Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Гео Милев. Избрани съчинения в 5 тома — том 4: Избрани поетически преводи

Издателство „Захарий Стоянов“, София

ISBN: 954-739-885-7

История

  1. — Добавяне

Сред пътя, между разорани ниви,

ковача сам,

огромен и масивен,

отколе — вече дълги дни, години —

в дима, в гръма на наковалнята, кове

— тъй странно — посред жар и плам,

със пълна сила, бледни мечове

от търпение без край.

 

Онез, които обитават крайните квартали,

с юмруци в няма злоба свити —

те са разбрали,

и всеки знай,

защо с такава упоритост

ковача носи своя тежък труд,

без някога, макар за миг

да бъде чут

през зъбите му безполезен вик.

 

Но другите, чиито лихи

слова кънтят като безсмислен лай

в дълбоки лесове без край —

разпалените, безпокойните

се взират, със презрение или пък състрадание,

в очите му кротки и тихи,

изпълнени с безтрепетно мълчание.

 

Ковача работи със труд безпределен

през дълъг низ дни и недели.

 

Той хвърли в жарта

на огнището вси викове на света

и глухата злоба вековна;

във свойто огнище от злато върховно

хвърли той — самовластен и прав —

бунтове, жалби, безумства и гняв,

ропот и крясък,

— за да ги закали и излее във пълния

блъсък

на желязо и мълния.

 

Чело над огъня там

— чисто от страх и свободно от срам —

навежда той и, озарено, то в миг засиява —

корона от пламъци го увенчава,

— и твърдо, неспирно, с могъщи ръце,

той върти чуковете

блестящи, свободни и пресътворяващи,

и надуват се мускули — да завоюват

светата победа,

що отколе бленува

трептящото в пламък сърце.

 

Той изброи несметните злини;

суетните съвети за по-щастливи дни;

слепците в себе си — водачи през нездрави мостове

славата в злъч закоравели на сонм лъжеапостоли;

и правдата, заплетена във текстове без смисъл;

и ужаса, забиващ рог във челото на всяка мисъл;

гигантските ръце от порив, еднакво в труд заети

и в тишината на полето, и в треската на градовете,

и селото, разсечено от сянката зловеща

на черната черковна кула, като коса мъртвешка;

бедняците, потиснати от своите бедни хижи,

почти сломени до просия, изсмукани от глад и грижи;

мизерията, у която не трепва глас на угризение —

но само здраво стиска меча, приготвен да почервенее;

живота — с право за подем към светли небосклони,

но свързан в стегнатите възли на сплетени закони;

възторга на мъжа, във нежност трепетна прелял,

но смачкан в гибелните нокти на слепия морал;

зелената отрова вляна във чистата вода

на извора елмазен, дето се къпе съвестта;

и после — въпреки безбройни клетви, обещания

пред тез, които застрашават със своя вик за свобода —

уви! все същото нещастие, все същите страдания.

 

В часа на делото — що значат

съюзи, словеса и речи?

— напразно… И от дълги дни ковачът

не казва нищо вече.

Непреломим във свойта упоритост,

той знай: победа или гибел;

и стиснал яростно зъбите

на волята си, ни за миг

не ще изпусне подъл вик;

защото туй, що той желай,

желай до край —

и с волята си би прегризал

дори и диамант — и би заминал

на нощите в бездънната пустиня,

за да сломи законите, които движат световете.

Когато покрай себе си той чува плачовете

на сърца безбройни

— не като неговото твърди и спокойни —

той знай с увереност, че таз огромна ярост,

тез милионни отчаяния — с едничка вера: любовта —

не могат, в ден и час уречен, под нова правда за света,

да не повърнат времената назад от днешната им старост,

и тях самите да обърне вседвижещия златен лост

към нови светли хоризонти — през нов и светъл мост.

Трябва само — сред мрака на бъдни затмения —

да се дебне часа на великото освобождение.

 

За да чуем звънът му, когато забие

— буен тропот на стъпки в галоп

иска стихнат разпалени жестове, ропот,

суетен шум за знамена и речи на громки витии;

по-малко спорове, повече слух.

 

Тез, които мълчат — те ще чуят часът:

без небесно знамение на Святий Дух,

без божествен посланик, изпратен при нас.

 

Тълпата, развихрена в ярост и бяс

— безумната сляпа стихия, която,

гигантски възправена, движи съдбата —

с неумолими ръце ще изтръгне

новия свят из въртежа на басните

минути на ужас и кръв ще прехвръкнат,

и ще разцъфне, могъщ, и прекрасен,

блажения ред: на живота най-чистата сърцевина.

 

Ковача не отстъпва настрана

от свойта вяра, той не знай съмнение и страх —

и вижда бъдещите времена

пред себе си, и в тях

човечеството — мирно, хармонично:

човека за човека — не вече блуден вълк,

всесилен в своята свирепост безгранична;

великата любов — благоволение и дълг —

ще влее кротка радост у всички безразлично;

в една блестяща жарка вечер на пурпурна разплата

ще бъдат разкървавени толумите, надути с злато;

палати, банки и кантори ще изчезнат от света;

ще бъде всичко просто, ясно, щом се убие гордостта,

и щом човека се откаже от досегашната лъжа,

че би обезсмъртил, чрез хищен ламтеж, и своята душа

и отдаде на всички своя живот, тъй кратък и случаен;

слова, за всички книги нечути и незнайни,

ще разведрят това, което днес е заплетено и тъмно;

и слабия със нова вяра посред живота ще осъмне,

и ще обикне свойта участ — и може би тогаз

ще видим туй, що Бог е бил отколе преди нас.

 

С блясъка на тази ясна вяра

що възгаря там,

отколе, с пурпурни лъчи

пред неговите остро втренчени очи,

сред пътя, между разорани ниви,

ковача сам,

огромен и масивен —

сякаш работи звънката стомана

на твърдите души — кове

без край, със пълна сила, остри мечове

от търпение и от мълчание.

Край