Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lie Down with Lions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo

Издание:

Автор: Кен Фолет

Заглавие: Долината на лъвовете

Преводач: Валентина Рашева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Димил Стоилов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954-459-685-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9218

История

  1. — Добавяне

На Барбара

Първа част
1981 г.

Първа глава

Тези, които искаха да убият Ахмет Йълмаз, бяха все сериозни хора. Бяха турски студенти, изживяваха се като хъшове в Париж и в сметката си вече имаха убийство на аташе в турското посолство и атентат с петролна бомба срещу дома на висш служител от „Търкиш Еърлайнс“. Избраха Йълмаз за следващата си жертва, защото бе от богатите поддръжници на военната диктатура и защото живееше — доста удобно за тях — в самия Париж.

Домът и офисът му бяха добре охранявани, а мерцедесът лимузина — брониран, но студентите бяха убедени, че всеки мъж си има слабо място, и то обикновено — по тънката част. В случая с Йълмаз бяха съвсем прави. Двуседмичното наблюдение разкри, че Йълмаз има обичай да напуска дома си — две или три вечери през седмицата — зад волана на обикновеното рено комби (което прислужниците му използваха за пазаруване) и да посещава странична уличка в Петнадесети микрорайон, за да гостува на красива млада туркиня, която бе влюбена в него.

Студентите решиха да поставят бомба в колата, докато Йълмаз се забавлява с любимата.

Знаеха откъде да вземат експлозивите — от Пепе Гоци, един от многобройните синове на корсиканския кръстник Меме Гоци. Пепе беше търговец на оръжие. С готовност би продавал на всеки, но предпочиташе политически клиенти, защото, както ухилено сам признаваше, „идеалистите са готови да платят повече“. Беше помогнал на турските студенти и при двете им предишни кървави начинания.

Имаше обаче един неудобен момент в плана с взривяването на автомобила. Йълмаз обикновено си тръгваше сам с реното от дома на приятелката си, но не абсолютно винаги. Понякога я извеждаше да вечерят в ресторант или пък тя често заминаваше някъде с колата и се връщаше след половин час, натоварена с хляб, плодове, сирене и вино — очевидно да стъкми вечеря в любовното гнезденце. Някой път Йълмаз се прибираше с такси в дома си, а приятелката използваше колата ден-два. Студентите, като повечето терористи, бяха романтици по душа и никак не им се искаше да рискуват живота на една красива жена, чието единствено престъпление бе обичта към мъж, който не я заслужава. Подобно прегрешение всеки лесно би простил.

Те обсъдиха проблема по демократичен начин. Всичките си решения вземаха с гласуване и не признаваха никакви ръководни постове; и все пак между тях имаше един, чиято сила като личност го бе издигнала до ролята на водач. Името му бе Рахми Коскун — симпатичен емоционален момък с рошави мустаци и особен блясък в очите: това издаваше, че се изживява като голям революционер. Именно неговата енергичност и решителност бяха в основата на предишните две начинания въпреки всички проблеми и рискове. Рахми предложи да се посъветват със специалист по експлозивите.

Отначало другите не останаха очаровани от тази идея. Попитаха го: „На кого можем да се доверим?“ Рахми предложи Елис Талер — американец, който се представяше за поет, но всъщност си изкарваше хляба с частни уроци по английски. Елис бе научил доста за експлозивите като войник във Виетнам. Рахми го познаваше вече от година — година и нещо. Двамата бяха списвали заедно едно бързо залязло революционно вестниче, наречено „Хаос“, и съвместно организираха поетични четения, за да събират пари за Организацията за освобождение на Палестина. Той като че съпреживяваше гнева на Рахми към това, което става в Турция, както и омразата му към варварите, които го вършат. Някои от другите студенти също отчасти познаваха Елис — беше се появявал на няколко демонстрации; останаха с впечатление, че е асистент или млад професор в университета. Не бяха много въодушевени да намесят човек от нетурски произход, но Рахми много настояваше и те накрая склониха.

Елис измисли разрешение за техния проблем почти веднага. Бомбата, каза той, трябва да е снабдена с устройство за дистанционно управление. Рахми ще седи зад някой прозорец срещу дома на момичето или в паркирана кола на улицата и ще наблюдава реното. В ръката си ще има радиопредавател с размерите на кутия цигари — като тези, които се използват за отваряне на автоматични врати на гаражи. Ако Йълмаз влезе в колата сам, както най-често ставаше, Рахми ще натисне копчето на предавателя и радиосигналът ще активира един палец в бомбата, който ще щракне и ще предизвика експлозия, когато се запали моторът. Но ако случайно приятелката се качи в колата, Рахми няма да натисне копчето и тя ще я подкара, без нищичко да заподозре. Бомбата би била съвсем безопасна, докато не се използва дистанционното. „Не натискаш копчето — и не гърми“ — така бе казал Елис.

На Рахми му хареса тази идея и той попита Елис дали би се съгласил да подготви бомбата заедно с Пепе Гоци.

— Разбира се — отвърна Елис.

После възникна още един проблем.

— Имам един приятел — подхвана Рахми, — който иска да се срещне и с двама ви — Елис и Пепе. Право да ви кажа, той задължително трябва да се срещне с вас, иначе всичко пропада, защото този именно приятел ни дава парите за експлозивите, колите, подкупите и оръжието — всичко.

