Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
bambo (2007)
Корекция
nlr (2007)
Корекция
GeOrg (2007)
Допълнителни корекции
Диан Жон (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том втори)

Сребротрън. Мрак над Сетанон

 

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“, 2000

ISBN 954–585–148–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителни корекции: Диан Жон
  3. — Корекция на слепени параграфи и правописни грешки

Глава 18
Мъст

Джими се сепна и се събуди. Някой минаваше горе на повърхността. Джими беше поспал през деня с останалите, изчаквайки да падне нощта, за да претърсят черното здание. Беше заел позиция точно под процепа.

Потръпна. През целия ден беше сънувал странни сънища, населени с тревожни образи — не чак кошмари, но сънища, изпълнени със странни копнежи и смътни спомени. Все едно че бе наследил нечии чужди сънища, и това друго същество, на което принадлежаха те, не беше човешко. Странни, протяжни спомени за ярост и омраза. Чувстваше се омърсен от тях.

Той тръсна глава да се разбуди и се надигна. Другите още дремеха, освен Бару, който сякаш бе потънал в съзерцание.

Джими се вслуша в звуците отгоре и чу:

— … тук някъде.

— Ако е бил толкова глупав, че да се напъха вътре, тогава вината си е негова — доехтя другият глас; беше със странен акцент. „Тъмен брат“ — помисли си Джими.

— Какво пък, аз няма да тръгна да го търся… след като ни наредиха да стоим настрана — отвърна вторият човешки глас.

— Рейц каза да намерим Джаккон, а го знаеш какъв е. Ако не намерим Джаккон, ушите ще ни отреже.

— Рейц го остави — чу се гласът на моредела. — Мурад е заповядал никой да не стъпва в черното здание. Да не искаш да си навлечеш гнева му и да се разправяш с Черните кръвници?

— Не — отвърна първият човешки глас. — Но ти измисли какво да кажем на Рейц. Не ща да…

Гласовете заглъхнаха. Джими изчака, докато съвсем престанаха да се чуват, и надникна крадешком. Двама мъже и един моредел крачеха към моста, единият мъж ръкомахаше. Спряха в края на моста, сочейки към сградата, и почнаха да обясняват нещо. Говореха на Мурад. На другия край на моста се виждаше цял отряд конници, които изчакаха четиримата да преминат. Джими се спусна долу и разбуди Арута.

— Горе си имаме отряд конници — прошепна момчето. Сниши глас, за да не чуе Бару, и добави: — И приятелят ти с белезите е с тях.

— Колко остава до залез?

— По-малко от час, може би два часа до смрачаване.

Арута кимна и седна да изчака. Джими се промуши до горната кухина и зарови в торбата си за къс сушено месо. Стомахът му отново се беше разбунтувал, след като цял ден го бе оставил празен, и той реши, че ако ще се мре тази нощ, по-добре първо да се наяде.

Времето течеше бавно и Джими усети, че нещо по-силно от обичайното при такава ситуация напрежение е завладяло всички. Мартин и Лаури се бяха умислили и смълчали, а Арута беше изпаднал в униние. Бару мълвеше нещо като в транс, а Роалд беше забил празен поглед в стената пред себе си. Джими се отърси от странната върволица образи на странно облечени същества, улисани в странна шетня, и се съвзе с усилие.

— Ей — промълви той достатъчно настойчиво, за да накара всички; да се сепнат и да се обърнат към него. — Нещо май не сте наред, а?

Очите на Мартин сякаш се проясниха.

— Аз… мислех си за татко.

Арута промълви:

— Заради мястото е. Аз… почти бях изгубил надежда, готов бях да се предам.

— Аз отново се видях в Касапската клисура, само дето армията на Високи замък нямаше да дойде навреме — каза Роалд.

— Аз пък пеех… предсмъртната си песен — каза Бару.

Лаури пристъпи до Джими.

— От мястото е. Аз си мислех, че Карлайн си е намерила друг, докато ме няма. — Погледна Джими. — А ти?

Джими сви рамене.

— И с мене станаха някакви дивотии, но си рекох, че е от възрастта или нещо такова. Накара ме да си мисля за странни хора, облечени в шантави дрехи. Не знам. Ядоса ме нещо.

— Според елфите моределите идват тук, за да сънуват сънища за власт — каза Мартин.

— Всеки случай изглеждахте като мъртъвци, излезли от гробовете си. — Джими се промъкна до цепнатината. — Тъмно е. Ще взема да изляза да поогледам и ако всичко е наред, можем да тръгваме.

— Мисля, че е по-добре да излезем двамата — каза Арута.

— Не — отсече малкият крадец. — Моите уважения, но щом ще си рискувам живота в нещо, в което съм експерт, оставете ме да си го свърша сам. Ще трябва някой да пропълзи вътре в онова нещо, а, не искам да се влачите зад мен.

— Много е опасно — рече Арута.

— Не отричам — отвърна Джими. — Бас държа, че в оня олтар на Господаря на дракона трябва да си адски ловък, обаче ако е останало малко ум в главата ви, ще ме оставите да отида сам. Иначе ще загинете преди да мога да ви кажа: „Не стъпвайте тук, ваше височество“, така че по-добре изобщо да не влизаме. По-добре да се бяхте оставили Козодоите да ви изпият кръвчицата, а и аз щях да си прекарам много по-приятно нощите в Крондор.

— Прав е — каза Мартин.

— Никак не ми харесва, но наистина си прав — въздъхна Арута и докато момчето тръгваше, добави: — Казвал ли съм ти, че понякога ми напомняш за пирата Амос Траск?

Въпреки непрогледния мрак усетиха как Джими се ухили.

