Ромен Гари
Човешка география ^[0]

Бяха се събрали в офицерския стол на лагера на С. в сърцето на Англия. Валеше, разбира се. След двегодишни битки в Африка — от Чад до Габон, от Абисиния^[1] до Южна Либия, от Еритрея до Убанги, от Хартум до Киренайка — тези авиатори току-що се бяха прибрали ако не „at home“, то поне „next door to it“, както казваха нашите приятели британците, което означава: до „съседната врата“.

Мръзнеха, скупчени около анемичната печка. Трепереха от студ — о, горчива подигравка! — около картата на Африка.

Един от тях внезапно каза:

— Льоклер сега трябва да е в Тунис.

С крайчеца на окото те проследиха изминатия път…

— Форт-Лами^[2] — каза С., като сложи показалеца си на картата под синьото петно с форма на сърце, с което бе изобразено езерото Чад. — Спомняте ли си за ресторанта на Отел дьо ЛʼЕр? Над масата стоеше плакат на САБЕНА^[3]. Създаден в мирно време, за нас този плакат бе придобил жесток смисъл: доверчивите погледи на млада жена и дете, отправени към отдалечаващ се самолет в безвъзвратно синьото небе. „Ще се върне бързо, пътува със самолет“ — гласеше надписът. А ние си мислехме за всички другари, които бяха гледали този афиш, които заминаха — със самолет… и никога не се върнаха.

— Унианга-Кебир не е на картата, както може да се очаква — отсече Т. — въпреки че именно оттам тръгвахме да атакуваме Куфра, Мурзук…

Унианга представляваше малко укрепление под едно огромно знаме, миниатюрно езеро, камили, изпражнения от камили, камилари. Нощем имаше звезди и комари. Именно оттам три Blenheim^[4] полетяха на север, над „най-ужасната пустиня на света“, както пише в пресата — и това вероятно е така, защото нито един журналист не е стъпвал там.

Три часа по-късно един-единствен Blenheim бомбардира Куфра, като разруши хангарите и обстреля самолетите на земята. Вторият, този на Б., се приземи по корем… „Десният ми мотор спря“, уточни Б.; той беше намерен. Но никой никога не узна какво се случи с третия Blenheim. За около половин минута се улавяха съобщения: „Загубени сме… загубени сме… загубени сме…“

И после — нищо. Имаха провизии и вода за петнайсет дни. После…

— Следващата сутрин четири други Blenheim атакуваха Куфра. Р. бомбардира укреплението с бръснещи полети. Радистът виждаше как картечниците храчат срещу него, но имаше впечатлението, че са стотици и стотици и че се целят лично в него. Микрофонът му бе раздробен от един куршум. Парче олово изящно заседна в едната ноздра на М. И М., който е суетен като паун…

— Не ми харесва — прекъсна го М. — когато се говори лошо за присъстващите!

— … М., който е суетен като паун, никога не го извади оттам. За него инкрустираното късче в носа му е още един орден от войната.

Всички погледи се отправят към носа на М. Но той го скри в кърпичката си. Издаде дрезгави звуци, които можеха да минат и за кихане. Д. милостиво отклони вниманието:

— Кладенецът на Сара също не е на картата. Спомняте ли си: наричахме го „кладенеца на самотата“. Би трябвало да се намира някъде тук, между Куфра и Унианга. Носеше се някаква легенда за този кладенец; казваха, че бил дело на дявола, за да мъти главите на камилите и да обърква авиаторите…

— Не беше измислица. Д. кацнал там един ден с Lysander^[5]… без свидетели.

— На Д. може да се има доверие — протестира с достойнство Д.

— Във всеки случай, малко преди завземането на Куфра, кладенецът на Сара спаси живота на двама австралийци, но уби трети. Бяха успели да избягат от едно укрепление, в което италианците ги бяха затворили. Два литра вода за трима, четиристотин километра пеша към някаква си точка в безкрая. Стигнали. Там бил П., зает с маркирането на терен за кацане. Не знам какво си е казал при вида на трите залитащи силуета, появили се изневиделица…

— Нищо не си е казал — прекъсна го П. — Беше прекалено зает да се бие с тримата мъже. Успя да попречи на двамата от тях да се самоубият, но третият беше по-бърз. Той се нахвърли на водата, отпи две-три глътки, достатъчни да бъде поразен от внезапна смърт…

Онзи последен месец всички британски самолети кацали всеки ден на кладенеца на Сара. И той бил своеобразно укрепен: поставили двама мъже.

Изведнъж сменят темата на разговора:

— Екипажът, който бомбардира Куфра, същият ли е, който се разби четири месеца по-късно в наводнената гора?

