Реймънд Фийст
Магьосник (24)

Глава 22
Обучение

Той се надигна в тъмното.

Загърна се с простата бяла роба, белег за сана му, и излезе от килията си — малка и просто подредена стаичка, в която имаше само постеля, една-едничка свещ и лавица за свитъците: всичко, което се смяташе за необходимо за обучението му. По коридора се виждаха другите — с години по-млади от него, застанали кротко пред вратите на своите килии. Първият облечен в черно учител се появи в другия край на коридора и спря пред един от младежите в бяло. Без да промълви дума, мъжът кимна, момчето тръгна след него и двамата скоро се скриха в сумрака. Ранното утро хвърли мека сива светлина през високите прозорци по коридора. Още с първия намек за настъпващия ден той, както и останалите, загаси факлата на стената срещу вратата си. Друг облечен в черно мъж мина по коридора и втори чакащ младеж тръгна след него. Скоро — трети. После четвърти. След известно време той се оказа сам. Коридорът беше притихнал.

От мрака изникна силует — халатът бе прикрил приближаването му до последните няколко стъпки. Той спря пред младия мъж в бяло, кимна и посочи по коридора. Младежът закрачи след водача си в черния халат и двамата преминаха през върволица от осветени с факли проходи към недрата на огромната сграда, превърнала се в дом за младежа, откакто се помнеше. После тръгнаха по ниски тунели, наситени с вонята на вековна плесен, сякаш се намираха някъде дълбоко под езерото, обграждащо сградата от всички страни.

Мъжът в черно спря пред дървена врата, плъзна резето настрани и я отвори. Младежът пристъпи през прага след него и се озова пред няколко дървени корита. Всяко от тях беше на дължина половин човешки ръст и с ширина на половината. Първото стоеше на пода, а останалите бяха наредени над него, закрепени стъпаловидно на дървени стойки едно над друго — най-високото бе почти на височината на главата му. Всички без най-долното имаха по една дупка в края. В най-долното корито лъщеше вода.

Мъжът в черно посочи едно ведро, обърна се и остави младежа в бяло сам.

Младежът взе ведрото и се залови за работа. Всички заповеди към тези в бяло се даваха без думи и както бе разбрал скоро след като бе дошъл в съзнание, младежите в бяло нямаха право да говорят. Знаеше, че може да говори, защото разбираше смисъла на думите и докато лежеше в постелята си през нощта, тихо се беше опитвал да оформя изречения в ума си. И както с много други неща, разбираше го, без да може да проумее как точно го разбира. Знаеше, че е съществувал преди първото си събуждане в килията си, но липсата на спомени не го безпокоеше ни най-малко. Струваше му се някак редно.

Залови се за работа. Като толкова много други неща, които му възлагаха да прави, начинанието изглеждаше невъзможно. Вдигна ведрото и напълни с водата от най-долното корито това, което беше най-отгоре. Също както толкова много дни досега, водата потече от най-горното корито последователно през всяко по-долно, докато съдържанието на ведрото не се събра най-сетне в долното. Той продължи работата си грижливо, оставяйки ума си празен, докато тялото му се занимаваше с безсмислената задача.

И както толкова много пъти досега, оставен сам на себе си умът му затанцува от образ на образ, ярки проблясъци на форми и цветове, измъкващи се от хватката му, докато се опитваше да ги сграбчи с пръстите на съзнанието си. Най-напред проблесна за кратко картина на пясъчна ивица и вълни, разбиващи се в скали, черни и проядени от водата. Битка. Странно бяло вещество, покрило земята… дума — „сняг“, — която се стопи толкова бързо, колкото се бе появила. Лагер в тресавище. Голяма кухня с щъкащи по задачите си момчета. Стая във висока кула. Всяко видение преминаваше с ослепителна бързина, оставяйки само бледо отражение.

Всеки ден един глас прокънтяваше в главата му и вътрешния му глас трябваше да откликне, докато той самият не спираше безкрайното си занимание. Гласът задаваше прост въпрос и вътрешният му глас трябваше да отговори. Ако отговорът се окажеше погрешен въпросът се повтаряше. Ако последваха няколко погрешни отговора, гласът преставаше да пита и понякога се връщаше, друг път не.

Облеченият в бяло ученик усети познатия натиск в тъканта на мислите си.

„Какво е законът?“ — попита гласът.

„Законът е постройката, засланяща живота ни и придаваща му смисъл“ — отговори той.

„Кое е най-висшето въплъщение на закона?“

„Най-висшето въплъщение на закона е Империята.“

„Какво си ти?“

„Аз съм слуга на Империята.“

Мисловният контакт примигна за миг, после се върна, сякаш другият обмисляше много грижливо следващия си въпрос.

„По кой начин ти е позволено да служиш?“

Въпросът му беше задаван вече няколко пъти и всеки път отговорът му биваше посрещан с глуха вътрешна тишина, подсказваща му, че е отговорил погрешно. Този път той се замисли грижливо, изключвайки всички отговори, които беше давал преди, както и всички ония, които представляваха съчетания или изводи от сбърканите предишни.

Най-сетне отвърна:

„Както смятам за добре.“

От небитието бързо последва вълна на радостен порив, чувство на одобрение. И също толкова бързо последва нов въпрос:

„Къде е отреденото ти място?“

Той се замисли над това, съзнавайки, че очевидният отговор най-вероятно ще се окаже грешен, но въпреки това трябваше да го изпробва. Отговори.

„Мястото ми е тук.“

Умственият контакт прекъсна, както и бе очаквал. Даваше си сметка, че го учат, въпреки че целта на обучението оставаше скрита за ума му. Сега можеше да размишлява над последния въпрос в светлината на предишните си отговори и може би да се добере до верния отговор.

 

 

Същата нощ сънува.

Странен мъж в кафява роба, стегната с колан от плетена кожа, вървеше по широк път. Мъжът хвърли поглед през рамо и рече:

— Побързай. Нямаме много време и не можеш да изоставаш.

Той се опита да тръгне по-бързо, но осъзна, че краката му са натежали като олово и ръцете му са завързани на хълбоците. Мъжът в кафявото спря енергичната си походка и каза:

— Е, добре. Тогава едно по едно.

Той се опита да проговори и установи, че устата му не помръдва. Мъжът в кафявото поглади замислено брадата си и рече:

— Размисли над това: ти си зидарят на собствения си затвор.

Той сведе очи и видя босите си крака, стъпили върху черния път. Вдигна поглед и съзря отдалечаващия се с бързи стъпки странник в кафявата роба. Опита се да го последва, но отново не можа да помръдне.

Събуди се, плувнал в студена пот.

 

 

Отново го бяха попитали къде е отреденото му място и отново отговорът му: „Където съм нужен“ — се оказа незадоволителен. Пратиха го на нова безсмислена задача — да забива пирони в дебела вълнена вата, която ги пропускаше да падат на пода, откъдето той трябваше да ги събира и да ги забива отново.

Размишленията му над последния въпрос бяха прекъснати, когато вратата зад него се отвори и водачът му махна с ръка да го последва. Преминаха през дълги проходи, лъкатушещи нагоре до салона над земята, където щяха да изядат оскъдната си закуска.

Когато влязоха в салона, водачът му зае място до вратата, докато другите наставници в черни халати по същия начин довеждаха младежите в белите дрехи в салона. Беше денят, в който на наставника на младежа се падаше да стои и наблюдава младите в бяло, които заедно с младежа трябваше да се хранят в пълно мълчание. Всеки ден различен мъж в черен халат изпълняваше тази задача.

Младежът започна да се храни. Разсъждаваше върху последния въпрос от тази заран, претегляше всеки възможен отговор, търсейки възможните му недостатъци, и след като ги намереше, го отхвърляше. Изведнъж един отговор дойде неканен в ума му, като внезапно прозрение, и подсъзнанието му предложи решението на въпроса. „Аз съм зидарят на собствения си затвор.“ На няколко пъти преди, когато особено заплетени въпроси спъваха напредъка му, това му се беше случвало и благодарение на него напредваше бързо в обучението си. Той претегли възможните недостатъци и на този отговор и когато се увери, че е верен, стана. Другите го изгледаха с укор, тъй като това бе в нарушение на правилата.

Той пристъпи и застана пред наставника си, който го гледаше безизразно.

— Мястото ми повече не е тук — заяви младият мъж в бяло.

Мъжът в черно не издаде никакво чувство, а само постави ръка на рамото на младежа и кимна. Бръкна в диплите на халата си, извади малко звънче и позвъни. След няколко мига се появи втора особа в черен халат. Новодошлият застана безмълвно до вратата, а наставникът даде знак на младежа да го последва.