 

 

Джими се измъкна от процепа и бързо затича към сградата. Стигна до стената, зави и се озова пред вратата. Постоя известно време неподвижно, премисляйки как да подходи към задачата. Отново огледа вратата, после бързо се закатери по стената до нея, впивайки босите си крака в издатините на зида. И отново надникна в преддверието през прозореца. Забеляза разтворените врати и черния мрак зад тях. Инак помещението беше съвсем празно. Джими погледна нагоре към плоския таван. Какво ли го чакаше вътре да му вземе животеца? Че имаше някакъв капан вътре — в това беше толкова сигурен, колкото че уличният помияр има бълхи. И като е така, що за капан беше и как можеше да го избегне? Отново усети онзи натрапчив сърбеж в главата си за нещо странно в това място.

Смъкна се на земята и вдиша дълбоко. Пресегна се и махна резето на вратата. Дръпна я и скочи настрани, вляво, така че отварящата се врата да го прикрие за миг. Нищо не се случи.

Джими надникна вътре предпазливо, оставяйки сетивата си сами да доловят нещо нередно, някакви особености, пропуски в подредбата на нещата вътре, някакъв намек за капан. Нищо. Облегна се на вратата. Ами ако капанът беше магически? Нямаше никаква защита срещу заклинание, нещо, което убива, да речем, или неморедели, или всеки, който е облечен в зелено, или кой знае какво. Протегна ръката си през прага, готов всеки миг да я дръпне. Нищо не се случи.

Джими седна. После легна по очи. От ниския ъгъл всичко изглеждаше по-различно и той се надяваше, че така ще може да забележи нещо. Докато се надигаше, наистина забеляза нещо. Подът беше от мраморни плочи с еднакви размери и повърхност, с тънки фуги между тях. Той постави леко едното си стъпало върху плочата зад вратата и бавно започна да прехвърля тежестта си на него, опипвайки непрекъснато с пръсти и пета за най-малкото помръдване. Нищо.

Влезе и заобиколи покрай стената към отсрещните врати. Проверяваше всяка от каменните плочи, преди да стъпи на нея, и най-после реши, че уловката не е в тях. Огледа грижливо стените и тавана за най-малкия признак, който да му подскаже къде е скрита клопката. Нищо. А познатото чувство отново го облада: тук имаше нещо гнило.

Джими въздъхна, застана пред водещите към вътрешността на сградата врати и пристъпи.

Джими беше виждал много противни типове в предишния си занаят, а този Джаккон напълно отговаряше на описанието. Момчето легна по очи и обърна трупа. Щом тежестта на мъртвеца падна на следващата плоча пред вратата, се чу леко изщракване и нещо се изстреля отгоре. Джими огледа Джаккон и видя тънкото метално жило, забито в гръбнака му. Не го пипна. Нямаше нужда. И без това се сети, че е намазано с бързодействаща отрова. Другото интересно нещо по тялото на противния тип беше една красиво гравирана кама с дръжка с рубини. Джими я измъкна от колана на мъртвеца и я напъха под ризата си.

После коленичи. Беше преминал през дълъг пуст коридор без врати надолу към подземния етаж на сградата. Намираше се на по-малко от стотина разтега от пещерите, където чакаха Арута и останалите. Беше се натъкнал на трупа при единствената врата, която видя. Каменната плоча точно зад вратата беше съвсем лекичко хлътнала.

Стана и пристъпи през вратата, диагонално към плочата до тази пред прага. Капанът беше толкова явен, че просто крещеше да го види човек, но този глупак, в нетърпението си да се втурне навътре към приказното съкровище, се бе натъкнал точно на него. И си беше платил.

Нещо обаче притесни Джими. Капанът беше твърде очевиден. Като че ли някой очакваше той да се почувства уверен от това, че го е преодолял. Той поклати глава и всякаква склонност да продължи безгрижно нататък го напусна. Професионалният крадец в него се събуди напълно. Крадец, разбиращ много добре, че всяка погрешна стъпка може да се окаже последната в живота му.

Смътната светлина от факела, който си беше взел, не стигаше. Джими огледа пода под Джаккон и забеляза друга хлътнала плоча. Прокара длан по пантата на вратата, но не напипа жица или нещо друго, което да се задейства като спусък. Прекрачи прага, като прескочи камъните непосредствено зад него, мина покрай трупа и продължи навътре.

 

 

Помещението беше кръгло. В средата се издигаше пиедестал. Върху пиедестала стоеше кристална сфера, осветена отгоре от някакъв невидим източник на светлина. А вътре в сферата лежеше една-единствена клонка със сребристозелени листенца, червени плодчета и сребърни трънчета. Джими пристъпи предпазливо. Огледа навсякъде из стаята, без средата с пиедестала. Проучи кръглите стени педя по педя, без да навлиза в светлия кръг около сферата, и не намери нищо, което да напомня спусък на капан. Но нещото в мозъка му продължаваше да го човърка настойчиво, да му крещи, че в това място има нещо гнило. След като беше намерил Джаккон, избегна три различни капана, всеки от които можеше лесно да се забележи от един достатъчно опитен крадец. А точно тук, където трябваше да се намира последният, най-хитрият, нямаше нищичко.

Джими седна на пода и започна да мисли.

 

 

Джими се смъкна по цепнатината и тупна на пода до приятелите си.

— Какво стана? — попита Арута.

— Сградата е голяма. Има много празни стаи, всички подредени така, че да можеш да се движиш само в една посока към центъра на сградата и обратно. Няма нищо — освен някакъв малък олтар в средата. Има няколко капана, но елементарни и могат лесно да се заобиколят. Но във всичко това има нещо гнило. Нещо не е наред. Тази сграда е измама.

— Какво?

— Просто си представете, че искате да ви хванат и се притеснявате, че сте прекалено умен. Няма ли да сложите още една примамка, за да не би умниците, които сте наели да ви хванат, да се окажат твърде тъпи?

— Смяташ, че сградата е капан? — каза Мартин.

