Филип Шелби
Опасни муцуни (1)

Пролог

„Всяко отклонение от строго установените процедури, увеличава броя на труповете“

Вътрешен бюлетин

Отдалеч си личеше, че сградата е била строена пестеливо, само с подръчни материали: камъни от близката река и плочи от черен аспид. Гредите бяха грубо издялани, от червеникав кедър, който се срещаше само в западните щати. Скосеният й покрив и скучната фасада създаваха впечатлението за ловна хижа, чийто силует някак неусетно се стопява и чезне сред околния пейзаж. Ниският хълм, върху който бе кацнала тя, се очертаваше заобиколен от високи ели, закриващи гледката към постройката. Прозорците на къщата бяха от специално стъкло, за да не пропускат прекалено силната слънчева светлина през наближаващите летни месеци.

Всички по-важни помещения гледаха към прашния път, който беше частна собственост. Неговият край се губеше в далечината. Дълъг около 4,5 км, с дълбоки коловози в пръстта, този път (почти непроходим след падането на първия сняг), излизаше на третостепенното шосе, което се извиваше край бреговете на езерото Кьор д’Ален в продължение на пет километра, преди да стигне до едноименното градче^[1].

Собственикът на къщата седеше изправен до перилото на верандата, опасваща къщата от четирите страни. Беше прехвърлил шестдесетте — не много висок, но набит и широкоплещест, със стойка, напомняща за опитен моряк, застанал на вахта на командния мостик на някоя шхуна. Ръцете му — едри, груби и мазолести — приличаха на ръцете на рибарите, които никога не се разделяха с ръчно плетените мрежи. Загорялото му, сбръчкано лице, с едва наболи мустаци, с бакенбарди, заедно със сините му очи, потънали зад внушителните торбички, допълваха представата за застаряващ морски вълк. А той всъщност винаги бе изпитвал отвращение към моретата, въпреки че доста често му се бе налагало да плува с лодка в езерото — дори можеше по памет да нарисува очертанията на брега.

Усетил хладния полъх на вятъра, който разлюля върховете на дърветата, мъжът вдигна ципа на якето си. Под него имаше само червена вълнена риза, плътно прилепваща около якото му тяло. Носеше избелели джинси и поовехтели, но грижливо лъснати ботуши. Домакинът знаеше, че по-нататък, на юг, по бреговете на дългото езеро, където нямаше високи дървета, които да спират слънчевите лъчи, температурата винаги е с няколко градуса по-висока, докато тук, сред северните гори на Айдахо, дори и в началото на месец май си оставаше хладно и неприветливо.

От верандата домакинът виждаше близо еднокилометрова отсечка от шосето. Още нищо не се задаваше по пътя, ала той бе сигурен, че скоро ще има посетител. Ето… далеч на запад, зад дърветата, се надигна облак прах.

Само неколцина от най-близките му приятели, запалени ловджии и рибари, склонни да споделят самотата му, можеха да се появят по пустия път. Изключения от това правило се случваха извънредно рядко. Сега очакваше именно такъв гост.

Подобно на останалите посетители, и този гост бе получил указания да вземе самолет до международното летище „Споукейн“, на 40 мили оттук, в съседния щат Вашингтон. По-добре бе гостът да изгуби още час, докато се добере до бреговете на езерото Кьор д’Ален, отколкото да пристигне с частен самолет на доста безлюдно летище в някое близко градче, с което неминуемо щеше да привлече любопитството на местните жители.

Подобно на останалите посетители, и този гост трябваше да пристигне без свита. Едно от неизменните правила на домакина бе да приема само по един гост. Така се гарантираше усамотяването на двамата мъже: домакина и поредния гост. Последният дори се усещаше съблазнен да остане за уикенда, примамен от тишината на девствената природа наоколо. Великолепните околности от години привличаха богати бизнесмени, любители на природата и на здравословния живот — те по цял ден или ловяха риба в езерото, или играеха голф на игрището до брега. Затова никой не се учудваше, ако в тези глухи краища внезапно се появеше още някой от най-влиятелните мъже в страната.