— Защо толкова иска да се срещне с нас? — попитаха Елис и Пепе.

— Иска да е сигурен, че бомбата ще проработи, а и настоява сам да се убеди, че може да ви се има доверие — с извинителен тон заговори Рахми. — Само трябва да донесете бомбата при него, да му обясните как точно ще се задейства, да му стиснете лично ръката и да му дадете да ви погледне право в очите. Това не е бог знае какво, нали, особено за човека, който всъщност плаща цялата история?

— Аз лично нямам нищо против — каза Елис.

Пепе се поколеба. Трябваха му парите, които щеше да спечели от сделката — на него все му трябваха пари, както на свинята все й трябва помия, — но пък мразеше да се среща с непознати.

Елис се опита да го склони.

— Слушай — рече му той, — тези студентски групички се раждат и гинат като мимози пролетно време и Рахми сигурно съвсем скоро ще изгори от играта, но ако познаваш неговия „приятел“, ще можеш да си въртиш своя бизнес и след като Рахми е вече аут.

— Прав си — отвърна Пепе, който не беше голям мозък, но схващаше бързо правилата на играта, ако му ги обясни човек простичко.

Елис казана Рахми, че Пепе се е съгласил, и Рахми уреди среща между тримата за следващата неделя.

 

 

Тази сутрин Елис се събуди в леглото на Джейн. Разсъни се внезапно, уплашен — все едното го е мъчил кошмар. След момент си спомни причината за тази напрегнатост.

Погледна часовника си. Ако всичко мине добре, днес ще се увенчае с триумфален успех продължилата повече от година търпелива, къртовска работа. И ще може да преживее светлия миг с Джейн — ако довечера е още жив, разбира се.

Обърна глава да я погледне, като внимаваше да не шава много, за да не я събуди. Сърцето му затупа по-силно, както ставаше всеки път, като види лицето й. Беше легнала по гръб, вирнатото й носле сочеше тавана, а тъмната коса се бе разпиляла по възглавницата като крило на птица. Той погледна големичката й уста, плътните устни, които го целуваха тъй често и толкова сладостно: Лъчите на пролетното слънце осветяваха гъстия русичък мъх по бузите й — когато искаше да я подразни, той го наричаше „брадата ти“.

Рядко имаше възможност да й се порадва, като я гледа такава — отпусната, със спокойно лице, без никакъв израз на него. Обикновено тя преливаше от живот: смееше се, мръщеше се, правеше гримаси, изразявайки изненада, неверие, състрадание. Най-обичайният й израз беше една широка палава усмивка, като на калпазанин, който току-що е свършил някоя гениална беля. Само като спеше и мислеше сериозно върху нещо — само тогава човек можеше да я види отпусната. И все пак той най-много я обичаше в такива моменти, защото тъй незащитена, неподвластна на волята си — лицето й позволяваше да се усети сластната чувственост, която гори в нея като бавен, жежък, подмолен огън. Видеше ли я такава, чак ръцете го засърбяваха да я помилва.

Отначало това го бе изненадало. Още като се запознаха скоро след пристигането му в Париж, тя му направи впечатление като типичен представител на онези „мушалки“, каквито винаги има из радикалните младежки групи в големите столици — те все оглавяват някакъв комитет, организират кампании срещу апартейда или в полза на ядреното разоръжаване, водят протестни походи за събитията в Ел Салвадор и против замърсяването на водите, събират пари за гладуващите в Чад или се опитват да популяризират някой талантлив млад филмов сценарист. Тя привличаше хората с поразителната си външност, пленяваше ги нейният чар, палеше ги нейният ентусиазъм. Заведе я на ресторант два-три пъти — само заради удоволствието да гледа как красиво момиче унищожава цяла пържола; а после — така и не можеше да си спомни как точно стана — той откри, че в това живо девойче дреме една страстна жена, и се влюби в нея.

Обходи с поглед малкото й таванско апартаментче. С удоволствие спря очи на познатите лични вещи, които доказваха, че това е нейният дом: хубав лампион, пригоден от китайска вазичка; полица с книги по икономика и по проблемите на световната бедност; огромен пухкав диван, в който може да се задуши човек, ако пропадне; фотография на баща й — хубав мъж с двуреден костюм, сниман вероятно през шейсетте години; малка сребърна купа, спечелена от нея и понито й на име Глухарчо — на купата бе инкрустирана годината — 1971-а, преди десет години. „Тя е била на тринадесет — помисли си Елис, — а аз съм бил на двайсет и три, и докато е печелила юношески конни състезания в Хемпшир, аз съм бил в Лаос, залагал съм противопехотни мини по пътя Хо Ши Мин“.

Когато за първи път видя апартамента преди почти една година, тя току-що се бе нанесла тук от предградията и беше доста голо — просто една малка таванска стая: кухненски бокс в нишата, душкабина в бившия килер и тоалетна с врата към коридора. Постепенно тя го превърна от мрачно таванско помещение в уютно, приветливо гнезденце. Добри пари печелеше като преводачка от френски и руски на английски, но и наемът й бе също висок — апартаментът беше в близост до булевард „Сен Мишел“, тъй че тя внимаваше как харчи — пестеше, за да си купи точно най-подходящата махагонова масичка, легло с табла от антикварния магазин или килим от Табриз. „Мома от сой“ — така би я нарекъл бащата на Елис. „Ще я харесаш, тате — помисли си той. — Направо ума ти ще вземе.“

Претърколи се настрани с лице към нея и тя се събуди от това движение, точно както си бе и помислил, че ще стане. Големите сини очи се взряха в тавана за секунда само, после тя го погледна, усмихна се и се гушна в обятията му. Прошепна му „здрасти“ и в отговор получи дълга целувка.