Тръгнаха мълчаливо, както го бяха правили вече безброй пъти. Стигнаха до една врата. Мъжът в черно се обърна към младежа и каза:

— Отвори.

Младежът посегна към вратата, но мигновеният проблясък на интуиция го накара да дръпне ръката си. Сбърчи чело да се съсредоточи и отвори вратата със силата на ума си. Тя бавно се плъзна навътре.

— Добре — каза тихо мъжът в черно.

Влязоха. Много бели, сиви и черни халати висяха на куки по стените. Мъжът в черното каза:

— Облечи сив халат.

Младежът бързо го направи и се обърна към наставника си. Мъжът в черно го огледа и каза:

— Ти вече не си обречен на мълчание. На всеки въпрос, който имаш, ще ти се отговори толкова добре, колкото е възможно, въпреки че все още има неща, които ще трябва да изчакат, докато не облечеш черното. Тогава ще разбереш всичко. Ела.

Младежът в сивото последва наставника си до друга стая, в която около ниска маса бяха струпани възглавнички. На масата беше поставено гърне с гореща чоча — питие с горчиво-сладникав вкус. Мъжът в черното напълни две чаши и подаде едната на младежа, като му даде знак да седне.

— Кой съм аз? — попита младежът.

Мъжът в черното сви рамене.

— Ти сам трябва да го решиш, защото само ти би могъл да избереш истинското си име. То е име, което никога не бива да се изрича пред други, освен ако те не наложат волята си над теб. Оттук нататък ще се наричаш Миламбер.

Миламбер помисли за миг и отвърна:

— Това ще свърши работа. Теб как те наричат?

— Шимоне.

— Кой си ти?

— Твоят водач, учителят ти. Сега ще имаш и други, но на мен бе дадено да отговарям за първата част от обучението ти, най-трудната.

— От колко време съм тук?

— От близо четири години.

Миламбер се изненада от това, защото паметта му се простираше много малко назад, най-много до няколко месеца.

— Кога ще се върнат спомените ми?

Шимоне се усмихна, защото се зарадва, че Миламбер не бе попитал дали ще се върнат, и му го каза.

— Умът ти ще си възвръща познанието от предишния ти живот, докато напредваш, в равновесие с обучението ти, отначало бавно, а после все по-стремително. Има си причини за това. Ще трябва да можеш да устояваш на примамките от предишните си връзки, със семейства и народи, с приятели и дом. В твоя случай това е особено важно.

— Защо е така?

— Когато миналото ти се върне в теб, ще го разбереш.

Миламбер си помисли за няколко въпроса, но бързо ги заличи от ума си, защото му се стори, че могат да изчакат. Накрая попита:

— Какво щеше да стане, ако бях отворил вратата с ръка?

— Щеше да си мъртъв — Шимоне го изрече равнодушно, без следа от чувство.

Миламбер не се изненада, нито се стъписа, просто го прие.

— Каква е целта?

Шимоне леко се изуми от въпроса му и не го скри.

— Не можем да си заповядваме един на друг. Единственото, което можем да осигурим, е всеки нов магьосник да е способен да поема отговорността за своите действия. Ти прецени, че мястото ти повече не е при облечените в бели халати, при новаците. Щом мястото ти не е там, трябваше да проявиш способност да се справяш с отговорностите на тази промяна. Проницателните, но наивни кандидати за прехода често загиват при тази стъпка.

Миламбер се замисли над думите му и се съгласи, че изпитанието е разумно.

— Колко ще продължи обучението ми?

Шимоне махна неопределено с ръка.

— Толкова, колкото трябва. Ти обаче се издигаш бързо, така че не смятам, че ще е дълго. Имаш известни вродени заложби и — това ще го разбереш, когато спомените ти се върнат — известно предимство пред останалите, по-млади от теб ученици.

Миламбер се загледа в съдържанието на чашката си. В чистата тъмна течност сякаш съзря за миг една-единствена дума, зърна я сякаш в крайчеца на окото си, но когато се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна. Не можеше да го твърди със сигурност, но беше някакво късо име. Просто име.

 

 

Тази нощ сънува отново.

Мъжът в кафявото вървеше по пътя и сега Миламбер можеше да го следва.

— Виждаш ли, има някои обективни пречки. Онова, на което те учат, е полезно, но никога не приемай твърдението, че само защото едно решение удовлетворява определена задача, то трябва да е единственото.

Мъжът в кафявото спря.

— Погледни това — рече той и посочи едно цвете край пътя. Миламбер се наведе да види каквото му сочи мъжът. Между две от листата му малко паяче тъчеше ситната си паяжина. — Това същество — каза мъжът в кафявото — се труди, без да забелязва преминаването ни. Всеки от нас може да го премаже и да прекрати съществуванието му по приумица. Значи помисли над следното: ако това същество можеше по някакъв начин да усети, че ни има, че сме заплаха за живота му, дали щеше да ни боготвори?

— Не знам — отвърна Миламбер. — Не знам как мисли паякът.

Мъжът в кафявото се подпря на тоягата си.

— Ако се вземе предвид колко различно мислят хората, възможно е този паяк да реагира със страх, с непокорство, с безразличие, с фатализъм или с неверие. Всичко е възможно. — Той се пресегна с тоягата си, леко прихвана късче от свилата на паяжината, надигна малкото насекомо и го пренесе от другата страна на пътя. — Мислиш ли, че съществото разбира, че това е друго цвете?

— Не знам.

Мъжът в кафявото се усмихна.

— Това е може би най-мъдрият отговор.

След това тръгна напред и каза:

— Скоро ще започнеш да виждаш много неща, някои от които ще ти се сторят безсмислени. Когато това стане, помни едно.

— Какво? — попита Миламбер.

— Нещата невинаги са това, което изглеждат. Спомни си за паяка, който в този момент сигурно ми отправя благодарствени молитви за неочаквания дар. — Той посочи назад с тоягата си и поясни: — На второто цвете имаше много повече мушици, отколкото на първото. — Почеса се по главата и добави: — Чудя се дали и цветето отправя благодарствени молитви?

 

 

Две седмици прекара с Шимоне и с още неколцина други. Вече знаеше повече за живота си, макар всичко да беше само малка част от липсващото. Знаеше, че е бил роб и че са открили, че притежава силата. Спомняше си за една жена и изпитваше смътно влечение, щом си помислеше за едва доловимия й образ.

Един ден се събуди в новата си, все така оскъдно обзаведена стая, стана и видя, че Шимоне го чака. Магьосникът в черния халат каза:

— Отсега нататък няма да проговаряш, докато не изпълниш отредената ти задача.

Миламбер кимна и последва наставника си по коридора. Магът го поведе през виещите се тунели към едно място в зданието, където не беше стъпвал никога досега. Започнаха да се изкачват по дълго стълбище, издигащо се на много етажи над този, от който бяха тръгнали. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, докато Шимоне не отвори някаква врата, Миламбер пристъпи през прага и се озова на открития покрив на върха на висока кула. От центъра на покрива се издигаше каменен шип — приличаше на игла от изваяна скала. Нагоре по нея се виеше тясна стълба и се губеше сред облаците. Гледката му се стори изумителна, защото беше в пълно противоречие със законите на физиката. И въпреки това кулата бе пред него и нещо повече — наставникът му му даде знак, че трябва да се изкачи по стъпалата.

Той тръгна нагоре и след като измина първия кръг по спиралата, видя, че Шимоне е излязъл през дървената врата.

Намираше се на върха на най-високата кула в огромен град. Накъдето и да се обърнеше, виждаше стотици каменни кули, изпънати нагоре — здрави постройки с хиляди прозорци, като слепи очи, взиращи се навън. Някои от кулите бяха открити, като тази; други бяха с покриви от каменни плочи или с яркоцветни керемиди, блестящи под лъчите на слънцето. Но от всички единствено тази бе увенчана с тънък шпил. Под тези стотици кули се издигаха дъгите на безчет мостове, които ги свързваха, а още по-надолу се виждаше туловището на единственото, с невероятни размери здание, което поддържаше всичко друго. Беше чудовищно — простираше се на мили, във всички посоки. Беше съзнавал, че е огромно, след дългите си обиколки из него, но това той ни най-малко не смали благоговението му от гледката.

Още по-надолу, някъде в самия край на полезрението си, успя да различи бледата зеленина на трева — тънка граница, обикаляща тъмното туловище на сградата. А зад нея блестеше вода. Отвъд нея пък му се стори, че различава мъгливите очертания на планини, но освен ако не се напрегнеше да ги види, му се струваше, че целият свят се е строил под нозете му.

