Реймънд Фийст
Магьосник (15)

Глава 13
Риланон

Корабът навлезе в залива с вдигнати платна.

Климатът на Кралско море беше по-умерен, отколкото в Горчиво море, и пътуването от Саладор мина без произшествия. Все пак се наложи да отклонят курса доста от правата линия заради силния северозападен вятър, така че загубиха четири седмици вместо три.

Пъг стоеше на предната палуба на кораба, плътно увит в наметалото. Злобната захапка на зимния вятър бе отстъпила на по-мека хладина, сякаш до настъпването на пролетта оставаха само броени дни.

Наричаха Риланон „Перлата на кралството“ и Пъг веднага оцени, че прозвището е напълно заслужено. За разлика от тромавите и сурови градове по Запада, Риланон изникна пред очите му като блестяща грамада от високи кули, изящни извити мостове и нежно лъкатушещи улици, пръснати по билата на заоблените хълмове в красиво безредие — радваща очите гледка. Над величавите кули под порива на вятъра плющяха флагове и пряпорци, сякаш градът празнуваше простия факт на собственото си съществувание. В очите на Пъг дори салджиите, подкарали баржите си към и от закотвените в залива кораби изглеждаха два пъти по-колоритни само заради това, че бяха част от вълшебството на Риланон.

Херцогът на Саладор бе наредил да се ушие херцогско знаме за Боррик и сега то се вееше на върха на главната корабна мачта, възвестявайки на властите на столичния град, че е пристигнал херцогът на Крудий. Корабът на Боррик получи предимство за влизане в пристана, преведен бе през залива от пристанищния лоцман и скоро го привързаха на кралския кей. Групата слезе на брега, посрещната от рота на кралската дворцова гвардия. Начело на гвардейците ги очакваше един стар, побелял, но все още с изправени рамене мъж, който топло поздрави Боррик.

Двамата мъже се прегърнаха и по-старият, облечен в кралското пурпурно и златно на гвардията, но с херцогско отличие на лявата гръд, каза:

— Боррик, колко хубаво е, че те виждам. Кога беше? Десет… единадесет години?

— Калдрик, приятелю. Тринадесет са. — Боррик го изгледа с обич. Мъжът с ясните сини очи и късо подкастрената прошарена брада поклати глава и се усмихна.

— Толкова отдавна… — Погледна останалите. Забеляза Пъг и попита: — Това да не би да е по-малкият ти син?

Боррик се засмя.

— Не, макар че не бих се срамувал, ако беше. — Той посочи длъгнестата фигура на Арута. — Това е синът ми. Арута, ела да поздравиш дядо си Калдрик.

Арута пристъпи напред и двамата се прегърнаха. Херцог Калдрик, лорд на Риланон, рицар-генерал на Кралската дворцова гвардия и кралски канцлер избута Арута на ръка разстояние и го огледа.

— Беше все още сополанко, когато те видях за последен път. Трябваше да те позная, защото макар да носиш много от чертите на баща си, доста приличаш също така и на скъпия ми брат — бащата на майка ти.

— Е, стара бойна кранто, как е градът ти? — попита Боррик.

— Много има за разправяне — отвърна Калдрик, — но не тук. Сега ще ви отведем в палата и ще ви настаним удобно. Ще имаме достатъчно време за приказки при гостуването ви. Какво те води в Риланон?

— Имам спешна работа с негово величество, но не е за обсъждане по улиците. Хайде, води ни в палата.

Херцогът и свитата му получиха коне и ескорт да разчиства пътя от тълпите, докато яздят през града. Ако Крондор и Саладор бяха впечатлили Пъг с разкоша си, Риланон го накара да онемее.

Островният град бе построен на многобройни хълмове, между които имаше рекички, стичащи се към морето. Градът сякаш бе съставен колкото от кули и дворци, толкова и от мостове и канали. Много от сградите изглеждаха нови и Пъг си помисли, че това трябва да е част от плана на краля за обновлението на столицата. На няколко места по пътя забеляза строители, които махаха старите камъни от някоя сграда или вдигаха нови стени и покриви. По-новите здания бяха облицовани с цветен обработен камък, който им придаваше меко бяла, синкава или розова оцветка. Уличната настилка бе чиста и отточните канавки не бяха задръстени с боклук както в другите градове. С каквото и друго да се занимаваше, кралят поне поддържаше чист и добре уреден този възхитителен град.

Една от по-големите реки минаваше пред двореца, така че до площада пред входа се стигаше по висок сводест мост. Палатът представляваше смайваща очите камара от величествени сгради, свързани с дълги стени, които се виеха по хълма в самия център на града. Фасадите им бяха облицовани с разноцветен камък, придаващ на палата вид на пъстра дъга.

Докато излизаха на площада, от стените заехтяха тромпети и почетната стража взе „за почест“. Напред пристъпиха слуги да поемат конете, а до входа на палата стоеше в очакване внушителна тълпа благородници.

След като приближиха, Пъг забеляза, че поздравленията на тези посрещачи са твърде официални и че им липсва радушието и топлината на херцог Калдрик. Застанал зад Кълган и Мийчъм, момъкът чуваше гласа на Калдрик.

