Всичко опитах, за да се измъкна, но никой досега не е успял, всички сме зачислени. При това аз си бях изработил система за защита, много изпипана, станала известна в шахмата под името „защита на Ажар“. Началото бе болницата в Каор, след това на няколко пъти лежах в психиатричната клиника на доктор Кристиянсен в Копенхаген.

Експертизираха ме, анализираха, тестваха, пронизаха ме от край до край и моята защитна система рухна. Бях „излекуван“ и пуснат отново в обръщение.

Успях да открадна няколко фиша от медицинския си картон, за да видя не мога ли да измъкна нещо полезно от литературна гледна точка, не мога ли да бъда полезен на себе си.

Преструване, засилено до такава степен и усвоено през годините с толкова постоянство и продължителност, свидетелства за истински увреждания на личността…

Съгласен съм, нека бъде така, но всички симулират, кой от кого повече: познавам един алжирец, който се правеше на боклукчия четиридесет години, един контрольор, който повтаряше три хиляди пъти на ден един и същи жест. Ако не се преструвате, обявяват ви за асоциален, неадаптиран и побъркан. Мога да отида още по-далече и да ви кажа, че това е симулиран живот в един свят, който е изцяло псевдо, но би изглеждало като липса на зрелост от моя страна.

Като сирак изпитва още от детските си години чувство на омраза към някакъв далечен родител, упорито търси Бащата.

Чичи Макут е мръсник, но това не означава непременно, че ми е баща. Никога не съм го твърдял, само съм се надявал понякога, от отчаяние. Не аз, моите изследователи подхвърлиха след публикуването на книгата ми „Животът пред теб“, че той бил истинският й автор.

Когато се опитва да развърже обувките си, винаги прави възли, които после развързва или разкъсва яростно, за да се освободи. Пренася върху връзките своите психологически възли, като само ги увеличава при опита си да ги развърже.

За връзките е истина, но за останалото да имат да вземат. Вярно е, че имам проблеми с кожата си, защото това е моята кожа, получих я в наследство. Бях завит в нея чрез генетически методи, с грижа, предумисъл и — обвиняеми, станете! — най-често нощем към четири часа, когато количеството на захарта в кръвта ми така намалява, че вътрешността ми започва да крещи от ужас.

Не зная в кой момент се появиха „клиничните признаци“ за принадлежност, „моите симптоми“, както казваха те. Не помня вече за каква точно касапница ставаше дума, но внезапно се бях почувствал обграден от насочени показалци, като жертва на нечувана видимост. Това е той, хванете го! Чувствах се планетарен, безгранично отговорен. Впрочем, затова психиатрите ме обвиниха за невменяем. От момента, в който се усетите преследвач от единия край на света до другия, вие сте диагностициран като преследван.

Всичко опитах, за да избягам от себе си. Даже започнах да уча суахили^[1], защото това ме отдалечаваше от мен, давах си голям зор, но напразно, понеже дори на суахили се разбирах, разбирах, че съм ничий. Тогава опитах и угрофински, бях сигурен, че няма да попадна на угрофин в Каор и така да се озова очи в очи със самия себе си.

Но не се почувствах в безопасност: мисълта, че може би има същества, които говорят угрофински дори в департамента Лот ми причиняваше безпокойство. Имаше вероятност, тъй като щяхме да бъдем единствените, които говорят този език, под влияние на чувствата да паднем в обятията един на друг и да си говорим чистосърдечно. Щяхме да си разменим явни престъпления, а след това да нападнем пощенския фургон: казвам „да нападнем пощенския фургон“, защото това няма никакво отношение към контекста и тук се крие шансът, който не е за изпускане. Не искам никаква връзка с контекста. Все пак междувременно търся някой, който да не ме разбира и когото аз да не разбирам, защото имам страхотна нужда от братство.

* * *

За пръв път получих халюцинации на шестнадесет години. Внезапно се видях ограден от ревящи вълни реалност и нападнат от нея от всички страни. Бях малък и нищо не разбирах от психиатрия, но когато виждах на екрана картини от Виетнам, умиращи хлапета от Африка, с подути от смъртта кореми, или трупове на военни, които се хвърляха отгоре ми, искрено мислех, че съм откачил и че имам халюцинации. Така малко по малко започнах да си изработвам, без сам да зная, защитна система, която ми позволява да търся убежище в различни болнични заведения. Това не стана отведнъж, а беше резултат на продължителна работа.

Не съм се създал сам. Съществува наследствеността от татко — мама: алкохолизмът, мозъчната склероза и още по-рано диабетът. Но трябва да тръгна от още по-далеч, защото там, при самия извор, човек намира безименната истина.

След излизането на първото ми повествователно произведение започнаха да забелязват, че не съществувам действително и че сигурно съм измислен. Даже предположиха, че съм колективно произведение.

Това е точно така. Аз съм колективно дело — предумишлено или без предумисъл, не мога да ви кажа.

От един поглед разбирам, че не съм достатъчно талантлив, за да си представя някаква предумисъл от страна на сифилитиците или нещо подобно, само за да измъкнат някое литературно произведение от мене.

Възможно е, като се има предвид, че и най-малката печалба не е за пренебрегване.

… Пише под псевдонима Ажар, на английски „ажар“ означава „открехнат“, признание за мазохистична уязвимост, несъмнено съзнателно култивирана като плодотворен източник на литературно вдъхновение…

Не е вярно. Тъпаци. Писах книгите си от клиника на клиника по съвета на самите лекари. Терапевтично е, казваха. Първо ме бяха посъветвали да рисувам, но нищо не се получи. Знаех си, че съм измислен и поради това си навих, че съм надарен за художествена литература.

Търси утеха, като си въобразява, че е неуязвим, и понякога стига дотам да приема формата на различни предмети — ножче, преспапие, верижка, ключодържател, за да достигне до безчувственост, и се преструва, че е възприел, в качеството си на предмет, коректно поведение на сътрудничество с обществото, от което се чувства непрекъснато заплашен. Отказал е наградата „Гонкур“, за да се спаси от преследване.

Отказах наградата „Гонкур“, защото бях обзет от паника. Бяха пробили защитната ми система, проникнали бяха във вътрешността ми, бях подлуден от рекламата, която ме измъкваше от всичките ми скривалища, подлуден от проучванията на моите изследователи от болницата в Каор. Страхувах се за майка си, която беше умряла от мозъчна склероза и която бях използвал за образа на мадам Роза в книгата. Страхувах се за детето, което се криеше в мен, което може би беше останало на дванадесет години, докато аз бях на тридесет или на четиридесет, или на сто, или на двеста хиляди години и още отгоре, защото трябва да стигнеш до извора на злото, за да имаш право да твърдиш, че си невинен. Та затова отказах наградата, но така станах само още по-забележим. Заподозряха ме, че съм си правел реклама. Оттогава ме лекуват и съм по-добре, благодаря. По време на последния си престой в клиниката даже написах трета книга.

Въобразявал си е на няколко пъти, че е питон, за да се изплъзне от човешката си същност, за да се измъкне от отговорности и задължения и от чувството за вина, което носи. Извлякъл е от състоянието си на питон романа „Голям гальовник“, който е последица от дълго практикувана мастурбация.

Това е точно така. Даже бях приканен към това заглавие на 29 ноември 1975, на Националния конгрес на Движението против расизма и антисемитизма, защото влечугите винаги са били първи на мушката, сякаш всички ги мразят. Не можах даже да отида на този конгрес, защото точно тогава ме затвориха в една клетка в Копенхаген. Сега искам да благодаря на организаторите. Няма да цитирам с презрение фиша от медицинския си картон, той има чисто антисемитски характер, защото в него пише, че съм евреин. При все това се опитах да разбера дали чувството ми, че съм недостоен и виновен не се дължи на факта, че съм евреин, а не съм разпънал Христос — нещо, за което оттогава не спират да ме упрекват антисемитите. Дали не бях станал питон, за да се измъкна от моята еврейска същност?

Доктор Кристиянсен ми каза, че съм бил голям чекиджия. Той не бил против мастурбацията, защото малко интелектуална диалектика, мозъчно раздвижване и самозадоволяване не вреди, даже благоприятства, но две хиляди години чекиджийство е прекалено. Припомни ми, че сега има негри, араби, китайци и комунисти и че евреите не са хората, без които тази работа не може.

Тогава попитах добрия доктор дали не съм се превърнал в питон, защото евреите са се пръснали от две хиляди години като лихвари и душевадци. Той ми отговори, че това било напълно възможно, че съм бил способен на всичко, за да правя литература, в това число и да бъда самият себе си.

Мислех за Чичи Макут, който е известен писател и който винаги е успявал да извлече от страданието и ужаса добър литературен капитал.

Отново започнах да пиша.

Както виждате, не мога да се справя. Обграден съм от всички страни и все съм нечий.

В клиниката имам колега, който бе успял да разчете йероглифите от един доколумбов египетски диалект и започна да мисли и да говори на този непознат на всички, изоставен от всички, несъществуващ език. И за повече надежда даже бе оставил някои клинообразни йероглифи неразчетени. Докато те са неизвестни, може би крият обяснение, отговор, истинско откровение. Този човек е щастлив, защото вярва, че така има шанс да опознае нещо, което все още е останало недокоснато.

* * *

Тук не спазвам хронология, ред и правила, защото съм прочел достатъчно криминални романи, за да зная, че редът може да доведе при мен ченгетата, а аз, както се досещате, не за това съм се укрил в клиниката на доктор Кристиянсен в Копенхаген.

Не знам датски, но не е точно така. Когато излизам с разрешение на заведението, за да се разходя навън, датчаните започват да ми говорят за Аржентина, Чили и Северна Ирландия с поза на обвинители. Минувачите, които срещам, ми нашепват на датски ужаси, които са научили за мен.

Ще ме попитате как успявам да разбера какво ми казват на език, от който и бъкел не знам.

Разсмивате ме.

Аз съм роден лингвист. Чувам и разбирам дори тишината. Това е много ужасяващ език и същевременно най-лесният за разбиране. Живите езици, които са изпаднали в забвение и безразличие, които никой не чува, вият най-красноречиво.

Съществува и тежкият проблем с дишането.

За първи път ме затвориха, когато обкръжението забеляза, че бях започнал да задържам дишането си хиляда пъти от сутрин до вечер. Отначало ми разбиха мутрата, защото било оскърбително престъпление срещу човечеството, оскверняване на Паскал, Исус и Солженицин. Да кажем по реда на значимост: Солженицин, Исус и Паскал. Това било храчка в лицето на човечеството, т.е. най-голямото оскърбление, което може да се нанесе на литературата. Тогава бях комунист, но след това се отписах, за да не го компрометирам, защото съм подривен. Стоях на тротоара и хората около мен видяха, че се опитвам да не дишам същия въздух, който дишат те. Извикаха полиция за обида на публично място. Като видяха, че продължавам да не дишам и даже си запушвам носа, полицаите от фургона ми разбиха мутрата за обида на дихателните органи при изпълнение на служебните си задължения.

Когато се изправих пред полицейския комисар, задържайки дъха си, запушвайки носа си и извършвайки моето хигиенно упражнение, той побесня и ми каза, че не сме в Аржентина или в Ливан, а тук, в Каор. Не миришело на лайна, кръв, гной и трупове. Можел съм да дишам, както го изисква човешкият род.

— На мен такива не ми минават.

Но ние не бяхме само в Каор. Бяхме навсякъде. На този глупак и през ум не му минаваше, че Пиночет и Амин Дада сме той и аз.

На мен такива не ми минават. Изглежда, първата яйцеклетка е казала това на първия сперматозоид, който й се представил, но яйцеклетката била беззащитна и спермата е имала решаващата дума.

След това в Каор си създадох нов неприятел, защото исках да правя като арабските разказвачи: спирах се на улица „Клемансо“ в пазарен ден и почвах да разказвам живота си. Пак ми разбиха мутрата. В участъка комисарят Патернел^[2] строго ме предупреди.

— Но какво толкова съм направил, господин комисар? Разказвам живота си, това е всичко.

— Животът ви е гнусен, Павлович. Хората се възмущават, когато ги занимавате с подобни гадости.

— Живот като живот, господин комисар.

Комисарят Патернел стана тъмночервен.

— Ще ти смачкам мутрата, мръсник такъв!

— Нали това казвам: живот като живот.

— Да, точно така, писна ни от тази порно вълна. Трябва да внимавате, поне се дръжте като откачен. Тогава ще ви оставят на мира.

Започнах да се преструвам и престанаха да ме забелязват.

Понякога се събирах с приятели в кафенето на гарата. Имаше един водопроводчик, един счетоводител и един чиновник. Разбира се, те не бяха нито водопроводчик, нито счетоводител, нито чиновник. Бяха нещо съвсем друго. Но никой не ги подозираше, че те симулираха, лъжеха осем часа на ден и не ги закачаха. Живееха скрити и излизаха само нощем, в сънищата и в кошмарите.

След това дойде чудесна новина: американските учени успели да създадат изкуствен ген, основна единица на наследствеността. Изкуствено. Обзе ме такъв изблик на надежда, че се втурнах чисто гол на улицата, крещейки: „Алилуя!“. Моментално ме отведоха в участъка и когато обясних на комисаря Патернел, че ще научим произхода си, ще се сдобием с потекло, ще станем деца на собствените си дела, а не курвенски изчадия, че най-сетне ще имаме човешки род без първороден ген, без ченгета и без атомна идеология, единодушно ми разбиха мутрата. Но това не ми попречи да се надявам и да тичам по улиците, да раздавам позиви и да крещя, че с татковата наследственост е свършено. Затвориха ме.

Можете да проверите. Има го в Журнал дьо Кьор от 25.V.1972 година.

За мен е важно да знаете: аз съм невменяем.

Когато бях хлапе, се срамувах от по-големия си брат, защото беше спрял да расте и щеше да си остане завинаги млад. Избягвах го. Погледът му беше пълен с неразбиране, като че ли питаше кой му е направил това и защо. Не знаех още, че неразбирането отива по-далеч от всяко знание, по-далеч от гения и винаги то има последната дума. Погледът на моя брат е по-близко до истината, отколкото Айнщайн.

Заявявам на всеослушание: аз съм против дезоксирибонуклеиновата киселина, фактор на наследствеността. Тя е углавен престъпник.

Последваха среднощни телефонни обаждания. Най-напред една нощ ми се обади Плюшч. Тогава Плюшч беше гениален математик, когото другите представители на човешкия гений в СССР бяха затворили в психиатрична клиника, за да го подлудят чрез подходящо химическо лечение. Днес, в момента на печатането на тази книга, Плюшч се нарича Буковски, защото тези неща само си сменят името. Съветските психиатри са ожесточени неприятели на Съветския съюз, клеветят го пред очите на света. Един ден ще ги съдят, защото всички работят за ЦРУ.

— Добре ли си, Ген?

Наричам се Ген, когато си отдъхвам.

— Добре съм. Кой е на телефона?

— Плюшч.

Това не е вярно, помислих си. Моят човешки характер иска да ми направи мръсен номер.

— Не познавам никакъв Плюшч.

Тогава той ми каза простичко, с глас, който няма да забравя:

— Разбира се, че не ме познавате, Ген. Вие сте нормален. Има стотици милиони хора, които не ме познават, и не им пука. Приятни сънища!

И затвори.

Няма да ми повярвате, ако кажа, че десет минути по-късно ми се обади Пиночет. Тогава много се говореше за Пиночет, защото още не бяхме свикнали.

— Добре ли си, братле? Всичко ли си имаш, лице, очи, мутра, ръце?

— Махай ми се от главата! Нямам нищо общо.

Това продължи цялата нощ. Останах на телефона до зазоряване. Звъняха от Индия, Бангладеш, Камбоджа, Африка. Обаждаха се предимно умрели. Умрелите, когато са на телефона, не млъкват.

Сложих си автоматичен секретар. Една модерна, цивилизована джаджа, специално предвидена за целта, която отговаряше, че не съществувам, че няма Павлович, че съм мистификация, блъф, че не съм от човешкия род. Очевидно давам някакви външни признаци за съществуване, но това е литература.

Не мина.

Някои хора имат съзнание, екипирано с автоматичен секретар и се чувстват много добре. Но аз не успях да се организирам.

* * *

Така за пореден път се промъкнах в своята защитна система и успях да избягна всичко това и най-вече халюцинациите. Станах отново питон, който не е длъжен да знае и да отговаря на телефона. Нито Плюшч, нито Пиночет могат среднощ да се обаждат по телефона на питон.

Опитаха се да ми говорят през вратата. Ченгетата. Крещях:

— Оставете ме на мира. Не знам какво съм направил, не чета вестници, не съм аз, не е моят стил. Аз съм отвратително влечуго, нямам нищо човешко, не съм вменяем.

Разбиха ми вратата, но аз бях взел предпазни мерки. Бях купил мишки, цели плъхове. Започнах да ги гълтам пред очите им, за да докажа, че съм питон и нямам нищо общо с Пиночет.

Отново ме поставиха сред неконформистите.

Успокоих се. Никакви телефонни обаждания. Като питон имах право да не контактувам.

Точно тогава се задейства моята защитна система. Имам един чичо, когото наричам Чичи Макут, защото по време на войната е бил авиатор и е унищожавал цивилно население от високо. От време на време се дезинтоксикираше в Копенхаген, в клиниката на доктор Кристиянсен. Не пие, не взема наркотици и мисля, че идваше да се лекува от цивилното население, което беше трепал. Искаше да се излекува от самия себе си.

Не беше така. Чичи Макут ходеше да се дезинтоксикира при доктор Кристиянсен в Копенхаген, защото пушеше много пури.

Няма да коментирам по този повод. Нищо.

Бих могъл да ви кажа, че Чичи Макут и аз нямаме нищо общо, той е само братовчед на майка ми, няма наследственост. И той не е цъфнал: диабет и рак, една степен по-назад туберкулоза, а останалото в крематориума — нали не мислите, че ще взема да се навирам там. Все пак веднъж ме лекуваха с инсулин в болницата в Каор. Но това не доказва нищо и моят адвокат ми заяви, че нямало да послужи за никакво доказателство, ако предявя срещу чичото иск за бащинство. За да се стигне до истинския виновник, трябва да се направят генетични изследвания. Там, откъдето започва животът. Аз уважавам живота, защото винаги съм се страхувал от полицията.

Чичи Макут ме изпрати в клиниката на доктор Кристиянсен на свои разноски. Триста крони дневно, за да се отърве от мен.

Когато го гледам в очите — той има шест чифта, но понякога успявам да хвана натясно някое, виждам добре какво става. Той си въобразява, че ме е изоставил в нищета и аз търся Бащата, за да го накажа. И тогава — хайде в Дания, независимо на каква цена.

Тук съм задължен да споделя с вас своите съмнения. Да ви обясня защо е тази омраза между нас въпреки топлотата, която ни свързва.

Чичи Макут никога не е крил, че много е обичал майка ми въпреки кръвните им връзки. Почти съм сигурен, че са спали заедно, за да ме ядосат, и аз понасям последиците. Това обяснява всичко. Това ще обясни също защо приличам малко на Чичи Макут, не физически, понеже той е взел мерки, а морално. И ако ме разкъсва такава нужда от Автор, то е, защото съм син на човек, който ме е оставил за цял живот в състояние на липса. Не трябва да забравяме, че Чичи Макут, когато е бил млад, е загинал на фронта, но след това се е оправил.

Често чувствам баща си в мен и това ме изважда от кожата в преносен смисъл: в пряк е невъзможно. От нашата биологична мръсотия жив не се излиза.

Веднъж му казах две думи и той щеше да се задави:

— Ти си напълно луд! Обичах майка ти като сестра.

— Каква гадост, това е още по-голямо кръвосмешение.

— Ти не си мой син! Това е долна клевета.

Не беше много мило, той ме принизяваше. Почувства се оскърбен, когато му казах, че съм негов син, защото не беше много ласкателно.

— Майка ти беше светица!

Да, но аз го познавам. Той е порочен, безподобен мръсник. Сигурно цял живот е мечтал да чука светица. Тя да не си сваля ореола и монашеските дрехи, хайде, маце, на четири крака. Наистина е отвратителен този тип, само той е способен да има подобни мисли.

Не зная дали има такова нещо — придобити черти да се предават по наследство, но ако е така, аз съм наследил истинско състояние.

* * *

След като пристигнах в Копенхаген, състоянието ми незабавно се подобри: видимостта беше по-малка, защото имаше мъгла.

За малко не предизвиках сбиване на летището, когато понечих да целуна датския митничар. Бях в състояние на еуфория, защото въпреки всички доказателства, събрани срещу мен по света, най-вече на „Амнести интернешънъл“, бях признат от лекарите за невменяем и следователно невинен за престъпленията, които бях извършил.

Колко хитруване със самия мене, колко вътрешни опровержения, симулации и псевдо ми бяха необходими. Това могат да разберат само журналистите, които ме разобличиха през ноември 1975, по време на литературните награди, като ме обвиниха за фикция, мистификация, колективно произведение и вестникарска измислица.

Датчаните говорят на чужд език, не се разбираме и чувствах, че ще бъдем в добри отношения. Изглеждаха ми много различни от мен, тъй че щяхме добре да съжителстваме. Митничарят дори не бе отворил куфара ми, натъпкан с експлозиви под въздействие на новините и масмедиите, защото по това време в Северна Ирландия убиваха с бомби жени и деца. Натъпкан съм с експлозиви и чувствам, че всеки момент ще избухна. Затова си отправих няколко анонимни предупреждения по телефона, за да имам време да се евакуирам. Това е то тревожността.

Просълзих се от вълнение, като видях, че датският митничар ми гласува доверие и не иска да се разтварям. От облекчение и благодарност понечих да го разцелувам, защото винаги съм изпитвал панически страх от митничари, от пребъркване и претърсване.

Чичи бе прекъснал лечението си за дезинтоксикация и бе дошъл да ме посрещне на летището. Тази инсинуация ми се видя дълбоко унизителна. Да внушаваш, че съм зловреден и че моето появяване води автоматически до прекъсване на лечение за дезинтоксикация, е нечувано като подтекст. Мизантропията ме ужасява. Да ме смятат за замърсител, който унищожава живота на земята и заплашва дори озоновия слой, предпазващ ни от ултравиолетовите ексцесии, си е чиста мизантропия или аз нищичко не разбирам. Все пак не е чиста истина това, което писаха вестниците на другия ден, че съм предизвикал сбиване на Копенхагенското летище. Вярно е, че се бях почувствал обиден от това прекъснато от моя токсичен характер лечение за дезинтоксикация. Но сбиването на слизане от самолета бе предизвикано от обстоятелства, независещи от волята ми. Може би вече съм ви казал, а може би не, но все едно: следвал съм лингвистика, за да изобретя език, който да ми е напълно чужд. Той би ми позволил да мисля скрит от източниците на тревожност и от думите уловки, от вътрешната и от външната агресия, подкрепени с доказателства.

Не успях поради строг надзор. Мозъкът знае много добре, че ако успеем да изобретим безпрецедентен, нямащ нищо общо с живия, език, с нашата лудост е свършено. За да предотвратят тази опасност, източниците на тревожност са ни сдобили с наличния мозък, специално създаден да ни държи в състояние на недоимък, невъзможност и карикатурност.

Така се отказах да търся оригиналния език и се ограничих да уча угрофински, примесен с няколко предродови гукания, които да ми вдъхнат надежда. Като се видях на летището обграден от датчани, скочих към гишето на „Ер Франс“ и се обърнах към присъстващите на угрофински с доброто намерение да установя между нас отношение на братско неразбиране и невъзможност за общуване.

Погрешно е да се твърди, че народите и хората се бият, защото не се разбират. Те се бъхтят, защото се разбират.

От това произлезе инцидентът.

Бях разбран.

Не мога да обясня това, което се случи. Мога да ви уверя, че държах речта си към датчаните на угрофински със сърцето и душата си. Знае се също така, че датчаните не говорят на угрофински. И въпреки това веднага ме разбраха и както ви казах, от момента, в който се появява разбирането, започват неразбирателства, ярост, възмущение, оскърбление, скандал. Ченгетата дойдоха да ме махнат от гишето на „Ер Франс“, откъдето крещях на угрофински, аз пък се опънах. Чичи Макут се намеси, извикаха линейка и трябва да призная, че повече не можех да се надявам да остана неразбран и да изразявам така братските си чувства към себеподобните, моите братя. Побеснях и започнах да раздавам юмруци, защото нищо не ме отблъсква толкова, колкото насилието. А когато видях и болногледачите, веднага разбрах, че играта загрубява. В такъв случай единственият начин да докажеш, че си нормален, е да цапардосаш някого по мутрата.

* * *

В линейката Чичи Макут стоеше до мен и ме наблюдаваше с усмивка на познавач.

— Да знаеш, Алекс, че няма да успееш.

Не се казвам Алекс, но не понасям да ме наричат по име. Това разкрива.

— В какво няма да успея?

— Да не пишеш. Ще бъдеш писател, и то истински. Ще станеш професионалист. Като мен.

— Яж ми гъза — казах аз, мислейки за Зази в метрото на Реймон Кьоно, защото отдавна си търсех прикритие.

— Аз също се опитах да бъда псевдо — каза Чичи Макут, сваляйки пурата от устните си, за да не я трови. — За малко да стана посланик на Франция, но се спрях навреме, защото има граници. Че си малко порочен, разбирам. Впрочем, порочната страна, щеш не щеш, винаги е най-дълбока и най-истинска. Гените не лъжат. Да не си много цялостен, да си малко извън околните, тъкмо това е човешката страна. Не ставай глупак, Алекс. Прави като мен. Като най-големите. Достоевски, Балзак, Солженицин. Кльопай лайна. От това стават шедьоври.

— Предпочитам да го няма Пиночет, вместо да има шедьоври, Чичи. Предпочитам да няма Разколников, вместо да има Достоевски. Себестойността на Война и мир е твърде висока.

— Внимавай с омразата към Пиночет, към ЦРУ към обществото и сие — каза Чичи Макут. — От това може да излезе роман. Но няма да си просто човешко същество, а ще бъдеш още по-голям гадняр.

— Докато ти си ми пред очите, няма да напиша и ред — отвърнах.

Стори ми се, че Чичи Макут се поуспокои. Той не обича чак толкова конкуренцията. Изглеждаше тъжен: мисля, че се натъжи, защото много беше обичал майка ми, своята братовчедка, и не беше успял да направи от това книга.

— Едно не разбирам — каза той — защо толкова ме мразиш. Нищо не съм направил за теб, в края на краищата не ми дължиш признателност. Защо е тази злопаметност?

Поколебах се за миг.

— Колкото и да се мъчим, докато дишаме, обичаме някого — казах му аз. — Така че теб или някой друг, все едно.

Линейките в Дания не са толкова пискливи, като нашите. Може би защото в Дания страдат по-малко и поради това няма нужда да се вика тъй силно.

В клиниката ми дадоха много хубава стая и Чичи Макут я предплати за три месеца, за да не мисли за мен всеки месец. Знам, че ще ме вземе за мръсник, четейки тези редове. Тази мисъл ми е непоносима, но трябва да се придържате към нея. От това другите не стават по-поносими.

Бях приет много любезно от доктор Кристиянсен. Рус гигант с руса брада на изследовател, който няма нито време, нито бръснач.

Много обичам датчаните заради викингите, които не са им чак толкова прадеди, с които нямат нищо общо и с които, по тази причина, могат да се гордеят.

Говорехме за викингите, защото за психиатрите няма теми табу.

