Реймънд Фийст
Магьосник (11)

Глава 9
Мак Мордайн Кадал

Джуджетата стояха на стража.

Пъг и останалите от Крудий седяха около топлия огън и лакомо поглъщаха храната, предложена им от събратята на Долган. До огнището къкреше котле с яхния. Горещите, изпечени в жарта питки с хрупкава дебела кора, под която се виждаше тъмната, обилно подсладена с мед среда, бързо бяха излапани. Пушената риба, измъкната от дисагите на товарните животни на джуджетата, беше добре дошла промяна след еднообразното конско през последните няколко дни.

Пъг вдигна очи от мястото си до Томас, който лакомо довършваше третата си порция хляб и яхния, и загледа джуджетата, разшетали се енергично из пещерата. Повечето бяха излезли навън, тъй като бяха по-навикнали на студа от човеците. Две се грижеха за ранения войник, който, оказа се, щеше да оживее, докато други двама дребосъци поднасяха топла храна на хората на херцога, а трети пълнеше купи с ейл от голям мях.

Дребосъците бяха четиридесет. До вожда им седяха двамата му сина — Вейлин, по-големият, и Удел. И двамата удивително приличаха на баща си, въпреки че Удел изглеждаше по-тъмен, тъй като косата му бе по-скоро черна, отколкото рижа. И двамата изглеждаха кротки в сравнение с баща си, който жестикулираше енергично с лула в едната си ръка и купа с ейл в другата, докато говореше с херцога.

Оказа се, че джуджетата са излезли на нещо като патрул по краищата на леса, въпреки че Пъг остана с впечатлението, че един патрул толкова далече от селата им е нещо необичайно. Бяха се натъкнали на следите на таласъмите, нападнали хората малко преди да ги настигнат — иначе нямало да забележат групата на херцога, тъй като нощната буря беше скрила човешките следи.

— Помня ви, лорд Боррик — каза Долган и отпи от ейла си, — макар че бяхте почти бебе, когато за последен път гостувах в Крудий. Пирувах с баща ви. Добра трапеза предложи.

— Ако ни гостувате отново в Крудий, Долган, надявам се, че и моята трапеза ще ви задоволи не по-малко.

Поговориха за целта на херцога и повечето време Долган слушаше мълчаливо, потънал в размисъл. Изведнъж той погледна загасналата си лула, въздъхна примирено и я остави настрана, но видя, че Кълган извади своята и започна да изпуска прилични валма дим.

— Дали ще се намери у вас малко табак за още една лулица, чародеецо? — Изрече го с дълбоко и басово боботене, каквото докарваха джуджетата, щом заговореха на кралската реч.

Кълган извади кесията си с табак и я подаде на джуджето.

— За щастие — каза Кълган, — лулата и кесията са двете неща, които кътам със себе си, каквото и да ме сполети. Мога да преживея загубата на другите си вещи — въпреки че ми е мъчно за двете изгубени книги, — но да понеса каквото и да е премеждие без утехата на лулата е немислимо.

— Тъй де — съгласи се джуджето, докато разпалваше своята. — Виж, тука сте много прав. Освен есенния ейл и близостта на любимата ми жена, или някоя хубава битка, разбира се — нищо не може да замени лулата, ако държиш да изпиташ истинско удоволствие. — Той дръпна продължително и издуха голям облак дим, за да подчертае мисълта си. Набръчканото му лице посърна унило и вождът промълви: — А сега по същество за вестите, които ни носите. Това, което разправяте, е странно, но обяснява някои от загадките, с които си блъскаме главите от известно време.

— Какви загадки? — попита Боррик.

Долган посочи с лулата към входа на пещерата.

— Както вече ви казахме, напоследък се налага да обикаляме наоколо. Това е новост, защото в последните години в земите по границите на нашите мини и ферми не е имало неприятности. — Той се усмихна. — Понякога по някоя шайка особено дръзки разбойници или моредел, Тъмното братство, както вие ги наричате, или някое особено тъпо племе таласъми ни обезпокоява за малко. Но повечето време тук си е мирно и кротко.

— Но напоследък взе да става напечено — продължи джуджето. — Преди около месец или малко повече започнахме да забелязваме следи на моредел и таласъми от селищата им северно от нас. Изпратихме няколко момци да разузнаят. Те завариха цели села изоставени, както на таласъми, така и на моредел. Някои бяха ограбени, но други си стояха запуснати, без никакви следи от бедствие. Не е нужно да обяснявам, че разбягването на тези нещастни същества от родните им краища ни създаде големи грижи. Нашите села са по по-високите морави и плата, така че не смеят да ни нападат, но по пътя си налитат на стадата ни в по-ниските клисури. Затуй сега изпращаме патрули по склоновете на планината. Сега, след като падна и зимата, сме загрижени за най-ниските морави и трябва да сме много бдителни. Най-вероятно, вашите вестоносци не са стигнали до селата ни поради големия брой моредел и таласъми, бягащи през планините надолу в лесовете. Сега поне имаме някаква представа какво причинява това преселение.

Херцогът кимна:

— Цураните.

Долган се замисли за миг, а Арута каза:

— Тогава са дошли тук със сила.

Боррик изгледа сина си въпросително, а Долган се изкиска и каза:

— Умен момък си имате, лорд Боррик. — Кимна замислено и добави: — Тъй, принце. Тука са дошли те, и със сила. Колкото и гнусни твари да са, моредел ги бива в бойния занаят. — Той отново замълча, после потупа чашката на лулата си и каза: — Ние, народът на джуджетата, не се славим като най-добрите воини на Запада току-тъй, но честта ни не стига, да се опрем на все повече безпокоящите ни съседи. За да се спре толкова голяма напираща напаст, ще ни трябва голяма сила от мъже, добре въоръжени и осигурени с провизии.