— Милорд Боррик, херцог на Крудий, позволете да ви представя барон Грей, стюард на кралското домакинство на негово величество. — Въпросният главен кралски домакин се оказа нисък закръглен мъж в тясна туника от червена коприна и плътен светлосив клин, поувиснал на коленете. — Граф Селвек, първи лорд на Кралските флоти. — Високият, мършав мъж с тънки, намазани с восък мустачки се поклони вдървено. И така, докато преминат през цялата група. Всеки изразяваше с кратка фраза радостта си от пристигането на лорд Боррик, но Пъг усещаше, че думите им не са много искрени.

После ги отведоха в отредените им покои. На Кълган се наложи да вдигне врява, за да задържи Мийчъм край себе си, защото барон Грей бе поискал да го прати в далечното слугинско крило на двореца, но омекна, след като Калдрик влезе в ролята си на кралски канцлер.

Апартаментът, в който отведоха Пъг, превъзхождаше по разкош всичко, което бе виждал. Подовете бяха от лъскав мрамор, стените бяха от същия материал, само че прошарен сякаш със златни жилки. В една малка стаичка встрани от спалнята висеше огромно огледало, а по средата бе поставена голяма позлатена вана. Един слуга прибра оскъдните му вещи — това, което бяха събрали от дарове по пътя си, тъй като собствения, си багаж бяха изгубили в горите — в гигантски гардероб, който можеше да побере десет пъти повече от всичко, което Пъг изобщо бе притежавал. След като приключи, човекът попита:

— Да приготвя ли банята ви, ваше благородие?

Пъг кимна, тъй като след седмиците на борда на кораба имаше чувството, че дрехите му са залепнали по тялото. След като банята беше приготвена, прислужникът каза:

— Лорд Калдрик ще очаква свитата на херцога за гощавка в четири часа, ваше благородие. Да намина ли?

Пъг каза „да“, силно впечатлен от тактичността на слугата.

Човекът знаеше само, че Пъг е пристигнал с херцога, и беше оставил на него да реши дали влиза, или не в числото на поканените за гощавката.

Когато се потопи в топлата вода, Пъг издаде дълга, облекчена въздишка. Като момче от прислугата на цитаделата не си беше падал много-много по баните. Предпочиташе да се къпе в морето и в потоците около замъка. Сега като нищо можеше да привикне към тях. Замисли се какво ли щеше да каже Томас за това. И скоро се понесе в топлата мъгла на два спомена: единият много приятен — за тъмнокоса, красива принцеса, а другият тъжен — за едно момче с пясъчноруса коса.

Снощната вечеря беше неофициална, с херцог Калдрик като домакин на групата на лорд Боррик. Сега стояха в кралската тронна зала в очакване да бъдат представени на краля. Залата беше огромна, с висок сводест таван, а цялата южна стена представляваше редица от прозорци от пода до тавана, с гледка към града. Стотици знатни особи се бяха наредили в шпалир, докато превеждаха свитата на херцога по централния пасаж.

Досега на Пъг не беше му хрумвало, че е възможно някога херцог Боррик да му се стори бедно облечен, защото той, както и децата му, винаги бяха носили най-фините одежди в Крудий. Но сред разкошните одежди в тази зала Боррик приличаше на врана сред ято пауни. Тук отрупано с перли дубле, там извезана със златил нишки туника — всеки благородник като че ли се стараеше да надмине по пищност съседа си. Всяка дама носеше най-скъпи коприни и брокат, но дамите почти не засенчваха господата.

Спряха пред трона и Калдрик обяви името на херцога. Кралят се усмихна и Пъг се порази от удивителната му прилика с Арута, въпреки че Негово величество се държеше по-отпуснато. Височайшата особа се приведе от трона си и каза:

— Добре дошъл в града ни, братовчеде. Приятно ни е, че виждаме Крудий в тази зала след толкова години.

Боррик пристъпи и коленичи пред Родрик Четвърти, владетеля на Островното кралство.

— Аз също съм безкрайно щастлив, че виждам ваше величество в добро здраве.

Лицето на монарха за миг помръкна, след което той се усмихна отново.

— Представете ни своите спътници.

Херцогът представи сина си и кралят каза:

— Е, значи вярно е, че още един от родословната линия на Кондуин носи кръвта на майчиния ни род, освен нас. — Арута отвърна с поклон и отстъпи назад. Кълган беше следващият, като един от съветниците на херцога. Мийчъм, който нямаше никакъв ранг в двора на херцога, бе останал в стаята си. Кралят промърмори нещо учтиво и след това представиха Пъг.

— Скуайър Пъг Крудийски, ваше величество, владетел на Дълбоки лес и член на моя двор.

Кралят плесна с ръце и се засмя.

— Момчето, което избива троли. Колко великолепно! Пътници донесоха тази история от далечните брегове на Крудий и бихме желали да я чуем от устата на извършителя на този храбър подвиг. Ще трябва да се срещнем по-късно, за да можете да ни разкажете за това чудо.

Пъг се поклони непохватно, усещайки хилядите очи върху себе си. Случвало му се беше да съжалява, че тази история с тролите се бе разпространила твърде много, но никога — толкова силно като сега.

Той отстъпи назад и кралят обяви:

— Днес даваме бал по случай пристигането на нашия братовчед Боррик.

Стана, оправи гънките на пурпурната роба, с която беше заметнат, и свали от главата си златната верижка, обозначаваща длъжността му на върховен арбитър по прошения. Един от пажовете я постави върху пурпурна кадифена възглавничка. След това кралят надигна златната корона от буйната си черна коса и я връчи на друг от пажовете.