— Знаете ли — каза ми той — че това за викингите, които кръстосвали моретата и открили Америка, е алегоричен мит. Истинските викинги са тези, които пресичат океани от тревожност и откриват нови земи. Вие сте викинг, Рудолф.

Той ме наричаше Рудолф, защото вече ме познаваше.

— Какво истинско има да се открива?

— Единствените възможни отговори са въпросите, Морис. Истинските викинги са въпросите. А отговорите викингите са ги пеели, когато плавали, за да се окуражават.

Нареди да ми донесат неща за писане. Никакво лекарство. Никакво лечение. Само нещо, с което се пише. Вечерта Чичи Макут дойде в стаята ми да ме види. Тежах му на съвестта. Не знам за какво се упрекваше точно, защото каза, че не ме е създал. Не беше длъжен да бъде добър баща.

— Трябваше да те убедя да следваш медицина, когато беше на двадесет години. Но не вярвах, че ще си способен да постоянстваш седем години. Жалко.

— Няма значение. Когато казвам сега, че бих искал да бъда лекар, то не е, за да лекувам болните, а за да бъда наясно. Заради изследванията, генетиката и тем подобни неща. За да разбера откъде идва това.

— Това?

— Мозъкът. Той е явна грешка на природата. Или пък недостойна, омразна предумисъл. Създаването на мозъка като акт на омраза, остава ненадминато.

— Гьоте…

— Да, знам, музеи, лекарства, нещо като съвършено престъпление с безспорно алиби. Баща ми беше ли сифилитик?

— Не.

— Алкохолик?

— Не знам. Малко.

— Трябвало е да направят кръвна проба на Адам.

— Слушай, Фернан, стига с този страх от наследствеността. Можеш да бъдеш спокоен в това отношение. А другото, още по-атавистично или социално — все едно — си е твоя работа. Но клиниката ми струва двайсет хиляди на ден, тъй че Пиночет, Плюшч, ЦРУ и сие в края на краищата струват скъпо. Остани тук за известно време, ако се чувстваш защитен, но опитай друго. Защитавай се другояче. Написал си поеми, които са много хубави.

Не искам да чуя за тези поеми. Опитах да си ги прибера от един господин, който ги поверил на друг господин преди десет години. Исках да ги изгоря. Но те ме увериха, че поемите са изгубени и мога да спя спокойно.

Моите поеми бяха въздух, защото без Автор не може да има автентичност. Струва ми се, че би трябвало да е очевидно. Това е азбукито на несъществуването.

* * *

Тази първа нощ в клиниката се почувствах странно спокоен. Около мен витаеше нещо като края на зародиш. Нямаше причина за това спокойствие и тази липса на причина сама по себе си вече беше успокояваща. Може би поезията ме мъчеше, мълчалива и нечленоразделна, скрита в капана на думите. Няма да пиша повече поеми. Всички поеми, не само моите, са загубени.

Навярно д-р Кристиянсен, без мое знание, ме беше упоил със серума на истината, пентотал, не знам, но понякога в моята нощ с грижливо спуснати капаци шепнех „обичам ви“, а шепотът може би е най-силното нещо на света.

Около мен цареше такава тишина, че почти чувах някъде там другаде някой друг, който казваше най-сетне нещо друго. Спомням си го, сякаш е истина. Случваше ми се понякога ясно да доловя в тишината първата дума, непроизнесена от никого и неподвластна на развалата, защото не беше нашенска. Чувствах я новородена, така слаба, че имаше още надежда.

Но това може би беше само моята човешка същност, която ми играеше свински номера.

Започнах отново да пиша, защото трябваше да избирам между писането и химиотерапията. Инжекции от не знам какви лайна, за да стана нормален. Пишех по няколко часа на ден, като се прибирах в себе си, само за да не се виждам. Човек винаги излиза, когато пише, като взема храна.

Пишех със страх. Думите имат уши. Те се ослушват, а зад тях приижда навалица. Те ви заобикалят, обграждат, предлагат ви се щедро. И когато започнете да им се доверявате, хоп! Нахвърлят се върху вас и ето ви техен слуга като Чичи Макут. Умилкващ се по корем прислужник, разнасящ едно и също. Срещал съм прекрасни думи, които са били вързани на какви ли не ясли, получавали са, със срам на чело, толкова съмнителни дивиденти, по 50 сантиграма, че не смеех вече да продумам.

Отпечатъци от пръсти на Чичи Макут се намират върху всички нещастия на човека. Постигнал е литературен успех.

Нямате никаква представа за трудностите на моето положение. Изглежда бих могъл нищо да не пиша и да не публикувам, като отказ от жанра, но това щеше да бъде още една поема, още едно признание за тайна поезия. Щеше да има там романтизъм, жестикулации, престорена чувствителност и вдъхновение, поведение и типично литературни пози. Да не пиша заради принципа достойнство, заради обективното съзнание. Няма нищо по-книжно от лиричното блеене, начина на изразяване и акта на вяра.

Бях изпитал огромно облекчение при излизането на втората ми книга, четейки от най-компетентни пера, че Емил Ажар не съществувал. Изрязал съм тези статии и съм ги залепил на стените около мен: когато имам съмнения, подозрения и външно изглеждам, че съществувам, дишам — облива ме студена пот, обхващат ме тревоги и други признаци на живот, които успяват да създадат илюзия и да излъжат самия мен — аз сядам във фотьойла си пред тези прояви на братство, запалвам една къса лула, натъпкана с английска флегма, и чета и препрочитам тези удостоверения за несъществуване, които би трябвало да бъдат разлепени по стените ни от хиляди години.

Протестирах, когато чрез хитрост и измама първият ми ръкопис бе публикуван, докато бях още в клиниката в Каор. Бях сигурен, че Чичи Макут е свършил това, защото се е надявал, че книгата ще се продава и бих могъл сам да платя разходите в клиниката, и още, защото винаги е искал да стана колаборационист като него, в служба на думите и платен от тях, защото думите са доходни.

Бранех се. Виках, че пиша, само за да имам по-малко проблеми със самия себе си и за да избегна химиотерапията. Но накрая сметнах, че по-разумно е да публикувам, за да не бъда обвинен в идеалистично бълнуване и „месиански и утопични“ тенденции.

Впрочем бях взел мерки да подпиша първия си договор чрез някой друг, за да не бъда открит. Има невидима и вездесъща полиция, която ви се нахвърля при най-малкия знак за съществуване и ви навира съдбата в гъза.

Всичко това ми позволяваше да действам. Да се изнизвам заднешком в правилна посока.

Трябваше да си бия чекии до припадък, за да осъществя пренасяне на чувството за вина върху мастурбацията, която официално е призната като най-чистопробен източник на чувство за вина и представлява чудесно алиби.

Целият ужас на моето положение идва от факта, че страдам от ясно съзнание. Всеки глупак психиатър ще ви каже, че ясното съзнание е особено чест симптом у болните с тежка депресия.

Не им създадох мъчнотии, повярвайте ми. Голяма част от психиатрите, които ме консултираха, си тръгваха убедени, че са големи параноици и мегаломани, защото се осмелиха да се перчат със състоянието на човек, достоен за това име, с четири лапи и муцуна, който се колебае между лайното и кръвта. Подиграх се на лудостта на великите и те ме напускат убедени, че са положили големи грижи, продиктувани от техния човечен характер.

Извинете ме за крясъците, но в този момент съм обсаден от полицията с пожарникарски стълби, по които бързо се качват в моята посока, с леки картечници, вой на тревожни сирени, телескопични пушки. Рискувам да бъда хванат на местопрестъплението от специално екипираните за тази цел в Каняк журналисти. Изглежда съм получил наградата Гонкур, наистина. Поначало даже не знаех, че наградата Гонкур съществува. И първо. После аз се бях отказал от всички кандидатури за Гонкур в навечерието на нейното връчване. И второ. Бях предаден накрая от Чичи Макут, както ще го докажа дори тук. И трето. Има телевизионни камери, дебнещи разкрития, които се подготвят. Ще кажат утре във вестниците, че съм взел това, което ми е най-скъпо, майка ми, жестоко мъртва от дълго време от церебрална склероза в болницата в Каор, и съм извлякъл една книга и една литературна награда.

Загубих си главата. Изцяло съм дезинтегриран от това, че съм на показ, но възстанових дясната си ръка, която държи писалката, и както се вижда, продължавам да пиша, защото докато пиша, временно се изплъзвам от окупацията на безотговорните психически елементи. Не искам да възстановявам главата си: във всеки случай тя не е моя. Добре ме крие, но не е моя. Направил съм си мутра на възрастен.

Добавям: Чичи Макут изрази убеденост, че тази изповед, която пиша тук, в Лот, или някаква част от моето познание ще ме принуди накрая да направя една книга и да публикувам моите вътрешности — в известен смисъл това, което няма да направя никога.

Той даже ми предложи апартамента си, за да пиша.

* * *

Много преди Копенхаген научих за съществуването на психиатрична школа за анти психиатрия, която ми направи предложение. Психиатрите от това направление твърдят, че ако се установи общество, по-различно, с различни семейства, случаите „като вашия“ — цитирам — и милиони други от същия човешки вид ще станат невъзможни. Много добре разбирам психиатрите: омръзнало им е от случаи като нашия, искат да променят случая. Имат нужда от подновяване. Искат да подновят обществото, за да променят случаите. Тук избухвам в маниакален смях — хи-хи-хи! — ужас, това е играта на думи: лишава ги от възможността да притежават. Премахнете от думите тяхната сериозност, тяхната сърцевина и тяхното псевдо и вие заплашвате здравето им и хубавите им свежи бузи. Думите изпитват ужас от здравето, защото това ги разболява.

Ако лудите днес вече не ни подхождат и трябва да се промени обществото, за да се появят други луди, ние не искаме по-добро. Може би тогава ще е подходящо да се обединят световните центрове на психиатрията. За да може да се уточнят и съгласуват относно вида на лудост, който искат да имат, за да създадат после функциониращо общество на желаната лудост и количество луди, нужни за неговото функциониране. За продуктивно използване, като те се насочват към специално създавана за тях работа — в институции, специално създадени за тази цел, с културни, идеологически, военни, икономически дейности, които ще благоприятстват вида на търсената лудост и ще окуражават разпространението на този вид желани луди. Това може да се нарече качество на живота.

Благодаря на обществото тук, сега, което ме фаворизира като луд повече от другите. Даже за малко не заплаках от признателност.

Но да приключим с този въпрос за фарса: да, аз съм един — както отгатнаха това толкова журналисти и радиото.

Фарсовото ни, фалшиво състояние се разпознава по нашите викове, предизвикващи всяка конкуренция, по нашата празнота, в която звъни бъдещо бъдеще и по нашите следи от сълзи, от студена пот и кръв.

Но милионите и милионите истински измами се разпознават по отсъствието на всякакви следи. Често те не знаят нито да четат, нито да пишат и тяхното поведение е умело прикрито.

Бангладеш наброява 90 милиона такива хора. Чили, Аржентина — и по-малко. Навсякъде убиват и изтезават тези, които претендират, че са намалили състоянието на измама.

В Африка, когато виждаме децата с подути от глад кореми, никой не търси измамниците, защото те при всички случаи умират малки.

* * *

Всичко започна истински преди три години, когато разбраха, че съм решил да се боря докрай, за да мина от другата страна. Оказаха натиск върху мен.

— Публикувайте, действа терапевтично. Използвайте псевдоними. И не се безпокойте. Никой няма да повярва, че сте способен на това. Ако е добре, ще ви кажат, че има изкуство и техника и че това не може да е работа на дебютант. Че това е истински професионалист. Ще ви оставят на мира. Ще кажат, че служите като подставено лице, като роб, че сте курва.

Когато произнасят пред мен думата курва, не мога да устоя, винаги се разнежвам. Това е от нуждата ми за автентичност.

— Но ако това, което пиша, не струва нищо?

— Ако нищо не струва, ще кажат, че това е неподправен документ. Свидетелствата никога нищо не струват, заради сюжета им. Ако те имаха стойност, сюжетите им също щяха да имат. Не е само Южна Африка на тоя свят, вие го знаете. Така е навсякъде. Не бива да бъдем несправедливи към Южна Африка, тя е човешки документ. Направете ни един такъв документ, напълно лишен от стойност, и това ще бъде наистина автентично човешко свидетелство.

Аз съм недоверчив.

— Имах леля, която спечели конкурс за красота в Мартиника през 1926 година.

— Слушайте, Павлович, не ни досаждайте. От вас ни писна. Психиатрите сме ние. Стига вече низости. Пишете — хубаво, лошо… Това ще ви разтовари. И стига вече клевети. Все пак сме имали Бетовен и Моцарт.

— Да, но Бетовен и Моцарт също могат да причинят смъртта на двеста милиона души, ако китайците се вдигнат срещу тях и трябва да ги защитаваме.

— Не се пазарете. Не можете да си прекарвате живота от клиника на клиника. На общественото осигуряване и на вашия Чичи им е дошло до гуша. Пишете, никой няма да ви се сърди, защото вие сте признат за откачен, откакто започнахте да викате полицията на помощ при всяко зазоряване.

— Какво от това? В света има милиони хора, които викат за помощ при всяко зазоряване.

— Хайде, хайде, викат само лудите. Има милиони хора, които си мълчат, защото са с всичкия си и знаят, че няма смисъл да се вика за помощ. Че даже е опасно, че ще има наказателни мерки.

Млъкнах. Истина е, че имам този малък проблем. Всеки път, когато започва новият ден, отварям прозореца и викам за помощ. Грабвам телефона и викам Червения кръст, католическата помощ, Великия Равин на Франция, обикновения, Обединените нации, Ула, нашата обща майка, но тъй като те са напълно в течение, защото виждат със собствените си очи, че новият ден идва, и поради тази причина закусват, аз се сблъсквам с обичайното ежедневие и всичко се изпортва. Тогава ставам питон, бяла мишка, добро куче, все едно какво, за да докажа, че нямам нищо общо, от което следва прибиране и лечение с цел нормализация. Постоянствам, скачам на нещо друго, офейквам. Пепелник, нож за рязане на хартия, неодушевен предмет. Просто нещо невинно. Това ли наричате лудост? Аз не. Аз наричам това законна самоотбрана.

Опитаха се да ми помогнат, не отричам. Ровиха в боклука ми и правиха опит за обяснение. Един от моите изследователи най-накрая открил, че на четири години съм убил котенце, както съм си играл с него, и оттогава съм изпитвал чувство за вина, угризения и омраза към самия мен. Пренасял съм го после върху Аушвиц, Пиночет, Гулаг и всички други претексти, годни да ме оневинят. Вината не била в геноцида и лагерите на смъртта, а в малкото котенце.

Това никак не ми помогна, а само прибави котенцето към останалото.

— Ще ме пуснете ли, ако публикувам?

— Пускаме ви да се приберете у вас, когато искате. Ще идвате един път седмично за контрол.

Приех само с кимване на глава, знак на съмнение. Те често записваха моите думи на магнетофон, за да ги изучават, но не и кимванията.

Не можех все пак да се ангажирам, преди да съм се посъветвал с Алиет.

* * *

Алиет беше станала лисансие по литература, за да е продавачка в Призюник, а след това по мой съвет стана кралица на Испания и така получи обществена осигуровка. В продължение на три месеца й давах уроци по история на Испания, за да я подготвя, защото психиатричните болници са препълнени и подбират клиентите. Тогава бях водопроводчик, зидар, разлепвач на афиши, тъй като работата прави човека най-много псевдо и по-малко забележим. Предлага удовлетворение. Всичко това е междувременно, защото съм сигурен, че и мозъкът ще има своята 1789.

Благодарение на моя опит и моите насърчения Алиет отначало стана кралица на Испания, а после — обикновена принцеса: бяхме открили, че кралете на Испания се подчиняват на голям церемониал, неумолим протокол и етикет. Доста тъпо би било умишлено да се напъхваме в такова сложно нещо.

Когато на общественото осигуряване му писнеше или Чичи Макут побеснееше от нашите разходи в клиниката, Алиет започваше да работи като киномонтажистка, за да е пак като на кино. Аз упражнявах дванайсет занаята, един от друг по-незабележими, за да забележат доброто ми поведение. Роди ни се момиченце, но не го показвахме много-много. То беше напълно нормално дете и това можеше да хвърли сянка на подозрение върху моето псевдо и върху моята принцеса. Бях се разбрал с Чичи Макут да прекарвам в клиниката само три седмици на годината, нито ден повече. Всичко това беше преди Дания, преди голямата ми криза за автентичност. Така че имах три седмици в годината, за да тренирам, да се оглеждам, да се уча и да се подготвям.

Бях си купил питон и внимателно го наблюдавах за първото си документално произведение „Голям гальовник“, но този мръсник се пъхаше в невъзможни ъгли и изчезваше от погледа ми, защото не искаше да даде начало на литературна творба.

Въпреки нашата спогодба за тези три седмици на годината, успях да измъкна допълнително още десет дни, тъкмо благодарение на моя питон. По това време нямах пукната пара, Ани не можеше да си намери филми за монтаж поради кризата на въображението, а аз нямах никакво желание да се заробвам като водопроводчик или уличен метач. До гуша ми беше дошло това хилядолетно обожествяване на работата и всеки път, когато си печелех хляба с пот на чело, този спечелен хляб ми вдъхваше такова отвращение, че драйфах. Накрая дойде моментът, когато изпаднахме в такава гладория с Ани в Каняк, че имах ясното усещане как реалността се тресе от смях и ни сочи с пръст, за да покаже, един вид, че последната дума е нейна.

Ани и аз се гледахме с бялото на очите. Трябваше да се кльопа, това е законът на живата материя, нямахме нито грош.

— Какво ще правим?

— Ще отидеш да живееш при родителите си.

— А ти?

Ударих се по челото. Не знам как ми беше дошла тази идея. Мисля, че в този момент се проявяваше духът на дядо ми по майчина линия, въпреки че той никога през живота си не беше лежал в пандиза, толкова хитър беше.

— Господи, питонът! — изкрещях аз.

На следващия ден спокойно водех на каишка моя питон по улиците на Каор. Голям гальовник се промъкваше, без да пречи никому, пресичаше по зебрите, спираше на червено, нищо не нарушаваше. Но там минаваше едно ченге и какво мислите направи то? Нарочно настъпи моя питон. Направи го нарочно, мръсникът. Като видя, че е питон, стъпи право отгоре му от омраза към отритнатите и неконформистите. Аз възразих.

— По дяволите! Направихте го нарочно.

Престори се на учуден.

— Какво съм направил нарочно?

— Стъпихте върху питона ми.

Тогава започна да се преструва, че не разбира нищо. Какви артисти са тези типове, просто да не повярваш.

— Какъв питон?

— Как какъв? Този тук!

Посочих „Голям гальовник“ с пръст.

— Аз се разхождам спокойно с вързания си питон, а вие го настъпвате, защото не е тукашен.

Ченгето погледна в краката ми. Беше се изчервил.

— Тук няма никакъв питон — каза с фалшива самоувереност, защото тия типове са и вероломни.

Голям гальовник се преструваше, че лиже нараненото място, където ченгето го беше настъпило.

— А това какво е? Не е ли питон?

— Майната ти — отсече ченгето, защото имаше богат речник. — В Каор няма питони. Тук не е Африка.

— Точно така. Африканци, вън, а! Щом видяхте питона, му стъпихте на муцуната, защото сте расист.

— Майната ти — простичко каза ченгето, защото тези типове са много благовъзпитани.

И какво направи мръсникът? Извади свирката от джоба си, но и свирката не била видяла моя питон. И засвидетелства с висок и ясен глас:

— Няма питон тук.

Свирките не говорят, това беше толкова дебелашка полицейска провокация, че много не му мислих. Не съм грубиян, но когато свирките започват да отричат съществуването на питони в Каор, това е толкова непонятно поведение с инсинуации за лудост по ваш адрес, че има за какво да побеснеете.

И знаете ли какво направи този мръсник след тупаника, който получи? Извади друго ченге от джоба си, което извади трето и за миг около мен стана гъмжило от чалнати ченгета, започна да гъмжи и от питони, които отричаха съществуването на питона и всичко това взе да се разпростира, да ме залива и да ме обгражда, да ме обзема, да расте и да се умножава, докато се почувствах в световен мащаб и изпитах такъв страх, че започнах да вия и да викам Пиночет на помощ, но няма Бог. Намерих се в участъка и там ми провървя. Комисарят Патернел ме познаваше поради моята генетическа обремененост и знаеше, че съм от най-старата властваща династия.

— Слушайте, Пахлави, стига с вашата вечна контра. Не искам тук левичарски провокации. Каор е спокоен град. Идете да правите това при лудите в Париж, Пахлави.

— Павлович, а не Пахлави — поправих го аз с много достойнство. — Реза Пахлави е шахът на Иран. Не съм аз това.

Той порозовя.

— Отлично знам кой е и кой не е шахът на Иран — отвърна комисарят Патернел с южняшко „р“. — Не се захващайте, защото оскърблението на чужд държавен глава може да ви струва скъпо, Пахлави.

— Павлович съм! — крещях слабо, защото самият аз не съм толкова сигурен, бидейки и тук, и там, че няма да ме убият, измъчват или разстрелят. — Без инсинуации! Павлович, не Пахлави! Пахлави е шахът на Иран, а аз не съм шахът на Иран!

— Никога не съм казвал, че вие сте шахът на Иран — изрева като магаре той. — Вие пръв го казахте!

— Аз не съм шахът на Иран и презирам вашите оскърбления. Не съм шах на Иран, сигурен съм! Той е Пахлави! Не съм шахът на Иран, нищо не съм направил, нямам нищо общо с това. НЕ СЪМ ШАХЪТ НА ИРАН!

Дадоха ми десет дни в клиниката, подслониха ме, хранеха ме, правеха ми чекии на разноски на Общественото осигуряване, защото беше неопровержимо, че не съм шахът на Иран, със свирки, които говорят, ченгета, които валят като из ведро и с питон в прибавка.

Елен (непрекъснато трябва да променяте името си, ако не искате да ви констатират) успя да се уреди и дойде при мен, разхождайки се по улиците на Каор с виола в ръка, облечена като принцеса, с поглед, зареян в далечината. Нейният чичо познаваше един общински съветник от левицата и когато онзи видял една средновековна принцеса да се разхожда по улиците на Каор с виола в ръка и да гледа бъдещето в дъното на очите, веднага разбрал, че става дума за високопоставена политическа личност, която предвещава промяната. И й оказа благоволение, защото човек никога не знае; та той дискретно настани Алиет в клиниката.

* * *

Забравих да ви кажа, че Алиет е много хубава, но знам, че не съм господар на въображението си и ми се случва да видя красотата там, където другите виждат само физически форми. Мъча се да го скрия, защото изпитвам разбираемо вълнение пред изискванията на грозотата.

Имаме си любима пейка в парка на замъка и персоналът ни оставя на мира. От момента, когато са ви обявили за луд, към вас се отнасят с добронамереност, защото това не е политическо.

Имаме само една неприятност: питонът ме последва в клиниката. През нощта се увиваше около мен с обич и имах пристъпи на задушаване. Наложи се да го напиша, за да се отърва от него. „Голям гальовник“ бе моето първо усилие за автотерапия. Това е самообслужване, както се казва, когато можеш да служиш на себе си. Още от първите страници моят питон започна да се губи и когато свърших книгата, беше напълно изчезнал.

Сега ми трябваше друг сюжет, за да се защитавам и да се евакуирам. Но както всеки знае, има криза за сюжети. Не че липсват, слава богу, но по-голяма част вече са използвани. Има и такива, които не исках на никаква цена, защото те заразяват. Не говоря даже за Чили: как да се отървеш от него чрез роман. В Южна Америка пък има много добри писатели, това е техен монопол. Има шест милиона унищожени евреи, но и за това вече е писано. Има съветски лагери, архипелаг Гулаг, но не биваше да се търси лесното. Има войната в Бангладеш с двеста хиляди изнасилени жени, което би позволило на книгата да съдържа законно сексуален елемент, но това не беше вече актуално, много бързо отмина. Има участта на чернокожите американци, но чернокожите американски писатели се гневят, когато им крадат сюжетите. Има корупция, убийства, безчестие и лудост в Африка, но за това не може да се говори, защото ще бъде расизъм. Има проблем с човешките права почти навсякъде, но той предизвиква смях. Има ядрени оръжия, но това е единственото общо между СССР и САЩ, Китай и Франция, не можех все пак да пиша срещу братството, трябва и надежда. Има цигански геноцид, за който малко е говорено, но документите изчезнаха в газовите камери. Има ООН, но това пък е много гадно. Има свободата, но от това Рене Клер направи вече кинокомедия. Има морета от тревога, кръв, ужас навсякъде, но хиляди писатели вече работят по въпроса. Очевидно и много неща се премълчават, но от това няма по-престъпно.

Трябваше ми оригинален сюжет.

Така за първи път ми дойде идеята за „Животът пред теб“. Майка ми бе умряла тук, в Каор, в същата болница, от бавна мозъчна склероза, със загубване и възвръщане на съзнанието, продължила три години.

Това беше златен сюжет. Беше сюжет за мен. Беше оригинален сюжет.

Симулирах депресия с отказ за подчинение. Но от отказа за подчинение няма никаква полза, когато си истински писател. Чичи Макут е истински писател и е извлякъл от майка си всичко, което е могъл.

— Как да се избавя от всичко това? Като престана да мисля за него? Като забравя?

— Напиши книга!

— Алиет, Алиет, мълчи… Знам.

Тя ми се усмихна нежно, както в розовите романи, и ми стисна ръката без никакъв литературен свян.

— Не мога да направя това. И освен всичко друго ще разберат, че ми е наследствено.

— Трудно е, знам. Когато станах лисансие по литература, аз също исках да пиша. Не посмях. Исках да говоря за истински неща. Но знаеш добре, че нямаме право на истинските неща. Те са табу. Любовта, детето, майката, сърцето… най-сетне оня популярен орган, така да се каже. Това е селско. Това е мелодрама, типично, сладникаво, сантиментално, посредствено, не е литература. И не е ново. То е постоянно, а постоянното е реакционно, защото не иска да се промени. Не е оригинално, не е разораване на целини.

— Да се кльопат лайна също не е авангардно.

— И освен това забелязах, че истинските неща не можеш дори да си ги представиш. За да ги откриеш, за да стигнеш до тях, трябва да минеш нечувани културни прегради, да се отдадеш на истински археологически разкопки, а после те третират като реакционер, защото това е постоянното, неизменното. Неизменното е ретроградно. Нямах достатъчно въображение, за да открия истинските неща, пиленцето ми. Те са погребани от лъжата под купчина псевдо, натрупана от техните собствени руини. Тъй че, карай! Колкото си по-искрен, толкова повече ще те аплодират като фалшив. Колкото повече казваш истината, толкова повече ще бъде скрита, пиленцето ми. Давай! Пиши! Публикувай! Няма опасност да те открият. Майка ти и баща ти ще спят спокойно.

— Страхувам се.

— Ако те набарат, винаги можеш да се върнеш в болницата. Ще те чакам. Ще кажат: „Не сте ли забелязали, че е психопат“.

— Страхувам се.

— Страхът е само едно от истинските неща.

— Те ще бъдат безмилостни. Презрителни, подигравателни. Ще бъда мразен, отхвърлен. Не ти говоря за кланетата, за лагерите на смъртта, Алиет. Това го приемат, свикнали са, това е познато ежедневие. Но ти не знаеш всичко, аз не съм ти го казвал. Когато бях на четири години, убих едно котенце. Не Пиночет или отрязаните гърди на жените от Бейрут, това те разбират. За малкото котенце няма никога да ми простят.