Домакинът се загледа в пътя и видя нещо синьо да се мярка между стволовете на дърветата. След няколко минути на завоя се показа син джип „Чероки“. Отдалеч си личеше, че шофьорът на джипа кара доста бързо, без да обръща внимание на неравностите по пътя. Широките гуми обилно пръскаха кал наоколо.

Гостите винаги бързаха да стигнат до къщата му…

Домакинът знаеше всичко, което бе длъжен да знае за поредния си посетител, за въпросите, които измъчваха съзнанието му — кога и къде и най-важното: как ще бъде извършено. Защото и той като другите идваше тук с проблем, който не търпеше отлагане. Домакинът знаеше колко мъчително бе за неговите гости да изпадат в пълна безпомощност, внезапно лишени от могъщото си влияние. Можеше да си представи безумните колебания на емоциите им — от яростно негодуване до пълно отчаяние. Знаеше също колко страдания им костваше решението да поемат по дългия път към бреговете на езерото Кьор д’Ален.

Джипът взе последния завой и продължи право към имението, но вече по-бавно. Домакинът видя как колата спря пред къщата. Вратата на автомобила се отвори и върху чакълестата алея се спуснаха чифт скъпи обувки, каквито се носят само в градовете. Никой от местните жители не притежаваше такива обувки! Навярно гостът е поел насам веднага след приземяването на самолета на летището в „Споукейн“, без да спира в курортната зона край отсрещния бряг на Кьор д’Ален.

Домакинът влезе във всекидневната. Приближи се до лавицата над камината, посегна към кристалната гарафа и наля две чаши от отлежалия коняк, който пазеше само за специални случаи. В подножието на дървената стълба се отвори някаква врата и веднага се затвори отново. Чу се шумолене от избърсване на подметки в изтривалката пред вътрешната врата, последвано от леко поскърцване на стъпалата. Гостът се изкачи на площадката на горния етаж и се огледа предпазливо. Нерешителността му се изрази в колеблива усмивка, появила се на устните му в мига, когато зърна домакина, понесъл в двете си ръце по една кристална чаша, пълна със скъпоценната течност.

Не само обувките му бяха прекалено… градски, но и дрехите му, цяла му външност. Градски човек.

Костюмът му струваше някъде към три хиляди долара — шит по поръчка, от ръчно тъканите, изключително леки вълнени платове на „Дънхил“. Риза от „Шерве“, копринена вратовръзка от „Сулка“. Скъп одеколон, купен вероятно от „Армитрейдж“ на Джърмин стрийт. Беше около шестдесет и две годишен — висок, с аристократична осанка, но с кръвно налягане и мускулен тонус на четиридесетгодишен мъж.

Настани се в старовремското кресло пред камината, преметна крак връз крак, без да омачка безупречния ръб на панталоните си. Пое в лявата си ръка кристалната чаша и поднесе коняка към устните си. Изглежда, че още първата глътка му подейства успокояващо.

— Очаквах те по-рано — заговори домакинът.

Гостът се намръщи.

— Да, зная. Но ме забавиха неотложни ангажименти…

— Не говоря за деня и часа. Говоря по принцип.

— Нима?

Домакинът сви рамене.

— До изборите има само шест месеца, а ти все още изоставаш с цели седем процента след президента. — Спря се за миг. После продължи: — Някои от по-влиятелните личности вече си задават въпроса дали не са сбъркали, като са заложили на теб. Ако съмнението сред тях нарасне, ще секнат даренията за твоята кампания. Никой не обича да залага на губещия кон!…

Домакинът излагаше мислите си сухо, делово и безпристрастно, без да издава предпочитанията си. Само след минута неговият гост се изчерви от притеснение. Ръцете му се разтрепериха, конякът в кристалната чаша се разклати. Погледът му се втренчи в златистата течност — като гадател, вперил поглед в кристално кълбо, опитващ се да предскаже бъдещето.

