Реймънд Фийст
Магьосник (32)

Глава 30
Бедствие

Кълган седеше смълчан.

Радостта от срещата беше помрачена от тъга. Пъг стоеше край постелята на лорд Боррик и не можеше да скрие мъката си. Умиращият херцог му се усмихваше немощно. Луам, Брукал и Мийчъм чакаха малко настрани и си говореха тихо, а Катала се мъчеше да отвлече вниманието на разстроения Уилям, докато херцогът и Пъг си говореха.

Гласът на Боррик се лееше тихо, отслабнал от болестта, и лицето му се свиваше от болка, щом си поемеше дъх.

— Радвам се, че… се върна при нас, Пъг. И двойно повече се радвам, че виждам жена ти и детето ти. — Той се закашля и на ъгълчето на устата му се появи кървава пяна.

Катала се бе просълзила: нескритата обич на съпруга й към този човек я бе трогнала. Боррик кимна към Кълган и магьосникът пристъпи до бившия си ученик.

— Да, ваша светлост.

Боррик зашепна и Кълган се обърна към Мийчъм.

— Би ли завел Катала и момчето в шатрата ни? Лаури и Касуми чакат там.

Катала погледна питащо Пъг и той й кимна. Мийчъм вече бе вдигнал момчето, което го изгледа малко подозрително. Когато излязоха, Боррик понечи да седне и Кълган му помогна, като постави възглавници зад гърба му. Херцогът се закашля силно и продължително и стисна очи от болка.

Когато най-сетне успя да вдиша отново, той въздъхна и бавно заговори:

— Пъг, помниш ли, когато те възнаградих за това, че спаси Карлайн от тролите? — Пъг кимна, без да може да проговори, заради мъката, която го изпълваше. Боррик продължи: — Помниш ли обещанието ми за още един дар? — Пъг кимна отново. — Жалко, че Тъли не е тук, за да ти го даде веднага, но ще ти кажа накратко. Отдавна съм си мислил, че Кралството прахосва един от най-големите си ресурси с това, че се отнася към магьосниците като към хора, отхвърлени от обществото и просяци. Вярната служба на Кълган през годините ми показа, че съм прав. Сега ти се върна и макар да разбрах съвсем малко от това, което ми разказа, виждам, че си станал майстор във вашето изкуство. Надявах се, че ще станеш, защото хранех една мечта.

— Оставих значителна сума в злато, която да ти се повери в деня, когато станеш майстор чародей — продължи херцогът. — С нея бих искал двамата с Кълган и с други магьосници да създадете център за учение, където всички да могат да идват и да споделят знанията си. Тъли ще ти предаде документите с моите указания, в които замисълът ми е описан подробно. Но засега мога само да те попитам: би ли поел тази отговорност? Би ли се заел да построите академия за изучаване на магията и на други знания?

Пъг кимна. Кълган стоеше зяпнал до него, без да може да повярва на ушите си. Най-съкровеното му желание, амбицията на живота му, споделяна с херцога в часове на отдих, когато хората изричат своите несбъднати мечти над чаша вино, се сбъдваше.

Боррик се закашля отново и после, когато пристъпът отмина, каза:

— Имам права на владение над един остров в средата на Великото звездно езеро, недалече от Шамата. Когато тази война най-после свърши, отидете там и постройте своята академия. Може би един ден тя ще се превърне в най-големия център на знания в Кралството.

Херцогът отново се закашля и този път пристъпът беше още по-силен. Когато успя да си поеме дъх, Боррик махна на Луам да се приближи и му посочи Пъг.

— Кажи му.

Луам, който едва сдържаше сълзите си, каза:

— Когато цураните те плениха, татко пожела да остане някакъв спомен за теб. Прецени кое ще е най-подходящо, защото ти бе проявил смелост на три пъти, спасявайки два пъти живота на Кълган и освен това на сестра ми. Реши, че единственото, което ти липсва, е името, тъй като никой не знаеше кои са родителите ти. Затова нареди да се напише документ и да се изпрати в Кралските архиви, с който името ти се вписва в регистрите на фамилията Кондуин, и те осиновява в нашия дом. — Луам се усмихна измъчено. — Жалко, че ти го казвам в такъв тъжен момент.

Развълнуван, Пъг падна на колене до постелята на херцога, хвана ръката му и мълчаливо целуна златния пръстен с печата. Боррик тихо промълви:

— Едва ли щях да се гордея с теб повече дори да ми беше роден син. Носи името ми с чест.

Пъг стисна яката преди време, а сега немощно отпусната десница. Очите на Боррик започнаха да се затварят и той задиша с усилие. Пъг пусна ръката му и херцогът махна на всички в стаята да се приближат. Дори коравият Брукал се бе просълзил, докато чакаха последните мигове от живота на херцога.

— Ти си свидетел, стари ми съратнико — прошепна херцогът на Брукал.

Херцогът на Ябон повдигна вежди и погледна питащо към Кълган.

— За какво става дума?

— Иска да свидетелствате предсмъртното му откровение — отвърна Кълган. — Това е негово право.

Боррик погледна Кълган и отрони:

— Грижи се за всичките ми синове, приятелю. Нека истината да се узнае.

Луам се обърна към Кълган и попита:

— Защо казва „всички синове“? Каква истина?

Кълган се взря в Боррик, който кимна немощно, и тихо каза:

— Баща ви признава най-големия си син, Мартин.

Очите на Луам се разшириха.

— Мартин?

Ръката на Боррик се изпъна с внезапен прилив на сила и стисна ръкава на Луам. Придърпа го към себе си и прошепна:

— Мартин е твой брат. Сгреших пред него, Луам. Той е добър човек и го обичам. — Към Брукал успя да изхърка само една дума: — Свидетелствай!

Брукал кимна. Сълзи потекоха по белите му мустаци и той се закле:

— Аз, Брукал, херцогът на Ябон, съм свидетел.

Изведнъж очите на Боррик се замъглиха, последният му дъх излезе от гърдите му и той се отпусна.

Луам падна на колене и заплака, другите също дадоха воля на скръбта си. Пъг никога не бе изпитвал толкова горчива мъка.