— Добре, но все пак не си длъжен да казваш всичко.

— А ако забележат, че съм нормален?

За пръв път, откакто небето съществува, в очите й проблесна гняв.

— Не говори глупости. Ако беше нормален, нямаше да съм тук, до теб. Ако беше нормален, щях да те заплюя в лицето.

— Кога ще можем да се любим отново?

— Трудно, пиленце. Големите психари като нас нямат сексуалност. Би събудило подозрение. Но аз ти обещавам да направя така, че моето състояние бързо да се подобри. Ще се срещнем навън — тя ме погледна сериозно. — Естествено някой трябва да храни моите ликорни^[3], докато ме няма. Сега имам сто.

— По-добре не им говори за твоите ликорни.

— О, не се безпокой. Обясних на доктора, че когато бях малка, имахме ликорна на един гоблен вкъщи, която тръгна след мен. Той беше много доволен. Обясни го като регресивно поведение — отказ за излизане от детството.

Казах твърдо:

— По-добре е да не им говориш за твоите ликорни, Алиет.

— Но защо?

— Навяват ми черни мисли. Това е митологично животно. Като човека. Не мога да понасям тази мисъл. Подлудява ме.

— Внимавай, идва Жереми…

Жереми беше симпатяга санитар, бивш състезател по ръгби в Монпелие, който тежеше деветдесет килограма мускули, но беше кротък и имаше нужда от крехки същества около себе си, за да се чувства малко по-силен.

— Да му направим пъстърва?

— Дадено.

Номерът с пъстървата е класически при лудите, при него няма празно. За ужас на пазачите.

— Здравей, Жереми.

— Добър ден, приятели. Хайде на обяд!

Хванах Алиет за ръка. Направихме няколко крачки, след това тя спря и вдигна ръка, показвайки ми нещо на дървото.

— Виж, пъстърва.

— Къде?

— Там, на дървото…

Жереми заприлича на мъченик.

Казах:

— Как си представяш пъстърва на дърво, Алиет?

Тя вдигна рамене.

— О, тя е луда…

— Добре, добре — каза Жереми. — Имам лоша новина за вас. Говори се, че ще ви пускат да си отидете.

Пребледнях.

— Да се прибера в себе си?

— Не, не в себе си. У вас, бе. Физически.

— У нас? Какво означава това у нас? Къде е това у нас?

— Това никой не го знае, но поне е еднакво за всички.

Алиет отиде при сестра си, аз — в Париж, у Чичи Макут. Настани ме на шестия етаж в една слугинска стая без асансьор. Казах ви вече, че Чичи Макут беше убит във войната и оттогава се оправя добре. Но трябва да признаем, ако искаме да сме точни, че градовете са пълни с хора, които са били убити и са се подредили в живота.

Може би ще ви се сторя изпълнен с омраза, но аз толкова съм обичал и даже продължавам да обичам толкова, че съм длъжен да се защитавам. Това е луда любов.

* * *

Още на два пъти ме прихвана питонизмът, за да се изплъзна от моя човешки вид и от законите на жанра, и вече разказах тук с нужната яснота как Чичи Макут ме беше експедирал при доктор Кристиянсен в Копенхаген, за да не му досаждам с питона вкъщи.

Бях добре. Бях свършил с майка си, бях я натракал на машина и предал на издателя. Доктор Кристиянсен често идваше да ми говори с хубавата си руса брада, която беше късметлия да има такъв баща. Той говори свободно френския на хуманистите, искам да кажа, че не се колебае да хване думите за гушата.

— Зная, приятелю мой, зная. Там, където има гени, няма удоволствие. Но във вашия случай това не е от татко и мама. Нещо още по-фамилно. Вашите гени не са по-отвратителни от другите. Не се косете.

Щях да успея, ако на другия ден моят издател не беше ми дал ултиматум да представя доказателства за своето съществуване. Съобщаваше, че пристига.

Бях се срещнал вече с литературния си директор Мишел Курно два месеца преди това в Женева, след моето завръщане от Бразилия, където изглежда никога не съм ходил. Тогава нека някой бъде така добър да ми каже къде съм бил през цялото това време? Не бях отишъл в Женева на разноски на Чичи Макут по психиатрични причини, а за да намаля теглото си в института на доктор Лен, който беше изготвил нова терапия. Не можех повече да продължавам да влача върху себе си подобна тежест, беше опасно за сърцето ми. Няколко милиона милиони килограми, не знам точно колко, не съм нито геолог, нито географ. Не се знае точното тегло на света, то варира с индивидите. Доктор Лен успя да ми намали теглото с няколко килограма.

Литературният директор беше много мил с мене. Веднъж той ми каза простичко, че „това не е попречило на Хьолдерлин да създаде огромно поетическо творчество“. Не знам какво разбираше под „това“. Знаех само, че Хьолдерлин е бил луд близо тридесет години, а това е прекалено скъпо като литературна цена. Никое поетично творчество не струва толкова… Хьолдерлин умрял луд, защото не успял да свали килограми.

Но много по-опасна за мен беше срещата в Копенхаген. По същото време мадам Галимар ми съобщи, че пристига журналистка от в. Монд, мадам Ивон Баби. Тя идвала да се увери в моето съществуване. Всички добре информирани вестници продължавали да твърдят, че аз не съм аз.

Не можех да откажа тази среща. Най-добрият начин да докажете, че не съществувате истински, е да се покажете с открито лице, с нос, с мутра и ала-бала в подкрепа. Няма по-добро доказателство за небитие.

И така, приех моя издател и мадам Ивон Баби в Копенхаген. Не стана, както тя го беше написала, в „къщата на Ажар“, защото в клиниката било невъзможно. Жената на доктор Кристиянсен ми беше предоставила къщата си. Имаше малка градина с кучета. Санбернари. Санбернарите не хапят, противоположно на добрата им репутация.

Алиет беше дошла специално от Каор, за да бъде до мен в това изпитание. Не се виждаше напълно, но съм сигурен, че беше до мен.

— Вашата книга създава леко впечатление за разпокъсаност.

Хи-хи-хи. Аз се смея сега, но тогава не се смях. Никак не съм разпокъсан. Зашит съм. Солидно зашит с конеца на годините.

— Извинете, хълцам.

— Знаете ли, изобщо не прави впечатление, че е творба на дебютант… Не е възможно да има такива дебютанти.

За малко да се изпикая от радост. Винаги пикая, когато не трябва. Копнея за облекчаване.

Не съм произведение на дебютант. Аз съм творба на вековете и на изкусните гени, които са се заели с тази работа преди хиляди години. Невъзможно е да се говори за дебютанти.

Алиет ми дойде на помощ и сервира чай. Пих го със захар. Нито плъхове, нито нищо. Чай със захар. Човешко.

— И никой ли с нищо не ви е помогнал?

На това място бях изкушен. Можех да създам сериозни неприятности на Чичи Макут. Само да кажех една дума, и той щеше да започне да крещи, да отрича, да протестира, да опровергава и всичко това, само за да направи впечатление с излишния патос на протеста си, да внуши, че много ми е помогнал, че има частица от неговия стил.

В момент на омраза ме обхваща желание да му лепна всичко това на гърба. Да кажа на мадам Симон Галимар, че той ме е убедил да направя от агонията на майка си книга.

Но в същото време се случи нещо необяснимо. За първи път в живота си исках да си бъда аз самият. Нямах желание да бъда питон, дори ако питоните са непричастни в нашите благотворителни прояви.

— Никой не ми е помагал. „Голям гальовник“ е изцяло автобиографична книга.

Издателката ми се усмихна.

— Наистина имате чувство за хумор.

Пука ми. Опитайте се да бъдете питон в Париж в продължение на шест месеца и тогава ми говорете за чувство за хумор. Щом чудовищата видят някой по-различен, крещят: „Чудовище!“.

— Вижда се, че за вас само литературата е нещо, което има значение — добави мадам Галимар.

Потвърдих с кимване. Алиет беше сложила ръката си на рамото ми, за да ме успокои. В края на краищата не беше по-фалшиво от ликорните или от пъстървите по дърветата в Каор.

— Трябва да ви кажа, че още веднъж се поставя въпросът за литературните награди.

— Оттеглих кандидатурата си, добре знаете.

Беше вярно. Сутринта, когато обявяваха литературните награди за 1974, Алиет беше занесла на издателя и на членовете на журито писмо, с което аз оттеглях всякаква кандидатура.

Навремето имах основателни причини да не бъда забелязан. Винаги съм искал да бъда лекар — педиатър, защото оттам се започва и ако човекът се вземе в самото начало, може би още е възможно да се промени, да се излекува. Но не бях способен седем години непрекъснато да следвам. Започнах да правя аборти, защото така имах чувството, че спасявам човешки животи. Бях наклеветен от истинските лекари за незаконно практикуване. Наложи се да се покрия.

Потърсих други средства да се нормализирам и да подновя отношенията си с реалността. Така стана и първата ми голяма среща с халоперидола, невролептиците. Елоиза се дипломира като литератор и аз я настаних в един бардак на улица „Ла гут д’ор“. Там имаше три момичета, които се оправяха с около петдесет клиенти на ден. Понеже всички клиенти бяха от Северна Африка, не можеха да ги обвинят в расизъм. С помощта на Елоиза успях да събера материал за живота на курвите на „Ла гут д’ор“ и да напиша „Животът пред теб“, която тогава се наричаше „Нежността на камъните“. Имах неприятности с полицията, защото те гонеха курвите и искаха част от авторските ми права. На всичко отгоре полицейският комисар от нравствената полиция хвана гонорея при едно посещение и беше бесен срещу мене, защото ако е вярно, че сифилисът понякога дава добри резултати от гледна точка на гениалността, както е при Хайне, Ницше, Бодлер и много други, триперът нищо не е направил за личността и залудо страдаш.

Не исках да ме идентифицират нито като клиничен, нито като наследствен, още по-малко като симулант, защото знаех със сигурност, че не съм питон. Невролептиците предизвикваха особено жестоки моменти на ясно съзнание, когато човешката ми същност ставаше неопровержима и очевадна.

Накратко, моментът беше неподходящ да ставам известен. Не исках нито да ме знаят, нито да ме познават. Мир на духа. И тъй се бях отказал от наградите, но няколко месеца по-късно написах писмо на издателя си, с което му казвах, че не е вярно, не съм се отказал ни най-малко, първото писмо е фалшификат.

Не исках да си мислят, че съм асоциален и че имам принципи.

За да ме хванеш, трябва да станеш рано. За нещастие и денят идва рано.

Скъпият ми издател изглеждаше малко неприятно засегнат.

— Но аз мислех, че това е фалшификат…

Ако има нещо, от което се ужасявам, това са лъжите. Те са прекалено честни.

— Аз съм двусмислен.

По този начин преметнах всички. Бяха доволни, успокоени. Този номер — двусмислието — беше много на мода. Повече нищо не казах. Бях модерен. В крак с времето. А съществуваше и искреното ми признание.

Разчувствах ги с това. Разкривах се на всеослушание. Себеотдаване в най-чист вид. Човешките свидетелства се харчат много повече от романите.

— Слушайте — казах — не е възможно.

— Какво не е възможно?

Не, не беше възможно. Любов като моята винаги се превръща в омраза. Никога няма да простя.

— Е, г-н Ажар, всички имаме психологически проблеми.

Искаше ми се да се разхлипам, но се страхувах да не преиграя.

— Спомнете си все пак, че първата ви книга далеч не мина незабелязано и че петнадесет хиляди читатели тръгнаха след вас…

Това не е вярно. Прочетоха книгата ми, може и да им е доставила удоволствие и да са изпитали облекчение, че не са те. Но не тръгнаха след мене. Мисълта, че петнадесет хиляди биха били способни да тръгнат след идеите на една книга, е ужасяваща. Дори за книгите, които учат как се отслабва, се препоръчва предпазливост. Не искам да вървят след мене. Кълна се в най-святото си, че не искам никого никъде да водя.

Оправям се и толкоз.

За останалото надигам мишето си гласче.

— „Ажар“ означава мишка на угрофински и аз надигам гласчето си, единствено за да се разбере, че се страхувам и че трябва да се страхуваме — още повече че страхът през 1976 година е какъвто е бил винаги, но никога не е бил до такава степен единственото истинско, абсолютно, дълбоко, всеобщо братско чувство. В мига, в който пиша тези редове, косата ми настръхва при мисълта, че седя на стол и че никой, никой не може да бъде сигурен дали столът не е псевдоагент, натоварен с най-тревожната мисия на света: да преследва всичко успокоително, ежедневно и близко, което ни заобикаля.

Не се предоверявайте на кошчето, на пепелника, на масата: тяхната неподвижност, стаена в засада, е най-явната им хитрост: ще скочат, повярвайте ми, всеки момент ще скочат.

Бъдете бдителни. „Противниковите“ думи ви слушат. Всичко, докато не сме, не бъдем автори на самите себе си, произведение на себе си. Повярвайте, вече бях това, когато Омир беше ревливо бебе.

Автентичността няма да излезе от шибаното семе, което сме. Шибаното семе трябва да се смени.

Доктор Кристиянсен ми казва да си затварям човката, когато е уместно, но това никога не е уместно.

* * *

Подписах новия договор, както и предишния — Емил Ажар. Бях неспокоен. Вече за втори път използвах същото име, а изпитвам неистов страх от смъртта. Но д-р Кристиянсен ме беше успокоил:

— Давайте. Съдбата няма да ви търси под друго име. На нея не й пука. Тя лапа всичко. Така или иначе, да знаете на съдбата колко й е до имената… Всички са псевдоними. Вашият питон, когато налапа някоя мишка, не пита за името й. Зная естествено, че при викингите, когато някой бил в смъртна опасност, тържествено сменяли името му… Съдбата търсела Карлос, а намирала Педро. Викингите вярвали, че смъртта ще се излъже и Карлос ще оздравее.

Все пак бях взел предохранителни мерки, като подписах първия договор с името на един таксиметров шофьор в Рио. По този начин, ако съдбата много се настървеше, щеше да го отнесе таксиметровият шофьор от Бразилия, а не аз. Освен това, като се има предвид разстоянието, Рио е възможно най-далече от Каор. Вероятността да мина метър е по-голяма, особено като се знае колко мръсници чакат там възмездие.

Та значи не аз бях подписал първия договор и се упражнявах за новия, който щях да подпиша Емил Ажар, за да изглежда по-убедително. Подписвах се отново и отново, не можех да спра. Това ме опияняваше. Симулант, митоман, параноик, а сега и мегаломан. Какво ли не бях?

Доктор Кристиянсен ме беше предупредил, но аз се мислех за достатъчно силен. След като се подписах няколкостотин пъти и мокетът на стаята ми беше покрит от бели листа с моето псевдо, което пълзеше навсякъде, обзе ме жесток страх: подписът ставаше все по-уверен, все повече приличаше на себе си, идентичен, непроменен, все по-установен. Той беше тук. Някой: една самоличност, доживотен капан, присъствие на отсъствие, недъгавост, осакатяване, някой, който влизаше във владение, ставаше мен самият. Емил Ажар.

Бях се превъплътил.

Бях скован, замразен, обездвижен, хванат, притиснат в ъгъла. По-просто: съществувах. У мен страхът преобръща всичко. Следва незабавно корабокрушение и паника на борда със SOS и всеобща липса на спасителни лодки.

Той плуваше редом с мене и се стремеше да се вкопчи за ръката ми. Виждах, че толкова се страхуваше да бъде Ажар, колкото аз — Павлович. И тъй като и двамата се страхувахме да не умрем, загазацията беше пълна.

Той се дърпаше, опитваше се да се освободи. Беше на шест крака в усилието си да се измъкне; с три крила от съвсем друг вид, с много успешни люспи, в смисъл че бяха напълно нечовешки, и със съвсем малки розови майчински зърна на гърдите, защото въпреки всичко мечтаеше малко и за любов. Той се опитваше да се измъкне, да бъде нещо съвсем друго, ставаше петниста водна лилия от биологическото царство, но това не му се удаваше повече, отколкото на мене, напразно гукаше а-да-да също толкова неуспешно, колкото и сюрреалистите.

Без съмнение и той беше от тях, до дъното на същността си, ако изобщо някога бе имал такава, с всичките си органи и части, за да теши. Шизо до невъзможност и генетичен в името на Отца и Майката и Сина: вонящ от едната страна, от другата блестящ от святост и както устата му беше окървавена, така го спохождаха любовни стихове там, където нормално не би трябвало да има друго, освен скотска природа.

Понякога в чудотворен напън към истината успяваше да отвори гъзна дупка на мястото на устното отверстие и тогава там, където нормално би трябвало да има само лайна, излизаха, както при ловките пушачи, ореоли на святост, красота и мъченичество, които той веднага употребяваше, за да прикрие безобразията си.

От хриповете на агонията правеше шедьоври и от зловонието на дъха си фабрикуваше вестникарски измислици, бълващи миризма, която би могла да се определи като безсмъртна, ако с тази дума не си беше служил толкова много, за да лиже задника на смъртта. Единственото, което не успяваше да промени, бяха органите му за размножаване, защото псевдото трябва да продължава и в отсъствието на Автор.

Напразно Ажар се опитваше да се преобрази в репичка, аспержа, в джаджа, във воден плеоназъм, за да не се срамува от себе си и от измамата си.

Нещастен глупак. Колкото повече се опитваше да избяга от човешкото в себе си, толкова повече ставаше човек.

* * *

Тази нощ отново имах халюцинации: виждах действителността, която е най-мощният от халюциногените. Беше непоносимо.

В клиниката имам приятел, който е късметлия, защото когато халюцинира, вижда змии, плъхове, ларви, симпатични роботи. Докато аз виждам действителността. Станах, запалих надеждата, за да стане малко по-светло и по-малко истинско. Една кибритена клечка, искам да кажа. Никога не признавайте. Не запалих електричеството, защото стои запалено непрекъснато, а кибритената клечка бързо угасва и веднага вземам друга, това всеки път вдъхва надежда и облекчава. В една кибритена кутия има петдесет цивилизации, това ви дава петдесет пъти повече надежда, отколкото само едно електричество. Още след първата клечка спрях да халюцинирам и видях Христос. До него Момо, малкият еврейски арабин, Мохамед от „Ла гут д’ор“, златната капка, златната капка, златната капка, нали знаете, от „Животът пред теб“, расистко и антисемитско произведение, както казваха тези, които не са в състояние да разпознаят расизма и антисемитизма, защото това е естествената стихия, в която дишат, а човек не осъзнава дишането си. Мохамед, когото наричат Момо заради франкофонията, стоеше до евреина, наречен Христос. Този, когото са посочили за любов и спасение на човечеството, с цел да преследват евреите за наказание, че един евреин измислил християнската цивилизация. А християните не могат да им простят, предвид задълженията, които тя им налага. Клиничен факт е, че християните са сърдити до смърт на евреите, задето са ги направили християни с всичките задължения на тази длъжност, които не желаят да изпълняват.

Момо стоеше до първия богоизбран евреин и двамата гледаха надеждата, която изтляваше и щеше да ми опари пръстите, както обикновено, но този път траеше малко повече от обикновена кибритена клечка, защото имаше двама поддръжници, а това беше добре за самочувствието на нашия отбор.

— Не мислиш ли, че ще му опари пръстите? — попита Момо, гледайки кибритената клечка.

— Не — каза Христос със силен акцент на руски евреин, въпреки че не стъпва в Русия, откак там има психиатрични клиники.

— Не, не мисля. Тя, тази клечка, няма да му опари пръстите.

— Мислиш, че ще угасне, преди да го опари?

Евреинът сучеше рижата си брадичка. Носът му беше извит като човка, за повече антисемитизъм.

— Няма значение. Ще вземе друга.

— Питам дали тази, която държи в ръка, ще го опари или напротив — упорстваше Момо.

— Тя ще го опари, само ако угасне преди това — отвърна Христос, който разбираше от надежда и цивилизации и имаше талмудически ум. — И то не толкова, че угасва, а се изхабява.

На това място той се засмя, защото мисълта, че евреите винаги са били обвинявани в упражняване на лихварството^[4] го разсмиваше.

— Аз пък мисля, че тази клечка ще го опари, преди да угасне — продължи Момо с детска логика, след като помисли известно време. — Искаш ли да се обзаложим?

— Не — каза Христос с твърдост в гласа, защото беше слабосилен, но дълговечен. — Никога не се обзалагам. Моята религия ми забранява.

— Страх те е да не загубиш — рече Момо, който беше мюсюлманин и като такъв беше също християнин, будист и евреин.

— Не, не ми пукъ, чи шъ загубя — каза Христос с акцента на Белвил, където често ходеше поради прекалено взиране в мизерията. — Винаги съм губил. Роден съм да губя. Обичам да губя, винаги съм бил губещ, това ми е силата. Слаб съм и поради това съм още тук. Колкото по̀ губя, по̀ ги тормозя. Подкопавам ги отвътре със слабостта си. Тежа им на съвестта. Недей да биеш чекии, Момо, това е фалшив кеф, а след това не знаеш за какво наистина си виновен. Разбира се, че ще загубя. Но какво от това? Когато загубих първия път, ми стигна за две хиляди години, а има още.

Не свалях очи от светлинката на кибритената клечка. Треперех и ме обливаше студена пот. Няма по-страшна халюцинация от действителността.

— На какво искаше да се обзаложим? — попита Христос.

— На една ножка — предложи бързо Момо. — Аз казвам, че клечката ще угасне, преди да го опари. Навит ли си?

— Като опашка пред газова камера — каза Христос, защото харесваше алманаха „Вермо“ и остроумията.

Кибритената клечка всеки момент щеше да ме опари с всички престъпления, замърсявания на природата, Бейрут и бомби по всички „вероятни противници“. Но Христос погледна втренчено клечката и тя изведнъж стана два, че и три пъти по-дълга и щеше да гори още малко надежда.

— Дължиш ми една ножка! — каза Христос, защото за евреин, расист и антисемит всяка печалба е добре дошла.

— Няма пък! — развика се Момо. — Няма да играя: ти пак направи чудо!

— Хи-хи-хи — разсмя се Христос. Той си го позволяваше от време на време, заради всички удари под кръста, които сериозността му беше нанесла за двете хиляди години. — Друг път да не се обзалагаш с мен.

Той ме изгледа строго.

— А вие пък повече никога не бъдете сигурен в нищо — каза ми той и изчезна както всеки път, когато нямаше вече никаква надежда.

Това ме поуспокои, не бях халюциногенен, не виждах действителността, виждах маса, стол, съвсем псевдо, познато ежедневие. Иначе казано, добре бях.

* * *

Положението ми оставаше трудно, защото ако мадам Ивон Баби беше отседнала в хотел и щеше да започне да ме разпитва чак на другата сутрин, за да установи моето съществуване, то мадам Симон Галимар остана да ни гостува в малката къща и Ани много се страхуваше да не забележи нещо. Никога не съм успявал да се правя на псевдо осем часа на ден, четиридесет часа седмично, с два часа отиване и два часа връщане от дома до местоработата, идваше ми да вия.

Но всичко вървеше не много зле, освен че се случи тая съвсем неочаквана история с делегацията, дошла специално от Каор.

Никога не съм имал неприятности с управата на този град, която нямаше нищо против по улиците да се мяркат един-двама откачени, за да покаже, че се интересува от културния живот.

На следващия ден в четиринадесет часа чух санбернарът да лае, на вратата се позвъни и Ани отиде да отвори. Върна се съвсем бледа и имаше за какво.

— Някаква делегация от общината на Каор иска да те види — каза тя.

— Не може да бъде — възкликнах аз.

— Слушай, Пол…

Нарече ме с истинското ми име. Между нас това беше уговорен знак. Самоличността означаваше опасност.

— Тук? В Копенхаген? Но какво искат от мене, боже мой?

— Може би е само за някоя глоба — тихичко предположи тя. — Съмняваш ли се, че се изпика на улица „Национална“?

— Не е възможно да са дошли в Копенхаген, само защото се изпиках. Зная, че за Каор това е цяло събитие, но… Добре, кажи им да влязат.

Качиха се. Бяха трима. Всички заместници на кмета. Изглеждаха покъртени. Не знаех дали са развълнувани от това, че отново се виждаме. Първият заместник-кмет каза:

— Господин Ажар, ако ми разрешите да Ви наричам с това име.

И ми намигна. От предпазливост аз също му намигнах. Не биваше да го правя. Приеха го като потвърждение.

— Бихме искали да Ви попитаме дали не можете да направите нещо за град Каор и за цялата област Лот. Имаме нужда от културен комплекс, театър, киносалони и концертна зала… И си помислихме, че може би Вие ще можете да издействате и построяването на заводи в областта…

Стоях с отворена уста и не разбирах нищо, ама нищо. Почувствах, че тревогата ме напуска и ме обзема спокойствие, защото няма нищо по-страшно от това да проявяваш разбиране.

— Ще видим — казах. Преди всичко не трябваше да се противоречи; първо правило в психиатрията.

— Земята на департамента Лот е много бедна и построяването на заводи, създаването на работни места…

Сучех си мустака. Този разговор започваше да ми се струва съвсем естествен.

— Да, но замърсяването… — казах. — Замърсяването е единствената причина, поради която не съм пристъпил към откриване на заводи в Лот. Мислех си за електроника, може би оръжейни заводи…

Бях милиардер, а нямаше нищо по-различно и по-далечно за мен от милиардера.

Добре бях. Бях се спасил.

Предложих им пури, които Чичи Макут скришом пушеше в моята стая, когато се подлагаше на анти тютюнево лечение. Съжалявах, че е в Майорка. Този мръсник и за секунди не е вярвал, че мога да стана нещо в живота. Щеше да позеленее от яд, ако ме видеше, че отварям заводи в Лот.

Настъпи тишина. Размишлявах. Бях на път да стана благодетел на департамента Лот… След това трябваше само да продължавам. Премиер. Не, това е нищо. Президент на републиката, не можех да стана крал на Франция, защото не е конституционно. Щях да дам на Пиночет министерството на качеството на живота. На Солженицин — въоръжените сили и атомната бомба за отбрана на Запада. Сигурен бях, че всички ще са единодушни с мен, от комунистите до другите. Имаше само един проблем, който започваше да ме тормози: арабите и Израел, поради общата им програма. Започнах да се потя обилно, защото не можех като президент на републиката и велик французин да бягам от отговорности.

— Не мога да реша всички проблеми наведнъж — казах им строго.

— Бихме могли да започнем с културния център — предложи заместникът на… — После заводите. От гледна точка на замърсяването в този ред е по-дискретно.

— Ще видим. Но ще трябва да се заемете с тази ваша гадна болница. Кльопачката е гнусна.

— Разбрано.

Заместникът на… се усмихна културно.

— От само себе си се разбира, Ваше превъзходителство ще получи комисионна както му е редът, когато се търгува с петролни крале, и тъй като Вие благоволявате да приемете застъпничество в наша полза…

Петролен крал? Ваше превъзходителство? Не си спомням, но човек никога не знае. Бях способен на всичко. Направих „м-м-м“ в пурата си и си придадох важен вид.

— Апропо — каза заместникът на… — Натоварени сме да Ви поднесем извиненията на комисаря Патернел. Получи много тежка депресия, когато разбра всичко.

— Това е нормално — отвърнах — когато човек разбере всичко, винаги получава тежка нервна депресия. Ясното съзнание го иска.

