Реймънд Фийст
Сребротрън (8)

Глава 5
Унищожение

Арута огледа изпитателно стария крадец. Човекът, изпратен от Праведника, беше изчакал търпеливо, докато принцът прочете писмото. Сега очите на принца се бяха приковали в него.

— Знаеш ли какво пише тук?

— С подробности — не. Онзи, който ми го даде, беше изричен. — Старият крадец, когото възрастта бе лишила от обичайната му пъргавина, потри лениво плешивото си теме. — Каза ми да ви предам, че момчето лесно ще ви заведе на посоченото място, ваше височество. Каза ми също да ви предам, че за момчето е известено и Шегаджиите смятат случая за приключен.

Мъжът хвърли поглед към Джими и му намигна. Джими, който стоеше встрани, въздъхна дълбоко, облекчен от чутото. Намигването му подсказа, че макар да не можеше никога вече да се върне при Шегаджиите, улиците на града са свободни за него и че старецът, Алвърни Бързака, все още му е приятел. Арута каза:

— Предай на господаря си, че съм доволен от бързия отговор. Предай му също, че още тази нощ ще приключим с този въпрос. Той ще разбере.

Арута махна с ръка на един от стражите да изведе Алвърни от залата и се обърна към Гардан.

— Подбери отряд от най-верни хора. Новаци в службата да няма. Да им се предаде устно всички да се съберат при задната порта преди изгрев-слънце. По един и по двама да бъдат разпратени из града, по различни маршрути, и да си отварят очите на четири да не ги следят. Да обикалят и да вечерят, все едно че са извън дежурство, но само да се правят, че пият. В полунощ всички да се съберат в „Пъстрия папагал“.

Гардан отдаде чест и напусна.

След като остана насаме с момчето, принцът каза:

— Сигурно си мислиш, че съм се отнесъл жестоко с теб.

Джими се изненада.

— Не, ваше височество. Стори ми се малко странно, нищо повече. Все пак дължа ви живота си.

— Боях се, че ще негодуваш, че сме те отделили от единствените ти близки хора. — Джими сви рамене. — А колкото до това, че ми дължиш живота си… — Принцът се усмихна. — Мисля, че сме квит, скуайър Джеймс, защото ако не бе реагирал бързо онази нощ, щях да съм по-къс с една глава.

И двамата се засмяха. Момчето попита:

— След като сме квит, защо ми дадохте титла?

Арута си спомни за обещанието си към Праведника.

— Приеми го като средство да те държа под око. Свободен си да влизаш и излизаш от двореца, след като си изпълнил задълженията на скуайър, но ако разбера, че от килера липсва някоя златна чаша, лично ще те хвана за ухото и ще те завлека в тъмницата. — Джими отново се разсмя, но тонът на Арута стана по-сериозен. — Така и не разбрах обаче какво си търсил на покрива на тепавичаря, за да се счепкаш с убиеца преди няколко нощи, и защо реши да дойдеш първо при мен с новината за Козодоите, вместо да докладваш, както си бил задължен.

Лицето на Джими стана сериозно като на възрастен. Той погледна Арута в очите и каза:

— Онази нощ, когато избягахте от Крондор с принцесата, щеше да ме спипа цял отряд конници от хората на Черния Ги. Вие ми хвърлихте меча си, без да сте сигурен, че ще успеете да се измъкнете на свобода. А докато се криехме, ме учихте на фехтовка. И винаги сте били откровен с мен, както с всеки друг. — Джими помълча. — Вие се държахте с мен като с приятел. Аз… не съм имал много приятели, ваше височество.

Арута кимна разбиращо.

— Аз също броя малцина за истински приятели — близките ми, магьосниците Пъг и Кълган, отец Тъли и Гардан. — Усмихна се иронично. — Лаури също се показа нещо повече от обикновен придворен и мисля, че и от него ще излезе добър приятел. Мога да отида чак дотам, че да нарека и пирата Амос Траск мой верен приятел. Е, след като такъв като Амос може да бъде приятел на принца на Крондор, защо не и Джими Ръчицата?

