Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слава на нашите бележити пионери (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Citoyen pigeon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Птиците идват да умрат в Перу

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Леге Артис“

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2010

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-9933-14-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1585

История

  1. — Добавяне

През 1932 година посетих Москва със съдружника ми Ракусен. Тъкмо бяхме претърпели на нюйоркската борса катастрофални загуби — цял един живот в тежък труд бе сведен до нулата за двайсет и четири часа — и лекарите ни бяха предписали пълна промяна на обстановката и няколко месеца простичък и спокоен живот, далеч от „Уолстрийт“ и нейната треска. Решихме да отидем в СССР. Държа да уточня тук нещо важно: взехме това решение с онзи искрен ентусиазъм и топла симпатия към постиженията на СССР, каквито само напълно разорени на фондовата борса на „Уолстрийт“ брокери могат да разберат истински. В пряк и преносен смисъл имахме нужда от нови ценности…

Беше януари. Москва бе в снежната си дреха. Тъкмо бяхме посетили Музея на Революцията и на излизане решихме веднага да хванем шейна и да се приберем направо в хотел „Метропол“, където бяхме отседнали. Пътуването ни до СССР се извършваше чрез „Интурист“ и от две седмици екскурзоводът ни влачеше безжалостно от музей на музей и от театър на театър.

— Всичко това отдавна го имаме в Щатите — рече Ракусен, докато слизаше по стълбите.

Всеки път, когато екскурзоводът ни показваше някое място, Ракусен се чувстваше длъжен да каже: „Имаме същото в Щатите“, и обикновено добавяше: „Но по-добро“. Каза го в Кремъл, каза го в Музея на Революцията, каза го и в Мавзолея на Ленин и накрая екскурзоводът започна да ни гледа накриво: честно казано, мисля си, че неуместните забележки на Ракусен не бяха без връзка с онова, което щеше да ни се случи. Заваля и ние затропахме с крака и замахахме разпалено на всички преминаващи шейни. Накрая един извозчик спря и ние се настанихме удобно. Ракусен извика: хотел „Метропол“, шейната се плъзна и тогава забелязах, че кочияшът не е на седалката си.

— Ракусен — извиках, — кочияшът е останал някъде назад.

Но Ракусен не ми отговори. Лицето му изразяваше безпределно стъписване. Проследих погледа му и видях, че мястото на кочияша е заето от един гълъб. Само по себе си в това нямаше нищо особено, по улиците имаше много гълъби, които кълвяха от конските фъшкии, изумлението идваше от поведението на гълъба. Той несъмнено заместваше кочияша. Вярно, че не държеше поводите, но до него имаше камбанка, прикрепена към седалката и с висяща от нея връвчица. От време на време той я хващаше с човка и я дърпаше: един път, и конят завиваше наляво, два пъти, и завиваше надясно.

— Добре е дресирал коня си — рекох с одрезгавял глас.

Ракусен ме изпепели с поглед, но не каза нищо. То и нямаше нищо за казване: през живота си бях видял доста невероятни неща, наскоро бях видял как „Марс Ойл“, всеобщо смятана за несъмнена величина, се срива за двайсет и четири часа, но гълъб с разрешително за обществен транспорт по улиците на голяма европейска столица, това бе безпрецедентно преживяване в живота ми на американски бизнесмен.

— Е — опитах се да се пошегувам, — ето едно нещо, което още нямаме в Щатите!

Но Ракусен не бе в настроение да се задълбава в постиженията на великата Съветска Република в областта на транспорта. Както често се случва с примитивните умове, всичко, което не можеше да разбере, го докарваше до бяс.

— Искам да сляза! — изкрещя той.

Погледнах гълъба. Той подскачаше на седалката и пляскаше с криле, за да се сгрее, както всички руски извозчици. Не изглеждаше никак впечатляващ като за пионер на социализма. Всъщност, да си кажем правичката, рядко съм виждал толкова неугледен гълъб, толкова мръсен и толкова недостоен да вози американски туристи по улиците на една столица.

— Искам да сляза — повтори Ракусен.

Гълъбът го погледна косо, изтопурка до камбанката и дръпна три пъти връвчицата. Конят спря. Лявото ми коляно започна да трепери нервно, което при мен е израз на силна вътрешна възбуда. Повдигнах одеялото и се приготвих да сляза, но Ракусен явно внезапно бе променил мнението си.

— Искам да разнищя тази работа — заяви той, като остана седнал и скръсти ръце на гърдите. — Отказвам да се оставя да ме будалкат. Ако мислят, че могат така да обиждат един американски гражданин — лъжат се!

Изобщо не разбирах защо се смята обиден и му го казах. Тъкмо си разменяхме горчиви думи, когато усетих, че на тротоара се е събрала навалица и че гражданите стоят и ни гледат с недоумение.

— Дори не поглеждат гълъба — рече той унило. — Гледат нас.