— Да, в Средно Конго. Единствено радистът оцеля. Със счупен крак, неспособен да се движи, изтормозен от червените мравки, от цеце. Стоял така цели двайсет и четири часа, под останките на смазания самолет, в компанията на мъртвите. Стрелял от време на време с автомата, чиито откоси, вместо да привлекат вниманието на пигмеите от съседното село, ги прогонвали. В края на краищата бил прибран и откаран с пирога до първия пост на белите. Тук погребал другарите си. Някъде тук…

Показалецът се поколеба върху картата, по течението на река Убанги, на юг от Ибн Фондо… Три гроба.

Настава тишина…

— И на какво прилича тази славна пустиня? — пита веднага онзи-който-никога-не-я-е-виждал.

— На нищо, старче, на нищо. В буквалния смисъл на думата. А, да. Да. Ако тръгнете от Унианга и в продължение на сто мили държите курс 15°, стигате до един храст… Това е всичко. Единственото снизхождение от страна на тази пустиня към авиаторите е, че им позволява да кацат навсякъде… И да тръгват отвсякъде. Вие всички си спомняте, разбира се, историята на стария Д. и неговата барета…

Но „старият“ Д. надава гневен вик с красивия си басов глас, от който се разтреперват всички кръстове^[6]:

— Ако всички днешни младежи имаха във вените си толкова кръв, колкото старците от моето поколение…

— Разбира се, разбира се… — намесва се С. с помирителен тон, с какъвто се говори на деца или на ветерани от отминалата война.

Накратко, Д. служеше за свръзка между „северните постове“. Транспортираше както ранени, така и уиски, пресни зеленчуци и кореспонденция. Често се губеше и винаги се връщаше — понякога пеша. Но никъде не тръгваше без баската си барета, баретата талисман. Един ден, докато патрулирал с командира на ескадрила, вятърът отнесъл прословутата му барета. Д. предупредил незабавно началник — патрула, че има сериозни неприятности, и се впуснал след запилялата се барета. Вследствие на което — осем дни арест за рисковано кацане в полето с цел прибирането на предмет, който не е необходим за нормалното функциониране на самолета.

— Тенденциозно — реве Д. — Тенденциозно и неточно…

Но протестите му потъват в нищото. Вече разказват друг анекдот, този за М. от британската група, който никога не тръгвал без своя секстант^[7].

— Аз също — сумти Д.

— Да, но М. знаел как да си служи с него. Един ден се загубили някъде на запад от ФАЗА^[8]. Там… Каца, измерва местоположението под скептичните погледи на механика и на радиста, запазили добрата стара традиция на интуицията. Излита отново, отново се приземява след час, отново мери пред погледа на своя екипаж — вече не скептичен, а разтревожен. Още един час във въздуха, още едно приземяване и „измерване“ пред отчаяните погледи на двамата… Последен едночасов полет, последно приземяване… до последната капка бензин. М. отново вади секстанта, отново започва изчисленията. Радистът скърца със зъби, механикът стиска юмруци. Но М. не се смущава: „Намираме се само на двайсет километра от Форт-Лами“ — съобщава спокойно. И в този момент пред тях спасително се появява един негър.

— Имах чувството, че виждам едновременно жена си, майка си и двете си деца — казваше по-късно радистът.

От този ден насетне механикът и радистът излизаха само със секстант. „Не служи за нищо при полет — казваха театрално те — но носи щастие.“

На свой ред С. взима думата.

— Първото езеро, което видяхме след Чад, беше езерото Тана, в Абисиния. Точно в този район единият от двамата оцелели от френския самолет от ескадрила на Аден бе пленен от италианците. Карцер, плюс режим на осъдените на смърт: хляб и вода. Много малко вода… Съдят го, осъждат го на смърт. Всеки ден му съобщават, че екзекуцията ще бъде утре. Всеки ден Н. се бръсне, защото иска да умре чист: всеки ден добавя един параграф към моралните директиви, които е написал за потомството, и очаква своя час. След шестмесечна игра е освободен от нахлулите в Адис Абеба британски войски. Оттогава Н. не вярва вече в смъртта…

От своя ъгъл на стаята Н. вече се пресяга към парче дърво, което докосва три пъти:

— Да се говорят такива неща, да се говорят такива неща…

Такива неща са казвали може би и на Б., който впоследствие бе убит в пустинята на Фезан. На неуязвимия Б., който излезе един ден от рояк Messerschmitt^[9], докато се правеше на шут за развлечение на пилота…

— Същия ден той все пак беше пуснал всичките си бомби върху целта…

Всички мълчаха. Отвън добрият стар английски дъжд продължаваше да потропва по стъклата. Пустинята е далеч, а вятърът, който вие, носи забрава. Едно различно небе ги чака отвън…

— Изглежда, че в пушалнята са залепили добра карта на Германия — казва ненадейно някой…