Заизкачва се все нагоре и по-нагоре, кръг след кръг. Всеки кръг внасяше нова подробност в гледката. Самотна птица се зарея високо над всичко останало, пренебрегнала хорските дела. Пурпурните й криле се разпериха да възседнат въздушните течения и тя огледа с острия си взор ширналото се долу езеро. Зърнала едва доловим проблясък сред водата, тя сгъна криле и се спусна. Докосна водната повърхност само за миг, след което се понесе отново нагоре с пърхаща плячка, стисната в ноктите й, с победеносен грак, направи нов кръг и полетя на запад.

Завой. Игра на ветровете. Всеки носеше намек за далечни и чужди земи. Полъх от юг, със смътния мирис на знойни джунгли, в които роби се трудеха непосилно, за да отвоюват орни земи от залетите с вода тресавища. Източният вятър довя победната песен на дузина воини на конфедерацията на Турил, току-що надвили същия брой имперски воини в гранична схватка. И с нея се сля ехото на умиращ цурански войн, оплакващ родната си стряха. От север полъхна мирис на лед и тропот на копита на хиляди туни, препускащи през замръзналата тундра на юг, към по-топлите земи. Откъм запад — закачливият смях на млада жена на могъщ благородник, изкушаваща донякъде изплашения и донякъде възбуден страж на дома да изменят на съпруга й, заминал на юг да сключи сделка с тусански търговец. От изток — миризми на подправки и гълчава на търговци по пазарищата на далечна Янкора. И пак от юг — мирисът на сол от Кървавото море. Север — и пометени от вятъра ледени поля, никога не познали стъпките на хора, но по които вървяха същества древни и мъдри по начин, непознат за човешкия род, и търсещи небесна поличба, която все не идеше. Всеки полъх довяваше нота и тон, цвят и оттенък, вкус и аромат. Самата тъкан на света вееше наоколо му и той я вдишваше с наслада.

Завой. Стъпалата под нозете му закънтяха с пулса на света, заживял собствен живот. Нагоре и нагоре — и през самото му тяло дойде напористият и вековечен пулс на сърцето на планетата. Той хвърли поглед надолу и съзря дълбоките кухини, най-горните изровени от роби, извличащи оскъдните метали, които можеха да се намерят редом с въглищата за топлина и камъните за строежите. Под тях се криеха други кухини, някои естествени, други — останки от забравен град, затрупан с прах и пепел от векове. Тук някога бяха обитавали същества, пред които въображението му беше безсилно. Още по-надълбоко се гмурна взорът му, до недра, запълнени със зной и светлина, в които бушуваха първични сили. Разтопена скала, горяща и сияеща, притискаше здравата си родственица, търсейки изход нагоре, тласкана от безумното естество. И още по-надълбоко, сред свят на чиста стихия, където мълнии енергия пронизваха сърцето на планетата.

Завой — и той излезе на малка площадка на самия връх — невъзможно място за кацане дори на птица. Застана в средата й, преодолявайки шемета, мъчещ се да го отпрати с писък надолу през ръба. Впрегна всяка частица от дарбата и от обучението си, за да остане на място, понеже разбираше, без да му е казано, че ако се провали, ще загине.

Прочисти ума си от страха и се огледа, възхитен от безкрайната празнота. Никога не беше изпитвал толкова истинска откъснатост и самота. Стоеше тук, без никаква преграда между самия себе си и съдбата, която му бе отредена.

Под него се простираше светът, а отгоре — празното небе. Вятърът навяваше усещане за влага и той видя препускащите откъм юг тъмни облаци. Кулата като че ли леко се полюшваше и той несъзнателно пристъпи от крак на крак, за да запази равновесие.

От връхлитащите буреносни облаци засвяткаха мълнии и над главата му се разнесе тътен. Дори само звукът бе достатъчен да го изхвърли и той се принуди да се потопи още по-дълбоко в кладенеца на вътрешната си мощ и да намери там силата да удържи на щурма на бурята.

Ветровете го забрулиха, заблъскаха го към края на площадката. Умът му се завихри и пак се проясни, а тъмната бездна го зовеше, мамеше го да се хвърли в нея и да пропадне. Напрегнал волята си, той отново се отърси от световъртежа и насочи ума си към задачата, която го чакаше.

Един глас извика в ума му:

„Сега е часът на изпитанието! На тази кула трябва да устоиш и ако волята ти поддаде, ще пропаднеш.“

Последва миг мълчание, и ето че гласът извика отново:

„Гледай тясната площадка! И виж, и разбери как беше…“

Чернотата се завихри и го погълна.

 

 

Носи се. Безименен и изгубен. Плува, като незнаен плувец, в безкрайното черно и празно море, точица примигващо като светулка съзнание. После една-едничка нота завладява празнотата. Тя вибрира и отеква, беззвучен звук, безсмислен натрапник на сетивата там, където няма сетива.

„Без сетива как има възприятие?“ — пита умът му. Неговият ум!

„Аз съм! — крещи той и философиите на милион мъдреци крещят в почуда. — Щом аз съм, тогава какво аз не съм?“

Отвръща ехо.

„Ти си онова, което си, а не онова, което не си.“

„Незадоволителен отговор.“

„Добре“ — отвръща ехото.

„Какво е тази нота?“ — пита той.

„Тя е докосването на съня на старец в мига преди смъртта.“

„Какво е тази нота?“

„Тя е цвят на зима.“

„Какво е тази нота?“

„Тя е звук на надежда.“

„Какво е тази нота?“

„Тя е вкусът на любовта.“

„Какво е тази нота?“

„Тя е зов да се събудиш.“

 

 

Той се носи. Около него плават милиарди и милиарди звезди. Огромни звездни гроздове се вихрят наоколо, нажежени с енергия. Въртят се в пиршество от цветове, пурпурно и яркосиньо, оранжево и жълто, съвсем малки червени и бели точици. Безцветните и яростно черните изпиват вихъра от светлина около себе си, а други бълват в напорист ритъм енергии в неведом спектър, докато няколко огъват тъканта на пространството и времето, замъгляват взора му, докато се мъчи да ги различи. Свързват ги нишки на сила в необозрима мрежа от енергия. Силата протича по тази паяжина и пулсира с живот, който не е живот. Звездите знаят, докато прелитат край него. Различават присъствието му, макар да не го признават. Твърде малък е за тях, за да му засвидетелстват вниманието си. Около него от всички страни — цялото същество на вселената.

По различни точки в паяжината се трудят или отдъхват могъщи същества, всяко различно от другите, но всички — някак еднакви. За някои той разбира, че са богове, защото са му познати, други са нещо по-малко или повече от богове. Всяко от тях си има своето място на тази безкрайна сцена. Някои го заглеждат, така преминаването му не остава незабелязано. Някои са твърде големи, за да го възприемат, някои пък — прекалено дребни. Много от тях го гледат втренчено, претеглят го и съпоставят мощта и способностите му със своите. И той им отвръща със същото. Всички са тихи, безмълвни.

Той се рее сред звездите и съществата, владеещи силата, докато не съзира една звезда, една сред неизброимото множество, едничката, която го зове. От звездата извеждат двадесет нишки енергия и до всяка от тях има по едно същество на силата. Без да знае защо, той разбира, че тук са древните богове на Келеуан. Всяко от тях си играе с най-близката до него нишка на силата и така влияе на тъканта на околното пространство и време. Някои се борят помежду си, други се трудят, без да обръщат внимание на околните свади, а трети не вършат нищо — поне нищо, което да се забелязва.

Той се приближава. Една-единствена планета се върти около звездата — синьо-зелена сфера, загърната в бели облаци. Келеуан.

Той се гмурка между нишките на силата и застава на повърхността. И вижда един свят, недокоснат от човешки стъпки. Огромни шесткраки зверове тъпчат по земята, а от тях се крие млада раса от бързомислещи същества.

Чо-джа, няколко рояка бързокраки същества, малко по-едри от грамадните насекоми, които са ги породили, бързат през огромните лесове, изпълнени с боязън от огромните хищници, които ги преследват също както те на свой ред преследват по-дребната си плячка. Започнали са да проявяват признаци на разум и техните кралици вече определят различна повинност на всяко от тях, така че силните и добре снаряжени воини защитават припасите им. Все повече храна се носи в колониите им, наподобяващи огромни мравуняци, и расата е във възход.

Из равнините препускат младите мъжкари на расата тун, бият се помежду си с камъни и тояги, с юмруци и зъби. Трошат си главите, съзнавайки единствено, че безименен порив ги тласка към това самоунищожение, изискващо един или друг от стадото им да прогони останалите и да зачене следващото поколение млади туни. Ще минат векове, преди и те да се превърнат в разумни същества, способни да се съюзяват срещу двукраките пришълци, които още не са се появили на този свят.

