Майкъл Муркок
Проблемът околна среда

— Дойдох във връзка с вашето обявление — каза дяволът.

— Обявление ли? — попита Грег Морл, кашляйки от задушливия пушек, който вече се разсейваше в тясната сиромашка стая, станала негов дом през последните три месеца.

— Не е ли ваше обявлението в днешния „Клериън“? — свъси пурпурните си вежди дяволът. Той започна да се стеснява като човек, потискан непрекъснато от началници, като се почесваше нервно зад десния рог с дългия закривен нокът на зеления си пръст. Дългата му, завършваща с шип опашка потрепваше. Той измъкна отнякъде леко обгорен вестник, обърнат на страницата с обявления, и зачете бързо с монотонен глас:

— „Млад мъж, интелигентен и изобретателен, търси каквато и да е работа с голяма заплата. В случай на неуспех предлага за продажба леко опетнената си душа“. Това сте вие, нали? Надявам се, че е така, защото…

— О, да. Разбира се, че съм аз — отвърна бързо Морл. — Вижте… хм, дадох това обявление, защото се нуждаех от работа, но нямам намерение да работя за стотинки и никога не съм имал. Виждате, че съм амбициозен. Ще поема риска, ако… на другия край има богата плячка. Прибавих думичката „душа“, за да привлека нечие внимание…

Лицето на дявола малко се проясни.

— Тя превъзходно е постигнала целта си, господин Морл. Превъзходно. Много хора все още използуват пентаграми и други глупости, но ние прогресираме с времето. Сега всички те са излишни. — Дяволът се насочи към едно старо, опърпано кресло. — Имаме ли нещо против да седна?

— Седнете — отвърна Морл, — но аз наистина не мисля…

Дяволът седна. Със слабо съскане от кожената тапицерия на креслото се издигна пушек. После той измъкна портфейл, който Грег не бе забелязал преди, и размаха от него някакви документи. Документите изглеждаха законни. Грег имаше в стомаха си странно усещане. Питаше се дали нещата не се развиваха малко по-бързо, отколкото трябва.

— Хм — прочисти гърлото си той.

— Не сте имали никакви други предложения, нали, господин Морл?

— О, разбира се, че не. Но…

— Сега, каква полица искате да получите? — попита решително дяволът, който явно бе експерт по трудните продажби. — Има няколко изключително щедри. Например много популярна полица е „Вечен живот B, C или D“. После „Сила J“ е също интересна и изгодна полица. Разбира се — намигна дяволът, — винаги е налице една „Атрактивна към жени полица F“, ако вие…

— Слушайте — каза Грег, — ако ви продам душата си, а аз още не съм казал, че ще го сторя, има няколко неща, които бих желал да зная. Първо, ако вие ми вземете душата, какво ще правите с нея? Второ, ако реша да я продам, ще мога ли да изпитам поне малко от онова, което ще се случи с нея, след като ми свършат дните? Това е честно, нали?

Дяволът придоби замислен вид.

— Е, предполагам, господин Морл — отвърна неохотно той. — Предполагам, че ще можете. Отговорът на първия въпрос е… хм, адски огън. Нищо сложно, само един лош старомоден адски огън. Колкото до вторият въпрос… е, ще трябва да говоря с моите шефове. Никой никога досега не е изисквал опитен… хм… образец. Въпреки това ще видя какво може да се направи. Почакайте за миг…

Чу се пукане, появи се неприятна миризма на сяра и дяволът вече не беше там. Морл забеляза, че си бе оставил портфейла. Той тръгна към него, изгарящ от любопитство, но внезапно дяволът се върна в креслото.

— Съжалявам, че се забавих така дълго — извини се той, — но понякога се връщам, преди да съм си отишъл, и това обърква нещата. — После продължи отново с делови тон. — Кажете една дума и ние ще направим всичко за вас.

— Ще запомня това — обеща Грег. — Сега, ако ви продам душата си, ще искам за нея двадесет милиона лири стерлинги. В английски лири, долари или марки. Вечен живот звучи привлекателно, но не виждам какво ще спечелите. Каква е уловката?

