Реймънд Фийст
Магьосник (18)

Глава 16
Набег

Впряговете стенеха под тежкия товар. Плющяха камшици, скърцаха тътрещи се дървени колелета и воловете кретаха, теглейки непосилния си товар по крайбрежния път. Арута, Фанън и Луам яздеха пред отряда войници, охраняващ колите. Зад впряговете креташе дрипава градска тълпа. Мнозина носеха вързопи или теглеха колички, следвайки пътя на синовете на херцога към чакащите кораби.

Арута се озърна през рамо и погледът му обходи следите на разрухата. Доскоро процъфтяващото градче сега лежеше обгърнато от люта синкава мъгла. Сред утринния въздух отекваха удари на чукове и стържене на триони в ръцете на работници, запретнали се да поправят това, което още можеше да се възстанови.

Цураните бяха извършили набега си преди два дни призори, щурмували бяха града, помитайки малобройната стража от постовете преди ужасените жени, старци и малки деца да вдигнат врява. Пришълците бяха преминали в щурм през града, без да спират чак до кея, където бяха подпалили три кораба, два от които бяха пострадали тежко. Пострадалите кораби вече кретаха към доковете на Карс, а оцелелите се бяха отдръпнали в залива и бяха хвърлили котва северно от Моряшка скръб.

Цураните бяха подпалили повечето сгради близо до кея, но макар и тежко пострадали, те можеха да се възстановят. Огънят обаче се бе разпространил към центъра на градчето и там щетите бяха най-тежки. Съветът на майсторите, двата хана и десетина по-малки сгради сега представляваха само димящи руини. Овъглени греди, изпочупени керемиди и покрити със сажди камъни бележеха доскорошните им места. Цяла една трета от Крудий бе опожарена преди огънят да бъде овладян.

Арута беше стоял на стената на цитаделата и беше гледал адското зарево над града. А рано призори бе извел гарнизона, но цураните вече се бяха скрили в горите.

Споменът за това все още го караше да кипи от яд. Фанън бе посъветвал Луам да не разрешава гарнизонът да излезе преди изгрев-слънце — от страх набегът да не се окаже уловка, за да се разтворят портите на замъка или гарнизонът да бъде примамен навътре в леса, където да го срещне по-голяма сила — и Луам бе отстъпил пред доводите на стария мечемайстор. Арута обаче беше сигурен, че щеше да успее да предотврати по-голямата част от щетите, ако му бяха позволили веднага да прогони цураните.

Сега Арута яздеше по крайбрежния път, потънал в мисли. Предния ден бяха пристигнали заповеди Луам да напусне Крудий. Адютантът на херцога беше загинал и тъй като тази пролет войната вече навлизаше в третата си година, той искаше Луам да се присъедини към него в лагера му в Ябон. По причини, които Арута не разбираше, Боррик не беше прехвърлил командването на него, както очакваше; вместо това Боррик бе назначил мечемайстора за командир на гарнизона. Но пък Фанън поне щеше да бъде по-малко склонен да се разпорежда без закрилата на Луам. Арута тръсна глава да се отърве от досадното раздразнение. Обичаше брат си, но съжаляваше, че Луам не бе проявил повече воля да се утвърди. От самото начало на войната Луам бе командвал в Крудий, но този, който беше взимал всички решения, бе Фанън. Сега Фанън разполагаше както с поста, така и с влиянието си.

— Замислени ли сме, братко?

Луам беше дръпнал юздите на коня си и се бе изравнил с Арута, който поклати глава и се усмихна.

— Просто ти завиждам.

Луам се усмихна топло на по-младия си брат.

— Знам, че ти се иска да отидеш, но заповедите на татко са ясни. Ти си нужен тук.

— Колко ще съм нужен тук, след като всяко мое предложение се пренебрегва?

— Все още си смутен от решението на татко да назначи Фанън за командващ гарнизона, така ли?

Арута мрачно изгледа брат си.

— Сега съм на възрастта, на която беше ти, когато татко те назначи за командващ Крудий. Татко е станал пълновластен пълководец и втори рицар-генерал на Запада на моите години, само четири години преди да бъде провъзгласен за Кралски бранител на Запада. Дядо му е вярвал достатъчно, за да му повери пълното командване.

— Татко не е дядо, Арута. Не забравяй, дядо се е издигнал във времена, когато тук в Крудий все още е имало война, въдворявал се е мирът в завладените земи. Той се е издигнал във война. Татко — не. Той е усвоил воинския занаят в Сънната клисура, срещу Кеш, а не защитавайки своя дом като дядо. Времената се менят.

— И то как се менят, братко — отвърна сухо Арута. — Дядо ни, също както и прадядо ни, не би си седял зад безопасните стени. Откакто започна войната, не сме предприели и една по-сериозна офанзива срещу цураните. Не можем да продължим така, да оставяме те да диктуват хода на войната, защото тогава със сигурност ще надделеят.

Луам се загледа в брат си. В очите му се четеше тревога.

— Арута, знам, че гориш от желание да прогониш враговете, но Фанън е прав като твърди, че не бива да рискуваме гарнизона. Трябва да удържим тук и да браним това, което имаме.

Арута хвърли бърз поглед към дрипавите граждани, които ги следваха.

— Да обясня ли на тези, дето вървят след нас, колко добре сме ги защитили?

Луам усети горчивината в думите му.

— Знам, че виниш мен, братко. Но ако бях приел твоя съвет вместо да послушам Фанън…

Арута заряза грубостта.

— Не си ти виновен — отстъпи той. — Старият Фанън просто е предпазлив. И освен това е убеден, че воинската добродетел се мери по сивото в брадата. За него аз все още съм момчето на херцога. Боя се, че отсега нататък ще отрязва набързо всяко мое мнение.

— Обуздай нетърпението си, младок. — Брат му изкриви устни в насмешлива сериозност. — Навярно между твоята дързост и предпазливостта на Фанън ще се намери по-сигурен среден път. — И Луам се засмя.

Смехът на брат му винаги бе заразителен за Арута и този път той отново не можа да сдържи усмивката си.

— Може би, Луам — отвърна Арута със смях.

Стигнаха до брега, където чакаха лодки, за да откарат бежанците до корабите, стоящи на котва по-навътре. Капитаните нямаше да посмеят да се върнат по кейовете, преди да се уверят, че няма никаква опасност корабите им отново да бъдат нападнати, и затова бягащите жители на града трябваше да прехвърлят естествения вълнолом, за да бъдат качени. Мъже и жени нагазиха във водата да се качат по лодките, понесли вързопи с лични вещи и малки деца. Други, по-големи деца зацапаха палаво във водата, превръщайки събитието в повод за поредната си лудория. Последваха плачове и прегръдки за раздяла, тъй като повечето граждани оставаха, за да възстановят опожарените си домове и да служат като набор в армията на херцога. Жените, децата и старите хора, които заминаваха, щяха да бъдат превозени до Тулан, най-южното градче на херцогството, необезпокоявано досега нито от цураните, нито от вилнеещите орди на Тъмните братя от Зеленото лоно.

Луам и Арута слязоха от конете и един войник пое юздите. Братята загледаха неколцината войници, които товареха грижливо кафези с пощенски гълъби на единствената лодка, изтеглена на сухо. Птиците щяха да бъдат превозени през Тъмните проливи до лагера на херцозите. Гълъби, обучени да летят до лагера, вече бяха поели на път за Крудий и с тяхното пристигане част от отговорността за пренасянето на сведения към и от херцогския лагер щеше да отпадне за следотърсачите на Мартин Дълголъкия и наталийските щурмоваци. Това беше първото поколение гълъби с което разполагаха, отраснало и отгледано в лагера — време, необходимо, за да си изградят инстинкт да се връщат у дома.