Тълпата започна да се кланя, докато монархът слизаше от тронния подиум.

— Елате, братовчеде — обърна се той към Боррик, — да се оттеглим на личната ми тераса, където ще можем да си поговорим без формалности. Цялата тази помпозност ме отегчава.

Боррик кимна и тръгна с кралската особа, след като даде знак на Пъг и останалите да го изчакат. Херцог Калдрик обяви, че днешната аудиенция е приключила и че дошлите с прошения при краля ще трябва да се върнат на следващия ден.

Тълпата се изниза бавно през голямата двукрила врата, а Арута, Кълган и Пъг останаха. Калдрик се приближи до тях и каза:

— Ще ви заведат в една стая, където можете да изчакате. Няма да е зле да сте наблизо в случай, че кралят реши да ви повика.

Един дворцов слуга ги преведе през малка врата до онази, през която кралят беше отвел Боррик. Озоваха се в голямо и уютно помещение. По средата му имаше дълга маса, отрупана с плодове, сирена, хляб и вино. Около масата имаше много столове, а в единия край на салона бяха поставени няколко дивана с купища дебели възглавнички по тях.

Арута пристъпи до една голяма стъклена врата и погледна навън.

— Виждам татко и краля. Седят на кралската тераса.

Кълган и Пъг се приближиха до него и погледнаха. Двамата мъже седяха край една маса с изглед към града и морето зад него. Кралят говореше с енергични жестове, а Боррик кимаше и слушаше.

Пъг каза:

— Не очаквах, че негово величество ще прилича на вас, ваше височество.

Арута му отвърна с иронична усмивка:

— Не е изненадващо, ако си помисли човек, след като баща ми е братовчед на неговия баща, както и майките ни.

Кълган постави ръка на рамото на Пъг.

— Много от знатните фамилии имат повече от една връзка помежду си, Пъг. Братовчеди от четвърто или пето коляно често се женят по политически причини, както и за да заздравят родствените връзки между фамилиите. Съмнявам се да има една благородническа фамилия в Изтока, която да не може да предяви някаква претенция за трона, колкото и да е отдалечена връзката и през колкото и заплетени разклонения да минава.

Върнаха се на масата и Пъг си отчупи късче сирене.

— Кралят изглежда в добро настроение — каза той, пристъпвайки предпазливо към темата, която се въртеше в умовете на всички.

Кълган, изглежда, остана доволен от косвено изречения намек на момчето, понеже след като напуснаха Саладор, Боррик ги бе предупредил за онова, на което херцог Керъс му бе обърнал внимание. И беше завършил предупреждението със старата поговорка: „В залите на властта няма тайни и дори глухият може да те чуе“.

— Нашият монарх е човек на настроенията — каза Арута. — Да се надяваме, че ще остане в добро такова, след като чуе вестите, които му носи татко.

Следобедът мина бавно, в очакване херцогът да ги потърси. Когато сенките навън взеха да се удължават, Боррик изведнъж се появи на вратата. Беше угрижен.

— Негово величество прекара по-голямата част от следобеда, обяснявайки ми плановете си за възраждане на Кралството.

— Каза ли му за цураните? — попита Арута.

Херцогът кимна.

— Изслуша ме, след което най-спокойно ме уведоми, че ще обмисли въпроса. Ще поговорим отново след някой и друг ден, това беше всичко, което ми каза.

— Поне изглеждаше в добро настроение — подхвърли Кълган.

Боррик изгледа стария си съветник.

— Прекалено добро, опасявам се. Очаквах да забележа някакъв признак на тревога. Не пътувам през цялото кралство току-така за някаква дреболия, но той като че ли изобщо не се развълнува от това, което му съобщих.

Кълган изглеждаше разтревожен.

— Ние вече твърде много се забавихме с това пътуване. Да се надяваме, че на Негово величество няма да му е необходимо много време да реши какви действия да предприеме.

Боррик се отпусна тежко на един от столовете и въздъхна:

— Да се надяваме.

 

 

Пъг се приближи до вратата на личните покои на краля с уста, пресъхнала от притеснение. Само след няколко минути му предстоеше беседата с крал Родрик и това, че ще бъде насаме с владетеля, го безпокоеше много. Досега всеки път, когато се окажеше близо до властни особи, се беше крил зад сянката на херцога или на сина му: излизаше напред само за да каже накратко каквото знаеше за цураните, след което бързо се сливаше с общия фон. А сега щеше да бъде единственият гост на най-могъщия човек северно от империята на Велики Кеш.

Един прислужник го преведе до вратата на личната тераса на краля. Покрай голямата открита веранда стояха като статуи няколко слуги в ливреи, а самият крал седеше в кресло до красива мраморна маса под голям балдахин.

Денят бе ясен. Пролетта тук настъпваше рано и лекият ветрец беше почти топъл. Под терасата, оттатък живите плетове и каменните стени Пъг можеше да види Риланон и морето зад него. Пъстроцветните покриви блестяха ярко под обедното слънце, тъй като последните снегове се бяха стопили напълно през последните четири дни. Кораби с издути платна кръстосваха залива, а улиците гъмжаха от хора. Далечните викове на търговци и амбуланти, надмогващи уличния шум, се носеха, сливайки се в меко жужене чак дотук, където кралят бе избрал да поседне и да похапне.

