Ромен Гари
Десет години по-късно, или най-старата история на света ^[0]

Написан през 1943-та… Още нямах двайсет и осем години. Не съм променял нищо в текста, от уважение към паметта на споменатите в тези редове, които вече не са тук… Онзи, когото нарекох Никола Уапи, загина при излитане няколко години след войната, а синът Арно Ланже, пилот от UAT^[1], по време на едно торнадо бе убит от мълния в командното табло на самолета, при приземяването си във Форт-Лами. Така че не промених текста, това ми дава илюзията, че са все още живи. Колко далеч е всичко! Остава само споменът! Споменът за младежките лица, които никога няма да остареят.

След десерта дамите се оттеглиха. Жената на Полковника подхвърли дружелюбно:

— Ето сега сте свободни да си говорите за доброто старо време! — и затвори вратата.

Неколцина се усмихнаха притеснено. Спогледахме се. „Колко са остарели и погрознели всички!“ — мислехме си съчувствено. Бобос например бе оплешивял и имаше коремче, Барби се беше превърнал в един уморен човек, лицето му бе придобило блуждаещия и уплашен поглед на бащите на многобройни семейства. Кафето и ликьорът бяха сервирани от самия Полковник. Според собственото му признание Сини живееше единствено благодарение на онова, което бе успял да спести по време на величието си; Додо бе представител на фирма за търговия със захарна тръстика в безинтересни страни, а пък мен никой не посмя да ме попита в очите какви са източниците ми на доходи. За разлика от повечето от нас, Полковникът бе успял въпреки тежките времена: той ръководеше една скромна, но успешна фирма за таксита в Клиши. Апартаментът му бе разположен над гаража и именно там ние, някогашният му екипаж, се бяхме събрали тази нощ, за да огледаме нанесените ни от живота щети и да поговорим за старото време… Основно правило: никога не говорехме за това пред непознати. Темата отдавна вече не беше на мода. Светът ни беше длъжник и не обичаше да му го припомняме… Полковникът предложи пури.

— Получих картичка от Никола Уапи — каза той, като разбъркваше захарта в кафето си. — Справя се добре… както и вие всички, надявам се?

Това беше призив към откровеност. Но ние все още бяхме напрегнати. Още нещо липсваше, тази незначителна подробност — един общ спомен, общо страдание или радост, които ненадейно да отворят сърцата. Отбелязахме само, че тримата от Сен-Сир нервно прибраха под столовете краката си в напукани и изхабени обувки.

— Установил се е в Берлин — продължи Полковникът. — Развежда туристите с автобус из развалините.

— Много добре си представям Никола Уапи да разказва наизустен текст! — присмя се Бащата. „Тук, дами и господа, се намираше статуята на Бисмарк… Имах удоволствието да я взривя при бръснещ полет с един-единствен удар.“

Отвърнахме с приглушен, снизходителен смях.

— Смешно — промърморих с въздишка на състрадание.

Троа Пиес^[2] вдигна очи към небето.

— Никола Уапи взривил статуята на Бисмарк! Ха-ха-ха!

— Наистина много смешно! — присмях се аз.

— Невероятно! — включи се Барби.

За момент замълчахме.

— Надявам се — каза най-сетне Гранд Фьой^[3] — всички ще признаят, че аз бях този, нали, който разруши статуята на Бисмарк…

Аз се закашлях.

— Не исках да те засегна, старче… но в крайна сметка, донесох снимки!

— Извинете! — изчерви се Гранд Фьой. — Извинете!

— Хайде, господа, хайде! — намеси се Полковникът. — Няма все пак да се ядосвате заради някаква си история отпреди десет години! Още повече че бяхме най-малко трийсет и два екипажа над Берлин в онзи ден…

Той сръбна малко кафе.

— Всъщност — каза скромно той — аз също бях там онази нощ и…

Гледахме го.

— Сипете си още ликьор! — въздъхна той.

Отпихме.

— Между другото — каза Полковникът с възхитен вид — струва ми се, че Жано се е качил на аероплан онзи ден.

Изразихме безгранично възхищение. Извадихме цигарите от устата. Безмълвно отдадохме на Жано дължимото уважение. Мълчаливо го издигнахме в култ.

— О, беше само едно въздушно кръщение! — рече Жано, като се изчерви от удоволствие. — Само десет минути!

— Разказвай! Разказвай!

— Добре де — смотолеви Жано — усещането е странно. В началото си впечатлен, особено когато самолетът… как се казваше?

— Отлепя! — извика гордо Бащата…

— Точно така, когато самолетът отлепя… В първия момент те е страх, но бързо свикваш и после, честна дума, е даже приятно…

Засмяхме се насила. Тишината се върна. За щастие се обадиха, че някой от гаража иска да говори с Полковника. Гостът беше доведен. Чуха се радостни викове на изненада. Беше Гати-Гата^[4]. Накарахме го да седне. Дадохме му да пие. Предложихме му цигара.