— Да. Голям, сложен и много хитър капан. Вижте. Представете си, че сте намерили това тайнствено езеро и довеждате тук цялото си племе, за да си правите някаква магия или да получите сила от мъртвите, или с каквото там се занимават Тъмните братя. И какво? Ами добавяш тази последна примамка, разсъждавайки като човек. Може би Господарите на драконите не строят сгради, но хората го правят, така че построяваш тази сграда, тази голяма сграда, в която няма нищо. После поставяш някъде една клонка от сребротрън, например в един олтар, и зареждаш капана. Някой намира малките „здрасти“, които си разхвърлял тук-там, заобикаля ги, щото се мисли за много, ама много умен, намира сребротръна, дръпва го и…

— И капанът щраква — каза Лаури, възхитен от логиката на момчето.

— И капанът щраква. Не знам как са го направили. Но бас държа, че това е някакъв магически капан. Другите бяха много лесни за намиране, а после, накрая — нищо. Бас държа, че ако пипнеш сферата със сребротръна, дузината врати между теб и външния свят ще се затръшнат, стотина мъртви воини ще скочат от стените, или просто цялата сграда ще се срине отгоре ти.

— Не съм убеден — каза Арута.

— Вижте, там горе имаме една алчна глутница главорези. Повечето от тях не са от най-умните, иначе нямаше да станат разбойници. Щяха да са уважаващи себе си крадци в някой град. Освен че са глупави, те са и алчни. Така че се навиват да дойдат тук да припечелят някоя пара, като спипат принца, и им казват: „Не влизайте в тази сграда“. Значи всеки от тези умници си мисли, че моределите ги лъжат, щото смята, че всички са тъпаци като него. Един от тия умници влиза вътре да потърси голямото имане и стреличката го жилва в гръбнака.

— След като намерих сферата на пиедестала, се върнах по същия път и тогава наистина огледах всичко добре — продължи Джими. — Това място е построено от моределите, и то наскоро. Древно е, колкото аз съм древен. Вдигнато е предимно от дърво, с камък само за облицовка. Влизал съм в стари здания и ще ви кажа — това не е от тях. Не знам как са го вдигнали. Може би с някаква магия, или просто са използвали робски труд. Но не е на повече от няколко месеца.

— Но Галайн каза, че това място е на валхеру — промълви Арута.

— Според мен и той е прав, но и Джими е прав — намеси се Мартин. — Помниш ли какво ми разказа за измъкването на Томас от пещерата на валхеру малко преди войната? — Арута кимна. — Това място прилича много на онова.

— Запалете факел — каза Арута.

Роалд изпълни заповедта му и обиколиха стените на пещерата.

— Някой да забелязва, че подът е прекалено плосък за естествена кухина? — попита Лаури.

— А стените са твърде прави — добави Роалд.

Бару се огледа.

— В бързината така и не го огледахме добре. Не е естествено. Момчето е право. Сградата горе е капан.

— Тази система от пещери е имала над две хиляди години време да се изглади — каза Мартин. — Дъждът се спуска тук всяка година през цепнатината над нас, както и разливите от езерото горе. Влагата е изгладила повечето от онова, което е било изсечено по стените. — Ръката му поглади смътните издатини по камъка. — Но не всичко. — Той им посочи някаква фигура по стените, загубила ясните си очертания от вековете ерозия.

— Затова сънувахме древните сънища за безнадеждност — каза Бару.

— Долу обаче има още няколко тунела, които не сме огледали — подхвърли Джими.

Арута огледа спътниците си.

— Много добре. Ти води, Джими. Да се върнем в онази пещера, с многото тунели, после ще изберем някой от тях и ще видим къде води.

В третия тунел се натъкнаха на стълби, водещи надолу. По него излязоха в широк коридор, много древен, ако се съдеше по отлаганията по пода. Бару го огледа и каза:

— Крак не е стъпвал тук от векове.

Мартин потупа с пета по пода се съгласи:

— Това наистина се е трупало с векове.

Джими ги поведе под сводестия таван: по стените висяха почти разпаднали се от вековната ръжда скоби за факли. В дъното на коридора стигнаха до правилен отвор и Роалд огледа гигантските железни панти, превърнали се вече в буци ръжда, и каза:

— Това, което е минавало през тази врата, не е обичало да чака. Джими мина през отвора и се закова на място.

— Вижте!

Бяха се озовали пред нещо като голяма зала, със смътни следи от някогашно величие. По стените висяха жалки безцветни дрипи, навремето може би били гоблени или знамена. Факлите в ръцете им мятаха треперливи сенки наоколо и те имаха чувството, че древни спомени ще се разбудят всеки миг около тях след правечния си сън. Неща, които някога бяха имали ясна форма и предназначение, сега се въргаляха на жалки отломки из залата. Късове прогнило дърво, извито парче желязо, златно късче — все намеци за онова, което някога е било, без да разкриват заличената от времето истина. Единствената оцеляла вещ в цялата зала беше каменният трон върху подиума, всечен пред дясната стена. Мартин се приближи и леко докосна с пръсти древния камък.

— Някога тук е седял валхеру. Седалище на власт е било това. — Всички сякаш си спомниха отдавна забравен сън и усетиха колко чуждо и нелепо е за тях това място. Хилядолетия бяха отминали, а мощта на Господаря на дракона, обитавал тук, все още присъстваше. Вече нямаше грешка: бяха попаднали в сърцевината на нещо, останало от древната раса. Това бе източникът на сънищата на моределите за мощ и за безмерна власт, едно от местата, източници на сила по криволиците на Тъмната пътека.

— Малко е останало — промълви Роалд. — Но защо? Дали заради плячкаджии? Или Тъмното братство е отнесло всичко?

— Не мисля — каза Мартин. — Според това, което знам от древните сказания, това тук може да е оцеляло още от времената на Войните на хаоса. — Той посочи разрухата наоколо. — Сражавали са се на гърбовете на дракони. Предизвиквали са самите богове, поне според легендите. Малко свидетелства на тези битки са оцелели. Сигурно никога няма да научим истината.

Джими, който обикаляше из огромната зала и надничаше тук-там, се обади:

— Само дето тука нищо не расте.