Кълган вметна:

— Бих дал всичко, за да разбера как са стигнали до тези планини.

— А аз по-скоро бих искал да разбера колко са на брой — каза херцогът.

Долган напълни отново лулата си и след като я запали, се загледа умислено в пламъците на огъня. Вейлин и Удел си закимаха и Вейлин каза:

— Лорд Боррик, трябва да са около пет хиляди.

Преди сепнатият херцог да успее да отвърне, Долган се измъкна от унеса си, избоботи люта ругатня и каза:

— Поне десет хиляди. — Извърна се, изгледа херцога, чието изражение явно показваше, че не разбира думите му, и добави: — Търсили сме какво ли не обяснение за това преселване, освен нашествие. Чума, вътрешни войни между ордите, напаст по посевите им и глад. Но за нашественическа армия от чуждоземци не бяхме и помисляли. Вижте сега. Според броя на опразнените селища предполагаме, че няколко хиляди таласъми и моредел са се спуснали към Зеленото лоно. Някои от тези селца представляват шепа колиби, които само двете ми момчета тука могат да завземат без чужда помощ. Но други са защитени с укрепления и с по сто, двеста воини, пазещи палисадата. Помели са дузина такива за малко повече от месец. Колцина мъже според вас са нужни, за да извършат такова дело, лорд Боррик?

За пръв път, откакто се помнеше, Пъг долови страх, изписан на лицето на херцога. Боррик се наведе напред, опря ръка на коляното си и заговори:

— Имаме хиляда и петстотин мъже в Крудий, като се смятат и онези в гарнизоните по границата. Мога да призова още по осемстотин или хиляда от гарнизоните в Каре и Тулан, макар че ако го направя, ще ги оголя съвсем. Наборът от селата и градчетата не наброява повече от хиляда и повечето от тях ще са стари ветерани от обсадата на Каре или млади момчета без опит.

Арута, който изглеждаше също толкова мрачен, колкото баща си, каза:

— Четири хиляди и петстотин извън пределите, с едната третина несигурна, срещу армия от десет хиляди.

Удел погледна баща си, после лорд Боррик.

— Татко ми не се хвали всуе е уменията ни, нито с тези на моредел, ваша светлост. Дали са пет, или десет хиляди, трябва да са силни и много опитни воини, за да прогонят враговете на нашата кръв толкова бързо.

— Тъй че според мен — каза Долган, — най-добре ще е да известите по-големия си син и васалните си барони, като им кажете да останат в безопасност зад стените на вашите замъци, а вие да побързате за Крондор. Ще са нужни всичките войски на Запада, за да удържат тези новодошли в земите ни през пролетта.

— Наистина ли е толкова зле? — изведнъж изтърси Томас. — После сведе очи смутен, че е прекъснал разговора. — Моля да ме извините, милорд.

Боррик махна с ръка.

— Възможно е да втъкаваме многото нишки на страха си в по-голямо пано, отколкото е в действителност, но добрият войн се готви за най-лошото, Томас. Долган е прав. Трябва да включа и помощта на принца. — Херцогът погледна Долган. — Но за да призова армиите на Запада на оръжие, трябва да стигна до Кондор.

— Южният проход е затворен, а собствениците на вашите човешки кораби са твърде разумни, за да се осмелят да тръгнат през Тъмните протоци зиме — отвърна Долган. — Но има и друг път, въпреки че е труден. В тези планини има мини — древни тунели под Сивите кули. Голяма част от тях са прокопани от моя народ, в търсене на желязо и злато. Някои са естествени, възникнали при появата на планините. А други са се намирали тук още когато народът ми за пръв път е дошъл по тези планини, прокопани от боговете само знаят кого. Има една мина, която преминава изцяло под планините и излиза от другата страна на веригата, само на един ден преход от пътя за Бордон. Ще отнеме два дни, за да се премине, но може да е опасно.

Братята джуджета погледнаха баща си и Вейлин възкликна:

— Татко, Мак Мордайн Кадал?

Долган кимна.

— Тъй де. Изоставената мина на дядо ми и на неговия баща. — Обърна се към херцога. — Прокопали сме много мили тунели под планината и някои се свързват с древните проходи, за които ви споменах. Съществуват мрачни и странни сказания за Мак Мордайн Кадал, защото тя се свързва с тези стари проходи. Много джуджета са дръзвали да навлязат дълбоко в старите мини в търсене на легендарни съкровища и повечето са се завръщали. Но и много не са се върнали. Държи ли по пътеката, едно джудже никога не може да изгуби пътя си назад, така че не са се загубили при търсенето. Нещо трябва да ги е нападнало. Казвам ви всичко това, за да сме наясно, но ако се придържаме по проходите, изкопани от моите прадеди, рискът не би трябвало да е голям.

— „Ние“ ли, приятелю? — попита херцогът.

Долган се ухили.

— Ако просто ви покажа пътя и ви оставя, ще се изгубите безнадеждно след по-малко от час. Не, не държа да ходя чак до Риланон, за да обяснявам на вашия крал как съм успял да загубя един от най-добрите му херцози. Ще ви преведа драговолно, лорд Боррик… е, срещу малка цена. — Той намигна на Пъг и Томас и довърши. — Да речем, кесия с табак и един хубав пир в Крудий.

Настроението на херцога се пооправи и той отвърна с усмивка:

— Готово. Прибавете и нашите благодарности, Долган.

Джуджето се обърна към синовете си.