Край морето, все още неназовано заради пролятата в него кръв, по брега са се притаили сунн, току-що излезли от глъбините му, непривикнали все още към сушата, но вече неспособни да се върнат в дълбоките води. Боят се от всички, крият се сред морските пещери, умуват, търсят сигурност и трупат към външните омраза, която векове по-късно ще стане причината за избиването на цялата им раса.

Над планините се реят трилилил, първична и жестока раса, чийто разсъдък едва надвишава инстинкта да се чифтосват и да мътят поколението си. Огромните им, но нежни криле мятат сенки, под които се крие породата на нумонгнум, които пълзят по острите скални ръбове и се крият от очите на враговете си под шарената си кожа, сливаща се с цветовете на камъните, под които се промъкват, за да търсят яйцата на трилилил, слагайки по този начин началото на война, която ще продължи хиляда години и ще завърши с унищожението и на двете раси.

Суров свят е това, изпълнен обилно с живот, но свадлив живот, без никаква милост към по-слабия. От тези раси, които той вижда, ще оцелеят само две — туните и чо-джа. Той вижда тъмнината, връхлитаща като внезапна буря, и тя го помита.

 

 

Като тишина след буря, идва светлината.

Той стои на висока и стръмна канара, над широката степ, отделена от морето с тънка пясъчна ивица. Въздухът пред очите му започва да блещука и морето отдолу кипи побесняло. Като в лятна мараня, гледката се размива. Във въздуха се появяват искрящи светлини. После самата тъкан на пространството и времето се раздира сякаш от две гигантски ръце — все по-широк и по-широк зев, през който може да види. Отвъд този процеп във въздуха се разкрива гледка на пълен хаос, бесен танц на енергии, сякаш всички нишки на силата, свързваща вселената, са се разкъсали. Мълнии от енергия, способни да унищожат цели слънца, се взривяват в изблици от цветове, надмогващи способността на човешките очи да ги обхванат и опишат. От недрата на този гигантски разлом се протяга гигантски мост от златиста светлина. По моста се стичат хиляди фигури, бягащи от безумието отвъд разлома към спокойствието на равнината.

Те бързат надолу, някои понесли всичко свое на гърбовете си, други подкарали животни, теглещи коли и шейни, отрупани със скъпите им вещи. Всички напират напред, за да избягат от преследващия ги безименен ужас.

Той се взира в тях и макар много от нещата, които вижда, да са му чужди, все пак съзира и много познато. Мнозина са облечени в прости къси роби и той разбира, че вижда в тях семето на цуранската раса. Лицата им са по-първични, по тях не личи смешението с другите, което ще се получи с времето. Повечето са светлокожи, с кафява или руса коса. В нозете им тичат лаещи псета, тънки и пъргави сиви хрътки.

До тях крачат горди воини със скосени очи и с бронзова кожа. Те са мъже на битката, но неорганизирани във войска, облечени са в роби с всевъзможни цветове и кройки. Всички се спускат от моста, с многобройни рани по телата, но крият ужаса си зад маската на сурова неумолимост. На раменете си носят дълги мечове от тънко кована стомана, много грижливо изработени. Гордите им осанки говорят, че не са сигурни дали е по-добре, че са оцелели след битката. С тях са се смесили и други, съвсем различни на вид хора.

Раса от хора с нисък ръст са понесли мрежи, издаващи ги, че са рибари, макар че край кое море — само те знаят. Косите им са тъмни, кожата — бледожълта, а очите им — изумруденозелени. Мъже, жени и деца, до един са облечени само с прости кожени панталони, а от кръста нагоре са голи.

Зад тях идва народ от високи чернокожи хора с благородна осанка. Робите им са ушити от скъпи тъкани с деликатни цветове. Много от тях носят диадеми със скъпоценни камъни и златни гривни по ръцете. Всички леят сълзи по родната си земя, която никога повече няма да видят.

Следват ги хора, яхнали зверове с неописуема външност, наподобяващи влечуги, но с перести птичи глави. Лицата на ездачите са скрити зад маски на птици и животни, с ярки краски и с пера. Телата им са покрити само с боя, защото родният им край е знойно място. Като наметало носят голотата си, защото е красива, сякаш всеки от тях е изваян от ръка на изкусен скулптор, и носят оръжия, изсечени от черно стъкло. Жените и децата яздят зад мъжете — те са без маски, със сурови лица, загатващи за суровия свят, от който бягат. Змийските ездачи извръщат животните на изток и се понасят бързо натам. Огромните летящи змии ще измрат по студените планински ридове на изток, но завинаги ще останат в легендите на гордия народ на Турил.

Идат още хиляди, и всички те се спускат по златната рампа, за да стъпят на повърхността на Келеуан. След като стигнат до равнината, някои от тях се отдалечават по пътя си към други части на планетата, но мнозина остават да гледат пришествието на още и още човешки множества по невероятния мост през вселената. Тече времето, нощ следва деня и сетне отстъпва на новия ден, а човешките орди продължават неспирно да прииждат, бягайки от безумния гняв на хаоса.

С тях идват и двадесет същества на силата, и те побягнали от пълната вселенска разруха. Човешките множества, струпали се в подножието на приказния мост, не могат да ги забележат, но той ги вижда. Знае, че те ще станат двадесетте бога на Келеуан, десетте Висши и десетте Низши божества. Те политат нагоре, за да отнемат нишките на силата от древните, изнемощели вече същества, държали доскоро съдбините на този свят. Няма борба, докато новите богове заемат местата им, понеже старите същества на силата знаят, че за този свят иде нов ред.

След безкрайни дни на съзерцание той вижда, че човешкият поток изтънява. Стотици мъже и жени теглят огромни плавателни съдове, съградени от някакъв метал, блестящи на слънцето, тътрещи се на колелета, изработени от черна материя. Те стигат до равнината, съзират океана отвъд тясната пясъчна ивица, надават викове и започват да теглят корабите си към водата, после се качват на тях. Петдесет съда потеглят, изпънали платна, през океана, на юг, към земята, която ще се превърне по-късно в Цубар — Изгубената земя.

Последната група е съставена от хиляди мъже в роби с различни кройки и цветове. Той знае, че това са жреците и чародеите на стотиците народи. Те стоят вкупом и удържат бушуващото отвън безумие. Мнозина от тези мъже падат пред очите му, животът им изгасва като догоряла свещ. По уречен знак мнозина от тях, но не повече от един на сто, се затичват надолу. Всички носят в ръцете си томове книги, свитъци и скрижали, пълни с познание. Когато стигат до основата на моста, всички те се извръщат, за да бъдат свидетели на развръзката на драмата.

Останалите горе са се втренчили в онова, което задържат. После надават вик и изричат могъщо заклинание, съдържащо огромна магическа сила. Избягалите долу подхващат като ехо виковете им и всички, които могат да ги чуят, се свиват трепетно при този звук. Мостът започва да се стапя отдолу нагоре. Вълна на ужас и омраза се излива през прорива и все още стоящите горе падат, премазани от неудържимия й напор. Мостът и разломът над него изчезват и силен лъх на ярост помита мнозина от стоящите долу из равнината и ги събаря като вихър.

Още известно време спасилите се от безименния ужас стоят неми. После бавно започват да се разпръсват. Отделни човешки множества се отделят от общата маса и тръгват в различни посоки. Той знае, че в идните години потомците на тези жалки останки от бегълците ще завладеят този свят, защото те са семената на народите, които ще поселят Келеуан.

Знае, че е видял началото на народи и държави и края на тяхното бягство от Врага, от неназовимия ужас, унищожил домовете на човешките раси и пръснал ги към други вселени.

Отново го загръща наметалото на времето, носещо мрак.

 

 

Последвано от светлина.

Сред равнината, която преди беше гола, сега се издига велик град. Бели кули се възвисяват към небесата. Обитателите му са работливи и градът е в небивал възход. По суша към града се точат безкрайни върволици от търговски кервани, а през морето до пристаните му достигат големи кораби. Годините се нижат бързо и носят война и глад, мир и изобилие.

Един ден в залива хвърля котва разнебитен кораб. Наскоро е приключила голяма битка и този кораб е един от малкото оцелели. Онези отвъд морската шир скоро ще дойдат и Градът на равнината ще падне, ако не се появи някаква помощ. На север, към градовете по голямата река са пратени вестоносци, защото падне ли белият град, нищо няма да попречи на нашествениците да ударят и на север. Бързоходците се връщат и носят вести. Армиите на другите градове ще се притекат. Той гледа как се събират, за да посрещнат нашествениците край морето. Завоевателите са отблъснати, но цената е огромна, защото битката бушува дванадесет дни безспир. Сто хиляди мъже загиват и пясъкът с месеци остава кървавочервен. Изгарят хиляда кораба и небето е изпълнено с черен дим и се сипе с дни над сушата и покрива земята на мили околовръст. Белият град се превръща в Сивия град. От този ден морето е назовано Кърваво, а огромният залив — Залива на битката. Но след тази битка се създава съюз и са посети семената на Великата империя, прострялата се в по-късни времена по цялата планета империя Цурануани.