— Добре де, тогава къде е сребротрънът? — попита с горчивина Арута. — Потърсихме навсякъде.

Всички се умълчаха. После Джими се обади пак:

— Не навсякъде. Търсихме около езерото и… — той махна широко с ръка — и под езерото. Но не сме търсили в езерото.

— В езерото? — възкликна Мартин.

— Калин и Галайн казаха, че растял много близо до езерото. Е, някой случайно да се е сетил да попита елфите дали наскоро не са валели проливни дъждове?

Очите на Мартин се разшириха.

— Ами да! Водното равнище се е вдигнало!

— На някой случайно да му се плува? — попита Джими.

 

 

Джими дръпна крака си от водата.

— Уф, студено е!

Мартин се обърна към Бару.

— Градско момче. Качил се е на седем хиляди стъпки в планините и го изненадва, че езерото е студено.

Бившият ловец нагази във водата бавно, за да не се чуе плясък. След него навлезе Бару. Джими вдиша дълбоко и ги последва, като потръпваше на всяка стъпка. Потопи се до кръста, отвори уста и изохка от болка. Лаури на брега примижа съчувствено. Арута и Роалд пазеха наблизо, да не се вдигне тревога откъм моста. Нощта беше тиха и повечето моредели и хора сигурно бяха заспали.

Джими се гмурна. Също като другите, и той действаше слепешком, опипваше с ръце и стъпала. Изведнъж усети болка — беше се убол на нещо сред покритите с хлъзгав мъх камъни. Изскочи от водата с шумно пръхтене, стресна се, но от моста като че ли някои не беше чул. Гмурна се отново и опипа камъните. Ръката му напипа отново трънливото растение, но този път той не изплува. Убоде се още два пъти, докато хване здраво стеблото, дръпна и то бързо се измъкна. Главата му се показа над водата и той прошепна:

— Май намерих нещо!

И се ухили и вдигна стръка над главата си — и той почти засия под лъчите на малката луна. Сякаш червени боровинки бяха полепили по клонка от розов храст със сребристи тръни. Джими го завъртя доволно и победоносно възкликна:

— Намерих го!

Мартин и Бару също изплуваха и огледаха стръка.

— Стига ли? — попита хадатът.

— Елфите изобщо не ни казаха — отвърна Арута. — Намерете още малко, ако можете, но ще изчакаме само още няколко минути. — После уви грижливо стръкчето в кърпа и го прибра в торбата.

За десетина минути намериха още три стръка. Арута реши, че стигат, и им даде знак, че е време да се връщат в пещерата.

 

 

Щом Арута се изкатери през ръба на каньона, Галайн каза:

— Точно се канех да прибирам въжетата. Дойдохте тъкмо навреме, принц Арута.

— Реших, че ще е по-добре да тръгнем колкото се може по-скоро, вместо да чакаме още един ден.

— Несъмнено е така — съгласи се елфът. — Снощи стана някаква крамола между главатаря на ренегатите и водачите на моределите. Не можах да се приближа достатъчно, за да чуя, но щом тъмните и човеците не се разбират вече, смятам, че спогодбата им скоро ще свърши. Стане ли това, Мурад може да сложи край на чакането и да претърси всичко отново.

— Тогава да побързаме да се измъкнем оттук преди да е съмнало.

Небето вече бе започнало да избледнява. Щастието беше донякъде на тяхна страна, защото на този склон сенките щяха да ги скриват малко по-дълго, отколкото откъм източния. Малко щеше да им помогне, но беше по-добро от нищо.

Джими се закатери последен. Утринната светлина се усилваше. Момчето се уплаши да не го видят на фона на скалите, ако някой на моста се разбуди, забрави за всякаква предпазливост, подхлъзна се и пропадна на няколко стъпки надолу. Остра болка жегна хълбока му и той стисна зъби, за да не извика. Вдиша и отново се извърна с лице към скалата. Сви се, уви въжето под лявата си мишница и здраво го стисна. После бръкна предпазливо в пазвата си и напипа ножа, който беше прибрал от мъртвеца — беше го набутал набързо под ризата си, вместо да го прибере в торбата си и сега стоманеното острие се беше забило поне на два пръста в хълбока му. Превъзмогвайки болката, той прошепна:

— Дръпнете ме.

Едва не изтърва въжето от новото жегване в хълбока, когато мъжете горе задърпаха, приплъзна се през ръба и стисна зъби.

— Какво стана? — попита го принцът.

— Разсеях се — отвърна хлапакът. — Вдигнете ми ризата.

Лаури запретна ризата му и изруга. Мартин кимна мълчаливо на момчето и то му отвърна по същия начин. След това майстор-ловецът дръпна рязко ножа и Джими едва не припадна. Мартин отпра част от наметалото си и го превърза. После махна на Лаури и Роалд да подкрепят момчето и всички поеха надолу.

— Не можеш да не откраднеш нещо, нали? — изсъска Лаури в ухото на Джими.

 

 

Спираха се само колкото да дадат на животните да отдъхнат, за да издържат в бесния бяг из пресечената местност. След това препускане животните едва ли щяха да стават за нещо, но нямаха никакъв избор — Арута нямаше да позволи нищо да забави връщането му, след като вече притежаваше средството за изцеряването на Анита. Допреди ден беше почти напълно отчаян; сега отвътре му кипеше и нямаше да позволи пламъкът на надеждата да изгасне. Яздеха и през нощта.

 

 

Бяха навлезли в дълбокия лес, все още близо до подножията на планината, но вече близо до елфските лесове. Джими беше почти в безсъзнание заради загубата на кръв, умората и болката. Раната му отново се беше отворила през нощта и той не можеше да направи нищо, освен да стиска хълбока си.

Някъде по залез-слънце на втория ден първият кон рухна. Мартин бързо го довърши и каза:

— Аз ще потичам малко.

