Реймънд Фийст
Сребротрън (13)

Глава 10
Сарт

Обителта изглеждаше запусната. Гледката откъм вътрешния двор само потвърди наблюденията им. Някога манастирът бе замислен като крепост. Около първоначалната кула по-късно беше добавена по-голяма едноетажна сграда, както и още две пристройки, стърчащи зад нея. Не се виждаше обаче жива душа.

— Добре дошли в обителта на Ишап — отекна глас зад тях. Арута посегна към рапирата, но гласът добави:

— Няма от какво да се боите тук.

Докато приятелите му слизаха от конете, принцът огледа посрещача им. Беше възпълен мъж на средна възраст, нисък и с младежка усмивка. Кафявата му коса бе късо подстригана, а лицето — гладко обръснато. Беше облечен в кафяв халат от груба тъкан, стегнат на кръста с прост ремък, на който висеше кесия и някакъв талисман. Не носеше оръжие, но стъпваше с походка на добре обучен боец.

— Аз съм Арута, принцът на Крондор — рече Арута.

Думите му сякаш развеселиха посрещача, въпреки че той не се усмихна.

— Ами тогава добре дошли в обителта на Ишап край Сарт, ваше височество.

— Подигравате ли ми се?

— Ни най-малко, ваше височество. Ние от Ордена на Ишап рядко влизаме в досег с външния свят, а и малцина ни спохождат, да не говорим за кралски особи. Простете неволното ми оскърбление, ако ви е угодно.

Арута се смъкна от коня си и отвърна уморено:

— По-скоро аз следва да ви помоля за прошка, за…

— Брат Доминик. Но моля ви, няма за какво. Обстоятелствата около пристигането ви показват, че бяхте затруднени.

— На вас ли трябва да благодарим за онази тайнствена светлина? — попита Мартин.

Монахът кимна.

— Изглежда, има да поговорим за много неща, брат Доминик — каза Арута.

— Въпросите са много. Ала ще трябва да изчакате за отговорите на повечето от тях благоволението на отец абата, ваше височество. Заповядайте да ви покажа най-напред конюшните.

Арута гореше от нетърпение и не можеше да чака и минута повече.

— Дошъл съм по изключително спешен въпрос. Трябва да говоря с вашия абат. Веднага.

Монахът разпери ръце, показвайки, че това е невъзможно.

— Отец абатът няма да е на разположение през следващите два часа. Отдал се е на размисъл и молитва в параклиса с останалите ни братя, поради което аз съм единственият ви посрещач. Моля, последвайте ме.

Арута беше готов да възнегодува, но Мартин го хвана за рамото да го успокои.

— Отново моля за извинение, отче Доминик. Разбира се, ние сме гости.

Доминик го погледна добродушно, давайки да се разбере, че моментното избухване на принца ни най-малко не го е смутило. Поведе ги към втората от по-малките пристройки зад някогашната цитадела. Оказа се конюшня, чиито единствени обитатели в момента бяха един кон и трътлесто магаре, което изгледа с безразличие новодошлите. Докато даваха зоб на животните си и ги бършеха от потта със стиски слама, Арута разказа накратко за патилата им и след като свърши, попита:

— Но как успяхте да поразите черните ездачи?

— Службата ми е Пазач на портите, ваше височество. Мога да пропущам всекиго в обителта, но никой със зли намерения не може да прекоси дверите й без мое позволение. Веднъж стъпили на земята на това абатство, онези, които искаха да ви вземат живота, станаха подвластни на силата ми. Те рискуваха много, като ви нападнаха толкова близо до манастира. Риск, който се оказа гибелен за начинанието им. Но за по-подробна беседа по това и по други теми трябва да изчакате отец абата.

— Щом всички останали са в параклиса, ще ви е нужна помощ да се отървете от онези тела — каза Мартин. — Имат досадния навик да възкръсват.

— Благодаря ви, много сте мил, но ще се оправя сам. А те ще си останат мъртви. Магията, с която бяха поразени, ги очисти от злото, което властваше над тях. Сега трябва да поотдъхнете.

Излязоха от конюшнята и монахът ги поведе към другата пристройка, напомняща за войнишко общежитие. Гардан промълви:

— Отче, това място има много войнствен вид.