Когато Пъг пристъпи към масата, а един от слугите му издърпа стол, кралят се обърна и каза:

— А, скуайър Пъг. Моля, седнете. — Пъг понечи да се поклони, но кралят махна с ръка: — Не понасям формалностите, когато обядвам с приятел.

Пъг се поколеба, преди да отговори: „Покорно благодаря за високата чест, ваше величество“, и седна. Родрик махна пренебрежително.

— Помня какво е да си момче в компанията на големи мъже. Получих короната, когато бях малко по-голям от теб. Дотогава бях просто синът на своя баща. — За миг погледът му се зарея. — Принц, наистина, но въпреки това само момче. Мнението ми изобщо не се зачиташе и като че ли никога не можех да удовлетворя очакванията на баща ми — в лова, в ездата, в корабоплаването или във въртенето на меча. Много бой съм изял от наставниците си, Калдрик беше един от тях. Всичко това се промени, след като станах крал, но все още помня как беше. — Той се обърна към Пъг и унесеното изражение изчезна от лицето му, заменено от усмивка. — И наистина желая да бъдем приятели. — Извърна поглед и отново изпадна в унес. — Сега човек не може да има много приятели, нали така? А след като аз съм кралят, мнозина се опитват да ме убедят, че са ми приятели, но не са. — Помълча за миг и отново се оживи. — Какво мислиш за града ми?

— Никога не съм виждал нещо подобно, ваше величество — отвърна Пъг.

Родрик зарея поглед към пейзажа отвъд терасата.

— Да, нали? — Махна с ръка и един от слугите им наля вино в кристални бокали. Пъг отпи от своя; все още не беше си създал вкус към виното, но това му се стори много хубаво — леко, с вкус на плодове и едва доловим аромат на подправки. Родрик продължи: — Много усилия вложих, за да превърна Риланон в чудесно място за живеене. Как бих искал да видя деня, когато всички градове на Кралството ще станат толкова хубави като този. Накъдето ти погледнат очите, да срещат красота. За да се постигне това, би отнело повече от сто живота, така че мога само да наложа образеца, да създам пример, на който следовниците ми да подражават. Но там, където намеря тухла, оставям мрамор. И тези, които го видят, ще го възприемат такъв, какъвто съм го замислил — моето наследство.

Кралят като че ли се поотплесна и Пъг не беше сигурен, че разбира всичко, което му приказва — за строежи, градини и премахване на грозни гледки. След което височайшата особа изведнъж смени темата.

— Я ми разкажи как уби тролите.

Пъг му заразказва, а монархът сякаш попиваше всяка негова дума. Когато момчето свърши разказа си, кралят каза:

— Великолепна история. Звучи много по-добре от версиите, стигнали в двора, защото макар да не е и наполовина толкова героична, е два пъти по-впечатляваща със своята истинност. Смело сърце имаш, скуайър Пъг.

— Благодаря ви, ваше величество — отвърна Пъг.

— В своя разказ ти спомена за принцеса Карлайн — каза Родрик.

— Да, ваше величество.

— Не съм я виждал, откакто беше бебе в ръцете на майка си. Що за жена е станала?

Смяната на темата изненада Пъг, но той отвърна:

— Станала е красива жена, ваше величество, също като майка си. Интелигентна и с бърз ум, макар и малко своенравна.

Кралят кимна.

— Майка й беше красива жена. Ако дъщерята е наполовина толкова хубава, то тогава наистина е хубавица. Може ли да разсъждава?

Пъг се обърка.

— Моля, ваше величество?

— Има ли усет към разсъждението, удава ли й се логиката? Може ли да спори?

Пъг закима енергично.

— Да, ваше величество. В това принцесата много я бива.

Кралят потърка длани.

— Добре. Трябва да накарам Боррик да я изпрати да ми погостува. Повечето от нашите източни дами са блудкави, повърхностни. Надявах се, че Боррик е дал на момичето добро образование. Бих искал да срещна някоя млада жена, която разбира от логика и философия, да може да води спор и да декламира.

Пъг изведнъж осъзна, че това, което кралят разбира под „спорене“, не е каквото си бе помислил той. Реши, че е по-добре да премълчи за това малко недоразумение.

Кралят продължи:

— Моите министри все ми натякват, че трябва да си избера жена и да си осигуря наследник. Но съм твърде зает, а и честно казано, не намирам нещо по-интересно сред дворцовите дами — о, те са чудесни за някоя разходка под лунна светлина и… за други неща. Но за майка на моите наследници? Не бих казал. Да, ще трябва по-сериозно да се заловя с търсенето на бъдещата кралица. Навярно единствената дъщеря в рода Кондуин ще се окаже подходяща за начало.

Пъг понечи да спомене, че има и друга дъщеря с фамилно име Кондуин, но потисна подтика си, спомняйки си за напрежението между краля и бащата на Анита. Освен това момичето беше едва на седем години.

Кралят отново смени темата.

— От четири дни братовчед ми Боррик ме занимава с приказки за онези чуждоземни, как бяха… цурани. Ти какво мислиш по този въпрос?

Пъг се стъписа. Изобщо не беше допускал, че кралят може да го попита за мнението му за каквото и да било, най-малкото по толкова важен за сигурността на Кралството въпрос. Замисли се продължително, мъчейки се да оформи отговора си по най-подходящия начин, след което каза:

— Ако мога да съдя по всичко, което съм видял и чул, ваше величество, смятам, че тези цурани не само се канят да нахлуят, но и че вече са тук.