— В първия момент не се бил досетил за Вашето законно желание да запазите анонимност.

— Абсолютно не желая да бъда идентифициран — казах аз. — Това би направило живота ми невъзможен.

— Разбира се, разбира се, но сте си имали работа с един доста недодялан човек, който беше преместен от Париж в Каор, защото е зле с нервите. Назначихме го в Каор, за да се успокои. Но той е съзнателен полицай. Направили сте му силно впечатление. След срещата с Вас изключително внимателно е прегледал досието Ви. Не можел да разбере защо държите да скриете истинското си име и се наричате Павлович.

Потреперих. Не мога да понасям истинското си име. Веднага се чувствам притиснат.

Предпазливост. Мълчах.

— Нашата област е много горда да има почетен жител — каза заместникът на… — Ще бъдем много признателни на Ваше превъзходителство за всичко, което Той ще благоволи да направи за департамента Лот, и му обещаваме да уважаваме Неговото инкогнито. Ще се погрижим комисарят Патернел да си затваря устата. Той провери в централната картотека и се увери, че Вашето истинско име е Пахлави. Разбира се, това може би е грешка в транскрипцията…

— Не е грешка в транскрипцията, а клевета. Не се казвам Пахлави, по дяволите.

— Разбира се, разбира се.

— Всичко, което им бях казал в Париж, докато ме разпитваха първия път с тестове и прочее, беше, че съм само наполовина евреин. Не отричам произхода си, само вземам мерки за бъдещето. Не е вярно, че баща ми се е казвал Леви. Баща ми не беше евреин, това са инсинуации. Десет пъти им повторих, че не съм Леви, че и без това си имам достатъчно неприятности. Крещях им: „Пак ли Леви, пак ли Леви!“ и те са го записали като Пахлави. Но то е Павлович и впрочем аз и така се казвам.

Те се успокоиха. Разбрахме се.

— Можете да разчитате на нашата дискретност.

— Но комисарят Патернел, когато си дал сметка, че е обидил роднина на Негово превъзходителство Шаха на Иран, който живее в анонимност в Каняк-дьо-Кос, получил ужасна нервна депресия и…

Подскочих. Имам достойнство, по дяволите. Искам да кажа, че имам достойнство, по дяволите. Все пак имам своето лайняно достойнство, по дяволите.

— У-уууууууу…

Никога не съм чувал такова виене от мъка в Дания.

— Не съм Пахлави. Нямам нищо общо с иранския шах. Не съм шахът на Иран, нито негов близък, нито далечен! Може да съм откачен, но съм аз, поне не съм иранският шах.

Убедени, си тръгнаха на пръсти, за да уважат моята анонимност. Крещях още малко, защото имах нужда да се убедя, че не съм шахът на Иран. Не можах. И аз съм шахът на Иран.

Ажар пълзеше във всички посоки и се опитваше да мине през стените. Взехме няколко капки валериан, аз и Ани, за да му спестим страданието. Валериановата тинктура е успокоително, което са предписвали на чувствителните души през осемнадесети век, когато все още не е съществувало равновесието на терора.

* * *

Подозрението на представителите на департамента Лот по мой адрес, което не подлежеше на квалифициране, и моите уклончиви отговори, отказът ми да призная истинската си самоличност, която те все пак явно надушваха, ако се съди по ироничните им усмивки, ми причиниха в два часа посред нощ мъчително осъзнаване. Внезапно проумях, а това е най-лошото. Грабнах телефона и събудих д-р Кристиянсен.

— Докторе, пълен позор. Вече знаят причината за всичките ми усилия да избягам от самоличността си, защо съм тревожен и се напикавам от страх, от къде идва чувството ми за вина и отхвърлянето на наследствеността. Аз съм евреин, докторе, оттук и омразата ми към мен самия, и расизмът по отношение на самия мен. Оттук започва и натрупването на възел върху възел, започва верижно съчиняване на самоличности — те не дават на света нов Христос и не рискуват да бъдат преследвани и мразени от християните, които не могат да ни простят, че сме им натресли Христос с всичките му изисквания, морал, достойнство, великодушие, братство и задължения, които налага. Не е от биенето на чекии, а от това, че съм евреин.

— Не ме вбесявайте посред нощ! — изкрещя на иврит д-р Кристиянсен, тъй като приливът на тревожността, който ме носеше, увеличаваше миналите недъзи по линия на произхода ми и неопровержимите доказателства, заедно с Израел, който ме атакува с най-елитните си части, натоварени да ме заловят. Така на земята нямаше да има нито един евреин, незаплашен от истината и принадлежността си.

— Не ме изкарвайте от кожата, Павлович, впрочем чисто югославско име, давам ви невиждани облекчения, за да живеете в Копенхаген на разноските на вашия Чичи и ако започнете да ме будите в два часа посред нощите, за да ми доказвате ясното си съзнание, ще ви обявя за телесно и душевно здрав и ще се озовете в същия батак като всички. Продължавайте да биете чекии в тъмното, за безчестие на мастурбацията, пренасяйте чувството си за вина върху нея, тъй да бъде, мастурбацията какво ли не е видяла, тя е привикнала с диалектиката. Но не закачайте евреите, ние, датчаните, с крал Кристиян начело, спасихме всичките си евреи по времето на Хитлер. Не правете и от евреите средство за препитание. С право се срамувате от своя произход, но шибаното семе е много по-добро от Авраам, а аз ще ви кажа, че не съм виждал евреин като вас, който да е толкова близко до първородното шибано семе. Никога не съм виждал в това отношение толкова автентичност. Евреите се опитаха да се обявят и освидетелстват за нечовеци посредством антисемитите, но не успяха и единственият резултат беше Израел, приятелче, няма друга нация, достойна за това име, няма по-убедително доказателство за човешката същност от нацията, скъпо ми питонче, непринадлежащо към този род, обожаемо ми сачмено лагерче, пепелник, перце, аспержа и прочее тъпи усилия да създадете нов…

— Да живее Франция! — извиках аз, защото не исках само аз да се срамувам.

— Ще ви кажа още нещо. Вие сте най-антирасисткият мръсник, който съм лекувал от ясно съзнание измежду душевно здравите, и това ви поставя два милиарда проблемчета. Вървете да си смените дрехите. Вече няма да можете да правите псевдо: дрехите ви доказват.

И затвори телефона.

Казах на Ани с безизразен глас без намек:

— Той каза, че съм нормален.

— Добре, но тъй като нормалното, така или иначе не е нормално…

— Отказва да сътрудничи.

Ани е дъщеря на Лот, от съвсем земни корени е и в миговете, когато Лот надделява, тя отказва да се бори до края и отстъпва пред здравомислещите си корени.

— Виж, Пол, може би ще трябва да побием кол — каза тя. — С две вече публикувани книги, с издателски аванси може би ще успеем да преживеем в Каняк. За там няма нужда от много пари. С хиляда и петстотин франка на месец ще караме тримата в Кос^[5]… Не си струва да се поболяваш само заради трета книга… А и отчаянието вече даде всичко — каза тя.

Вярно, помислих си. Дали да не опитам с надеждата? Не, не искам да изпадам в баналности. Лъха на простолюдие.

* * *

Надеждата продължи да ме измъчва, тя и затова е създадена, и цяла нощ не можах да мигна. Още на другия ден, сякаш случайно, дойде знак.

Беше в Хералд трибюн: имам го тук, всеки може да го види.

От зоологическата градина в Мюнхен избягал вълк и бил намерен от една стара дама, на четвърта страница. Когато полицейските сили пристигнали, старата дама галела вълка по главата, а той й ближел ръката.

Не съм сигурен за нищо, но може би вълците еволюират в правилна посока. И старите дами също. Или може би е била някоя стара загубенячка. Именно загубеняците често намират.

Не вярвам, че съюзите могат да се променят. Думите са се сдушили завинаги, станали са исторически и изразът „държа змия в пазвата си“ вероятно никога няма да означава, че тя после ще прояви признателност. Любов е само дума, която звучи по-хубаво от другите.

Дълго се съвещавахме с Алиет онази вечер. Още не съм ви описал Алиет с думи, но искам да я задържа и се страхувам думите да не я отнесат. Заявявам ви само това: Алиет има очи, сякаш вижда света за първи път.

— Може би е по-добре да се откажем, Пол. Спри да виеш, няма ухо да те чуе. Той не е тук. Не съществува. Няма да дойде да те довърши, няма да дойде да те допише, няма Автор. При това положение по-добре е да се приемеш такъв, какъвто си, защото нищо не зависи от нас. Може да си намериш дори бачкане, притежаващо хоризонт: например контрольор на някоя начална гара.

Медицинската сестра Трьокен Норден — добре я помня — си водеше бележки в едно ъгълче. Винаги правят това, когато Алиет ми говори.

— Има още един начин да се измъкнеш. Цялата работа е да започнеш добре.

— Какво ти започване. Това е все същото шибано семе. Няма измъкване, Алиет, защото от него произлизаме. Трябва да се смени семето. Зная, че в Америка са успели да създадат изкуствен ген, но може би той ще ни зареже и ще се интересува от кайсиите. Откъде да знаеш. Не разбирам защо да ни оказва благоволение. Ще иде другаде, за да създаде някой друг, но ние си оставаме тук. Тогава?

Там беше и магнетофонът. Винаги слагат магнетофона, когато мисля. Това наричат „моят делир“. А пък аз го наричам шпионаж. Дори се питам дали Чичи Макут не им плаща, за да ми крадат идеите. След това ще ходи да разправя навсякъде, че той бил спасил света.

— В такъв случай трябва да се направи естествен подбор, Алекс. Както за хубавите плодове. Да се даде шанс на чистотата.

— Да не би да познаваш някого?

— Би могло да се съвокуплят две изрядни духовни чистоти и да се тръгне оттам. Така ще се постави началото.

— Кои например?

Алиет ми хвърли тържествуващ поглед.

— Негово Светейшество Папата и Негово Светейшество Солженицин.

Започнах да размишлявам. В момента Ажар лазеше, за да се скрие под черджето, защото беше дълбоко вярващ. Изпитваше такова шубе, понеже се чувстваше вярващ — още, спрямо и въпреки че черджето бе побеляло от страх.

— Слушай, Алиет, папата не може да се съвкупи със Солженицин нито духовно, нито иначе. Природата забранява. Опитът да се присади папата върху Солженицин или обратно с цел чистота и благородно потекло може да е възможен технически, но от това ще се получи само плод на въображението.

Медицинската сестра водеше бележките си, използвайки стенографията, за да ме смали.

— Бедничкият ми Емко, ти още вярваш, че две и две са четири. Не е вярно. Две и две са псевдо, страхотни съучастници, преструват се, че правят четири, по заповед отгоре. Те съблюдават приличието, но ние не сме длъжни…

Тя упорстваше. Държеше на идеята си.

Казах не. Гласно и ясно. Пазех се от медицинската сестра.

— Солженицин няма яйцеклетки и не може да бъде оплоден от папата, нито пък обратното, това е лудост.

Гледах с крайчеца на окото си медицинската сестра, исках да й се харесам.

— Освен това Солженицин и папата са от различни религии. Ще се сджафкат по въпроса каква религия са създали, дори чудото да станеше.

— Но какво ще правим, Пол? Това не може да продължава, твърде хубаво е. На Чичи ще му писне да плаща за клиниката и рано или късно Кристиянсен ще откаже да сътрудничи. Няма да можеш да караш дълго с тази диагноза, всеки ден условията да те признават за откачен стават по-трудни заради инфлацията.

— Вярвай в мен, Алиет. Ще успея. Ще се чупя наистина, ще те отведа далече, ще бъдем неспасяеми, ще бъдем окончателни…

Магнетофонът ме записваше, полицаите бръмчаха, медицинската сестра имаше електронен поглед, мадам Ивон Баби все още чакаше в хотела, аз се намерих в Париж, посред нощ, по въздушен път, бях настанил Елоиз в бардака „Ла гут д’ор“ при северноафриканците, за да не бъда расист. Исках да разбера как се възползва от моето отсъствие. Бях приет от мадам Дора, директорката, която ме информира, че Елоиз се чувства много добре, правела като другите две антирасистки от заведението по четиридесет сеанса на ден, но пипнала болестта ченгета вследствие на нарасналото в Париж разпространение на въшките по вестниците. Наистина намерих Елоиз в прекрасна форма, почна да ми говори за шпионски вестници, които прелитат над нас непрекъснато и записват нашите мисли за ЦРУ и КГБ, но изведнъж нададе слаб вик и какво да видя? Едно ченге изпълзя от женския й орган, където беше влязло, за да я глоби. Другото момиче, Нора, се чешеше непрекъснато, сърбеше я, защото ченгетата се бяха закачили по космите й, за да бъдат готови за действие. Имаше и такива, които лазеха по стените, но нищо не можеше да се направи, защото искането бе да се дезинфекцират курвите, а не ченгетата. Имаше едно момиче Лола, на което бяха счупили две ребра в полицейската кола, до такава степен беше година на жената. Имаше едно огромно ченге, гигантско, седнало на канапето с цялата сила на пазител на реда, което се беше събуло и криеше бадеми в обувките си, когато се чу нещо като пиукане, гигантът на реда погледна в обувката и какво да види? Друго ченге, съвсем мъничко, се опитваше да го ограби, беше се спуснало от тавана в обувката и за малко да бъде прегазено, гигантът на реда го вдигна, поскара му се проформа и го сложи в джоба си и двамата си тръгнаха, като ме нарекоха параноик, защото това не съществува.

Доктор Кристиянсен ми каза, че имам нова криза на реалност с нормалната за такива случаи тревожност и ме посъветва да отложа срещата си с мадам Ивон Баби.

Чичи Макут ми позволи да продължа престоя си в Копенхаген, колкото е нужно, въпреки мангизите, за които щеше да се бръкне. Знаех, че прави това не от грижа към мен, а заради паметта на майка ми, така че нищо не му дължах.

Имах трудности с хронологията, както сигурно сте забелязали, стигнах чак до децата катари, размазвани в стените на Алби, и всякакви видове кланета на невинни, които са ставали къде ли не и не можеха да послужат за създаване на оригинална творба.

В Дания електрошоковете са изоставени като метод за лечение от действителността и само ми сложиха свръхдози невролептици.

Страхувах се от доберманите в градината, които са опасни даже за кучетата.

Светът сдържаше дъха си в очакване и тъй като този дъх не стигаше до мен, дишах по-добре. Нямах новини от мадам Ивон Баби.

Получих разрешение да напускам клиниката за един час всеки следобед и го използвах, за да отскоча до Барселона и да се включа в интернационалните бригади. Но като пристигнах, изживях шок, защото неконтролирани елементи бяха изровили мумиите на монахините от гробището на един манастир и ги разхождаха на карнавални колесници, за да демистифицират атеизма. Почти не очаквах подобно посрещане, затова започнах да вия и тичешком се върнах в клиниката.

Все още бях в плен на хуманните си стремежи, с надежда за благородно потекло и ужас от спермата. Всяка сутрин телеграфирах на професор Уол от САЩ — изследователят, който създаде изкуствен ген с гаранция за липса на произход. Телеграмата, в която се интересувах за неговия питомец, не изпращах.

Доктор Кристиянсен отново ме подложи на халоперидол и халюцинациите ми, без да изчезнат напълно, приеха по-малко мъчителна за всички форма.

Разрешиха ми да посетя концерт на квартета Мьорк и в началото всичко вървеше много добре, но по средата забелязах, че виолончелото видимо дебелее пред очите ми и внезапно се пръсна, а от него излезе котило мандолини и Бог знае защо не малки виолончелчета, както го изискваше логиката. Те всички крещяха: Татко, помощ, не искам да се раждам, помощ!, и след това ченгета с палки започнаха да летят на облак из залата и да се скупчват около мен. Започнах да вия от страх, защото имаше за какво да се упрекна — бях паркирал колата си на забранено място.

* * *

Бях в това състояние, когато Чичи Макут се обади от Копенхаген. Казали му бяха, че се влошавам, и той дошъл специално, за да ме види. Изглеждаше по-стар и по-отсъстващ от последния път. Още повече приличаше на себе си. Той седна до мен с пура между устните, без дори да си свали шапката и мантото, както правеше понякога даже у дома си, може би, за да се успокои, да се убеди, че не е у дома си, а само се е отбил.

— Не си много добре, а?

— Съжалявам, че ти струвам мангизи.

— Няма значение.

Изглеждаше искрен. Беше син на артисти.

— Май си завършил нова книга?

— Голям праз!

— Ти си много талантлив.

— Изглежда е наследствено.

Смучеше пурата си.

— Имаш чудесен отзив от критиката.

— Не аз имам, а моята книга. Може да си голям мръсник и да пишеш хубави книги.

Изобщо не реагира. Невъзможен, далечен, самият себе си от толкова време, че това не го плашеше. Някак се беше нагодил.

— … понякога кървя, но то е, защото лесно се наранявам при писането.

— Признавам, че често ме душеше гърлото, докато те четях.

— Естествено, заради питона.

— Говоря ти за новата.

— Мислиш ли, че ще ме… разкрият?

— Е, та? Не виждам от какво се срамуваш. Не сме в Средновековието. Ти и аз сме една кръв.

За момент ме обзе надежда. Но той нямаше да признае. Омръзнало му беше от отговорности.

— Какво значи това?

— Едни и същи баба и дядо по майчина линия. Я ме погледни.

— Няма смисъл да те гледам. И тая ти физиономия е правена в телевизията.

Засмя се.

— Видя ли, нали ти казах, че си с ума си.

Не знам защо го наказвах през цялото време. Може би защото се налага да се задоволяваме с псевдото. Истински виновният блести с отсъствието си. Тогава се търси някой по-достъпен.

— А сега, Чичи, кажи: „След всичко, което направих за теб…“

— Нищо не съм правил за теб. Ако съм направил нещо, то е заради майка ти…

Стиснах юмруци. Увърташе го, мръсникът. Предпазливо се държеше на разстояние, недостъпен за любов.

В края на краищата това е епоха на посредници. Мисля, че нямаше да ми е толкова необходим, ако бях вярващ. Щях да наказвам някой друг.

Бях сигурен, че са спали заедно.

— Не ми дължиш нищо.

Той стана, тъмносиньо пардесю, сива шапка.

— Никога нищо не съм правил за теб — повтори иронично, двусмислен докрай и както винаги.

Това не беше вярно. Следването в Харвард, бараката в Лот, понякога пари… Извинението му беше, че не желаел да ми помага твърде много, за да съм самостоятелен в живота.

Една вечер, в Париж, се беше качил да ме види. Бях вече двадесет и седем годишен и не пестях ругатните. Всичко прехвърлях върху обществото. Аз самият не се преследвах, обществото ме преследваше. Мислех, че така ще престана да бъда генетичен, атавистичен, психологичен: ставах социологичен. Но тъй като не съм способен да сторя зло дори на някой класов враг, не ставах за нищо. Само виках.

Чичи Макут беше ходил тогава в Амстердам и се върна оттам с наръчник „Как се правят бомби вкъщи с продукти от първа необходимост“ или нещо такова. Той впрочем се качи при мене в своята къща на шестия етаж. Беше ни дал две слугински стаи след моя брак с Ани, когато на двадесет години пристигнахме в Париж.

Хвърли книгата на леглото ми.

— Вземи този учебник. Прави бомби. Убивай. Унищожавай. Всичко да гръмне, така ще докажеш, че истински вярваш. Но прави нещо! За бога, престани да жестикулираш.

Чувах санбернарите да лаят в градината на клиниката. Санитарят влезе и ме накара да глътна редовния си плъх в пет часа.

Чичи Макут държеше вече дръжката на вратата. Беше дошъл да ми даде малко човешка топлина и си беше свършил работата.

— Чакай! Бих искал да те помоля за нещо.

— Какво е то?

— Жест на любов.

Никога не беше чувал такива думи от моята уста. Стана неспокоен. Наистина бях зле.

— Пол, знаеш, че те обичам много. Но жестовете, знаеш…

— Един жест на любов е много повече от жест.

Беше ми казал веднъж: „Ние сме едно семейство на големи руски истерици по майчина линия“. Но ми беше все едно. Знаех, че изпитва към мен скрита нежност. Не можеше да бъде другояче.

— Бих искал да препишеш с ръката си началото на моя „Животът пред теб“. Началото, произхода. Генезисът на творбата…

Каза много спокойно, като че ли идеята не беше така налудничава:

— Не мога да направя това, момчето ми.

— Продължаваш ли да отричаш?

Повдигна рамене, с ръце в джобовете.

— Нямам нищо за отричане. Имам един син и това не си ти.

— Няколко страници, първата глава, не е много…

— Не искам да окуражавам твоите фантасмагории, малкия. А даже не съм и сигурен, че не ми се подиграваш.

— Само първата глава. Произходът на това, което съм, на това, което изтърпявам.

— И дума да не става. Това е нездраво.

В три часа сутринта бях в реанимацията. Бях погълнал туба тетромазин.

Той преписа цялото начало в една черна тетрадка. Но го направи по молба на доктор Кристиянсен и по причина на „състоянието му“ и „за да не се чувства отхвърлен“. Това вече нищо не означаваше. Това не беше жест на обич, а част от психиатричните грижи, които получавах.

* * *

Не ме пускаха вече в града. Но се разхождах всяка сутрин в малката градинка, санбернарът ми ближеше ръката, вече не се страхувах от доберманите: въпреки името им, това са само кучета. Понякога следобед постъпвах в Чуждестранния легион, за да се калявам. Имаше земетресение в Турция и плаках от облекчение, защото това беше природно бедствие и аз нямах никаква вина за него.

Преживях ужасен момент, когато дойдоха аржентинските полицаи да ми отрежат дясната ръка, за да установят със сигурност моята самоличност с помощта на отпечатъци от пръстите ми. Имаше толкова мъртви по време на уличните битки, че оставяха телата им и се задоволяваха да отрежат по една ръка и да я занесат за проверка на самоличността в централната картотека.

Сигурно отдавна са ме подозирали, че съм в основата на събитията в Чили. Но д-р Кристиянсен им попречи да влязат, защото психиатричните клиники са светилища и се ползват с правата на екстратериториалност. Преследваните личности могат все още да намерят убежище там. Но имаше и отвратителни, гадни подигравки и оскърбления на паметта ми. Чилийската политическа полиция се казва ДИНА. Дина беше името на майка ми. Става дума, разбира се, за съвпадение и не претендирам, че полицията на Пиночет е избрала това име, само за да ме изтезава. Просто споменавам една реалност, цитирана хиляди пъти във вестниците, но фактът е, че така по недостоен начин името на майка ми се смесва с ужаси и низости, които са ми нетърпими. Понасям ги само благодарение на химическите продукти от първа необходимост, но те действат върху мен и нямат никакъв ефект върху Чили.

Високопоставени приятели ми се обадиха, че са се опитвали да направят конференция на високо равнище, за да ме оставят на мира. Но високото равнище липсваше.

Понякога Алиет се изплъзваше, изчезваше под действието на натиска, който упражняваха върху нея ЦРУ и КГБ. ЦРУ и КГБ бяха навсякъде и непрекъснато чувах бръмчене на ченгета.

Не се залъгвам. Зная, че се ограждам от нашите престижни образи, за да не потъна. Защото най-разкъсващата тревожност е безименна: неизбежност, която никога не се превръща в осезаем ужас. Сърцето прескача етапите и се втурва срещу най-лошото, за да свърши с него. Но неизвестността се изплъзва заднешком и ужасът ми се увеличава, докато я преследвам. Опасността отказва да се назове и да излезе от отсъствието, което всеки предмет подчертава със съучастническата си неподвижност. Тогава трябва на всяка цена да посоча законна причина за моя безименен страх: оприличавам го на разлагащо се тяло след изтезания, оприличавам го на мутрата на Пиночет — физиономия на касапница. Трябва ми човешко изтезание. Отрязани ръце, КГБ, ЦРУ, черни руини летят на помощ и всички наши престижни образи узаконяват страха ми. Той престава да бъде неназоваем, получава име. Хитрост на хиена, която се храни, за да се страхува по-малко. Най-накрая тревожността получава оправдание. И ставам като всички. Започвам даже да процеждам, да се питам дали не изработваме системите си на жестокост, за да овладеем ужаса. За да се освободим от страха. За да създадем състояние на нечувано полицейско насилие, което да бъде изцяло човешко дело. Ще убегнем от това, което се прицелва в нас непрекъснато със своята неизвестност и с все по-близката си подмолна неизбежност. Облекчението ще настъпи, ще има завършеност, празнуване, дори сигурност. Боря се, крещя, викам за първа помощ да ми помагат трупове — добри самаряни, и престъпления. Те прогонват със заклинания неизвестното, имат човешко име и докато гледам материалната им очевидност, забравям това, което не е заплашителност.

Бих искал да окача на стената портретите на нашите велики гонители, за да имам винаги пред очите си източниците на ужас, който може да се отдаде на нещо.

Заковах над леглото си икона, за да конкретизирам. Той се навежда към мен и докосва мокрото ми от пот чело.

— А защо не го напишеш? — шепне той. — Би било жалко, Ажар, да изпаднеш в такова състояние, без да извадиш няколко страници…

Но той не е тук. Това е само снимка, която държа на нощното си шкафче от злопаметност. На перваза на прозореца малки лилави сатрапи, напоени с кръв, се целуват и гукат.

Често разпознавах Ани до себе си, но знаех, че това е само познатото ежедневие, което ожесточено се съпротивлява и иска отново да спечели. Познатото ежедневие се вкопчваше в мен, щипеше ми на очите, душеше ме за гърлото, хващаше ме за онзи орган и ме караше да поглъщам по сто и петдесет капки халоперидол дневно, за да попречи на опитите ми за бягство. Не се спираше пред никаква жертва, хвърляше бомби и царуваше над планини от трупове, с лула в човката и автомат в ръката. Познатото ежедневие се казваше Калашников и не пестеше мунициите. Имаше възможности за бактериологическа война и разрушаване на защитния озонов слой, за да улесни достъпа до Отца — с цел взаимно унищожение.

Все пак, въпреки че бях тайно засегнат, и аз като Плюшч, от „реформаторски, месиански тенденции“, според диагнозата на съветските психиатри, противници на СССР, не бях подложен на инсулиново лечение с успокоителна кома. Д-р Кристиянсен ме насърчаваше да пиша по девет-десет часа дневно, за да намаля дозите реалност, като ги изхвърлям. Казваше, че литературата била за мен оздравително очистване. Аз го направих и той малко по малко спря всички други лекарства.

Сътрудничех, защото у всички доброволни емигранти има тайна надежда за завръщане, а печално известен факт е, че дори най-решителните шизофреници често се съгласяват да се върнат.

Пишех. Пиша. Сега съм на седемдесет и седма страница от ръкописа. Хитрувам, разбира се. Не говоря нито за…, нито за…, и най-вече не за…, защото това би било членоразделен признат език, който увековечава и запушва излазите и спасителните изходи, слага на липсващите прозорци решетки, които се наричат сигурност.

Вземете например бластовачката. Това е основен елемент на трансплантацията на Сако Ванцети и не означава нищо. Следователно има надежда. Отсъства познатият ежедневен смисъл, така че има шанс за нещо.

Ще завърша книгата си, защото празните места между думите ми оставят шансове.

* * *

Бях малко по-добре. Научих, че специалната пратеничка на света не е дошла в Копенхаген, че това са само моята тревожност и моите фантасмагории, и писах на мадам Ивон Баби писмо, в което се извинявах, задето я бях обезпокоил за нищо.