Влязоха в едно дълго помещение с редица нарове и монахът каза:

— В стари времена тази крепост е била домът на един голям разбойник, местен барон. Кралството и Кеш били достатъчно далече от владението му и тук той бил законът — плячкосвал, изнасилвал и грабел без страх от справедливо възмездие. След някое време населението от околните селища се надигнало срещу тиранията му и го свалило. Земите под тези стръмнини били раздадени на селяните за оран и посев, но омразата им към барона била толкова силна, че си останали пусти. Един странстващ монах от нашия орден минал оттук и известил храма ни в столицата на Кеш. Помолили сме да ни се отстъпи това място за обител и потомците на въстаналите срещу барона не възразили. Днес само онези от нас, които служат тук, помнят историята на това място. За жителите на градовете и селцата около Корабния залив това винаги е било абатството на Ишап край Сарт.

— Доколкото разбирам, това някога е било казарма — каза Арута.

— Да, ваше височество. Сега го използваме за лечебница и за подслон на редките ни гости. Разположете се удобно. Ще ви оставя, защото ме чака друга работа, но скоро ще се видите с отец абата.

Доминик излезе. Джими се отпусна с тежка въздишка на един от наровете. Мартин отиде до запалената печица в ъгъла и наля на всички от готовия вече дъхав чай. После вдигна бялата кърпа на лавицата до печката, намери под нея поднос с хляб, сирене и плодове и раздаде закуската. След като похапнаха, Лаури се зае да оглежда лютнята си за повреди след тежкия път и почна да я настройва. Гардан се разположи срещу принца. Арута въздъхна продължително.

— Не издържам. Имам чувството, че тези монаси нищо няма да могат да ни кажат за този сребротрън. — Очите му излъчваха покруса.

— Според Тъли тук знаят много неща — каза Мартин.

Лаури остави лютнята настрана.

— Не знам, но колкото пъти се забъркам с някакво чародейство, жреческо или друго, все си патя.

Джими се обърна към певеца.

— Този Пъг ми се стори доста дружелюбен за магьосник. Искаше ми се повечко да си поговоря с него, ама… — Естествено, премълча събитията, които му бяха попречили. — Нищо особено не забелязах в него, но цураните, изглежда, се отнасят към него с боязън, а и сред дворцовата прислуга се ширят едни приказки…

— Нищо не знаеш ти. То си е цяла сага — отвърна му Лаури и с няколко думи му разказа за плена на Пъг и как се бе издигнал после сред цураните. — На Келеуан тези, които практикуват тайните изкуства, не са подвластни на никакви закони и каквото те заповядат, се изпълнява безпрекословно. Тук, в нашия свят, такова нещо няма. Затова цураните в Ламът изпитват страхопочитание към него. Старите навици умират трудно.

— Значи е загубил много, като се е върнал — подхвърли хлапето.

Лаури се засмя.

— Изобщо не беше въпрос на избор.

— А как изглежда Келеуан? — попита Джими.

Лаури подхвана дълъг разказ за преживелиците си на онзи свят, с присъщия за занаята му тънък усет за всяка подробност, звучно и сладкодумно, и четиримата заслушаха притихнали. Всички мъже знаеха историята за Лаури и Пъг и тяхното участие във Войната на разлома, но колкото пъти сладкодумецът подхванеше разказа си, той се превръщаше в нова, изпълнена с бляскави приключения легенда.

Лаури свърши и Джими въздъхна:

— Би било страхотно преживяване да отиде човек на Келеуан.

— Това е невъзможно — отбеляза Гардан. — И слава на боговете, че е така.

— Щом веднъж е станало, защо да не стане пак? — попита Джими.

— Арута, кажи им за писмото на Макрос, в което той обяснява защо е затворил процепа — каза Мартин.

— Проривите са нещо безумно — отвърна Арута. — Невъобразими за човешкия ум пукнатини в пространството, и във времето навярно, между два свята, където няма нищо. Но нещо, свързано с тях, прави възможно да се разбере къде ще изникнат. Отвори ли се един, „следват“ го нови, които се появяват общо взето в същия район. Но първият е този, който не може да се постави под контрол. Доколкото разбрах, е така. За повече подробности трябва да питате Кълган и Пъг.

— По-добре Пъг — каза Гардан. — Ако попиташ Кълган, ще ти изнесе цяла лекция.

— Значи Пъг и Макрос са затворили първия, за да сложат край на войната? — попита Джими.

— Много повече — каза Арута.

Джими се огледа, усетил, че всички останали знаят нещо, неизвестно само на него.