Джими се ухили и очите му малко се овлажниха.

— Наистина, защо не? — Преглътна от вълнение и хитрата маска отново се върна на лицето му. — А какво стана с Амос Траск?

Арута се отпусна в стола си.

— Последния път, когато го видях, крадеше кралския кораб. — Джими хлъцна. — Оттогава нямам вести за него. Какво ли не бих дал, за да е до мен тази нощ, главорезът му с главорез.

Джими се намръщи.

— Никак не ми се ще да повдигам въпроса, но ако пак се натъкнем на едно от онези проклети неща, които не щат да умират?

— Натан смята, че едва ли е възможно. Според него се е получило само защото жрицата го е призовала да се върне от смъртта. Освен това не мога да чакам благоволението на храмовете, за да започна да действам. Само оня жрец на смъртта, Джулиан, досега ми е предложил помощ.

— А вече видяхме колко могат да ни помогнат слугите на Лимс-Крагма — добави сухо Джими. — Да се надяваме, че отец Натан знае какво говори.

Арута стана.

— Хайде да отдъхнем, колкото време ни остава, че тази нощ ни чака тежка работа.

 

 

През нощта групи войници, предрешени като наемници, скитосваха из улиците на Крондор и се разминаваха, без да издават с нищо, че се познават, а някъде към три след полунощ в „Пъстрия папагал“ се събраха над сто души.

Джими влезе, придружен от двама мъже, наглед прости горяни, а всъщност бойци от елитната разузнавателна рота на Арута, Кралските следотърсачи. Старшият съгледвач отдаде чест.

— Този младок има очи като на котарак, ваше височество. На три пъти насам забеляза, че следят нашите хора по пътя насам.

Арута ги изгледа въпросително и Джими обясни:

— Двама от тях бяха просяци, които познавам, и не беше трудно да ги подлъжем и да се измъкнем, но третият… Може просто да ни е проследил, за да разбере какво става. Все едно, тръгнахме срещу него в една пряка — кротко, бъдете спокоен — и той просто сви в друга посока. Може и нищо да не е било.

— А може и да е било — отвърна Арута. — Все едно, нищо повече не можем да направим. Дори Козодоите да са разбрали, че подготвяме нещо, няма да знаят какво. Виж тук — каза той на Джими и посочи някаква карта на масата. — Даде ми я кралският архитект. Стара е, но според него описва добре мрежата от канали.

Джими й хвърли бърз поглед.

— Сигурно е било така, но преди доста време. — Той посочи едно петно на картата, после друго. — Тук има срутена стена и макар каналът още да тече, проходът е твърде тесен, за да мине човек. А тук има нов тунел, прокопаха го за една табакчийница, за да изтича по-бързо боклукът. — Джими огледа картата по-внимателно и попита: — Мастило и перо да се намира, или въглен? — Подадоха му въглен и Джими задраска по картата. — Приятелят ни Лукас има в мазето отход към каналите.

Щом го чу, старият ханджия зад тезгяха зяпна.

— Какво? Ти пък откъде знаеш?

Джими се ухили.

— Покривите не са единственият Булевард на крадците. Оттук — той посочи на картата — могат да се придвижат отряди до тези две точки. Изходите от подземието на крепостта на Козодоите са разположени умно. Всеки излиза в тунел, непряко свързан с другите. Вратите са едва на няколко разкрача една от друга, но това са дебели стени от тухла и камък, каналите лъкатушат по няколко мили, докато се стигне от единия до другия. Ще мине цял час, докато намериш изхода от единия до другия. Проблемът е с този, третия канал. Той излиза на една широка площадка, с дузина проходи надолу, които трудно могат да се преградят.

Гардан, който надничаше зад рамото на момчето, каза:

— Което означава съгласувано нападение. Джими, ако си при едната врата и някой мине през другата, може ли да се чуе?

— Мисля, че да — отвърна Джими. — Особено ако оставиш някого горе на стълбището. И особено по това време. Нямате представа колко дребни шумове се чуват изпод улиците, и то през деня, а нощем…

Арута се обърна към двамата следотърсачи.