— Удел, ти взимаш половината чета и едно от мулетата, както и болните и ранените от хората на херцога, които не могат да продължат. Върнете ги до замъка на Крудий. Има един рог мастило и паче перо с къс пергамент някъде из багажа. Намери го за негова светлост, за да прати указанията на хората си. Вейлин, ти връщаш нашите събратя в Калдара, после ще разгласиш вестта из селата, преди да са връхлетели зимните виелици. Дойде ли пролетта, дребосъците на Сивите кули се вдигаме на война.

Долган погледна Боррик.

— Никой досега не е завладявал планинските ни села, откакто се помни народът на джуджетата. И много ще се разлютим, ако някой се опита. Джуджетата ще се сражават на страната на Кралството, ваша светлост. Вие отдавна сте наши приятели, търгувате честно и ни помагате, когато ви помолим. А ние никога не сме бягали от битки, щом ни призоват.

— А Камен връх? — подхвърли Арута.

Долган се изсмя.

— Благодаря на негово височество, че ме подсети. Старият Хартрън и клановете му много ще се ядосат, ако стане някоя добра битка и не са поканени. Ще пратя бегачи и до Камен връх.

Пъг и Томас погледаха как херцогът пише депешите си до Луам и Фанън, но след това пълните им стомаси ги приспаха, въпреки дългия сън преди. Джуджетата им заеха дебели наметала, с които двете момчета застлаха купа борови клонки и си нагласиха удобни постели. От време на време Пъг се събуждаше от дълбокия сън и чуваше тихите гласове на събеседниците край топлия огън. Неведнъж чу името „Мак Мордайн Кадал“.

 

 

Долган водеше групата на херцога по скалистите склонове на Сивите кули. Бяха тръгнали още призори, като синовете на дребничкия вожд поеха всеки в своята посока с хората си. Долган крачеше пред херцога и сина му, следваха ги пухтящият Кълган и момчетата. Петима крудийски гвардейци, които все още имаха сили да продължат, крачеха най-отзад под командата на сержант Гардан, повели две мулета. Пъг, който крачеше зад запъхтения магьосник, му подхвърли:

— Кълган, поискай почивка. Всички сме изморени.

— Не, момчето ми, ще се справим — отвърна магът. — Влезем ли в мините, ще продължим по-бавно, а скоро ще стигнем.

Томас изгледа набитата фигура на Долган, който крачеше в челото на групата. Късите му крака стъпваха с уверена и отривиста походка.

— Този никога ли не се уморява?

Кълган поклати глава.

— Народът на джуджетата се слави с издръжливостта си. В битката за цитаделата на Каре, когато замъкът бил почти завзет от Тъмното братство, джуджетата от Камен връх и Сиви кули пристигнали в марш на помощ на обсадените. Вестоносец им донесъл за неизбежното падане на замъка и джуджетата тичали непрекъснато цял ден, през нощта и половината на следващия ден, за да нападнат Братството откъм тила, без ни най-малко да отслабят способността си да водят бой. Братството било съкрушено и никога повече не могло да се събере под ръководството на един водач. — Той млъкна задъхан. — В оценката на Долган за помощта от страна на джуджетата нямаше и капка самохвалство, защото те несъмнено са най-добрите воини на Запада. Макар да са по-малобройни от хората, само планинските хадати могат донякъде да се сравняват с тях в битки по планините.

Пъг и Томас започнаха да гледат с уважение крачещия бодро напред дребосък. Въпреки отривистата скорост, снощната храна и сутрешната закуска бяха възстановили кипящата енергия на момчетата и не им се налагаше да полагат голямо усилие, за да не изостанат.

Стигнаха до обраслия с храсталаци вход на рудника. Войниците разчистиха пътя и откриха широк нисък тунел. Долган се обърна към малобройната група.

— Може да ви се наложи да се поснишите по малко тук-там, но джуджетата рудничари са превеждали оттук много мулета. Би трябвало да е достатъчно широко.

Пъг се усмихна. Джуджетата се бяха оказали по-високи, отколкото си ги беше представял от приказките, със среден ръст около четири до пет стъпки. Освен че бяха късокраки и с широки рамене, почти не се отличаваха от хората. Щеше да е тесничко за херцога и Гардан, но самият Пъг беше само с няколко пръста по-висок от джуджето, така че нямаше да му е трудно.

Херцогът нареди да запалят факли и когато групата бе готова, Долган ги поведе навътре в мината. Щом навлязоха в мрачния тунел, джуджето каза:

— Стойте нащрек, защото само боговете знаят какво обитава в тези тунели. Не би трябвало да си имаме неприятности, но трябва да сме предпазливи.

Пъг тръгна напред и след като мракът го обгърна, погледна през рамо. Видя силуета на Гардан, очертан на смътната светлина откъм входа. За миг си помисли за Карлайн и Роланд, после се зачуди как ли изглежда тя сега, оказала се така изведнъж толкова далече от него, и колко безразличен е той самият към домогванията на съперника си. Поклати глава и погледът му отново се насочи към тъмния тунел отпред.

 

 

Тунелите бяха влажни. От време на време подминаваха някое разклонение наляво или надясно. Пъг надничаше във всяко от тях, но мракът ги поглъщаше бързо. Факлите хвърляха треперливи сенки по стените, които сякаш се уширяваха и стесняваха, таванът също или се спускаше, или се издигаше. На няколко места се наложи да придърпат главите на мулетата надолу, но в по-голямата част на прехода пространството беше достатъчно.

Пъг чу мърморенето на крачещия пред него Томас:

— Не бих тръгнал сам на разходка тук; загубих всякакво чувство за посока. — Пъг не му отвърна нищо, тъй като мините и на него му действаха доста потискащо.