— При „Вечен живот A“ допускаме съвсем малък риск за загуба, господин Морл, или с други думи това е полицата „Скитникът евреин“, както ние — ха, ха — я наричаме в службата. Другите три полици притежават така наречените „клаузи за избягване“. Например „B“ е вечен живот без имунитет срещу болести, клиентът може да умре от рак или нещо подобно; „C“ пропуска клаузата нещастен случай или убийство; а „D“ — клаузата самоубийство. Има ли още нещо, преди да пристъпим към сделката?

Грег Морл се гордееше със своята изобретателност и находчивост. Затова така рядко го бе грижа да си намери редовна работа. В края на краищата на човек с подобни качества и талант не беше необходимо да работи на някой светски чиновнически пост. Той помисли много внимателно, преди да отговори.

— Да — съгласи се накрая той. — Това търся. Но откъде ще вземете тези двадесет милиона в брой. Не желая да бъда заловен с двадесет милиона лири стерлинги, крадени пари у себе си.

— Това е лесно и съвсем умно измислено, ако мога да се изразя така — усмихна се дяволът. — Например само във Великобритания има двадесет милиона работещи възрастни. Ще се разтревожат ли много, ако открият, че за един кратък период от време са дали някъде една лира в повече? Ние само ще вземем по една лира или нейния еквивалент от шест и две трети милиона хора от три страни. Наистина просто, нали? И безопасно!

— Хм, това звучи убедително — каза Морл.

— То е убедително. Имате моята дума…

— Все пак, как ще ги измъкнете?

Дяволът постави пръст отстрани на кривия си нос и намигна.

— Търговска тайна — усмихна се той.

— Да, добре… — съгласи се Морл и се намръщи. Той трябваше да изпипа работата от всички страни, за да бъде сигурен. Едно умно момче като него трябваше да бъде в състояние да направи сделка с дявола в своя полза. Беше нужно само да помисли хладнокръвно и да не изпада в паника. Той трябваше да бъде съвсем сигурен.

— В договора сме подготвили още една клауза, която гласи, че ако вие бъдете обвинен — да, дори обвинен — че сте откраднали парите, независимо дали сте осъден или не, договорът става невалиден, но ще можете да задържите парите.

Натискът от страна на дявола ставаше все по-настойчив.

— Звучи убедително — призна неохотно Грег. Може би, ако продължи да се пазари достатъчно дълго, щеше да получи и други отстъпки. Той погледна хитро дявола, но в очите на последния се четеше непреклонност.

— Е, добре. А сега, нека опитам малко от адския огън.

— Отдръпни се! — извика дяволът и щракна с пръсти.

„Беше ужасно.

Пламъците се виеха от вси страни, изгаряха, пърлеха. Грег Морл се гърчеше в непрекъсната неописуема агония. Сякаш кръвта вреше във вените му, главата му бе потопена в разтопено олово, а тялото — пръскано с бензинова горелка. Това би трябвало да го умъртви, но не го уби. Изглежда, ужасната болка нямаше край и нямаше надежда за облекчаването й. А над пращящия вечен огън се чуваха воплите на безброй други прокълнати души. Това бе една безсмислена, безнадеждна и мъчителна какофония.

Все пак… след известно време, което изглеждаше като векове… Грег започна да забелязва леко охлабване. Агонията бавно го напускаше и постепенно той започна почти да се наслаждава на пламъците. Може би имаше само следа от болка, но тя бе дори приятно стимулираща. Грег започна да се отпуска. Това беше чудесно! Той привикваше към адския огън.

Грег доволно захихика. След известно време човек би могъл да привикне към всичко. Обстановката въобще не беше неприятна. Добре… В края на краищата, повече или по-малко, той се готвеше да измами дявола… Сега вече бе имунизиран срещу пламъците.“

Внезапно се озова отново в стаята. Дяволът беше там и го наблюдаваше с любопитство. Грег се беше свил на топка и трепереше неистово от студ. Като видя това, дяволът промърмори нещо и го посочи с пръст. Грег веднага се почувствува по-добре. Той се протегна и после запали цигара. Чувствуваше се отлично — и умствено, и физически. Така и трябва — помисли си той. В края на краищата същественото беше, че се готви да измами дявола, а малко хора биха могли да се похвалят с такъв успех. Грег се усмихна.