 

 

Седяха смълчани в шатрата, вдигната от Мийчъм за Пъг и близките му. Новината за смъртта на Боррик бе потопила лагера в скръб и униние и радостта на Кълган от това, че вижда отново бившия си чирак, се бе вгорчила. Денят мина бавно, всички се бяха видели и поздравили, но си говореха тихо и унило. Разказали си бяха всичко за деветте отминали години и сега Пъг говореше за бягството си от Империята.

Катала държеше под око Уилям, който лежеше сгушен в постелята, прегърнал с едната си ръчичка Фантус. Огнедрейкът и момчето се бяха сприятелили от пръв поглед. Мийчъм седеше до огнището с врящото котле и ги гледаше внимателно. Лаури и Касуми седяха на пода по цурански обичай. Пъг свърши разказа си и Касуми попита:

— Велики, как стана така, че можахте да напуснете Империята сега, а не по-рано?

Кълган повдигна вежди. Той все още бе удивен от промените, настъпили в бившия му чирак. Все още му беше трудно да разбере тези приказки за Висшия път и Низшия път и още не можеше да възприеме отношението на цураните към момчето. Към младия мъж, поправи се той.

— След сблъсъка ми с Властелина на войната стана ясно, че ще бъда най-полезен за Империята, ако напусна, защото оставането ми само щеше да донесе разногласия във време, в което Империята трябва да се излекува. Войната трябва да се прекрати и да се установи мир, защото Империята е изтощена.

— Тъй де — намеси се Мийчъм. — Както и Кралството. Тези девет години война кръвчицата ни изцедиха.

Касуми се чувстваше не по-малко неудобно от небрежния тон, с който тези хора говореха на Пъг.

— Велики, а ако императорът не успее да възпре новия Властелин? Съветът сигурно ще побърза да избере нов.

— Не знам, Касуми. Тогава ще се опитам да затворя разлома.

Кълган дръпна от лулата си и издуха гъст облак.

— Все още не ми е ясно всичко, което разправяш, Пъг. Според това, което каза, нищо не би им попречило да отворят друг прорив — или разлом, както го наричаш.

— Вярно, само че зевовете във време-пространството са нестабилни явления. Няма как да се определи крайната точка на пробива. Чиста случайност е, че този е възникнал между Келеуан и нашия свят. Установи ли се един, могат да последват и други, все едно че пътеката между двата свята действа на другите пробиви като магнит на метал. Цураните могат да се опитат да възстановят разлома, но всеки такъв опит вероятно ще ги отведе към други, нови светове. Ако отново попаднат тук, то ще бъде чиста случайност, едно на хиляда. Затвори ли се проривът, ще минат години, докато се върнат. Ако изобщо се върнат. След това, което каза — че Властелинът на войната ще сложи край на живота си, — можем ли да очакваме някакво затишие на битките?

— Боя се, че не, приятелю Кълган, защото добре познавам заместника на Властелина — отговори Касуми. — Той е от Минванаби, могъща фамилия от могъщ клан, и най-вероятно ще настъпи с всички сили още близките дни.

Кълган поклати глава.

— Мийчъм, няма да е зле да повикаш лорд Луам. Той трябва да чуе това. — Високият волник стана и излезе от шатрата.

Касуми се намръщи.

— Все още познавам съвсем слабо този свят, но съм съгласен с Великия. Мирът със сигурност ще е от полза и за вас, и за нас, но не виждам да приближава.

След няколко минути младият херцог влезе в шатрата с Мийчъм и Касуми повтори предупреждението си.

— В такъв случай трябва да се подготвим за атаката им — каза Луам.

Касуми го погледна притеснено.

— Господарю, длъжен съм да се извиня, но ако битката започне, не мога да застана срещу моя народ. Мога ли да получа разрешението ви да се върна при своите?

Херцогът се замисли. Пъг се вгледа в лицето му. Нямаше ги вселите очи и вечната усмивка на устните. Сега Луам напомняше за баща си повече от всякога.

— Разбирам. Ще се разпоредя да те пропуснат през предните постове, стига да ми дадеш думата си, че няма да повториш нищо от това, което си чул тук.

Касуми се съгласи и стана да си тръгне. Пъг също се изправи и каза:

— Ще ти дам още една заръка, Касуми, като магьосник на Цурануани. Върни се при баща си, защото той има нужда от теб. Един загинал войник в повече няма да помогне много на народа ти.

Касуми склони глава.

— Както заповядате, велики.

После прегърна Лаури и излезе. Луам също излезе.

— Толкова много неща ми разказа, Пъг, че още ми е трудно да ги възприема — каза Кълган. — Мисля, че имам нужда от почивка, за да ги обмисля на спокойствие.

— Има още едно нещо, което искам да те попитам. Какво стана с Томас?

— Твоят приятел е добре и живее при елфите. Сега е прочут воин, точно какъвто искаше да стане.

Пъг се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Благодаря ти.

Кълган, Лаури и Мийчъм им пожелаха лека нощ и излязоха, а Катала каза:

— Съпруже, ти си уморен. Ела да си починеш.

Пъг я погледна.

— Удивляваш ме. Толкова много преживя, а се безпокоиш за мен.

Тя поклати глава.

— Когато съм с теб, всичко е така, както трябва да е. Но ти изглеждаш все едно че бремето на света е легнало на раменете ти.

— Боя се, че е бремето на два свята, обич моя.

 

 

Събудиха ги тръби и малко след това Лаури забързано влезе в шатрата. Светлината зад него, когато вдигна платнището на входа, им подсказа, че са спали до късно.

— Идва кралят! — Той подаде някакви дрехи на Пъг. — Облечи ги.

Наистина нямаше да е много разумно да се разхожда из лагера в черния халат, и Пъг се подчини. Лаури се обърна с гръб и Катала надяна робата си през главата, след което отиде при Уилям, който беше седнал в креватчето си и гледаше уплашено. Детето бързо се успокои и започна да дърпа опашката на Фантус, който засумтя, разсърден от това нахалство.