Понякога страдах от държавни мъже. Тогава посещавах един прочут сънародник, който идваше при д-р Кристиянсен, за да се лекува. Беше бивш министър, който имаше още бъдеще като човек на миналото. Страдаше периодически от страхове, които д-р Кристиянсен наричаше неговата „менструация“. Имаше случаи, когато изгниваше и се превръщаше в прах, щом около него нещо се раздвижеше. Струваше му се, че всичко е минирано, кухо, разядено отвътре и при най-малкия полъх ще се разлети на прах и ще престане да съществува. Много се влоши след Португалия, защото нищо не бе разбрал от спектакъла. Отказваше да се къпе, защото прахта в контакт с водата става на кал. Около него трябваше да се стъпва на пръсти, с притаен дъх, за да не се срути и сам да се разпилее на прах. Ако го слушаш, в това негово състояние около особата му трябвало да се постави армията и полицията, за да не може никой да се приближи и да общува с него. Медицинската сестра трябваше да го увива в бинтове като мумия, за да го успокои и да го убеди, че няма да се пулверизира, да му помогне да се почувства плътен. Но неговите кризи никога не траеха дълго, защото проучванията на общественото мнение го успокояваха по отношение на доверието и доверчивостта, които вдъхваше. Тогава значеше, че съществува наистина, солидно.

Казва се господин де Пюси и добре изглежда в очите на избирателите и масмедиите, а на екрана при добро осветление създава впечатление за живот. Остава му още известно време и това е всичко, което иска.

Всеки път, когато го виждах, имах желание да кихна, за да го уплаша. Но ако кихна, ще сложат друг на неговото място, а аз ще бъда разкрит и заподозрян в реформаторски и месиански стремежи като Плюшч.

Знаете ли, че в Осло Норвежката академия търси някой глухоням без ръце и крака, който няма никакъв принос към историята на нашето време, за да му даде наградата за мир?

Господин де Пюси ни посрещаше — често говоря за себе си в множествено число — в пълна неподвижност, впрочем пълна с музеи и шедьоври. Имаше купища други предмети около него, но бях натъпкан с успокоителни и не се страхувах. Не казвам, че всички предмети са скрити тигри, които ще скочат отгоре ми. Не го казвам, защото реших да бъда дискретен и предпазлив. Желая да се върна отново в департамента Лот, далече от света. Като болен, там се чувствам по-добре, отколкото тук.

— А, господин Ажар, ще ни дарите ли с нова книга?

Ще ни дарите, представяте ли си? Аз съм сочна круша, която живее само за тяхно удоволствие.

— От доста време сте тук, господин Ажар…

— Да, пиша. И наблюдавам. Лекуват ме, ако щете, но това е, понеже имам нормално поведение и когато съм навън, се забелязва. При лудите съм, за да се науча да бъда като всички. Така поне в Париж ще ми върнат шофьорската книжка.

Току-що бях работил над мадам Роза, защото не исках вече да я изоставям. След „Животът пред теб“, тя ми беше станала като майка с мозъчната си склероза. Току-що бях изкатерил шест етажа без асансьор, за да бъда с нея в жилището й, и още бях запъхтян.

— Внимавайте! — изкрещя господин де Пюси. — Задържайте дишането си, дявол да го вземе! Духате ме! Ще ме издухате като прах.

— Не съм длъжен да се съобразявам с вашата конституция^[6] и вашите институции — отговорих — и отказвам да сдържам дъха си, за да продължава това. Ние, левичарите, ще срутим всичко с дъха си, това е известно.

Алиет постави нежно ръка на рамото ми.

— Не говори такива неща, Алекс, ще се уплашиш.

Господин де Пюси се смая.

— Вие сте от левицата? — попита той с глас, пълен с уважение, защото беше от десните и имаше нужда от моите услуги.

— Не съм политик, като се има предвид, че не съм от управляващите. Не съм и мизантроп. Сред шизофрениците няма мизантропи. Такова нещо не се е виждало. Те са такива, каквито са, от любов. Неспособен съм на омраза, защото кухите репи, от чийто вид съм, не мразят никого.

Бях толкова развълнуван от хуманистичните си мисли, че господин де Пюси започна да отделя облаци прах. Виждах ги ясно, което доказваше, че той е още по-луд, отколкото мислех.

— Извинете ме — казах, защото не трябва да им се противоречи.

Добавих, за да променя темата:

— Май ООН ще обяви година на лайното, изключвайки евреите, разбира се.

На лицето му се появи израз от типа „всичко разбрах“.

— А, нихилист?

Не протестирах. Това беше напълно погрешно, разбира се, напълно фалшиво и ме прикриваше добре.

— Извинете, но имате петънца от еврейско изтребление по ръкава — казах и вдигнах ръка, като се правех, че ще го изчистя.

— Да не сте ме тръкнали — изписка той. Вътрешната му криза вероятно беше изострена до крайност, защото започна отново да изпуска параноични прашни облачета. — Не ме докосвайте, престъпно деяние такова!

— Няма нищо, дори не сме започнали да играем — изстрелях аз грубо, защото е чудесно да видя някой, който е още по-уплашен от мене. Това успокоява.

— На помощ! — промълви той, защото знаеше, че и да вика е все същото.

— Долу фантетата!^[7] — предложих аз, за да прехвърлим всичко на чужд гръб и да спасим честта.

— Никога не съм стъпвал в Уганда! — заяви той и казваше истината, защото каква полза да ходи, така е навсякъде.

— Ще ви го сервират за закуска! — обещах му, защото като сме я докарали дотук, не се вижда разлика между апокалипсиса и лайката.

Но тъкмо тогава забелязах какво става в един ъгъл на стаята, встрани от нас. Нини се опитваше да прекара Ажар. Нини, както името й сочи, не може да търпи литературно произведение, в което да не се навре. Надеждата е смърт за нея. Нини се опитва открай време, и все повече, да прекара всеки автор, всеки творец, за да бележи творчеството му с небитие, провал, отчаяние. Благовъзпитаните хора я наричат Нихилет, от чешкото нихил, нихилизъм, но ние я наричаме Нини, с главна буква, защото се бои до смърт от омаловажение. В момента на килима тя се опитваше да се заплоди от Ажар, за да му роди деца от небитието.

Ажар се бранеше като лъв. Но с Нини човек винаги се чувства изкушен да се отдаде, за да стигне след това дъното на небитието, там, дето се намира покой без душа и съвест. Единствената възможност на Ажар да се отърве беше да докаже, че не съществува, че е псевдо, сапунен мехур, че му липсва напълно човешка същност, достойна да бъде заразена от Нини, защото небитието никога не чука небитието, по технически причини. Или напротив, да намери после на бойното поле нещо истинско и добре опазено, искам да кажа добре скътания, безстрашния и безукорен рицар Баяр д’Обреопазен срещу Нини маймунския задник. Защитен от всяка кухост и празнота, където Нини се крие, за да снесе яйцата си, които завладяват всичко с развалата на небитието. Държах ръката на Ани в моята като в най-старите любовни снимки, които никоя ложа не е успяла още да разложи. Мислех за всички, които се обичат, а Нини се гърчеше на земята от жестоки колики и не успяваше да удари на кухо в прословутата мрачна и кънтяща цистерна, в която всегрядущият живот бие на умряло.

И този път се отървах. Нямаше да е за последно. Между живота и смъртта съществува борба на литературни похвати.

Бях раздразнен, защото Чичи Макут вече не идваше да ме вижда, не ми се обаждаше по телефона, от Париж ме преследваше неговото безразличие. Казах на Ани, но това момиче от Лот издържаше на всичко. Имаше много здрав семеен произход.

— Зает е.

— Знам, че е зает от главата до петите. Зает със самия себе си. Би могъл отново да се включи в Съпротивата, нали? Сега е моментът. Но нито дума, нищо. Мога да пукна.

— Той много те обича.

— Приказки. Въобще не разбирам за какво ме упреква.

— За нищо не те упреква.

— Да, не го интересувам.

— Говориш му неприятни неща всеки път, когато го видиш.

— Опитвам се винаги да говоря обратното, та дано успея да изразя нещо истинско.

— Но той много добре разбира това, винаги те е окуражавал да пишеш, да създадеш литературно творчество…

Повтарях, преливах от пусто в празно, литература заради самата литература.

— Говоря обратното, за да се опитам да кажа нещо истинско.

— Да, но тъй като той не говори така и дори мисли, че опакото е като лицето, трябва да успеете да се разберете. Ако ти говориш наопаки, а той направо, не виждам какво ви пречи да се разбирате.

— Изобщо не искам да ме разбира. Не го искам от никого. Само това ми липсва. Няма смисъл да казваш гадости.

— Но какво искаш от него тогава?

— Нищо.

Лъжех, но недостатъчно, за да съм убедителен. Тя се усмихна.

— Карате ме да се смея, вие двамата. Ще кажеш: баща и син.

Тогава избухнах:

— По дяволите, забранявам ти да говориш подобни глупости!

— Не можеш да ми забраниш да говоря глупости. Година на жената е. Ние имаме същите права като вас.

— Ако този тип наистина беше мой баща, щеше да е, без извинения, мръсник. Не се постъпва така с един мъж.

— Какво? Какво ти е направил?

— Нищо. Зная. Не ме е направил и не ме е осиновявал, когато съм бил на дванадесет години. За нищо не може да бъде упрекнат. Но именно това твърде много ми натрапва. Своята безупречност. Не съществува безупречност. Някъде, в дъното на същността си, той е мръсник. Безупречните хора не познават себе си.

— Не мисля, че не се познава. Винаги изглежда малко тъжен или малко ироничен.

— Ироничен през 1975? Трябва да си голям мръсник.

— Сега сме 1976.

— Същото нещо.

— Не започвай пак, Пол. Котенцето е мъртво. Не можем да го съживим. Нито ти, нито той, нито никой.

Замълчах. Тя имаше право. Всички котенца умират, защото порастват.

Научих от д-р Кристиянсен нещо неочаквано. Научих защо Чичи Макут идваше да се лекува в Копенхагенската клиника.

Не било заради пурите.

Било, за да се отърве от писането.

Смаях се. Мисля, че това беше едно от най-малките учудвания. Бях се излъгал. Не бил показен литературно съблазнителен курвенски донжуан. Бореше се да бъде истински. Имаше моите стремежи. Искаше края на утопията.

Поупорствах още малко. Казах на Ани:

— Това презрение, което изпитва към марихуаната, дрогата, алкохола… На никаква цена не иска да се почувства различен, откъснат от себе си. Егомания. Алкохолът или наркотикът, виждаш ли, биха го направили различен, друг човек, а това по никой начин… Той се обича страстно и избягва всякакво раздвояване.

— Никога нищо не съм разбирала от вашите отношения — каза Ани. — Те са кръвосмесителни.

Понякога продължавах да изпитвам доста жестока тревожност. Доктор Кристиянсен казва, че това не е тревожност, а напрегнатост, но мисля, че казва това, за да ме успокои. Тогава Алиет ставаше и отиваше да погали някой стол, маса, стените, за да ме успокои и да ми покаже, че са добри кучета, ежедневни и близки, и няма да се нахвърлят върху мен, за да ме сдавят.

Столовете особено ме плашат, тъй като техните форми внушават човешко присъствие.

* * *

На следващата сутрин неочаквано с целия си ужас се сбъдна най-скъпото ми натрапчиво желание. Но аз съм напълно невинен, като се има предвид патологичният ми характер.

От Париж ми се обади моята издателка.

— Ажар, имам добра новина за вас. Една специална пратеничка на света, мадам Ивон Баби, ще дойде специално в Копенхаген, за да ви интервюира.

Трябваше ми време, за да разбера.

— В Копенхаген? Но аз мислех, че съм в Бразилия, самият аз го четох във вестниците.

— Чуйте, Ажар, Бразилия е много далече, ще ни струва скъпо. Не върви Ивон Баби да хукне чак в Бразилия, където не сте нито единият, нито другият.

Крещях с всички сили, защото в една художествена творба е необходимо главният герой да бъде поддържан без грешка.

— Отказвам! Какво, да не сте се чалнали? Ще пристигне в психиатричната клиника, за да ме интервюира? Давате ли си сметка?

— Слушайте, скъпи мой Емил, престанете да се правите на глупак. Вие не сте „психиатричен“, както казвате. Вие сте политически.

— Политически? Аз?

— Добре, добре. Вие не сте „психиатричен“. Вие сте политически. Имате досие в разузнаването. Убили сте котенце, когато сте били на четири години.

Щеше да ми призлее. Те знаеха.

Причината не беше Аушвиц, кланетата, мизерията, страхът, Пиночет, Плюшч; беше котенцето.

Психоаналитиците понякога наистина са ужасни мръсници.

— Не искам да я приема!

— Много добре, но трябва да ви кажа какво се говори почти навсякъде в Париж.

— Какво?

— Че някой друг е написал или ви е помогнал да напишете вашата книга.

Това ми нанесе ужасен удар в онзи орган. Рухнах, наистина рухнах, разпаднах се, посъвзех се и нададох страшен вик от болка, възмущение и ужас…

— Не аз? Не аз? Не аз? Кой тогава?

— Арагон, Кьоно. Даже казват, че не съществувате.

Задушавах се. Така бях уязвен в авторското си честолюбие, че за да спася честта си, бих убил сто котенца, без дори да забележа.

— Е, добре, да дойде онази журналистка. Ако трябва ще ида на летището с цветя.

— Не прекалявайте. Трябва да останете верен на вашия герой, Ажар.

— Какъв герой?

— Вашият.

Не знам защо внезапно се сетих за Чичи Макут с истинско отчаяние. В Хаити имат всемогъщи магьосници. Известно е. Изгнивате си на място.

— Вече има легенда за вас, Ажар.

— Каква легенда?

— Известна тайнственост, нещо като престъпление, може би терорист, опак човек, мръсник, сводник. Имате легенда, трябва да я запазите. Това се нарича редакционна реклама. Тя е най-добрата. С пари не се купува, а се продава добре.

Чух се да казвам отнякъде, много далече от мен, защото може би беше някой друг.

— В Хаити, в страната на Чичи Макут, имат всемогъщи магьосници, които могат да направят от разстояние всичко с вас чрез недостойни магьоснически похвати, като например топлийка, забита в оня орган, на снимка, където сте си вие същият, но беззащитен.

Чух се още да казвам от много далече, като от Хаити:

— Как върви продажбата? До колко екземпляра стигнахме?

— Тридесет хиляди — каза тя и бях малко разочарован, защото все пак…

Тази нощ бях цъфтяща портокалова градина в Тунис. По принцип винаги съм искал да бъда портокалова градина, която цъфти, но прекъсва цъфтежа преждевременно и не дава плод.

Бранех се, както можех. Любимият ми автор е Ханс Кристиян Андерсен.

Разбирах обаче, че не съм в състояние да се защитя сам, и бях взел адвокат, защото знаех, че това, макар че беше невъзможно да се каже какво точно, може да стане всеки момент — имам предвид множеството обвинения, които могат да се формулират. Бях избрал господин адвоката Фернан Боса, който ми вдъхваше доверие, защото никога не го бях виждал, но се наложи да се разделя с господин адвоката Боса, защото казваше, че не съм бил обвинен в нищо. Той е една от най-моралните личности, които съм срещал, деморализиран като мене и не би трябвало да пипа с меки ръкавици.

Бях взел друг адвокат, след него друг, но те всички се отказваха. Никой не искаше да поеме защитата ми. Някои бяха сигурни, че не съществувам и се страхуваха за хонорара си. Други знаеха, че съществувам и ми казваха, че имам нужда не от адвокат, а от психиатър. Писваше им — моите истории с котенца минаваха всякаква граница.

Един дори ми беше казал, че не може да пледира, защото отпечатъците от пръстите ми били навсякъде в обществото.

Госпожа Ивон Баби щеше да пристигне на другата сутрин. Лежах в тъмното и се чудех какво да правя. Чувствах се притиснат отвсякъде, констатиран, затънал в такава автентичност, че чувах вече от всички страни чаткането на сабите, които щяха да ме накълцат. Действителността витаеше наоколо, а накрая беше смъртта. По едно време си бях изфабрикувал двадесет фалшиви лични карти, за да се опитам да се изплъзна от смъртта.

Не исках да бъда известен, исках да живея незабележимо. С някаква жена в някое незнайно кътче, неизвестно къде на село. Исках неизживяна дотогава любов, небивало семейство, да бъда заобиколен с непознати за мен човешки същества, които може би ще успеят да построят един изобщо невиждан свят.

Изпитвам страх, докато пиша това. Страхувам се от господин Министъра на Вътрешните работи. Всички министри на вътрешните работи най-накрая проникват във вас, във вътрешността ви.

В осем часа сутринта моят нов адвокат ми позвъни от Париж.

— Вашият издател ми каза, че сте щели да дадете интервю за обществеността.

— Да.

— Мислех, че искате да останете анонимен.

— И аз мислех така.

Той каза строго:

— Ажар, вие сте двусмислен.

— Не съм двусмислен. Наследствен съм, а това означава триста зора, за да се изплъзна от авторите си. Стига вече с тази неотменимост на гените. Не сте ли чели във вестниците, че съм колективно произведение?

— Искате ли да бъдете известен — да или не?

— Не! — изкрещях аз. — Абсолютно не! Но ако не се представя, ще продължат да казват, че друг е написал книгите ми! Това не мога да понеса!

— Полицията веднага ще ви спипа! Между Франция и Дания има договор за екстрадиране, не забравяйте!

Обля ме студена пот. Не си спомням вече какво съм говорил на тоя, но може би е вярно.

Бях пребледнял. Напразни са били лъжите ми, симулирането; че симулирам — виновният съм аз. Винаги аз. Няма ни най-малко съмнение в това. Доказателствата са налице. Отпечатъците от пръстите са тук. От хилядолетия.

— Вижте, господине, бях четиригодишен, когато убих котенцето. Оттогава минаха тридесет години. Не е възможно още да е в досието ми. Нали има давност. И вече почти не бия чекии кълна ви се.

— Ажар, търсете си друг адвокат. Отказвам вашия случай. Казахте ми, че вие сте поставили бомбата в „Дрогерията“, че вие сте извършили тридесет и две нападения над стари хора, че истинското ви име е Хамил Раджа, че сте направили аборти на жени, забременели от неизвестен Баща, че сте сутеньор, от паралелната полиция, че Бен Барка сте вие, че сте от ЦРУ, от КГБ, така че не ме вбесявайте с вашето котенце. Да не се докаже, че сте хвърлили и атомната бомба?

— Аз я хвърлих — признах твърдо, защото не можеше да има никакво съмнение в това, и той толкова се разпени, че успя да ме олигави по телефона от Париж до Копенхаген.

Мадам Ивон Баби трябваше да пристигне на обед. В десет часа сутринта Чичи Макут беше на телефона.

— Сега пък приемаш журналисти от Монд ли?

— Е, та? Само за тебе ли да идват?

— Моля те, за всеки случай не казвай, че си мой… племенник.

Винаги се колебае, преди да каже племенник. Защото какъв точно се пада синът на една братовчедка? Или пък…

— Защо? Срамуваш ли се от мене?

— За тебе е лошо. Ще пишат, че съм ти помагал.

Мегаломан. И то какъв мегаломан! Даже не можах да се изсмея, издадох едно хлъц.

След това също не се смях. Забравям, от време на време имам бели петна в паметта, за здраве и умствена хигиена. Но понякога е невъзможно. Когато написах втората си книга, намерих заглавие, което много ми харесваше: „Нежността на камъните“. Една вечер Чичи Макут се беше качил при мене не помня вече за какво. Понякога регистрира присъствие. Видя ръкописа.

— Да, свърших!

— Имаш ли заглавие?

— „Нежността на камъните“.

Стъписа се. В пълния смисъл. Сякаш беше глътнал нещо. След това се усмихна. Иронично. Защо не бях по-предпазлив?

— Това е много хубаво заглавие — каза натъртено и си тръгна.

Книгата отиде за печат. Коректурите вече бяха готови. Корицата също. Още се виждат на корицата и нежността, и камъните…

Бях си спокоен в Каняк. После видях през прозореца роувъра му. Излязох, стиснах му ръката. Даже се прегърнахме по руски обичай заради роднинството. Майка му беше рускиня и моята също. Поне това беше общото между нас.

Изглеждаше силно разстроен.

— Отивам в Испания…

Има хубава къща в Испания, където за десет години един път ни беше поканил с Ани.

— Казах си, чакай да се отбия.

Обядвахме.

— Книгата е вече отпечатана?

— Да.

— А корицата?

— Много хубава рисунка на Андре Франсоа.

Беше забол нос в салатата.

— Все същото ли е заглавието?

— Ами да, „Нежността на камъните“.

— Слушай, Пол, не знам дали знаеш или не… На мен лично ми е все едно… Но една от моите книги има това заглавие.

Изгледах го.

— Ти никога не си писал книга с такова заглавие.

— Не, но в един от романите ми има една млада американка, която пише роман със заглавие „Нежността на камъните“…

Имам всички негови книги. Мисля, че съборих нещо, ставайки, стол или нещо друго вътре и изтичах да проверя. Така беше. Страница 81. „Нежността на камъните“. И с ирония в контекста. Девойката, която пишеше, беше смотанячка.

Изтичах навън, скочих в колата си и се втурнах към Лабатид-Мюра, за да се обадя на мадам Галимар.

— Сменете заглавието. Не го искам на никаква цена.

— Но корицата е вече…

— Зная, зная.

Този мръсник бе чакал да стане много късно, за да ме предупреди. Искаше на корицата на моята книга да има белег от неговото влияние. Каква ирония!

— Слушайте, мадам Галимар, ако не смените заглавието, ще пукна.

— Добре.

— Как добре? Все едно ли ви е, че ще пукна? Така ще има един автор по-малко? Това ли искате да кажете?

— Искам да кажа, че съм съгласна да сменим заглавието. Но защо?

— Нищо не струва като заглавие. Напълно кухо. Курвенско задиряне…

— И какво заглавие искате?

Размишлявах. Повече не желаех да рискувам. Хаитянските магьосници са много хитри и Чичи Макут може би се беше промъкнал вътре. Пак щеше да ми пробута някоя своя идея. Подсъзнанието е пълно с Чичимакутовци. Там наистина са у дома си.

— Вие изберете заглавие. Не искам да знам.

Когато се върнах, той си беше отишъл. Ако я нямаше Ани, щях да се питам дали въобще е идвал. Може би този път моето подсъзнание ме беше спасило. И след това си спомних нещо: той ми беше внушил умишлено заглавието „Нежността на камъните“, за да остави отпечатъка си. За да има духовен син. За да ме компрометира.

Не бях повлиян от неговите книги дотолкова, че несъзнателно да му открадна едно заглавие. Той самият ми беше внушил заглавието.

Ани каза, че не е вярно. Че никога не ми го е внушавал. Но тази дъщеря на Лот не познава дяволските хитрости, на които са способни хаитянските магьосници.

Няма по-голям хаитянски магьосник от психиката.

Впрочем, той беше намерил вече в една от книгите ми белези на своето литературно влияние. В една от двете ми книги имаше пакет от цигари „Голоаз бльо“. В една от неговите също. Беше употребил думите „питон“ и „слон“, аз също. Думите „по дяволите“ и „лакомства“ — и аз също. И в двете си книги употребявам думите „уф“ и „литература“, той също. Използваме едни и същи букви от азбуката. Ето, под негово влияние съм.

Когато се беше обадил и ме беше помолил да не казвам на мадам Ивон Баби, че съм негов племенник, отначало мислех, че иска да ме предпази да не излъжа. Може би за първи път изпитваше срам. За останалото д-р Кристиянсен е категоричен. Сношенията с братовчедка не са кръвосмешение. Не можело да има порок от кръвна гледна точка. Нямало за какво да бъде упрекван.

— Няма да споменавам името ти, бъди спокоен.

— Казвам това в твой интерес. Забележи, рано или късно ще се разбере. Но по-добре е за момента да не се търсят много влияния.

Тук се разхилих. Наистина се разхилих.

— Няма. Никога не е имало. Ти винаги си съумявал да се държиш на разстояние.

Затворихме телефона, без да си кажем довиждане.

В десет часа отидох да видя д-р Кристиянсен. Натъпка ме с успокоителни. Датските успокоителни са по-успокоителни от другите.

Забравих да ви кажа, че д-р Кристиянсен умря през декември 1975 на деветдесет километра северно от Адис Абеба, оказвайки помощ в едно село, където имаше епидемия. Това не е истина, но аз ви го казвам, за да разберете, че беше действително добър човек и за да ви накарам да усетите възхищението, което изпитвам към него.

Когато нацистите наложили на датските евреи, защото те са навсякъде, да носят жълта звезда, крал Кристиянсен им заявил, че също ще се окичи с жълта звезда и така ще премине на кон през Копенхаген.

Това е една от причините, поради които се лекувам в Дания.

* * *

Когато мадам Ивон Баби пристигна, бях заобиколен от всичките си близки роднини.

Баща ми, който беше дошъл от Монтенегро, почина в Ница от пристъп на смях, който предизвика вътрешен кръвоизлив. Сигурно си е мислел за хубавата шега, която си беше направил с мене. Беше човек с най-силния, най-страхотния смях, който можем да си представим, защото се нуждаеше от цялата сила на смеха, за да омаловажава. Беше плешив. Освен това пиеше по тридесет аперитива на ден, без да говорим за останалото. След това беше способен да преглътне всичко. После пиеше алкохол за добро храносмилане. Когато избухнеше в смях, тичах да се скрия, защото с него винаги беше обратното и наопаки. Отначало гърмът, а после светкавицата. Майка ми също беше тук, за да посрещне пратеничката на обществеността, но няма защо сега да говоря за това, вече си послужих с нея. Беше и Алиет, която се беше предрешила като Ани и ни направи кафе за по-реалистично. Там беше също и Ажар, който приличаше на божа кравичка — метър и седемдесет и четири — и се опитваше да намери аварийния изход. Имаше червени пожарогасители и алармени сирени. Там беше и мадам Симон Галимар, която се прибавяше към очевидното, тъй като ми беше трудно да отричам пред издателя си, че съм експлоатирал майка си до последния й дъх, до последния й вик, за да напиша книга. Никой не можеше вече да отрича, че бях авторът в пълния смисъл на думата.

Моят дядо по майчина линия бил от рода на казаците богатири; грижливо пазех негова снимка като капитан на пожарникарите от славния град Курск. Пуснах си мустаци като неговите и винаги съм имал слабост към пожарогасителите. Дядо Иля бил закоравял играч. Животът му минал между картите и рулетката и всички хазартни игри, които човек може да си представи и на които бил направил списък, преди да умре. Майка ми разправяше, че когато бил полупарализиран, по цял ден четял този списък и го препрочитал, за да си достави още малко удоволствие, спомняйки си магическите имена на игрите като „очко“ или „скромно 21“ и както можеше да се очаква, последните му думи били: „Край на играта!“. Директор бил във Вилнюс на доста голямо петролно сдружение и проиграл капиталите на дружеството на рулетка в Сопот, на Балтика. Но те били дружно семейство и му се притекли на помощ, тъй като и дума не можело да става да приемат такъв срам. Били двама братя и четири сестри, едната от която е майката на Чичи Макут, и всички заедно се втурнали да помагат на черната овца. Една вечер те се събрали при него и посред нощ го завързали, отворили касата, за да инсценират обир, а после си отишли през прозореца и градината. Имали чувство за чест.