И тича близо три мили. Макар че изтощените коне се движеха по-бавно от обичайното, това все пак си беше впечатляващ подвиг. Известно време водеше Бару, после Галайн, но вече бяха на предела на силите си. Конете от галоп минаха в тръс. После се завлачиха едва-едва.

Придвижваха се мълчаливо в нощта, отброявайки наум всеки изминат разтег и всяка изтекла минута, която ги приближаваше към спасението, без да забравят, че немият моределски главатар със своите Черни кръвници е по петите им. Малко преди съмване стигнаха един кръстопът и Мартин каза:

— Тук ще им се наложи да се разделят: няма как да са сигурни дали не сме свили към Камен връх.

— Всички да слязат — нареди Арута. Слязоха и принцът каза:

— Мартин, поведи конете малко към Камен връх, а после ги пусни. Ще продължим пеш.

Мартин направи каквото му наредиха, а Бару изостана да заличи следите им. Час по-късно Мартин ги застигна и каза:

— Чух нещо отзад. Май ни настигат.

— Продължаваме към Елвандар — каза Арута. — Но се оглеждайте за подходяща позиция за отбрана.

Около час и половина продължиха така, къде с тичане, къде с препъване, докато не започнаха да чуват зад себе си преследвачите. Страхът им вля нови сили и отново ускориха ход. А после Арута изведнъж спря и посочи една скална издатина, висока почти до гърдите — почти съвършено естествено укрепление — и попита Галайн:

— Колко още остава до помощта?

— Вече сме близо до нашия лес — отвърна елфът. — Около час, най-много два.

Арута бързо му подаде вързопа със сребротръна и рече:

— Вземи Джими. Ние ще се задържим тук, докато се върнете. — Всички разбраха, че дава вързопа, за да не би елфите да не дойдат навреме. Поне Анита щеше да бъде спасена.

Джими седна на скалата и каза:

— Стига глупости. С мен ще стигне два пъти по-бавно. Предпочитам да се бия, отколкото да тичам. — След което седна на скалата и извади камата си.

Арута го погледна. Макар и изтощен, окървавен и съсипан от умората и загубата на кръв, Джими му се ухили. Принцът кимна и елфът хукна. Останалите се снишиха зад скалите, извадиха оръжията си и зачакаха.

Дълго време останаха притаени зад скалите — знаеха, че с всяка изтекла минута шансът им за избавление нараства. Едва ли не с всеки дъх усещаха как избавлението и гибелта бясно препускат към тях. Шансът този път повече от всичко друго щеше да предопредели дали ще се спасят. Ако Калин и воините му бяха до границите на леса и Галайн успееше да ги намери бързо, имаше надежда; ако не — надежда никаква. Тропотът на копитата на преследвачите им се усилваше. Всеки миг се точеше бавно, всяка секунда, след която можеха да ги открият, се тътреше с мъчителна мудност, чакането беше ужасяващо.

szvnr_gorata.png

— Тичай, Галайн, тичай! — прошепна Лаури.

Гората остана смълчана сякаш цяла вечност. А след това, сред облаци прах и с тътен на копита, се появиха конници.

Най-отпред яздеше немият гигант Мурад с дузина Черни кръвници зад него. Зад тях идваха още моредели и хора. Мурад дръпна юздите и даде знак на другите да спрат.

— Сега я загазихме — изпъшка Джими. — Те са поне сто.

— Чак сто не са — каза Роалд. — Най-много тридесет.

— И те стигат — отбеляза Лаури.

— Все пак можем да ги задържим няколко минути — промълви Арута.

Всички знаеха, че е безнадеждно.

И изведнъж Бару се изправи и преди някой да успее да го спре, изрева нещо към моредела на език, който нито Джими, нито принцът или Мартин разбра. Лаури и Роалд само поклатиха глави.

Арута посегна да дръпне планинеца назад, но Лаури го спря и каза:

— Недей. Той предизвиква Мурад на личен двубои. Въпрос на чест.

— Той ще приеме ли?

Роалд сви рамене.

— Те са особена сган. Бил съм се с Тъмни братя. Някои от тях са жалки главорези. Но повечето държат на честта, на ритуала и прочие. Зависи на какви ще попадне. Ако тая сган са блатни воини от тресавищата край Ябон, просто ще му налетят вкупом. Но ако Мурад е повел Тъмни братя от дълбоките лесове, може да не им хареса, ако откаже. Ако иска да им докаже, че го крепят някакви магически сили, не може просто да се откаже и да загуби верността им. Но най-вече зависи как самият Мурад гледа на въпроса за честта.

— Какъвто и да е изходът, Бару ги обърка — отбеляза Мартин.

Арута огледа спрелите моредели. Мурад се взираше безстрастно в Бару.

Бару скочи от скалите и изтича напред да заеме позиция. Изправи се, леко разкрачен и изнесъл сабята си назад, готов за удар. Мурад пришпори коня си срещу него, а Бару замахна с все сила и се извъртя в полукръг. Конят изцвили от болка, олюля се и рухна.

Мурад се претърколи на земята и скочи с меч в ръка — да посрещне удара на Бару. Двамата замахнаха и стомана издрънча в стомана.

Арута се огледа. Дузината Черни кръвници чакаха кротко, макар че колко дълго — принцът не можеше да предположи. След като Мурад беше приел двубой за чест, може би щяха да изчакат, докато спорът се реши. Арута трескаво се надяваше да се окаже така.

— Внимавайте — промълви Мартин. — Веднага щом всичко това свърши, все едно как, ще ни ударят.

— Е, поне малко почивка — каза Джими.

Арута се огледа отново. Още двадесетина моредели излязоха на поляната. Бару можеше само да им спечели време.

Двамата сражаващи се си нанасяха удар след удар. Замах — париране, напор — отбиване, удар — отбягване. Двубоят продължаваше. Хадатът не отстъпваше по ръст на моредела, но тъмният елф беше по-як.

Мартин стисна сабята си.

— Бару се изтощава. Скоро ще свърши.