Кралят повдигна вежди.

— О? Бих искал да чуя съображенията ти.

Пъг грижливо заподбира думите си.

— След като разполагаме с толкова свидетелства за появата им, ваше величество, предвид това, че тези хора се стараят да действат много прикрито, не би ли било логично, че може да са налице още много случаи на появата и изчезването им, за които не знаем?

Кралят кимна.

— Правилно съждение. Продължавай.

— В такъв случай няма ли да е вярно също така, че след като паднаха снеговете е по-малко вероятно да намерим белези за тяхната поява, тъй като се придържат към отдалечени райони?

Родрик кимна и Пъг продължи:

— Ако наистина са толкова войнствени, колкото херцогът и останалите смятат, че са, то допускам, че са картирали Запада, за да намерят подходящо място, където да прехвърлят войските си, така че да могат да разгърнат офанзивата си тази пролет.

Кралят удари с длан по масата.

— Добро упражнение по логика, Пъг! — Даде знак на слугите да поднесат храната и каза: — А сега да хапнем.

Масата скоро се отрупа с невероятно разнообразие от блюда и Пъг си взе по малко от повечето неща, за да не изглежда, че проявява оскърбително безразличие към кралската щедрост. Докато се хранеха, Родрик му зададе няколко въпроса и Пъг се постара да му отговори, доколкото можеше.

Докато Пъг привършваше с храната си, кралят опря лакът на масата и заглади бръснатата си брадичка. Остана така дълго, втренчен в една точка, и Пъг започна да се чувства гузно, че не знае какво диктува дворцовият етикет, когато седиш на една маса с крал, потънал в дълбок размисъл. Реши да си седи кротко.

След малко Родрик излезе от унеса си, обърна се към Пъг и каза разтревожено:

— Защо тези хора са дошли да ми вадят душата точно сега? Толкова много неща има да се свършат. Не мога да позволя една война да осуети плановете ми. — Той стана и закрачи по терасата, а Пъг остана прав, тъй като се беше надигнал заедно с краля. Родрик се обърна към него. — Трябва да повикам херцог Ги. Той ще ме посъветва. Умът му сече за такива неща.

Кралят продължи да крачи, загледан към града. Пъг все така стоеше прав. Чу, че монархът си мърмори нещо за великите начинания, които не бивало да се прекъсват, после усети, че го дърпат за ръкава. Обърна се и видя един от дворцовите слуги, застанал тихо до него. С усмивка и мълчалив жест към вратата прислужникът му показа, че срещата е приключила. Пъг го последва до вратата, учуден от способността на персонала да отгатва настроението на кралската особа.

Отведоха го до стаята му и Пъг помоли слугата да съобщи на лорд Боррик, че би желал да се види с него, когато е свободен. Влезе в стаята си и седна да помисли. Малко по-късно почукване на вратата прекъсна мислите му. Той извика на почукалия да влезе и същият прислужник, който бе занесъл прошението му на херцога, отвори и го уведоми, че Боррик иска да се види с него веднага.

Пъг излезе със слугата и го освободи, като го увери, че може сам да намери покоите на херцога. Закрачи бавно — мислеше какво да каже на господаря си. Две неща бяха съвсем ясни за момчето: че кралят не е доволен от чутото, че цураните представляват потенциална заплаха за кралството му, и че лорд Боррик ще бъде не по-малко недоволен като чуе, че викат Ги дьо Батира в Риланон.

 

 

Както при всяка вечеря през последните няколко дни, около масата цареше унило настроение. Петимата мъже от Крудий се хранеха в покоите на херцога, обслужвани от дворцови слуги, всички с пурпурно-златния кралски герб, извезан на тъмните им туники.

Херцогът кипеше от яд, че не може да си тръгне от Риланон и да се върне в Запада. Почти четири месеца бяха минали, откакто бяха напуснали Крудий — цялата зима. Вече идваше пролетта и ако цураните се готвеха да нападнат, в което всички те бяха убедени, беше въпрос само на дни. Неспокойствието на Арута не отстъпваше на това на баща му. Дори Кълган не криеше, че тягостното очакване му се отразява зле. Единствено Мийчъм не разкриваше чувствата си и изглеждаше примирен с чакането.

Пъг също тъгуваше за дома. Омръзнало му беше в двореца. Искаше му се да се върне най-после в кулата и да си продължи заниманията. Искаше му се също да види отново Карлайн, макар и да не го споделяше с никого. Напоследък се улавяше, че си мисли за нея в по-мека светлина, забравяйки за онези нейни черти, които някога го бяха дразнили. Съзнаваше също така, със смесени чувства и изпълнен с нетърпение, че би могъл да разбере за съдбата на Томас. Долган трябваше да е пратил вест в Крудий, стига топенето в планините да бе настъпило рано.

Боррик издържа още няколко срещи с краля през последната седмица, всяка от които неудовлетворителна. Последната бе минала преди няколко часа, но той нямаше да сподели нищо преди слугите да напуснат стаята.

След като вдигнаха и последните блюда и слугите почнаха да им наливат от най-доброто кралско бренди, на вратата се почука и влезе херцог Калдрик, който махна с ръка на прислугата да напусне. Когато стаята се опразни, той се обърна към херцога.

— Боррик, съжалявам, че прекъсвам вечерята ви, но имам новини.

Боррик стана, останалите също станаха.

— Моля, седни с нас. Заповядай, вземи си чаша.