Той веднага се възбуди. Лежаха си така заедно известно време, още полузаспали, и сегиз-тогиз се целуваха; после тя метна единия си крак през бедрата му и лениво, без думи започнаха да се любят.

Когато станаха гаджета, двамата правеха любов сутрин и вечер, а често — и по никое време следобед. Тогава Елис мислеше, че такава разгулна страст не може да продължи много и че след няколко дни, може би — няколко седмици първоначалната тръпка ще премине и те ще влязат в статистически усреднените два и половина пъти на седмица или колкото там го изчисляват. Но сгреши. Една година по-късно двамата още се гонеха из леглото като младоженци.

Тя се превъртя тъй, че легна върху него и се отпусна с цялата си тежест. Влажната й кожа се долепи до неговата. Обви с ръце мъничкото й тяло и я притисна в прегръдките си, като в същото време с мощен тласък навлезе още по-дълбоко в нея. Тя усети, че той е на път да свърши, и вдигна рязко глава, погледна го, после го целуна с разтворени устни, докато той се изля в нея. Веднага след това тя изстена ниско, едва чуто, и той я усети как стига до върха с един протяжен, нежен, на дълги тръпки дошъл сутрешен оргазъм. Остана върху него, все още полузаспала. Той замилва косите й.

След малко тя се размърда.

— Знаеш ли кой ден сме днес?

— Неделя.

— Твоята неделя за готвене.

— Не бях забравил.

— Хубаво. — Последва пауза. — С какво ще ме гощаваш?

— Пържола, картофи, зрял фасул, козе сирене, ягоди и сметана.

Тя вдигна глава и се засмя.

— Ама ти винаги това готвиш!

— Не е вярно. Миналия път беше зелен фасул.

— А предпоследния път беше забравил задължението си, така че ядохме в ресторант. Какво ще кажеш малко да разнообразиш менюто?

— Ей, я чакай малко. Бяхме се разбрали всеки да готви през неделя. Не сме се договаряли за различни ястия всеки път!

Тя пак се отпусна върху него и театрално изигра състояние на пълен разгром.

Това, което му предстоеше да свърши този ден, през цялото време не излизаше от главата му. Щеше да се нуждае от помощта й, без тя да разбере, и сега беше моментът да я помоли.

— Трябва да се видя с Рахми тази сутрин — започна той.

— Добре. Ще се срещнем по-късно у вас.

— Има едно нещо, което можеш да свършиш за мен, ако нямаш нищо против да идеш там по-раничко.

— Какво?

— Да сготвиш обеда. Не, не! Това беше майтап. Искам да ми помогнеш в един малък заговор.

— Давай да чуем — рече тя.

— Днес е рожденият ден на Рахми и брат му Мустафа е тук, в града, но Рахми не знае. — „Ако нещата днес се развият нормално, никога повече няма да те лъжа“, помисли си Елис. — Искам Мустафа да се появи на тържеството на Рахми за обяд като изненада. Но ми трябва съучастник.

— Навита съм — отвърна тя. Отърколи се от него и седна на леглото с кръстосани крака. Гърдите й приличаха на ябълки — гладки, кръгли и твърди. Дългите кичури от косата й докосваха зърната. — Какво трябва да направя?

— Проблемът е много простичък. Трябва да кажа на Мустафа къде да иде, но Рахми още не е решил къде иска да празнува. Така че трябва да оставя съобщение за Мустафа в последната минута. А пък Рахми вероятно ще бъде до мен, като се обаждам.

— И какво е разрешението?

— Ще се обадя на теб. Ще говоря глупости. Не обръщай внимание на нищо друго, освен на адреса. Обади се на Мустафа, дай му адреса и му кажи как да стигне до там. — Всичко това звучеше съвсем нормално, когато Елис го замисли, но сега му се струваше невероятно идиотско.

Джейн обаче, изглежда, нищо не заподозря.

— Не е много сложно — каза тя.

— Добре — бързо изрече Елис, скривайки облекчението си.

— А След като ми се обадиш, кога да те чакам да се прибереш?

— След по-малко от час. Искам да изчакам да видя изненадата, но ще се измъкна от тържествената част и обяда.

Джейн като че се замисли.

— Поканили са теб, а мен — не.

Елис сви рамене.

— Предполагам, че ще е мъжко събиране. — Той се пресегна към бележника на нощното шкафче и написа „Мустафа“ и телефонния номер.

Джейн стана от леглото и прекоси стаята до душкабината. Отвори вратата и пусна кранчето. Настроението й се бе променило. Вече не се усмихваше. Елис попита:

— За какво си ядосана?

— Не съм ядосана — отвърна тя. — Някой път не ми харесва начинът, по който се отнасят с мен твоите приятели.

— Нали знаеш как се държат турците с момичетата?

— Точно така — с момичетата. Нямат нищо против достопочтените жени, но аз съм момиче.

Елис въздъхна.

— Ти по принцип не се дразниш така от примитивните схващания на шепа шовинисти. Какво всъщност се опитваш да ми кажеш в момента?

