Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слава на нашите бележити пионери (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Faux, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Ромен Гари

Заглавие: Птиците идват да умрат в Перу

Преводач: Зорница Китинска

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Леге Артис“

Град на издателя: Плевен

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: френска

Печатница: „Артграф“ — София

Излязла от печат: декември 2010

Редактор: Саня Табакова

ISBN: 978-954-9933-14-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1585

История

  1. — Добавяне

— Вашият Ван Гог е фалшификат.

С… седеше зад бюрото под последната си придобивка: един Рембранд, който бе спечелил след ожесточена борба на търга в Ню Йорк, където най-големите световни музеи накрая се признаха за победени. Грохнал в едно кресло, Барета, със сивата си вратовръзка с черна перла, с изцяло белите си коси, с дискретната елегантност на безупречно скроения си костюм и с монокъла, безуспешно борещ се с пълнотата и средиземноморската подвижност на налетите му черти, извади кърпичката от горното си джобче и попи чело.

— Единствен вие тръбите това под път и над път. За миг имаше някои съмнения… Не отричам. Поех този риск. Но днес нещата са ясни: портретът е истински. Маниерът е неоспорим и се разпознава във всяка мазка на четката…

С… отегчено си играеше с ножчето за писма от слонова кост.

— Е, къде е проблемът, в такъв случай? Смятайте се за щастлив, че притежавате този шедьовър.

— Всичко, което искам от вас, е да не се произнасяте. Не хвърляйте тежката си дума на везните.

С… се усмихна леко.

— Имах представител на търга… Но се въздържах.

— Търговците ви следват като овце. Боят се да не ви раздразнят. Пък и нека бъдем откровени: най-големите от тях вие ги контролирате финансово…

— Хората преувеличават — рече С… — Просто взех някои мерки да си осигуря известно предимство в търговете…

Погледът на Барета бе почти умоляващ.

— Не виждам какво ви изправи срещу мен в този случай.

— Драги ми приятелю, да бъдем сериозни. Не купих Ван Гог и така мнението на експертите, които се усъмниха в неговата автентичност, доби известна тежест. Но ако пък го бях купил, щеше да се изплъзне на вас. В такъв случай? Какво точно искате да направя?

— Хвърлихте срещу тази картина всички утвърдени имена — рече Барета. — В течение съм на всичко: влагате цялата си влиятелност, за да докажете, че става въпрос за фалшификат. А вашата влиятелност е много, много силна. Една ваша дума би била достатъчна…

С… хвърли ножчето за писма от слонова кост на масата и стана.

— Съжалявам, драги мой. Безкрайно съжалявам. Това е въпрос на принцип, който вие би трябвало пръв да разберете. Няма да стана съучастник в измама дори само като се въздържа от мнение. Имате много хубава колекция и трябва само да си признаете, че сте сбъркали. Не правя компромиси с въпроса за автентичността. В свят, в който ментета и фалшиви ценности властват навсякъде, единствената сигурност, която ни е останала, е тази на шедьоврите. Трябва да защитим обществото си срещу всякакъв вид фалшификати. За мен произведенията на изкуството са свещени, а автентичността е религия… вашият Ван Гог е фалшив. Този трагичен гений е преживял достатъчно предателства приживе и ние можем, ние трябва да го защитим поне от посмъртните измами.

— Това ли е последната ви дума?

— Изненадан съм, че човек с вашата достопочтеност може да ме моли да се превърна в съучастник в такава операция…

— Платил съм за нея триста хиляди долара — каза Барета.

С… махна презрително.

— Знам, знам… Нарочно надухте цената на търга: защото ако го бяхте получили за парче хляб… Това наистина е съшито с бели конци.

— Във всеки случай, откакто казахте няколко нелицеприятни думи, притеснените гримаси, с които хората гледат платното ми… все пак трябва да разберете…

— Разбирам — рече С…, — но не одобрявам. Изгорете платното, този жест ще повдигне не само престижа на колекцията ви, но и репутацията ви на мъж на честта. И още веднъж, не става въпрос за вас, а за Ван Гог.