Но като пъргав танцьор под ритъма на музиката, Бару вкара Мурад в играта си. Сабята му се вдигаше и падаше, мушкаше и се дръпваше… и внезапно Бару замахна странично и посече Мурад в ребрата. Прорезът беше дълбок и закърви жестоко.

— Това си го биваше — промълви Мартин.

— Страхотен удар — измърмори одобрително Роалд.

Но Мурад не се остави изненадващият удар да го довърши, посегна светкавично и сграбчи ръката на Бару, държаща сабята. Двамата се счепкаха и се затъркаляха по хълма към скалите, зад които стоеше Арута с дружината си. Оръжията се изплъзнаха от окървавените им ръце и двамата противници започнаха да се бият с юмруци.

После отново се изправиха. Мурад беше обвил с ръце Бару през кръста и го извиваше назад, за да прекърши гръбнака му. Бару се изви назад и изкрещя от болка, после удари съкрушително с две ръце щръкналите уши на моредела и му спука тъпанчетата.

Мурад нададе болезнен стон, изпусна Бару и стисна с ръце ушите си, замаян за миг от болката. Бару се дръпна назад и го удари с юмрук в лицето — зашеметяващ удар, който размаза носа на Мурад, изби му няколко зъба и разцепи устната му.

Юмрукът на Бару отново се заби в размазаното лице, и отново, и пак. Хадатът вече изглеждаше на ръба да премаже моредела до смърт, но Мурад сграбчи китката на Бару, дръпна го надолу и двамата се затъркаляха по земята.

Мурад се озова върху Бару и всеки от двамата впи ръцете си във врата на другия. Пъшкайки от болка и изтощение, двамата започнаха да се душат.

— Още малко — промълви Мартин.

Мурад стисна с цялата си мощ и лицето му се наля с кръв. Бару също се бореше с последни сили. И двамата не можеха вече да дишат, въпросът беше кой ще свърши пръв. Бару бе затиснат от тежкото туловище на моредела, но Мурад имаше дълбока рана на хълбока, която силно кървеше и с всяка секунда го обезсилваше.

А после Мурад изпъшка и се стовари тежко върху гърдите на Бару. Лесът сякаш стихна. Мурад не помръдваше. Хадатът го избута от себе си и бавно се надигна. Измъкна ножа от колана на моредела и бавно преряза гърлото му. После коленичи, вдиша дълбоко и с видимо презрение към онова, което го чакаше, заби ножа дълбоко в гърдите на Мурад.

— Какво прави? — попита Роалд.

— Не помниш ли какво каза Татар за Черните кръвници? — каза Мартин. — Ще изтръгне сърцето му, за да не възкръсне.

Още моредели и ренегати заприиждаха, вече над петдесет ездачи гледаха как хадатът корми главатаря им. Бару разряза гръдта на моредела, бръкна дълбоко в раната и с рязко движение изтръгна сърцето на Мурад. После вдигна високо ръка да покаже на моределите, че сърцето на главатаря им вече не бие, хвърли го настрана и се изправи. Олюляваше се като пиян.

Залитна с подкосени крака и се затича тромаво към скалите, само на няколко разтега от мястото на двубоя. Един моределски конник пришпори коня си и вдигна сабя да го посече и Джими хвърли камата си. Тя улучи моредела в едното око и той изпищя и се свлече от седлото си. До Бару обаче се приближи друг, замахна и го посече в хълбока. Бару падна по очи.

— Проклет да си! — извика през сълзи Джими. — Той спечели! Можеше да го оставиш да се върне! — Метна втората кама, но другият ездач се сниши. Моределът, ударил Бару, се вкочани и се обърна и Арута и приятелите му видяха, че от гърба му стърчи стрела. Друг от моределите изрева нещо и прибра лъка си. Това предизвика сърдития вик на трети от тях и на един от мъжете.

— Какво стана? — попита Арута.

— Онзи, който уби Бару, е ренегат, безчестник — обясни Роалд. — Онзи на коня, изглежда, споделя мнението на Джими. Хадатът спечели и трябваше да го оставят да се върне и да умре при другарите си. Сега убиецът, друг ренегат и мъжете разбойници се скараха. Можем да спечелим малко време. А може и да се разбягат, след като главатарят им е мъртъв.

Черните кръвници обаче нападнаха.

Мартин се изправи и започна да стреля. Скоростта му беше невероятна и трима от ездачите се сринаха от конете преди да стигнат до скалите.

Стомана задрънча в стомана и битката се разгоря отново. Роалд скочи на ръба на скалата, както Бару преди малко, и мечът му започна да поразява всеки, който влезеше в обсега му. Скоро под скалата лежаха седмина мъртви моредели.

— Не нападат всички — отбеляза Арута.

И наистина, повечето моредели се бяха задържали по местата си, а някои продължаваха да се карат с двама от хората ренегати. Неколцина от Черните кръвници все още бяха на седлата си и без да обръщат внимание на свадата, се престрояваха за нова атака.

Джими издърпа камата на един от падналите точно пред скалите моредели, забеляза нещо и дръпна Мартин за ръкава.

— Виждаш ли онзи с гадното лице, с червената ризница и със златните пръстени?

Мартин го видя — стоеше начело в мъжете конници.

— Да.

— Можеш ли да го убиеш?

— Далечко е. Защо?

— Защото съм сигурен, колкото че в горите живеят елфи, че той е главатарят им. Ако го свалиш, другите най-вероятно ще се разбягат или поне ще се задържат, докато си изберат нов главатар.

Мартин опъна лъка си и стреля. Стрелата изсвистя и порази мъжа в червената броня в гърлото. Той разпери ръце и рухна от седлото.

— Страхотно — каза Джими.

— Точно над бронята — каза Мартин.

— Не беше много честно да стреляш без предупреждение — сухо отбеляза Лаури.

— Можеш да им предадеш извиненията ми — отвърна Мартин. — Забравих, че вие, певците, все карате героите в сагите си да го правят.