Тя поразмисли по въпроса за минутка, застанала гола до душа, и беше толкова хубава, че на Елис му се прииска пак да я люби. После каза:

— Май искам да кажа, че не ми харесва социалното ми положение. Ходя с теб съвсем сериозно — това всички го знаят, — с никого друг не спя. Даже и не излизам с други мъже, но ти не гледаш на мен сериозно. Не живеем в една къща, през повечето време не знам къде се губиш и какво правиш, не сме се представили взаимно на родителите си… а хората знаят всичко това и затова се държат с мен като с уличница.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Все така казваш. — Тя пристъпи в душкабината и тресна вратата.

Елис извади бръснача си от чекмеджето, където държеше несесера, и почна да се бръсне пред кухненската мивка. И преди бяха имали такива разговори, даже много по-ожесточени, и той знаеше какво е в основата на всичко: Джейн искаше да се преместят да живеят заедно.

И той това искаше, разбира се; искаше да се ожени за нея и да живее с нея до края на живота си. Но трябваше да изчака, докато свърши с тази задача, а не можеше да й го каже, тъй че се измъкваше с фразички като „не съм готов“ или „трябва ми само малко време“, и тези мъгляви думи я вбесяваха. На нея й се струваше, че цяла една година е прекадено дълго време, без да бъде по някакъв начин трайно обвързана с него. Но ако днес всичко мине добре, той ще оправи положението.

Приключи с бръсненето, уви бръснача с хавлиена кърпа и го сложи в чекмеджето. Джейн излезе изпод душа и той зае мястото й. „Не си говорим — помисли Елис, — това е глупаво.“

Докато той се къпеше, тя свари кафе. Той бързо се облече в изтърканите си дънки и черната фланелка и седна срещу нея крий малката махагонова масичка. Тя му сипа кафе и каза:

— Искам сериозно да си поговорим.

— Окей — бързо отвърна той — хайде да го направим на обяд.

— Защо не сега?

— Нямам време.

— Рожденият ден на Рахми по-важен ли е от нашата връзка?

— Разбира се, че не. — Елис усети раздразнение в тона си и един предупреждаващ глас му каза: „Дай по-меко, може да я загубиш.“ — Но вече обещах, а за мен е важно да спазвам обещанията си; от друга страна, не ми изглежда от особена важност дали ще проведем този разговор сега или по-късно.

Лицето на Джейн прие онова стегнато, упорито изражение, което той добре познаваше. То се появяваше винаги когато тя вече нещо е решила, а някой се опитва да я отклони от пътя.

— За мен е важно да говорим точно сега.

За момент само той се изкуши да й каже цялата истина още на минутата. Но не беше планирал нещата по този начин. Сега нямаше време, мозъкът му бе зает със съвсем друго нещо, а и не беше подготвен. Много по-добре ще е да стане по-късно, когато и двамата са спокойни, а и ще може да й каже, че работата му в Париж е приключена. Така че той рече:

— Мисля, че в момента се държиш глупаво и няма да дам да ме тормозиш. Моля те, нека да поговорим по-късно. — И се изправи.

Докато той вървеше към вратата, тя каза:

— Жан-Пиер ме помоли да ида с него в Афганистан.

Това дойде тъй неочаквано, че Елис трябваше да размисли за момент, преди да го възприеме напълно.

— Ти сериозно ли говориш? — попита той, не вярвайки на ушите си:

— Сериозна съм.

Елис знаеше, че Жан-Пиер е влюбен в Джейн. Но в нея бяха влюбени и поне пет-шест други мъже — тези неща са неизбежни при жена като нея. Никой от тях не му беше сериозен съперник — или поне така си беше мислил досега. След като почувства, че възвръща самообладание, каза:

— Защо пък ще ходиш във военна зона със слабак като него?

— Да не си посмял да си правиш майтап с това! — яростно заяви тя. — Тук става дума за живота ми!

Той тръсна глава, още не можейки да повярва.

— Не можеш да идеш в Афганистан.

— Защо?

— Защото ме обичаш.

— Това не значи, че съм ти в кърпа вързана.

Поне не беше казала: „Не, не те обичам“. Той погледна часовника си. Беше направо смешно — само след няколко часа ще й каже всичко, което иска да чуе.

— Нямам желание да говоря за това сега — рече той. — Тук говорим за бъдещето си, а подобни разговори не могат да се водят тъй прибързано.

— Не възнамерявам цял живот да те чакам — каза тя.

— Не те моля да ме чакаш цял живот, моля те да почакаш няколко часа. — Докосна бузата й. — Нека не се караме заради някакви си два-три часа.

Тя се изправи и страстно го целуна в устата.

Без да повярва на този изблик на нежност, Елис каза:

— Няма да заминеш за Афганистан, нали?

— Не знам — с равен глас отвърна тя.

Той се опита да заглади всичко с усмивка.

— Е, поне не до обяд?

Усмихна му се в отговор и кимна.

— Не, няма да е до обяд.

Той задържа поглед върху нея още един момент, а после излезе.

 

 

Широкият булевард „Шанз Елизе“ гъмжеше от туристи и парижани, излезли на сутрешна разходка. Мотаеха се наоколо като овце из кошара под лъчите на топлото пролетно слънце и всичките тротоарни бистра бяха пълни. Елис бе застанал близо до уреченото място, с раница на гърба, която бе купил от някакъв евтин магазин за чанти. Приличаше на американец, тръгнал да обикаля Европа на „стоп“.