— Можете ли да намерите тези места на картата. — Двамата кимнаха. — Добре. Всеки от вас ще заведе по една трета от хората до тези два входа. Последната третина тръгва с мен и Гардан. Ще ни води Джими. Ще разположите хората си, но няма да влизате в мазето на тази сграда, освен ако не ви открият първи или не чуете, че нашата част атакува онези, които са вътре. Тогава всички нахлуват бързо. Гардан, хората на улицата трябва да са заели позиции. Нали знаят какво да правят?

— Всеки е получил указания — отвърна Гардан. — При най-малкия намек, че вътре е почнал бой, да не пускат никой да излиза от сградата, освен ако не носи вашия табард или не го познават по външност. Разположил съм тридесет стрелци по покривите от всички страни, за да спрат всеки, който се опита да се измъкне. Един херолд ще затръби тревога и от палата ще тръгнат две роти конници. За пет минути ще стигнат при нас. Всеки по улиците, който не е от нашите, ще бъде стъпкан, това е заповедта.

Арута бързо си облече табард и хвърли по един на Джими и на Лаури. След като всички облякоха черното и пурпура, цветовете на принца, Арута каза:

— Време е.

Следотърсачите поведоха първите две групи към мазето под странноприемницата. След тях и Джими поведе групата на принца. Отведе ги до скрития зад една празна каца таен изход и слязоха по тясното стълбище до канала. Вонята накара неколцина войници да запушат носове и се чуха тихи ругатни, но Гардан набързо възстанови реда. Запалиха няколко фенера. Джими даде знак да се подредят в колона по един и поведе щурмоваците на принца към Търговския квартал.

След половин час вървене покрай каналите, отнасящи бавно мръсотията на града към залива, наближиха широката площадка и Арута нареди да загасят фенерите. Джими тръгна напред и бездънният мрак го погълна. Арута се напрегна да чуе стъпките му, но Джими се движеше съвсем безшумно. За останалите на място войници най-странното тук до каналите беше пълната тишина, нарушавана само от тихия плясък на мудно течащата вода. Всеки войник се бе погрижил да заглуши дрънченето на броня и оръжие, тъй че ако Козодоите бяха оставили пост, да не ги чуе.

След няколко минути Джими се върна и даде знак, че има един на пост при стълбището към сградата. Прошепна на ухото на Арута:

— Никой от хората ви няма да може да го доближи, преди да вдигне тревога. Аз съм единственият, който има шанс. Само елате на бегом като чуете, че е почнала свадата.

Джими измъкна камата от ботуша си и се скри в чернилката. След малко се чу пъшкане и Арута и хората му наскачаха. Принцът пръв се добра до момчето, което се беше счепкало с пазача. Младокът се беше промъкнал зад гърба му, беше скочил и го бе стиснал за гърлото, но беше успял само да го пореже с камата, която се търкаляше на камъните. Мъжът беше посинял от душенето, но се опитваше да блъсне Джими в стената и да го премаже. Арута приключи схватката с едно забиване на рапирата и мъжът се просна безмълвно върху камъните. Джими го пусна и се усмихна изтощено. Арута му прошепна: „Стой тук!“ и даде знак на хората си да го последват.

Зарязал обещанието си пред Волней да остане отзад и Гардан да поведе щурма, Арута безшумно се изкачи по стъпалата. Спря пред една дървена врата, прилепи ухо и се вслуша. Приглушените гласове от другата страна го накараха да вдигне предупредително ръка. Гардан и останалите запристъпваха бавно.

Арута предпазливо бутна вратата, надникна и видя пред себе си голямо, добре осветено мазе. Около три маси седяха десетина въоръжени мъже и оправяха снаряжението и оръжието си. Приличаше повече на казармено помещение, отколкото на мазе. Но най-невероятното според Арута беше, че мазето се намираше под най-луксозния и преуспяващ бардак в града, „Дома на върбите“, често посещаван от богати търговци и дребни благородници. Стана му ясно как Козодоите се добираха до толкова информация за двореца, кой и кога влиза и излиза от него. Мнозина придворни сигурно се хвалеха пред любимките си, че знаят една или друга тайна, за да ги впечатлят. Нищо чудно някой от палата да беше споменал, че Гардан се кани да отиде до източната порта, за да посрещне принца, и така убиецът да бе разбрал откъде ще мине Арута преди няколко нощи.