Скоро багажът и бежанците бяха натоварени и настъпи часът Луам да тръгне. Вдървено и малко сухо Фанън му пожела лек път, но от сдържаното поведение на мечемайстора си личеше, че старият воин е загрижен за по-големия син на херцога. Тъй като си нямаше свое семейство, Фанън досега се беше чувствал почти като чичо на момчетата, докато отрастваха, лично ги беше обучавал в боравенето с меча, в поддържането на воинското снаряжение и в теорията на военното дело. Винаги се държеше с тях строго официално, но и двамата братя долавяха зад тази строгост искрената му привързаност.

След като Фанън се отдалечи, братята се прегърнаха и Луам каза:

— И внимавай с Фанън. — Арута го погледна изненадано. Луам се ухили и допълни: — Не смея да мисля какво ще настане тук, ако Фанън реши отново да те пренебрегне и да назначи за командващ гарнизона Алгон.

Арута простена, след което се засмя заедно с брат си. Като конемайстор, служебно Алгон се падаше втори по военен ранг след Фанън. Всички в замъка изпитваха искрена симпатия към него, както и дълбоко уважение заради огромните му познания за конете, но всички се съгласяваха, че освен от коне, той не разбира от нищо друго. След две години война Алгон продължаваше да не възприема идеята, че нашествениците идват от друг свят — поведение, което безкрайно дразнеше отец Тъли.

Луам пристъпи към водата, където двама от войниците задържаха лодката, и извика през рамо:

— И се грижи за сестра ни, Арута.

Арута го увери, че ще се грижи. Луам скочи в лодката до скъпоценните гълъби и войниците я изтласкаха от брега. Арута остана на място, загледан в морето, докато лодката се превърна в точица в далечината.

После бавно закрачи назад към войника, който държеше юздите на коня му. Спря се и погледна надолу към брега. На юг се издигаха високи канари и над тях — издатината на Моряшка, скръб, стърчаща към утринното небе. Арута прокле деня, в който цуранският кораб се бе разбил в тези канари.

 

 

Карлайн стоеше на бойницата на южната кула на цитаделата, загледана в хоризонта и загърната плътно в наметалото си срещу прохладния морски бриз. Беше останала в замъка, след като се сбогува с Луам, и не бе пожелала да слезе до брега. Предпочете страховете й да не засенчат радостта на Луам от това, че ще се присъедини към баща им в бойния лагер. Многократно през последните две години сама се беше упреквала заради тези чувства. Близките й мъже бяха войници, до един обучени още от детството си за бран. Но откакто вестта за пленяването на Пъг бе стигнала до Крудий, тя бе започнала да се бои за тях.

Женско окашляне я накара да се обърне. Лейди Глинис, компаньонката на принцесата през последните четири години, й се усмихна и посочи с леко кимване новодошлия, появил се на отвора на стълбището в пода на кулата.

Роланд изкачи последните стъпала. Последните две години бяха добавили към ръста му и сега младежът не отстъпваше по височина на Арута. Все още беше слаб, но момчешки красивото му доскоро лице постепенно придобиваше чертите на мъж.

Той се поклони изискано и промълви:

— Ваше височество.

Карлайн прие поздрава с кимване, даде знак на лейди Глинис да ги остави насаме и после тихо каза:

— Не си отишъл до брега с Луам?

— Не, ваше височество.

— Говорил си с него преди да тръгне?

Роланд извърна очи към далечния хоризонт.

— Да, ваше височество, макар да трябва да призная, че ми стана неприятно от заминаването му.

Карлайн кимна разбиращо.

— Защото ти трябваше да останеш.

— Да, ваше височество — отвърна с горчивина младежът.

— Защо така официално, Роланд? — промълви Карлайн.

Роланд погледна принцесата. Беше навършила седемнадесет години съвсем наскоро, по Средилетие. Не беше вече онова сприхаво момиченце, отдадено на внезапните изблици на необуздания си нрав, и все повече се превръщаше в красива млада жена, замислена и вглъбена. Малцина в замъка не знаеха за плача, чуващ се от прозорците на покоите на Карлайн много нощи наред, след като пристигна вестта за Пъг. След почти цяла седмица в самота Карлайн се бе появила променена — по-примирена някак и не толкова упорита както по-рано. Външно Карлайн почти не издаваше чувствата си, но Роланд знаеше добре, че раната в душата й не е зараснала. Роланд помълча малко и промълви:

— Ваше височество, когато… — Спря и после каза: — Всъщност няма значение.

Карлайн сложи ръка на рамото му.

— Роланд, независимо от всичко ние с теб винаги сме били приятели.

— Щастлив съм да мисля, че това е истина.

— Кажи ми тогава, защо се е вдигнала тази стена между нас?

Роланд въздъхна и този път в отговора му нямаше и помен от насмешливия хумор.

— Ако се е вдигнала, Карлайн, не аз съм я вдигнал.

В очите й припламна искрица от предишния й нрав и със заядлива нотка в гласа тя каза:

— Аха, значи аз съм архитектът на това отчуждение, така ли?

В гласа на Роланд прозвуча гняв.

— Да, Карлайн! — Той прокара длан през вълнистата си кафява коса и добави: — Спомняш ли си деня, в който се сбихме с Пъг? Същия ден, преди да замине?

При споменаването на името на Пъг лицето й се изопна и тя отвърна със свити устни:

— Да, помня.

— Е, този бой беше глупост, момчешка работа. Казах му, че ако те нарани, ще го пребия. Той каза ли ти за това?

На очите й изби влага и тя промълви:

— Не, не ми го е споменавал.

Роланд се вгледа в красивото лице на девойката, в която беше влюбен от толкова години, и каза:

— Тогава поне познавах съперника си. — Гневът му се уталожи и гласът му стана по-тих. — Обичам да си мисля, че тогава станахме приятели. Но въпреки това се заклех, че няма да се откажа от усилията да спечеля сърцето ти.

Карлайн потръпна и се загърна по-плътно в наметалото си, въпреки че не беше чак толкова студено. Противоречиви, объркващи чувства закипяха в душата й. Разтреперана, тя промълви:

— А защо се отказа, Роланд?

Внезапен и несдържан гняв кипна в гърдите на младежа. И за пръв път той не успя да удържи маската на благоразумие и вежливост пред принцесата.

— Защото не мога да се състезавам с един спомен, Карлайн. — Очите му се разшириха и по бузите му неудържимо потекоха сълзи. — Срещу друг мъж, от плът и кръв, мога да се изправя, но не мога да се боря с тази сянка от миналото. — Думите му закипяха от ярост. — Той е мъртъв, Карлайн. Съжалявам за това; той ми беше приятел и ми липсва, но съм длъжен да го преглътна. Пъг е мъртъв. Докато не приемеш, че е така, ще продължаваш да живееш с измамна надежда.

Тя покри устата си с ръка, с дланта навън, и очите й го изгледаха в безмълвен отказ да приеме думите му. Обърна се рязко и се затича надолу по стълбите.

Останал сам, Роланд опря лакти на студените камъни на старата кула. Стисна главата си с ръце и изпъшка:

— О, богове, какъв глупак съм!

 

 

— Патрул! — извика постовият от стената на цитаделата и Арута и Роланд, които гледаха войниците, обучаващи новия набор от околните села, тръгнаха към портите. Патрулът влезе бавно — дузина прашни, омърлушени от измерителната езда конници. До тях крачеха Мартин Дълголъкия и двама от следотърсачите му. Арута поздрави майстора на лова и попита:

— Какво ни водите?