Лицето на Барета се вкамени. С… разчете по него едно изражение, което му бе познато: онова, което неизменно се появяваше по лицата на съперниците му в бизнеса, щом ги отстранеше от пазара. Ха така, рече си той с ирония, ето как човек си създава приятели… Но тази история слагаше на карта едно от редките неща, които наистина му лежаха на сърце и докосваше една от най-истинските му потребности: нуждата от неподправеност. Той никога не губеше време да си задава въпроси и не се бе питал откъде идва у него тази носталгия. Вероятно от пълната липса на илюзии: знаеше, че не може да има доверие никому, че дължи всичко на необикновения си финансов успех, на придобитата власт и на парите, че живее сред кадифено, удобно лицемерие, което държеше настрана светската шумотевица, но не успяваше да заглуши изцяло коварните подмятания. „Не му стига най-добрата частна колекция на Ел Греко… Ами трябва да си оспорва и Рембранд с американските музеи. Не е зле като за голтак от Измир, който е крал от сергиите и е продавал непристойни картички на пристанището… въпреки уверения вид, който си придава, той е натъпкан с комплекси, и цялото преследване на шедьоври е само заради усилието да забрави своя произход.“ Може и да бяха прави. Толкова отдавна бе изгубил себе си от поглед — самият той не знаеше на какъв език мисли сега: на английски, на турски или на арменски, — че едно непоклатимо в своята истинност произведение на изкуството му вдъхваше онова благоговение, което единствено абсолютната сигурност може да събуди у една тревожна душа. Два замъка във Франция, най-разкошни домове в Ню Йорк и Лондон, безупречен вкус, най-ласкателните отличия, британски паспорт — и въпреки всичко бе достатъчна и само следата от напевен акцент, която бе запазил на седемте езика, които говореше свободно и типа физика, който е прието да наричаме „левантински“, но който откриваме също и при скулптурите от най-древните времена на изкуството, от Шумер до Египет и от Ашур до Иран, за да се появят съмнения, че е обладан от смътно усещане за обществена непълноценност — вече не смееха да кажат „расова“, — и тъй като търговският му флот бе толкова могъщ, колкото този на древните гърци, и понеже в салоните му картините от Тициан и Веласкес висяха редом с единствения оригинален Вермеер, открит след фалшификатите на Ван Мегерен, шушукаха, че човек скоро няма да може да закачи у дома си картина на майстор, без да изглежда като парвеню. С… познаваше всички тези, всъщност поуморени стрели, които свистяха зад гърба му, и ги приемаше като дължими почести: приемите му бяха прекалено добри, за да му откаже парижкото общество своите доносници. Същите тези, които най-напористо търсеха компанията му, за да прекарат изгодно приятна почивка на борда на яхтата му или в именията му на носа в Антиб, най-естествено бяха и първите, които се присмиваха на крещящия лукс, от който първи се бяха възползвали, а когато остатъците от свян или просто ловкостта им пречеха да практикуват твърде открито тези оздравителни психологически упражнения, те съумяваха да вмъкнат в думите си точно толкова ирония, колкото да се разграничат от него между две покани за вечеря. Защото С… продължаваше да ги кани: наясно бе и с угодничествата им, и със собствената си объркана суета, която се ласкаеше да ги вижда как се въртят около него. Наричаше ги „моите фалшификати“ и когато ги виждаше събрани около масата или ги гледаше през прозореца на вилата си как карат водни ски след бързите моторници, които им бе предоставил, той се поусмихваше и с признателност вдигаше поглед към някой рядък екземпляр от колекцията си, чиято успокоителна автентичност нищо не можеше да засегне или да постави под съмнение.

В кампанията си срещу Ван Гог на Барета той не бе вложил никаква лична вражда: за да стои сега начело на най-големия хранителен тръст в Италия, човекът бе тръгнал от една бакалничка в Неапол и му бе по-скоро симпатичен. Той разбираше необходимостта му да прикрие петната от горгонзола и салам по стените с картини от майстори, единствения герб, с който парите все още могат да се надяват да се окичат. Но Ван Гог беше фалшификат. Барета чудесно знаеше това. И тъй като в упорството си да докаже автентичността му той купуваше експерти или тяхното мълчание, попадаше в полето на чистата власт и с това бе заслужил един урок от страна на онези, които още стояха на стража около правилата на играта.

— На бюрото ми стои експертизата на Фалкенхаймер, рече С… Не бях наясно какво да правя с нея, но след като ви изслушах… Утре ще я разпратя по вестниците. Драги ми приятелю, не е достатъчно човек да може да си купи скъпи картини: всички имаме пари. Трябва също да засвидетелстваме на произведенията на изкуството ако не истинско благоговение, то поне най-обикновено уважение… в края на краищата това са предмети на култ.