Изведнъж един силует попадна в полезрението му и принцът затаи дъх. Моредел във воински доспехи се приближи до един от мъжете, който смазваше широкия си меч, и му заговори тихо. Мъжът закима. После Тъмният брат внезапно се извърна към вратата и отвори уста да извика. Арута не се поколеба. Изрева: „Напред!“ и се втурна в помещението.

Закипя битка. Мъжете, които допреди малко седяха небрежно, сграбчиха оръжията си и отвърнаха на атаката. Други нахлуха през вратите, отвеждащи нагоре към бардака или надолу към градските канали. Отгоре се разнесоха викове и крясъци на знатни гости и скъпи курви, изплашени от бягащите по стълбите убийци. Онези, които се опитаха да избягат през подземните проходи, бяха отблъснати бързо от другите щурмуващи отряди на Арута обратно по стълбите към мазето.

Арута се сниши да избегне замаха на моредела, скочи встрани и покрай него нахълтаха войниците и се озоваха между принца и Тъмния брат. Убийците се нахвърлиха срещу бойците на Арута, без изобщо да жалят живота си, и ги принудиха да ги избият. Изключение направи само моределът, който яростно се опитваше да се добере до Арута.

— Хванете го жив! — изрева принцът.

Моределът скоро се оказа единственият жив Козодой в помещението, притиснаха го до стената и го задържаха. Арута пристъпи пред него и тъмният елф прикова пълния си с омраза поглед в очите му. Остави се да го обезоръжат, след като и Арута прибра сабята си. Принцът никога досега не беше виждал жив моредел. Несъмнено бяха сродни с елфите, въпреки че елфите бяха по-светлокоси и светлооки. Както неведнъж бе отбелязвал Мартин, моределите бяха красива раса, макар и с тъмни души. Но когато един от войниците се наведе да опипа ботушите му за оръжие, съществото го изрита с коляно в лицето и скочи към Арута. Принцът едва успя да се сниши и да отбегне протегналите се към него дълги ръце. В следващия миг моределът рухна, пронизан в гърдите от сабята на Лаури, но в последен гърч посегна да се докопа до принца и пръстите му задращиха към крака му. Лаури изрита ръката му и я затисна с пета.

— Погледни ноктите му! Видя ли как лъснаха, когато хвърли оръжието?

Арута вдигна отпуснатата ръка и я огледа.

— Внимавай как я държиш — предупреди го Лаури. Арута забеляза игличките, набити под ноктите на Тъмния брат, всяка с черно петънце на върха. — Стар курвенски номер — поясни Лаури, — макар че трябва да разполагаш с доста злато и с добър приятел знахар, за да се сдобиеш с тях. Ако човек се опита да си иде, без да плати, или има навик да бие момичетата — едно леко одраскване и е свършен.

Арута изгледа трубадура.

— Длъжник съм ти.

— Банат да ни опази дано!

Арута и Гардан се обърнаха и видяха Джими, застанал пред един от убитите — русокос и добре облечен. Хлапакът се взираше невярващо в лицето му.

— Златистия — промълви той тихо.

— Познаваш ли го? — попита Арута.

— Беше Шегаджия — отвърна Джими. — Никога не бих го заподозрял.

— Никой ли не остана жив? — попита Арута ядосано. Беше заповядал да пленят колкото може повече живи.

Гардан, вече изслушал донесенията на хората си, отвърна:

— Ваше височество, в това мазе и стаите отгоре е имало всичко тридесет и пет наемници. Всички или са се сражавали така, че нашите войници не са имали друг избор, освен да ги убият, или са се самоубили. — Чернокожият подаде нещо на Арута. — Всички носеха ето това, ваше височество. — В шепата му лежеше абаносов козодой на златна верижка.