Като спускаща се тишина идва тъмнината.

 

 

И като звук на рог се връща светлината.

Той е на върха на храм, сред самото сърце на централния град на Империята. Отдолу стои многохилядно човешко множество. Рамо до рамо, изпълват улиците и пеят, вдигнали нагоре ръце, и предават от ръка на ръка големи дървени платформи над главите си. На платформите стоят благородниците на Империята, Владетелите на Петте велики дома. На последната платформа, най-голямата от всички, е поставен трон, изработен от най-редките метали на този беден на руди свят. А на трона седи малко момче. Когато платформата стига до Великия площад на двадесетте Висши и Низши богове, я поставят на земята и тронът е отнесен на гърбовете на множеството нагоре по стълбището на най-големия храм.

Тронът е поставен с лице към югоизток — откъдето изначално са дошли народите. От недрата на храма излизат дузина облечени в черно жрици и редом с тях — още толкова облечени в пурпур жреци. Жриците на Сиби, богинята на смъртта, посочват един или друг сред градската тълпа и облечените в червено жреци на Убиващия бог ги хващат. Сграбчват безредно мъже, жени и деца. Повличат ги до горната площадка на храма, където очакващите ги жреци на Червения бог изтръгват сърцата им от телата пред мълчаливите погледи на жреците и жриците на другите осемнадесет богове. След като са принесени стотици човешки жертви и стъпалата на храма са окъпани в кръв, главната жрица на богинята на смъртта решава, че божествата са задоволени. На ръката на момченцето поставят златен пръстен, а на челото му сребърна диадема и го провъзгласяват за Светлината небесна, Минджочка, единадесети поред император. Момченцето си играе с дървена кукла, дадена му в началото на деня, защото ще се отегчи бързо, докато безбройната човешка чет приижда да потопи ръце в кръвта на своите сънародници, за която вярват, че носи добра съдба.

На изток небето потъмнява и идва нощта.

 

 

По изгрев той стои до един магьосник, който се е трудил цяла нощ. Мъжът е разтревожен от това, което сочат изчисленията му, и изрича заклинание, което го пренася на друго място. Наблюдателят го следва. В малка зала още неколцина чародеи изслушват вестта, която им носи магьосникът, и на лицата им се изписва ужас. До Властелина на войната, който управлява от името на императора, е изпратен вестоносец. Властелинът на войната привиква магьосниците при себе си. Наблюдателят ги следва. Маговете му обясняват новината. Звездните знаци, съпоставени с древни писания, възвестяват приближаването на гибелно бедствие. Една звезда, небесен скиталец, забелязана в кътче в небето, където доскоро не е имало никакви звезди, стои неподвижно, но става все по-ярка. Тя ще донесе гибел за народите. Властелинът на войната е скептичен, но напоследък все повече и повече владетели се вслушват в словата на маговете. Открай време съществуват легенди как маговете са спасили народите от Врага, но никой не ги смята за достоверни. Все пак вече съществува това ново образувание на чародеите, наречено Конгрегацията, но какво е предназначението му — само маговете знаят. Така, съобразявайки се с промените на времето, Властелинът на войната се съгласява да извести императора. След време императорът изпраща заповед до Конгрегацията. Настоява да представят доказателство. Маговете поклащат глави и се пръсват по монашеските си килии.

Минават десетилетия и магьосниците провеждат кампания за огласа, търсейки влияние над всяка знатна особа в Империята, която ще се вслуша. Иде денят, в който е провъзгласена вестта, че императорът е мъртъв и че се възцарява неговият син. Маговете тръгват към Свещения град за коронацията на новия император.

Хиляди хора се трупат по улиците, робите носят знатните особи към великите храмове на носилки. Новият император е донесен на древния златен трон от сто мускулести роби. Коронясват го, като в същото време един роб е принесен в жертва в недрата на храма на бога на смъртта Туракаму, с молитва към боговете да допуснат душата на стария император да обитава в небесата.

Тълпата ликува, защото Судкаханчоза, тридесет и четвъртият поред император, е любимец на народа. Сега обаче хората ще могат да го видят за последен път. От този ден той ще се усамоти в Свещения палат, където душата му ще стои непрестанно будна и загрижена за доброто на поданиците му, докато Властелинът на войната и Върховният съвет ще ръководят делата на Империята. Новият император ще живее в размисъл и съзерцание, ще чете, ще рисува, ще изучава великите скрижали на храмовете, ще се стреми да пречиства духа си за своята тегоба.

Този император не е като своя баща и след като Конгрегацията му съобщава страшната вест, издава заповед да се започне строителството на огромен замък в центъра на гигантското езеро сред планините на Амболина.

Времето…

 

 

… минава.

Стотици облечени в черно магове стоят по кулите, издигащи се от града на острова, който все още не е получил бъдещата си великолепна цялост. Изминали са двеста години и сега на небосклона греят две слънца, едното — топло и жълто-зеленикаво, другото — малко, бяло и яростно. Наблюдателят вижда как мъжете извършват своето чародейство — най-могъщото заклинание, изричано някога в историята на народите. Дори онзи легендарен мост, спуснал се от външното пространство в самото начало на времето, не е бил толкова голям подвиг, защото тогава само са минали по него между световете, а сега ще трябва да преместят цяла звезда. Усеща долу присъствието на стотици други чародеи, добавили своята мощ към тази на маговете по кулите. Заклинанието се е изковавало в продължение на последните няколко години, като всяка стъпка е била предприемана с много внимание, докато Странстващата се приближава. Макар и с несравнима мощ, това заклинание е изваяно и с изумителна деликатност. Една грешна стъпка — и то е могло да се провали. Странстващата няма да порази Келеуан, но не съществува капка съмнение, че когато топлината й се прибави към тази на бездруго горещата звезда на Келеуан, всякакъв живот по повърхността на планетата ще измре. Келеуан ще увисне в продължение на малко повече от година между първичното си слънце и Странстващата, в непрестанен ден, и всички магове са съгласни, че едва малцина е възможно да оцелеят, скрити в най-дълбоките пещери, за да излязат след това на повърхността на една изпепелена планета. Те трябва да действат бързо, преди да е станало твърде късно.

И наистина действат, припявайки последната част от великото тайнство. Светът сякаш за миг застива на място, глухо отекват само последните тонове на заклинанието. Този ек бавно започва да се усилва, набира резонанс, пресъздава нови хармонии, нови надтонове, придобива своя собствена същност. Скоро става толкова силен, че може да оглуши стоящите по кулите. Застаналите в подножията на храмовете хора са онемели от почуда и се взират в небето, където започва да се оформя ярко съцветие. Блясват раздрани мълнии енергия и светлината от двете слънца за миг се замъглява от ослепителна гледка, от която мнозина очевидци ще останат незрящи до края на дните си. Той самият не е пострадал нито от звука, нито от светлината, сякаш някой незнаен покровител се е погрижил да го предпази от въздействието им. Небето се раздира в огромен прорив, разлом, през който преди векове се бе появил златният мост. Той съзерцава всичко това без емоции; най-силното усещане, което изпитва, е някаква безпристрастна възхита. Зевът в небесата се разраства между Странстващата и Келеуан и започва да се отдалечава от планетата по посока на звездата.

Но се случва и още нещо. От ядрото на разцепа, по-свирепо, отколкото по времето на златния мост, изригва неописуем на мащабите си гняв на космически енергии. Хаотичната гледка е съпътствана от смазваща вълна на омраза. Врагът, злокобната сила, прогонила народите на Келеуан, все още обитава отвъдната вселена и не е забравил спасилите се от него преди векове. Не може да мине през разлома, тъй като му е нужно повече време, за да се придвижи между двете вселени, отколкото е животът на разлома, но се протяга, закривява го и го отпраща настрана от Странстващата. Процепът се разширява и онези долу осъзнават, че всеки миг ще погълне Келеуан и ще върна планетата във властта на Врага.

Наблюдателят гледа безстрастно, защото, за разлика от околните, знае, че това не е краят на света. Разломът връхлита към планетата… и един магьосник излиза напред.