Барета бавно се надигна от креслото си. Той свеждаше чело и стискаше юмруци. С… наблюдаваше с наслада безпощадния, убийствен израз на лицето му: той го подмладяваше. Припомняше му времената, когато се налагаше с яростна борба да изтръгва всяка сделка от някой конкурент — времена, в които все още имаше конкуренти.

— Ще ви го върна — изръмжа италианецът. — Разчитайте на мен. Изминали сме почти еднакъв път в живота. Ще видите, че на улицата в Неапол човек учи също толкова калташки номера, както по улиците на Измир.

И изхвръкна от кабинета. С… не се чувстваше неуязвим, но не виждаше какъв удар човек, пък бил той и най-богатият, може още да му нанесе. Запали пура, докато мислено правеше преглед на сделките си с онази бързина, на която дължеше богатството си, за да се увери, че всички дупки са добре запушени и напълно непромокаеми. След взаимното споразумение по конфликта, който го бе изправил срещу американския фиск, и установяването в Панама на седалището на плавателната му империя, вече нищо и никой не можеше да го застраши. Въпреки това остана леко угнетен от разговора си с Барета — все същата тайна неувереност, която живееше в него. Остави пурата си в пепелника, стана и отиде при жена си в синия салон. Тревогата му никога не се стопяваше напълно, но когато хванеше ръката на Алфиера в своята или когато докоснеше с устни косите й, изпитваше чувство, което по липса на по-добро определение наричаше „увереност“: единственият миг на пълно доверие, в което не се усъмняваше, докато му се наслаждаваше.

— Ето ви най-сетне — рече тя.

Той се приведе над челото й.

— Един досадник ме забави… Е, как мина?

— Разбира се, майка ми ни повлече по модните шивачи, но баща ми се опъна. Накрая отидохме в Морския музей. Голяма скука.

— Човек трябва да умее да скучае по малко — каза той. — Иначе нещата губят от вкуса си…

Родителите на Алфиера бяха дошли от Италия да я видят. Тримесечен престой: С… любезно, но твърдо им бе запазил апартамент в „Риц“.

Беше срещнал младата си жена в Рим преди две години, по време на един обяд в ливанското посолство.

Тя тъкмо бе пристигнала от семейното им имение в Сицилия, където бе отраснала и което напускаше за първи път, и винаги придружавана от майка си, бе хвърлила в смут иначе извънредно преситеното римско общество. По онова време бе едва на осемнайсет, а красотата й бе рядка в истинския смисъл на думата. Човек би рекъл, че природата я е създала, за да утвърди своето величие и да върне на мястото му всичко, което човек е сътворил. Под черни коси, които сякаш не получаваха, а отдаваха на светлината своя блясък, челото, очите и устните със своята хармония сякаш хвърляха предизвикателство към изкуството, а носът, чието изящество не изключваше нито характер, нито твърдост, придаваше на лицето капка лекота, която го спасяваше от онази студенина, която често върви с прекомерно изтънчената хармония, каквато единствено природата във великите си мигове на вдъхновение или в загадъчната игра на случайностите успява да достигне или може би да избегне. Шедьовър, това бе единодушното мнение на всички, които гледаха лицето на Алфиера.

Въпреки всички почести, комплименти, въздишки и увлечения, които предизвикваше, девойката беше скромна и смирена и сестрите от метоха, където бе възпитана, вероятно бяха отчасти отговорни за това. Винаги изглеждаше притеснена и изненадана от ласкателния ромон, който я следваше навсякъде, а под жарките погледи, чиято прекалена настойчивост дори най-дискретните мъже не смогваха да потушат, тя бледнееше, извръщаше се и забързваше крачка, а изражението на лицето й издаваше такава липса на самоувереност и дори объркване, доста изненадващи у едно глезено дете, та бе трудно човек да си представи толкова очарователно и същевременно толкова неосъзнаващо своята красота същество.