Лаури заговори:

— Според Пъг в древни времена съществувала някаква огромна зла сила, известна на цураните под името „Врага“. Макрос твърди че тя би могла да проникне през прорива, ако бъде оставен отворен, и да достигне двата свята, привлечена от него като желязо от магнитна руда. Някакво свръхестествено същество с умопомрачителна сила, изпепелило цели армии и унизило могъщи чародеи. Така поне ми го обясни Пъг.

Джими килна глава настрана и го изгледа.

— Я, че тоя Пъг май ще излезе важна особа?

Лаури се засмя.

— Ако слуша човек Кълган, Пъг е най-великият чародей на всички времена, освен ако не броим Макрос, който загина при затварянето на разлома. А освен това е и братовчед на херцога и принца, както и на краля естествено.

Очите на Джими се разшириха от удивление.

— Вярно е — каза Мартин. — Баща ни го осинови. Джими, ама ти говориш за магьосниците, сякаш никога не си имал работа с някой от тях.

— А, знам ги аз. Имаше няколко шарлатани в Крондор. Съмнителна сган са. Пък и няма какво да откраднеш от тях.

Гардан, Лаури и Мартин избухнаха в смях. Даже мрачният Арута се усмихна.

Препатилите пътници продължиха да си бърборят за това-онова, за пръв път отпуснали се и почувствали се в безопасност, откакто бяха напуснали Крондор.

От кулата закънтя камбана и в стаята влезе един монах. Махна им мълчаливо с ръка и Арута попита:

— Трябва да тръгнем с вас ли? — Монахът кимна. — Да се видим с абата ли? — Монахът кимна отново.

Арута скочи от нара, забравил за умората, и пръв изхвърча през вратата след монаха.

Килията на абата бе устроена за живот, отдаден на духовното — оскъдно и без никакво излишество. Изненадващото в нея бяха лавиците по стените, отрупани с дузини и дузини томове. Абатът, отец Джон, се оказа добродушен и благонамерен на вид старец, слаб и с аскетична външност. Сивата му коса и брада бяха в пълен контраст с тъмнокожото лице, покрито със ситни бръчици като грижливо изваян махагон. Зад него стояха още двама — брат Доминик и някой си брат Антъни, тънък мъж с неопределима възраст, който не спираше да гледа принца с примижали очи.

Абатът се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха и Арута, кой знае защо, изведнъж си спомни картини от детството с добрия Дядо Мразко, раздаващ сладкиши на децата по време на Зимния празник. С дълбок и звучен младежки глас абатът каза:

— Добре дошли в абатството на Ишап, ваше височество. С какво мога да ви помогна?

Арута набързо описа случилото се през последните няколко седмици.

Докато го слушаше, усмивката на абата бавно се стопи. Когато принцът свърши, абатът рече:

— Ваше височество, много сме разтревожени от чутото за тази некромантия в палата. Но колкото до трагедията, сполетяла скъпата ви принцеса, как бихме могли да ви помогнем ние?

Арута се огорчи и му стана трудно да говори — страхът, че няма да намери никаква помощ тук, го завладя напълно. Усетил огорчението му, Мартин каза:

— Един от заговорниците каза, че отровата му била дадена от някакъв моредел. Отрова, приготвена с черна магия. Нарече отварата „сребротрън“.

Старият абат се отпусна в креслото и на лицето му се изписа искрено съчувствие.

— Брате Антъни?

Дребничкият, с примижалия поглед, каза:

— Сребротрън значи? Веднага отивам да разровя архивите, отче абате. — Полите на расото му зашумоляха по дъсчения под и той бързо излезе.

— Колко време ще отнеме това? — попита Арута.

— Зависи — отвърна абатът. — Брат Антъни притежава забележителната дарба да събира факти сякаш от въздуха и да помни неща, които е прочел преди десетилетия. Затова израсна до ранга на главен архивар, тукашния ни Пазител на знанието. Но търсенето може да отнеме дни.

Арута явно не разбра за какво му говори абатът и старият духовник каза:

— Брате Доминик, защо не покажете на принца и спътниците му част от това, с което се занимаваме тук? — После абатът стана и се поклони леко на принца, а Доминик се запъти към вратата. — След това го доведете при кулата. — Обърна се към Арута. — Скоро ще се видим пак, ваше височество.

Последваха монаха по главния коридор на обителта и Доминик им каза:

— Насам.