За наблюдателя той изглежда някак познат. Мъжът, за разлика от останалите, е облечен в кафяв халат, притегнат с колан от плетени кожени каишки, и в десницата си държи дървена тояга. Той вдига тоягата над главата си и запява. Процепът изменя контурите си и от гмеж от неописуеми цветове става мастиленочерен… връхлитайки върху планетата.

В миг небесата избухват, след което всичко наоколо потъва в непрогледен мрак. Когато тъмнината се вдига, старото слънце на Келеуан се спуска зад хоризонта.

Маговете, които не са издъхнали или обзети от лудост, се взират ужасени нагоре. Над тях небесата са празни, без нито една звезда.

А мъжът се обръща към него и промълвява:

— Не забравяй: нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, че са.

Чернота…

 

 

… възвестява отново хода на времето. Той се намира в залите на Конгрегацията. Тук непрестанно идат магьосници — използвайки шарките на пода, като пътеводители. Всеки помни шарката си и пожелава да се появи тук. Пристига послание от императора. Той моли Конгрегацията да реши проблема и обещава каквото те поискат.

Наблюдателят се придвижва поколения напред и вижда маговете отново по кулите. Сега вместо да следят нашествието на Странстващата, те се взират в едно беззвездно небе. Пеят ново заклинание — и то е подготвяно много години. Когато свършват, земната твърд се разтърсва от мощни енергии и изведнъж на небосвода лумват безброй звезди, и Келеуан се оказва отново на обичайното си място.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — изрича гласът.

Императорът изпраща заповед цялата Конгрегация веднага да се яви в Свещения град и маговете тръгват към Кентосани. Наблюдателят ги следва. Отвеждат ги във вътрешната зала на Императорския палат — нещо нечувано в историята на Империята.

От седемте хиляди магове, събрали се преди столетие да изтласкат Странстващата, са оцелели едва двеста. Сега броят им е малко увеличен, но на призива на Императора са се отзовали едва една двадесета от чародеите, изстъпили се тогава по върховете на кулите срещу Странстващата. Те се приближават и застават пред Тукамако, четиридесетия поред император, наследник на Судкаханчоза и Светлина небесна. Императорът пита дали Конгрегацията приема обет да стои вечно на стража над Империята, защитавайки я до края на времето. Маговете обсъждат и приемат. Тогава императорът става от трона си и се покланя ничком пред Конгрегацията — нещо също нечувано. Изправя гръб и все още на колене пред тях, разперва широко ръце и обявява, че от този ден магьосниците са Великите, свободни от всякакви задължения, освен от обета, който току-що са приели. Те са извън закона и никой не може да властва над тях, в това число и Властелинът на войната, който стои до него навъсен. Каквото пожелаят, могат да го поискат, защото техните думи ще са закон.

И маговете се усмихват разбиращо.

Тъмнина…

 

 

… и времето отминава.

Наблюдателят стои пред трона на Властелина на войната. Пред Властелина на войната е застанало пратеничество на маговете. Представят му доказателства за това, което са постигнали. Отворен е процеп, защитен от досега на Врага, и е открита друга планета. Тя е непригодна за живот — но е открита втора — богат и зрял свят. Показват му несметно съкровище — всевъзможни предмети от метали, въргалящи се по повърхността на този свят. Наблюдаващият се усмихва на себе си при възбудата на Властелина на войната при вида на разнебитена броня, на ръждясал меч и на шепа криви пирони. За да му докажат, че това е чужд свят, му поднасят и едно странно, но красиво цвете. Властелинът на войната го помирисва и остава доволен от аромата му. Наблюдателят кимва, защото той също познава уханието на мидкемийската роза.

А черното крило на отминаващото време го засланя отново.

 

 

Озова се отново върху площадката. Бурята бушуваше около него с цялата си сила. Бе успял да се удържи на площадката единствено с помощта на несъзнателната си воля, докато съзнанието му беше заето с разгръщането на историята на Келеуан. Едва сега разбра естеството на изпитанието — докато му е било внушавано истинското му място в това общество, е бил изпитан от суровата стихия на природата.

Отново се огледа и раздираното от бурята езеро и плътно затворените прозорци на кулите му се сториха някак съвсем на място. Постара се да задържи този образ в ума си, сякаш за да се увери, че ще запомни завинаги мига, в който се е събудил окончателно като Велик, защото нямаше вече прегради за паметта му, нито ги имаше чувствата. Той възликува в силата си: нямаше го вече Пъг, момчето от Крудий, сега бе чародей със сила, пред която въображението на предишния му учител Кълган щеше да е нищожно. И никога повече нямаше тези два свята, Мидкемия и Келеуан, да изглеждат за него същите.

Със силата на волята си той се спусна до покрива, понасяйки се леко през бушуващия вятър. Вратата се отвори в очакване на идването му. Той пристъпи през нея и я затвори. Шимоне го очакваше с усмивка на лицето. Тръгнаха по дългите коридори на стържещата в небесата сграда-град на Конгрегацията, а небесата отвън се взривяваха от тътена на гръмотевиците, възвестявайки завръщането му.

 

 

Хочопепа седеше на пъстрия си килим и очакваше пристигането на своя гост. Изгаряше от нетърпение да претегли духа на най-новия член на Конгрегацията, дошъл в имението му облечен в черния халат предния ден.

Прокънтя звънец, известяващ пристигането на госта. Хочопепа стана, прекоси богато обзаведените покои и дръпна плъзгащата се врата.

— Добре дошъл, Миламбер. Доволен съм, че счете за нужно да приемеш поканата ми.

— За мен е чест — отговори кратко Миламбер, влезе и огледа стаята. От всички покои в сградата на Конгрегацията, които бе виждал, тези му се сториха най-богати. Гоблените по стените бяха от скъпи платове, извезани с фини нишки, а по рафтовете се виждаха ценни предмети от редките за този свят метали.

Миламбер огледа също толкова изпитателно и домакина си. Дебелият плешив маг посочи на Миламбер възглавницата, на която да се разположи пред ниска масичка, и напълни две чашки с чоча. Пухкавите му ръце се движеха със сдържана лекота, точно и ефикасно. Тъмните му, почти черни очи блестяха под гъстите вежди, придаващи известна изразителност на иначе безстрастното му лице. Беше най-дебелият магьосник, когото Миламбер бе виждал — повечето мъже, носещи черните халати, обикновено бяха слаби и с аскетична външност. Миламбер имаше чувството, че това се търси съзнателно — сякаш човек, отдаден твърде много на удоволствията на плътта, не би могъл да се грижи за неща, свързани със съкровената мисъл и духовността.

След първата глътка чоча Хочопепа каза:

— Ти си много сериозен проблем за мен, Миламбер.

След като Миламбер не отговори, Хочопепа каза:

— Мълчиш. Изглеждаш съгласен. — Миламбер кимна. — Може би произходът ти предполага малко повече бдителност, отколкото е обичайно.

— Един роб да стане чародей — това е повод за размисъл — отвърна Миламбер.

Хочопепа махна с ръка.

— Рядкост е роб да навлече черния халат, но чак нечувано — не е. Понякога силата се разпознава едва в зряла възраст. Но законите са изрични и независимо кога ще се разкрие силата и независимо от положението на човека, у когото тя ще се прояви, от този момент той става подвластен единствено на Конгрегацията. Веднъж един войник бе осъден от своя владетел на обесване. Той увисна на въжето и оживя единствено със силата на волята си. Най-после силата му се бе проявила в най-фаталния миг в живота му. Той веднага бе предаден на Конгрегацията, мина обучението успешно и оцеля, въпреки че бе слаб и твърде посредствен маг. Но не това обсъждаме сега. Особеното в твоето положение, това, което създава за мен доста сериозен проблем, е, че ти си варварин… прощавай, беше варварин.

Миламбер се усмихна отново. Беше слязъл от Кулата на изпитанието, възвърнал всички спомени от живота си — малко смътно му бе само обучението му тук. Беше разбрал процесите, използвани, за да може да държи под контрол чародейството си. Бяха го отличили като един на сто хиляди души, като Велик. От двестате милиона жители на Империята той бе един от двете хиляди магьосници. Възпитаната му в робството предпазливост се бе съчетала, както изтъкна Хочопепа, с вроденото му благоразумие, така че той запази мълчание. Хочопепа се стремеше да достигне до нещо съществено и Миламбер бе готов да чуе какво е то, колкото и обстоятелствено да се изразяваше дебелият му събеседник.

След като Миламбер не отвърна нищо, Хочопепа продължи:

— Положението ти е особено по няколко причини. Най-очевидната е, че ти си първата личност не от този свят, която носи черния халат. Втората е, че си бил чирак на Низш чародей.

Миламбер вдигна вежда.

— Кълган? Ти знаеш за обучението ми?