Полицията не закачила дядо Иля, но петролното дружество, въпреки липсата на доказателства, го уволнило. Тогава се заселил в Германия, където хванал бика за рогата — открил в Берлин салон за незаконни игри и печелел огромни суми, които бързал да проиграе в други нелегални салони. Оженил се за дълбоко вярваща еврейка, която тероризирал, обвинявайки я, че се моли за него в синагогата, с което разгневявала шанса му, защото шансът бил изцяло на страната на порока, понеже религията гледала на хазарта с лошо око. Дядо Иля бил експулсиран от Германия, тъй като подписвал чекове без покритие, за да плаща дълговете си; винаги плащал дълговете си, за него това било принцип. Озовал се в Монте Карло, където измислил печеливша комбинация. Имал бижутериен магазин в Ница и всеки път, когато губел всичко на рулетка, подпалвал магазина си и получавал застраховката. Печелившата комбинация се оказала доходоносна, но на втория път така добре запалил бижутерията „Маскот“ на улица „Бюфа“, че за малко не се задушил. При третия пожар застрахователната агенция проявила недоверие, към което се прибавила и голямата криза от 1929 и дядо Иля се оказал без пари за хазарт. Тогава дъщеря му, моята майка, отворила бижутериен магазин „О Рюби“ на улица „Франция“, също в Ница. Но тя никога не е подпалвала магазина, за да получи застраховката, тъй като под негово влияние се била изградила като дълбоко честна жена. Давала му по десет франка на ден за хазарт. Когато не можел да играе, дядо Иля пишел психологически драми на руски и принуждавал жена си да му ги чете на глас. Така баба ставала все по-религиозна и щом свършвала да чете, тичала в синагогата да се моли.

Дядо Иля написал на руски в Ница петдесет и три психологически драми, те щели да му донесат огромна слава, когато се върнел в Русия, след като болшевиките си отидат, а това щяло да стане всеки момент. Цялата бяла емиграция в Ница и белогвардейските шофьори на таксита в Париж — които били повече от две хиляди — имали същите идеи като Солженицин днес, но тогава ги считали за реакционери. Дядо Иля мразел жена си, не защото била еврейка, тъй като той, макар и казак, не бил антисемит, а защото я изтезавал. Колкото повече я изтезавал, толкова повече й се сърдел. Психологията го изисквала.

Често мисля за петдесет и трите драми, които Иля Осипович е написал и си въобразявам, че са гениални, за да му доставя удоволствие. Не го помня, затова го обичам много. Мисля също, че той е играел, за да загуби, защото не е можел да живее без драми.

Бил изцяло плешив, като баща ми, макар че единият бил югославянин от Монтенегро, а другият от Курск, от Русия. Моята коса пък е гъста, което доказва, че наследствеността може да се избегне.

Целият ми род по майчина линия имал нужда от драми. Една от сестрите на дядо ми се омъжила на седемнадесет години за млад мъж, който я заразил със сифилис през първата брачна нощ. Тя полудяла. Другата сестра, Олга, била изнасилена от един казак, точно както в „Червената кавалерия“ на Бабел. Руснаците винаги са имали вкус към драмите. Така че това, което останало от рода, свършило в газовите камери през 1943.

Извинете ме, че крещя, то е от липса на глас. Голямата драма на майка ми беше честността. Може би това е голямата драма на всички, защото ви оставя с малко шансове.

Имам доказателства за това. Майка ми беше живяла честно, честно беше отгледала три деца и умря нечестно от бавна церебрална склероза с отвратителни подобрения, в които съзнанието й се връщаше, за да страда още повече.

На двадесет години се простреляла с куршум в гърдите. Професор Кожин от Ница я спасил и така съм се родил. Аз съм другата й несполука след опита за самоубийство.

Не знам в кого майка ми е била влюбена и защо се бе простреляла с този куршум в сърдечната област. Мога само да гадая.

Чичи Макут й даваше месечно малка сума. Длъжен съм да го кажа.

У него има снимка на майка ми, когато е била на двадесет години. Това също съм длъжен да кажа. Пази тази снимка до снимката на генерал Де Гол. Трябвало е да го направи.

Баща ми бил директор на хотелите „Скриб“ и „Континентал“. Още срещам в Ница хора, които ме гледат с уважение заради легендарните му запои. Никой никога не го бил виждал пиян. На деветнадесет години започвал деня с половин бутилка сливовица.

Изостави майка ми без пукнат грош, но с легенда.

Когато вестниците пишеха, че Емил Ажар не съществува, че това било нещо изфабрикувано, те казваха истината. Заклевам ви се, че съм дяволски изфабрикуван и дори майсторски изпипан.

Всички сме деца, направени откъм гърба.

Мадам Ивон Баби попита:

— Как ви дойде идеята да пишете на ажарски?

Идеята не ми е идвала. Дадоха ми я. Без пари.

В лицея в Ница имах приятел, чийто баща беше алкохолик, а майката в приют за душевно болни. Приятелите го наричаха Жежен.

Колкото до мен, отидох да завърша лицей в Тулуза.

Жежен. Нали знаете алманаха „Вермо“?

Ето така откраднах от моя приятел идеята да пиша на ажарски.

Една вечер майка ми взела картонена кутия, която напълнила с няколко бижута и куп часовници, защото в „О Рюби“ продавала и часовници. И тръгнала пеш от Ница за Париж, за да ме види.

Намерили я да броди в полето по изгубени пътища, неспособна да говори.

Това продължи година и половина със загубване и връщане на съзнанието.

Тя ми казваше:

— Ти ще бъдеш писател като твоя…

Може би казваше като твоя чичо. Не си спомням вече.

Майка ми е датска дама, седемдесет и пет годишна, която си живее кротко в Бьорко, където отглежда породисти кучета и цветя. Има бели коси и много се смее. Ходя да я виждам много пъти на ден, особено откак съм в Копенхаген. Баща ми също е датчанин, далечен роднина на д-р Кристиянсен. Мисля, че истинският ми баща е доктор Кристиянсен и че аз също съм датчанин. Датчаните не са антисемити.

Послужих си с агонията на една дама, която не познавах лично, за да опиша агонията на мадам Роза в „Животът пред теб“.

Не искам да говоря повече за това, и затова говоря.

Виждам пред себе си Пол Павлович. Двадесет годишен е. Пише стихове под влияние на вътрешния си вик. Но зад този вик остава друг — и още, и още. Викът не можеше да излезе и се подуваше. Започваше да загнива. Викът не успява да се освободи и престъплението оставаше вътре. Животът продължаваше, престъпленията не се страхуваха от никаква конкуренция. Тогава крясъкът се превърна в Кралския орел на Андите, успя да се издигне и за първи път имах неприятности, защото се бях настанил на един покрив и не исках да сляза. Превърнах се в зеленчук, артишок, но не останах задълго артишок, защото му махат листата, отхапват го, той е хранителен. Същото, като да си поет: продължават да те отхапват.

За нервните депресии сега има литий. Има късметлии, които получават нервни депресии и си го знаят. Моята болест са ежедневното и познатото.

Станах питон, а после друга книга, за да бъда по-малко нечий. Но се овладях, взех се в ръце и дойдоха авторските хонорари. В мен се бореха двама души: този, който не бях аз, и този, който не исках да бъда. Но чувството ми за вина продължи да ми се налага със своята очевидност и наоколо всичко си продължаваше: ежедневно и познато. Започнах да измислям всеки ден лица, които не бях аз, за да достигна още малко по-далеч от себе си.

Копенхагенското интервю продължи два дена. Издържах с помощта на продукти от първа необходимост. Страхът, че ще ме разкрият, ще научат, че котенцето е завинаги мъртво и че съм подсъден, виеше в мен като папите на Бейкън в ледения блок. Мисълта, че за първи път в историята на човечеството бях уважен, интервюиран, закаченото пардесю в антрето, което не беше ничие, празните му ръкави със страшно и невидимо човешко присъствие, всички наши прародители, без да споменавам придобитите качества, абсолютното безразличие на Пиночет към мене и неведението му за огромната вреда, която му причинявах, смешната незначителност на моите крясъци, баналността на Ани, която сновеше с чаши кафе, сякаш спокойствието беше възможно въпреки заплахите, чиято ужасна природа не се поддава на формулировки — всичко това беше причина Ажар да тича и да търси пукнатина в действителността, където да се скрие, да избяга от вътрешната инквизиция, която измъчваше с вода, бургия и блъф, тъмен, дълбок и кънтящ блъф, който възпява в изкуството един всегрядущ свят.

Когато прочетох интервюто на госпожа Ивон Баби на цяла страница в „Монд“, то много приличаше на мене, което ми даде увереност, че съм й казал истината. Аз бях тъкмо това отсъствие на самия мен. Най-сетне съществувах, като всеки друг. Това толкова ме изплаши, че положението ми внезапно се влоши. Госпожа Галимар ме видя с нож за самоубийствени тенденции в ръка и много се изплаши. Благодаря й тук за нейната любезност.

* * *

Тук трябва да дам заден ход. Правя го с нежелание, откровено казано. Не посмях да напиша тези редове на мястото им в предишната глава, защото химически не бях съвсем наред. Правя от тях отделна глава в знак на почит към новото ми лекарство, чието име доктор Кристиянсен ми забранява да посоча тук заради медицинската етика.

И така, ще кажа всичко, защото в момента нямам скрупули и не съм толкова на себе си. Не искам да спестя нищо и на себе си, защото в това отношение съм самоук: опознах се без помощта на Чичи Макут и каквото зная за мен, не мога да си го спестя.

Това, което посочих за генеалогическото си дърво, съм го научил от майка си. Тя никога не ме лъжеше, защото много ме обичаше, а да лъжеш от любов е една от най-старите истини на оня популярен орган.

Не зная защо е стреляла в себе си. Но куршумът постоянно растеше в мене.

Принуден съм да кажа тук, че кръщелните свидетелства на Чичи Макут и на майка ми сякаш случайно останаха неоткрити. Оставили ги в Русия, при корена на злото, и напразно се старах да ги получа. Болшевишката революция, това велико прочистване, бе измела всичко. Така че никога няма да узная дали са били брат и сестра и дали е имало кръвосмешение. Несъмнено става дума за обикновен вътрешен слух: психиката и подсъзнанието имат змийски език. Клеветете, клеветете, все ще остане нещо и това нещо несъмнено съм аз. Чувствам се плод на непоносима и братска еднокръвност, която кръвта ми влачи от клане на клане. Тя умира от изтезание, едновременно е жертва и палач, терорист и тероризиран, премазан и премазващ. Разцепвам се на две като шизофреник, едновременно изтребван и изтребващ, Плюшч и Пиночет, и ме обхващат остри болести, „месиански и реформистки“, хуманитарни стремежи, с психиатри и химическа усмирителна риза. Обхванат съм от параноичното убеждение, че всички мъже са мои братя и всички жени — мои сестри, от което често не ми става. Дори за успокоение изисках от Алиет свидетелство за раждане от кметството в Каор — тоя е бащата, тази — майката, защото Чичи Макут е напълно в състояние да е направил и нея, за да банализира чрез повторението от баща на син собственото си престъпление към нас. Освен ако не е искал от край време да получи генетично, чрез предумишлено развъждане чувствителност до такава степен изпълнена с чувство за вина, уязвима и податлива, от която в семейството да се появи ново нежно литературно цвете, с хубавка криза на мистицизъм. Нямам следователно никакво доказателство и няма да съм аз този, който ще тръгне да дава под съд Господ или когото и да е друг невменяем, черпещ доводи от въображаемото му несъществуване. Няма смисъл да се подлагам на процедура за установяване на бащинство. Единственият резултат досега от този пореден процес е умножаването на адвокатите, които отказват един след друг да водят делото ми под претекст, че параноикът отива винаги при адвокат, вместо да иде на психиатър. Ако аз съм параноик (а това е най-малкото, което може да се каже), то е, защото светът е населен от хора, които не са достатъчно параноици, така че единствено потисничеството не е подложено на потисничество.

* * *

Всяка сутрин пусках в пощенската кутия на клиниката анонимно писмо без адрес и получател, въпреки че такъв не съществуваше и следователно беше свикнал с тези обвинения. Впрочем, бях научил от медицинските сестри, че не съм единственият тук, който страда от това състояние на липса. На първия етаж имало един световноизвестен писател, който се опитвал да създаде Бог на базата на художествени произведения. Лекували го от три месеца и понякога го срещах по коридорите в компанията на равин с бели чорапи, но се правех, че не ги забелязвам, за да не оставям у великия писател впечатлението, че го вземам за халюциниращ. Името на равина беше Шмулевич; майка ми често ми бе говорила за него, защото той бил от онази част от нас, която е изтребена, и мъдростта му била пословична на времето си. Бил посечен със сабя в Бардичев през 1883 година и беше дошъл в клиниката на доктор Кристиянсен единствено под въздействието на тревожността. Това е много лесно обяснимо и познато на всички, които са били изразходвани без икономисване: от миналите страхове винаги остават неконтролирани елементи, които продължават да вилнеят. Както казах, когато го срещнех в коридора, се преструвах, че не го виждам, от уважение към невролептиците, но веднъж той влезе в стаята ми и, възползвайки се от едно старо стихотворение на идиш (баба ми често го рецитираше, когато бях дете), ми каза с усмивка:

— Спи малютка, спи, мъничкият ми. На други места има други песни и от всяка от тях се раждат може би красиви светове.

Но аз не бях дете и нямах вече извинение. Знам, разбира се, че има няколко красиви вика — тези шедьоври, които непрекъснато хвърлят на боклука в музеите и библиотеките, не са ли те също такива писма до анонимното. Не съм малоумен и няма да ида да ги горя или да ги късам в името на истинския живот. Изчатках веднага в отговор на равина:

— Нямам нужда от вашите утешения и вашите обнадеждаващи хитрини. Факт е, че човечеството е единственият паднал плод, който не познава дърво. И единственото възможно решение е да приемем неговия паднал, провален, незавършен и осакатен характер, избягвайки да го забелязваме. Психиатрите са натоварени тъкмо с тази свещена мисия, каквато е борбата с прекалено ясното съзнание. Ето затова съм тук. Тук, господин равин, е карикатура на другаде. Малко ми е трудно да го приема. Но ще успея.

Той си заусуква брадичката, размишлявайки върху анонимното.

— Можем да си представим стиховете, които са божествено въплъщение и в които живеят щастливи семейства — подхвърли той.

— Има наистина всякакви видове надежда от най-добра проба — отвърнах аз — и признавам, че не сме неподсладени. Все пак, господин равин, ако се съберат всички молитви, които са били отправени от първородния вик досега, ще се изкушим да се съгласим с Мао, че осемстотин милиона китайци имат повече шансове за успех. Истината е, че не е имало първородно злато, че имитацията си остана имитация.

Той ми хвърли тъжен поглед и се оттегли, защото не беше в състояние да се бори срещу моите сто и петдесет капки халоперидол.

Моята издателка ми се обади по телефона: мадам Симон Галимар искаше да узнае какво заглавие възнамерявам да дам на новата си книга. Когато й казах, че заглавието е „ПСЕВДО“, тя мълча дълго и аз се попитах дали не съм засегнал религиозните й чувства.

Все пак имаше мигове, в които имитацията ставаше непоносима и аз търсех извинения за двама ни. Казвах си, че може би сме в това безформено, осакатено, недовършено и често оставяно встрани състояние, в което Фауст беше живял през безкрайното за него време — времето, необходимо на Гьоте да го напише. В това отношение има различни свидетелства, като едно писмо на младия Хайне, който посетил Фауст, когато последният бил само с половин лице, без ръце и с един ташак.

Обикновено се забравя, че Гьоте е работил повече от петнадесет години, за да завърши произведението си. Тъй че може да става дума за автор, който съществува като две и две, но не бърза или няма понятие за време. Трябва да се отдаде дължимото на свещения огън и на вдъхновението у един автор, от хилядолетия насам, дори ако междувременно ви изхвърлят на боклука с всяка чернова. За да се забавлявам, понякога имитирах върху корема си подписа на Чичи Макут с червено мастило. Тогава за него изобщо не се говореше, че бил мой автор. Никой още не подозираше нашите наследствени връзки.

Бях по-добре, моята склонност към самоубийство бе изчезнала, нямах вече желание да се премахвам, оставяйки следната обяснителна бележка: „най-накрая истински“. По-ясно виждах универсалния характер на безразличието, чийто обект бях, на конфликта ми на не-син с не-баща.

Имаше и други мигове, в които това отсъствие ставаше непоносимо, и отново започвах да се боря. Гледах голямото дърво в градината и се питах: кой е там както в детството ми. Знаех добре, че това е на езика на психиатрите „регресивно поведение“, но от регресия към регресия може би е възможно да срещнеш някого. Стените на клиниката бяха звуконепроницаеми заради боевете в Бейрут, но около себе си чувах движението на два милиарда лицемери, които ратуваха за добрия ход на фалшификацията. Всяка вечер глутници от думи се събираха на консилиум и грижливо проверяваха измамническата си власт за следващия ден. Трябваше да си крайно предпазлив даже и в мълчанието, защото властта беше вътре; за да се освободят от нейната хватка, дори поетите умираха в мълчание. Понякога някоя дума изненадващо си проправяше път с фалшивия си смисъл, но невролептиците веднага запушваха пробива. Чувах някой да ми шепне, че съм страхливец и че единственият начин да се защитавам, е с оръжие в ръка, но бях неспособен да избера жертви. Доктор Кристиянсен ни беше дал две лекарски слушалки, Алиет лягаше до мен и ни се случваше да си приказваме така до зори.

* * *

Доктор Кристиянсен се оказа мръсник. Ред му беше. Да не си мислите, че в Дания няма мръсници? Това е демократичната им страна. Всяка година датчаните избират хора, които поемат братската роля на мръсници по принципа на ротацията. Датчаните са много съзнателни и солидарни с останалия свят и не искат да късат връзките.

И така доктор Кристиянсен се оказа мръсник на свой ред, когато през октомври 1975 година отказа да ме остави в клиниката. Знаеше, че третата ми книга е почти завършена и ми каза, че вече съм се възползвал от състоянието си и от престоя си в Копенхаген. Реши, че съм успял да си стъпя на краката за своя облага и ме обяви за нормален и излекуван.

За да го разнежа, му казах, че ще се върна в Каор, за да се грижа за големия си брат и за умствено изостаналите деца. Но той отказа да ми помогне.

— Познавам защитната ви система, Ажар. Вашият брат сте самият вие като дете. Другият е напълно зрял човек. „Бавно развиващото се“ дете, което е вече на двадесет години, въпреки възрастта си — това сте вие. Вие го укривате с всичка сила и даже сте си пуснали големи мустаци, за да се скриете по-добре. Признавам, това е трудно, но изгодно положение. Нуждата от съчинителство винаги издава дете, което отказва да порасне. Продължавайте да пишете и може би ще получите литературна награда.

И ме изхвърли, защото изпълняваше социална роля.

Страхувах се да отида в Париж заради пешеходните пътеки, маркирани с железни клинове. Като се има предвид каква е човешката природа на волана, тъкмо там има най-голям шанс да те прегазят. Пешеходните пътеки са тесни, добре означени и човекът на волана може да се премери точно.

Зелената светлина на светофара също гледа да ви прецака, като ви насърчава да минавате, за да ви погоди номер. Аз винаги пресичам на червено.

Все пак спрях в Париж, за да се видя с Чичи Макут. Нямах нищо да му казвам, тъй че можехме да си поговорим нормално. Носеше син халат със слонове отгоре, за да прави реклама на една от книгите си…

Подаде ми ръка.

— Как е?

— Тип-топ.

— Свърши ли?

— Да. Дори мисля за друга книга.

— Виж ти.

Чаках. Тактично му беше все тая.

— Искаш ли да знаеш сюжета?

— Предпочитам да го прочета.

— Ще имам нужда от твоето разрешение, за да публикувам.

— Какво?

На челото си има вени, които се издуват при прекален напън отвътре.

— Искаш да кажеш, че се държа покровителствено? Можеш ли да ми припомниш кога съм проявявал към теб и най-малък знак на авторитарност?

— Никога, абсолютно никога. Не си проявявал и най-малкия жест от такъв характер. Не става дума за това. Но в тази книга говоря за тебе.

Започна да се смее.

— Това е добър сюжет.

— Казвам всичко.

— В литературата няма „всичко“. Само откъслеци. Мисълта да кажеш всичко в книга е мисъл на начинаещ, който не владее занаята.

— Разказвам как си спал с майка ми и как не желаеш да признаеш тази отговорност към мене.

Доктор Кристиянсен сложи приятелска ръка на рамото ми. До него беше Алиет. Нямаше я Ани, нея действителността я измисля, когато си дава почивка. Чичи Макут беше далеч. Всичко беше познато, всекидневно. Лежах с широко отворени очи, но нямах желание да вия, защото не се страхувах от виденията. Те са най-добрите ми приятели.

И се борех. Барнумовите ацетати се смесваха със зази, заради липсата на смисъл. Клокоченето боботираше, за да езюатира бабетките и да отблъсне думите. Виадукти носеха виокти и се радваха на абатите, за да ги информулират. Имаше наистина няколко хубави цветя, но те миришеха на Сент Джон Перс. Ганетките се режеха с кратовете, за да избегнат авотите. Но понякога откъслеци от Рембо успяваха да преминат и се появяваше изкушение с писалка в ръка. Отблъсквах стихотворението поради липса на средства. Под червените абажури галионите, натоварени с празни думи, които потъваха в търсене на дълбини, се връщаха на равната повърхност под тежестта на товара си. Въпреки моите противоестествени усилия изказът се образуваше и речта започваше да броди в търсене на някого, когото да излъже.

Беше тук, до главата ми и стоеше безучастен. Нищо, никаква реакция, подобен на себе си.

А после ме гледаше от Париж. Със сините си очи, малко зачервени, но само от работа. Без следи от състрадание. И синьото има преувеличена репутация.

— Абе, нали знаеш, че всички сюжети са едни и същи. Важен е начинът на третиране и талантът. Чувство за вина, Бащата, когото мразят, задето не е на небето, омразното и братско кръвосмешение на вида, несравнимо с нищо, така че любов няма, генетично проклятие, човечеството от наследствено обременени… Защо не, ако от това става хубава книга? Говори за мене, за самия себе си, говори свободно. Радек казвал на Сталин: „Добрата домакиня трябва да умее да използва всичко, дори отпадъците“. Гласувам ти доверие.

Гледаше ме втренчено с очите си, в които имаше отблясъци от самия мене. Янсенизмът на небитието обещаваше изкупителна чистота на художественото произведение.

— Защото нищо не съществува, нищо няма значение… освен литературата.

Не беше вярно, защото обичаше и пурите.

— Нали знаеш, след това еди-къде си винаги, ако произведението е талантливо, литературата се слива с живота и го опложда… Обяснявал съм всичко това…

Усмихна се.

— … в една книга, именно…

— Значи Чичи, няма разлика между завършен мръсник и благодетел на човечеството?

— Има хора, които са били мръсници в живота и благодетели на човечеството в произведенията си… Що се отнася до мене, аз не съм „завършен“ в нищо. Ти също. Никой не е. Винаги има мегдан за по-добро… и за по-лошо.

Пък и хуманист на всичко отгоре, помислих. Изглежда даже, че съм го казал на глас, защото отвсякъде се притекоха десет хиляди кюрета. Те в надпревара ми дадоха опрощение за престъплението поради моралните и чисти страдания, които ми причиняваше, и заради възхитителните художествени произведения, които беше породило.

— Аушвиц не е дал кой знае какво от художествена гледна точка, може би трябва да се започне отново — казах аз. — Упадъкът на сифилиса обяснява все по-осезаемата липса на гении. Би трябвало ужасът отново да оплоди, за да има пак Достоевски и Гоя. Ти не си свещено чудовище, ти си само чудовище. И те мразя, защото се виждам тъй грозен в огледалото.

— Ще дойде да ви види — обяснявах му — така ми каза доктор Кристиянсен. Грешите, че търсите убежище в клиниката и че се стремите да минете окончателно от другата страна. Няма да успеете да избягате.

Мислех за немските градове, които Чичи бе бомбардирал. Хиляди зяносани цивилни. А в къщите, които взривявал, е имало канарчета, кучета, котки. Стотици малки котенца. Трябва да е избил хиляди невинни животинки.

Това е Нини, помислих. Това е мисъл на Нини. Трябва да се пазим от цинизма, защото той помага да се живее.

Чичи стана. И изпълни стаята. Казах му:

— Знам, че имам развинтено и болно въображение, но съм от сигурен по-сигурен, че ти си ми баща.

— Питам се защо?

— Защото понякога те мразя до невъзможност.

Стори ми се, че по лицето му мина сянка на страдание, но може би се хваля. А Бог винаги се е предпазвал от омразата чрез неизброимо количество дребни отци.

* * *

Не знам дали доктор Кристиянсен имаше право или фактът, че се бях видял прострян под всички погледи, на цяла страница на „Монд“, беше предизвикал тази нова криза на тревожност.

Това беше първият вестник, който ми бе разрешено да чета от месеци насам. Прочетох го от първата страница до последната.

Получи се агресия.

Радиото и вестниците ми бяха забранени, но тя продължи вътре, придружена от прекаленото желание да бъда от друг вид.

Маймуните се шибаха около мене на нечовешки рояци и аз хлипах от вълнение пред толкова невинност.

Безпрецедентни задници прелитаха по небето и аз хлипах от благодарност, че не вършат престъпления.

Понякога започваха да валят глави и някои от тях още мечтаеха.

С въже на врата Бог беше закаран в яхъра, беше станал кон, за да се оневини. Конете не бяха вярващи и не го намесваха в своите фъшкии. Бог цвилеше от срам. Конете хвърляха къчове, за да се бранят, защото знаеха колко са щастливи.

Понякога усещах около себе си езикови изкушения, но абортиращите думи веднага овладяваха положението. Съществуваше азбука, граматика, речник, синтаксис, цивилизация, тропи, ред на нещата, наказателни мерки.

Халоперидолът няма никакъв вкус. Може да бъде даден на някой съветски дисидент, без даже да разбере. Преди един месец го имаше на трета страница на света^[8].

Халоперидолът е халюциногенно средство, което успокоява действителността и я прави по-малко агресивна.

На действителността се дават по сто и петдесет капки, три пъти дневно.

Ако буйствате, халоперидолът няма да има никакъв паркинсонов ефект върху вас: няма да се вцепените като дърво. Но ако сте добре адаптиран към действителността, нормален, под въздействието на капките ще развиете паркинсонова болест. Така се доказва, че шизофренията има психологическа причина с надежда да се предава по наследство.

Изслушах тези успокоителни думи на доктор Кристиянсен. Изревах:

— Вашият халоперидол е реакционен. Той е от десницата. Репресивен е. Намалява негодуванието, възпира бунта, революционната агресивност. Той е срещу въображението.

Датският дог помръдна опашка. Беше сложил хрисимата си глава на коленете ми.

— Вярно е — излая той. — Единствено анафранилът е от левицата. Той е стимулиращ, възбуждащ, разяряващ, електризиращ, устремяващ напред. Халоперидолът е фашист, анафранилът е левичар.

И продължи да лае, като мърдаше опашка, защото при кучетата не е безнадеждно.

Опитах да се чупя през прозореца, за да забягна в Близкия Изток и да правя чудеса, но не намерих такси. Върнаха ме в клиниката. Доктор Кристиянсен ме попита дали не ми е писнало да ме разпъват на кръст и ми обърна внимание, че и самият аз добре вършех това. Какво ли инсулиново лечение за „месиански тенденции“ биха шибнали на Исус?