Преведе го по няколко стълбища надолу, до място, където се пресичаха четири прохода, и пътьом им обясни:

— Този хълм не е като другите наоколо, както може би сте забелязали на идване. Този е предимно от здрава скална твърд. Когато първите монаси дошли в Сарт, намерили тези тунели и подземни килии под цитаделата.

— За какво са? — попита Джими.

Стигнаха до една врата и Доминик извади голяма желязна халка с ключове, с помощта на които отключи тежката ключалка. Вратата се отвори тежко и след като всички влязоха, монахът я затвори.

— Онзи разбойник барон, за когото ви разправях, използвал тези изкопи за складове — при обсада, както и да трупа плячката си. Сигурно много се е отпуснал в пренебрежението си към селяците, че да могат да проведат успешна обсада, и това го е унищожило. Тук има място да се струпа продоволствие за години. Ние изкопахме още и сега хълмът отвътре е разровен от кухини и проходи като пчелна пита.

— Но защо? — попита Арута.

Доминик им махна с ръка да го последват през друга врата, този път отключена. Озоваха се в огромно помещение, с рафтове по цялата височина на стените и стойки с рафтове в средата. Всички рафтове бяха затрупани с книги. Доминик пристъпи до един от тях, свали една и я подаде на Арута.

Древният том беше с дебела кожена подвързия, с прогорени в нея, избелели от времето златни букви. Арута го разтвори предпазливо и пожълтелите листове се възпротивиха, прилепнали един към друг, сякаш не бяха разлиствани от столетия. На първата страница се видя странно писмо на непознат език, най-грижливо изписано с изряден почерк. Принцът вдигна книгата пред лицето си и я подуши. Страниците издаваха остра, лютива миризма.

Върна книгата на монаха и Доминик поясни:

— Консервант. Всяка книга е обработена страница по страница, за да не се похаби. — После подаде книгата на Лаури.

Пътешествалият къде ли не бард каза:

— Езика не го говоря, но мисля, че е кешийски, макар да не ми прилича на нито едно от писмената, които познавам.

Доминик се усмихна.

— Книгата е от южната част на Велики Кеш, към границата с Кешийската конфедерация. Дневник на един малко побъркан дребен благородник, издънка на нищожна династия, написан на прост делкийски. Високоделкийският, доколкото ние можем да преценим, е бил таен език, известен само на жреците на някакъв загадъчен орден.

— Що за място е това? — попита Джими.

— Ние, служителите на Ишап, събираме книги, томове, ръкописи, свитъци и пергаменти, дори най-малки и едва запазени фрагменти. Сред ордена ни съществува поговорка: „Братята в Сарт служат на Бога на познанието“, което не е много далече от истината. Когато някой от нашия орден намери нещо писано, изпраща го, или точен препис от него, тук. Всички помещения под обителта са пълни с такива рафтове. Пълни са от пода до тавана и непрекъснато копаем нови кухини. От върха на хълма та до най-ниското равнище има над хиляда помещения като това. Във всяко се съхраняват по около седемстотин тома, ако не и повече. Някои от по-големите съдържат по няколко хиляди. При последното преброяване се разбра, че притежаваме над половин милион тома.

Арута се слиса. Собствената му библиотека, наследена с трона на Крондор, наброяваше не повече от хиляда тома.

— От колко време събирате всичко това?

— От над три века. Мнозина братя от ордена не се занимават с нищо друго, освен да обикалят по света и да изкупуват всеки текст, който намерят, или заплащат да им се направи препис. Някои книги и преписи са много древни, други са на непознати нам езици, а имаме и от друг свят, придобити от цураните в Ламът. Има тайни писмена, прорицателства и магически ръкописи, достъпни за очите само на най-висшестоящите в йерархията на ордена. — Монахът огледа просторното помещение. — И все пак все още съществуват толкова много неща, които са ни непонятни…

— Как се оправяте с всичко това? — попита Гардан.

— Имаме братя, чиято единствена задача е да съставят каталози на тези трудове. Всички те се трудят под ръководството на брат Антъни. Правят се указатели, които непрекъснато се обновяват. В сградата над нас, както и в едно помещение най-долу, по рафтовете не се държи нищо друго освен указатели. Потрябва ли му на човек труд по определена тема, може да го намери в указателите. Ще го намери по списък с номера на камерата — сега се намираме в седемнадесета камера, — номера на рафта, както и номера на мястото, където, се съхранява. Сега възнамеряваме да съставим взаимно засичащи се индекси по автори, когато са известни, по заглавия, както и по теми. Работата обаче върви бавно и ще ни отнеме поне един век.