Пъг и Лаури излязоха и се отправиха към шатрата на хергоца, вдигната на най-високото място в лагера. Видяха приближаващата се от югоизток кралска свита и чуха възгласите на войниците — хиляди гърла подеха възгласа, тъй като войниците никога не бяха виждали краля на живо и появата му повдигна духа им, твърде отпаднал след поражението от цураните. Лаури и Пъг застанаха край командната шатра, достатъчно близо за да чуят какво се говори. Херцог Брукал не откъсваше очи от приближаващия се крал, но Луам забеляза присъствието им и кимна одобрително.

Двете редици на ескорта на Кралската дворцова гвардия стигнаха до входа на шатрата и се разделиха, така че кралят да може да мине напред. Родрик — яздеше черен боен кон — спря пред двамата херцози. Беше облечен в ярка и малко безвкусна позлатена ризница с многобройни завъртулки и релефи по нагръдника. Носеше златен шлем с кръгла корона. На гребена на шлема утринният вятър развяваше сноп дълги пурпурни пера.

Той се задържа няколко мига неподвижно на седлото, след което свали шлема си и го подаде на един от пажовете. Остана на коня си и изгледа двамата командири с крива усмивка.

— Е, няма ли да поздравите своя властелин?

Херцозите се поклониха.

— Ваше величество — каза Брукал. — Бяхме изненадани. Никой не ни извести.

Родрик се засмя и в смеха му се доловиха нотки на безумие.

— Защото не пратих известие. Пожелах да ви изненадам. — Той погледна Луам и попита: — Кой е този в табарда на Крудий?

— Луам, ваше величество — отговори Брукал. — Херцогът на Крудий.

— Ще бъде херцог само ако аз кажа, че е херцог — изрева кралят, после настроението му изведнъж се промени и височайшата особа добави загрижено: — Съжалявам за смъртта на баща ви. — После се изкиска. — Но нали знаете, той беше предател. Бездруго щях да го обеся. — При думите на Родрик Луам се напрегна и Брукал го стисна за ръката.

Кралят забеляза това и изкрещя:

— Краля си ще нападаш, така ли? Предател! Същият си като баща си и всички останали! Гвардейци, задръжте го! — И той посочи младия мъж.

Кралските гвардейци слязоха от конете и стоящите наблизо войници на Запада пристъпиха напред да ги спрат.

— Стойте! — изкомандва Брукал и войниците се заковаха на място. Той се обърна към Луам и изсъска: — Кажеш ли, започваме гражданска война.

Луам промълви:

— Предавам се, ваше величество.

Войниците от Запада изръмжаха.

Кралят отвърна хладно:

— Нали разбираш, няма как. Ще трябва да те обеся. Отведете го в палатката му и го задръжте там.

Гвардейците се подчиниха, а кралят насочи вниманието си към Брукал.

— Вие поне сте ми верен, милорд Брукал. Нали? Или трябва да посоча и нов херцог на Ябон, както на Крудий?

— Винаги съм бил верен на короната, ваше величество.

Кралят слезе от коня си.

— Да, вярвам ви. — Той се изкиска отново. — Знаете, че баща ми имаше високо мнение за вас, нали? — Хвана херцога под ръка и двамата влязоха в командната шатра.

Лаури докосна Пъг по рамото и промълви:

— Може би ще е най-добре да си останем по палатките. Ако някой ме познае, като нищо ще отида с херцога на бесилото.

Пъг кимна.

— Намери Кълган и Мийчъм и им кажи да дойдат в палатката ми.

Лаури се затича, а Пъг се прибра в палатката си. Катала хранеше Уилям.

— Боя се, че пак ще имаме неприятности, скъпа — каза Пъг. — Кралят е в лагера и е по-луд, отколкото предполагах, че е възможно. Ще трябва да се махнем, защото той нареди да задържат Луам под стража.

Катала го погледна смаяна.

— Къде ще отидем?

— Мога да направя така, че да се озовем в Крудий, при принц Арута. Познавам двора на замъка Крудий толкова добре, че все едно там има шарка. Смятам, че ще мога лесно да ни прехвърля.

Лаури, Мийчъм и Кълган скоро дойдоха и Пъг им описа набързо плана си как да избягат. Кълган поклати глава.

— Ти отведи момчето и Катала, Пъг, но аз трябва да остана.

Мийчъм добави:

— И аз.

Пъг ги изгледа невярващо.

— Защо?

— Аз служих на бащата на Луам и сега служа на него. Ако кралят се опита да екзекутира Луам, ще стане бой. Армиите на Запада няма да стоят спокойно и да гледат как бесят Луам. Кралят разполага само с дворцовата си гвардия. Стане ли това, започва гражданска война. Батира ще поведе армиите на Изтока. Луам ще има нужда от помощта ми.

— Спорът няма да се реши бързо — каза Мийчъм. — Армиите на Запада са ветерани, но са уморени. Малко дух им е останал. Армиите на Изтока са свежи, а Черния Ги е най-добрият пълководец в Кралството. Луам още не се е доказал. Борбата ще е дълга.

Пъг ги разбра.

— Може обаче и да не се стигне дотам. Брукал изглежда готов да следва водачеството на Луам, но ако промени намерението си? Кой може да е сигурен дали Илит, Тир-Сог и останалите ще последват Луам, ако Ябон не е начело?

— Брукал няма да се огъне — въздъхна Кълган. — Той мрази Батира не по-малко, отколкото го мразеше Боррик, макар по не толкова лични причини. Той вижда ръката на Ги във всеки ход, целящ прекършването на Запада. Мисля, че херцог Ябонски с радост би взел главата на Родрик, но въпреки това Луам по-скоро ще сведе глава пред палача, отколкото да рискува гражданска война и Западът да падне под ботуша на цураните. Ще видим какво ще стане.