И посочи тримата мъже в къси сиви роби, застанали между колоната конници.

— Пленници, ваше височество — отвърна ловецът и се подпря на лъка си.

Няколко стражи обградиха пленниците, а Арута освободи изморените ездачи и пристъпи към пленниците. Тримата паднаха на колене и забиха чела в пръстта.

Принцът озадачено вдигна вежди.

— Не съм виждал такива досега.

Дълголъкия кимна съгласен.

— Нямат снаряжение и не носят оръжие, нито се съпротивляваха, нито побягнаха, когато ги намерихме в леса. Направиха ей това, което виждате сега, само дето се разбъбриха като улични метачки.

Арута се обърна към Роланд.

— Доведи отец Тъли. Той може би ще разбере нещо от езика им.

Роланд побърза да намери жреца. Дълголъкия освободи двамата си следотърсачи и те се запътиха към кухнята. Пратиха един от стражите да намери мечемайстор Фанън и да му съобщи за пленниците.

След няколко минути Роланд се върна с отец Тъли. Старият жрец на Асталон носеше тъмносиня, почти черна роба и щом го видяха, тримата пленници си зашепнаха възбудено. Когато Тъли извърна очи към тях, тримата млъкнаха и се вкамениха. Арута и Дълголъкия се спогледаха изненадани.

— Какви са тези? — попита Тъли.

— Пленници — отвърна Арута. — Ти си единственият, който отбира нещо от езика им, и си помислих, че ще можеш да измъкнеш нещо от тях.

— Спомням си много малко от умствения контакт с цуранина Ксомич, но мога да опитам. — Той изрече със запъване няколко думи, които предизвикаха объркване сред пленниците, и те заговориха едновременно. Средният се сопна на двамата си спътници и те млъкнаха. Беше нисък, също като другите двама, но с яко телосложение. Косата му беше кафява, а кожата смугла, но очите му бяха удивително зелени. Той заговори бавно на Тъли, с малко по-отпуснати жестове и без да се държи толкова раболепно като другите двама.

Тъли поклати глава.

— Не съм сигурен, но като че ли иска да разбере дали не съм един от „Великите“ на този свят.

— От Великите ли? — попита Арута.

— Умиращият войник изпитваше благоговение към човека от техния кораб, когото наричаше „Великия“. Смятам, че това е по-скоро титла, отколкото определена личност. Вероятно Кълган ще се окаже прав, че тези хора изпитват страхопочитание към своите чародеи.

— Кои са тези хора? — попита принцът.

Тъли отново заговори със запъване. Мъжът в средата отговори бавно, но след малко Тъли го прекъсна с махване на ръката и каза на Арута:

— Това са роби.

— Роби? — Досега не се бяха сблъсквали с други цурани освен с воини. Затова фактът, че държат роби, му прозвуча като потресаващо разкритие. Макар да не беше съвсем непознато за Кралството, робството не беше широко разпространено и се свеждаше само до осъдени престъпници. По протежение на Далечния бряг то почти не съществуваше. На Арута идеята му се стори странна и отблъскваща. Хората можеха да се раждат с нисък ранг, но и най-долният крепостник притежаваше права и благородничеството бе длъжно да ги зачита и закриля. Докато робите бяха собственост. Така че Арута с отвращение каза: — Имай милост към мен, кажи им да станат.

Тъли заговори и мъжете бавно се надигнаха. Двамата отстрани приличаха на изплашени дечица. Третият застана спокойно, като съвсем леко сведе очи. Тъли отново започна да го разпитва.

Мъжът по средата заговори продължително и когато свърши, Тъли каза:

— Изпратили са ги да работят по загражденията край реката. Казват, че лагерът им бил унищожен от горския народ — има предвид елфите, струва ми се — и от дребните.

— Джуджетата, несъмнено — ухили се Дълголъкия.

Тъли го изгледа смразяващо. Дългокракият лесничей изобщо не се смути и продължи да се усмихва. Мартин беше един от малцината по-млади мъже в замъка, който не изпитваше притеснения пред стария жрец дори и преди да го включат в херцогската свита.

— Та както казвах — продължи жрецът, — елфите и джуджетата са нападнали лагера им. Побягнали са от страх, че ще ги избият. Скитали са се из горите няколко дни, докато тази заран патрулът не ги е намерил.

— Този приятел в средата ми се струва малко по-различен от другите — каза Арута. — Попитай го защо е така.

Тъли заговори бавно на мъжа, който му отвърна и Тъли побърза да преведе, леко изненадан.

— Казва, че името му било Шакашакала. Преди е бил офицер в цуранската армия!

— Това може да се окаже щастлива находка — каза Арута. — Ако е склонен да ни сътрудничи, може би най-сетне ще научим повече за противника.

Мечемайстор Фанън се появи от входа на цитаделата, забърза към Арута и разпитваните от него пленници и още преди да е спрял, попита:

— Какво става тук?

Арута му обясни каквото вече знаеше за пленниците и когато свърши, Фанън каза:

— Добре, продължете разпита.

— Попитай го как е стигнал до положението на роб — каза Арута на Тъли.

Без сянка на смут, Шакашакала разказа историята си. Едва след като приключи, Тъли престана да клати глава.

— Бил е командир на ударна част. Малко ми е трудно да кажа на какво е равен този ранг, но мисля, че отговаря поне на рицар-лейтенант. Казва, че хората му се прекършили в една от първите битки и неговата „къща“ загубила много чест. Някой си, когото той нарича „Вожд на войната“, не му разрешил да сложи край на живота си. Вместо това го направили роб, за да измие позора си.

Роланд тихо подсвирна.

— Неговите хора побягнали, а той виновен, така ли?

— Случвало се е не един граф да не изпълни заповед и херцогът да го прати да служи при някой от пограничните барони по Северните блата — обади се Дълголъкия.

Тъли изгледа мрачно Мартин и Роланд и изсумтя:

— Свършихте ли? — После се обърна към Арута и Фанън. — Според думите му, изглежда, са го лишили от всичко. Може да се окаже полезен.

— Може и да е някаква уловка — каза Фанън. — Лицето му не ми харесва.

Мъжът вдигна глава и изгледа Фанън с присвити очи. Мартин зяпна.

— Кълна се в Киллиан! Струва ми се, че този разбра какво казахте.

Фанън пристъпи пред Шакашакала.

— Разбираш ли ме?

— Малко, господарю. — Изрече го с непривичен акцент и с някак напевен тон, чужд за речта на Кралството. — Много от Кралство роби на Келеуан. Знае малко на кралска реч.

— Защо не го каза досега?

Той отвърна, отново без никаква сянка на вълнение:

— Не заповядано. Роб се подчинява. Не… — Извърна се към Тъли и каза няколко думи.

Тъли преведе:

— Казва, че робът няма право да прави нищо на своя глава.

— Тъли, ти смяташ ли, че може да му се вярва? — попита Арута.

— Не знам. Версията му е странна, но пък и те са странни хора според нашите разбирания. Умственият ми контакт с онзи умиращ воин ми показа неща, които все още не разбирам. — Тъли заговори на мъжа.

Цуранинът се обърна към Арута.

— Шакашакала каже. — Замълча, за да намери подходящите думи, и продължи: — Аз Ведевайо. Моя къща, род. Мой клан Хунзан. Стара, голяма чест. Сега роб. Няма къща, няма клан, няма Цурануани. Няма чест. Роб подчинява.