С… бе двайсет и две години по-възрастен от Алфиера, но нито майката на девойката, нито баща й, един от онези херцози, от които гъмжи Южна Италия и чийто обеднял герб означаваше само няколко изгризани от козите останки от латифундия, не намираха нищо ненормално в тази възрастова разлика; напротив, крайната стеснителност на девойката и липсата на доверие в себе си, които никакви почести и никакъв захласнат от възхита поглед не успяваха да изцерят, всичко сякаш насочваше към съюз с опитен и силен мъж, а репутацията на С… в това отношение не бе от вчера. Самата Алфиера приемаше ухажването му с очевидно удоволствие и дори с признателност. Минаха без годеж и сватбата бе отпразнувана три седмици след първата им среща. Никой не очакваше С… да се „задоми“ толкова бързо и този „авантюрист“, както го наричаха незнайно защо, този „пират“, вечно закачен на телефонната жица, която го свързваше с всички борси по света, да може за едно мигване да се превърне в такъв грижовен и всеотдаен съпруг, който посвещава повече време на жена си, отколкото на сделките или колекциите си. С… бе влюбен, искрено и дълбоко, но онези, които се ласкаеха, че го познават добре и които се наричаха негови добри приятели, а го критикуваха повече от другите, не пропускаха да подметнат, че любовта вероятно не е единственото обяснение за победоносния вид, който бе възприел след сватбата си и че в сърцето на този влюбен в изкуството човек вирее една не толкова чиста радост: че е задигнал от другите един шедьовър, по-съвършен и по-ценен от всичките му платна на Веласкес и Греко. Семейството се настани в Париж, в бившата резиденция на посланиците на Испания в квартал „Маре“. В продължение на шест месеца С… изостави сделките, приятелите и картините си; корабите му продължаваха да браздят океаните, а представителите му в четирите посоки на света не пропускаха да му телеграфират отчети за онова, което са открили и за големите търгове, които се подготвят, но бе явно, че нищо извън Алфиера не можеше да го докосне и щастието му бе такова, че сякаш принизяваше света до ранга на далечен и безинтересен спътник.

— Изглеждате разтревожен.

— Знам. Никога не е приятно да удряш човек, който не те е засегнал лично, по най-чувствителното място — суетата… А точно това ще направя.

— И защо?

Гласът на С… леко се извиси и както винаги, когато бе раздразнен, следата от напевен акцент стана по-осезаема.

— Въпрос на принцип, скъпа моя. Със силата на милионите се опитват да изградят мълчалива конспирация около един фалшификат и ако не сложим ред в нещата, скоро никой вече няма да си дава труд да различава истинското от фалшивото и дори най-възхитителните колекции няма да струват нищо…

Той не можа да сдържи разпален жест към един пейзаж от Кайро на Белини над камината. Младата жена изглеждаше смутена. Тя наведе очи и израз на притеснение, почти на тъга, хвърли сянка върху лицето й. Тя плахо сложи длан на лакътя на съпруга си.

— Не бъдете прекалено строг…

— Понякога се налага.

Около месец след точката, сложена на спора за „непознатия Ван Гог“ с публикуването в цялата преса на смазващия доклад на група експерти под ръководството на Фалкенхаймер, С… откри в пощенската си кутия една снимка без никакви обяснения. Той я погледна разсеяно. Беше лице на съвсем млада девойка, чиято най-забележителна черта бе особено неприятният нос, подобен на клюн на хищна птица. Той хвърли снимката в едно кошче с книжа и забрави за нея. На другия ден дойде ново копие на снимката, а през последвалата седмица всеки път, когато секретарят му носеше пощата, той откриваше отвратителното клюнесто лице, което го гледаше. Най-сетне, когато една сутрин отвори плика, той откри бележка, напечатана на машина и прикрепена към пратката. Текстът казваше просто: „Шедьовърът на вашата колекция е фалшификат.“ С… сви рамене — не виждаше с какво тази снимка може да го заинтригува и какво общо има с колекцията му. Тъкмо щеше да я хвърли, когато го облъхна внезапно подозрение: очите, рисунъкът на устните и нещо в овала на лицето бегло му напомняше Алфиера. Беше смешно: всъщност нямаше никаква действителна прилика, само далечно сходство. Разгледа плика: беше изпратен от Италия. Той си спомни, че в Сицилия жена му има безчет братовчедки, които той издържаше от години. С… реши да й спомене за това. Сложи снимката в джоба си и я забрави. Чак по време на вечерята — бе поканил сватовете си, които на другия ден си тръгваха — си спомни за беглата прилика. Извади снимката и я протегна на жена си.

