Георги Коновски
Идеалният свят (1)

Последният човек на Земята…

Аз съм…

Клонингите не се броят — те не умират. А смъртта е отличителната човешка черта…

Е, и разумът…

Само че аз отдавна престанах да вярвам в него…

Както и в емоциите…

Просто си човек. Съществуваш…

Така, както смяташ…

Или ти се налага…

Или ти налагат…

Най-често последното…

А колкото по-късно разбереш, че е така… Толкова по-добре за теб…

По-щастлив ще си…

Защото нищо не прави човека така щастлив, както усещането, че е господар. На света… Накрая — и на себе си…

Засега все още не съм господар… На моя свят… И на онзи отгоре…

Засега все още има една пречка…

Но — тихо…

Да, той е…

Промъква се през колектора на отпадните води. Сега е точно до навлизането на тръбата в големия басейн. Смята оттам да ме изненада…

Изненада ще има… Да… Голяма изненада… Но за него…

Така… Така… Така… Пръстът е на спусъка… Няма накъде да се скрие или измъкне — тръбата е голяма, но плътна и здрава…

Е…

Ух, че трещи…

Но няма кой да чуе…

Няма…

Оня се смъква във водата, с лице надолу… Изчаквам…

Мъртъв е…

Най-после…

Светът вече е мой…

— Това аз ли съм? — пита някой до рамото ми…

— А кой друг идиот ще хлътне в такъв евтин капан — отговарям сърдито, защото за момент съм трепнал…

Зад гърба ми се чува хихикане…

— Ама съм смешен сгърчен така…

— Ти да се беше видял във ваната — казвам полугласно. Може би на него, може би на мен…

Впрочем, какво ме интересува дали е чул?

Надигам се и слагам предпазителя на автомата. Зад ъгъла стоят тримата — както им наредих. Не смеят да шукнат, само тоя се обажда. Разбирам го — странно е да се видиш застрелян…

Колкото и да не ти пука…

Впрочем, защо да те вълнува нечия смърт? Та ако ще и твоя да е? Смъртта, както казваше някой, е нормално състояние. Преходът не е много приятен…

А тия тримата са минавали неведнъж през прехода. Знаят пътя, претръпнали са…

Бих ги нарекъл безсмъртни…

Ако това не се отнасяше до богове…

Или човеци…

Каквито те не са…

Впрочем, аз…

Но — отначало…