— Мисля, че разбирам — каза Арута. — Ако се върнеш при цураните, какво ще стане с теб?

— Бъде роб — може би — отговори Шакашакала. — Бъде убит — може би. Все едно.

— А ако останеш тук?

— Бъде роб, бъде убит? — Мъжът сви рамене, за да покаже, че това не го интересува особено. Арута заговори бавно:

— Ние не държим роби. Какво би направил, ако те освободим?

Чак сега по лицето на роба пробяга едва доловим намек за някакво чувство. Той се обърна към Тъли и заговори бързо. Тъли преведе:

— Казва, че такова нещо е невъзможно в неговия свят. Пита дали можете да направите такова нещо.

Арута кимна, Шакашакала посочи двамата си спътници.

— Те работи. Те винаги роби.

— А ти? — попита го Арута.

Шакашакала изгледа твърдо принца и заговори на Тъли, без да измества погледа си от Арута.

— Припомня родословието си. Казва, че е Шакашакала, ударен водач на Ведевайо, от клана Хунзан. Баща му бил войскови водач, а прапрадядо му — военен вожд на клана Хунзан. Сражавал се е с чест и само веднъж не изпълнил дълга си. Сега е само роб, без род, без клан, без народност и без чест. Пита дали смяташ сериозно да върнеш честта му.

— Ако цураните дойдат, какво ще направиш? — попита Арута.

Шакашакала посочи спътниците си.

— Тези мъже роби. Цурани идва, те прави нищо. Чака. Отива с… — двамата с Тъли размениха няколко думи и Тъли му подаде думата, която му липсваше. — … с победители. Те отива с победители. — Погледна към Арута и очите му се оживиха. — Ти прави Шакашакала свободен. Шакашакала бъде твой човек, господарю. Твоя чест е чест на Шакашакала. Дава живот, ако ти каже. Бие с цурани, ако ти каже.

— Как ли не! — изсумтя Фанън. — Според мен си е чист шпионин.

Широкоплещестият цуранин изгледа твърдо Фанън, след което с рязко движение пристъпи към мечемайстора и преди някой да реагира, измъкна ножа от колана му.

Само миг след него Дълголъкия вече бе извадил своя нож, а мечът на Арута излизаше от ножницата. Роланд и останалите войници наоколо закъсняха с частица от секундата. Цуранинът не направи никакъв заплашителен жест, а само подхвърли ножа в ръката и го подаде обратно на Фанън с дръжката напред.

— Господар смята Шакашакала враг? Господар убие. Дай воинска смърт, върни чест.

Арута прибра меча си в ножницата и взе ножа от ръката на Шакашакала. Върна го на Фанън и каза:

— Не, няма да те убие. — После се обърна към Тъли. — Според мен този човек може да се окаже полезен. Засега поне съм склонен да му повярвам.

Фанън съвсем не изглеждаше доволен.

— Може да се окаже много хитър шпионин, но сте прав. Не вреди, ако го оставим тук и го държим под око. Отец Тъли, защо не отведете тези хора във войнишкото общежитие и да видите какво може да се научи от тях? След малко ще дойда.

Тъли заговори на тримата и после им даде знак да го последват. Двамата плахи роби тръгнаха веднага, но Шакашакала прегъна коляно пред Арута, заговори бързо на цуранския си език и Тъли преведе.

— Настоява или да го убиеш, или да го направиш свой човек. Пита как човек може да бъде свободен, след като е лишен от къща, клан и от чест. На неговия свят такива хора ги наричат „сиви воини“ и те нямат никаква чест.

— Нашите обичаи са различни от вашите — каза Арута. — Тук човек може да няма род, нито клан, и въпреки това да има чест.

Докато слушаше, Шакашакала задържа главата си сведена, след което кимна. Изправи се и каза:

— Шакашакала разбира. — После добави с широка усмивка: — Скоро аз бъде твой човек. Добър господар има нужда добър воин. Шакашакала добър воин.

— Тъли, отведи го и разбери колко Шак… Шакалак… — Арута се разсмя. — Този залък не е за мен. — Обърна се към роба и каза: — Ако ще служиш тук, ти трябва наше име.

Робът го погледна объркано и кимна.

Дълголъкия се намеси:

— Кръстете го Чарлз. По-близко име до неговото не ми идва наум.

— Защо пък не? — каза Арута. — Отсега ще се наричаш Чарлз.

— Тшарлез? — повтори робът, сви рамене, кимна и тръгна мълчаливо след отец Тъли, който вече беше повел другите двама към войнишката барака.

След като тримата роби завиха зад ъгъла, Роланд попита:

— Какво мислите за всичко това?

— Не знам — отвърна Фанън. — Времето ще покаже дали не ни подлъгаха.

Дълголъкия се засмя.

— Ще държа Чарлз под око, меченосецо. Но е як, дребосъкът му с дребосък. След като ги спипахме, крачеше здраво. Може пък да стане добър следотърсач.

Арута го прекъсна.

— Ще мине доста време преди да се осмеля да го пусна извън стените на замъка.

Фанън заряза темата и се обърна към Мартин.

— Къде ги намерихте?

— На север, при Чистия поток, разклонението на реката. Следвахме дирята на голяма воинска част, тръгнала към брега.

Фанън се замисли.

— Гардън води друг патрул там. Може би ще ги засече и ще разбере какво ни готвят проклетниците тази година. — И без повече приказки той им обърна гръб и закрачи към цитаделата.

Мартин се разсмя и Арута го погледна изненадано.

— Какво толкова смешно намираш, майстор ловецо?

Мартин поклати глава.

— Дреболия, ваше височество. Досмеша ме от мечемайстора. На никого няма да го признае, но бас държа, че всичко е готов да даде, та баща ви да отмени заповедта си. Добър войник е, но не обича да носи такава отговорност.

Арута се загледа замислен в гърба на отдалечаващия се мечемайстор.

— Мисля, че си прав, Мартин. Напоследък толкова ме беше яд на Фанън, че не съобразих, че той самият никога не е искал поста.

Мартин сниши глас и промълви:

— Един съвет, ваше височество.

Арута кимна. Мартин посочи с палец Фанън.

— Ако нещо се случи с Фанън, бързо назначете нов майстор на меча. Не чакайте съгласието на баща си. Защото ако се забавите, командването ще поеме Алгон, а той е глупак.

Арута се вкочани от това подмятане, а Роланд изгледа майстора на лова осъдително. Арута отвърна хладно:

— Мислех, че сте приятели с конемайстора.

Мартин се усмихна и очите му просветнаха в насмешка.

— Тъй де, всички в замъка са му приятели. Но когото и да питате, ще ви каже същото: махнеш ли му конете, Алгон хич го няма в мисленето.

Подразнен от държането на Мартин, Арута го попита:

— И кой според теб трябва да заеме мястото му? Майсторът на лова може би?

Мартин се засмя открито, без да крие, че тази идея го е развеселила.

— Кой, аз? Небесата да не дават дано, ваше височество. Аз съм един прост ловец и нищо повече. Не, ако се наложи, назначете Гардан. Той според мен е най-способният войник в Крудий.

Арута знаеше, че Мартин е прав, но му отвърна нетърпеливо:

— Достатъчно. Фанън е жив и здрав и се надявам, че нищо лошо няма да го сполети.

Мартин кимна.

— Дано боговете го опазят… както и всички нас. Моля да ме извините, казах го ей така, между другото. А сега, ако ваше височество позволи, не съм хапвал топла храна от цяла седмица.

Арута му даде знак, че може да си ходи. Мартин тръгна към кухнята, а Роланд каза:

— В едно отношение той не е прав, Арута.

