Ромен Гари
На Килиманджаро всичко е спокойно

Селцето Тушаг се намира на десетина километра от Марсилия по пътя към Екс^[1]. В средата на главния площад стои бронзова статуя. Представлява мъж с гордо отметната назад глава, с едната ръка на кръста, другата положена върху дръжката на бастун и с единия крак изнесен напред, по маниера на победителите. От пръв поглед се познава, че този мъж е прекосил някоя смятана за непрекосима пустиня и се кани да премери сили с никога неизкачван досега връх. На табелката се чете: „Албер Мезиг, виден пионер на географията, покорител на девствени земи (1860-18…), от съгражданите му от Тушаг“.

В селото няма музей, но една стая в общината е отделена за реликвите на изследователя. Там са най-вече над хиляда пощенски картички, които Мезиг е изпращал на съселяните си от всички кътчета на света. Това са много обикновени наглед картички, отпечатани в средата на века в Марсилия от издателство „Братя Сюлим“, и посветени на „чудесата на света“, които бившият чирак-бръснар от Тушаг изглежда особено е харесвал и е носел винаги със себе си по време на своите пътешествия. Но ако картичките изглеждат невзрачни, а марките са изтръгнати от колекционери, то посланията, изпълнени с надраскани набързо при най-необикновени обстоятелства чужди имена, остават пронизващо интересни: „На Сезар Бирует, вино, сирена, площад «Пти Постийон», привет. На Килиманджаро всичко е спокойно. Тук навсякъде са вечни снегове. С почит и уважение. Албер Мезиг.“ Или пък: „На Жозеф Тантиньол, собственик, дом «Тантиньол», безистен «Тантиньол». 80° северна ширина. Хвана ни ужасна вихрушка. Дали ще бъдем пощадени, или трагичната съдба на Ларус и неговите другари ще бъде и наша? Приемете преданите ми чувства. Албер Мезиг.“ Една от тези картички дори е адресирана до смъртния враг на изследователя, подлия съперник, който му оспорваше сърцето на една госпожица от Тушаг, Мариус Пишардон, бръснар от улица Оливие: „Учтиви поздрави от Конго. Тук гъмжи от боа-удушвачки и мисля за теб.“ все пак, справедливо би било да отбележим, че същият този бръснар, Пишардон, един ден убеждава общинските съветници в Тушаг да издигнат статуя на знаменития им съгражданин. Което за пореден път доказва, че истинското величие може да се намери място и в най-посредствените души.

Но повечето картички носят адрес: „Госпожица Аделин Писон, бакалия «Писон», безистен «Мимоза»“. За туристите, които се интересуват от любовни истории — особено, когато са малко тъжни, — четенето на тези картички представлява истинска наслада. „Аделин, току-що издълбах името ти в трона на Далай Лама (нещо като живо божество на тибетското население с будистко вероизповедание). Моите почитания на скъпата ти майка. Надявам се, че ревматизмът й е по-добре. Твой Албер.“ А върху друга картичка с две години по-късна дата: „Горещи целувки от езерото Чад (голямо, пресъхващо езеро в сърцето на черна Африка. Крокодили. Негърки с подноси. Лов на слонове, на антилопи, на диви свине. Основни култури: няма). Тукашните туземци силно препоръчват масло от маниока за ревматизма. Кажи го на скъпата ти майка.“ Той никога не забравя ревматизма на майка й, дори при най-драматични обстоятелства. „Изгубени сме в арабската пустиня. Пиша името ти по пясъка. Обичам пустинята: толкова място има да изписвам името ти. Много сме жадни, но духът е бодър: спасението идва винаги в последния момент, всички пътешественици са единодушни по този въпрос. Надявам се, че скъпата ти майка не страда много от влагата.“ Друга картичка казва: „Из джунглите на Амазония комарите бръмчат. Току-що дадох името ти на една река и на една пеперуда. Пишардон сигурно се опитва да ми открадне клиентелата.“ И още: „в открито море. Аделин, ти ми обеща да бъдеш моя за цял живот, когато стана прочут. От висотата на бушуващите вълни ти казвам: доскоро!“ Но всички тези картички отдавна са събрани в томче и публикувани като: „Пътешествия и приключения на Албер Мезиг“ и се причисляват, съвсем основателно, към бисерите на провансалската литература.

Онова, обаче, което е по-малко известно, е истинският живот и странният край на видния жител на Тушаг. Всички знаят, че е напуснал родното село на двайсет години заради едно местно момиче, което си мечтаело да се омъжи за велик изследовател. Но изглежда никой никъде не го е срещал. Името му не фигурира в списъците на нито едно географско дружество. Тогавашните вестници не го споменават. Той така и никога не се върнал в родното село, където статуята му го чакала напразно. Вярно, марсилските моряци твърдели, че са виждали господин с описанието на „пионера на географията“, който често ги разпитвал за техните пътешествия. Черпел ги пастис^[2] и им давал пощенска картичка с думите: „Бихте ли изпратили това от Мексико, моля?“ Но не с бръщолевенията на моряците може да се пише историята на един велик човек. Враговете му — всички лъвове имат бълхи — обичат да се прехласват пред, честно казано, загадъчните думи от една картичка, адресирана от Мезиг до госпожица Писон седем години след заминаването му на голямото приключение: „Значи са ми вдигнали паметник. Спукана ми е работата, вече никога не ще мога да се върна. Аделин, осъществих мечтата ти за слава, но на каква цена?“ все пак остава фактът, че до 1913 година никой не може да каже какво се е случило с онзи, на когото качеството на написаната от него проза по-късно донася прозвището „провансалския бард“. Хората от Тушаг твърдят, че загинал от недостиг на кислород, изкачвайки връх Еверест, тази хипотеза е изразена също от професор Корню в предговора към първото издание на „Пътешествия и приключения“.

Но през 1913 година публикацията „Спомени от стара Марсилия“ от комисаря Пюжол хвърля нова светлина върху провансалския бард и неговата жестока съдба: четвъртък, 10 юни, отбелязва полицаят. Днес почина от сърдечна криза Албер, бръснарят от старото пристанище, който ми оправя брадата и мустаците повече от двайсет години. Открих горкият човечец в неговата мансарда, с гледащите към кея прозорци. В ръката си държеше писмо, чийто смисъл, признавам си, ми убягва изцяло. „Скъпи господин Мезиг Албер — се казваше в писмото, — получих картичката ви от Рио де Жанейро, Бразилия, за която благодаря. Продължавайте, ако ви харесва, но от двайсет години името е Аделин Пишардон, защото е свързана със законни връзки с господин Пишардон, Мариюс, известния бръснар, и дори вече седем пъти зачевах от делата му. Вследствие на това имам честта да смятам предложението ви за брак от 2.6.1885 г., направено пред свидетели, за невалидно и нищожно. За последното исках да ви уведомя по-рано до поискване, както обикновено, но господин Пишардон всеки път казва не, първо, защото много обича вашите картички и те му носят голямо развлечение и второ, сега притежава голяма колекция пощенски марки, благодарение на вашите грижи. Все пак със съжаление ви уведомявам, че му липсва розовата от петдесет сантима от Мадагаскар, заради което той все мрънка и се оплаква и ми вгорчава живота. Сигурна съм, че не го дразните нарочно, както той смята, и че от ваша страна това е само пропуск. Вследствие ви моля да направите необходимото незабавно.“ Беше се подписала: „вечно ваша, Пишардон, Аделин“ и така бе принизила вечността до истинските й измерения.