Арута бе поразен от самия мащаб на такова начинание.

— Но с каква цел всъщност събирате и съхранявате всички тези трудове?

— Преди всичко — заради самото познание — отвърна Доминик. — Но има и друга причина, която ще оставя да ви обясни отец абатът. Заповядайте, той вече ни чака.

Джими излезе последен и хвърли поглед към купищата книги. Имаше чувството, че оставя зад гърба си цяла вселена от знания и идеи, немислими за него досега, и че никога няма да може да научи и една частица от всичко, което се криеше в недрата на абатството. Почувства се някак принизен. За пръв път личният му свят му се стори дребен и нищожен, сравнен с другия — огромен и примамлив, чакащ да бъде открит.

 

 

Арута и спътниците му изчакаха абата в една голяма стая със запалени факли, мятащи треперливи сенки по стените. Вратата се отвори и абатът влезе с още двама монаси. Единият беше Доминик, втория не бяха виждали досега. Беше стар, но едър и все още изправен за почтената си възраст, и въпреки широкото расо приличаше по-скоро на воин, отколкото на монах, впечатление, усилващо се от тежкия чук, висящ на колана му. Прошарената му коса бе оставена да израсте чак до раменете, но също като брадата му беше изрядно подкастрена и вчесана. Абатът рече:

— Време е да заговорим откровено.

Арута му отвърна рязко:

— Това ще се оцени високо.

Монахът с неназованото име се усмихна широко.

— Притежаваш рядката дарба на баща си да говориш прямо, Арута.

Арута го изгледа отново, изненадан от фамилиарния тон. И се слиса. Десет години бяха минали, откак за последен път бе видял този човек.

— Дуланик!

— Вече не, Арута. Сега съм просто брат Миках, Защитник на вярата… което означава, че сега троша глави в името на Ишап, както навремето заради Ерланд. — Старият монах потупа самодоволно чука на кръста си.

— Мислехме ви за умрял.

Херцог Дуланик, бивш рицар-маршал на Крондор, бе изчезнал, когато Ги дьо Батира бе обсебил вицекралството в Крондор през последната година от Войната на разлома.

Мъжът, нарекъл се Миках, като че ли се изненада.

— А аз пък мислех, че всички го знаят. След като Ги седна на трона в Крондор и Ерланд чакаше смъртта си от онази гибелна болест на дробовете, се побоях да не избухне гражданска война. Оттеглих се от поста, за да не се изправя срещу баща ти на бойното поле или да изменя на краля — две еднакво недопустими за мен възможности. Но изобщо не съм крил оттеглянето си.

— Лорд Бари умря и се реши, че и двамата сте убити от Ги — отвърна Арута. — Никой не знаеше какво е станало с вас.

— Странно. Бари издъхна от разрив на сърцето, а аз уведомих дьо Батира за намерението си да положа светия обет. Неговият човек Радбърн стоеше до него, когато връчих оставката си.

— Това обяснява всичко — намеси се Мартин. — След като Джоко Радбърн се удави край кешийския бряг, а Ги бе прогонен в изгнание, не е останал никой, който да каже истината.

— Брат Миках дойде при нас като човек, изпаднал в беда и призван от силата на Ишап да служи при нас — заговори абатът. — Изпитахме го и решихме, че ще е полезен, така че бившият му живот като благородник в Кралството вече е нещо минало. Но аз го поканих тук, защото освен че е ценен съветник, е и опитен във военните дела и може да ни помогне да разберем що за тъмни сили са се задвижили по света напоследък.

— Много добре. Е, какво друго имаме да обсъдим, освен да намерим лек за болестта на Анита?

— Като начало — да разберем онова, което е довело до нейното нараняване. Онова, което се стреми да те унищожи — отвърна Миках.

Арута се стъписа.

— Разбира се. Простете несъобразителността ми. С радост бих научил всичко, което би придало смисъл на цялото това безумие около мен през последния месец.

— Брат Доминик ви е показал малко от нещата, които съхраняваме тук — каза абатът. — Сигурно ви е споменал, че в сбирката ни са включени много оракули и други трудове на гадатели и пророци. На някои от тях може да се разчита колкото на настроенията на едно прощъпалниче, което ще рече, че са съвсем неблагонадеждни. Но няколко — много малко — са сериозни творби на автори, които Ишап наистина е благословил с дарбата да провиждат бъдещето. В няколко от тези томове, едни от най-древните, които притежаваме, се споменава за една небесна поличба.