— Тъкмо поради това най-разумно е ти да заминеш в Крудий, Пъг — продължи магьосникът. — Ако Луам загине, тогава наследник на короната става Арута. Започне ли се веднъж, кралят няма да може да спре убийствата, преди да умре и Арута. Дори Мартин — чиито претенции ще бъдат накърнени поради това, че е незаконен син — и Карлайн ще бъдат заловени и убити. Може би и Анита. Родрик няма да рискува да остави жив западен наследник на трона. След смъртта на Луам кръвопролитията няма да спрат, докато или Родрик, или Арута не седне на трона неоспорвано. Ти си най-могъщият магьосник в Кралството. — Пъг понечи да възрази. — Достатъчно знам за нашия занаят, за да се уверя в това след всичко, което ми разказа. И не съм забравил колко обещаващ беше като момче. Способен си на дела, невиждани от никого на този свят. Арута ще има съдбовна нужда от твоята помощ, защото той няма да остави гибелта на брат си невъзмездена. Крудий, Карс и Тулан ще тръгнат на поход, след като се реши въпросът с цураните. И други, особено Брукал, ще се присъединят към тях. И тогава наистина ще настъпи гражданска война.

Мийчъм открехна платнището на палатката да се изхрачи навън и замръзна. После бавно се обърна и каза:

— Мисля, че споровете приключиха. Вижте.

Всички се скупчиха до него при отвора. Никой не притежаваше острото зрение на волника и отначало не можаха да видят какво им сочи. После постепенно различиха облака прах, надвиснал във въздуха далече на югоизток. Беше се разпрострял на мили по линията на хоризонта — мръснокафява лента, проточила се под синьото на небето.

— Армиите на Изтока — каза сухо Мийчъм и най-после се изплю.

 

 

Стояха до командния павилион сред група ламътски войници. С Лаури, Кълган, Пъг и Мийчъм бяха граф Вандрос Ламътски, бившият кавалерийски офицер, командвал набега през долината преди години, когато за пръв път бяха видели прорива. Беше получил титлата след смъртта на баща си, по-малко от година след плена на Пъг, и се беше доказал като един от най-способните полеви командири на Кралството.

Нагоре по хълма към командната шатра яздеше отряд благородници. Кралят и Брукал стояха един до друг и ги чакаха. До всеки от лордовете яздеше по един знаменосец, веещ знамето на своя господар. Вандрос произнасяше на глас всяка присъстваща войнска част.

— Родец, Тимънс, Садара, Ран, Цибон, всички са тук. — Той се извърна към Кълган. — Съмнявам се дали са останали и хиляда войници оттук до Риланон.

— Има един, чието знаме не виждам — каза Лаури. — Батира.

Вандрос се загледа.

— Саладор, Таунтътска падина, нос Пойнтър… Прав си. Златният орел на черно поле го няма сред щандартите.

— Черния Ги не е глупак — намеси се. Мийчъм. — Той вече седи на трона на Крондор. Ако Луам бъде обесен и Родрик падне в битка, оттам до трона в Риланон е само една крачка.

Вандрос отново се загледа към събиращите се благородници.

— Присъства почти целият Съвет на лордовете. Ако се върнат в Крондор без краля, Ги набързо ще стане крал. Много от тези са негови хора.

— Кой е онзи под знамето на Саладор? — попита Пъг. — Не е лорд Керъс.

Вандрос се изплю на земята.

— Това е Ричард, бившият барон Долтски, настоящ херцог Саладорски. Кралят обеси Керъс и цялата му фамилия избяга в Кеш. Сега Ричард управлява третото по сила херцогство на Изтока. Той е един от фаворитите на Ги.

Когато благородниците се събраха пред краля, Ричард Саладорски, едър като мечка мъж с червендалесто лице, обяви:

— Ваше величество, всички сме събрани. Къде ще лагеруваме?

— Да лагерувате? Никакво лагеруване, милорд. Тръгваме! — Той се обърна към Брукал. — Поведете армиите на Запада, Брукал.

Херцогът даде знак и глашатаите се затичаха из лагера и закрещяха заповеди. Бойните барабани и тръби заехтяха над лагера.

Вандрос ги остави, за да се присъедини към войската си, и скоро зрителите наоколо оредяха. Кълган, Пъг и останалите се отместиха настрани, за да не влизат в полезрението на краля.

Кралят се обърна към струпалите се благородници.

— Девет години търпяхме кротостта на западното командване. Лично ще поведа атаката, която ще прогони врага от земите ни. — Обърна се към Брукал. — С цялата ми почит към напредналите ви години, скъпи ми херцоже, поверявам командването на пехотата на херцог Ричард. Вие ще останете тук.

Старият херцог на Ябон, който тъкмо бе започнал да облича бронята си, го изгледа като ужилен, но отвърна само: „Да, ваше величество“, хладно и много напрегнато, обърна се вдървено и влезе в командната шатра.

Доведоха коня на краля и Родрик го яхна. Един от пажовете поднесе коронования му шлем и кралят го намести на главата си.

— Пехотата да ни последва колкото може по-бързо! Да тръгваме!

Кралят пришпори коня си надолу по хълма, следван от събралите се благородници. Когато се скриха от погледите им, Кълган се обърна към останалите и каза:

— Остава ни само да чакаме.

 

 

Денят се проточи безкрайно. Всеки отминал час бе като бавно изтичащ ден. Седяха в палатката на Пъг, без да знаят какво става на запад. Армията бе тръгнала в настъпление под знамето на краля, с екота на барабани и тръби. Над десет хиляди конници и двадесет хиляди пехотинци напредваха срещу цураните. Едва неколцина войници бяха останали в лагера освен ранените и най-старите ветерани. Тишината отвън действаше изнервящо след почти несекващия лагерен шум от предния ден.

Уилям се беше разлудувал и Катала го изведе да си поиграе. Фантус с охота се възползва от възможността да си отдъхне, несмущаван от неуморния си приятел.

Кълган седеше тихо и пуфтеше с лулата си. Двамата с Пъг убиваха времето, споделяйки си от време на време разни чародейски работи, но предимно мълчаха.

Лаури пръв наруши настъпилото напрежение. Стана и заяви:

— Това чакане повече не мога да го понасям. Според мен трябва да отидем при лорд Луам и да му помогнем да вземе решение какво трябва да се направи, когато кралят се върне.

Кълган му махна с ръка да си седне на мястото.

— Луам няма да направи нищо, защото е син на баща си, и няма да вдигне гражданска война, не и тук.

Пъг си седеше и разсеяно въртеше една кама между пръстите си.