— Какво има толкова смешно? — попита дяволът.

— О, всъщност нищо — отвърна възможно най-небрежно Морл.

Опашката на дявола започна да потрепва от възбуда. После лицето му малко се проясни.

— Какво се случи с вас? — попита той. — Изглежда, адският огън не ви е навредил много.

— Не съм сигурен — отвърна Морл, но не можа да прикрие задоволството си.

— След като прекараш известно време там, започваш да свикваш с пламъците, не е ли така? — попита дяволът.

— Е, да…

Дяволът потърка печално десния си рог.

— Предполагам, че все още искаш да продадеш душата си, нали?

— Да, ще я продам. Реших. Или почти реших. Искам само да разбера дали няма някаква грешка. Трябваше ли това да ми доставя удоволствие?

— Разбира се, че не — отсече дяволът. — Това е… е… вследствие на благословената приспособяемост на вашата раса. Вие, изглежда, сте в състояние след известно време да се адаптирате към всяка околна среда. Някои се адаптират по-бързо от други — вие сте един от първите.

— Винаги съм успявал да си намеря мястото, където и да отида — каза замислено Грег.

— Ох, млъкни! — изохка отчаяно дяволът, който седеше в креслото и унило прогаряше дупки с показалеца си в кожената му тапицерия.

— Прилича малко на визитата при зъболекар, нали? — забавляваше се Морл. — Преди да отидеш, те е страх. После, докато си при него, получаваш порцията болка и десет минути след като го напуснеш, изобщо забравяш за нея и отново всичко е наред.

— Наред е за вас! Преди всичко аз никога не съм искал да дойда на тази планета. Неприятните неща тук са повече отколкото в цялата Галактика. Ще направя опит да се преместя колкото е възможно по-скоро. Мислех… надявах се, че ще бъдете друг. Винаги съм се надявал. Но ние често нямаме късмет. През следващия временен цикъл ще отлетя за Андромеда 3, макар бизнесът там да не е така активен…

Грег не слушаше. Той беше твърде зает да се поздравлява за получаването на по-добрата част от сделката с дявола.

— Да се върнем на предмета на сделката — настоя енергично той. — Вие го предложихте.

— Аз съм го бил предложил! Това ми харесва! А кой даде обявление във вестника? Кой ми задава въпрос след въпрос и ме подлуди с проблеми? Кой гледа зъбите на харизания кон? Предполагам… — Той спря, без да може да каже нещо повече. — Трябваше да продължа с моите въпроси за предварително опознаване. Тогава нямаше да имам тези неприятности. Как само бих желал, ако можех, да страдате по-дълго, когато попаднете там!

— Ако не внимавате, ще намеря начин да се свържа с вашия шеф и да му кажа как се отнасяте с перспективните си клиенти! Ще му предложа да поговорим за грубостта!

— Извинявайте, господин Морл — каза бързо дяволът. — Но трябва да признаете, че вие и вашата раса сте понякога доста непоносими. Тук никога не може да се свърши добра работа. Наистина, никога не си е струвало труда. Едно време беше малко по-добре. Поне хората много се страхуваха от нас и ни доставяше удоволствие да ги плашим до смърт. Сега вече нещата не стоят така. — Той въздъхна и затърси нещо в портфейла си. — Ето, това е договорът. Разгледайте го. Аз попълних необходимите подробности. Остава само да го подпишете с кръвта си.

— Хей!

— Сега пък какво има? — попита дяволът.

— С кръвта си! Трябва ли да се порежа?

— Разбира се. Подписването с кръв в една от традициите.

— Мислех, че сте съвременни, че нямате нужда от тези глупости…

— Кръвта е необходима за нашата архива — поясни дяволът. — Трябва да поддържаме архивите и повече сме свикнали да си имаме работа с кръвни проби, отколкото с отпечатъци от пръсти.

— Добре, но…

— Не си ли струва да се одраскате за двадесет милиона лири?