Скръстил ръце пред гърди, Арута се беше загледал след Дълголъкия, докато той не се скри зад ъгъла. После попита:

— И кое е то, Роланд?

— Този човек е нещо повече от простия ловец, на какъвто се прави.

Арута замълча за миг.

— Така е. Нещо в Мартин Дълголъкия винаги ме е притеснявало, въпреки че никога не съм го хващал в грешка.

Роланд се засмя и Арута се извърна към него.

— Сега пък на теб какво ти е смешно, Роланд?

Роланд сви рамене.

— Само това, че според мнозина вие с него много си приличате.

Арута погледна мрачно Роланд и младежът сви рамене.

— Често се казва, че най-много се обиждаме от тези свои черти, които виждаме у другите. Вярно е, Арута. И двамата сте резки, хуморът ви е язвителен, и двамата не понасяте глупостта. — Роланд заговори сериозно. — В това няма никаква загадка, струва ми се. Ти твърде много приличаш на баща си, а Мартин, тъй като си няма семейство, съзнателно или не подражава на херцога.

Арута се замисли.

— Може и да си прав. Но у този човек ме притеснява и нещо друго.

Без да довърши мисълта си, той се обърна и тръгна към цитаделата. Роланд закрачи до умисления принц, зачуден дали не е превишил правата си.

 

 

Нощта тътнеше. Мълнии раздираха мрака и на запад се трупаха тежки облаци. Роланд стоеше на южната кула, загледан в страховития танц на приближаващата буря. След вечерята настроението му беше помръкнало като небето на запад. Денят не беше минал добре. Най-напред се бе притеснил от разговора с Арута при портите. След това Карлайн се отнесе към него на вечерята със същото каменно мълчание, което беше търпял от срещата им на същата тази кула преди две седмици. Карлайн изглеждаше по-примирена от всякога, но Роланд беше изпитвал жегването на яда към самия себе си всеки път, щом извърнеше поглед към нея. Все още долавяше болката в очите на принцесата.

— Какъв невъзможен глупак съм — промълви той на глас.

— Не си глупак, Роланд.

Карлайн беше застанала на няколко крачки от него, загледана в приближаващата се буря. Тя придърпа шала на раменете си, макар въздухът да беше топъл. Далечният тътен на гръмотевиците бе заглушил стъпките й.

— Нощта не е добра да стои човек на кулата, милейди — каза Роланд.

Тя пристъпи до него.

— Мислиш ли, че ще завали? Тези топли нощи носят гръм и мълнии, но малко дъжд.

— Ще вали. Къде са дамите ви?

Тя кимна към вратата на кулата.

— На стълбището. Страх ги е от мълниите и освен това исках да поговорим насаме.

Роланд не отвърна нищо. Карлайн също остана известно време безмълвна. Жестоко назъбени светкавици раздираха небесата, следваха ги гръмотевични трясъци.

— Като бях малка — най-сетне промълви тя, — татко казваше, че в нощи като тази боговете се забавляват в небето.

Роланд погледна лицето й, огряно от единствения фенер, окачен на стената.

— А баща ми казваше, че се бият.

Тя се усмихна.

— Роланд, ти беше прав в деня, в който Луам замина. Бях затънала в мъката си и не можех да видя истината. Пъг пръв щеше да ми каже, че нищо не е вечно. Че да живееш, обърнат към миналото, е глупаво и те лишава от бъдещето. — Сведе леко глава. — Навярно има нещо общо с татко. Когато мама умря, той така и не се съвзе напълно. Бях много малка тогава, но още го помня какъв беше преди. Много повече се смееше преди тя да умре. Тогава приличаше много повече на Луам. След това… заприлича повече на Арута. Засмива се понякога, но хапливо някак, с горчивина.

— Сякаш ти се надсмива?

Тя кимна замислено.

— Да, сякаш се надсмива. Защо ми го каза?

— Нещо, което забелязах… Нещо, което изтъкнах на брат ти днес. За Мартин Дълголъкия.

Тя въздъхна.

— Да, разбирам. Дълголъкия също е такъв.

Роланд промълви.

— Все пак не си дошла, за да говорим за твоя брат или за Мартин.

— Не. Дойдох да ти кажа колко съжалявам за начина, по който се държах. Ядосана ти бях две седмици, но нямах право. Ти просто ми каза истината. Държах се лошо с теб.

Роланд се изненада.

— Не си се държала лошо с мен, Карлайн. Аз се държах грубо.

— Не, ти просто се отнесе с мен като приятел, Роланд. Каза ми истината, а не това, което исках да чуя. Трябва да е било трудно… това, което си изпитал през тези дни. — Тя се загледа отново в приближаващата се буря. — Когато за пръв път чух за пленяването на Пъг, си помислих, че светът е свършил.

Роланд се помъчи да прояви разбиране и промълви:

— „Първата любов е най-трудната.“

Карлайн се усмихна на поговорката.

— Така казват. А при теб?

Роланд се постара да отвърне безгрижно:

— Така изглежда, принцесо.

Тя го докосна по рамото.

— Никой от нас не може да избяга от чувствата си, Роланд.

Усмивката му стана по-тъжна.

— Истина е, Карлайн.

— Ще останеш ли завинаги мой добър приятел?

В гласа й се долавяше искрена нотка на тревога, която трогна младия скуайър. Карлайн се опитваше да постави нещата между двамата на мястото им, но без онова хитруване, което й беше присъщо като малка. Искреното й усилие го освободи от чувството му на отчаяние и от това, че тя не може да отвърне на обичта му.

— Ще остана, Карлайн. Винаги ще бъда твоят най-добър приятел.

Прегърна я и тя се притисна до него, опряла глава на гърдите му. Момичето промълви тихо:

— Отец Тъли казва, че понякога любовта идва неканена като морския вятър, а друг път покълва от семената на приятелството.

— Бих се надявал на такава жътва, Карлайн. Но и да не дойде, пак ще си остана твой добър приятел.

Останаха дълго време така, притихнали и намерили утеха един в друг, всеки за нещо свое, но с нежността, от която всеки от двамата бе лишен от две години. Всеки — потънал в утешението от близостта на другия и без да видят онова, което играта на мълниите разкри за няколко кратки мига. На хоризонта, яхнал гребена на вълните, към залива се носеше кораб.

 

 

Знамената по бойниците на замъка заплющяха от вятъра и дъждът заваля. Водата започна да се сбира на локви и светлината от фенерите се отрази в тях, придавайки странен, неземен вид на двамата мъже, застанали на стената.

Блясък на мълния освети морето и войникът посочи с ръка:

— Ето там! Видяхте ли, ваше височество? Три точки, южно от Стражевите скали.

Арута напрегна очи в сумрака и челото му се набръчка.

— В тази тъмница не се вижда нищо. По-черно е от душата на гусвански жрец. — Войникът неволно направи заклинателния жест, предпазващ от бога на убийствата. — Някакъв сигнал от фара на кулата?

— Не, ваше височество. Фарът не свети, няма и вестоносец.

Нова мълния освети нощта и Арута видя кораба, очертан в далечината. Видя го и изруга.

— Ще му трябва фарът при Дълги нос, за да влезе в залива, без да се блъсне в скалите. — Без повече приказки, той се затича по стълбите, водещи към двора. До портите нареди на един войник да му доведе коня и да повика двама ездачи, които да го придружат. Докато ги чакаше, дъждът спря и в топлия и чист нощен въздух остана само усещането за влага. След няколко минути откъм войнишките бараки се появи Фанън.

— Какво става? Ще яздим ли?