— Боя се, че в днешно време някаква сила се е развихрила в света — продължи абатът. — Какво може да е тя и как може да й се противодейства — на тези въпроси все още нямаме отговор. Но едно е сигурно: тази сила е свирепа и разрушителна и накрая или тя ще бъде унищожена, или ще унищожи нас. Това е неотвратимо. — Абатът посочи нагоре и рече: — Кулата над нас е пригодена за изучаване на звездите, планетите и луните с помощта на специални устройства, построени по наша поръчка от надарени майстори в Кралството и в Кеш. С тях ние можем да картираме движенията на всички небесни тела. Споменах ви за поличба. За знак. Елате.

Поведе ги по дълго вито стълбище и стигнаха до върха на кулата. Излязоха на самия покрив и се озоваха сред странни, объркващи ума съоръжения. Арута се огледа и каза:

— Хубаво е, че разбирате всичко това, отче, но аз — не.

— Също като хората — поясни абатът, — звездите и планетите притежават както физични, така и духовни свойства. Ние знаем, че други светове се въртят по орбитите си около други звезди. Това го знаем със сигурност, тъй като — и той посочи Лаури — сред нас в момента се намира един, който е пребивавал за известно време на чужд свят. — Лаури го погледна изненадан и абатът продължи: — Не сме чак толкова откъснати от света, та нещо толкова важно като твоите приключения на Келеуан да не стигне до ушите ни, Лаури от Тир-Сог. Но да се върнем на темата. Това, за което говорехме, е само физическата проява на звездите. Те също така разкриват тайни за ония, които наблюдават усърдно тяхното подреждане, фигурите, които изписват на небосвода, и движенията им. Каквато и да е причината за това явление, едно знаем: понякога към нас от нощното небе идва ясно послание и ние, които ревностно издирваме всяко познание, сме последните, които биха пренебрегнали подобни небесни писмена, колкото и да пренебрегват повечето хора звездните знаци.

— Загадките на тези устройства, както и четенето на звездите, са само въпрос на време, докато един човек с достатъчно проницателен ум усвои тази наука. Тези механизми — махна той с ръка — се използват много лесно и стават съвсем понятни, след като веднъж ви се покаже. А сега, ако обичате, погледнете през ето това. — Арута погледна през някаква странна сфера, съставена сякаш от изящна метална плетеница. — С негова помощ картираме взаимното положение на видимите звезди и планети.

— Искате да кажете, че има и невидими? — попита Джими.

— Правилно — отвърна абатът, несмутен от хлапашкото прекъсване. — Или поне такива, които ние не можем да видим, въпреки че ако се приближим достатъчно до тях, ще станат видими.

— Неотделима част от изкуството да се предсказва е знанието и умението да се познае в кой момент се сбъдват пророчествата — едно твърде спорно занимание, впрочем — продължи абатът. — Има едно прословуто пророчество, изречено от побъркания монах Фердинанд де ла Родед. По общо мнение то съвпада с три съвършено различни събития и никой не може да каже със сигурност кое точно от тях е предсказал.

Заслушан с половин ухо в приказките на абата, Арута се вгледа към небето през сферата. Небосводът зад окуляра блестеше изпълнен с ярки звезди, разположени сред гъста мрежа от тънки линии и знаци, които според него бяха вписани по някакъв начин във вътрешността на сферата. В средата се виждаше съзвездие от пет звезди с червеникав цвят; едната бе в самия център и две черти, които минаваха през нея, я съединяваха с другите в яркочервен знак „Х“.

— Какво виждам? — попита той, след което отстъпи мястото си на Мартин и бившият ловец надзърна през устройството.

Абатът каза:

— Тези пет звезди се наричат „Кървави камъни“.

— Знам ги — обади се Мартин. — Но никога не съм ги виждал подредени така.

— И никой няма да ги види така през следващите единадесет хиляди години… макар че засега това е само предположение и ще трябва да изчакаме, докато се случи отново, за да сме напълно сигурни. — Прекъсванията като че ли не го дразнеха — напротив, обясняваше с голяма охота. — Очертанието, което виждате, се нарича „Огненият кръст“. Тъкмо с него е свързано едно древно пророчество.

