Ромен Гари
Един хуманист

Когато в Германия на власт дойде фюрерът Адолф Хитлер, в Мюнхен живееше някой си Карл Леви, фабрикант на играчки по професия, жизнерадостен човек, оптимист, който вярваше в човешката природа, в добрите пури, в демокрацията, и макар да бе ариец в много малка степен, не вземаше много насериозно антисемитските изказвания на новия канцлер, убеден, че разумът, мярката и известно вродено чувство за справедливост, въпреки всичко тъй широко разпространено в сърцата на хората, ще надделеят над мимолетните криволици.

На предупрежденията, отправени му от събратята по раса, които го канеха да се присъедини към тях в емиграцията, хер Леви отговаряше с добродушен смях, и удобно настанен в креслото си с пура на устните, припомняше солидните приятелства, които бе завързал в окопите през войната от 1914–1918 година, приятелства с хора, някои от които днес много високопоставени и които в краен случай нямаше да пропуснат да се намесят в негова полза. Предлагаше на разтревожените си гости чашка ликьор, вдигаше своята „за човешката природа“, на която, казваше той, напълно се доверявал, била тя облечена в нацистка или пруска униформа и с тиролска шапка или с работнически каскет на главата. И е факт, че първите години от това управление не бяха нито особено опасни, нито дори мъчителни за приятеля Карл. Да, имаше някои оскърбления и обиди, но, било че „другарствата от окопите“ действително дискретно му бяха помогнали, било че чисто немската му жизнерадостност и будещият му доверие вид бяха забавили за известно време разследванията за него, докато всички, чийто акт за раждане бе несъвършен, поемаха пътя на изгнанието, нашият приятел продължи да си живее мирно и тихо между фабриката за играчки, библиотеката си, пурите и добрата си изба, крепен от своя непоклатим оптимизъм и доверието, което изпитваше към човешкия род. След това дойде войната и нещата малко се влошиха. Един хубав ден грубо му забраниха достъп до собствената му фабриката, а на другата сутрин младежи в униформи се нахвърлиха върху му и се отнесоха към него доста грубо. Господин Карл завъртя няколко телефонни номера наляво-надясно, но „фронтовите приятели“ вече не вдигаха телефона. Той за първи път леко се притесни. Влезе в библиотеката си и обходи с поглед книгите, които покриваха стените. Гледа ги дълго и сериозно: всички тези натрупани съкровища говореха в полза на хората и ги защитаваха, пледираха за тях и умоляваха господин Карл да не губи смелост и надежда. Платон, Монтен, Еразъм, Декарт, Хайне… Трябваше да има доверие в тези видни пионери, трябваше да има търпение, да даде на човечността време да се прояви, да се ориентира в безпорядъка и недоразуменията и да надделее. Французите дори бяха открили добър израз за това: вълкът кожата си мени, нрава си — не. А благородството, справедливостта и разумът щяха и този път да победят, но бе очевидно, че има риск това да отнеме известно време. Не биваше нито да губи доверие, нито да се обезсърчава, но все пак не беше зле да вземе някои предохранителни мерки.

Господин Карл седна в едно кресло и се захвана да размишлява.

Беше закръглен човек с розов тен, закачливи очилца и тънки устни, чиито очертания пазеха следа от всички добри думи, които бяха изричали.

Той дълго гледа книгите си, кутиите с пури, бутилките с добро вино, всички познати и близки предмети, сякаш да им поиска съвет, и постепенно погледът му се оживи, добродушна и хитровата усмивка се разля по лицето му и той вдигна чаша ракия към хилядите томове от библиотеката, сякаш да им засвидетелства своята вярност.

Господин Карл имаше на служба едно почтено семейство от Мюнхен, което се грижеше за него от петнайсетина години. Жената му служеше за икономка и готвачка и приготвяше любимите му ястия, мъжът бе шофьор, градинар и пазач на къщата. Хер Шуц имаше само една страст — четенето. Често след работа, докато жена му плетеше, той с часове стоеше наведен над някоя книга, която хер Карл му бе заел. Любимите му автори бяха Гьоте, Шилер, Хайне, Еразъм и той четеше на глас на жена си най-възвишените и вдъхновени откъси в къщичката в дъното на градината, където живееха. Често, когато господин Карл се чувстваше малко самотен, той канеше приятеля Шуц в библиотеката и там, с пури в уста, те си говореха дълго за безсмъртието на душата, за съществуването на Бог, за хуманизма, за свободата и за всички онези прекрасни неща, които човек намира в книгите, които ги обграждаха и по които те плъзгаха благодарни погледи.

Тъй че в този миг на изпитания хер Карл се обърна към приятеля Шуц и неговата жена. Той взе кутия пури и бутилка шнапс, отиде в къщичката в дъното на градината и изложи плана си на своите приятели.

Още на другия ден хер Шуц и фрау Шуц се захванаха за работа.