— Един кораб идва към залива, а фарът на Дълги нос не свети — отвърна Арута.

Един от конярите доведе кон за Арута, веднага след него дойдоха и двама конници. Фанън кимна.

— Да, най-добре ще е да отидеш. И кажи на онези мърльовци на камънаците при фара, че хубаво ще си поприказваме като им свърши дежурството.

Арута беше очаквал Фанън да се противопостави и изпита облекчение, че не възрази. Метна се на седлото и след като портите се отвориха, тримата препуснаха надолу към града.

Краткият дъжд бе наситил нощта със свежия мирис на цветята покрай пътя и соления привкус от морето. Скоро обаче, щом приближиха града, тези аромати се смениха с лютата миризма на изгоряло дърво от овъглените останки на изтърбушените здания.

Минаха бързо през притихналия град и поеха по пътя към залива. Двама от стражите край кея припряно отдадоха чест, забелязали префучалия покрай поста им принц. Помръкналите сгради със спуснати кепенци по крайбрежната уличка стояха като неми свидетели за онези, които бяха напуснали града след набега.

Излязоха от града, свиха по разклонението и поеха към фара. Скоро кулата се открои пред очите им на естественото скално островче, свързано със сушата с изкуствен каменен насип, покрит с отъпкана пръст. Конските копита затупкаха по черния път. Блясък на мълния освети небето и тримата ездачи зърнаха за миг кораба, изпънал платна към залива.

Арута извика на спътниците си:

— Без сигнал ще налетят на скалите!

Един от стражите му изрева в отговор:

— Вижте, ваше височество. Някой подава сигнал!

Дръпнаха юздите и видяха при основата на кулата няколко силуета. Мъж, облечен в черно, размахваше запален фенер. Онези на кораба щяха да го видят съвсем ясно, но не и някой от стените на замъка. На смътната светлина Арута различи неподвижните тела на крудийските войници, проснати по земята. Четирима мъже, също загърнати в черно и с качулки, скриващи лицата им, се затичаха към конниците. Трима от тях извадиха дълги мечове, а четвъртият се прицели с лък. Една стрела промуши войника вдясно от Арута в гърдите, той извика и залитна от седлото. Арута смуши коня си и се втурна между тримата, преградили пътя му, събори двама, докато измъкваше меча, и посече третия през лицето. Мъжът падна без звук.

Принцът свърна покрай него и видя, че другият войник също атакува и замахва с меча към стрелеца. От входа на кулата се изсипаха още няколко души в черни наметала и безшумно се понесоха към тях.

Конят на Арута изцвили — стрела бе пронизала врата му. Докато конят се срутваше под него, принцът успя да измъкне стъпалата си от стремената, преметна левия си крак през шията на умиращото животно и скочи на земята. Приклекна, изтърколи се и се изправи пред една ниска фигура в черно, вдигнала с две ръце дълъг меч високо над главата си. Дългото острие блесна. Арута отскочи наляво и нанесе удар с меча си. Посече нападателя в гърдите и измъкна меча. Също като другите двама, мъжът в черно издъхна без звук.

Нов блясък на мълния открои още няколко фигури, тичащи към Арута откъм кулата. Той се извърна бързо да заповяда на оцелелия войник да се върне да предупреди в замъка, но викът секна в гърлото му, щом видя как връхлетелите фигури в черно смъкват ездача от седлото. Арута отбягна удара на първия, който го достигна, и се затича покрай три от фигурите, заковани на място от изненада. Удари в лицето четвърти с дръжката на меча, мъчейки се да го изтласка от пътя си. Единствената му мисъл беше да си отвори път за бягство и да предупреди замъка. Удареният залитна назад и Арута се опита да го прескочи. Падащият мъж посегна и хвана Арута за десния крак.

Арута се удари здраво в камънаците, изрита назад с левия крак и улучи с ботуша си мъжа в гърлото. Трахеята изпука и ръцете, впили се в крака му, се сгърчиха в конвулсия.

Арута се изправи, но нов нападател се хвърли към него, а само на една крачка след него идваха други. Принцът отскочи назад, но петата на ботуша му се закачи за камък и светът наоколо изведнъж се килна лудешки на една страна. За миг Арута усети, че виси във въздуха, след което раменете му се блъснаха в скалата и той полетя надолу по насипа. Блъсна се в още няколко скали и пльосна в ледената вода.

Шокът от съприкосновението с водата му помогна да запази съзнание. Силно зашеметен, той задържа инстинктивно дъх, но въздухът му беше малко. Без да мисли, загреба нагоре, главата му излезе над водата и той вдиша шумно и хрипливо. Макар и все още силно зашеметен, успя мигновено да се гмурне, защото около него се заизсипваха стрели. Нищо не можеше да види в мътната чернилка на залива, но прилепен към скалите, започна да се придвижва напред, повече с бутане, отколкото с плуване. Тръгна заднишком към края на насипа с кулата, надявайки се нападателите да си помислят, че е поел в обратната посока.

Подаде леко глава над водата и примигна да изчисти солената вода от очите си. Надникна от убежището си зад една голяма скала и видя черните фигури, търсещи в мрака на водата. Започна да се придвижва тихо, стъпка по стъпка, прикривайки се между скалите. Натъртените мускули и стави го караха да потръпва при всяко движение, но като че ли нямаше нищо счупено.

Нов блясък на мълния освети залива и Арута видя кораба, който навлизаше уверено в залива на Крудий. Беше търговски, но снаряжен и за война. Лоцманът му сигурно беше някой налудничав гений, защото забърса покрай скалите на косъм и пое право към пристана покрай извивката на насипа. Арута зърна и неколцина мъже по такелажа — бясно свиваха платната. По палубата стояха няколко воини в черни плащове и с извадени мечове.

Арута насочи вниманието си към хората по провлака и забеляза, че един махна безмълвно с ръка на останалите. Без да обръща внимание на болките по тялото си, Арута се изкатери по хлъзгавите скали на черния път. Олюля се, но се изправи и погледна към града. Признаци за смут все още не се виждаха, но той знаеше, че бедата скоро ще настъпи.

Затича към кулата на фара и с усилие се закатери по стълбите. На два пъти му причерня, но успя да се добере до върха на кулата. Видя пазача — лежеше мъртъв до сигналния огън. Киснатите в мазнина дърва бяха струпани под метален капак, който ги пазеше от стихиите. Студеният вятър духаше през отворените прозорци.

Арута намери кесията на мъртвия пазач и извади кремъка, огнивото и праханта. Отвори вратичката от едната страна на металния капак и заслони с тялото си дървата от вятъра. Втората искра прихвана и по дървата заподскача малко пламъче. Огънят бързо се разпространи и когато се разгоря, Арута издърпа веригата на макарата, която издигаше капака. Вятърът удари в огъня, пламъците лумнаха и се издигнаха към небето.

До стената беше поставена стъкленица с прахообразна смес, приготвена от Кълган за подобни спешни обстоятелства. Все още замаян, Арута се наведе и измъкна ножа от колана на убития пазач. Отвори с него капака на стъкленицата и изсипа цялото й съдържание в огъня.

Пламъците моментално станаха яркопурпурни — предупредителен сигнал, който никой в замъка нямаше да сбърка с обичайния. Арута се обърна към замъка — бе застанал встрани от прозореца, за да не закрива светлината. Пламъците се разгаряха все по-ярко и по-ярко и Арута усети, че главата му олеква. Още дълго нощта остана безмълвна, след което изведнъж откъм замъка отекнаха тревожни звуци. Обля го вълна на облекчение. Червеният маяк беше сигнал за появата на разбойници в залива, а гарнизонът в замъка бе добре обучен да се справя с такива набези. Фанън можеше и да проявява предпазливост в нощните преследвания на цурански отряди в горите, но един пиратски кораб в залива му беше нещо, на което нямаше да се поколебае да отвърне.

