Емил Верхарн
Вятърът

Над полята безкрайни сред есенен здрач,

Ето вятърът — злобен тръбач на Ноемврий —

Над полята безкрайни,

— вятър, вятър,

който цял се разкъсва, отчаяно,

и с писъци тежки бий кули мъртвешки,

— вятър, вятър,

ноемврийският яростен вятър.

 

И фермерските кладенци черни —

с тежки рудани, с въжета железни —

пищят;

и фермерските щерни —

с макари и въжета железни —

пищят и крещят към смъртта

— в скръбта си висящи над бездни.

 

Вятър летящ над вода и блата,

грабител на мъртви листа от брезите, —

ноемврийският яростен вятър;

гнездата на птици в горите

той убива и гръмко терзай,

и с нокти железни дълбай —

и срива далечната снежна лавина

— с колко ярост! — на древната зима,

— с колко ярост! — вятърът,

ноемврийският яростен вятър.

Зеят разбити врати и стъкла —

 

вятър, и плач, и мъгла —

ноемврийският яростен вятър! —

над могилата в гробни, отровни треви,

мелница с черни, безумни крила,

от долу на горе — лудо, без страх —

от горе на долу — с внезапен размах

коси вятъра — с немощна злоба, уви! —

мелница черна, раздираща вятъра,

— вятъра, вятъра —

ноемврийският яростен вятър.

 

А старите хижи тъжовни,

и черковната кула сред тях

мрат сред безпаметен шемет и страх,

старите хижи и техните стрехи гробовни

плачат под вятъра —

ноемврийският яростен вятър.

И черните кръстове в старите гробища

(ръцете на мъртви отвън над земята)

падат внезапно, тъй както отчаяно ято,

падащо, черно, над бездни вечерни

 

Ноемврийският яростен вятър.

— Вятър —

не сте ли вий срещали вятъра

на кръстопътя на петстотин пътя,

пищящ от студ — гневен и луд,

не сте ли видели вий вятъра,

вятър на плач и печали,

който брули умрели гори и села, —

не сте ли видели

как хвърля той бесен луната в мъгла,

в пропасти бранни на бурни печали —

 

Над полята безкрайни сред есенний здрач

ето вятърът, с писък и плач,

ето вятърът, злобен тръбач на ноемврий.