След известно време се озоваха в просторна кухина, от която излизаха няколко тунела. Колоната спря и Долган се разпореди да поставят стражи. Закрепиха факли в скалите и напоиха мулетата. Пъг и Томас поеха първата смяна на пост и на Пъг поне стотина пъти му се стори, че вижда някакви движещи се силуети извън светлината на огъня. Скоро бойците ги смениха и момчетата приседнаха при останалите да хапнат. Получиха късове сушено месо и сухари. Томас попита Долган:

— Що за място е това?

Джуджето дръпна от лулата си.

— Зев на славата е това, момко. Когато моят народ е копал тъдява, сме оформили много такива места. Когато на едно място се слеят големи жили желязо, злато и сребро, а и други метали, много тунели се събират на едно място. И щом металите се извлекат, се оформят тези кухини. Тук наоколо се намират и естествени, не по-малки от тази, но видът им е различен. В тях има големи каменни колони, израстващи от пода, и други, които висят от тавана. Ще видите една такава по пътя.

Томас погледна нагоре.

— Колко е високо?

Долган вдигна глава.

— Не мога да ти кажа точно. Може би стотина стъпки, а може да е два или три пъти повече. Тези планини все още са богати на метали, но когато дядото на дядо ми е започнал за пръв път да копае тук, металът е бил в невъобразимо количество. Стотици тунели пресичат тези планини, с много равнища над и под това място. През онзи тунел ей там — той посочи едно отверстие на равнището на пода на „зева на славата“ — прекосява друг тунел, който се свързва с още един, и след това с друг. Тръгнеш ли по него, ще стигнеш до Мак Бронин Алрот, друга изоставена мина. Отвъд нея може да се продължи до Мак Овин Дър, където неколцина от моите юнаци ще те спипат и ще те разпитват надълго и широко как си успял да проникнеш в златната им мина. — Той се засмя. — Макар да се съмнявам, че ще можеш да намериш пътя, освен ако не си роден джудже.

И изпуфка с лулата си. Междувременно сменените постови дойдоха да се нахранят. Долган каза:

— Е, май е време да тръгваме.

Томас се изненада.

— Няма ли да пренощуваме тук?

— Слънцето все още е високо в небето, момко. Имаме още половин ден преди сън.

— Но аз помислих, че…

— Знам. Тук долу не е трудно да загубиш усет за времето, освен ако не му знаеш цаката.

Събраха багажа и поеха отново. След дълго вървене навлязоха във виещи се наляво и надясно проходи, които като че ли се спускаха надолу. Долган обясни, че входът откъм източната страна на планинската верига е с неколкостотин стъпки по-ниско, отколкото от западната, и че през по-голямата част от пътя ще се придвижват надолу.

По-късно преминаха през втори „зев на славата“, по-малка кухина от предишната, но също толкова впечатляваща с броя на излизащите от нея тунели. Долган избра един от тях, без да се колебае, и ги поведе.

Скоро започнаха да чуват шум на вода някъде отпред. Долган им каза през рамо:

— Ще видите гледка, каквато никой жив човек досега не е виждал, а и повечето джуджета също.

Докато вървяха, шумът на стичащата се вода се усили. Навлязоха в нова пещера, този път естествена и няколко пъти по-голяма от първата. Тунелът, през който бяха преминали, завърши с каменна тераса, широка двадесет стъпки и преминаваща по дясната страна на пещерата. Всички занадничаха през ръба на терасата, но не можаха да видят нищо освен простиращия се долу безпределен мрак.

Издатината заобиколи една кривина в стената и след като я подминаха, ги посрещна гледка, която ги накара да ахнат от възхита. От другата страна на пещерата над огромни каменни издутини се стичаше могъщ водопад. От цели триста стъпки височина над тяхното ниво, той се изливаше в кухината, биейки каменната фасада на отсрещната стена, и чезнеше в мрака долу. Водопадът изпълваше пространството на пещерата с ек, от който бе невъзможно да се чуе плясъкът му на дъното, и човек не можеше да прецени цялата му височина. През водната каскада танцуваха ярки, разноцветни светлини, изпълнени с вътрешно сияние. Петънца червено, златно, зелено, синьо и жълто играеха весело сред бялата пяна, стичаща се по стената, ярко проблясваха там, където водата удряше стената, и рисуваха приказна картина сред околната чернота.

Долган извика, за да надмогне рева на водопада:

— Преди векове реката Вин-Ула се стичала от Сивите кули до Горчиво море. Но силен земетръс отворил процеп под руслото и сега тя пада в огромно подземно езеро долу. И като тече през скалите, извлича минералите, които й придават тези сияйни цветове.

Постояха известно време безмълвни, възхитени от гледката на водопада Мак Мордайн Кадал.

После херцогът даде знак да продължат и поеха отново. Продължиха все напред и напред, все по-надълбоко в мините, през безбройни тунели и проходи. След известно време Гардан попита момчетата как са. Отвърнаха му, че са добре, макар и уморени.

Стигнаха нова пещера и Долган обяви, че е време за нощувка. Запалиха още факли и херцогът каза:

— Надявам се главните да ни стигнат за целия път. Бързо горят.

— Дай ми един-двама души и ще съберем малко стари греди за огън — каза Долган. — Наоколо има разхвърляни много, стига да знаеш как да ги намериш, без таванът да се срути над главата ти.

Гардан и още двама мъже последваха джуджето през един от страничните тунели, докато останалите разтовариха мулетата и ги вързаха. Напоиха ги с вода от меховете и им дадоха по малко от зърното, което носеха за времето, докато ще са без паша. Боррик приседна до Кълган.

— През последните няколко часа имах лоши предчувствия. Дали си въобразявам, или нещо в това място вещае зло?