Щом бях поставен на мястото ми, забелязах, че в стаята ми има стол в повече. Обикновено имаше един и друг за доктор Кристиянсен, който никога не сядаше. Сега имаше три. Най-напред изпитах безпокойство, защото и без това имах достатъчно врагове. После разбрах, че Чичи Макут бе пристигнал набързо в Копенхаген и че сигурно бе прекарал няколко тревожни нощи до леглото ми, преди да замине. Това беше единственото възможно обяснение за неговото отсъствие.

Спрях в Париж, за да му благодаря. Носеше пак синия халат на слонове, за да рекламира все още онази си книга. Изглеждаше престижно.

— Вече съм използвал похвата на халюцинаторното повторение в един от романите си — каза ми той.

Връчих му писмата. Отказвах се от всяко кандидатстване за литературни награди, както през 1974 година, когато бях още невредим.

— Не ми трябват техните трикове. Освен това не съм в ред. Не искам да ме идентифицират. Никой няма моя истинска снимка, никой не знае къде живея. Няма нишка, за която да се хванат. Мислят, че странствам, че не живея във Франция. Имам дебело полицейско досие и не искам да се връщам. Не става дума да бъдеш върнат в лоното на обществото, не в това е въпросът. Съществува само връщането към себе си, за собствена полза. Това не само съществува, това е дори истински триумф на съществуването.

Той одобри.

— От това би се получил интересен роман. Много злободневен сюжет.

Не ми беше ясно тогава защо единственият жив човек, към когото изпитвах топлота, ми вдъхва при всяка среща толкова омраза към самия мен. Може би в това няма нищо семейно, нито дори лично. Действителната причина е, че не мога да приема употребата на страданието за художествена цел. Не мога да приема мисълта, че само шедьоврите живеят щастливо.

— Но тогава защо пишеш, защо апелираш? — питам никого.

Въпросите, които никой не ти задава, са въоръжени и опасни за безотговорни психически елементи. Можеш да им затвориш устата временно чрез заличаващо химическо лечение, но може и да се оставиш да те пронижат като жица с високо напрежение, която се разтоварва върху хартията, за да не избухне. Излагам на показ карантиите си поради нужда от изхвърляне на боклуците на обществено място. Не съм чакал помощта на психиатрите, за да си дам сметка, че има мегаломания в такъв колосален стремеж с цялата безграничност на налудничавата ми нужда да сътворявам и да спасявам при всичката си нищожност. Зная също, че моите увъртания на премазано мишле са твърде клинични, за да доставят удоволствие, но червата куркат, без да ги е грижа за литературното произведение.

Искам щастливия край на утопията, без нужда от изкуство.

Вероятно у мен това е нечовешкият страх от смъртта, както мислеше доктор Кристиянсен. Нищо тленно не може да бъде автентично. Омразата ми към шедьоврите беше завист на смъртен.

Чичи Макут изглеждаше тъжен.

— Ще те открият в Каняк, да знаеш. Признавам, че не разбирам какво се опитваш да скриеш.

— Нищо — казах му. — Нищо. Ще признаеш, че ако има нещо, което е по-добре да криеш, именно то е нищото. Не искам да заразявам никого. Тъй че запазвам нищото за себе си. Иначе бих бил наистина длъжен да правя псевдо с помощта на религия и идеология. Скрийте с всички средства това нищо, което не искам да виждам. Не съм социологичен: няма алиби. Генетичен съм от три милиона години и такъв си оставам. Уверен съм. Това ще дойде. Светът на наследствеността ще свърши.

— До голяма степен съм съгласен за нищото, освен че никога не е имало и няма да има шедьовър за нищото…

Както виждате, разбрахме се. Той отказваше да проумее, че изкуството е само обект, защото вярваше в себе си.

* * *

Прибрах се в Лот. Ани ме чакаше. Един ден ще говоря за жените. Но за това трябва да се изчака, за да събера в себе си още повече нищо и да има наистина място. Един ден ще успея да създам в себе си огромен вакуум и тогава ще мога да им дам цялото място. Но книгите имат начало и край, а не искам да говоря за жени в нещо, което има начало и край, не бих бил справедлив спрямо тях.

Когато пристигнах в Каняк дьо Кос, докоснах земята с ръка, за да бъда по-сигурен.

Съществува и хлябът, но трябва да го правиш сам, за да бъдеш сигурен.

Огънят в камината гореше, за да ме посрещне като брат.

На тавана беше бухалът, целият побелял, той винаги бе добре дошъл и се връщаше всяка нощ за детето вътре.

Нощите изглеждаха спокойни, защото сигурно бяха получили писмо от доктор Кристиянсен.

Ходех по опадалите на земята орехи, защото им беше сезонът и големият орех на входа се подчиняваше на законите на жанра, без да го е грижа за друго.

Спях добре и когато един път полицаите минаха и ми поискаха документите, не изпитах страх, защото не полицията ще намери виновника.

Когато слънцето изгряваше, не се опасявах да излизам и да гледам без страх познатото ежедневие, защото добре ме бяха лекували. Понякога изпитвах кратки пристъпи на ужас, но мисля, че бяха без причина. Вече не бях жертва на ясното съзнание и живеех с леко сърце.

Ани бе заела мястото на Алиет, която ме беше напуснала, защото беше неизлечима.

Бях забравил Ажар, знаех, че няма да имам вече нужда от него, че никога няма да напиша друга книга, защото нямаше да страдам вече, че съм аз.

Никой не идваше у дома. Не ми се обаждаха по телефона. Светът не го болеше никъде. Бях излекуван, наистина излекуван.

Стоях пред къщи с кирка на рамо, когато видях да пристига едно сиво рено–6 с някаква особа зад волана. Познавах въпросния. Беше Бузеран, приятел на Ани, запознал се с нея някога в Каор. Насмалко да го разцелувам, дотолкова бях излекуван. Лицето му беше умърлушено или може би сивото на реното се разпростираше върху него.

Каза ми, че не е дошъл като приятел, а като журналист. Работел за „Поан“ и бил пристигнал от Париж с фотограф, за да ме пипне.

— Ти си Ажар.

Толкова бях излекуван, че не казах нито гък, нито мък. Даже не го удуших. Не лъжа, мога да докажа, че не съм го убил, нито фотографа, нито него, тъй като и двамата са живи и здрави и кажат ли противното, ще искам аутопсия, защото ако претендират, че са мъртви, то е понеже са още по-живи, отколкото си представят.

Поканих ги да влязат и отидох за карабината. Но бях с всичкия си и знаех, че това само би подбудило един шумен съдебен процес и нищо друго. Не исках да сътруднича на гръмки съдебни процеси, защото от сто хиляди години това е все същият шумен процес, до гуша ми е дошло от шумната слава.

Фотографът се казваше Ролан и разбираше, защото беше още младо момче. Бузеран също разбираше, но само защото беше умен.

В крайна сметка те бяха по-скоро мили, защото ножът им беше на гърлото. Всички живеят с нож на гърлото и от нож на гърлото — така стои въпросът с храненето.

Фотографът поиска само очите ми, трябваха му очите на Момо, този, който е на дванадесет години или може би на сто хиляди и моето автобиографично произведение. Бузеран беше съгласен, защото не беше съвсем мъртъв. Обадиха се на шефа от „Поан“, Ембер, който също се съгласи, поради съображението, че ако предизвикам шумен съдебен процес, убивайки неговия специален пратеник, щяха да печелят в продължение на четири дни всекидневниците, преди да излезе неговият седмичник.

Толкова бях нормален, че когато с ножа на гърлото поискаха от мене да отида в Париж, се съгласих. Пътувах с тях свободно и по моя воля и те не ми поставиха белезници.

Обадих се на д-р Кристиянсен, който не даде вид, че това го засяга и ми каза, че ще се оправя много добре само с траксен, както много други автори.

— Това, което може да ви се случи сега, е още една книга. Вие сте се оправили, приятелю, и ще продължавате да се оправяте. Желая ви щастие.

В Париж ме тъпчеха в скъпи ресторанти. Нищо не можех да поема, защото се чувствах добре, удобно, без тревожност и това ми свиваше стомаха на топка.

Удържаха на думата си. Взеха ми само очите. На снимките останалата част от лицето ми не се вижда. Не дадоха истинското ми име. Това ме довърши. Загубих шанса да стана велик. Не знаех докъде бях стигнал в моите убеждения.

Издържах. По време на вечерята си загубих ума, но те нищо не забелязаха. Както казах, държа много на ума, който имам, защото не е моят. Всеки път, когато видя мутрата си сутрин, се изплашвам и това ми дава смелост да изляза от къщи и да говоря с възрастните.

През това време вестник „Ла депеш дьо Миди“ беше направил анкета в болницата в Каор и така бяха научили, че съм автентичен. Че майка ми е била автентична. Че баща ми е бил автентичен. И внезапно от всички страни бях заобиколен от автентичност.

Това беше краят на вестникарската измислица, на мистификацията. Вече нито Кьоно, нито Арагон ме бяха написали. Не казваха както преди, че съм колективно произведение, но тук грешат. Аз съм колективна творба с помощта на няколко поколения.

И да са мислели, че зад мене стои друг Автор, премълчали са го, тъй като между читателите им има вярващи и не искаха да шокират религиозните им чувства. Дори Франко умря благочестиво и никой не го сметна за богохулство.

Мисля, че Пиночет ще отиде право на небето.

* * *

Излизайки от последния ресторант, се завтекох у последния си адвокат. Щом плувам в автентичност, поне да отида до края. Поставих на бюрото му документ, подписан от мен, който удостоверяваше, че съм генетически увреден, признат за такъв от историците, библиотеките, музеите по антропология. Произлязъл от коляно на генетично увредени, което на свой ред е произлязло от вселенско увреждане и позволявах на моя адвокат да направи този документ обществено достояние и така да сложи край на мистерията Ажар. Даже се подписах Емил Ажар, умствен дебил, закоравял лъжец, митоман, съчинител, фокусник, лицемер, измамник, псевдо, мегаломан с исторически доказателства в подкрепа. Погледна ме накриво.

— Ажар, вие умишлено се опитвате да получите литературна награда.

— Как така?

— На път сте да си създадете легенда.

По дяволите. Започнах да размислям. Беше истина. Всички имаха легенда. Вийон имаше легенда заради обесените. Лорка имаше легенда заради наказателния взвод. Малро имаше легенда заради войните и революциите. Хьолдерлин — заради лудостта, Солженицин — заради концентрационните лагери.

Всички хора имаха легенда заради смъртта. Човечеството дори не беше легендарно, беше митологично.

— Смятате, че трябва да убия някого? — попитах аз.

— Няма нужда да отивате толкова далеч, за да получите литературна награда.

— Не я искам — отказах аз. — Но вземете Разколников: убил онази жена с брадва по чисто литературни причини.

— Достоевски е бил гений, драги мой. Вие нямате истински литературен талант, вие разказвате себе си, това е всичко. Това е клиничен документ.

— Тогава какво трябва да направя, за да създам легенда?

— Достатъчно, Павлович, няма да говорим за Христос през 1975, все пак има граници! И никой няма да ви разпъва на кръст, знае се, че вие самият го правите много добре.

— Това не е същото.

— Окончателно ли не искате наградата?

— Окончателно.

— Нали знаете, че това са много пари?

— Не защитавам божественото, а за околната среда не ми пука.

Адвокатът ме гледаше между моите четири очи. Сега имам само две: едно, за да се скрия, и едно, за да гледам. Когато съм зле, имам петдесет чифта очи, виждам навсякъде всекидневното и съм тревожен.

— Значи сваляте картите?

— Свалям картите? Аз?

— Не преигравайте, Павлович. Номерът ви вече успя. Няма снимка на лицето ви, само очите, за повече тайнственост. Няма биография. Оставихте ги да говоря: терорист в Ливан, лекар, правил аборти, сводник тук и там, търсен от полицията във Франция, дава срещи в Копенхаген. Чудесно! Няма по-хубава легенда за един писател от тайнствеността.

Обадих се по телефона на Чичи Макут, преди да напусна Париж. Казах му за интервюто в „Поан“.

— Не те ли питаха дали не съм ти помагал да напишеш книгите си?

— Не, защо?

— Все пак си ми племенник — братовчед или нещо такова.

— Ами да, те знаят.

— И не те попитаха дали не съм ти помагал?

— Не.

Никога не съм чувал по-изразителна тишина по телефона. Тогава той направи такова красиво признание, че ще го отбележа тук за потомството като един от шедьоврите му.

— Все пак учудващо е колко съм недооценен във Франция — каза той. — Подозираха Кьоно, Арагон, но не и мен, макар че си ми толкова близък.

— И Анри Мишо не заподозряха, макар че той ми е много по-близък от тебе и е най-големият от всички.

— Истина е — каза той с удоволствие — но все пак…

— Мога да им се обадя и да помоля да прибавят твоето име към другите.

— Не, благодаря. Пет пари не давам. След като не са способни сами да открият кои са днес великите френски писатели, толкова по-зле за Франция. Казах това просто така…

Бях удовлетворен. Това е дума, която също е демоде.

— Слушай, не се кахъри. Ти си над тези неща.

— Разбира се. Не си спомням вече дали се сети да си запазиш авторските права в киното…

— Да, по твой съвет, скъпи татко.

— Вече те помолих да не ми казваш татко, мамка му, писна ми от този мнимо фройдистки речник.

— Все пак съм малко твой духовен син, нали? Със следи от влияние.

— Майната ти.

Бях доволен. Действах му благотворно, облекчаващо. Той се подмладяваше, даже по телефона усещах изначалната му жизнена сила.

— С две думи, запазих правата. Мангизите са в киното.

— Твърде много мислиш за мангизите.

— Аз?

— Да, ти. Когато през цялото време мислиш против мангизите, в действителност прекалено мислиш за тях.

— Диалектика, познато нещо. Но съм се подсигурил.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще направя дарение.

— На кого?

— На Комитета за помощ и подкрепа на курвите. На проститутките, както им казват. Ще се консултирам с Ула, общата ни майчица, Жаки, Соня и някои други. Даже ще създам фонд за Защита, Насърчаване и Прослава на Курвите във Франция с юрисконсулти и десет процента от авторските ми права на глава. Нещо действително представително. Нашите свети майки и сестри, курвите, са това, което днес е най-малко псевдо. Курвата си остава най-истинското нещо на света. Затова всичко, което е псевдо, е против. Покрийте гръдта ми, която не желая да гледам. Преследват ги, защото казват истината със задника си, там, където истината се е крила, там, където е все още почти непокътната. Курвите са толкова представителни, че даже нямат право да се представят на изборите. Затова ги няма и в парламента, нали разбираш?

— Мислех, че всичко, което искаш, Алекс, е да живееш незабелязано.

— Всички живеят незабелязано.

— … че не искаш да минаваш за блеещ идеалист. За един „стремящ се“, както ти казваш. Ако дадеш парите си на курвите, ще разберат, че си само един отчаян идеалист, един „стремящ се“.

— Апропо, забравих да ти кажа, че в статията на „Поан“ от миналия понеделник са прибавили името ти до това на Арагон и Кьоно като мой предполагаем автор.

— По какъв повод ми казваш това?

— Как по какъв повод? По повод на курвите.

Затворих телефона. През цялото време правя това, но никога не успявам.

Тръгнах си. В Каор човекът от в. „Ла депеш льо Миди“ беше много на място. Открил, че съм от истинско семейство, но не го отпечата. Даже телефонира в Париж да не публикуват подробности относно моята автентичност. Онзи в Париж попитал:

— Не забелязахте ли, че имате работа с психопат?

Накратко, легендата се утвърждаваше, добиваше плът. Щяха да ме оставят на мира от човешко уважение. Прииска ми се да отида в кафенето на пощата и публично да погълтам живи плъхове, но питонът беше първата ми книга и щяха да кажат, че се повтарям.

* * *

Взехме фолксвагена, който Чичи Макут ми беше оставил преди няколко години, взех със себе си и бандитската си физиономия, за да ме уважават по пътищата, и се запиляхме в природата — Ани, Нини и аз. Нини никога не ме напуска напълно, защото таи надежди. Още се надява да ме вдъхнови за произведение за нищото, защото най-странното с нихилизма е, че живее от надеждата.

Разкарвахме се три дена. Върнахме се на осемнадесети ноември, вторник.

Първото нещо, което научих от радиото, беше, че съм получил наградата Гонкур за „Животът пред теб“ и че ме търсят под дърво и камък.

Бях много спокоен. Винаги съм много спокоен, когато загубя разсъдъка си. Защото тъкмо разсъдъкът ми пречи да бъда спокоен.

Обадих се на Чичи Макут по телефона, спокойно. Изглеждаше очарован.

— Моите поздравления, Алекс. Цялата тази мистерия се оказа печеливша. Добре изиграно. Майка ти щеше да бъде толкова щастлива.

— Веднъж завинаги остави майка ми намира… Вече получи наградата Гонкур заради твоята…

— Ни най-малко. Това беше предишната ми книга…

— Дължиш ми едно обяснение. Бях ти поверил писма, с които се отказвах от награди, ти се беше ангажирал да ги изпратиш на журитата в навечерието на присъждането. Не си го направил. Нарочно си ги оставил в джоба си. Направи го нарочно, за да получа литературна награда, за да ме насочиш по правия път: твоя…

— Какви писма? Какви ги разправяш? Няма ли един ден да престанеш да лъжеш самия себе си? Или наистина си напълно луд? Никога не си ми давал писма. Никога!

По слепоочията ми имаше капки студена пот и ледени вадички лазеха по гърба ми. Погледнах Ани, за да добия чувство за реалност.

— Дадох ти тези писма, мръсник такъв! Нарочно си го направил!

Той внезапно се беше успокоил, като човек, който разбира. Да, изпълнен с разбиране.

— Алекс, моля те. Никога не си ми давал писма. Сигурен съм, че си искрен, мислиш, че си ми ги поверил, но… сигурно си си го въобразил в Копенхаген, по време на периода на… твоята дезинтоксикация.

Мълчах. Той ме държеше за гърлото. Бях беззащитен. Никога не съм вземал хероин, не е вярно. Той ме държеше.

Опитвах се да повърна оръдейното гюле в гърлото си, но това беше над моите възможности.

— Твърдя, че никога не си ми давал тези писма, Алекс.

Опомних се, крещейки.

— Искаш да кажеш, че съм признат и освидетелстван луд, че имам халюцинации, че не различавам своите видения от действителността? Така ли?

— Може би си ги предал на някой друг. Не на мен. Аз не бих ги приел. Мисля, че ти заслужаваше литературната награда и съм щастлив, че получи Гонкура.

— Не си ги занесъл на двете журита, защото си искал да ми дадеш урок. Искал си да ми докажеш, че съм същото лайно като теб.

Той се разкрещя.

— Забранявам ти да ми говориш с този тон! До гуша ми дойде да лежиш на гърба ми!

— Искаш да кажеш, че съм ти струвал доста пари и че си ме оставил да получа Гонкура, за да се отървеш финансово от мен?

Той утихна.

— Ти си мръсник, Пол.

— Не ме наричай Пол, мамка ти! Това е нещо истинско, не го докосвай!

— Ти си отрепка. Никога не си бил луд. Измисли го, за да напишеш още една книга. Винаги си се преструвал, защото в това има хитрост, която ти позволява да бягаш от отговорност.

— Да. Копенхаген, клиниката, всичко празна работа ли е? Пропилял си си парите?

— Исках да напишеш книгата си на спокойствие. Кристиянсен беше съгласен.

— Кристиянсен ми даде неопровержими медицински свидетелства!

— Датчаните винаги са укривали и подпомагали евреите. И ето какво ще ти кажа. Вярвам ти. Ти вероятно си убеден, че си написал тези писма и че си ми ги дал. Но тъй като подсъзнателно си желаел Гонкура, тъй като само това си искал…

Започнах да вия с човешки глас. Траснах слушалката, но както казах, това е начин на изразяване. Няма начин да траснеш вратата, а аз се страхувам от смъртта твърде много.

Телефонирах на моя издател, че се отказвам от Гонкура. Той поиска саморъчно написано писмо. Това отне още два дена. През това време рекламата на Гонкура беше в разгара си. Обади ми се един приятел:

— Много умно, че отказваш, драги. Това сега ще направи страхотна реклама. Една за Гонкура и една за отказването. Браво. Ти си голям ас, Алекс.

Опитвах се да стана репичка, без нерви, но напразно, бях наистина излекуван. А ми беше и все тая. Ако Чичи Макут беше прав и имах подсъзнание за литературни награди, значи бях точно това, репичка без нерви.

Къщата беше обсадена от журналисти. Нощем вземах карабината си и стрелях в най-гъстото. Но съм неспособен да убия някого, затова ничий живот не беше отнет.

Признавам също, че клеветях Пиночет на тези страници, защото съм неспособен да изтезавам когото и да било, какъвто е случаят с онези, които са майстори в изкуството да изтезават себе си.

Бях беззащитен, видим с просто око и имах петдесет чифта очи, които не можех да затворя, за да престана да виждам ясно себе си. Щом затворех един чифт, четиридесет и деветте се отваряха и ме гледаха безмилостно. Колкото по-малко се опитвах да бъда аз, толкова повече бях. Колкото повече се укривах, толкова по-рекламиран бях. Всичките ми скрити уродства станаха видими с просто око.

Това, което лекарите наричаха моите „шизоидни пукнатини“, се бяха затворили, затъкнати от химическите вещества. Но ако пречеха на познатото ежедневие да ме завладее, те ме блокираха и в самия мен и очевидното уравнение Ажар = Павлович даваше на външния свят една-единствена, концентрирана, ясно очертана мишена, която пресата проследяваше, правеше я с всеки изминат ден по-видима и уязвима. Това беше самоличността в целия й ужас.

Когато „Ла депеш дьо Миди“ разкри името ми на първа страница, в следващия миг бях във всеки самолет от Каняк-дьо-Кос за Камбоджа, защото червените кхмери, които се бият за правото си да бъдат никои, бяха пръснали цялото население на Пном Пен по селата, а после бяха променили името на всеки, за да го направят анонимен и неоткриваем. Исках да отида там, за да бъда пръснат по селата и избавен от състоянието ми. Неизвестен, от неизвестен баща и гарантирано неоткриваем. Гражданите на Пном Пен, освободени от самоличността си и пръснати по селата, бяха загубили произхода си, своите прадеди, своите „душа и съвест“ и напразно там синът търсеше виновния си баща — съществува щастлива невъзможност, независимост на волята. В Камбоджа всички Павловичи се казват иначе. Но бяха ме лекували добре. Химията беше блокирала всички изходи и самолетите за Камбоджа напускаха Каняк-дьо-Кос без мене.

Все по-видим ставах заради снимките, представени от разузнавателните служби, и даже не се осмелявах да шофирам, защото знаех, че Съдбата беше осведомена и можеше да прояви интерес.

За щастие част от парижкото висше общество, у което временно бях изпълнявал службици, удостоверяваше, че съм нищожество, неспособно да напише два реда, и че Чичи Макут е истинският ми автор. Беше много приятно, все пак нещо като илюзията за бащинство, проявена от женска интуиция, като начало на удостоверение за раждане и край на алкохолическа и психиатрична наследственост. Оставаха, разбира се, диабетът, туберкулозата и ракът, но всяко признаване на бащинството е ценно. Слухът се разпространяваше и отново клонях с все по-малко самоличност към небитието, където съдбата би могла да ме хване на тясно. Бях само параван. Чичи Макут се бореше, разпространяваше опровержения, кълнеше се възмутено, че не е замесен с нищо, сякаш се срамуваше от това, което пиша, от това, което съм: не беше достойно за него да отхвърля всякакво бащинство.

Вземах тимергил, но въпреки всички антидепресанти не бях способен да се премахна, а и като антифашист не си давах правото на окончателно решение. „Нувел обсерватьор“ публикува половин моя снимка с въпросителна: Ажар? Въпреки съмнението имах, и аз като всички, полусъществуване.

* * *

Тогава, по средата на нощта, натъпкан с антидепресанти, си казах: чак дотам стигнах — бягайки от себе си, да се окарикатуря. Да си направя аутодафе. Да се осмея до опиянение с една пародия, където от озлоблението, отчаянието и безпокойството остава само далечният смях на нищожността.

Изчаках утрото и звъннах на Чичи Макут.

— Слушай!

— Да, да, да! Какво пак още?

— Не се нервирай, скъпи татко.

— Пол, ти вече всичко извлече от „скъпи татко“. Мини на друго. Поднови своя талант.

— Обаждам ти се, за да ти кажа, че съм се излъгал. Не съм ти давал никакво писмо за отказване от наградите. Нямаше причина…

— Точно това се убих да ти обяснявам от самото начало.

— … нямаше причина, защото ти написа втората ми книга. Не първата, а втората. Затова се продаде по-добре. Ти я написа със собствената си ръка.

Тук почувствах, че действително съм го учудил.

— Но каква е тази маниакална тъпотия? Между другото, знаеш ли как те наричат сега в „Канар аншене“? Маниакът от Кос.

— Ти си авторът на „Животът…“. Има вестници, които го пишат, и имам чернова, написана от ръката ти.

— Пол, така де, Алекс, искам да кажа, Емил. Стига! Никога не съм писал никаква чернова, не знам за какво говориш.

— В Копенхаген.

— Какво в Копенхаген?

— Жестът на обич.

— Какъв жест на обич, мамка му?

Това е неговият предпочитан израз, „мамка му“.

— Спомняш ли си, когато имах криза на „отхвърляне“? Когато се чувствах отхвърлен от всички и на първо място от теб?

— Не си спомням всичките ти кризи, не съм абониран.

— Спомни си, в Копенхаген. Ти се съгласи да препишеш ръкописа саморъчно. В една черна тетрадка. Жестът на обич, на приемане! Знаех, че си накрая на силите си, празен, блокирал… Затова впрочем беше дошъл при д-р Кристиянсен. Не можеше вече да пишеш. Направих го за теб. Дойде ми до гуша от тях. Ще направя съобщение, че ти си авторът.

Не му оставих време даже за един инфаркт. Затворих.

Не ме бяха пипнали още.

Започнах да търся тетрадката, изписана с ръката му. Не я намирах. При това трябваше да е там някъде. И тогава аз едва не получих инфаркта, който бях предназначил за него.

Тази тетрадка, този ръкопис той го беше прибрал! Беше го откраднал коварно като някакъв Шолохов, който бил откраднал първия том на „Тихия Дон“ от трупа на един казашки писател, според Солженицин. Солженицин ми беше свидетел! Той е искал да открадне моята творба, моя Гонкур! Това е имал на ум от самото начало, предлагайки ми да препише със своята ръка първите глави! Защото той ми го предложи, отлично си спомням! Демонична идея, типична за хаитянските магьосници и за Чичи Макут. Щеше да иска Гонкура, почестите, мангизите… Всичките мангизи.

— Насам! Помощ! Дръжте бандита!

Метнах се на влака и вечерта бях при него в Париж. Не беше там. Беше се метнал на влака и беше дошъл у дома, в Каняк.

Опитахме се да се свържем, но непрекъснато даваше заето: всеки от нас се мъчеше да се свърже с другия. Накрая се свързахме. Крещяхме си едно и също едновременно:

— Мръсник такъв!

И още:

— Това няма да ти се размине! Ще те дам под съд!

И накрая:

— Опитваш се да ме опозориш!

