Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

Първа част

1.

Тази сутрин Жан беше със синя платнена торба за семе, превързана на кръста; като я придържаше отворена с лявата си ръка, на всеки три крачки той вземаше с дясната шепа жито и го пръскаше с бърз замах. От ритмичното движение на тялото неговите големи обуща ровеха и надигаха тлъстата земя; а при пръскането, сред хвърчащото златисто семе, проблясваха двете червени нашивки на войнишката куртка, която износваше. Закрачеше ли напред сам, той изглеждаше по-едър; а отзад, за да заравя зърното, бавно се търкаляше брана, теглена от два коня. Коларят ги подкарваше с непрекъснати равномерни удари на дългия си камшик, плющящ над ушите им.

Този парцел земя, едва около петдесет ара, в местността, наречена Корнай, беше толкова незначителен за господин Урдьокен, собственика на стопанството Бордери, че бе решил да не изпраща механичната сеялка, по-необходима другаде. Като обхождаше нивата от юг към север, Жан се намираше точно на два километра от сградите на фермата. Стигнал до края на браздата, той вдигна очи, погледна, без да се взира, и отдъхна за минутка.

Очертаваха се ниски стени, някакво тъмно петно от стари керемиди, захвърлени пред прага на провинцията Бос, чиято равнина се разстилаше към Шартр. Под необятното небе — облачно небе от края на октомври — на разстояние десет левги се простираше обработваема площ. През този сезон тя се състоеше от жълтеещи се ниви — голи и плодородни, големи разорани квадрати, които се редуваха със зелените килими на люцерните и детелините; и всичко това — без никакво възвишение, без никакво дърва чак докъдето ти стига погледът, се сливаше, изчезваше зад линията на хоризонта, ясно очертана и закръглена като море. Само откъм запад малка горичка обрамчваше небето с червеникава лента. По средата имаше път, пътят от Шатодюн към Орлеан, белнал се като тебешир и съвсем прав в продължение на четири левги, следвайки геометричната редица на телеграфните стълбове. И нищо друго освен три-четири дървени мелници с неподвижни криле. Селата приличаха на скалисти острови, а в далечината една камбанария беше изплувала от някаква гънка на местността, без да се вижда църквата сред меките вълни на тази хлебородна земя.

Жан се обърна и отново тръгна — сега от север към юг, и пак се поклащаше; лявата му ръка държеше отворена торбата, а дясната непрекъснато шибаше въздуха с орляци от семена. Вече съвсем близо пред него, разрязала равнината като ров, беше тясната долинка на река Егр, зад нея чак до Орлеан отново се разстилаше огромната равнина Бос. Можеше да се предположи къде са ливадите и сенчестите места само по високите тополи, чиито пожълтели върхове надвишаваха бреговете на дола и изглеждаха като ниски храсти. От малкото село Рон, разположено на склона, се виждаха само няколко покрива на къщи около църквата, която извисяваше нагоре сивата си каменна камбанария, обитавана от много стари гарванови семейства. А пък на изток, отвъд долината на Лоар[1], там, където на две левги разстояние се гушеше Клоа, средището на общината, се очертаваха далечните хълмове на Перш, синеещи се под оловното небе. Всичко това беше някогашното графство Дюноа; сега вече околията Шатодюн, разпростряла се от Перш до самия край на Бос — до местността, наречена Въшливата Бос поради неплодородието си. Когато стигна до синора на нивата, Жан спря и погледна надолу към буйните и бистри води на потока Егр, който течеше сред бурени към пътя за Клоа, изпълнен тази събота с каручки на селяни, тръгнали на пазар. После той отново свърна обратно.