Кълган кимна.

— И аз изпитах нещо подобно, но идва и отминава. Не намирам име, с което да го нарека.

Арута приклекна до тях и взе да драска безцелно по прашния под с камата си.

— Това място може да накара всекиго да се стряска и да подскача от страх. Навярно всички изпитваме едно и също: страх, че сме се озовали там, където човешки крак не е стъпвал и където не е за хора.

— Дано да е само това — каза херцогът. — Това място никак не е добро за битка… Нито за бягство. — Момчетата стояха на пост, но чуваха разговора, както и останалите мъже, тъй като никой друг в пещерата не говореше и звукът се разнасяше добре. Пъг прошепна:

— И аз ще се радвам най-после да излезем от тези мини.

Томас се ухили заядливо на светлината на факлата.

— От тъмното ли ни е страх, момченце?

— Не повече от тебе. Но поне си го признавам — изсумтя Пъг. — Да не мислиш, че ако се загубиш, ще намериш изход?

Томас престана да се хили. Разговорът се прекъсна с връщането на Долган и останалите. Носеха парчета счупени греди, използвани в стари времена за укрепване на проходите. Бързо напалиха огън и скоро кухината се освети ярко от пламъците, лумнали от пращящото старо и изсъхнало дърво.

Освободиха момчетата от поста и те се нахраниха. След като привършиха с яденето, си постлаха наметалата. Твърдият прашен под беше неудобен, но Пъг беше много изморен и сънят скоро го покори.

 

 

Теглеха мулетата все по-навътре в мините. Копитата на животните чаткаха по камъка и звукът отекваше из мрачните тунели. Продължиха така целия ден, като спряха само на кратък отдих, колкото да хапнат по обед. Сега приближаваха пещерата, където според Долган щяха да изкарат втората нощ. Пъг изпита странно усещане — като смътен спомен за леден полъх. Беше го докоснало на няколко пъти през последния час и го тревожеше. Всеки път се беше извръщал да погледне назад. Този път Гардан му каза:

— И аз го усещам, момче. Сякаш нещо се промъква към нас.

Влязоха в нов зев на славата и Долган се закова на място, с вдигнати нагоре ръце. Всички замряха и притихнаха, докато джуджето се вслушваше в нещо. Пъг и Томас също напрегнаха слух, но не доловиха никакви звуци. Най-сетне джуджето каза:

— За момент ми се стори, че чух… Но не, мисля, че не е. Ще нощуваме тук.

Бяха донесли запас греди и стъкмиха огъня с тях. Когато Пъг и Томас се освободиха от поста, завариха край огъня притихнала група, която слушаше Долган.

— Тази част на Мак Мордайн Кадал е най-близо до по-дълбоките древни тунели — говореше той. — В следващата пещера, в която ще стигнем, има няколко, които отвеждат направо към старите мини. Преминем ли нея, ще излезем бързо на повърхността. Би трябвало да сме извън мините утре по обед.

Боррик се огледа.

— Това място може да подхожда на вашия нрав, приятелю, но аз ще се радвам да го оставя зад гърба си.

Долган се разсмя с гръмък сърдечен смях, който отекна от стените на пещерата.

— Не че мястото подхожда на нрава ми, лорд Боррик, по-скоро нравът ми подхожда на мястото. Мога с лекота да бродя из планинските недра, а народът ми винаги е бил рудничарски. Но ако ще говорим за избор, бих предпочел да прекарвам времето си по високите пасища на Калдара и да паса стадото си или да седя със събратята си, да пием ейл и да пеем балади.

— Много ли време прекарвате в пеене на балади? — попита Пъг.

Долган го изгледа с дружелюбна усмивка и очите му заблестяха на светлината на пламъците.

— Много. Щото зимите тук в планините са дълги и тежки. Приберем ли стадата в зимните заслони, не остава много работа, тъй че пеем песните си, пием си есенния ейл и чакаме да дойде пролетта. Хубав живот е.

Пъг кимна.

— Бих искал някой ден да видя селото ви, Долган.

Долган изпуфтя с вечно запалената си лула.

— Може и да стане някой ден, момко.

След малко легнаха и Пъг се унесе в сън. Но посред нощ, когато огънят вече беше изтлял, се събуди, жегнат от смразяващото чувство, което го беше измъчвало по-рано. Седна в постелята си, плувнал в студена пот, и се огледа. Успя да види двамата войници, бдящи на пост недалече от факлите. Около него се виждаха очертанията на спящите тела. За миг чувството се усили, сякаш насам идеше нещо ужасно, и той тъкмо се канеше да разбуди Томас, когато нещото отшумя, оставяйки го изтощен и изцеден. Той легна отново и скоро се унесе в дълбок сън.

 

 

Събуди се премръзнал и вкочанен. Войниците приготвяха мулетата — скоро щяха да потеглят. Пъг сръга Томас и той замърмори сърдито, че го будят.

— Тъкмо си бях вкъщи, в кухнята, и мама приготвяше голяма тава с наденички и царевични питки с мед — промълви той сънено.

Пъг му подхвърли сухар.

— Това трябва да ни стигне до Бордон. Там ще се наядем.

Събраха оскъдните си провизии, натовариха ги на мулетата и потеглиха. Докато крачеха, Пъг отново започна да изпитва вледеняващото усещане от предната нощ. На няколко пъти го споходи — и изчезна. Минаха часове, докато стигнат до последната голяма пещера. Тук Долган ги спря и се огледа в сумрака. Пъг отново го чу да казва:

— За миг ми се стори, че чух…

Изведнъж космите по врата на Пъг настръхнаха и чувството на смразяващ ужас го прониза по-силно от всякога.