И прекъснахме. Хукнах при новия си адвокат. Казах му, че баща ми е откраднал ръкописа ми, иска да си присвои моята творба и сам разпространява мълвата, като се преструва, че я опровергава. Че искал също да ме убие, за да бъде по-сигурен, както беше вече направил с онзи казашки офицер.

Адвокатът ми съобщи, че се отказва от моето дело. Не иска да представлява подобен митоман. Каза ми, че съм бил кофти човек и даже гадняр. Чичи Макут не ограбвал трупове.

Изкрещях му, че всички велики романисти от единия Толстой до другия са ограбвали трупове, били са кръвопийци, експлоататори на човешкото страдание.

— Аз съм Емил Ажар — виех, биейки се в гърдите. — Един-единствен и неповторим! Син на творбите си и техен баща! Не дължа нищо на никого. Самият аз съм авторът на себе си и се гордея с това. Автентичен съм! Не съм псевдо, аз съм човек, който страда и който пише, за да страда още повече, за да даде още повече творбата си на света, на човечеството! Когато става дума за моето творчество, няма чувства, няма роднинство. Единственото, което има значение, е творчеството ми.

Направи ми инжекция.

Обадих се на д-р Кристиянсен. Нямаше го.

Това беше заговор.

Изтичах при друг адвокат и му обясних, че чичо ми иска да ме убие, за да открадне първия том на „Тихия Дон“ от трупа ми.

— Правите малка параноя, Павлович!

— Не се казвам Павлович, аз съм Емил Ажар, единственият, истинският!

Направи ми инжекция.

Успях да се свържа с д-р Кристиянсен на другия ден. Беше загинал три дни преди това, давайки живота си, като се опитвал да спаси едно бебе от пламъците. Беше толкова възхитителен, но имах нужда от него.

— Опитва се…

— Знам, знам, той ми се обади.

— А, а! Признава ли?

— Каза ми, че сте луд за връзване и ще ви затвори по спешност.

— Виждате ли! Виждате ли! Иска да ме затворите, за да са му развързани ръцете! Докторе, разбирате в края на краищата, какво означава за мен наградата Гонкур!

— Означава много, знам.

— Това е утвърждаване! Слава! Свобода!

Замълча на другия край на жицата. Наслаждаваше ми се.

— Емил Ажар, имам добра новина за вас. Бяхте излекуван още преди, но сега сте излекуван окончателно. Напълно сте нормален. Нямате смущения на личността. Нито следа от чувство за вина. Виновният отсега нататък е другият. Виновните са другите. Вие, вие сте непричом. Свободен сте! Обявявам ви за оздравял!

Бях парализиран от ужас, но не ми пукаше, по телефона не се вижда.

— Докторе — казах с достойнство. — Аз съм без значение в цялата тази работа. Мангизи, почести — не ми пука за тях. Всичко, което искам, е целият свят да чете моята книга.

Сега държах нещо солидно. Не аз съм от значение, а книгата ми. Никой не го е еня за авторите. Само даряването на творбата е важно.

Чувствах се добре.

Чувствах се чист.

Чувствах се в ред.

Чрез моята личност бях направил подарък на Франция, на човечеството. Човечеството ми даде страданието си, а аз в замяна му дадох една книга. Бяхме квит.

По дяволите! Литературата е по-велика от всички нас.

Никога не съм се чувствал така удобно в кожата си. Толкова добре бях, че чак ме достраша малко: вече не страдах даже от Пилат Понтийски, може би бях на края на вдъхновението си. Криза за сюжети, май. Ще трябва да започна да чета вестници, там може би ще се намери някой източник на съзидателна тревожност.

— Ажар, вие сте в пълна форма. Добре е да продължавате. Дайте ни още нещо.

— А този мръсник Чичи?

— Заклевам ви се, че нищо не е преписвал със собствената си ръка. Погледни, вие сте родени, за да се разберете.

— Какво говорите? Чувате ли се какво говорите?

— Вие сте родени, за да се разберете.

И затвори телефона.

Чичи Макут влезе в стаята ми в пет часа сутринта, като разби вратата. Очите му проблясваха като ножове.

— Върни ми ръкописа!

— Не е у мене.

— Върни ми ръкописа или ще те убия.

— Чичо, и без това вече има криза за автори.

— Ще те пречукам.

— Така ще можеш и занапред да казваш, че авторът си ти.

— Опровергах това.

— Дори с излишък.

— Върни ми ръкописа, Людовик!

Людовик. Все пак бе мило от негова страна. Опитваше се да се прави на приятелче. Беше толкова разстроен, че изглеждаше без възраст. Това ни връщаше далече — трябва да е започнало с първите автори.

— Слушай, Валентин. Аз съм Командор на Почетния Легион. Не крада чужди ръкописи от трупове…

Виж ти, все пак и той си го беше помислил.

— Не искам да минавам за автор на книгите, които не съм написал. Зад себе си имам творчество и се гордея с него.

Признания, пълни признания. Този мародер бил горд от творчеството си.

— Кога ще ни дадеш нова версия на „Гуерника“?

Сюжетът си е още налице.

— Искам ръкописа, Валентин.

Аз също опитах да бъда мил с него.

— Не е у мен, Анатол, заклевам се във всичко свято, което имам.

Между автори това не бива да се казва.

— Ето, уверявам те. Може би съм халюцинирал, Фернанд.

— Стига, Мойсей. Когато бях в Копенхаген, за да престана да пиша, ми приложиха сънна терапия и лечение за дезинтоксикация: пиша вече четиридесет години. Дадоха ми заместваща дрога, за да избегнат абстиненцията — състоянието на липса. Цял живот съм се дрогирал с литература и беше опасно да се изложа изведнъж на реалността.

— Познато ежедневие — прошепнах и се облях със студена пот само при тази мисъл.

— Да, Кристиянсен ми даде заместващ наркотик, намалявайки дозите малко по малко. Хротопромат. Бях упоен до смърт. Този „жест на обич“, за който говориш, не си го спомням, но е съвсем правдоподобно. Когато ме лишиха от наркотика, може би наистина скришом от Кристиянсен съм вземал какво да е, всякакви лайна, и съм преписвал твоя текст в състояние на абстиненция… Не си спомням.

— Ти го преписа в една черна тетрадка. Със собствената си ръка.

— Върни ми го. Ще го унищожа.

— Не е у мен. Ако беше у мен, повярвай ми, отдавна да съм го унищожил. Аз съм излекуван, чичо. Аз съм собственият си автор и съм горд от това. Не е у мен.

— Но у кого е тогава?

Гледахме се в очите и изревахме едновременно:

— Не! Не! Това не е възможно!

На другия ден заедно се качихме на самолета. Доктор Кристиянсен ни прие много любезно.

— Е, как са роднините?

Мълчахме. След това Чичи Макут, който е по-човечен от мен, попита:

— Колко?

Добрият доктор се усмихна под мустака си на великан, казвам „мустак на великан“, защото този израз не е използван. Оригинално е. Мълчеше.

Направих боязлив опит:

— Дания е най-честната и най-смелата страна в света. Това е единствената страна, достойна за думата „цивилизация“. Обичам Дания. Ще кажа много хубави неща за Дания в следващата си книга.

— Имаш много здраве от Дания — каза убедено доктор Кристиянсен.

Чичи Макут го удари на чувство:

— Знаете ли, той отказа наградата. Това ще понижи продажбите. А и никога няма да има такъв търговски успех. Освен това данъците и…

— И авторските права в киното — добави доктор Кристиянсен.

Започнах да крещя:

— А порнографията и проституцията може би не съществуват в Дания?

Придоби още по-доволен вид.

— Проституцията и порнографията у нас се свеждат до задника. Рядко стигат до главата.

— Е, колко? — попита Чичи Макут.

— Имаме фондация, която подпомага курвите — каза доктор Кристиянсен. — Мисля, че се налага едно малко дарение.

— Вече съм се ангажирал да направя дарение на една подобна фондация в Париж — възразих.

— Много добре, но не виждам защо да не направите нещо за курвите в Дания — каза добрият доктор.

Чичи извади чековата си книжка.

— Не мога да дам много поради контрола при обмяната.

— Напишете чек за Ню Йорк — каза д-р Кристиянсен. — При всички случаи задължително ще мине през Обединените нации.

Чичи Макут го написа.

— Ще ти ги върна — рекох му.

Погледна ме накриво.

— Подпиши ми полица.

Това се казва доверие. Подписах.

— А сега този знаменит ръкопис — каза д-р Кристиянсен.

Извади от едно чекмедже черната тетрадка и я разтвори. Чичи побледня от облекчение.

— Това не е моят почерк. Върнете ми чека.

— Разбира се, че не е вашият почерк — съгласи се добрият доктор. — Аз собственоръчно преписах целия ръкопис. В края на краищата истинският автор на Емил Ажар съм аз. Ако не беше изкуството ми на психиатър… А?

— Да не мислите да ми откраднете произведението? — изкрещях.

— Не мисля — каза. — Но не мога да ви дам никаква гаранция в това отношение. И ще ви кажа защо, Ненес…

— Не се казвам Ненес. Казвам се Емил Ажар и се гордея с името си.

— Чудесно, чудесно — каза д-р Кристиянсен. — Вие почти сте се отървали от вашата тревожност, Ажар. Само че без нея няма да напишете вече нито ред. Имате котенцето, имате Пиночет, но вече всичко сте измъкнали от него… Вие се чувствате сигурен за вашата самоличност, освободен от тревожност. Рискувате следователно да не изпитвате повече необходимост да творите. Но с този ръкопис в моите ръце, с тази непрекъсната заплаха над главата ви, с това писмено доказателство, че истинският автор на „Животът пред теб“ е д-р Кристиянсен, известен в целия свят психиатър, вие ще продължите да бъдете малко тревожен, Емо, и може би ще продължите да пишете.

Разплаках се.

— Не плача за себе си, докторе, а за Дания. Гнусно е това, което ми правите. Психиатрите трябва да лекуват безпокойството, а не да го насърчават.

— Точно по това се отличавам от другите психиатри — възрази доктор Кристиянсен. — Без тревожност не би имало творчество. И бих казал дори, не би имало човек. Престъплението щеше да е неразличимо.

— Предпочитам да не бъда тревожен, вместо да съм творец — продумах.

— Съжалявам, но не съм социалист — каза д-р Кристиянсен. — Искам обществото да се обогатява от творбите ви, а вие лично… Не казвам, че не ме интересувате, но искам да сте творец. Социализмът съществува, за да ви прави неспокоен, тревожен, да ви събужда и да ви опложда чрез осъзнаването, което винаги е гадно насилие и носи на обществото хубавите творби… Тревожността, Емо, това е творчеството, прогресът и плодовитостта.

Стана и стисна ръката на Чичи Макут, гледайки го между шестте очи.

— Ако искате един ден да си приберете ръкописа, Маестро…

— Още един ръкопис ли има? — попита Чичи Макут с толкова тревога в гласа, че внезапно около нас се създаде нещо като обещание за изкуство.

— Опитвам се да ви помогна, Маестро. Противно на това, което се говори за вас, нервите ви не са от желязо. Но прекалено ги контролирате, поради това те изведнъж отказват. Отпуснете се. Изповедта в три тетрадки, написана тук с вашата ръка, в която ни казвате най-сетне всичко за себе си и която е в тази каса…

— Котенцето! — изрева Чичи Макут, хвърли се като истински луд към касата в ъгъла на бюрото и започна да я блъска отгоре с юмруци.

— Котенцето умря! — каза д-р Кристиянсен, гледайки го жестоко в очите.

— Не мене, той е! — ревна Чичи Макут, без да го е грижа за правилното изразяване, като ме сочеше с пръст.

— Не е вярно, Пиночет е! — изкрещях аз, защото имах нужда да отдъхна малко, преди да намеря някого другиго.

— Е, сега вече е мой ред — каза добрият датчанин, който се покри както трябва пред очите ми с черни и бели петна и който от три години е най-верният ми приятел в Каняк.

След като се завърнах в хотел „Грандс“, се качих в стаята си и повиках Господ, защото това беше превъзходен хотел, с пълен комфорт.

— Ваша работа ли е това или не? Не мога да живея повече, без да знам.

— Не ми досаждайте, Павлович, с вашите въпроси към Бащата. Вече сте измъкнали нещо от темата. Пет хиляди години, откакто ми досаждат, и още никой не е успял да извлече от това цивилизация, достойна за материала.

— Вие ли го направихте или не?

— Естествено аз. Спах с майка ти и от това се пръкна нещо кръвосмесително, еднокръвно, изродено, лудо, единствено — единствено за целите на изкуството. Гръцката трагедия не си ли струва труда? Нали няма все пак да се учудите, ако научите, че Сътворението е било художествен акт? Без ужаси, без изключително разнообразие и богатство от страдания, без смърт и без непрекъснато възобновяване на темите им не би имало литература, не би имало източници на вдъхновение — и къде щяхме да бъдем? Сътворението на света бе предприето единствено с художествена цел. Това е успех, за който свидетелства изключителното изобилие от шедьоври.

Приличаха си с Чичи Макут като две капки вода.

— А останалото?

— Единственото нещо, което има значение, са шедьоврите, Павлович. Непрекъснато препрочитам Данте, Шекспир, Толстой, Достоевски с огромно удоволствие.

— А мен чели ли сте?

— Разбира се. Опитвам се да съм в течение на новото. Сътворих всичко това, защото съм встрастен в литературата, музиката, живописта. Ако не беше така, нали се досещате, че другояче щях да постъпя. И не се главоболете за бъдещето, аз бдя. Ще се появят още няколко красиви песни. Имате данни, Ажар, но много се интересувате от самия себе си. Занимавайте се повече със страданието на другите: там са заложени превъзходни книги, които чакат. Не бива хората да страдат напразно, малкия. Щастливи зрелите класове и ожънатите жита. Отдалечете се от себе си и се задоволете със страданието на другите: епопея е това, Павлович, епопея. Азът е твърде интимен, ограничен, много бързо се изчерпва; човечеството е мина от сюжети, истинска златна мина за писателя. Огледайте се около себе си — още няколко Чили, няколко Гулага, няколко кланета, няколко прочувствени гонения и вие ще бъдете велик писател, Ажар, а и хората няма да са загинали напразно.

— Ще отида да живея в Китай.

— Да, от литературна гледна точка там буксуват.

Говореше малко английски. Датчаните са много словоохотливи. Сервира ми уискито, остави бутилката, подписах и той си тръгна. Исках да извикам камериера, за да бъда сигурен, че действително беше Той, но се отказах, защото винаги е някой друг.

Почти свърших. Датският дог тича между дърветата и лае по катеричката. Боже мой, боже мой, вече няма истинска дума наоколо, освен думата Господ, която не е нищо повече от дума в речника. Не търси по-нататък, Ажар, клони в барбутите, защото по-нататък азбуката сама е завардила всички изходи и е добър тъмничар. Съществува музиката, но тя е колаборационист — помага да се живее. Съществува детският смях, но той разкъсва сърцето с неведението си. Навсякъде има знаци, които не лъжат, защото нещата са такива, каквито са.

Безсмъртни конници минават в галоп по небето, но това са само облаци, митове няма. В краката ми гният изпочупени религии, попадали от стария орех, който даже не знае, че ражда само кухи орехи. Продължава, защото е бил създаден специално за тази цел.

Пушек над покривите, за да успокоява свещения огън, за да грее. Птици, пчели, цветя, които банализират. Хоризонт без жива душа, защото разумът го е опразнил. Нови, добре трасирани пътища, за да отиваш все по-далече за никъде. Катаклизми, които се застояват, за да удължат удоволствието.

Приемай се, додето погледът ти стига. Приемай се, докато изчезне цялата видимост на света, докато изчезне всичкото страдание. В края на краищата, приеми се чрез аутодафе, за да освободиш една стая в психиатричната болница.

— Пол, очите ти отново започват!

— Няма нищо, скъпа, това е аутодафе. Не знам дали съм бил победен, дали е от подлост, подчинение, примирение, с една дума, дали е „оздравяване“, но аз се чувствам готов да се приема като карикатура, за да стана най-после подобен на себе си, свой брат. Една скица — докато дойде гумата, която ще я изтрие, и един съвсем друг автор. Ние ще можем да се обичаме, както се казва обикновено, и никой не би се учудил от толкова много пошлост; любовта все още се търпи в карикатурите, защото на тях им е разрешено да преувеличават.

Тя ме погали нежно по косата без литературен свян.

— Това е истина. Можем даже да живеем щастливи, защото карикатурите не са реалистични.

— Ще можем да говорим за оня орган, без да бъдем обвинени в художествена посредственост, защото на карикатурите се прощава всичко.

— Слънцето ще може най-после да грее, без да го е грижа дали е оригинално…

Бързо бръкнах в джоба си.

Щях да забравя, защото съм привикнал, а там имаше огромна надежда и крайче от нея се подаваше. Бях изрязал същата сутрин, 24 януари 1976 — отбелязвам тук тази историческа дата, когато се слага може би най-сетне началото на прояснението, от един американски вестник, който чета, защото все пак е на чужд език. Беше на първа страница.

— Слушай, Ани. И ако мислиш, че съм излекуван или че съм се влошил, чети сама:

„Досега учените мислеха, че знаят защо слънцето грее. Но последните открития поставиха всичко под въпрос. Причината остава неизвестна, но според докладите на английски и съветски учени СЛЪНЦЕТО БИЕ И ТУПТИ КАТО ГИГАНТСКО СЪРЦЕ…“

Тя ме погледна разтревожено и знаех — мисли, че отново се влошавам. Но не се осмели да каже нищо, за да не нарани надеждата, защото думите са безмилостни ловци, когато въпросът опира до техния предпочитан дивеч.

В момента, когато се готвех да се кача във влака за Париж, на гарата в Каор се появи за последен път доктор Кристиянсен. Видях го да върви към мене с неговите датски мъгли, когато експресът беше вече композиран, и ако го виждах по-неясно от обикновено, то е, защото силното сърцебиене в моменти на внезапна паника позамъглява зрението на тези, които симулират с най-голяма решителност, за да не ги върнат обратно. Трябваше просто да се отдръпна, за да направя път на един взвод СС-овци, но това без съмнение беше само смущение на паметта.

Разбрах, че моят инквизитор бе получил нови заповеди от органите за мъчения и идва да се увери, че мога да бъда приобщен към обществото и пуснат в обръщение като фалшив жетон без опасност за другите псевдо и за самия мен. На него като психиатър му плащаха, за да знае, че тъй нареченото „излекуване“ не може да бъде нищо друго, освен пълно послушание, покорство и отлично прикриване на симптомите.

Без никаква причина — защото експресът още не беше тръгнал и следователно не можеше да премаже никого — в заплашителната му поза се появи цялата тревожна неизбежност на Ана Каренина, готова да се хвърли под колелата. Но може би това беше само литературна реминисценция. Кристиянсен, когото предизвикателно ще назова без титлата „доктор“, тъй като нямам повече нужда от него, се спря пред мен. Държеше се умишлено шеговито и непринудено, за да успокоява.

Стисна ме гърлото. У него имаше нещо дяволско. Усмихваше се с ръце в джобовете на сивото си пардесю с кадифена яка, с русата си брада, която на никого не е причинила зло, с очилата си без рогови рамки и леко присвити очи: приличаше малко на Зола и малко на Верлен, но знаех, че е фрашкан с литературни цитати; и за първи път, откакто се познавахме, криеше под астраганената шапка плешивостта си.

Тръгнах срещу него с протегната ръка, за да придам на внезапното му появяване на гарата в Каор по-естествен вид.

— Нося ви необикновена новина, писателю Ажар — съобщи ми той. — Пиночет ще бъде уволнен и вече са освободили Плюшч. Вие спечелихте, литераторе Ажар. Плюшч току-що пристигна в Париж, посрещнат от цветя и математици. Браво.

— Не знаех, че съм толкова влиятелен — казах скромно, тъй като беше вярно.

— Вие победихте, върховни борецо Ажар. Можете да се гордеете с творбата си.

— Толкова повече, че още не е публикувана — вметнах, защото подушвах клопката.

— Пиночет узнал съдържанието й чрез политическата си полиция и се паникьосал. Щял да бяга. А КГБ, което е навсякъде, знаело, че вашата могъща книга ще излиза, и като не могли да ви изманипулират по волята си въпреки химикалите, с които ви лекуваха в Копенхаген, освободили Плюшч на бърза ръка… победоносни Ажар!

— Аз съм навсякъде — казах иронично, защото все пак иронията си е добра гаранция за умствена хигиена.

Зад доктор Кристиянсен беше равинът Шмулевич в белите си чорапи, но го нямаше, и фактът, че не го виждах, доказваше окончателно, че не показвах никакъв болезнен признак.

— Колко ви дължа, докторе? — попитах, защото вече имаше авторски хонорари.

— Не отричайте, правоверни Ажар! Доказателството е налице: Плюшч е освободен, Пиночет се разклати, вече не убиват в Аржентина и Ливан, настъпи братството, вашата книга облекчи огромната човешка мъка. Продължавайте, пишете, има милиони потиснати, които чакат. Спасете ги, освободете ги, създайте от това още малко литература, лауреате Ажар. Не е достатъчно вие да бъдете излекуван, трябва да излекувате цялото човечество… Пишете!

— Това би означавало, че още изпитвам месиански, реформаторски и шизоидни изкушения, докторе. Какво да се прави!

Моят изследовател ме погледна с уважение, защото знаеше, че съм решил да взема влака в 8 и 47 — друг нямаше — който чакаше на гарата, защото Христос беше закъснял, а всеки трябва да знае да чака. Но гениалният наблюдател все пак направи още един опит, защото му бяха известни всички хитрини и знаеше, че голяма част от хората, наречени „нормални“, са само добри симуланти.

— Браво, живодрани Ажар! Вие отново показахте всичката мощ на оня популярен орган, който повдига планини, отваря затвори, изпълнява желания, изтрива сълзи, превързва рани, лекува прокажени, яде лайна, ближе задници, лъска ботуши, заповядва екзекуции, стреля в тълпата, срива градове, благославя сганта, изнасилва вдовици, убива сираци, увековечава ужаса, милва кучетата, възстановява руини, спасява мира, пролива реки от кръв, превръща пустините в градове, сваля Христос от кръста и Жана д’Арк от кладата, скърца със зъби, скубе си косите, прави си харакири, посича невинни, разстрелва заложници, убива ранени, дай му все пак да пие, каза баща ми! Пълен напред, драскачо Ажар! Драскайте! Мислете за милионите преследвани, които чакат, мислете за тиражите! Хванете Светата Писалка, спасявайте, освобождавайте, хранете, разузнетявайте, пишете! Още малко литература! И още! И още! И още! Да живее ощето! Да живее мастилото! Дълбайте! Летете! Летете нагоре! Дръж се, музо! Не се преструвайте, че отричате извършеното огромно дело за щастието на човешкия род, спасителю Ажар! Самураю Ажар! Военачалнико Ажар! Лайнявецо Ажар! Не се чувствайте малък, никой не е малък, когато става дума за човешкото величие… Колосе Ажар!

— Задникът ми да не е цар Навуходоносор? — отговорих му спокойно, за да му покажа, че не се вземам за голяма клечка, че имам чувство за пропорция и изобщо, за да се хвана за нещо стабилно и да внеса нотка надежда.

— Не се прикривайте зад цинизма, идеалисте Ажар…

Великият следовател започна да бие отбой, като разбра, че съм неподатлив.

— Мисля, че никога повече няма да ви потрябвам, приятелю — каза д-р Кристиянсен с отдалечаващ се глас и това беше тъжно, защото го обичах много, бях му безкрайно задължен. — Сбогом, излекувани Ажар. Симулирайте добре! Това са законите на жанра.

— Сбогом, приятелю Кристиянсен, но ще рискувам и все пак ще ви покажа докъде стига моето изцеление. Тук е и ще си остане завинаги развенчаната карикатура на едно другаде. Благодарение на вашите превъзходни, така убедителни грижи, а също и защото имам жена, която обичам повече от всичко на света, все пак приемам условията ви, приемам нашата участ. Да, аз, долуподписаният Пол Павлович, приемам чрез настоящето да бъда карикатура на Емил Ажар, една човешка карикатура в един карикатурен живот, в един карикатурен свят: аз съм братството даже на тази цена. О, зная, зная много добре — тези, които се борят, за да излязат от фалша и карикатурата, ще ме обвинят в подлост, в капитулантство, но нищо не мога да направя, вече ви обясних, не ме бива да избирам жертви. Приемам да се окарикатурявам и да си правя аутодафе и никога вече няма да отида в музеите да горя шедьоври в името на живота, за да стане той по-осезаем…

На следващата сутрин, както се бях лепнал на телефона, за да узная докъде е стигнала продажбата на авторските ми права в киното, Чичи изкачи шестте етажа без асансьор и почука на вратата ми. Беше повече озадачен, отколкото запъхтян.

— Не разбирам — каза той. — Без съмнение това пак е твоя работа.

Поднесе ми един гравиран картон. Кики и нейните сестри го канеха да ръководи Световното съвещание на проститутките, което се провеждаше същата вечер в Париж. И аз бях получил покана, но трябваше с дявола ортак да стана, да пусна в ход и отказания Гонкур, за да се сдобия с нея.

— Какво значи това?

— Чичо, ти си официален паметник, награждаван, уважаван, курвите имат нужда от твоята морална подкрепа. Отиваме ли?

— И дума да не става. По дяволите, отказах да вляза във Френската академия, та… Стига почести.

— Хайде, старче. Да отидем заедно там и да се помирим.

И прибавих невинно:

— Това е добра реклама.

Хвърли ми подозрителен поглед.

— За кого?

— Ами че за курвите.

— Няма да ида.

— Ще кажат, че си мръсен буржоа.

— Отивам — каза той веднага.

Отидохме. Не искаха да ни пуснат да влезем. На входа имаше кордон от истински курви.

— Тук е за истински курви — казаха те. — За душевните е навсякъде, но не тук.

Бях предвидил тази работа. Казах им, че съм този, който е отказал наградата Гонкур. Като видяха, че съм искрен, пуснаха ни.

Много трудно се придвижихме до трибуната. Имаше от всички нации, същинско ООН, Ула не беше там. Председателстваше Кики. Приближихме се до нея, ръкувахме се и тя прие това без фалшив свян. Помолих да й измия краката, но тя ми каза, за какъв се мисля, да не съм папата.

Отдавна не бях виждал Чичи Макут толкова щастлив. Най-после беше като измъкнат от ледения блок на Бейкън, зинал в безшумен вик.

Позирахме за фотографите. Преди да тръгнем, попитахме курвата, която ни изпращаше до вратата:

— Какво можем да направим за вас?

— Продължавайте да пишете — каза тя.

Това е последната ми книга.

Париж, 27 януари 1976 година

Бележки

[1] Суахили (кисвахили) — официален език в Танзания и Кения, на който говорят общо около 50 млн. души. — Б.пр. ↑

[2] Патернел — бащински (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Ликорна — митологично същество, еднорог. — Б.пр. ↑

[4] Игра на думи: на френски usure означава изхабяване и лихварство. — Б.пр. ↑

[5] Кос — географска област в Централния масив между реките Лот, Еро и Орб. — Б.пр. ↑

[6] Constitution — означава и телосложение. — Б.пр. ↑

[7] Смърт на кравите! (букв.). — Б.пр. ↑

[8] Свят е превод на името на в. „Монд“. — Б.пр. ↑

Край

Ромен Гари Псевдо

Метаданни

Данни

Псевдо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ромен Гари
Псевдо