Навиха килима на библиотеката, пробиха пода и монтираха стълба, която да слиза в мазето. Старият вход за избата бе зазидан. Голяма част от библиотеката бе пренесена долу, последвана от кутиите с пури, а виното и ликьорите вече си бяха там. Фрау Шуц подреди скривалището възможно най-удобно и след няколко дни, с онова чисто немско чувство за gemuetlich^[1] мазето се превърна в малка, приятна, спретната стаичка. Дупката в пода бе грижливо прикрита с добре напасната плочка и закрита с килима. След това хер Карл излезе за последен път на улицата заедно с хер Шуц, подписа някои документи, избърши фиктивна продажба, за да предпази фабриката и дома си от конфискация, а хер Шуц настоя да му връчи насрещни писма, които да позволят на законния собственик да влезе във владение на своето имущество, когато му дойде времето. След това двамата съзаклятници се върнаха у дома и хер Карл с лукава усмивка на уста слезе в скривалището да чака на завет връщането на доброто време.

Два пъти дневно, на обяд и в седем часа, хер Шуц надигаше килима, вадеше плочката и жена му сваляше в мазето засукани, добре приготвени ястия, заедно с бутилка добро вино, а вечер хер Шуц редовно слизаше да си поговори със своя работодател и приятел на някоя възвишена тема, за правата на човека, търпимостта, вечния живот на душата, за благотворното влияние на четенето и образованието, и тясното мазе сякаш се озаряваше от тези благородни и вдъхновени гледни точки.

В началото хер Карл искаше да му носят долу и вестници, а радиото стоеше до него, но след шест месеца, когато новините взеха да стават все по-обезсърчителни и светът започна да изглежда сякаш наистина върби към своята гибел, той накара да махнат радиото, за да не може никакъв отзвук от мимолетните новини да наруши непоклатимото доверие, което се надяваше да запази в човешката природа, и остана в мазето си със скръстени на гърдите ръце и усмивка на устните, твърд в своите убеждения, като отказваше досег с една изтъкана от случайности действителност без бъдеще. Накрая се отказа дори да чете прекалено потискащите вестници и се задоволи да препрочита шедьоврите от своята библиотека, като черпеше от тези опровержения, които извечното противопоставяше на временното състояние на нещата, силата, която му бе нужна, за да запази своята вяра.

Хер Шуц се нанесе заедно с жена си в къщата, която като по чудо бе пощадена от бомбардировките. Във фабриката отначало имаше затруднения, но той притежаваше документ, който доказваше, че е станал законен собственик на бизнеса след бягството на хер Карл в чужбина.

Животът на изкуствена светлина и без чист въздух още повече спомогнаха за пълнотата на хер Карл, а с годините бузите му съвсем изгубиха розовия си цвят, но оптимизмът и вярата му в човечеството си останаха непокътнати. Той поддържаше духа си в мазето, докато чакаше благородството и справедливостта да победят на земята и макар новините, които хер Шуц му носеше от външния свят да бяха много лоши, той отказваше да се обезсърчи.

Няколко години след падането на хитлеристкия режим, един приятел на хер Карл, завърнал се от емиграция, дойде и почука на вратата на представителната сграда на „Шилерицрасе“.

Отвори му висок, посребрен и леко прегърбен мъж, ученолюбив на вид. Той още държеше в ръка една творба на Гьоте. Не, хер Леви вече не живее тук. Не, не знаят какво се е случило с него. Не е оставил следа и всички разследвания след края на войната не дадоха резултат. Grüss Got!^[2] вратата се затвори. Хер Шуц си влезе и се отправи към библиотеката. Жена му вече бе приготвила подноса. Сега, когато Германия преоткриваше изобилието, тя глезеше хер Карл и му готвеше най-великолепни лакомства. Навиха килима и вдигнаха плочката. Хер Шуц остави тома на Гьоте на масата и слезе с таблата.

Сега хер Карл е изгубил доста от силата си и страда от флебит. Сърцето му също започва да поддава. Трябва му лекар, но не може да изложи семейство Шуц на този риск, те ще бъдат загубени, ако се разбере, че от години крият евреин хуманист в мазето си. Трябва да бъде търпелив и да се пази от съмнения, справедливостта, разумът и естественото благородство скоро ще надделеят. Най-вече не бива да се обезкуражава. Господин Карл, макар и много отпаднал, е съхранил целия си оптимизъм и вярата му в човека е цяла-целеничка. Всеки ден, когато хер Шуц слиза в мазето с лошите новини — окупацията на Англия от Хитлер бе особено тежък удар, — именно хер Карл му дава кураж и го утешава с по някоя добра дума. Той му показва книгите по стените и му припомня, че човечността винаги възтържествува и че именно така са се родили най-големите шедьоври, именно с това доверие и тази вяра. Хер Шуц винаги излиза от мазето изпълнен с утешение.

Фабриката за играчки върви възхитително: през 1950 година хер Шуц успява да я разшири и да удвои печалбите си — той ръководи всичко с голяма вещина.

Всяка сутрин фрау Шуц сваля букет свежи цветя, които поставя на нощното шкафче на хер Карл. Оправя му възглавниците, помага му да се намести и го храни с лъжичка, защото той вече няма сили да се храни сам. Сега едва успява да говори, но често очите му се пълнят със сълзи и признателният му поглед се спира на лицата на тези чудесни хора, които толкова добре съумяха да запазят доверието, което им бе гласувал на тях и на човечеството като цяло; усеща се, че ще умре щастлив, като държи във всяка ръка ръката на преданите си приятели и със задоволството, че е преценил правилно нещата.