И така със същите крачки и със същите жестове вървеше на север, връщаше се на юг, обвит в живия облак от прахоляка на зърното; през това време зад него браната, под плясъка на камшика, зариваше семената със същия спокоен, сякаш обмислен ход. Продължителните дъждове бяха забавили есенната сеитба; бяха торили още през август, а отдавна земята чакаше — дълбока, прочистена от бурени, готова отново да ражда жито след детелината и овеса по триполната система. Затова страх от възможно замръзване след поройните дъждове караше земеделците да бързат. Времето изведнъж се бе застудило, беше станало мрачно без никакъв полъх, и над този океан от неподвижна земя висеше намусено тъмно небе. Навред сееха; вляво, на около триста метра, имаше втори сеяч, по-далече вдясно — трети; и много други още стърчаха нататък из равнината. С увеличаването на разстоянието малките им черни силуети все повече изтъняваха и чезнеха в далечината. Но всички се движеха с един и същ жест, разпръскващ семената, който се долавя като животворна вълна около тях. Равнината тръпнеше чак до най-далечните си краища, където вече не се виждаха пръснатите сеячи.

Когато Жан се връщаше за последен път, забеляза откъм Рон голяма червеникава крава с бели петна; водеше я с въже едно младо момиче, почти дете. Малката селянка и кравата вървяха по пътеката в речната долинка край платото; сеячът им бе обърнал гръб и престанал да сее, но трополенето на бягащо животно и оглушителни викове го накараха отново да вдигне глава, когато отвързваше торбата, за да се прибира. Разярена, кравата препускаше в люцерната; момичето я следваше и с всички сили се мъчеше да я спре. Той се побоя да не се случи нещастие и затова извика:

— Пусни я де!

Момичето не предприемаше нищо, задъхваше се, проклинаше кравата си с глас, в който се чувствуваше гняв и ужас.

— Колѝш! Спри се де, Колѝш!… Ах ти, мръсно животно!… Ах ти, проклета кранта…

То тичаше и подскачаше колкото можеше с малките си крака и още успяваше да я следва. Но залитна, падна, надигна се, за да падне малко по-нататък; от този миг животното съвсем подлудя и го повлече. Сега момичето закрещя. Тялото му оставяше следа в люцерната.

— Пусни я бе, дявол да го вземе! — продължаваше да вика Жан. — Пусни я де!

Викаше машинално, от ужас; в същото време сам се бе втурнал, досетил се, че навярно въжето се е увило около китката й и при всяко дърпане все повече се затяга. За щастие той прекоси една разорана нива и тичайки, се изпречи така ненадейно пред кравата, че тя се стресна и се спря рязко. Веднага той развърза въжето и сложи момичето да седне в тревата.

— Да нямаш нещо счупено?

Но тя дори не бе замаяна. Изправи се, опипа се, спокойно повдигна полата си чак до бедрата, за да види коленете си, които пареха; беше толкова запъхтяна, че не можеше да говори.

— Вижте, ей тук ме щипе… Все пак се движа, нищо ми няма… О, много се бях изплашила. По пътя щях да стана на каша!

И като разгледа пострадалата си китка, обкръжена с червени белези, момичето лепна там устни и с шумна въздишка на облекчение добави:

— Не е зла Колѝш! Само че тая сутрин ни вбеси, така се е разпасала… Водя я на бик в Бордери.

— А, в Бордери ли! — повтори Жан. — Много хубаво — и аз съм натам, ще вървим заедно.

Продължаваше да й говори на ти, отнасяше се като към хлапе, защото момичето беше още много дребно за своите четиринадесет години. А то с вирната нагоре брадичка сериозно гледаше кестенявата късо подстригана коса и кръглото правилно лице на този здравеняк, чиито двадесет и девет години го правеха да изглежда възрастен в нейните очи.

— О, аз ви познавам! Вие сте Капорал — дърводелеца, който остана да работи като ратай при господин Урдьокен.

При споменаването на прякора, който му бяха дали селяните, младият човек се усмихна; вгледа се в нея изненадан, че тя вече изглежда почти жена с тия оформящи се малки, твърди гърди, с това продълговато лице с много дълбоки очи, с дебели устни, със свежа розова плът като узряващ плод. Облечена бе със сива пола и черна вълнена блузка, на главата с кръгла шапчица, а кожата й — много мургава, опърлена и позлатена от слънцето.

— А пък ти си малката дъщеря на дядо Муш[2] — провикна се той. — Не можах веднага да те позная… Нали? Сестра ти беше добра приятелка на Бюто през миналата пролет, когато работехме заедно в Бордери.