— Повече от четиридесет години чакам тази възможност — промълви посетителят. — Партията ми е длъжник.

— Но ще успееш ли да събереш дължимото?

— Ще се опитам. — И двамата знаеха, че след четири неуспешни кампании с изисканите обувки, едва тази година мъжът беше успял да се добере до финалния кръг в надпреварата за президентското кресло. — Няма да имам втори шанс. Тази есен или ще вляза в Белия дом, или ще сляза от политическата сцена. И то завинаги.

„Това е абсолютна истина“ — помисли си домакинът. Неговият гост участваше повече от тридесет години в голямата политическа игра — отначало като депутат в Камарата на представителите, после като губернатор и накрая като дългогодишен сенатор. Преди години се разведе, но после се ожени за една от най-прочутите журналистки, за която нямаше тайни във Вашингтон. От тогава никой не бе успял да го уличи в изневяра. Навсякъде се показваше заедно с нея — двамата нескрито демонстрираха взаимната си привързаност пред камерите, макар че бяха женени вече двадесет и две години.

Не, той не бе злоупотребявал с властта, която му даваха високите постове. Нито бе затъвал в тъмни сделки. Но навярно никога не бе забравял да издейства значителен дял от държавните фондове за своя роден щат, нито да закриля местните предприемачи — иначе не би могъл да си осигурява постоянната подкрепа на избирателите. Винаги се бе отличавал с изострен усет — надушваше корумпираните, коварните кариеристи, които биха могли да го провалят по пътя му към върха. Успяваше навреме да се отърве от тях дори когато му струваше загуба на пари или на гласове на избиратели.

Гостенинът мислено си повтори, че се отличава от домакина не само по облеклото, по маниера на говорене, по обноските, но и по стила на живот. И сравнението не беше в полза на домакина.

Нещо повече. Сред асовете на висшата политика той винаги се бе отличавал с благопристойността си. Останалите до един замесени в безброй скандали, а някои от тях бяха дори морално банкрутирали. Неслучайно бе възникнал вакуум — липса на изявени, вдъхващи доверие политически лидери. А нацията повече нямаше да търпи това. Не ставаше дума само за застоя в икономиката, нито за унизителните провали във външната политика. Някаква болест заплашваше духовната тъкан на нацията, разяждаше я бавно, но неутолимо, както ръждата — стоманата.

Посетителят се считаше за искрен патриот. И като такъв се чувстваше задължен да помага на родината си. Именно тази мисъл го крепеше, докато пътуваше към това затънтено място. Не го бе очаквал, но се оказа, че той и собственикът на имението имат общи интереси.

— Хм… Може ли да узная нещо повече по проблема, заради който трябваше да се срещнем?

Въпросът бе зададен с небрежен тон, но само той си знаеше колко усилия, колко нерви му бяха стрували тези прости думи.

— Цената е десет милиона.

Гостът неочаквано се засмя.

— Ти май наистина си ме очаквал. Виждам, че си подготвен за сделката.

— В противен случай ти не би си правил труда да пътуваш чак дотук.

— В случая цената не е най-важното. Искам да узная какво ще получа срещу парите си.

— Ще получиш точно това, което искаш. Но има една важна подробност: трябва да ми кажеш, и то в този момент, колко силно го искаш. Защото ако се заема с тази поръчка, няма връщане назад. Каквото и да се случи.

Както винаги след подобни категорични заявления, и сега последва дълга, мъчителна пауза. Домакинът почти осезаемо усети как се напрегна погледът на събеседника му — като на кон, стъписан пред съскаща змия, внезапно изскочила на пътеката. Неизбежни бяха горчивите размисли за лъкатушещия път, по който бе стигнал дотук, както и споменът за първото споменаване на този неизвестен на простосмъртните адрес, подхвърлен от най-близкия му, най-доверения му приятел.