— След като армиите на Изтока са в лагера, Луам си дава сметка, че едно стълкновение би предало Запада в ръцете на цураните, а короната — на Ги дьо Батира. Той по-скоро ще се качи на бесилката и сам ще сложи клупа на врата си, отколкото да приеме това.

— Това е най-голямата глупост — обади се Лаури.

— Не — отвърна Кълган. — Не е глупост, трубадуре, а въпрос на чест. Луам, също като баща му преди него, вярва, че знатното съсловие е длъжно да посвети усилията си, и живота си, ако трябва, на Кралството. След като Боррик и Ерланд са мъртви, Луам е следващият по родословие претендент за трона. Но наследството му не е сигурно, тъй като Родрик не е провъзгласил наследник. Луам не би могъл да понесе тежестта на короната, ако помислят, че е узурпатор. Арута е друго нещо, защото той просто ще направи каквото се очаква: ще вземе трона — въпреки че не го желае — и ще се притеснява за това, което ще се говори за него, едва след като то се изговори.

Пъг кимна.

— Мисля, че Кълган е прав. Не познавам братята толкова добре като него, но ми се струва, че щеше да е по-добре, ако се бяха родили в обратен ред. От Луам може да излезе добър крал, но Арута щеше да стане велик крал. Хората биха следвали Арута до смърт, но по-младият син би използвал своята проницателност и ум, за да опази живота им.

— Вярна преценка — съгласи се Кълган. — Ако има някой, който би могъл да намери изход от тази бъркотия, то това е Арута. Той притежава храбростта на баща си, но в същото време умът му е бърз като на Батира. И може и да устои на дворцовите интриги, макар че ги мрази. — Кълган се усмихна. — Когато бяха момчета, наричахме Арута „Буреносното облаче“, защото ядосаше ли се, цял се превръщаше в мрачни погледи и ръмжене, докато Луам ще се ядоса бързо, бързо ще скочи да се сбие и бързо ще забрави.

Спомените на Кълган бяха прекъснати от викове. Скочиха и изтичаха извън шатрата.

Окървавен ездач в табарда на Ламът профуча край тях и те се затичаха след него. Стигнаха до командната шатра точно когато лорд Брукал излезе и извика:

— Каква вест носиш?

— Граф Вандрос ви изпраща вест. Победа! — Чу се тропот и от други конници, наближаващи лагера. — Препуснахме срещу тях като буен вятър. Източният им фланг поддаде и се разцепи. Прекършихме ги, изолирахме онези, които се оказаха в издадената напред част на предната им линия, после завихме на запад и нападнахме онези, които се притичваха да ги подкрепят. Пехотата сега държи здраво, а конницата изтласква цураните в Северния проход. Отстъпват безредно! Денят е наш!

Подадоха на ездача мях с вино, той извърна лице нагоре и жадно почна да пие. Виното потече по брадичката му и се сля с по-тъмночервените петна по табарда му.

— Има и още — докладва вестоносецът, когато утоли жаждата си. — Ричард Саладорски загина в боя, както и графът на Силдън. А кралят е ранен.

На лицето на Брукал се изписа загриженост.

— Тежко ли?

— Страхувам се, че много — отвърна ездачът, едва сдържайки танца на изнервения си кон. — Шлемът му бе посечен от меч, след като поразиха коня му. Стотина души загинаха, за да го защитят, тъй като цураните напираха като побеснели. Ето го, идва.

И наистина, приближаваше се група конници. Отпред яздеше кралски гвардеец и държеше пред себе си краля. Лицето на монарха беше покрито с кръв и той бе стиснал седлото с десницата си, а другата му ръка висеше отпусната отстрани. Спряха се пред шатрата и няколко войници помогнаха на краля да се смъкне от коня. Понечиха да го внесат вътре, но той ги спря с немощен глас:

— Не. Не ме лишавайте от слънцето. Донесете стол.

Докато изнасяха кресло за краля, се събраха десетки благородници. Поставиха го внимателно да седне и той се облегна, а главата му се люшна наляво. Лицето му беше цялото окървавено, а под раната на черепа се виждаше бялата оголена кост.

Кълган пристъпи към Родрик.

— Кралю, позволете да се погрижа за вас.

Кралят се извърна с усилие, за да види кой говори. Очите му като че ли се замъглиха за миг, после отново се проясниха.

— Кой говори? Магьосникът? Да, магьосникът на Боррик. Помогни ми. Боли ме.

Кълган притвори очи, съсредоточавайки вътрешната си сила, за да облекчи страданието на краля, докосна рамото на Родрик и всички видяха как кралят се отпусна.

— Благодаря ти, чародеецо. Много по-леко ми е сега. — Родрик се напрегна и извърна леко глава. — Милорд Брукал, моля ви, доведете Луам.

Луам беше в палатката си, под стража, и изпратиха един войник да го доведе. След няколко мига младият мъж бе коленичил пред своя братовчед.

— Повелителю мой, вие сте ранен?

На помощ на Кълган се притече жрец на Дала, който потвърди преценката му за раната, извърна очи към Брукал и поклати тъжно глава. Бързо донесоха билки и почистиха раната на краля и я превързаха. Кълган остави пострадалия монарх на грижите на жреца и се върна при останалите. При тях бе дошла и Катала, с Уилям в ръцете. Кълган тихо каза:

— Боя се, че раната е смъртоносна. Черепът е счупен и от пукнатината изтича течност.

Загледаха мълчаливо. Жрецът застана от едната страна и зашепна молитва за Родрик. Всички благородници, с изключение на командващите пехотата, вече се бяха подредили пред краля. Чуваше се тропотът на още конници, връщащи се в лагера.

— Луам — промълви с отпаднал глас монархът. — Болен бях, нали? — Луам не отвърна нищо, но лицето му се сви от противоречиви чувства. Не изпитваше много обич към братовчед си, но той все пак беше неговият крал.

Родрик се усмихна немощно. Едната част на лицето му трепна съвсем леко, сякаш мускулите отказваха да се подчинят. Родрик протегна здравата си още десница и Луам я пое.

— Не знам какво съм мислил напоследък. Толкова много неща от всичко, което ставаше, ми се струват като сън, мрачен и плашещ. Бях в клопката на този сън, но сега съм на свобода. — На челото му избиха капки пот и лицето му стана бяло като платно. — Демон някакъв се изтръгна от мен, Луам, и сега разбирам, че много от онова, което сторих, беше грешно, дори зло.