Тя отвърна непринудено:

— Да, аз съм Франсоаз… Моята сестра Лиз ходеше с братовчеда Бюто, от когото е бременна в шестия месец… Той се измъкна някъде, към Оржер е, във фермата Шамад.

— Точно така — потвърди Жан. — Виждал съм ги заедно.

И двамата замълчаха за миг, застанали един срещу друг; той се засмя, като си спомни как една вечер бе изненадал влюбените зад една копа сено; тя продължи да плюнчи наранената си ръка, сякаш влагата на устните й щеше да облекчи силната болка, а в това време кравата спокойно пасеше люцерна в съседната нива. Коларят и браната се отдалечаваха, след като ги бяха заобиколили, за да излязат на пътя. Чуваше се граченето на два гарвана, които непрекъснато кръжаха около камбанарията. Трите камбанни звъна за обедната молитва прорязаха мъртвата тишина.

— Я гледай! Значи вече е пладне! — извика Жан. — Да побързаме!

А после забеляза Колѝш в нивата:

— Ама твоята крава прави пакости. Ако я видят… Чакай ти, мръснице, ще те нагостя едно хубавото!

— Не, оставете я — спря го Франсоаз. — Наша е тази нива. Тая никаквица ме повали на наша земя… Всичко наоколо чак до Рон е на семейството ни. Ние сме собственици оттук дотам; после имотът встрани е на чичо ми Фуан; отвъд — на леля ми, Крантата.

Като посочваше с ръка парцелите, тя вкара кравата в пътя. И чак тогава, хванала я отново за въжето, тя се сети да благодари на младия мъж.

— Знайте, че съм ви много признателна! Благодаря, благодаря ви от все сърце.

И двамата поеха по тесния път покрай долинката, преди да навлязат в нивята. Последният камбанен звън беше заглъхнал, само гарваните продължаваха да грачат. Зад кравата, теглена с въжето, и той, и тя престанаха да говорят, изпаднали в онова селско мълчание, с което се изминават километри, без да се размени нито дума. Погледнаха вдясно към една механична сеялка, чиито два коня завиха близо до тях; коларят им извика: „Добър ден!“ и те отвърнаха „Добър ден!“ със същия сериозен тон. Долу, вляво, по пътя за Клоа, продължаваха да се точат каручки, пазарът започваше от един часа. Двуколките подскачаха като буболечки в далечината, толкова дребни, че едва се забелязваха, благодарение на белите шапчици на жените.

— Ей го там моя чичо Фуан с леля ми Роз, отиват при нотариуса — каза Франсоаз, вгледала се в една каруца, едра колкото орехова черупка, която препускаше на два километра от тях.

Погледът й беше моряшки, виждаше надалече като тия хора от равнината, които са свикнали да разпознават човека от животното по характерните белези на техните движещи се силуети.

— О, да, казаха ми — подхвана Жан. — Значи е решено, старият разделя имота си между дъщерята и двамата синове.

— Решено е, всички ще се срещнат днес при господин Байаш.

Франсоаз продължаваше да гледа как каручката се движи.

— Нас това не ни засяга, няма нито да забогатеем, нито да обеднеем… Само заради Бюто. Сестра ми мисли, че може би той ще се ожени за нея, когато получи дела си.

Жан започна да се смее.

— С тоя гявол Бюто ние бяхме другари… О, той много умее да лъже момичетата! И все пак понякога прибягва до сила, когато не искат с добро.

— Разбира се, че е свиня! — заяви Франсоаз с убедителен тон. — Прави ли се такава свинщина на една братовчедка! Да й надуе корема.

И изведнъж продължи разгневена:

— Почакай, Колѝш! Хубаво ще те разиграя!… Ето я, пак започва, побеснява пустото животно, когато е в такова състояние!

Със силно подръпване тя обузда кравата. На това място пътят се отклоняваше от платото. Каручката изчезна, а те двамата продължиха да крачат из равнината; пред тях, и вляво, и вдясно, до безкрая се разстилаха само нивя. Пътеката минаваше през голата шир без нито един храст край угари и изкуствени ливади и стигаше до фермата, която човек сякаш можеше да пипне с ръка, макар че беше още далече под пепелявото небе. Двамата пак се умълчаха, не отвориха уста, като че ли им тежеше сериозната замисленост на тази толкова мрачна и толкова плодородна равнина.