— Мисля, че си струва — отвърна Грег и започна внимателно да чете договора, който беше напечатан на нещо като азбест с дебелината на лист хартия. Макар и съставен на старомоден език, той гласеше това, което бяха вече дискутирали. Грег щеше да получи двадесет милиона лири стерлинги срещу своята душа след смъртта си. — Добре — изсумтя той. — Май че всичко е наред. Тук ли да се подпиша?

— Върху пунктираната линия — отвърна дяволът, който бе взел цигара от кутията на Грег и пушеше с кеф.

— Пушиш последната ми цигара — укори го Грег.

— След няколко часа ще можете да си купите цяла цигарена фабрика, ако искате. Моля, подпишете договора. Не разполагам с цялото това столетие…

— Все пак това е последната ми цигара — настояваше Грег, — а вие я пушите.

— Подписвайте! Подписвайте! — извика ядосан до краен предел дяволът. — Ето там, до мивката, има бръснарско ножче.

Грег взе предпазливо ножчето, погледна го, а после погледна и китката си.

— Какво ще стане, ако прережа някой главен кръвоносен съд?

— Порежи си палеца, глупако! Твоят палец!

Грег направи пауза, задържайки ножчето.

— Ако продължавате така, няма да подпиша нищо — предупреди той. — И това значи, че няма да получите комисиона…

Дяволът изглеждаше обезсърчен.

— Откъде знаете, че работя на комисиона?

— Така работите, нали?

— Е, да. Така работя. Мисля, че това е очевидно — съгласи се той и угаси фаса в пепелника.

— Работил съм като продавач, подобно на вас — каза Грег. — Продавах енциклопедии, когато успявах. Бях уволнен, защото се отнесох грубо с един клиент. А какво ще стане с вас?

— Стига! — извика, потрепервайки дяволът. — То вече стана. Изпратиха ме тук. Не искам да ми удължат престоя.

— Тогава внимавай с обноските си — ухили се Грег. Никак не бе лошо да успееш да заплашиш един дявол.

— Защо, в името на Сатаната, винаги ми се случват трудни екземпляри? — Дяволът се сви по-дълбоко в креслото. — Порежете си палеца и подпишете. Моля ви.

Грег поряза палеца си и подписа договора. Подписът беше малко блед поради разкривения писец на писалката и тънкия разрез, който беше направил.

— Готово! Дайте ми сега двадесет милиона.

— С удоволствие — отвърна язвително дяволът и изчезна. Нямаше го десет минути. — Каква работа! — извика задъхан той, когато се появи отново. — Ето, вземете. — При тези думи дяволът подаде на Грег повече от дузина чекове.

— За какво са ми тези неща?

— Неблагодарник. Направихме всичко за вас. Взехме парите и ги внесохме в банка. Не се безпокойте, придържали сме се към договора. Ще намерите, че всичко е наред. Няма да имате никакви проблеми. Неколцина от нашите техници построиха набързо с подръчни материали съвършени андроиди, които ви дублираха едновременно на шест различни места. Тези двойници са последна дума на техниката, абсолютно ефективни и безпогрешни. Ето подробностите от банките: подписани документи и така нататък. Всичко това направихме онзи ден.

До този момент Грег не можеше да повярва, че всичко това е действителност. Но чековете, които виждаше в ръката си, оказаха своето въздействие. Устните му започнаха бавно да се разтягат в усмивка. После той припадна.

Когато се съвзе, дяволът беше вече изчезнал. Още същия следобед Грег започна своя нов живот на необуздана поквара.

Това беше само ужасното начало.

Грег Морл изкара един трескав, колоритен, безумен, разпуснат и кратък живот.

Най-малко пет души се опитаха да го убият за причиненото им от него. Шестият получи доживотен затвор за своя опит. Той беше успял…

Моря се спасяваше от закона със своите богатства, докато беше жив. Те му помогнаха да си отмъсти на убиеца, когато умря.

Последното нещо, което Грег Морл си спомняше, бе изгарящата болка отстрани на главата му. След това той вече стоеше пред едно дълго метално бюро и наблюдаваше как огромният дебел дявол пише нещо в една книга.

Дяволът вдигна поглед и се усмихна.