Хочопепа се разсмя искрено и коремът му се затресе, което накара Миламбер да се отпусне и да го погледне с по-малко недоверие.

— Разбира се. Не остана нито една подробност от биографията ти, която да не е проучена задълбочено, защото ти ни предложи цяло съкровище от информация за своя свят. — Хочопепа се взря в госта си. — Властелинът на войната може и да реши да предприеме нашествие в един свят, за който знаем малко — въпреки възраженията на своите съветници магове, бих добавил — но ние в Конгрегацията предпочитаме да изучим противниците си. Голямо облекчение изпитахме, когато разбрахме, че чародейството във вашия свят е ограничено до жреците и последователите на Низшия път.

— Отново споменаваш за Низше чародейство. Какво имаш предвид?

Този път бе ред на Хочопепа да се изненада.

— Смятах, че знаеш. — Миламбер поклати глава. — По пътя на по-низшето чародейство вървят онези, които могат да задействат определени сили с помощта на волята си, но по ред, различен от нашия.

— Тогава трябва да знаете за тогавашните ми провали.

Хочопепа отново се разсмя.

— Да. Ако се бе оказал по-малко подходящ за Висшия път, сигурно щеше по-лесно да усвоиш техните способи. Но твоята дарба е твърде голяма, за да успееш като чародей на Низшия път. Низшият път е по-скоро талант, отколкото изкуство. Висшият път е за учени.

Миламбер кимна. Хочопепа обясняваше нещата така, че след като го изслушаше, Миламбер имаше чувството, че го е знаел цял живот. Той сподели това.

— Не е трудно да се разбере. По време на тукашното ти обучение беше научен на много факти и понятия. Най-напред ти бяха внушени понятията, свързани с магиката, а след това — отговорността ти пред Империята. Част от процеса, свързан със съзряването на дарбата ти, изисква всички тези понятия да са налице, щом ти потрябват. Но и много от това, на което беше учен, е маскирано и ще ти се разкрие едва тогава, когато ти потрябва, когато ще си в състояние напълно да разбереш онова, което се крие в ума ти. Ще последва един период, през който мислите от време на време ще идват неканени. Още докато оформяш някой въпрос, отговорът му ще се появява в ума ти. А понякога отговорът ще те спохожда, докато го четеш или го чуваш. Това те предпазва от замайването под тежестта на познанието, трупано в теб с години, ако те връхлети изведнъж.

— Не е по-различно от заклинанията, приложени за да получиш виденията на Кулата на изпитанието — продължи Хочопепа. — Очевидно ние не разполагаме със средства да „видим“ онова, което се е случило преди времето на моста или в който и да е момент на историята, но можем да предизвикаме догадки, да внушим илюзия…

„Нещата не са такива, каквито изглеждат.“ Миламбер едва прикри изненадата си от този неочакван глас в главата си.

— … и да предложим скеле, около което можеш да добавиш сам онези образи, които за теб самия са най-съществени. Лично аз намирам, че цялото това представление на Кулата намирисва на величава опера. Ако искаш да изучиш историята, а не да гледаш театър, по-добре се залови с библиотеките. — Забелязал, че вниманието на Миламбер се е отвлякло, Хочопепа каза: — Все едно, сега говорехме други неща.

Миламбер отвърна:

— Бих искал да чуя в какво се състои проблемът ти.

Хочопепа приглади гънките на халата си.

— Моля да ме извиниш за още едно малко отклонение. Всичко това е свързано е причината, поради която те поканих тук. — Миламбер даде знак на Хочопепа да продължи.

— Твърде малко се знае за нашите народи преди Изхода. Знаем, че народите са дошли тук от различни светове. Съществуват и допускания, че други като тях са избягали от Врага в различни светове и че твоят предишен дом може да е един от тях. Има няколко нищожни доказателства, които могат да подкрепят тази хипотеза, но засега тя си остава само едно логично разсъждение. — Миламбер си помисли за игрите си на шаах с Владетеля на Шинцаваи и се замисли над тази възможност.

— Дошли сме тук като бегълци. От милиони са оцелели едва хиляди, за да посеят семето си тук. Намерили сме този свят стар и изтощен. Някога тук са процъфтявали велики цивилизации, но всичко, което е останало от тях, са огладените от времето камъни от някогашните им градове. Никой не знае кои са били тези същества. Металите на този свят са оскъдни и всичко, което е донесено от нас по време на Изхода, се е износило с вековете. Животните ни, като вашите коне и добитък, са измрели, с изключение на кучетата. Налагало се е да се приспособяваме към новата си родина и едни към други.

— Много войни сме водили между времето на Изхода и появата на Странстващата. Не бяхме нещо много повече от няколко града-държави допреди Битката на хилядата кораба. След нея най-скромната ни раса, тази на цураните, се издигна и покори всички останали, обединявайки по-голямата част от този свят в Империята. Ние от Конгрегацията поддържаме Империята, защото на този свят тя е единствената най-могъща сила, способна да осигури ред — не защото е благородна или справедлива, или красива, или добра. Но защото мнозинството от човечеството може да живее и да се труди без страх от война, може да живее без глад, епидемии и други бедствия от старите времена. И с този ред, който ни заобикаля, ние от Конгрегацията можем да изпълняваме своя дълг, без да ни се пречи.

— Усилието ни да изтласкаме Странстващата за първи път показа съвсем убедително, че трябва да бъдем оставени да работим, без никой да ни пречи, в това число и императорът, и да ни се предоставят всички необходими за това ресурси — продължи дебелият маг. — Когато за пръв път разбрахме за Странстващата, бяхме лишени от ценно време за действие поради нежеланието на императора да ни съдейства. Ако бяхме подкрепени веднага, навярно щяхме да сме в състояние да се справим с Врага при неговия опит да изкриви разлома. Тъкмо поради това приехме обета да защитаваме и служим на Империята, в замяна на пълна свобода.

— Всичко това изглежда съвсем очевидно, както ми го обясняваш — каза Миламбер. — Все още обаче чакам да чуя какъв е проблемът с мен.

Хочопепа въздъхна.

— Едно по едно, приятелю. Първо да довърша мисълта си. Трябва да разбереш как действа Конгрегацията, за да можеш да се надяваш да оцелееш.

Миламбер учудено вдигна вежди.

— Да оцелея ли?

— Да, Миламбер, да оцелееш, защото тук има много хора, които биха предпочели да те видят на дъното на езерото по време на обучението ти.

— Но защо?

— Целта ни е да възстановим Висшето изкуство. Когато сме избягали от Врага, в зората на историята, оцелели едва по един на хиляда от чародеите, воювали срещу Врага. Те в по-голямата си част са били Низши магьосници и чираци. Съюзявали са се на малки групи, за да опазят знанието, което донесли от родните си светове. Отначало са се търсили един по един, земляк със земляк, сетне, по-късно, съюзите нараствали в непрестанния стремеж да се възстановят забравените умения. След векове била основана Конгрегацията и в нея дошли да се присъединят магове от всички краища на света, та чак до днес, когато всички следовници на Висшия път са членове на Конгрегацията. Повечето практикуващи Низшето изкуство също служат, макар да им е отредено по-различно равнище на почит и свобода. Те обикновено се оказват по-добри в направата на устройства и в разбирането на природните стихии от нас, носещите черните халати — те например правят сферите, с чиято помощ се прехвърляме от едно място на друго. Макар и да не стоят извън закона, Низшите магьосници са защитени от намесата на други лица в живота им, освен от членовете на Конгрегацията. Всички магьосници са подвластни единствено на Конгрегацията.

— Значи получаваме свобода да действаме както намерим за добре, стига да действаме за благото на Империята.

Хочопепа кимна.

— При това няма значение какво точно правим, нито дори ако се скарат двама магове заради едно или друго действие, стига и двамата да го правят за благото на Империята според собствените си виждания.

— Странен закон, поне според „варварските“ ми представи.

— Не е закон, а традиция. На този свят, варварски ми приятелю, традицията и обичаят са точно толкова силно ограничение, колкото и законът. Законите се променят, но традицията устоява.

— Мисля, че се досещам какъв е проблемът ти, цивилизовани ми приятелю. Не си сигурен дали ще действам за благото на Империята, след като съм от друг свят.

Хочопепа кимна.

— Ако бяхме убедени, че си способен да навредиш на Империята, отдавна щеше да си мъртъв. Но не сме напълно сигурни, макар да сме склонни да вярваме, че не си способен да извършиш такова нещо.

За пръв път на Миламбер не му стана съвсем ясно какво чува.

— Смятах, че разполагате с начини да въздействате на учениците си така, че лоялността към Империята да се превърне в основното им задължение.