— Вижте, скъпа. Открих това в пощата си тази сутрин. Трудно е човек да си представи по-нелеп носов израстък…

Лицето на Алфиера съвсем пребеля. Устните й се разтрепериха, сълзи изпълниха очите й и тя хвърли към баща си умолителен поглед. Херцогът, който се бореше с рибата си, за малко да се задави. Бузите му се издуха и станаха кървавочервени. Очите му изхвръкнаха от орбитите, а грижливо боядисаният му гъст и черен мустак, който щеше да е много по-уместен на лицето на някой карабинер, отколкото върху това на един пряк потомък на краля на Двете Сицилии[1], навири връхчетата си, готов за нападение; той изръмжа ядно няколко пъти, вдигна салфетка към устните си и беше толкова видимо изплашен, че главният сервитьор се наведе загрижено към него. Херцогинята, която тъкмо бе изказала категорично мнение относно последното изпълнение на Калас в Операта, застина с отворена уста и вдигната във въздуха вилица. Под бухналите рижи коси прекомерно напудреното й лице се сгърчи и затърси чертите си сред възглавничките тлъстина. С… внезапно с почуда установи, че носът на тъща му, без да е толкова гротесков като онзи от снимката, не бе лишен от прилика с него: беше спрял по-рано, но определено вървеше в същата посока. Втренчи се в него с неволно внимание, а след това не се въздържа и отмести поглед с известно безпокойство към лицето на жена си: но не, в прелестните й черти, за негово голямо щастие, нямаше никаква прилика с тези на майка й. Той остави ножа и вилицата, наведе се и взе ръката на Алфиера в своята.

— Какво има, скъпа?

— Щях да се задавя, това е — разпалено рече херцогът. — Човек никога не внимава достатъчно с рибата. Съжалявам, детето ми, че така те изплаших…

— Мъж с вашето положение трябва да стои над това — рече херцогинята без видима връзка и без С… да успее да разбере дали тя говори за рибената кост или продължава разговор, чиято нишка май му бе убягнала.

— Много ви завиждат и в тези безпочвени клюки… Няма и една вярна дума!

— Майко, моля ви — рече Алфиера с угаснал глас.

Херцогът издаде серия джафкания, на които би завидял и породист булдог. Келнерът и двамата прислужници сновяха около тях с безразличие, което трудно прикриваше живия им интерес. С… отбеляза, че нито жена му, нито тъстовете му бяха погледнали снимката. Напротив, много усърдно отвръщаха очи от поставената върху покривката вещ. Алфиера седеше сковано, тя бе хвърлила салфетката си и сякаш бе готова да стане от масата, гледаше съпруга си с широко отворени очи и безмълвна молба, а когато той стисна ръката й в своята, избухна в плач. С… махна на слугите да ги оставят сами. Стана, приближи до жена си и се наведе над нея.

— Скъпа, не виждам с какво тази смехотворна снимка…

При думата „смехотворна“ Алфиера цяла се вкамени и С… стъписан откри по лицето с величествената красота изражение на преследвано животно. Когато поиска да я прегърне, тя внезапно се изтръгна от обятията му и побягна.

— Нормално е мъж с вашето положение да има врагове — рече херцогът. — Самият аз…

— Нали двамата сте щастливи, това е най-важното — каза жена му.

— Алфиера винаги е била много чувствителна — рече херцогът. — Утре няма да й личи…

— Трябва да я извините, тя е тъй млада…

С… стана от масата и се опита да влезе при жена си, но намери вратата на спалнята й заключена и чу хлипове. Всеки път щом почукаше на вратата, хлиповете се усилваха. След като напразно я моли да му отвори, той се оттегли в кабинета си. Напълно бе забравил за снимката и се чудеше какво ли може да е хвърлило Алфиера в това състояние. Чувстваше смут, смътна заплаха и пълна обърканост. Сигурно бе стоял петнайсетина минути, когато телефонът звънна. Секретарят му съобщи, че господин Барета иска да говори с него.

— Кажете му, че ме няма.

— Настоява. Твърди, че е важно. Нещо за някаква снимка.

— Прехвърлете ми го.

Гласът на Барета от другата страна бе добродушен, но С… твърде бе свикнал да преценява бързо събеседниците си, та да не усети оттенък на изпълнена почти с ненавист насмешка.

— Какво искате от мен?

— Получихте ли снимката, драги ми приятелю?

— Каква снимка?

— Ами на жена ви, по дяволите! Адски трудно ми беше да я открия. Семейството добре се е погрижило. Никога не са снимали дъщеря си преди операцията. Тази, която ви изпратих, е направена в метоха на Палермо от сестрите; това е групова снимка, която специално накарах да увеличат… Просто ви връщам жеста. Носът й е изцяло преправен от един милански хирург, когато е била на шестнайсет. Виждате, че не само моят Ван Гог е фалшификат: шедьовърът на вашата колекция също. Сега имате доказателството пред очи.