Лошо стана, че Джейн избра точно тази сутрин, за да се скарат: сега сигурно продължава да се „навива“ сама и ще е раздразнена, като го посрещне.

Е, просто ще трябва да я успокои, това е.

Избута Джейн от мислите си и се концентрира върху предстоящата задача.

Две възможности имаше за това кой ще се окаже „приятелят“ на Рахми — този, който финансира малката терористична група. Първата възможност бе да е никой богат свободолюбив турчин, който е решил — по политически или лични причини, — че насилието срещу военната диктатура и нейните поддръжници е оправдано. Ако истината се окажеше такава, Елис щеше да е разочарован.

Втората възможност бе да се окаже Борис.

Борис бе легендарна фигура в средите, в които се движеше Елис — сред революционно настроените студенти, палестинците в изгнание, недохранените интелектуалци, които изнасят политически сказки, редакторите на екстремистките вестничета с долнопробно печатно качество, анархистите, маоистите, арменците и войнстващите вегетарианци. За него се говореше, че е руснак, човек на КГБ, готов да финансира всеки левичарски терористичен акт на Запад. Много хора се съмняваха в неговото съществуване, особено тези, които се бяха опитали, но не бяха успели да изкопчат пари от руснаците. Но Елис бе забелязал, че от време на време група, която от месеци не е правила нищо друго, освен да се жалва, че не може да си позволи даже машина за ситопечат, изведнъж спира да говори за пари и почва да се вълнува за сигурността си; а после, малко по-късно, се разчува за отвличане, стрелба или взрив.

Според Елис бе абсолютно сигурно, че руснаците дават пари на такива групи като турските дисиденти: едва ли биха се въздържали да не се възползват от толкова евтин и безопасен начин да създават неприятности. Та нали и Щатите финансират похитители и убийци в Централна Америка — а той не можеше да си представи, че Съветският съюз има повече скрупули от неговата собствена държава. И тъй като в неговата сфера парите не се държат в банкови сметки и не се превеждат по телекса, все някой трябваше да предаде истинските банкноти, следователно трябва да има някой точно като Борис.

Елис страшно много искаше да се срещне с него.

Рахми мина край него точно в десет и половина, облечен в розова фланелка с надпис „Ла Коста“ и светлокафяв панталон с безупречен ръб; изглеждаше много нервен. Хвърли изгарящ поглед към Елис и после извърна глава.

Елис го последва, като го държеше на десетина-петнайсет метра пред себе си, както се бяха уговорили.

На следващото тротоарно бистро се бе разположила мускулестата, яка фигура на Пепе Гоци в черен копринен костюм — все едно току-що се връща от неделна литургия, което най-вероятно си беше точно така. В скута си държеше голям куфар. Той се изправи и тръгна почти рамо до рамо с Елис по такъв начин, че непредубеден наблюдател би се чудил дали двамата вървят заедно или не.

Рахми се отправи нагоре по хълма към Триумфалната арка.

Елис наблюдаваше Пепе с крайчеца на окото си. Корсиканецът имаше животински инстинкт за самосъхранение: без да дава вид за това, той проверяваше дали някой не го следи — стори го веднъж, като пресече улицата и съвсем естествено можеше да хвърли поглед назад по булеварда, докато чакаше да бе смени светлината на светофара; и после — още веднъж, във витрината на един ъглов магазин, където успя да види хората зад него, отразени в стъклото.

Рахми беше симпатичен на Елис, но не и Пепе. Първият бе искрен и принципен, а и хората, които убиваше, вероятно заслужаваха да умрат. Вторият беше съвсем друга работа: правеше го за пари, а и защото беше прекадено недодялан или тъп, за да оцелее в света на законния бизнес:

На три пресечки източно от Триумфалната арка Рахми сви в странична уличка. Елис и Пепе го последваха, докато ги преведе през съседна улица и влезе в хотел „Ланкастър“.

Значи тук е мястото на срещата. Елис се надяваше тя да се проведе в бар или ресторант в хотела; сред много хора би се чувствал в по-голяма безопасност.

Покритото с мрамор входно фоайе им се стори хладно след уличната жега. Елис потрепера. Един сервитьор във фрак любопитно изгледа дънките му. Рахми тъкмо влизаше в малък асансьор в дъното на Г-образното фоайе. Значи ще бъде в хотелска стая. Така да е. Елис последва Рахми в асансьора, Пепе също успя да се набута зад тях. Нервите на Елис бяха опънати до скъсване, докато се изкачваха с асансьора. Слязоха на четвъртия етаж и Рахми ги заведе до стая 41. Почука.

Елис се насили да изглежда спокоен и безстрастен.

Вратата бавно се отвори.

Беше Борис. Елис разбра това в момента, в който зърна този мъж, и едновременно усети тържествуващо вълнение и вледеняващите тръпки на страха. Като че ли на челото на непознатия бе изписано „Москва“ с големи букви: всичко сочеше това — от нескопосаната подстрижка до масивните практични обувки, а и стилът на КГБ в твърдия му, преценящ поглед и сурово стиснатите устни, бе невъзможно да се сгреши. Този човек не бе от чергата на Рахми и Пепе; той не бе вито пламенен идеалист, нито охранен мафиотски шопар. Борис бе професионален терорист с каменно сърце, който не би се поколебал да отнесе с един изстрел главата на когото и да е от тримата, застанали отпреде му.

