Ромен Гари
Предговор

Понякога казват, както индианците за генерал Къстър^[1]: добрите писатели са мъртвите писатели. Красива смърт впрочем, що се отнася до Ромен Гари. Чиста, точна, без грешка. Мнозина си спомнят обстоятелствата в деня, когато през 1980-а — беше един мрачен ден — ги е споходила вестта за смъртта на романиста. Не беше новина сякаш — бяха го погребали прибързано още преди това. Окървавена стара гризли във военна униформа, странен тип с шапка, пура и прошарена брада, авантюрист от улица „Бак“. Вече никой не го четеше. Грешка. Човек винаги греши, когато не чете.

Изминаха двайсет и пет години и ето че Ромен Гари се завърна. Той продължава да ни изненадва. Събраните разкази в Бурята обхващат цял един живот. Те описват една особена вселена. В нея често присъства Смъртта. Неблагодатна тема. В Лос Анджелис петдесетгодишен мъж се възползва от наемен убиец, за да сложи край на живота си, без да информира убиеца за идентичността на жертвата. Около лагерния огън авиатори разказват за своите подвизи в Африка. Много от тях не са се завърнали. В Чад някакъв негър, който не говори френски, пее необичайна френска песничка. Посока Индокитай. В джунглата свири грамофон. Една вятърничава жена всява смут сред доброволците и неволно носи нещастие и опустошение. В девствената гора погребват пекинез. Сменяме мястото. В Гърция немски барон казва по време на разговор: „Днес корабите и корабопритежателите са всичко, което ни е останало от гръцката митология“. Плувец гмуркач краде предмети на изкуството от недостъпни острови.

Тези текстове създават пъстра тъкан, объркващ автопортрет. Гари пише на своя странен език, който ужасно прилича на френски. Пише също и на английски, после сам се превежда — на един мечтан, личен френски, който не може да бъде определен, смесица от бруталност и нежност, едновременно кадифен и дрезгав. Сякаш започва да свири камерна музика, но изведнъж, посред фразата, подхваща циганска мелодия на цигулката, развилнява се с инструмента си, зарязва партитурата и завършва с бамбула^[2]. Често прекалява с думите, прилагателните валят като дъжд, наречията — с лопата да ги ринеш: това е част от неговия чар. Кухнята на Гари не измисля кой знае какви нови рецепти. Но страниците му преливат като щедро препълнени чинии. Зад всичко това — старата болка, проклетата меланхолия. Смъртта ще дойде и нищо чудно да има неочакваното лице на момиче, срещнато в заведение за бърза закуска.

В литературата Гари беше клас 4×4. Той опита всичко. Дължим му романи, една автобиография, разговори, една ода за Дьо Гол, сценарии, два „Гонкур“-а, една мистификация и… много псевдоними. Той беше множествено число на самия себе си. Беше привлечен от много неща: младостта, Америка, киното, политиката — при все това имаше една точно определена идея за Франция. В сърцето му се вихреше интимен бяс. „Искрено вярвам, че днешното петдесетгодишно момче, което си отива, има сериозни основания.“ „Негодниците никога не са тъжни.“ В своите разкази той поставя конкретни въпроси. Например коя книга да четеш преди смъртта? Поемите на Одън? Библията? Пушкин? Хайде, и един стар телефонен указател ще свърши работа, е отговорът му.

Тези разкази се появяват като НЛО. Авторът е тук. Усеща се, че възрастта, успехът, безразличието още не са го изхабили. Тези разкази блестят с безупречния блясък на онези угаснали звезди, чиято светлина все още достига до нас. Всъщност добрите писатели никога не умират.