— Долган, лорд Боррик! — извика той. — Става нещо ужасно!

Долган стоеше като вцепенен и се вслушваше. Някъде отдолу, от друг тунел, отекна едва доловим стон.

— И аз усещам нещо! — изрева Кълган.

Изведнъж звукът се повтори, този път по-близо — вледеняващ стон, който прокънтя от сводестия таван, без да може да се разбере откъде точно иде.

— О, богове! — изрева джуджето. — Плътеник! Бързо! Застанете в кръг, иначе ще ни се нахвърли и с нас е свършено.

Гардан избута момчетата назад. Войниците повлякоха мулетата към центъра на пещерата, бързо ги вързаха, оформиха кръг около изплашените животни и извадиха оръжията си. Гардан застана пред двете момчета и ги избута да отстъпят до мулетата. И двамата бяха извадили мечовете си, но ги държаха неуверено. Томас усещаше как сърцето му бие силно, а Пъг беше плувнал в студена пот. Ужасът, който го беше обзел, не се усили, след като Долган му даде име, но и не намаля.

Чуха рязко изсъскване от поемане на дъх и извърнаха очи надясно. Пред войника, който беше издал звука, изникна фигура: пристъпващ напред човешки силует, по-черен на фона на околната чернилка, с две блестящи, червени като въглени светлини на мястото на очите.

— Стойте плътно и пазете съседа си! — извика Долган. — Не можете да го убиете, но не обичат допира на студено желязо. Не му давайте да ви докосне, защото ще изтръгне живота от тялото ви. Така се хранят.

Страшилището запристъпва бавно към тях, сякаш съзнаваше, че няма за какво да бърза. Спря се за миг, като че ли за да оцени защитата пред себе си.

После нададе нисък и протяжен стон, сякаш цялата безнадеждна мъка на света бе придобила глас. Изведнъж един от войниците замахна и го посече. От устата на съществото изригна пронизителен стон, когато мечът го порази, и по острието за миг пробяга студен синкав пламък. Съществото се сгърчи назад, а после с внезапна бързина се хвърли срещу войника. Сянка, наподобяваща на ръка, се протегна от тялото му и войникът изкрещя и се смъкна безжизнен на пода.

Мулетата се задърпаха, ужасени от кошмарното създание. Двама от войниците се свлякоха и се затъркаляха по пода. Настана бъркотия. За миг Пъг изгуби плътеника от погледа си, притеснен повече от копитата на мулетата. После се шмугна между животните и успя да се измъкне от суматохата. Чу гласа на Кълган зад себе си и видя магьосника, застанал до принц Арута.

— Всички тук! — извика властно магьосникът. Пъг послушно пристъпи до Кълган. Отекна писъкът на друг войник. След миг около тях се разстла облак бял дим, излизащ от тялото на Кълган. — Трябва да оставим мулетата — каза магьосникът. — Немрящият няма да пристъпи през дима, но не мога да го задържа за дълго, нито да стигна далече. Трябва да се измъкнем веднага!

Долган посочи един тунел в отсрещния край на пещерата и викна:

— Натам трябва да тръгнем. — Придържайки се плътно един до друг, всички тръгнаха към тунела, последвани от ужасен рев. Двете паднали мулета и сразените войници останаха зад тях. Факлите примигваха като в кошмар, черната фигура на чудовището се приближаваше към групата. Щом стигна до пушека, то се сгърчи и започна да обикаля около белия кръг — не можеше или не желаеше да пристъпи през белезникавия дим.

Пъг погледна зад съществото и стомахът му се сви на топка.

Отзад, ярко откроен от светлината на факлата, която държеше, стоеше Томас. Приятелят му гледаше безпомощно над рамото на плътеника към Пъг и оттеглящата се група.

— Томас! — изхлипа Пъг.

Групата се спря за миг и Долган каза:

— Не можем да го спасим. Ще загинем всички. Трябва да вървим напред. — Нечия силна ръка стисна рамото на Пъг, когато той понечи да се върне, за да помогне на приятеля си. Той се обърна и видя, че го държи Гардан.

— Трябва да го оставим, Пъг — каза той. Абаносовото му лице беше мрачно. — Томас е войник. Той разбира. — Безпомощен, Пъг се остави да го издърпат. Видя как плътеникът ги последва още малко, след което спря и се обърна към Томас.

Дали подсетен от виковете на Пъг, или от някое свое зло сетиво, немрящият запристъпва крадешком към Томас. Момчето за миг се поколеба, след което се обърна и се затича към друг тунел. Плътеникът изстена и се понесе след него. Пъг видя как светлината от факлата в ръката на Томас се скри в тунела, примигна и се стопи в непрогледния мрак.

 

 

Томас видя сгърченото от мъка лице на Пъг, видя и как Гардан го отвежда. Когато мулетата се отскубнаха, той се бе измъкнал настрани и сега се оказа разделен от останалите. Огледа се дали не може някак да заобиколи плътеника, но съществото бе твърде близо до прохода, към който се бяха втурнали спътниците му. И докато те навлизаха в тунела, съществото се извърна към него и започна да го приближава. Той се поколеба за миг и после побягна към друг тунел.

Сенки и светли петна заиграха лудешки по стените. Момчето тичаше по прохода и стъпките му отекваха в сумрака. Лявата му ръка стискаше здраво горящата главня, а дясната се беше вкопчила в дръжката на меча. Погледна назад и видя двата блестящи червени въглена — очите, които го преследваха, но все още не го настигаха. С мрачна решимост той си помисли: „Ако ме догони, ще хване най-бързия бегач в цял Крудий“. Затича по-бързо. Разбираше, че ако се обърне и посрещне чудовището, със сигурност ще загине. Овладя първоначалния си страх и умът му се изпълни с хладна яснота, с тънката разсъдливост на плячка, съзнаваща, че е безполезно да се съпротивлява. Цялата му енергия се съсредоточи в бягството. Беше решил да се измъкне от съществото на всяка цена.