Изведнъж настъпи внезапна тишина. Не че хората престанаха да се движат, но все едно че нещо им се причу и за миг се бяха спрели, за да се вслушат, макар да нямаше никакъв звук. После отекна някакъв странен гробовен тътен и сякаш нечие вселяващо безнадеждност присъствие изпълни подземието, и душата на Арута и на всички останали се изпълни със суеверен ужас. Мраз прониза притихналото мазе. Арута усети как космите по врата му настръхнаха и го изпълни древен, първичен страх. Нещо чуждо, не от този свят беше нахлуло в мазето, някакво невидимо, но осезаемо зло. Един от войниците извика:

— Ваше височество, този май е жив. Мърда! — Прозвуча почти доволно, че може да зарадва принца. После се чу и от друго място: — И този, ваше височество!

Двамата войници се наведоха над сразените убийци.

Всички в подземието зяпнаха в ужас, когато единият труп се размърда, ръката му се изпъна нагоре и стисна коленичилия над него войник за гърлото. Чу се смразяващият пукот на скършено гърло. Другият труп скочи на крака, впи зъби в шията на втория войник и разкъса гърлото му. Арута и всички останали стояха вкочанени и онемели. Първият мъртвец отхвърли убития войник, обърна се, прикова принца с млечнобелите си очи и се усмихна. Като от някакво огромно разстояние от затворената му паст прокънтя глас:

— Отново се срещаме, господарю на Запада. Сега слугите ми ще те хванат, защото досадните ти жреци ги няма. Вдигнете се! Станете, чеда мои! Станете и посейте гибел!

Труповете, осеяли пода, се загърчиха, размърдаха се, а войниците замълвиха молитви към Тит, своя бог покровител. Един от по-схватливите замахна с меча си и отсече главата на надигащия се пред него труп. Обезглавеното тяло започна отново да се изправя, а главата се затъркаля по пода, сипейки тихи проклятия. Телата се занадигаха като ужасни парцалени кукли, теглени от ръцете на обезумял кукловод, с гърчове и спазми.

— Май трябваше все пак да вземем и някой и друг жрец — прегракнало прошепна Джими.

— Пазете принца! — изрева Гардан.

Мъжете наскачаха срещу оживелите трупове и като побеснели касапи започнаха да секат кой където намери. Гъста кръв оплиска всичко, но телата продължаваха да се надигат.

Войниците нагазиха в лепкавата течност, безсилни срещу студените хлъзгави мъртвешки ръце. Корави пръсти късаха войнишките гърла, зъби се забиваха в жива плът, разнесоха се задавени хрипове.

Войниците на принца на Крондор сечаха и мушкаха, из въздуха захвърчаха отсечени крака и ръце, но и посечени, ръцете продължаваха да пляскат по окървавения под като риби на сухо. Арута усети, че нещо го стиска за крака, погледна надолу и видя отрязана мъртвешка длан, впила се в глезена му. Изрита в паника, ръката отхвърча през мазето и се удари в отсрещната стена.

— Излизай и залости вратите! — изрева принцът. Войниците засипаха свирепи ругатни и си запробиваха със сеч и ритници път през локвите кръв и късовете плът. Много от тях, макар и корави ветерани, бяха на ръба на паниката. Макар да бяха изпитали какво ли не, се оказаха неподготвени за това, пред което се бяха озовали. Безмилостно посичаните трупове се надигаха отново и отново, а паднеше ли някой от другарите им, издъхваше на пода.

Арута поведе хората към вратата нагоре — най-близкия до него изход. Джими и Лаури го последваха. Джими пръв стигна до вратата, погледна нагоре по стълбището и изруга — по стълбите към тях се спускаше със залитане мъртвото тяло на красива жена, облечена в прозрачна нощна роба — с голямо кърваво петно на кръста. Оцъклените й побелели очи се впиха в Арута и тя изкрещя от радост. Джими се сниши под тромавия й замах, блъсна я с рамо в корема и извика:

— Пазете се!