Луам падна ничком пред своя крал.

— Не, кралю мой, не зло.

Кралят се закашля силно, после пристъпът отшумя и той си пое дъх.

— Луам, времето ми изтича. — Гласът му укрепна малко и той каза: — Брукал, свидетелствай. — Старият херцог вдигна очи — лицето му бе като неумолима маска, — пристъпи до Луам и заяви:

— Тук съм, ваше величество.

Кралят стисна ръката на Луам и с негова помощ се поизправи в креслото. Гласът му се извиси още:

— Ние, Родрик, четвърти с това име, наследствен владетел на Островното кралство, тук и сега потвърждаваме, че Луам Кондуин, нашият кръвен братовчед, е с кралска кръв. Като най-старият мъжки наследник на Кондуин, посочваме го за наследник на нашето кралство.

Луам стрелна Брукал с тревожен поглед, но старият херцог му отвърна с рязко поклащане на главата, принуждавайки го да мълчи. Луам сведе глава — скръбта му бе искрена. Брукал заяви:

— За което аз, Брукал, херцогът на Ябон, съм свидетел.

Гласът на Родрик прозвуча отпаднало.

— Луам, за едно благодеяние те моля. Твоят братовчед Ги стори това, което стори, по моя заповед. Мъчно ми е заради лудостта, която ме тласна да сваля Ерланд. Знаех, че затварянето му в тъмницата ще бъде смъртната му присъда, а нищо не направих срещу това. Имай милост към Ги. Той е амбициозен човек, но не е зъл.

После кралят заговори за своите планове за кралството и помоли те да бъдат продължени, но с повече грижа за поданиците. Заговори и за много други неща: за своето детство и за съжалението си, че не е създал семейство и оставил потомство. След известно време речта му стана съвсем нечленоразделна и главата му клюмна на гърдите.

Брукал се разпореди стражите да се погрижат за краля и те го вдигнаха и го внесоха вътре. Брукал и Луам влязоха в шатрата, докато останалите благородници останаха да чакат отвън. Вече близо една трета от войските беше отрупана пред командната шатра — море от мрачни лица, проснало се по склона на хълма. Всеки стоеше смълчан, чакайки смъртния час на суверена.

Брукал пусна платнището на отвора, закривайки пурпурното сияние на залеза. Жрецът на Дала прегледа краля, след което вдигна очи към двамата херцози.

— Няма да се върне в съзнание, ваши сиятелства. Вече всичко е въпрос на време.

Брукал стисна Луам под мишницата, отведе го настрани и му зашепна приглушено:

— Нищо няма да отвръщаш, когато те провъзглася за наследник, Луам.

— Ти стана свидетел, Брукал! — отвърна му Луам също шепнешком. — Чу как баща ми призна Мартин за мой брат и го узакони. Той е най-старият мъж в рода Кондуин. Заявлението на Родрик за наследството е невалидно. То предполага, че аз съм най-големият!

Брукал заговори тихо, но сурово и назидателно.

— Луам, предстои ти да сложиш край на една война. След това, ако благоволиш да изпълниш това скромно дело, ще трябва да откараш баща си и Родрик в Риланон, за да бъдат погребани в гробницата на вашите предци. След като Родрик бъде положен в земята, ще има дванадесетдневен траур, а после, на тринадесетия ден по обед, всички претенденти за короната ще се явят пред жреца на Ишап, както и целият проклет Съвет на лордовете. Междувременно ще имаш достатъчно време да решиш как да постъпиш. Но засега си длъжен да бъдеш Наследникът. Няма друг изход. Не забравяй за Батира! Ако ти отстъпиш, той ще бъде в Риланон с войската си месец преди теб. И ще причиниш една горчива гражданска война, момчето ми. Стига да се съгласиш и да държиш устата си затворена, ще наредя на свои доверени бойци да заминат за Крондор, с кралския печат, и да арестуват Черния Ги. Ще хвърлят Батира в тъмницата преди неговите хора да успеят да ги спрат — ще се намерят достатъчно верни на короната крондорци, за да им помогнат. Ще го задържат, докато стигнеш в Крондор, после ще можеш да го откараш в Риланон за коронацията, било то твоята или на Мартин. Но си длъжен да действаш, или боговете са ми свидетели, че лакеите на Ги ще подпалят гражданска война един ден след като посочиш Мартин за истинския Наследник. Разбра ли ме?

— Но дали хората на Ги ще позволят да го хванат?

— Дори капитанът на собствената му гвардия няма да се противопостави на кралска заповед, особено ако е утвърдена от представителите на Съвета на лордовете. Лично ще осигуря подписите върху тази заповед — отвърна Брукал, стиснал юмрук пред лицето му.

Луам помълча малко, след което отвърна:

— Ти си прав. Не искам да причиня нови беди на Кралството. Ще постъпя както казваш.

Върнаха се при краля и зачакаха. Минаха почти два часа преди жрецът да се вслуша над гърдите на краля и да изрече:

— Кралят е мъртъв.

Брукал и Луам промълвиха с жреца тиха молитва за душата на Родрик, после херцогът на Ябон свали един пръстен от ръката на мъртвия крал и се обърна към Луам.

— Време е.

Задържа платнището на входа и Луам погледна навън. Слънцето бе залязло и нощното небе блестеше осеяно с ярки звезди. Наоколо светеха запалени огньове и факли, тъй че сега човешкото множество приличаше на океан от огнени светлини. Не повече от един на всеки двадесет мъже се бяха оттеглили, въпреки че всички бяха уморени и прегладнели след победата.

Брукал и Луам се появиха пред шатрата и старият херцог обяви:

— Кралят е мъртъв.

Лицето му беше безизразно, но очите му бяха почервенели и подпухнали. Луам изглеждаше пребледнял, но стоеше изправен, с високо вдигната глава.