Калдрик взе предложеното му бренди и седна в стола на Пъг, а момчето си издърпа друг. Херцогът на Риланон отпи и каза:

— Преди по-малко от час пристигнаха пратеници от херцог дьо Батира. Ги изразява тревогата си от възможността кралят да бъде „неоснователно“ обезпокоен от тези „слухове“ за неприятности в Запада.

Боррик стана и запокити чашата си през стаята. Тя издрънча и се разби. По стената потече кехлибарена течност. Херцогът на Крудий почти изрева от ярост:

— Що за игра играе Ги? Какви са тези приказки за слухове и неоснователно безпокойство?

Калдрик вдигна ръка и Боррик малко се успокои и седна. Старият херцог каза.

— Собственоръчно написах кралския призив до Ги. Всичко, което ми разказа ти, беше включено, всяко късче информация и всяка догадка. Нищо друго не ми хрумва, освен че Ги държи кралят да не взима никакво решение, преди той самият да пристигне в палата.

Боррик забарабани по масата и изгледа Калдрик с пламнали от гняв очи.

— Но какво прави Батира? Ако предстои война, то тя надвисва над Крудий и Ябон. Моите хора ще пострадат. Моите земи ще бъдат опустошени.

Калдрик бавно поклати глава.

— Ще ти кажа откровено, стари приятелю. След отчуждението, настъпило между краля и неговия чичо Ерланд, Ги прави всичко, за да издигне своето знаме на върховенство в Кралството. Струва ми се, че ако здравето на Ерланд се влоши, Ги вижда себе си понесъл пурпура на Крондор.

Боррик отвърна през стиснати зъби:

— Тогава чуй ме добре, Калдрик. Не бих поел такова бреме на плещите си за нищо на света, освен заради най-висшата кауза. Но ако Ерланд е толкова зле, колкото ми се струва, въпреки твърденията му, че не е така, на трона на Крондор ще седне Анита, а не Черния Ги. Дори да се наложи да вдигна армиите на Запада и да ги поведа към Крондор, за да поема лично регентството, така ще бъде, каквото и да пожелае Родрик. Само ако кралят оспори правата над този трон, той ще бъде зает от друг.

Калдрик го погледна хладнокръвно.

— И ще приемеш клеймото на изменник на короната?

Боррик удари с юмрук по масата.

— Проклет да е денят, в който се е родил този подлец! Съжалявам, че трябва да го признавам за свой сродник.

Калдрик изчака, докато Боррик се успокои, и каза:

— Познавам те по-добре, отколкото ти сам се познаваш, Боррик. Ти не би вдигнал бойното знаме на Запада срещу краля, въпреки че с най-голяма радост би удушил със собствените си ръце своя братовчед Ги. Винаги ме е натъжавал фактът, че двамата най-добри пълководци на Кралството толкова много се мразят.

— Да, мразим се, и с пълно право. Всеки път, когато от Запада се поиска помощ, този, който се противопоставя, е братовчедът Ги. Всеки път, когато възникне интрига и когато някой загуби титлата си, този, който печели, се оказва някой от фаворитите на Ги. Нима не виждаш? Единствено благодарение на теб, на Брукал Ябонски и на моя милост съвет прояви упорство и не назначи Ги за регент на Родрик през първите три години. Той стана пред всички херцози и те нарече уморен старец, неподходящ да управлява от името на краля. Как можеш да го забравиш?

Калдрик наистина изглеждаше уморен и стар, отпуснат и заслонил с ръка очите си, като че ли светлината в стаята бе твърде ярка за него.

— Виждам го и не съм забравил — промълви той. — Но той също така е и мой родственик по съпружеска линия, и ако аз не бях останал тук, колко още влияние смяташ, че щеше да наложи над Родрик? Като момче кралят го превъзнасяше, виждайки в негово лице един блестящ герой, боец от първите редици и защитник на Кралството.

Боррик се отпусна в стола си.

— Извинявай, Калдрик — отрони той с тон, загубил вече остротата си. — Знам, че правиш всичко за доброто на всички ни. А Ги наистина излезе герой, когато изтласка кешийската армия от падината на Таунтън в ония години. Не бива да говоря за неща, които не съм видял лично.

През цялото това време Арута не реагираше, но в очите му се четеше същия гняв като у баща му. Той се приведе напред и двамата херцози го погледнаха.

— Имаш ли нещо да кажеш, сине? — попита Боррик.

Арута разпери широко ръце.

— Докато слушах всичко това, ме притесни една мисъл: ако цураните дойдат, как би се облагодетелствал Ги, виждайки, че кралят се колебае?

Боррик забарабани с пръсти по масата.

— Тъкмо в това е загадката, защото въпреки коварствата си, Ги не би допуснал Кралството да загине, само за да навреди на мен.

— А не би ли го устроило — каза Арута — да остави Запада да се поизмъчи малко, след което да дойде начело на армиите на Изтока като герой победител, както при падината на Таунтън?

Калдрик се замисли.

— Дори човек като Ги не би могъл да погледне на тези чуждоземци така лекомислено. Или поне се надявам да не го направи.

Арута стана и закрачи из стаята.

— Но помислете си какво знае той. Предсмъртни бълнувания на някакъв странник. Догадки за предназначението на един кораб, видян само от присъстващия тук Пъг, и то съвсем за малко, преди вълните да го отнесат. Заключенията на един жрец и на един магьосник, хора, за които Ги няма високо мнение. Приказки за някакви преселения на Тъмни братя. Подобни новини спокойно би могъл да пренебрегне.