Арута заслиза залитайки по стълбите и спря, за да се подпре на рамката на вратата. Цялото тяло го болеше и ужасно му се виеше свят. Пое си дълбоко дъх и закрета към града. Когато стигна до мястото, където беше паднал конят му, се огледа за меча си, но после си спомни, че го беше отнесъл със себе си до залива. Пристъпи към един от падналите конници, които го бяха придружили, и спря до тялото на загърнатия в черно лъконосец. Наведе се да вземе меча на мъртвия войник и му причерня. Той се изправи — страх го беше, че ако тръгне, може да изгуби съзнание — и изчака кънтежът в главата му да затихне. Посегна и бавно опипа главата си. Едно силно подуто място, на което бързо нарастваше лоша цицина, му напомни, че се беше ударил, докато падаше по насипа. Пръстите му напипаха съсирваща се кръв.

Закрачи отново към града. Кънтежът в главата му се върна. Продължи напред залитайки, после се опита да затича, но след няколко колебливи стъпки отново закрета. Бързаше колкото може, заобикаляйки по кривината на залива. Излезе на пътя и се загледа към града. Чу смътните звуци на битката. Отдалече се виждаха червените светлини на пламъците, издигащи се към небесата от подложените на опожаряване сгради. Писъците на мъже и жени отекваха в ушите му странно далечни и приглушени.

Насили се и затича към града, и когато го наближи, предусещането на разгарящата се битка почти разсея мъглата, забулила ума му. Зави по крайбрежната улица. От горящите сгради край пристана беше светло като ден, но не се виждаше никой. Разбойническият кораб беше спрял до кея и подвижната стълба беше спусната към пристана. Арута пристъпи тихо, страхувайки се да не се натъкне на оставената охрана. Не, всичко наоколо беше тихо. Звуците на битката ехтяха отдалече, сякаш всички нападатели бяха нахлули дълбоко навътре в градчето.

Когато понечи да се оттегли, откъм кораба изрева мъжки глас:

— Милостиви богове! Идва ли някой? — Гласът беше дълбок и силен, но с едва удържана нотка на ужас.

Арута се забърза към стълбата. Стигна горе и спря. От капака на горния люк видя, че долната палуба е обхваната от пламъци. Огледа се бързо: навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше само трупове на моряци, търкалящи се в локви кръв. Гласът откъм кърмата на кораба извика:

— Ей, човече! Ако си богобоязлив поданик на Кралството, ела. Помогни ми.

Арута си проправи път сред труповете и намери седнал на дъските на палубата мъж, опрял гръб на перилото на десния борд. Беше едър, с широки рамене и яка гръд, към четиридесетгодишен. Притискаше с дясната си ръка дебелото си шкембе и между пръстите му бликаше кръв. Къдравата му тъмна коса беше полепнала над челото, късата му черна брада бе мокра. Мъжът успя да се усмихне едва-едва и кимна към лежащото върху дъските тяло в черен плащ.

— Проклетниците избиха екипажа ми и подпалиха кораба. Ей тоя обаче направи грешка, че не можа да ме убие с първия удар. — Той посочи падналата рея, притиснала краката му. — Не мога да се измъкна от тая пущина и да си задържа червата в същото време. Ако я надигнеш малко, мисля, че ще мога да се измъкна.

Арута схвана проблема: мъжът беше прикован към палубата от реята и оплетен с въжета и тежести. Той прихвана реята откъм единия край и напъна нагоре. Повдигна я едва няколко пръста, но и това бе достатъчно. С пъшкане и стон, раненият измъкна краката си.

— Не мисля, че краката ми са счупени, момко. Дай ръка да се вдигна и ще видим.

Арута му подаде ръка и за малко да изгуби опора, докато помагаше на едрия моряк да се изправи.

— А така — изпръхтя раненият. — Като те гледам, добре си се подредил. Не те бива много за битка, а?

— Ще се оправя — отвърна Арута, борейки се е пристъпа на гадене.

Морякът се облегна на Арута.

— Дай тогава да побързаме. Огънят се разраства. — С помощта на Арута той заслиза тежко по стълбата. Когато се добраха до кея задъхани, горещината зад гърба им се усили. Раненият моряк изпъшка. — Не спирай!

Арута кимна и преметна ръката на мъжа през рамото си. Закрачиха по кея, олюлявайки се като пияни моряци.

Изведнъж се разнесе оглушителен рев и двамата рухнаха на земята. Арута разтърси зашеметената си глава и се извърна. Зад него нагоре към небето изхвърча огнена кула. Корабът едва се виждаше — като черен скелет в ядрото на ослепителната жълто-бяла колона от пламъци. Обляха ги горещи вълни, сякаш бяха застанали пред вратата на гигантска пещ.

— Какво беше това? — изхриптя Арута.

Спътникът му успя да отговори също толкова хрипливо:

— Двеста бъчви квеганско огнено масло.

Арута го изгледа невярващо.

— Нищо не ми каза за огнено масло на борда.

— Не исках да те плаша. Бездруго изглеждаш взел-дал. Реших, че или ще се измъкнем, или няма.

Арута понечи да се изправи, но рухна отново. Изведнъж се почувства много добре така, легнал по очи върху студения камък на кея. Огънят пред очите му стихна и скоро всичко потъна в мрак.

 

 

Арута отвори очи и видя надвесени над него замъглени лица. Примигна и образите се проясниха. Карлайн стоеше до постелята му и с тревога наблюдаваше преглеждащия го отец Тъли. Зад Карлайн надничаше Фанън, а до него стоеше някакъв непознат мъж. После Арута си го спомни.

— Ти си човекът от кораба.

Мъжът се ухили.

— Амос Траск, доскоро собственик на шхуната „Сидони“, преди тези копел… — да ме прощава принцесата за грубия език — тези проклети земни плъхове да я подпалят. Жив и здрав тук пред вас, благодарение на ваше височество.

Тъли го прекъсна.

— Как си?

Арута седна в леглото и усети, че цялото му тяло се е превърнало в купчина пребити меса и кокали. Карлайн струпа възглавници зад гърба на брат си.

— Понатъртен съм. Ще оцелея. — Главата му малко се килна. — Вие ми се свят.

Тъли наведе нос над главата на принца.

— Нищо чудно. Здраво си я пукнал. Ще ти се вие свят няколко дни, но не мисля, че е сериозно.

Арута погледна мечемайстора.

— Колко време бях в несвяст?

— Един патрул ви донесе снощи — отвърна Фанън. — Сега е предобед.

— Набегът?

Фанън тъжно поклати глава.

— Градът е изтърбушен. Успяхме да ги избием всички, но в Крудий не е останала една здрава сграда. Рибарското село на юг и краят на залива не са пострадали, но всичко останало е съсипано.

Карлайн се засуети около Арута да му оправя завивките и възглавниците.

— Трябва да си починеш.

— Точно в момента съм гладен — каза той.

Тя му поднесе голяма паница с димяща супа. Той се примири с топлата течност вместо да поиска нещо по-стабилно за ядене, но не й позволи да го храни с лъжицата. Подкани ги с пълна уста:

— Разкажете какво стана.

Фанън изглеждаше притеснен.

— Бяха цурани.

Ръката на Арута замръзна между купата и устата му.

— Цурани ли? Помислих, че са разбойници от Островите на залеза.