Брукал вдигна нещо над главата си. Тъмночервеният пламък от най-близкия факел се отрази в малкия предмет. Стоящите наблизо благородници закимаха разбиращо, защото това бе пръстенът с кралския печат, носен от всички крале от рода Кондуин след като Делонг Велики бе прекосил морето от Риланон, за да забие знамето на Островното кралство на брега на континента.

Брукал хвана ръката на Луам и постави пръстена на показалеца му. Младежът огледа стария, износен пръстен, с герба, всечен в рубина, все още непомътнял от древността. После вдигна очи да огледа множеството и един от благородниците пристъпи напред. Беше херцогът на Родец. Той коленичи пред Луам и промълви:

— Ваше височество.

Един по един останалите благородници както от Изтока, така и от Запада, коленичиха почтително и като разлюляна вълна всички насъбрали се паднаха на колене, докато не остана прав единствено Луам.

Луам огледа коленичилото човешко море пред себе си, неспособен да проговори. Докосна с ръка рамото на Брукал и махна на всички да станат.

Тълпата се изправи отведнъж и се надигнаха възгласи:

— Слава на Луам! Да живее Наследникът!

Войниците на Кралството зареваха одобрително, двойно по-силно при това, защото мнозина от тях знаеха, че само преди часове заплахата от гражданска война бе надвиснала над главите им. Мъже и от Изтока, и от Запада се запрегръщаха щастливи, че са се разминали с едно ужасно бъдеще.

Луам вдигна ръце и настъпи тишина. Гласът му прокънтя над главите им и всички го чуха:

— И нека никой да не се весели тази нощ. Нека барабаните заглъхнат и да затихнат всички тръби, защото тази нощ скърбим за краля.

 

 

Брукал посочи на картата.

— Издаденият участък е обкръжен и всеки техен опит да пробият се отблъсква. Там сме изолирали близо четири хиляди техни войници.

Беше късно през нощта. Родрик бе погребан в лагера с всички възможни почести.

Липсваше обичайната за кралско погребение пищност, но това бе наложено от положението на война. Бяха го балсамирали бързо и го заровиха в бойното му снаряжение до Боррик на един хълм над лагера. След като войната свършеше, щяха да върнат телата им в гробниците на предците им в Риланон.

Сега младият Наследник оглеждаше картата и преценяваше положението в светлината на последните донесения от фронта. Цураните се удържаха в Северния проход, при входа към долината. Пехотата се бе окопала пред тях, запушвайки силите им в долината и изолирайки както частите по протежение на река Крудий, така и остатъците от фронтовия им авангард.

— Разбихме офанзивата им — каза Луам, — но мечът е двуостър, както се казва. Не можем да се сражаваме на два фронта. Освен това трябва да се подготвим в случай, че цураните се опитат да тръгнат срещу нас от юг. Все още не виждам скорошен край, въпреки спечеленото.

— Но обкръжените в авангарда със сигурност скоро ще се предадат — каза Брукал. — Те са отрязани, с малко храна и вода, и не виждам как могат да получат продоволствие. Само след няколко дни ще започнат да гладуват.

— Извинете ме, лорд Брукал, но те няма да се предадат — намеси се Пъг.

— Какво може да им донесе съпротивата? Положението им е безнадеждно.

— Така те задържат нашите сили, които иначе биха могли да нападнат главния им лагер. Скоро трудностите в Цурануани ще се преодолеят в достатъчна степен, за да могат магьосниците им да се върнат от съвета на Конгрегацията. Тогава ще могат да прехвърлят храна и вода без прекъсване. И всеки ден, в който удържат, усилва позициите на цураните, докато пристигнат подкрепленията от Келеуан. Те са цурани и по-скоро ще умрат с радост, вместо да попаднат в плен.

— Значи честта им ги прави самоотвержени до смърт? — попита Луам.

— Да. На Келеуан те знаят само, че пленниците стават роби. Представата за размяна на военнопленници им е непозната.

— В такъв случай трябва веднага да хвърлим цялата си тежест срещу авангарда — каза Брукал. — Трябва да ги съкрушим и да освободим войниците си, за да можем да се справим с другите заплахи.

— Цената ще се окаже твърде висока — отбеляза Луам. — Този път няма да го има елемента на изненада, а те са се окопали като къртици. Можем да изгубим по двама бойци срещу един техен.

Кълган, както седеше малко настрани с Лаури и Мийчъм, каза:

— Трагедията е в това, че спечелихме само разширяване фронта на битката. И то толкова скоро след предложението на императора за мир.

— Може би не е твърде късно — каза Пъг.

Луам го изгледа.

— Какво искаш да кажеш? Касуми вече трябва да им е съобщил, че мирът е отказан.

— Да, но може би все още имаме време да ги известим, че ще имаме нов крал, който е готов да преговаря за мир.

— Кой ще отнесе съобщението? — попита Кълган. — Твоят живот е под сериозна заплаха, ако се върнеш в Империята.

— Можем да се опитаме да решим два проблема наведнъж. Ваше височество, мога ли да получа разрешението ви да обещая на цураните от авангарда безопасно прехвърляне при основните им сили?

Луам се замисли.

— Ще го получиш, ако дадат дума, че няма да се върнат в продължение на една година.

— Тогава ще отида при тях — каза Пъг. — Може би все още не е късно да прекратим тази война въпреки бедствията, които ни се стовариха.

 

 

Като чуха тропота на конски копита, цуранските постове, изнервени и настръхнали, се вкочаниха.

— Идат! — извика един и мъжете награбиха оръжия и се затичаха към барикадите. Южните земни укрепления все още бяха непокътнати, но тук, в западния край на бившия фронтови авангард, най-вдадената напред част на фронтовата линия, предните постове бяха вдигнали набързо преграда от изпопадали дънери и плитки окопи.

Лъкометците се изправиха в готовност, с насочени стрели, но очакваната конна атака не се появи. Пред очите им изникна самотна фигура на ездач. Беше вдигнал ръце над главата си, със събрани длани, в знак, че идва за преговори. И нещо повече — ездачът беше облечен в черен халат.

Ездачът дръпна юздите на коня си в края на заграждението и попита на съвършен цурански:

— Кой командва тук?

Слисаният офицер отвърна:

— Командир Ватаун.