„От много време те търся“, помисли си Елис.

Борис задържа вратата полуотворена за момент, отчасти — за да защити тялото си, докато ги огледа, а после каза на френски:

— Влезте:

Въведе ги в хола на хотелски апартамент. Подредбата бе доста разкошна, мебелировката се състоеше от столове, няколко масички и скрин, които изглеждаха като антикварни ценности от осемнайсети век. Кашонче „Марлборо“ и литрова бутилка коняк, купена от безмитния магазин, бяха оставени върху изящната масичка с извити крака. В далечния ъгъл една полуотворена врата водеше към спалнята.

Рахми делово представи всички:

— Пепе. Елис. Моят приятел.

Борис беше широкоплещест мъж, облечен в бяла риза с навити ръкави, от които се показваха яки, космати ръце. Синият му вълнен панталон бе твърде дебел за температурите навън. На гърба на стола бе метнато едно черно-кафяво пепитено сако, което не би се вързало със синия цвят на панталона.

Елис остави раницата си на килима и седна.

Борис направи жест към бутилката с бренди.

— Нещо за пиене?

На Елис Не му се искаше да пие коняк в единайсет сутринта. Затова каза:

— Да, ако обичате — едно кафе.

Борис го погледна сурово, враждебно, а след това отвърна:

— Всички ще пием кафе. — И се запъти към телефона.

„Свикнал е всички да се страхуват от него — помисли си Елис, — не му се нрави, че се отнасям като с равен.“

Рахми съвсем очевидно тръпнеше от страхопочитание пред Борис и притеснено се въртеше, като закопчаваше и откопчаваше най-горното копче на розовата си ризка, докато руснакът се обади на румсървиса.

Борис затвори телефона и се обърна към Пепе.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той на френски. — Мисля, че можем да си бъдем от полза един на друг.

Пепе кимна, без да проговори. Той седеше изправен върху кадифения стол и мощната му фигура в черния костюм изглеждаше странно крехка върху хубавата мебел, като че ли столът можеше да го строши, а не той него.

Пепе има много общо с Борис — помисли си Елис. — И двамата са силни, жестоки мъжаги, без капка почтеност или състрадание. Ако Пепе беше руснак, и той щеше да е в КГБ; ако Борис беше французин, щеше да е в мафията.

— Покажете ми бомбата — каза Борис.

Пепе отвори куфарчето си. То беше пълно с блокчета, около трийсетина сантиметра дълги и десетина дебели, направени от някакво жълтеникаво вещество. Борис коленичи на килима до куфара и побутна с пръст едно от блокчетата. То хлътна под натиска като гъба. Той го помириса.

— Да разбирам, че е СЗ. — Думите бяха отправени към Пепе.

Пепе кимна.

— Къде е механизмът?

Рахми отвърна:

— Елис го носи в раницата.

Елис каза:

— Не, не го нося.

За момент в стаята настъпи адска тишина. Симпатичното младежко лице на Рахми се изкриви от паническо изражение.

— Какво искаш да кажеш? — развълнувано рече той. Уплашените му очи прескочиха от Елис към Борис, а после пак към Елис. — Ти каза… аз му казах, че ще…

— Млъквай там! — грубо го прекъсна Борис.

Рахми притихна веднага. Борис очаквателно изгледа Елис.

Тонът на Елис звучеше с безразличие, което той всъщност не изпитваше.

— Страхувах се, че това може да е клопка, затова оставих механизма у дома. Може да пристигне след няколко минути. Трябва само да се обадя на моето момиче.

Борис го гледа втренчено в продължение на няколко секунди. Елис отвърна на този поглед безстрастно, доколкото успя. Най-накрая Борис каза:

— Защо смяташе, че може да е клопка?

Елис реши, че ако се опита да обясни защо, може да звучи — все едно се оправдава. Тъй или иначе това бе тъп въпрос. Той метна нахален поглед към Борис и нищо не отвърна.

Борис не отделяше проницателните си очи от него. Най-сетне руснакът изрече:

— Аз ще се обадя.

Елис като че тръгна да протестира, но после потисна първоначалното си намерение. Не беше очаквал подобно развитие. Постара се да запази каменна физиономия в стил „изобщо не ми пука какво ще правите“, докато в същото време бясно премисляше ситуацията. Как ще реагира Джейн на гласа на непознат? Ами ако не е там, ако е решила да не изпълни обещанието си? Съжали, че бе използвал нея за връзка, но вече бе твърде късно за промяна.

— Ти си внимателен човек — каза той на Борис.

— И ти също. Какъв е телефонният ти номер?

Елис му го съобщи. Борис си записа номера на бележник до апарата, а после започна да набира.

Останалите чакаха, потънали в мълчание.

Борис каза:

— Ало? Обаждам се от името на Елис.

Може би непознатият глас няма да я смути много, разсъждаваше Елис; тя и без това очакваше някакво смахнато обаждане. Не обръщай внимание на нищо друго, освен на адреса, така й бе поръчал.

— Какво? — раздразнено попита Борис, а Елис си помисли: „О, по дяволите, какви ли му ги говори тя сега?“ — Да, точно така, но това няма значение за вас — рече Борис. — Елис иска да донесете механизма в стая 41 в хотел „Ланкастър“ на улица „Бери“.