Шмугна се в един от страничните тунели и затича по него — обърна се само за миг, за да разбере дали съществото го следва. Блестящите червени очи се появиха на входа на тунела. Разстоянието между двамата като че ли се бе увеличило. Мисълта, че много други може би са загинали от ръката на чудовището, защото са били твърде изплашени, за да побягнат, прониза съзнанието му. Силата на плътеника беше тъкмо във вкочаняващия ужас, който предизвикваше.

Нов тунел и нов завой. Немрящият продължаваше да го следва. Отпред изникна огромна кухина и Томас осъзна, че се е озовал в същата пещера, в която чудовището ги бе нападнало. Беше обикалял в кръг и се бе върнал през друг тунел. Тичешком заобиколи труповете на мулетата и на двамата войници. Спря се, колкото да грабне нова факла, тъй като неговата вече беше почти изгоряла, и я запали от старата.

Озърна се, видя, че немрящата твар се приближава, и отново затича. За миг в гърдите му пробяга надежда, че ще може да настигне спътниците си. Долган бе споменал, че от тази пещера пътят до повърхността е направо. Хукна към тунела, през който според него бяха излезли спътниците му, въпреки че беше объркан и не можеше да е сигурен.

Плътеникът нададе яростен вой, че плячката му се измъква, и го последва. Ужасът на Томас му вдъхна нови сили и той затича още по-бързо. Никога не беше тичал толкова бързо, но пък и никога не бе имал такава причина.

Сякаш след цяла вечност тичане забеляза, че минава покрай многобройни странични тунели. Усети, че надеждата му умира, защото това явно не беше пътят, за който бе споменало джуджето. Избра един от тях наслуки, свърна в него и се озова сред други пресичащи се тунели. Прекоси още няколко и се озова в истински лабиринт от проходи. Свърна отново покрай една стена, разделяща два тунела, и спря за кратко, за да си поеме дъх. Вслуша се и чу само туптенето на сърцето си. Не беше сигурен къде се намира съществото.

Изведнъж някъде в тунелите смътно отекна яростен вой — и заглъхна. Томас се смъкна на пода, останал без сили. Чу се нов крясък, още по-слабо, и Томас се увери, че страшилището е загубило следите му и е тръгнало в друга посока.

Облекчението за малко да го накара да се разсмее истерично. Но той бързо осъзна положението, в което бе изпаднал. Изправи гръб и започна да пресмята трескаво. Ако можеше да намери пътя до мъртвите животни, щеше поне да има храна и вода. Но веднага си даде сметка, че няма никаква представа накъде е пещерата. Изруга се наум, че не беше броил завоите в реда, по който ги беше взимал, и се помъчи да си спомни схемата, която беше следвал. Спомни си, че беше завивал предимно надясно, така че ако тръгнеше назад предимно наляво, можеше да успее да намери един от многобройните тунели, отвеждащи до зева на славата. Огледа се предпазливо на първия завой и тръгна през лабиринта от проходи.

 

 

Сякаш след безкрайно време, Томас спря и започна да се озърта. Намираше се във втората голяма кухина, откакто бе избягал от страшилището. Също като в първата, тук нямаше никакви мулета и човешки тела… ще рече, нямаше ги и водата и храната, на които се беше надявал. Момъкът отвори кесийката си и загриза последния сухар, който си бе скътал по пътя. Трохите пооблекчиха глада му.

След като привърши, тръгна отново, мъчейки се да отгатне накъде е изходът. Разбираше, че му остава малко време, докато факелът изгасне, но се отказа просто да седи и да чака в мрака да го споходи безименната смърт.

Малко по-късно чу плясък на вода. Забърза се нататък, подтикнат от жаждата, и влезе в просторна пещера — най-голямата от всички, в които бе влизал досега, доколкото можеше да прецени. Някъде отдалече се чуваше смътното бучене на водопада на Мак Мордайн Кадал, но в каква посока — не можа да прецени. Някъде нависоко в тъмното се намираше и пътеката, по която бяха минали преди два дни. Томас усети, че сърцето му изстива. Беше се спуснал по-надълбоко в земните недра, отколкото си мислеше.

Тунелът се ушири до нещо като площадка и свърши на брега на огромно езеро, чиито води пляскаха непрестанно в стените на кухината, изпълвайки я с приглушен ек. Той коленичи и отпи. Водата му се стори странна на вкус, но беше чиста и прясна.

Отпусна се, облегна гръб на скалата и се огледа. Площадката беше от отъпкана пръст и пясък и изглеждаше по-скоро оформена от някого, отколкото естествена. Томас допусна, че джуджетата може би са използвали лодки, за да прекосяват подземното езеро, но можеше само да се чуди какво ли има на отсрещния бряг. После го порази мисълта, че може би някой друг, а не джуджетата е използвал лодки, и отново изпита страх.

Вляво от себе си забеляза купчина дърва, струпани до стената на пещерата. Приближи се до тях, измъкна няколко и си запали малък огън. Дърветата се оказаха главно парчета счупени греди, използвани за крепеж на проходите, но сред тях имаше изсъхнал клонак и съчки. Сигурно бяха довлечени отгоре, от падащата вода. Под купчината се намериха и някакви тънки жилави треви. Зачуден как са могли да поникнат тук, без слънчева светлина, момъкът все пак се зарадва, защото след като ги отряза с меча си, можа да си стъкми няколко груби факли, като уви полусухата трева около пет-шест клона. Стегна ги на вързоп с колана на меча си, което го принуди да изостави ножницата. Поне щеше да си има още малко светлина. Това, че още известно време ще може да вижда накъде върви, го поуспокои.