— Ако ние сме героите — подхвърли Джими, — бандитите трябваше отдавна да са се разбягали.

Сякаш чули думите му, хората ренегати почнаха да мърморят помежду си, след което обърнаха конете и побягнаха. Един моредел им извика сърдито, а после махна на своите за нова атака срещу групата на Арута. Друг до него се изплю на земята, обърна коня си и даде знак на част от спътниците си също да се оттеглят. Двадесетина моредели препуснаха след мъжете.

— Е, останаха вече само двайсетина, плюс Черните кръвници — каза Арута.

Нападателите слязоха от седлата и се развърнаха да заобиколят позицията на Арута.

— Трябваше да го направят още в началото — обади се Роалд.

— Бавно загряват, но не са съвсем глупави — отбеляза Лаури.

Моределите заприиждаха като вълна и битката изведнъж се разгоря от всички страни. Джими отскочи настрана от замахналия към него меч и оръжието издрънча в камъка. Хлапакът замахна нагоре с камата си и промуши корема на моредела, който го нападаше.

Роалд и Лаури се сражаваха, опрели гръб в гръб, с обкръжилите ги Тъмни братя. Мартин не спираше да стреля, докато не свършиха стрелите му, след което грабна един моределски лък. Стрелбата му беше бърза и точна и още дузина Тъмни братя паднаха пронизани преди той да хвърли лъка и да измъкне сабята си.

Арута се биеше като обезумял и рапирата му нанасяше жестоки рани при всеки замах. Никой моредел не можеше да го доближи и да остане без рана. Но принцът разбираше, че времето им изтича. Защитниците неминуемо щяха да се изтощят и да загинат.

Усещаше как собствените му сили се изцеждат и вече предчувстваше идващата смърт. Нямаше повече място за надежда.

Мартин въртеше сабята и посичаше всеки, който се изправеше пред него. Роалд и Лаури мушкаха и отбиваха, но отстъпваха педя по педя, притискани от многобройните противници.

Един от моределите прескочи каменния бруствер и се озова лице в лице с Джими. Хлапакът реагира без колебание, замахна и преряза ръката на моредела, принуждавайки го да пусне меча си. Тъмният брат измъкна камата от колана си, а Джими замахна отново. Но моределът ловко избегна удара и момчето изгуби равновесие и изтърва ножа. В следващия миг моределът се озова над него и замахна да забие камата си в сърцето му. Джими се дръпна настрани и стоманата издрънча в скалата. Хлапакът сграбчи китката на съществото и задържа оръжието надалече от себе си, но съвсем за малко. Острието започна да се приближава към лицето му…

После изведнъж главата на моредела се отметна назад и Джими видя ножа, прерязал гърлото на тъмния елф. Една ръка, стиснала косата на моредела на тила, го отхвърли настрана и посегна към Джими.

Беше Галайн. Елфът му помогна да се изправи на крака и Джими тръсна глава и се огледа. Откъм дърветата заехтяха ловни рогове и въздухът се изпълни, с дъжд от стрели. Моределите се оттегляха пред връхлитащите елфи.

Мартин и Арута отпуснаха уморено оръжията си. Роалд и Лаури направо се сринаха на земята. Тичащият към тях Калин извика на воините си да продължат преследването.

Арута вдигна глава, по бузите му се стичаха сълзи. После той промълви хрипливо:

— Свърши ли се?

— Свърши се, Арута — отвърна Калин. — Поне засега. Те ще се върнат, но дотогава ще сме в безопасност в леса ни. Освен ако не замислят нахлуване, моределите не биха се осмелили да нарушат границите. Магиите ни там все още са силни.

Един от елфите се наведе над тялото на Бару и викна:

— Той още е жив!

— Хадатите са яко племе — каза Мартин.

Арута избута ръката на Галайн и се изправи сам, макар да се олюляваше.

— Колко има до леса?

— По-малко от миля. Трябва само да минем един поток и сме в нашия лес.

Надеждата бавно започна да се връща в изтощените тела на оцелелите. С ескорта на елфите, моределите едва ли щяха да съберат достатъчно сила да ги надвият, дори да се осмеляха за нова атака. А и след смъртта на Мурад нямаше кой да ги поведе. Поведението на Тъмните братя ясно показваше, че той бе най-важната фигура сред тях. Смъртта му със сигурност щеше да забави плановете на Мурмандамус.

Джими изведнъж се присви и потръпна, изненадан от студа, който изпита, сякаш нещо изведнъж го беше върнало в хладната влажна пещера на Морелайн. Изпита странно познато усещане, че се е изгубил във времето, и веднага се сети къде го беше пронизал същият този мраз — на два пъти преди, в двореца и в подземието на „Дома на върбите“. Усети как космите по врата му настръхнаха и разбра с ужасяваща сигурност, че отново ги е сполетяла зла магия. Скочи от скалата и огледа поляната отпред. Посочи с ръка и викна:

— Да тръгваме веднага! Вижте!

Тялото на един Черен кръвник се размърда.

— Дали да не им извадим сърцата? — рече замислено Мартин.

— Късно е! — извика Лаури. — Те са бронирани. Трябваше да го направим веднага.

Дузина Черни кръвници бавно започнаха да се надигат и да се обръщат към групата на Арута, с оръжия в ръце. После колебливо тръгнаха към принца. Калин ревна команда, двама елфи грабнаха полуживия Бару, и после всички се затичаха.

Мъртвите воини се затътриха след тях с още кървящи рани, но стъпките им започнаха да стават все по-плавни и уверени, сякаш тъмната сила, която ги владееше, все повече укрепваше властта си над тях.

Немрящите закрачиха след тях все по-уверено и бързо. Елфските стрелци се обръщаха и стреляха — без полза. Стрелите им пронизваха мъртвите моредели, събаряха ги, някои падаха на земята, но веднага отново се вдигаха и тръгваха. Кой знае защо, на Джими тази гледка с мъртвите същества, тичащи в слънчевата утрин сред красивия лес, му се стори много по-ужасна от всичко, което беше видял в палата или в подземията на Крондор. Движенията им бяха изненадващо плавни и ръцете им уверено стискаха оръжията.