Последва още една пауза.

„Изиграй играта докрай, Джейн!“, молеше се Елис.

— Да, хотелът е много хубав.

„Стига с тези глезотии! Просто кажи на човека, че ще го направиш, моля те!“.

Благодаря ви — каза Борис и саркастично добави: — Изключително мила бяхте. — После затвори телефона.

Елис се опита да изглежда така, все едно през цялото време е очаквал, че всичко ще мине без засечка.

Борис каза:

— Тя разбра, че съм руснак. Как е открила това?

Елис остана учуден за момент, а после съобрази:

Тя е лингвист — рече той. — Разпознава акценти.

Пепе за първи път заговори:

— Докато чакаме оная женска да се появи, дайте да видим парите.

— Добре. — Борис влезе в спалнята.

Докато го нямаше в стаята, Рахми заговори на Елис с нисък, съскащ шепот:

— Не знаех, че ще извъртиш такъв номер!

— Естествено че не си знаел — с нарочно отегчен тон рече Елис. — Ако знаеше какво смятам да направя, то нямаше да бъде вече предохранителна мярка, нали така?

Борис се върна с голям кафяв плик и го подаде на Пепе, който го отвори и започна да брои стофранковите банкноти.

Борис разпечата кашончето „Марлборо“ и запали.

Елис си помисли: „Само дано Джейн да не се забави с обаждането до «Мустафа». Трябваше да й кажа, че е важно незабавно да предаде съобщението.“

След малко Пепе каза:

— Всичко е точно. — Остави парите обратно в плика, облиза лепилото, запечата го и го остави на една от масичките.

Четиримата мъже мълчаливо поседяха още няколко минути.

Борис попита Елис:

— Колко далече е домът ти?

— Петнайсет минути с моторетка.

Чу се тропане на вратата. Елис изтръпна от напрежение.

— Бързо е карала — рече Борис. Стана и отвори вратата. — Кафето — с отвращение просъска той и се върна на мястото си.

Двама сервитьори с бели сака избутаха една количка за сервиране. После се изправиха и се извъртяха към присъстващите, всеки от тях стискаше в ръка пистолет „МАБ“, модел „Д“ — стандартното въоръжение на френските детективи. Единият Каза:

— Никой да не мърда.

Елис усета, че Борис се подготвя да скочи. Защо бяха само двамата детективи? Ако Рахми направи нещо глупаво и го застрелят, това достатъчно ще разсее вниманието на полицейските служители, за да могат Борис и Пепе с общи сили да надделеят над въоръжените мъже…

Вратата на спалнята се отвори с трясък и още двама в униформи на сервитьори застанаха там, въоръжени също като колегите си.

Борис се отпусна и на лицето му се изписа израз на пълно презрение.

Елис сега чак усета, че не е смеел да си поеме дъх. Изпусна дълга въздишка.

Всичко приключи.

В стаята влезе униформен офицер от полицията.

— Клопка! — избухна Рахми. — Това наистина е клопка!

— Млъквай там! — каза Борис и за втори път грубият му глас накара Рахми да млъкне. После се обърна към полицая: — Искам открито да протестирам срещу това безобразие — започна той. — Моля да се има предвид, че…

Полицаят го удари през устата с облечения си в кожена ръкавица юмрук.

Борис докосна устните си и после погледна кървавото петно на ръката си. Отношението му коренно се промени в момента, в който разбра, че всичко е станало вече прекадено сериозно, за да може с блъфиране да се измъкне от ситуацията.

— Запомни лицето ми — каза той на офицера с гробовно студен глас. — Пак ще го видиш някой ден.

— Но кой е предателят? — извика Рахми. — Кой ни издаде?

— Той. — Борис посочи Елис.

— Елис? — запита с недоверие Рахми.

— Телефонното обаждане — каза Борис. — Адресът.

Рахми впери поглед в Елис. Изглеждаше ранен право в сърцето.

Влязоха още няколко униформени полицаи. Офицерът посочи Пепе.

— Това е Гоци — каза той. Двама полицаи сложиха белезници на Пепе и го отведоха. Офицерът погледна към Борис.

— Вие кой сте?

На Борис, изглежда, цялата история му бе досадна.

— Името ми е Ян Хохт — отвърна той. — Аз съм гражданин на Аржентина.

— Я не си правете труда — с отвращение изрече офицерът. — Отведете го. — После се обърна към Рахми. — Е?

— Аз нямам какво да кажа! — извика Рахми и успя да накара тези думи да прозвучат героично.

Офицерът направи знак с глава и Рахми също бе окован с белезници. Той не отделяше яростен поглед от Елис, докато го отвеждаха.

Арестуваните бяха откарани надолу с асансьора един по един. Куфарчето на Пепе и пликът, пълен със стофранкови банкноти, бяха увити в найлонова торба. Полицейски фотограф влезе в стаята и нагласи статива си за снимки.

Офицерът каза на Елис:

— Има един черен „Ситроен“, паркиран пред хотела. — После колебливо добави обръщението: — Сър.

„Ето ме пак на страната на закона — рече си Елис. — Жалко само, че Рахми ми е определено по-симпатичен като човек от това ченге тук.“

Слезе с асансьора. Във фоайето на хотела управителят, в черен костюм и панталони на райе, стоеше с мъченическа физиономия, замръзнала на лицето, докато в сградата нахлу нова голяма група полицаи.