Хвърли още малко дърва в огъня и скоро той се разгоря по-буйно. Изведнъж кухината се освети и Томас ахна. Цялата пещера засия от мигащи светлини — някакъв минерал или кристал улавяше светлината и я отразяваше многократно. Всичко се превърна в бляскава, примигваща дъга от многобройни цветове, сипещи се по стените и тавана и придаващи на пещерата приказен вид.

Изпълнен с възхита, Томас попиваше гледката с очи, съзнавайки, че никога няма да може да опише с думи това, което вижда. Порази го мисълта, че сигурно е единственото човешко същество, станало свидетел на тази неописуема красота.

Трудно му беше да откъсне поглед от невероятната гледка, но се принуди. Възползва се от допълнителното осветление, за да проучи мястото, където се намираше. Отдясно нямаше нищо, но вляво забеляза друг тунел, излизащ на другия край на пясъчната ивица.

Взе факлите и тръгна по площадката. Покритите сякаш със скъпоценни камъни стени и таван продължаваха да проблясват в многоцветно сияние. Той отново застана безмълвен и се загледа в красотата. После сиянието бавно заглъхна и пещерата отново потъна в мрак — остана само пламъчето на факлата му и червенината на бавно изтляващите въглени на огнището.

Наложи се да се разкрачи широко, за да се добере до другия тунел, но успя, без да изтърве меча или вързопа с факлите, или да си намокри ботушите. Обърна гръб на пещерата и продължи напред.

Вървя като че ли в продължение на часове. Факлата започна да догаря. Той запали една от новите — гореше добре. Все още беше изплашен, но и доволен, че бе оцелял след това премеждие, и беше сигурен, че мечемайстор Фанън ще одобри действията му.

Стигна до едно кръстовище и се натъкна на костите на някакво същество, намерило тук смъртта си незнайно от какво. Забеляза и следите на друго, дребно същество, отвеждащи настрани, но бяха почти заличени от времето. Без да може да измисли нещо по-добро, освен те да му подскажат изход, Томас ги проследи, но скоро те изчезнаха.

Нямаше по какво да прецени колко време е минало, но реши, че трябва вече да е нощ. Из тези проходи беше загубил всякаква представа за време и се чувстваше безнадеждно изгубен. Потискайки с усилие надигащата се в гърдите му паника, той продължи напред. Постара се да мисли за приятни неща — за дома, за бъдещето. Щеше да намери изход и щеше да стане герой в предстоящата война. И най-скъпият блян от всички — щеше да отиде в Елвандар и да види отново красивата повелителка на елфите.

Тунелът го поведе надолу. Тази зона изглеждаше по-различна от досегашните пещери и проходи, сякаш бе оформена не като другите. Ако Долган бе тук, щеше да му каже дали е така и кой го е направил.

Озова се в нова пещера и се огледа. Някои от тунелите, свършващи в пещерата, бяха високи едва колкото човек да може да мине през тях, без да се навежда. Други бяха достатъчно широки, за да премине през тях голям отряд воини, по десет души рамо до рамо наведнъж. Обзе го надежда, че може би джуджетата са изкопали по-малките и ще може да излезе на повърхността, ако поеме по някой от тях.

Огледа се и забеляза нещо като издатина, на която можеше да отпочине, на един отскок разстояние над пода. Приближи се до нея и метна меча и вързопа с факлите. После подхвърли леко и горящата факла, така че да не загасне, и се изкатери горе. На четири стъпки над издатината в стената имаше малка дупка с диаметър около три стъпки. Томас надникна в нея и видя, че тя веднага се разширява до размери колкото да стои човек прав и продължава нататък в тъмнота.

Доволен, че нищо не му се нахвърли от дупката и че нищо отдолу не би могло да го стигне, Томас се загърна с наметалото си, подви ръка под главата си и загаси факлата. Беше изплашен, но изтощението от дългия ден бързо го унесе в сън. Спеше неспокойно, стряскан от сънища, в които свирепо сияещи червени очи го гонеха по безкрайни коридори и ужасът го стискаше за гърлото. Тичаше, докато не стигнеше до едно обрасло в зеленина място, където можеше да отдъхне под погледа на красива жена с червено-златиста коса и светлосини очи.

Събуди се, сепнат от безименен зов. Нямаше представа колко дълго е спал, но почувства тялото си отпочинало и отново готово за бяг, ако се наложи. Опипа в тъмното за факлата, извади кремъка и огнивото от кесийката си и раздуха искрите, докато пламне огън. Огледа се и установи, че всичко в пещерата си е както преди. Чуваше се само смътното ехо от собствените му движения.

Осъзна, че има шанс да оцелее само ако продължи да върви, докато намери изход нагоре. Изправи се и тъкмо се канеше да се смъкне от площадката, когато чу слаб звук откъм дупката.

Надникна през нея, но не можа да види нищо. Слабият звук се чу отново и Томас се напрегна, за да разпознае от какво е. Заприлича му на шум от стъпки, но не беше сигурен. Едва не извика, но се въздържа, защото нямаше никакви гаранции, че са приятелите му, върнали се да го спасят. Въображението му предложи много други възможности, коя от коя по-неприятни.

Помисли за миг и реши. Каквото и да беше съществото, вдигащо този шум, то можеше да го изведе от мините, дори само да му предложеше дири, които да следва. След като не можа да измисли нищо по-добро, той се провря през малката дупка и тръгна по новия тунел.