Елфите, понесли ранените и помагащи на уморените хора, продължиха напред, а на останалите Калин нареди да забавят моределите. Воините извадиха мечове и пресрещнаха немрящите същества. Забавиха ги малко, но не ги спряха.

Елфите се оттегляха в ред. Обръщаха се на групи, влизаха в бой, отстъпваха, пак се счепкваха и отново отстъпваха. Но поради невъзможността да навредят на противниците си само ги забавяха, без да могат да сложат край на заплахата. Задъхани и на ръба на изтощението, елфите отбиваха прииждащия неизтощим прилив. След още няколко минути повлякоха хората през малък поток.

— Влязохме вече в нашите гори — каза Калин. — Спрете.

Елфите извадиха мечовете и зачакаха. Арута, Мартин, Лаури и Роалд също стиснаха оръжията си и зачакаха. Първият моредел нагази във водата с меч в ръка и зашляпа към тях. Стигна до брега, където един от елфите чакаше, готов да го посече, но в мига, в който немрящата твар стъпи на сушата, сякаш усети нещо… зад елфите. Елфът замахна и само го закачи леко, но Черният кръвник се олюля назад и вдигна ръце, сякаш търсеше закрила.

Изведнъж край защитниците напред се понесе ездач, сияйна фигура в бял табард и златна броня. Възседнал бял елфски жребец, един от легендарните вихрогони на Елвандар, Томас връхлетя срещу моредела. Приказният жребец се изправи на задните си крака, Томас скочи от гърба му, мечът му се изви в златна дъга и посече Черния кръвник на две.

Като въплътен огнен бяс се понесе Томас по брега, сеейки гибел над всеки Черен кръвник, прекосил потока. Въпреки тайнствения си произход те бяха безпомощни пред мощта на десницата му, с влятата в нея сила на валхеру. Неколцина успяха да замахнат, но той отбиваше ударите с невероятна ловкост. Златният меч сечеше и черните брони се пукаха като суха кожа. Но никой от немрящите не побягна. Връхлитаха, за да бъдат посечени бързо един по един. От хората само Мартин бе виждал Томас в битка, но сегашното зрелище беше смайващо и за него. Скоро всичко свърши и на брега до потока остана прав само Томас. После се чу тропотът на още коне и откъм леса заприиждаха още приказни вихрогони, яхнати от Татар и други Заклинатели.

— Поздрави, принце на Крондор — извика Татар. Арута вдигна очи и се усмихна немощно.

— Благодаря ви.

Томас прибра меча в ножницата и рече:

— Не можех да тръгна с вас, но щом тези се осмелиха да нарушат границите на леса ни, вече можех да действам. Елвандар е мой. И всеки, който се осмели да стъпи тук неканен, го чака това. — Той се обърна към Калин. — Вдигнете погребална клада. Тези черни демони никога повече няма да възкръснат. — А на останалите каза: — Щом се свърши и това, се връщаме в Елвандар.

 

 

Джими се смъкна без сили на тревата до потока, легна по гръб и скоро заспа.

Следващата нощ пируваха. Кралица Агларана и принц Томас устроиха пиршество в чест на Арута и спътниците му. По едно време Галайн дойде при Мартин и Арута и им каза:

— Бару ще оживее. Знахарят ни твърди, че е най-здравият мъж, когото е виждал.

— Колко време ще му трябва, докато се вдигне на крака? — попита Арута.

— Дълго — отвърна Галайн. — Ще трябва да го задържим при нас. Трябваше да е издъхнал час преди да стигнем тук. Изгубил е много кръв, а някои от раните са тежки. Мурад за малко е щял да му прекърши гръбнака.

— Но иначе ще стане като нов — подхвърли Роалд от другата страна на масата.

— Аз веднъж да се върна при Карлайн, повече никъде не тръгвам — заяви Лаури.

Джими се приближи и седна до принца.

— Такова невъзможно измъкване, а сте толкова замислен. Мислех, че ще се радвате.

Арута се усмихна само с устни.

— Не мога преди Анита да се изцери.

— Кога тръгваме?

— Утре заран. Първо отиваме в Крудий. Елфите ще ни придружат дотам. После взимаме кораб за Крондор. Би трябвало да стигнем навреме за празника на Банапис. Щом Мурмандамус не може да ме открие с магията си, корабът би трябвало да е достатъчно безопасен. Освен ако не предпочиташ да се върнеш на кон по същия път.

— Едва ли — отвърна Джими. — Наоколо може да се въртят още от ония Черни кръвници. По-скоро бих се удавил, отколкото да ги срещам пак.

— Хубаво е, че отново ще видим Крудий — каза Мартин. — Много работа ме чака там. Старият Самюъл сигурно се е сбъркал от грижи по домакинството, макар да съм сигурен, че барон Белами се е справил добре, докато ме нямаше. Но ще имаме доста работа преди да тръгнем.

— Да тръгнем къде? — попита Арута.

— За Крондор, как къде — невинно отвърна Мартин.

Но погледът му се беше отнесъл на север, в съзвучие с мисълта на брат му. Там някъде все още беше Мурмандамус и ги очакваше неизбежно сражение. Спорът не беше решен, това дотук бе само първата схватка. Със смъртта на Мурад силите на Мрака бяха загубили пълководец, бяха изтласкани и се бяха оттеглили в безредие, но не бяха заличени. И щяха да се върнат, ако не утре, то все някой ден.

— Джими, ти се държа умно и храбро, далеч над очакваното от един скуайър — каза Арута. — Каква награда би си пожелал?

Захапал мръвка печен лос, Джими отвърна с пълна уста:

— Ха, каква награда! Все още си нямате херцог на Крондор, нали?