Елис излезе на обляната в слънце улица. Черният ситроен чакаше до отсрещния тротоар. На предната седалка имаше шофьор, а на задната някакъв пътник. Елис седна отзад. Колата бързо потегли.

Пътникът се обърна към Елис и каза:

— Здрасти, Джон.

Елис се усмихна. След повече от година време истинското му име отекна странно. Той отвърна:

— Как си, Бил?

— Отдъхнах си! — призна Бил. — В продължение на тринайсет месеца нищо друго не чухме от теб, освен молби за още пари. После получаваме едно заповедно телефонно обаждане, в което ни казваш, че имаме двайсет и четири часа на разположение, за да уредим група за извършване на ареста от местни полицаи. Опитай само да си представиш какво ни се наложи да правим, за да убедим французите да го сторят, без да им обясняваме защо! Ударната група трябваше да е готова в района на „Шанз Елизе“, но за да получим точния адрес, трябваше да чакаме телефонно обаждане от неизвестна жена, която ще иска да говори с Мустафа. И това е всичко, което знаем!

— Нямах друг избор — опита се да се извини Елис.

— Е, доста тичане падна — и вече дължа няколко големи услуги на разни хора в Париж, — но го направихме. А сега ми кажи дали си струваше. Кой скочи в чувала този път?

— Руснакът е Борис — каза Елис.

По лицето на Бил се разля широка усмивка.

— Брей, да му се не знае! — изкоментира той. — Пипнал си Борис. Без майтап?

— Без майтап.

— Леле, най-добре да си го прибера от французите, преди да са разбради кой е той.

Елис сви рамене.

— Никой няма да измъкне много информация от него така или иначе. Той е от онези — не човек, а стомана. Важното е, че го извадихме от обръщение. Ще им трябват поне година-две, за да му намерят заместник, а и за да може новият Борис да си изгради мрежа. Междувременно наистина забавихме операцията им.

— Абсолютно си прав, дявол го взел! Направо сензационно!

— Корсиканецът е Пепе Гоци, търговец на оръжие — продължи Елис. — Той е доставил оборудването за почти всички терористични акции във Франция през последните две години, а и още много в други страни. Той става за разпитване. Изпратете френски детектив да говори с баща му, Меме Тоци, в Марсилия. Готов съм да се обзаложа, че старецът никога не е бил очарован от идеята фамилията да се замеси в политически престъпления. Предложете му сделка: имунитет за Пепе, ако Пепе е готов да свидетелства срещу всички политически ангажирани клиенти, на които е продавал. Но не пипайте обикновените престъпници. Меме ще се съгласи, защото това няма да се брои като предателство на приятели. А ако Меме се съгласи, Пепе също ще го стори. После французите могат да водят дела години наред.

— Невероятно! — Бил изглеждаше направо смаян. — За един ден закопча двамата вероятно най-големи терористични подстрекатели в света.

— Един ден ли? — Елис се усмихна. — Отне ми цяла година.

— Но си е струвало.

— Младото момче е Рахми Коскун — продължи Елис. Бързаше, защото имаше още един човек, на когото искаше да каже всичко това. — Рахми и неговата група хвърлиха петролната бомба в сградата на турските авиолинии преди два месеца и убиха аташето към посолството преди това. Ако спипате цялата група, със сигурност ще намерите уличаващи доказателства.

— Или ако френската полиция ги убеди да си признаят.

— Да. Дай ми молив и ще ти напиша имената и адресите.

— Спести си го — рече Бил, — ще приема пълния ти доклад, като се приберем в посолството.

— Няма да се връщам в посолството.

— Джон, не се съпротивлявай на програмата.

— Ще ти дам тези имена и тогава ще имаш на практика всичката важна информация, даже и ако ме блъсне някой луд френски таксиджия днес следобед. Ако оживея, ще се срещнем утре сутринта и ще ти дам всичките подробности.

— Защо да чакаме?

— Имам среща за обяд.

Бил завъртя театрално очи.

— Е, сигурно ти дължим поне това — неохотно рече той.

— Така си и помислих.

— Кое е гаджето?

— Джейн Ламбърт. Нейното име беше сред онези, които ти ми даде, когато ме инструктира за първи път.

— Спомням си. Казах ти, че ако успееш да й се харесаш, тя ще те представи лично до един на всички побъркани левичари, арабски терористи, симпатизанти на Баадер-Майнхоф и авангардни поети в Париж.

— Така и стана, само дето се влюбих в нея.

Бил изглеждаше точно като банкер от Кънектикът, на когото в момента казват, че синът му ще се жени за щерката на цветнокож милионер: не знаеше дали да се радва, или да се ядосва.

— Хм, тя какво представлява всъщност?

— Не е побъркана, макар че има някои побъркани приятели. Какво да ти кажа? Хубава е като картинка, умът й реже като бръснач, истинска лъвица в леглото. Прекрасна е! Тя е жената, която цял живот съм търсил.

— Е, виждам защо ти се иска повече да отпразнуваш повода с нея, отколкото с мен. Какво смяташ да правиш?

Елис се усмихна.

— Ще отворя бутилка вино, ще приготвя две пържоли, ще й кажа, че си изкарвам хляба, като ловя терористи, и ще я помоля да се омъжи за мен.