа ужас. Джаксън знаеше какво се беше случило. Виновен беше студеният и влажен въздух. Беше водил много сражения под дъжда и отдавна знаеше колко е важно да държиш барута си сух.

Той се понесе напред, стиснал бастуна си с две ръце като копие. Мъжът захвърли пистолета и извади друг. Дулото му беше на сантиметри от гърдите на Джаксън. Капсулата изтрещя, но отново нямаше искра. Още една засечка.

Удбъри хвана ръката на президента миг преди върхът на бастуна да потъне в корема на нападателя. Министърът на военноморския флот сграбчи другата. Мъж във военна униформа се хвърли върху непознатия, следван от още няколко членове на Конгреса, сред които беше и Дейвид Крокет от Тенеси.

— Пуснете ме! — изкрещя Джаксън. — Знам откъде идва тоя тип!

Но министрите продължаваха да го държат здраво.

Нападателят размаха ръце, после тялото му се свлече.

— Пуснете ме! — отново извика Джаксън. — Аз мога да се защитавам!

Нападателят беше изправен на крака и предаден на униформените полицаи.

— Цял живот съм чакал да видя такъв мръсник и Господ най-после откликна на желанието ми! — процеди Крокет.

Нападателят започна да крещи. Бил кралят на Англия и щял да забогатее само ако убие Джаксън.

— Трябва да изчезваме от тук — прошепна в ухото му Удбъри. — Този човек явно е луд.

— Нищо подобно! — отсече Джаксън. — Този човек е оръдие на заговор!

— Елате, сър — настоя министърът на финансите и го поведе към каретата, която чакаше под ситния дъжд.

Джаксън се подчини, но гневът продължаваше да кипи в него. Беше напълно съгласен с това, което преди време беше казал Ричард Уайлд, конгресмен от Джорджия. Слуховете са стоглава ламя, от която се раждат легендите. Надяваше се да е така. Беше се изправил срещу убиеца без капчица страх. Дори двата пистолета не го бяха накарали да трепне. Всички присъстващи бяха станали свидетели на смелостта му. И, слава на Бога, провидението го беше спасило. Вече наистина беше убеден, че е предопределен да води народа си към слава и успехи.

Качи се в каретата. Удбъри го последва. Конете потеглиха в дъжда. Той вече не усещаше студа, не се чувстваше стар и уморен. Усети прилив на сила. Както преди две години, по време на една екскурзия с параход до Фредериксбърг, когато някакъв уволнен от него морски офицер с психически проблеми беше окървавил лицето му. Това беше първият случай на физическо нападение срещу американски президент. Впоследствие Джаксън отказа да повдигне обвинения срещу този човек и отхвърли идеята на съветниците си да ходи с постоянна охрана. Пресата вече го беше провъзгласила за крал, Белият дом бе наречен кралски двор. Той нямаше никакви намерения да налива още вода в тази мелница.

Днес обаче един човек се беше опитал да го убие. Нов прецедент в историята на страната. Политическо убийство. Един акт, който бе по-подходящ за Европа и Древния Рим. Акт срещу тирани, монарси и аристократи, но не и срещу демократично избрани лидери.

— Знам кой стои зад това! — мрачно промърмори той, обръщайки се към Удбъри. — Те нямат кураж да се изправят открито срещу мен и затова прибягват до услугите на някакъв луд!

— За кого говорите?

— За предателите — отвърна Джаксън и това бяха единствените му думи.

Но разплатата щеше да бъде жестока.