— Ракусен, стари приятелю — рекох и сложих ръка на рамото му, — да спрем да се държим като пощурели селяни! В крайна сметка сме чужденци в тази страна. Тези хора сигурно по-добре от нас знаят какво е нормално у тях и какво не. Да не забравяме, че тази страна е преживяла велика революция. Винаги са ни информирали слабо за СССР. Тук сега наистина строят нов свят. Напълно е възможно с нови методи да са постигнали в областта на дресурата на гълъби неща, които ние в старите, одремани във вековната си рутина страни, дори не сме сънували. Да приемем, че този гълъб е пионер и да приключим с това. Да бъдем широкоскроени, Ракусен, да се издигнем на висотата на обстоятелствата — търпимост, Ракусен, и благородство. Защо да не приемем, че от гледна точка на рационалното използване на работната ръка в (Патите все още трябва много да учим?

— Рационално използване на работната ръка, дръжки! — грубо каза Ракусен.

Аз не се оставях да ме разубедят.

Извозчик — викнах аз с най-добрия си руски акцент, — извозчик, напред! Нека звънне колокольчик! Ай, да тройка! Волга, волга!

— Млък! — изсъска Ракусен, — или ще ви извия врата! И внезапно се разплака.

— Унизиха ме! — ридаеше той на гърдите ми. — О, как ме унизиха! Къде е мама? Искам мама!

— Тук съм, Ракусен, стари приятелю — извиках. — Можете изцяло да разчитате на мен.

През това време зяпачите на тротоара ни гледаха с подчертано внимание. Гълъбът пръв се измори от зрелището. Той рязко дръпна връвчицата, конят тръгна и шейна бързо се плъзна по снега. От време на време гълъбът се обръщаше и ни хвърляше мръсен поглед. Ракусен продължаваше да хлипа, а аз започвах да усещам странно стягане около черепа, което при мен не предвещава нищо добро. Шейната спря пред сграда, украсена със съветското знаме. Гълъбът скочи от седалката, изтопурка вътре и се върна с един милиционер.

— Другарю — възкликнах аз, — поставяме се изцяло под ваша защита. Ние сме двама мирни американски туристи и току-що с нас се отнесоха извънредно недостойно. Този извозчик

— Защо този мръсен гълъб ни довлече в участъка? — прекъсна ме Ракусен.

Милиционерът сби рамене.

— Били сте в шейната му цял час и изглежда не сте знаели къде искате да идете — обясни ни той на чудесен английски. — Освен това маниерите ви му се сторили странни и дори твърди, че сте го гледали заплашително. Изплашили сте го, другари. Този извозчик не е свикнал с туристи и техните странни маниери. Трябва да го извините.

— И той ви обясни всичко това? — попита мрачно Ракусен.

— Да.

— Значи говори руски?

Милиционерът изглеждаше искрено шокиран.

— Другари туристи — рече той, — мога да ви уверя, че 95% от нашето население говори и пише на родния си език доста правилно.

— Включително гълъбите?

— Другари туристи — каза милиционерът доста разпалено, — никога не съм бил в Съединените щати, но мога да ви уверя, че при нас благата на образованието са достъпни за всички, без разлика в расата.

— В Съединените щати — изврещя Ракусен — имаме гълъби, които излизат от Харвард и лично познавам дузина от тях, които заседават в Сената!

Той се втурна навън. Последвах го. Гълъбът все така бе там с шейната си и вероятно чакаше да му платим. Погледнах го и тогава ми хрумна онази фатална идея. Там, точно до участъка, имаше магазин на „Универсмаг“. Втурнах се вътре и победоносно излязох оттам с две бутилки водка.

— Ракусен, стари приятелю — извиках, сочейки обвинително гълъба, — открих ключа на загадката. Тази птица не съществува! Това е халюцинация, това е прокълнатият плод на прекалената трезвеност, на която ни осъдиха нашите лекари: пълните ни с отрова организми не могат да издържат на тази диета! Да пийнем! И гълъбът ще се стопи във въздуха като лош сън.

— Да пийнем! — извика възторжено Ракусен.

Гълъбът упорито ни обръщаше гръб.

— Аха! — извиках. — Размеква се. Знае, че миговете му са преброени.

Пихме. На четвъртината на бутилката гълъбът беше още тук.

— Да проявим упорство — извиках. — Кураж, Ракусен, ще му видим сметката до последното перце!

На третината на бутилката гълъбът се обърна и ни погледна втренчено. Разбрах неговия поглед.

— Не-не! — изпелтечих. — Никаква милост!

На половината бутилка гълъбът въздъхна, а на трите четвърти каза на американски със силен акцент от Бронкс:

— Другари туристи, ето че сте в чужда страна, вие сте двама представители на вашата голяма и красива страна и вместо с коректно и изтънчено поведение да ни представите красива картина на родината си, вие се наливате насред улицата като животни. Граждани, дълбоко съм отвратен!

… Пиша тези редове от моя клуб. Почти двайсет години изминаха от ужасното приключение, което за нас бе началото на един нов живот. Ракусен е кацнал на полилея до мен и според своя си навик ми пречи да работя. Сестра, сестра, може ли да кажете на тази проклета птица да остави крилата ми на мира? Опитвам се да пиша.

Край