— Да, Гати-Гато работи с мен — каза Полковникът. — Всъщност ние сме съдружници. Какво удоволствие да срещнеш приятели, а, Гати?

— В известна степен — каза Гати-Гато, любезен както винаги. — Идвам да ви кажа, Полковник, че В for Bitch е missing.

Ние се спогледахме. Не вярвахме на ушите си.

— Кой е? — попитах със свито гърло.

— Минос…

— Минос — възкликнаха всички. — Линейката?

Бяхме кръстили големия Минос Линейката, след като за пети път върна от Германия полужив екипаж.

— Той самият — каза Полковникът. — Други новини?

— Z for Zebra се удари в газов фенер, Полковник.

— Кой е пилотът? — попита Бобос.

— Синът. Работи с мен от осем дни. Срещнах го случайно…

Полковникът тъжно захапа цигарата си.

— Продаваше вратовръзки на площада на Операта.

Той даде разпореждания.

— Изпратете патрул да търси Минос. Трябва да се е запилял някъде из Монпарнас. Пиерет свободен ли е?

— Спрян е от полет, Полковник. За прекалено висока скорост. А от друга страна, Лучи…

— Какво пък се е случило на Лучи? — извикахме всички, готови за най-лошото.

— Този път са го затворили!

Настъпи тишина, после вой, цветисти и ядни псувни.

— Влязъл е през витрината на един магазин. Не могъл да се въздържи, било някаква туристическа агенция: „Посетете Германия“. Завели го в полицейския участък.

— Също като Сир Шарл — каза Полковникът. — Той не може да се движи из града, без да разбие нещо. Според него все едно да се върне в базата, без да е хвърлил бомбите си.

Той се обърна към нас.

— Впрочем имаме нужда от пилоти. Не искате ли да си спомните миналото, а?

— Прието — викнахме в хор ние и вдигнахме чаши. — Започваме ли? За здравето на Лоренската група!

Пихме, изпяхме два пъти „Татко Жул“, три пъти „Големите мустаци на Дюдюл“.

— Каква е равносметката за тази вечер, Гати?

— Групата изпълни петнайсет нападения — издекламира Гати-Гата, който вече изглеждаше порядъчно пийнал. — Пилотите ни събориха двама колоездачи: един сигурен и един предполагаем. Щетите са незначителни: Синът се върна с акт за нарушение.

— А какво стана с Бащата?

— О, той все така подготвя дипломирането си в Политехническия; колкото до Сина, той ми разказа оня ден една странна история. Вие всички познавате Сина, та значи ще разберете до каква степен думите му са преувеличени. Накратко, в края на войната Синът и неговият екипаж се заклели, че ще се напият заедно в Берлин на десетгодишнината от Примирието. В уречения ден пристигат там с кола. С карта в ръка отиват на уговореното място. Гледат: нищо, навсякъде ниви, дори камък не се вижда. Синът вече започва да ругае навигатора си, когато забелязват посред нивите крава и младо пастирче… Започват да разпитват пастирчето: „Берлин? Берлин?“ — надпреварват се да повтарят. Момчето мисли една минута, чеше се по главата и отговаря на английски със силен руски акцент: „Berlin? Berlin? Never heard of it“^[5].

Някой подсвирна възхитено.

— Това вече е прекалено — отбеляза г-н Жорж. — Дори и за Сина!

— Синът и екипажът му свалят шапки, запазват минута мълчание, издояват кравата и изпиват по чаша мляко в памет на разрушения град… След което дръпват една реч на пастирчето за бъдещето на земеделска и патриархална Германия, в която той, мирният пастир, ще играе видна роля… Но изведнъж пастирчето се провикнало: „Берлин, Берлин? Ама че съм глупав! — и посочило с ръка: — Това е името на новия град, който ще бъде построен в тези поля… Фюрерът положи днес първия камък“.

— Фюрерът? — заекна някой. — Фюрерът?

Разделихме се мълчаливо.

 

 

Бобос: Ибос

Барби: Барберон

Додо: Патюро

Никола Уапи: Шарбоно

Бащата: Ланже Марсел

Троа Пиес: Алегре

Гранд Фьой: Соме

Жано: Жан Едмонд

Гати-Гата: Гатису

Минос: Минос

Синът: Ланже Арно

Пиерет: Пиер Пиер

Сир Шарл: Енекар

М. Жорж: Гойшман

Сини: Синибалди

Бележки

[0] Текстът е публикуван в „Icare“, бр. 44, зимата на 1967–1968, с. 200–202. ↑

[1] Union africaine des télécommunications — Обединение на африканските телекомуникации. — Б.пр. ↑

[2] Три парчета (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Големи листа (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Авторът е посочил имената по различен начин. — Б.р. ↑

[5] Никога не съм чувал за него (англ.). — Б.пр. ↑