Жената се затъркаля надолу, а те се промъкнаха покрай нея.

Арута погледна към мазето. Хората му се изтегляха. Гардан и още няколко войници се измъкваха през отсрещните врати и се мъчеха да ги затворят, а изоставащите им другари падаха в отчаяните си опити да ги достигнат. Подът се бе превърнал в море от лепкава кръв и много от бойците се подхлъзваха, падаха и не можеха да се изправят. Посечените крайници на мъртъвците успяваха някак да се върнат към телата и труповете се надигаха отново. Спомнил си как онова същество в двореца си връщаше силата с времето, Арута извика:

— Залостете вратите!

После затича нагоре след Джими и певеца.

Добраха се до първия етаж на „Дома на върбите“ и ги посрещна гмеж от войници, сражаващи се с други оживели мъртъвци. Конните отряди бяха пристигнали, прочистили бяха околните улици и бяха нахлули в сградата, но и те като другите долу бяха неподготвени да се бият с мъртви противници.

Джими бързо огледа залата, засили се, скочи на една маса, прескочи като акробат един от гвардейците, задушаващ се в мъртвата прегръдка на един от Козодоите, и увисна на една от тежките завеси. Дебелата тъкан удържа за миг тежестта му, после се раздра и се смъкна от високия корниз. Джими бързо я повлече към голямата запалена камина, натика единия й край в огъня и започна да хвърля върху нея всичко, което можеше лесно да пламне. След няколко мига пламъците плъзнаха из цялата зала.

Арута отхвърли един залитащ мъртвец, съдра един от тежките гоблени на стената и го хвърли на Лаури. Певецът се сниши пред скачащия срещу него мъртъв убиец, отскочи встрани и го уви в плата. Бързо превъртя мъртвата твар, срита я отзад и оплетеният в плата труп залитна към Джими, който го бутна в разбушувалите се пламъци. Мъртвецът рухна в огъня и закрещя от ярост.

Жегата в залата започна да става непоносима, давещият пушек също. Лаури се затича към вратата и викна на стрелците с лъкове по покривите на околните сгради:

— Принцът! Принцът излиза!

— Побързайте! — отвърна му нечий вик и една стрела свали надигащото се тяло само на крачка встрани от Лаури.

Арута и Джими изскочиха през огряната от пламъците врата, последвани от няколко задавени от гъстия дим войници. Арута изрева:

— При мен!

Неколцина гвардейци се затичаха към тях през улицата и започнаха да вдигат поразените със стрели трупове и да ги мятат през прозорците в пламъците. Писъците на горящите тела изпълниха нощта.

Един от мъртъвците се олюля на прага. Лявата му страна беше в пламъци, а ръцете му бяха изпънати напред, сякаш искаше да прегърне Арута. Двама от войниците се хвърлиха срещу него и то натикаха в огъня, без да обръщат внимание на изгарянията. Арута се отдръпна от вратата и войниците застанаха в плътен кордон, тласкайки назад телата, мъчещи се да избягат от бушуващия ад.

— Предайте на хората в каналите да не пускат нищо да се измъкне от подземието! — викна принцът.

Скоро сградата се превърна в огнена кула и всичко наоколо се освети като в слънчев ден. Обитателите на околните къщи се изсипаха на улицата, защото огънят застрашаваше да подпали целия квартал. Арута нареди на бойците да носят вода и да обливат фасадите на сградите около „Дома на върбите“.

След около половин час се чу силен трясък, изригнаха гъсти валма пушек, долният етаж поддаде и сградата се срина.

— Свърши се с ония твари в мазето — промълви Лаури.

— Добри мъже останаха долу — отвърна мрачно Арута, сложи ръка на рамото на Джими, който стоеше до тях, и каза:

— Пак се справи добре.

Джими само кимна.

— Бих пийнал нещо по-силничко — изпъшка Лаури. — Богове, дали някога тази воня ще се махне от носа ми!

— Да се връщаме в двореца — каза Арута. — Работата за тази нощ приключи.