— Обикновено — да. Но в твоя случай сме изправени пред проблеми, които са нови за нас. Доколкото можем да преценим, ти си се посветил искрено на основната кауза на братството на чародеите, ордена на Империята. Обикновено сме сигурни. Просто четем съзнанието на ученика. При теб обаче не можахме. Налагаше се да разчитаме на опиати на истината, на дълги разпити и на упражнения в тренировките, предназначени да разкрият всякаква налична двойственост.

— Защо?

— Тъкмо това не можем да разберем. Заклинанията, прикриващи истинските помисли, са известни. Не е това. Но сякаш умът ти притежава някакво свойство, на каквото досега не сме се натъквали. Навярно става дума за някаква естествена заложба, която за нас е неизвестна, но е нещо обичайно за вашия свят; или пък е резултат от обучението ти в ръцете на твоя учител от Низшия път, което те предпазва от нашето изкуство за разчитане на мислите. Така или иначе, можеш да си сигурен, че това предизвика доста смут из коридорите. На няколко пъти по време на обучението ти се поставяше въпросът дали да продължиш и всеки път невъзможността да разчетем мислите ти се изтъкваше като причина да бъдеш ликвидиран. И всеки път мнозинството държеше да бъдеш запазен и да продължиш. Като цяло, ти представляваш едно възможно богатство за ново познание и като такова си заслужаваш да рискуваме въпреки съмненията — за да сме сигурни, че няма да загубим такава ценна добавка към нашата съкровищница от таланти, разбира се.

— Разбира се — отвърна сухо Миламбер.

— Вчера въпросът дали да продължиш се оказа критичен. Когато настъпи моментът за окончателното ти приемане в Конгрегацията, въпросът се постави на гласуване и се реши с равен резултат. Имаше един въздържал се — моя милост. Докато остана необвързан с едната или другата страна, въпросът за оцеляването ти няма да предизвиква сътресения. И ти ще бъдеш свободен да действаш като пълноправен член на Конгрегацията, докато аз не променя своя глас за твоя избор или против. Традицията не ни позволява промяна на гласа, след като веднъж е даден, освен ако си се въздържал. И тъй като никой от отсъствалите по време на гласуването не може да добави своя глас по-късно, аз съм единственият, който може да развърже този възел. Така че резултатът от гласуването, колкото и дълго да се отлага, зависи от мен.

Миламбер изгледа дълго и втренчено стария маг.

— Разбирам.

Хочопепа бавно поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбираш. За да се изразя по-просто, въпросът в момента е какво да правя аз с теб? Без да съм го искал, оказва се, че сега животът ти е в мои ръце. Това, което трябва да реша всъщност, е дали да бъдеш или да не бъдеш убит. Тъкмо затова пожелах да се срещна с теб, за да разбера дали не съм сбъркал в преценката си.

Изведнъж Миламбер отметна глава и се разсмя — дълго и искрено. Чак сълзи потекоха по бузите му. Когато спря да се смее, Хочопепа каза:

— Не схванах хумора.

Миламбер вдигна ръка в успокоителен жест.

— Не исках да те обидя, цивилизовани ми приятелю. Но съм убеден, че би трябвало да разбереш колко е смешно. Бях роб и животът ми зависеше от приумиците на други. И сега, въпреки цялото си обучение и напредване в сана си, разбирам, че положението ми не се е променило. — Замълча за миг и се усмихна приятелски. — Все пак бих предпочел животът ми да е в твоите ръце, отколкото в тези на бившия ми надзирател. Тъкмо затова ми се стори толкова смешно.

Хочопепа се изненада от отговора, но също започна да се смее.

— Мнозина от нашите братя не обръщат много внимание на древните учения, но ако си запознат с по-старите ни философи, ще разбереш какво имам предвид. Ти, изглежда, си човек, който е намерил своя вал. Смятам, че между нас ще има разбирателство, скъпи ми варварски приятелю. Мисля, че започнахме добре.

Миламбер изгледа Хочопепа. Без да разбира неосъзнатия процес, с чиято помощ стигна до заключението, прецени, че е намерил в негово лице съюзник и може би приятел.

— И аз смятам същото. И мисля, че ти също си човек, който е намерил своя вал.

Придавайки си скромност, Хочопепа отвърна:

— Аз съм прост човек. Твърде много съм подвластен на удоволствията на плътта, за да съм достигнал такова съвършенство. — Въздъхна, наведе се към събеседника си и заговори напрегнато: — Чуй ме добре, Миламбер. Поради всички причини, които ти споделих преди малко, ти си колкото възможен източник на знание, толкова и опасно оръжие. Цураните са подвластни на политиката, което може да потвърди всеки проучвател на Играта на Съвета; макар за нас в Конгрегацията да се смята, че стоим над тези неща, ние също си имаме своите фракции и вътрешни борби, които невинаги се решават по мирен и безкръвен начин. Мнозина от нашите братя не са нещо повече от суеверни селяци, отнасящи се с подозрителност към всичко чуждо и непознато. От днес нататък трябва да се посветиш на една задача. Стой кротко настрани, скрит в своя вал, и стани колкото можеш повече цуранин. Както и да изглеждаш външно, ти трябва да станеш повече цуранин от всеки друг в Конгрегацията. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна кратко Миламбер.

Хочопепа отново напълни чашките с гореща чоча.

— Особено се пази от любимите палета на Властелина на войната, Елгахар и Ергоран, както и от един нагъл младеж на име Тапек. Покровителят им се гризе от стръв да разшири войната срещу родния ти свят и е подозрителен към Конгрегацията. Сега, след като двама наши братя загинаха в последната по-голяма офанзива, все по-малко братя изпитват охота да предоставят помощта си за това начинание. Малцината магьосници, останали към неговата фракция, са пренатоварени и се мълви, че той няма да е в състояние да покори повече от света ви, освен ако не се случи чудо. Ще е нужно да се обедини Великият съвет — което ще стане тогава, когато туните станат земеделци и поети — или голям брой Черни халати да се съгласят с искането му. Второто би се случило най-вероятно година след първото, тъй че, както разбираш, той се намира в доста окаяна политическа ситуация. Властелините на войната, които не успеят да спечелят една война, обикновено бързо губят височайшето благоволение. — Той добави с усмивка. — Но ние от Конгрегацията стоим високо над политическите дела, разбира се. — Тонът му отново стана сериозен. — Ще трябва да преодолееш следното: те може да видят в теб потенциална заплаха: или че влияеш на останалите да не му помагат, или че открито му се противопоставяш поради някаква дълбоко вкоренена в теб обич към родния ти свят. От преките му действия си защитен, но може да се натъкнеш на любимците му. Някои все още следват сляпо водачеството му.

— „Пътят към властта е твърде криволичещ“ — цитира Миламбер.

Хочопепа кимна и на лицето му се изписа доволство. Очите му за миг блеснаха.

— Като истински цуранин. Бързо усвояваш.

 

 

През следващите седмици Миламбер израсна напълно до висотата на новото си положение, усвоявайки отговорностите на сана си. Неведнъж бе отбелязано, понякога с нескрита подозрителност, че малцина са показвали такива способности толкова скоро след като са облекли черния халат.

Въпреки всички промени, Миламбер установи, че много от нещата си останаха същите. Практиката му помогна да открие, че вътре в него все още се таят неусвоени кладенци на силата, които можеше да се извлекат на повърхността само в мигове на стрес. Стараеше се да наложи съзнателен контрол над тези първични стихии, но с малък успех. Откри също така, че е в състояние да изтласка наложените му по време на обучението духовни повели. Реши не го споделя с никого, дори с Хочопепа. Отстраняването и преподреждането им също така му възвърна и още нещо — почти непреодолимото желание отново да се събере с Катала. Потисна и този копнеж, да отиде да я намери веднага и да настои владетелят на Шинцаваи да я освободи, с всичките произтичащи от сана му на Велик права. Поколеба се поради опасение от реакцията на другите магове, както и от страх, че чувствата й към него може да са се променили. Вместо това предпочете да се потопи дълбоко в научните дирения.

Времето, прекарано в Конгрегацията, изкара на преден план истинската му същност, точно както му бяха предрекли. Тази същност се оказа ключът към необикновеното му майсторство по Висшия път. Оказа се, че е същество, принадлежащо на два свята, светове, свързани от Великия разлом. И докато тези два свята оставаха свързани, той черпеше сила и от двата, два пъти повече от силата, достъпна за всички други Черни халати. Това знание разкри истинското му име — името, което не може да бъде изричано, за да не може друг да установи власт над него. На древния език на цураните, неизползван от времето на Изхода, то означаваше: „Този, който стои между светове“.