— Какво е това пророчество и какво общо има то с мен? — попита Арута.

— Пророчеството е почти от времената на Войните на хаоса. То гласи:

Когато Огнения кръст небето нощно озари

и мъртъв е Владетелят на Запада,

тогава ще се върне Силата.

В поетично отношение е съставено много добре, макар това да се губи при превода. Според нас то идва да каже, че някаква тайнствена сила търси смъртта ви, за да предизвика сбъдването на това пророчество или поне да убеди останалите, че то е на път да се сбъдне. Друг многозначителен факт е, че пророчеството е едно от малкото неща, за които знаем, че са сътворени от змийското племе на Пантатия. За тези същества знаем малко. Знаем, че в много редките случаи, когато излизат на бял свят, предвещават беди, понеже със сигурност са проводници на злото и преследват цели, които само те си знаят. Но знаем също така, че според същото това пророчество „Владетелят на Запада“ или „Господарят на Запада“ се нарича и „Губителят на мрака“.

— Значи някой търси смъртта на Арута, защото той е обречен да ги надвие, ако остане жив? — попита Мартин.

— Или поне така вярват — отвърна абатът.

— Но кой, или какво? — каза Арута. — Това, че някой иска да умра, не е кой знае какво разкритие. Какво повече можете да ни кажете?

— Боя се, че малко.

— Все пак това обяснява донякъде атаките на Козодоите срещу теб — намеси се Лаури.

— Религиозни фанатици — изсумтя Джими и погледна смутено абата. — Извинете, отче.

Старият духовник премълча неволната обида.

— Важното е да се разбере, че ще се опитват отново и отново, още много пъти. И няма да спрат, докато не изкорените оногова, който е в основата на повелята да бъдете убит.

— Това добре — каза Мартин. — Но знаем също така, че тук е замесено Братството на Тъмната пътека.

— На север — намеси се брат Миках. Арута и останалите го погледнаха озадачено. — Потърси отговорите си на север, Арута — каза с властен тон бившият херцог. — На север се простират Високи ридове, здрава преграда срещу обитателите на Северните земи. На запад, отвъд Елвандар, стърчат Големите северни планини; на изток — Северни стражи, Високи твърдини и Планините сънни. А по средата им е най-голямата верига — Зъбите на света, хиляда и триста мили почти непроходими скали. Знае ли някой какво има оттатък? Кой човек, освен дезертьор или безскрупулен наемник, е дръзвал да тръгне натам и да се върне, за да разкаже за Северните земи? Нашите прадеди са създали Граничните графства преди столетия, за да запушат проходите при Високи замък, Северен страж и Железни проход. Гарнизоните на херцогство Ябон пазят единствените други по-големи проходи западно от Гръмотевичните стъпала. А няма таласъм или Тъмен брат, който да се е опитал да прехвърли Гръмотевичните и да е оживял, защото тамошните номади ги пазят вместо нас. Накратко: ние не знаем нищо за Северните земи, но точно там живеят моределите и там е мястото, където ще намериш отговорите на своите въпроси.

— Или няма да намеря нищо — каза Арута. — Вие може да се тревожите колкото си щете от пророчества и поличби, но моята единствена грижа е да намеря отговор на загадката със сребротръна. Докато не бъде спасена Анита, не мога да се посветя на нищо друго.

Абатът, изглежда, се обезпокои от думите му и Арута обясни:

— Изобщо не се съмнявам, че съществува пророчество. Че някой побъркан, свързан с тайнствени сили, търси смъртта ми — това също е без съмнение. Но че това предрича голяма опасност за Кралството е нещо много далечно. Твърде далечно за мен. Трябват ми повече доказателства.

Абатът тъкмо се накани да му отвърне, когато Джими извика:

— Какво е това?

Очите на всички се извърнаха натам, където сочеше момчето. Ниско над хоризонта сияеше синкава светлина… и нарастваше, като приближаваща се звезда.

— Прилича на падаща звезда — каза Мартин.

В следващия миг разбраха, че не е звезда. Някъде отдалече се чу смътен звук, съпътстващ приближаващия се обект. Той нарастваше все по-ярко, а звукът се усилваше — все по-силен и по-яростен. Точно към тях през небесата препускаше син пламък. Изведнъж той се понесе право към кулата със силно свистене — като нажежено желязо, потопено във ведро с вода.

— Бегом от кулата! Бързо! — изрева брат Доминик.