Чу се груб смях, след това изщракване, Барета бе затворил телефона.

С… остана напълно неподвижен зад бюрото си. Балък! Старата дума от измирския уличен език, обидна дума, която турските и арменските търговци използват, за да назобат онези, които са наивни, лековерни и доверчиви, и като такива заслужават да бъдат безмилостно използвани, отекна с цялата си присмехулна сила в тишината на кабинета му. Балък! Беше се оставил да го изпързаля семейство осиромашали сицилианци и не се бе намерил никой измежду всички, които наричаха себе си негови приятели, който да му разкрие измамата. Сигурно здравата се смеят зад гърба му, особено щастливи да видят как пада в клопката, как обожава произведението на един фалшификатор, той, който има репутацията на човек с остро око и който никога не прави компромиси по въпросите на автентичността… Шедьовърът на вашата колекция е фалшификат… Пред него един етюд за „разпятието“ в Толедо за миг му се надсмя с бледите си жълти и дълбоки зелени тонове, след това се замъгли, изчезна и го остави сам в изпълнения с презрение и враждебност свят, който никога не го бе приемал напълно и виждаше в него само парвеню, прекалено е свикал да бъде използван, та да се налага да се церемонят с него. Алфиера! Единственото човешко същество, в което бе имал пълно доверие, единствената човешка връзка в живота му, на която се бе осланял… тя бе послужила за съучастник и инструмент на дебнещите го измамници, бе скрила от него истинското си лице и за две години нежна близост нито веднъж не бе разчупила мълчаливата конспирация и не му бе поднесла дори милостта на признанието… опита се да се стегне и да се издигне над тези дребнавости: време беше най-сетне да забрави скритите рани и да се отърве веднъж завинаги от ваксаджийчето, което бе просило по улиците, бе спало под сергиите и когото всеки можеше да оскърбява и унижава… Чу лек шум и отвори очи: Алфиера стоеше на вратата. Той стана. Бе изучил обичаите и добрите маниери, познаваше слабостите на човешката природа и бе способен да ги опрощава. Стана и се опита да си сложи отново маската на снизходителна ирония, която умееше тъй добре да носи, да се върне към образа на толерантен светски мъж, какъвто умееше да бъде с такава лекота, но когато се опита да се усмихне, цялото му лице се изкриви, опита се да се скрие и в безстрастието, но устните му трепереха.

— Защо не ми казахте?

— Родителите ми…

Той чу с недоумение как собственият му глас остро, почти хистерично изкрещява, сякаш някъде много далеч:

— Родителите ви са непочтени хора…

Тя плачеше с ръка на дръжката на вратата, не смееше да влезе, а стоеше изцяло обърната към него с израз на трогателна молба. Прииска му се да иде при нея, да я вземе в обятията си, да й каже… Знаеше, че трябва да покаже благородство и разбиране, че нараненото самолюбие не биваше да вземе връх пред тези разтърсвани от ридания рамена и пред подобна мъка. И, разбира се, той би простил на Алфиера, но не Алфиера бе пред него, това бе друга жена, непозната, която дори не познаваше и която ловкостта на един фалшификатор завинаги бе скрила от погледа му. Неустоима сила го подтикваше да възстановява върху това прелестно лице отвратителния клюн на хищна птица със зейнали, лакоми ноздри; тършуваше по чертите й с остър поглед и търсеше онази подробност или следа, която да разкрие измамата, белегът, който да издаде ръката на мошеника. Нещо твърдо и безжалостно трепна в сърцето му. Алфиера скри лице в ръцете си.

— О, моля ви, не ме гледайте така…

— Успокойте се. Все пак разбирате, че при тези обстоятелства…

С… срещна известни трудности да получи развод. Мотивът, който отначало изтъкна и който предизвика фурор във вестниците: фалшифициране и използване на фалшификат, скандализира съда и го накара да отхвърли иска на първа инстанция, и чак след тайно споразумение със семейството на Алфиера — точната цифра никога не бе огласена — той успя да утоли нуждата си от автентичност. Днес той живее доста усамотено и се е посветил изяло на колекцията си, която продължава да се увеличава. Току-що се сдоби със „Синята мадона“ на Рафаел на търга в Базел.

Бележки

[1] Кралството на двете Сицилии — държава в Южна Италия в периода 1816–1861 г., създадено чрез обединяването на Неаполитанското кралство и Сицилианското кралство. По-късно става част от Италия. — Бел.ред.

Край