„Слушай, ако наистина имаш някакъв неразрешим проблем, знам един тип, който е способен да се справи с всичко. Само трябва да отидеш на брега на езерото Кьор д’Ален. Навремето той ми свърши една работа и оттогава всичко ми върви като по вода… Не, не го занимавай с дреболии. Спомени му, че си говорил с мен. Искаш ли да ти дам телефона му?“

Накрая те всички искаха номера на телефона му…

Но домакинът винаги бе подбирал внимателно своите посетители. Повечето от тях изслушваше вежливо, а после им даваше лаконичния, твърд отговор:

— Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

Лъжеше, разбира се. От всяка ситуация можеше да се намери изход. Или поне в повечето случаи. Той обаче неизменно се придържаше към златното правило: може ли да има доверие на просителя? И ще може ли да го компрометира по такъв начин, че завинаги да му запуши устата?

Например този, който седеше край камината? Да. Чисто съвпадение е фактът, че сега са заедно в това тихо, самотно имение, накрай света.

Но ето че настъпи мигът, когато посетителят бе длъжен да потвърди поръчката си. С което щеше да изгуби контрола върху по-нататъшната си съдба — рискован акт, срещу който се противопоставяше неговият разум, акт, който противоречеше на всички уроци, усвоени и изстрадани през десетилетната му политическа кариера.

— Ще повторя, за да няма никакви недоразумения: започнем ли, ще бъде невъзможно да се откажем! — твърдо заяви домакинът. — Десет милиона. Пет от тях още сега, внесени в една банка в Лихтенщайн. Останалите пет след изпълнението на договорката, т.е. един час след като влезеш в Овалния кабинет.

— За цели десет милиона заслужавам да узная поне някои детайли от плана.

— С тези пари купуваш резултата, а не детайлите. Няма значение как, кога и къде ще бъде извършена сделката. И от утре няма да се свързваш с мен. Никога. Повече никакви консултации, никакви спорове, никакви промени в плана. — Домакинът млъкна за миг. — Ясно ли е?

Някъде от дъното на стаята, под дървените ламперии, долетя тихо проскърцване. Може би в подземието някое полско мишле бе налучкало цепнатината край прозорчетата.

От проницателния му поглед не убягнаха следите от напрегната вътрешна борба, изписани по лицето на неговия гост — борбата между амбицията и съвестта, атакувана от зашеметяващата заблуда, че последствията няма да се окажат опустошителни, че всичко ще приключи бързо и безопасно.

— Не можем да спрем насред пътя — повтори домакинът.

Гостът остави чашата си. Очевидно бе изгубил желание да допие коняка.

— Ако възнамеряваш да се замесваш в опит за атентат срещу президента, може би ще е по-разумно да спрем дотук.

— Въобще не ми е хрумвала подобна идея — усмихна се домакинът.

Лицевите мускули на госта се поотпуснаха. Кимна леко. Жестът изглеждаше почти неволен.

— А как ще разбера дали работиш по моята задача?

— Не се тревожи. Ще разбереш. Но сега съм длъжен да те попитам за последен път: наистина ли си твърдо решен да го отстраниш от пътя си?

Гостът стеснително сведе поглед.

— Не можеш да си представиш колко е важно това за мен. И за цялото ми бъдеще.

Домакинът отлично знаеше какво притесняваше в този миг високопоставения гост — загубата на невинността, издухването на последните листенца от ореола на високия морал, който впрочем се смаляваше и чезнеше с всяка изминала година.

Холандецът Мис ван дер Рое, един от най-прославените архитекти на нашия век, беше го казал с пределна яснота: „Бог не се проявява в детайлите. Той е оставил тази грижа на Дявола“.

Затова е разумно да се четат с особено внимание редовете, посветени на третостепенните подробности, които са изброени в края на всеки договор — както винаги, те са изписани с най-дребния шрифт.