— Но всичко това е очевидно — възрази Боррик.

Калдрик се загледа в крачещия из стаята принц.

— Може би си прав. Това, което може би липсва, е настойчивостта в думите ви, тревогата, която трудно може да се предаде в сухото послание на мастилото върху пергамента. Когато той пристигне, ще трябва лично да го убедиш.

— Кралят е този, който трябва да реши, а не Ги! — почти изсъска Боррик.

— Но кралят придава твърде много тежест на съвета на Ги! — отвърна Калдрик. — Ако искаш да получиш командването на армиите на Запада, Ги е този, който трябва да бъде убеден.

Боррик бе поразен.

— Аз? Аз не искам за себе си знамето на армиите. Искам само Ерланд да получи свободата да ми помогне, ако се наложи.

Калдрик постави ръце на масата.

— Боррик, въпреки всичката ти мъдрост, ти все пак си оставаш един провинциален благородник. Ерланд не може да поведе армиите. Той не е добре. Дори и да можеше, кралят нямаше да го позволи. Не би го позволил и за маршала на Елдрик, Дуланик. Ти видя Родрик в най-добрата му форма напоследък. Когато го обхванат черните мисли, той започва да се бои за живота си. Никой не смее да го изрече, но кралят подозира чичо си в заговор за короната.

— Глупости! — възкликна Боррик. — Ерланд можеше да вземе короната преди тринадесет години. Наследството не беше сигурно. Бащата на Родрик така и не беше го посочил за безспорен наследник и претенцията на Ерланд бе точно толкова правомерна, колкото и тази на краля, ако не и повече. Единствен Ги и онези, които целяха да се възползват от момчето, подкрепиха претенцията на Родрик. Повечето в Съвета щяха да поддържат Ерланд за крал.

— Знам, но сега времената са други и момчето вече не е момче. Сега той е един изплашен млад мъж, болен е от страх. Дали това се дължи на влиянието на Ги и на някои други, не знам. Кралят не разсъждава като другите хора. Никой крал не го прави, а Родрик още по-малко. Колкото и глупаво да изглежда, той няма да даде армиите на Запада на чичо си. Боя се също така, че зашепне ли Ги на ухото му, той няма да е склонен да ги даде и на теб.

Боррик отвори уста да му отвърне, но Кълган го прекъсна.

— Извинете ме, но мога ли да предложа нещо?

Калдрик погледна Боррик и той кимна. Кълган се окашля и каза:

— А дали кралят не би дал армиите на Запада на херцог Брукал Ябонски?

По лицата на Боррик и Калдрик бавно се изписа разбиране, а после херцогът на Крудий отметна глава и се разсмя. Удари с юмрук по масата и почти изрева:

— Кълган! Ако не си ми служил добре през всичките тези години, откакто те познавам, сега поне го направи! — Обърна се към Калдрик. — Ти какво мислиш?

Калдрик се усмихна за пръв път, откакто беше влязъл в стаята.

— Брукал ли? Старият боен кон? Едва ли има по-честен човек в Кралството. А и той няма никаква връзка с наследството. Дори Ги не би могъл да го дискредитира с нещо. Ако той получи командването на армиите…

Арута довърши мисълта.

— Ще призове татко за свой пръв съветник. Той знае, че баща ми е най-добрият пълководец на Запада.

Калдрик изправи гръб в стола си и на лицето му се изписа възбуда.

— Така под твоя команда ще се окажат дори войските на Ябон.

— Да — каза Арута, — както и на Ламът, на Зюн, Илит и прочие.

Калдрик стана.

— Мисля, че ще стане. Нищо не казвай на краля утре. Ще намеря подходящ момент да внеса „предложението“. Молете се Негово величество да го одобри.

Калдрик си отиде и Пъг разбра, че за пръв път има някаква надежда за добър изход от това пътуване. Дори Арута, който през цялата последна седмица се мръщеше като гръмоносен облак, изглеждаше почти щастлив.

 

 

Пъг се събуди от свирепо тропане по вратата. В просъница извика на тропащия да влезе и вратата се отвори. Вътре надникна кралски прислужник.

— Ваше благородие, кралят заповяда всички от свитата на херцога да се явят при него в тронната зала. Веднага.

Пъг каза, че ще дойде веднага, и се облече набързо. Навън все още беше тъмно и той се разтревожи какво ли е причинило това внезапно привикване. Обнадеждаващото чувство от предната вечер набързо се замени от гризящата сърцето тревога, че непредсказуемият крал по някакъв начин е научил за плана да се преодолее очакваното пристигане на херцога на Батира.

Изхвърча от стаята, закопчавайки колана си в движение, и забърза по коридора. Слугата вървеше неотлъчно до него и държеше фенер, тъй като факлите и свещите, палени вечер, отдавна бяха изгаснали.

В тронната зала херцогът, Арута и Кълган поглеждаха притеснено към Родрик, който крачеше неспокойно около трона си, все още в нощния си халат. От едната страна стоеше херцог Калдрик с гробовно изражение. Залата бе тъмна — светеха само фенерите, донесени от слугите.

Веднага след като всички се събраха пред трона, Родрик гневно избухна:

— Братовчеде! Знаеш ли какво държа тук? — изкрещя той и протегна сноп пергаменти.