Конникът го сряза:

— Забравяте се, щурмови водач. — Той огледа цветовете и знаците по нагръдника и шлема му. — Нима Чилапанинго са лишени от елементарно възпитание?

— Моля за извинение, велики — запелтечи офицерът. — Просто не ви очаквахме.

— Доведете командир Ватаун тук.

— Както заповядате, велики.

Командирът на цуранския авангард се появи много скоро. Беше кривокрак тумбест стар ветеран. Велик или не, първата му грижа все пак беше сигурността на поверените му бойци. Той изгледа магьосника подозрително.

— Ето ме, велики.

— Дошъл съм да ви заповядам да се върнете с войниците си в долината.

Командир Ватаун се усмихна мрачно и поклати глава.

— Съжалявам, велики, но не мога. До нас стигна вестта за делата ви, както и че Конгрегацията е поставила под въпрос вашето положение. Може би вече не сте над закона. Ако не бяхте дошъл тук с жеста за преговори, щях да заповядам да ви задържат, колкото и скъпо да ни струва това.

Пъг усети, че бузите му се зачервиха. Знаеше, че Конгрегацията може да го отхвърли, но въпреки това го заболя, щом го чу. За съжаление, даваше си сметка, че поради обучението, на което бе подложен, винаги щеше да изпитва лоялност към онова чуждо място и никога вече нямаше да се чувства напълно у дома си в родния си свят.

Пъг въздъхна и попита:

— Тогава какво ще правите?

Войсковият командир сви рамене.

— Ще държим позициите. Ще умрем, ако трябва.

— Тогава ще ви предложа нещо, командире. Вие сам трябва да решите дали е уловка, или не. Касуми от Шинцаваи донесе предложение от Светлината небесна до краля на Мидкемия. Беше предложение за мир. Кралят го отхвърли, но сега ще има нов крал, който желае да сключи мир. Бих ви помолил да отнесете вестта в Свещения град, на императора, че принц Луам ще приеме мира. Ще го направите ли?

Командирът се замисли.

— Ако това, което казвате, е вярно, тогава ще е глупаво от моя страна да жертвам хората си. Какви гаранции ще ми дадете?

— Давам ви своята дума на Велик — ако това все още значи нещо за вас, — че всичко, което ви казвам, е вярно. Също така ви обещавам, че за хората ви ще се осигури свободен коридор назад до долината, срещу обещанието, че ще се върнат в Империята за срок от една година. И лично ще дойда до входа на долината, до вашата линия като заложник. Това достатъчно ли е?

Командирът се замисли и огледа уморените си, жадни и прегладнели бойци.

— Ще приема, велики. Ако самата Светлина небесна желае край на тази война, кой съм аз, че да я удължавам?

— Оаксатукан от стари времена са прочути със своята храброст. Вече може да се каже, че заслужават почест и заради своята мъдрост.

Командирът се поклони, след което се обърна към войниците си.

— Предайте заповедта. Връщаме се… у дома.

 

 

Вестта, че императорът ще се съгласи на мир, стигна до лагера четири дни по-късно. Пъг бе връчил писмено послание на Ватаун, което трябваше да се пренесе през разлома. Запечатано бе с черния печат на Конгрегацията, тъй че никой не можеше да осуети бързото му доставяне. Адресирал го бе до Фумита и го молеше да донесе в Свещения град, че новият крал няма да настоява за никакви обезщетения, а ще приеме мира безусловно.

Луам видимо се развълнува, когато Пъг му прочете отговора. Императорът щеше лично да премине през зева в пространството, за да подпише официалния договор с Кралството. Пъг едва не се разплака, щом го дочете, и из лагера бързо се разпространи вестта, че войната е свършила. Вдигнаха се възгласи до небесата.

Пъг и Кълган седяха в шатрата на стария магьосник. За пръв път от толкова години изпитваха отново нещо твърде напомнящо за старата им връзка. Пъг тъкмо довършваше дългото си обяснение за цуранската система на обучение на новаци.

— Пъг — отрони Кълган, след като дръпна здраво от лулата си. — Струва ми се, че сега, след като войната свърши, можем отново да се върнем към своята магьосническа работа. Само че сега ти си учителят, а аз — ученикът.

— Много неща можем да научим един от друг, Кълган. Но се боя, че старите навици умират трудно. Не смятам, че изобщо бих могъл да свикна с представата, че си ми ученик. А и ти знаеш много неща, които все още не мога да постигна.

Кълган привидно се изненада.

— Нима? За малко щях да си помисля, че скромните ми умения са далеч под твоето величие.

Пъг отново изпита познатото притеснение от времето, когато бе ученик на Кълган.

— Ето че пак ми се присмиваш.

Кълган се засмя.

— Съвсем малко, момчето ми. А ти все още си момче за моите напреднали години. Не е лесно за мен да видя как едно невзрачно чираче се е превърнало в най-могъщия чародей на друг свят.

— „Невзрачно“ май е най-точната дума. Отначало аз исках само да стана войник. Мисля, че го знаеш. После, когато най-сетне реших да се посветя сериозно на учението си, започна това нашествие. — Пъг се усмихна. — Струва ми се, че ти просто изпита жал към мен в оня ден, когато останах сам пред свитата на херцога, единственото неизбрано момче.

— Вярно е само отчасти, макар че аз пръв усетих силата в теб. И преценката ми се оказа вярна, независимо колко странни събития трябваше да се случат, за да съзрее дарбата ти.

Пъг въздъхна.

— М-да, в Конгрегацията здраво държат на обучението. Засекат ли веднъж силата в теб, имаш две възможности: успех или смърт. И след като ти избият от главата всички други мисли, не ти остава нищо друго, освен да учиш чародейството. Без всичко това едва ли щях да постигна толкова.

— Не смятам, че е така — възрази Кълган. — Дори цураните никога да не бяха идвали, пак щеше да се намери пътека към величието, по която да тръгнеш.

Седяха и си говореха, и двамата щастливи от близостта на другия. След известно време се стъмни и те запалиха огъня. Катала дойде до палатката да види дали мъжът й ще излезе с нея и детето за празненството, давано от крал Луам. Надникна вътре, видя двамата увлечени в разговор мъже, усмихна се и се върна при сина си.