— Отначало и ние помислихме същото, но след като поговорихме с капитан Траск и с цуранските роби, дето ги държим при нас, си съставихме пълна картина какво точно е станало.

Тъли продължи разказа:

— Според твърденията на робите тези мъже са специално подбрани. Наричат го „смъртен набег“. Били са избрани да нахлуят в града, да унищожат колкото могат повече и да умрат, без бягство назад. Подпалили са кораба колкото за да не ни го оставят, толкова и като символ на деянието си. Доколкото схващам от думите им, това го смятат за голяма чест.

Арута се обърна към Амос Траск.

— Как успяха да пленят кораба ви, капитане?

— А, тъжна история, ваше височество. — Мъжът се приведе леко на дясната си страна и Арута се сети за раната му.

— Как е хълбокът ви?

Траск се ухили и черните му очи грейнаха весело.

— Гадна рана, но не и сериозна. Добрият ви отец я закърпи като нова, ваше височество.

Тъли изсумтя.

— Този човек трябва да лежи на легло. По-сериозно е пострадал от теб. Не искаше да си тръгне, докато не се увери, че си добре.

Траск не му обърна внимание.

— Имал съм и по-лоши рани. Веднъж се бихме с една квеганска бойна галера, обърната на пиратски кораб и… е, това е друга история. Питахте ме за кораба. — Той закуцука към леглото на Арута. — Бяхме опънали платна от Паланк с товар оръжие и огнено масло. Предвид положението тук бях решил, че ще намеря добър пазар. Рано рискувахме през проливите този сезон, изпреварвайки другите кораби, поне така се надявахме. Но макар да прекосихме рано, платихме си скъпо. От юг ни настигна страшен щорм и ни отклони за една седмица. Когато стихна, поехме на юг към брега. Мислех, че няма да срещнем трудности със засичане на местоположението си по ориентирите на сушата. Но щом зърнахме суша, никой на борда не разпозна нито един белег. След като никой от нас не беше плавал на север от Крудий, правилно преценихме, че сме се отдалечили повече, отколкото си мислехме.

— Плавахме на каботаж денем и се отдръпвахме от брега нощем, защото не исках да рискувам с непознати плитчини и рифове — продължи Траск. — На третата нощ се появиха цураните. Доплаваха от брега като ято делфини. Гмурнаха се под кораба и излязоха от двете страни. Докато се разбудя от врявата на палубата, половин дузина копел… — да ме прощава принцесата — от тия цурани ми се нахвърлиха. Завзеха кораба ми само за няколко минути. — Раменете му се смъкнаха. — Тъжно е да си загубиш кораба, ваше височество.

Лицето му се сгърчи в гримаса и Тъли стана и накара Траск да седне на столчето до леглото на Арута. Траск продължи разказа си:

— Не можахме да разберем какво говореха — езикът им става повече за маймуни, отколкото за хора — аз лично говоря пет културни езика и мога да се оправя с още дузина, къде с приказка, къде с показване. Но както казах вече, не можахме да разберем дърдоренето им, обаче намеренията им бяха съвсем ясни.

— Заровиха в картите ми. — Мъжът направи гримаса. — Купих ги съвсем законно от един стар капитан в Дърбин. Петдесет години опит имаше вложен в тия карти, от тук, в Крудий, до най-далечните източни брегове на Кешийската конфедерация, а ги разхвърляха из кабината като стари дрипи, докато не намериха това, което им трябва. Сред тях имаше и няколко моряци, защото щом разпознаха картите, плановете им веднага ми станаха ясни… И проклет да съм, риба в прясна вода да ловя дано, но бяхме опънали платна само на няколко мили северно от сушата над вашия фар. Ако бяхме отплавали малко по-надалеч, щяхме да пристигнем живи и здрави в пристанището на Крудий преди два дена.

Арута и останалите мълчаха. Траск продължи:

— Нахълтаха в товарния отсек и взеха да хвърлят всичко през борда, все едно какво. Над петстотин тънко ковани квегански меча — през борда. Пики, копия, лъкове — всичко. За да не стигнат някак до Крудий, предполагам. Не знаеха какво да правят с квеганското огнено масло — буретата трябваше да се измъкнат на палубата, за да ги изхвърлят през борда — затова го оставиха. Но се погрижиха на борда да не остане никакво оръжие освен онова, което е в ръцете им. След което неколцина от тия дребни земни плъхове си навлякоха черните дрипи, скочиха и заплаваха към брега, към фара, а останалите от пасмината им взеха да се молят, коленичили по палубата, останаха само няколко души с лъкове да пазят екипажа ми. После изведнъж, около три часа преди да съмне, разритаха хората ми и почнаха да сочат залива на картата… И значи ние вдигнахме платната и поехме към брега. Останалото го знаете. Смятали са, предполагам, че няма да очаквате атака откъм морето.

— Правилно са сметнали — каза Фанън. — След последния им набег хвърлихме всичките си сили да пазим откъм лесовете. Затова ни хванаха неподготвени. — Старият мечемайстор добави с горчивина: — И сега градът е сринат и дворът е пълен с наплашени граждани.

Траск също въздъхна горчиво.

— Повечето им хора бързо се спуснаха на брега, но оставиха две дузини, които избиха хората ми. — Лицето му се сгърчи от болка. — Яки ми бяха момчетата, но не можаха да надделеят на толкова. А и не разбрахме какво става преди първите момчета да започнат да падат от реите, пронизани от цуранските стрели. Пърхаха с ръце като чайки и падаха във водата. Мислехме, че ще поискат да ги изведем отново. Тогаз момчетата ми се опънаха, и още как. Но много закъсняха. А и с канджи и ножове как да излезеш срещу мечове и лъкове?

Траск въздъхна дълбоко. На лицето му бе изписана болка — колкото от тъжния разказ, толкова и от раната.

— Тридесет и пет души. Плъхове пристанищни, главорези и нехранимайковци, но си бяха моят екипаж. Ако някой имаше право да ги пречука, това бях аз. Пръснах черепа на първия цуранин, който ми налетя, взех му меча и убих още едного. Но третият ми го изби от ръката и ме намушка. — Мъжът се изсмя късо и дрезгаво. — Скърших му вратлето. После изгубих свяст. Сигурно са помислили, че съм умрял. Това, което помня след това, е, че видях огъня и заревах. После ви видях да се качвате по стълбата.

— Храбър мъж си ти, Амос Траск — каза Арута.

Лицето на едрия мъж се сгърчи от болка.

— Не чак толкоз, че да запазя кораба си, ваше височество. Сега съм само един жалък, изхвърлен на брега моряк.

— Стига толкова приказки. Арута, ти трябва да отдъхнеш — каза отец Тъли и сложи ръка на рамото на Амос Траск. — Капитане, няма да е зле да последвате примера му. Раната ви е по-сериозна, отколкото признавате. Ще ви заведа в стая, където да отпочинете.

Капитанът стана и Арута промълви:

— Капитан Траск.

— Да, ваше височество?

— Имаме нужда от свестни хора тук, в Крудий.

Лицето на капитана се изкриви в горчива насмешка.

— Най-големи благодарности, ваше височество. Макар че без кораб не знам с какво мога да съм полезен.

— Двамата с Фанън ще ви намерим достатъчно работа — отвърна Арута.

Мъжът се поклони едва-едва, колкото му позволи раненият хълбок, и излезе с Тъли. Карлайн целуна Арута по брадичката и му каза:

— Сега си почини.

Взе празната купа и излезе от стаята с Фанън. Още преди вратата да се затвори, Арута се унесе в сън.