Боррик отвърна, че не знае. Гласът на Родрик се сниши, но съвсем малко.

— Послание от Ябон! Онзи дърт глупак Брукал е допуснал цурански чуждоземци да нападнат и унищожат един от неговите гарнизони. Виж това! — почти изрева той и хвърли пергаментите към Боррик. Кълган ги събра и ги подаде на херцога. — Както и да е — каза кралят, вече с почти спокоен тон. — Ще ти кажа какво гласят те. Тези нашественици са нападнали в Свободните градове, близо до Валинор. Нападнали са в лесовете на елфите. Щурмували са Камен връх. Щурмували са Крудий.

— Какви са новините от Крудий? — бързо попита Боррик.

Кралят престана да крачи, погледна го и за миг на Пъг му се стори, че съзира в погледа му лудост. Затвори за миг очи, после отново ги отвори и Пъг видя, че кралят се е съвзел. Поклати леко глава и докосна с ръка слепоочието си.

— От Брукал разполагам само с вести от втора ръка. Когато тези доклади са тръгнали — преди месец и половина — срещу Крудий е имало само една атака. Синът ти Луам докладва, че победата е пълна, изтласкал е чуждоземците дълбоко в горите.

Калдрик пристъпи напред.

— Всички донесения съобщават за едно и също. Тежковъоръжени пехотинци са щурмували през нощта, преди още снеговете да са се разтопили, за да завземат гарнизоните с изненада. Малко ни е известно, освен че един от гарнизоните на Ламът близо до Камен връх е опустошен. Всички останали атаки, изглежда, са отблъснати. — Той изгледа Боррик многозначително. — Липсват сведения, че цураните използват конница.

— Тогава вероятно Тъли е прав, че не познават конете — каза Боррик.

На краля, изглежда, му се зави свят, защото се олюля и седна на трона си. Отново притисна с длан слепоочието си и продължи:

— Какви са тези приказки за коне? Кралството ми е нападнато. Тези същества смеят да нападат войниците ми!

Боррик погледна краля и попита:

— Какво ще поиска ваше величество да направя?

Гласът на краля се извиси.

— Да направиш? Исках да изчакам верния ми херцог на Батира да дойде, преди да взема каквото и да било решение. Но сега трябва да действам.

Той замълча, лицето му придоби лисичи вид и черните му очи заблестяха под светлината на фенерите.

— Смятах да дам армиите на Запада на Брукал, но този глупак не може да защити дори собствените си гарнизони.

Боррик понечи да възрази в полза на Брукал, но Арута, който познаваше добре бащиния си нрав, го стисна за ръката и херцогът замълча.

Кралят каза:

— Боррик, трябва да оставиш Крудий на сина си. Той е достатъчно способен, струва ми се. Досега е осигурил единствената ни победа. — Очите му зашариха истерично и той се изкикоти. Разтърси за миг глава и гласът му стана по-уравновесен. — О, богове, тези болки! Струва ми се, че главата ми ще се пръсне. — Затвори очи за миг. — Боррик, оставяш Крудий на Луам и Арута; давам ти знамето на армиите на Запада; замини за Ябон. Брукал е жестоко притиснат, защото по-голямата част от армията на пришълците нанася ударите си към Ламът и Зюн. Когато стигнеш там, поискай каквото имаш нужда. Тези нашественици трябва да бъдат отблъснати от земите ни.

Лицето на краля пребледня и на челото му изби пот.

— Часът е твърде ранен за тръгване, но изпратих заповед до пристанището да ти приготвят кораб. Трябва да заминеш веднага. Тръгвай.

Херцогът се поклони и се обърна към вратата. Калдрик каза:

— Ще придружа Негово величество в покоите му. Ще ви изпратя до пристанището, щом сте готови.

Докато свитата на херцога напускаше залата, старият канцлер помогна на краля да стане от трона. Всички се затичаха към стаите си, където завариха слугите вече да стягат багажа им. Пъг се заозърта възбудено. Най-после щеше да се върне у дома.

 

 

Стояха на кея и си взимаха сбогом с Калдрик. Пъг и Мийчъм чакаха отстрани.

— Е, момко — каза високият волник. — Доста време ще мине, докато се видим пак.

Пъг вдигна очи към покритото с белези лице на мъжа, който го беше намерил в бурята, сякаш толкова отдавна.

— Защо? Ти не се ли прибираш у дома?

Мийчъм поклати глава.

— Принцът ще се отправи с кораб от Крондор през Тъмните проливи, за да се присъедини към брат си, но херцогът ще потегли за Илит, а оттам — към лагера на Брукал някъде около Ламът. Накъдето отиде Боррик, натам ще замине и Кълган. А накъдето тръгне господарят ми, натам заминавам и аз. А ти?

Пъг усети, че стомахът му се стяга на възел. Волникът казваше истината. Свързан беше с Кълган, а не с народа на Крудий, макар да знаеше, че ако помоли, ще му разрешат да се върне у дома с принца. И той се примири с поредния знак, че детството му свършва.

— Където тръгне Кълган, натам и аз.

Мийчъм го потупа по рамото и каза:

— Е, поне ще мога да те науча да използваш този проклет меч, дето го размахваш като дворна метла.

Тази перспектива не го зарадва особено и Пъг се усмихна вяло. Скоро се качиха на кораба и поеха към Саладор — първата стъпка в дългото пътуване на запад.