— А, господин Морл. Вие бяхте наш кредит. — Той му показа една врата. — Вървете направо, моля. Господарят желае лично да ви поздрави, преди да продължите…

Морл се усмихна глуповато и мина през вратата. Той беше водил грешен живот и сега искаше да мине, ако не безнаказано, то поне с минимум неудобства.

Сатаната беше около два пъти по-висок от Морл. Той имаше уморено красиво лице, а позата му бе малко напрегната, тъй като поддържаше големия огън в украсената с орнаменти камина, разположена в далечния ъгъл на кабинета му.

— Ах, господин Морл, вие сте същество, което ми е… хм,… по сърце. Надявам се, че не очаквате да се забавлявате по време на престоя си при нас. Трябва да вземем един подпис от вас. Това е само книга за посетители. Надявам се, че не възнамерявате да правите сцени.

— Не — отвърна Грег и се усмихна вътрешно. — Не, сър, не възнамерявам.

— Чудесен човек! — възкликна Сатаната и подаде книгата на Грег, който се подписа в нея. — Много от грешниците се опитват да се отърват, нали разбирате? В края на краищата не аз съм създал този ред. Ако изпусна някого, ще отговарям с главата си. Аз също трябва да давам отчет пред по-висшестоящите от мен. Разбирате, нали?

Грег върна обратно книгата на Сатаната.

— Отлично — каза Сатаната, подръпвайки брадичката си. — Е, господин Морл, отново моите поздравления. Една напълно порочна кариера. Де да имаше повече хора като вас…

— А няма ли? — попита малко учудено Грег и в следващия миг се намери сред пламъците на адски огън.

„Грег Морл викаше и викаше. Всеки инч от него беше в агония, която изглеждаше, че ще трае вечно. Може би такъв беше обичайният срок на агонията, но една малка част от съзнанието на Грег му напомняше от време на време, че накрая тя ще престане и всичко ще бъде наред. Сега това не изглеждаше да е голямо утешение. Той се гърчеше в пламъците, които разяждаха цялото му същество. Вонята на сяра го удряше в носа, а в устата си чувствуваше ужасния вкус на изгоряло месо. Агонията продължаваше. Огънят бе навсякъде. Грег крещеше, молеше се и заплашваше, но болката продължаваше.“

Постепенно Грег започна да чувствува, че до него има още едно тяло, което също се гърчеше и викаше. То беше, доколкото можеше да различи, на хубаво стройно момиче.

Болката започна да намалява, тъй като той привикваше с пламъците. Въпреки че тя все още бе силна, Грег вече успяваше да я пропъди от съзнанието си, присмивайки се на присъединилата се към него прокълната душа. Но дори това садистично удоволствие избледня след известно време. Момичето сигурно беше пристигнало по-късно от него и все още беше в периода на най-силно страдание, така че едва ли можеше да чуе неговите подигравки.

Той скоро се почувствува по-добре, успокои се и зачака неговата другарка по съдба също да се адаптира. Грег чертаеше планове за бъдещето. Те двамата можеха вечно да се забавляват заедно, щом тя привикнеше към пламъците.

Момичето впери поглед в Грег, след като се адаптира толкова, че да се заинтересува от заобикалящата я среда.

— Оказва се, че ти си една симпатична, дублираща ме душа — отбеляза тя.

— О, остави това. Никога не съм ги молил да те поставят заедно с мен — отвърна Грег. — Но след като сме тук, няма смисъл да се караме. Виждаш как привикна към горещината. Температурата трябва да е фантастично висока, но вече не ни безпокои.

— Да, ето какво се е случило — съгласи се момичето, като облиза устни и го огледа. — Хм…

Грег се понесе през пламъците към нея. Те докоснаха ръцете си и той се зарадва, че всички земни усещания, изглежда, щяха да продължат да съществуват и в ада.

Изобщо не е лошо, отново си помисли той.

Момичето се мръщеше. Пламъците все още го безпокояха малко.

— Не се тревожи — успокои го Грег. — Пламъците стават наша естествена среда, ти виждаш. Ние сме адаптиращи се същества…

Той се наведе към момичето, за да го целуне, но никога не можа да докосне устните му, защото те изключиха адския огън.

Внезапно стана агонизиращо студено.

Грег започна да вика отново.