Когато стигнаха, големият квадратен двор на Бордери, затворен от трите страни от сградите на оборите, на кошарите и на хамбарите, беше пуст. Но веднага на прага на кухнята се появи дребна млада жена с предизвикателна и красива външност.

— Какво става с теб, Жан, няма ли да ядеш днес!

— Идвам, госпожо Жаклин.

Откакто дъщерята на Коние, кантонера на Рон (бяха я кръстили Кониет, когато на дванадесетгодишна възраст почна да мие чиниите във фермата), се издигна до положението на слугиня-любовница, деспотично изискваше да се отнасят с нея като с дама.

— А, ти ли си, Франсоаз? — продължи тя. — Дошла си за бика… Ама ще почакаш. Краварят е в Клоа с господин Урдьокен. Но ще се върне, трябваше да е тук вече.

И тъкмо Жан се канеше да влезе в кухнята, тя го хвана през кръста, притисна се шеговито към него, без да се страхува, че ще я видят като ненаситна любовчийка, която не се задоволява само с господаря.

Останала сама, Франсоаз седна на каменната пейка пред торната яма, която заемаше една трета от двора, и търпеливо зачака. Без да мисли, тя наблюдаваше ятото кокошки, които кълвяха и грееха крачетата си в просторния тънък пласт тор; поради застудяването над него се издигаше рядка синкава пара. Тя не се помръдна повече от половин час, докато най-сетне Жан се появи, дояждайки филия с масло. Седна до нея и понеже кравата явно нервничеше, пляскаше опашка и мучеше, заговори:

— Неприятно е, че краварят още не се е прибрал.

Младото момиче вдигна рамене. За никъде не бързаше. После наруши мълчанието си.

— Значи вас, Капорал, ви наричат просто Жан.

— Не, името ми е Жан Макар.

— И не сте от нашия край?

— Да, аз съм провансалец, от Пласен, един град ей оттатък.

Тя бе вдигнала очи, за да го разгледа, изненадана, че човек може да бъде от толкова далече.

— След Солферино — продължи той, — преди осемнадесет месеца се върнах от Италия, излязох в безсрочен отпуск; един другар ме доведе тук… Не ми провървя с моя стар занаят, дърводелството, и поради разни истории останах във Фермата.

— Аха! — каза тя непринудено, без да сваля от него погледа на големите си черни очи.

Но в този миг кравата изрази желанието си с продължително и отчаяно мучене; откъм краварника, чиято врата бе затворена, се чу задавено дихание.

— Ето на̀ — викна Жан, — този хубостник Цезар я е усетил!… Чуй го — обажда се отвътре… О, той си знае работата, не може крава да влезе в двора, без той да я подуши и да разбере какво се иска от него…

Помълча малко и продължи:

— Виж какво, краварят трябва да е останал с господин Урдьокен… Ако искаш, ще ти доведа бика. Ние двамата можем да свършим работата.

— Да, това е вярно — каза Франсоаз и се надигна.

Вече отваряше вратата на краварника, когато я попита:

— А ще трябва ли да се завърже твоето добиче?

— Да се завърже? Не, не! Няма нужда!… Тя е съвсем готова, изобщо няма да мръдне.

През отворената врата се виждаха тридесетте крави на фермата, наредени в две редици от двете страни на пътеката; едни бяха легнали върху постелката от слама, други дъвчеха цвеклото, поставено в яслите им; от своя ъгъл един от биковете — черният холандски бик с бели петна, протягаше глава в очакване да му възложат работа.

Щом го отвързаха, Цезар бавно излезе. Но се спря изведнъж, сякаш изненадан от чистия въздух и от дневната светлина; и остана за минута неподвижен, само започна да души, като размахваше нервно опашка, опънал шия и вирнал муцуна. Колѝш, без да мръдне, обърна към него погледа на големите си очи и замуча по-тихо. Тогава той пристъпи, приближи се до нея, сложи глава върху задника й, бързо и силно я притисна; езикът му висеше, избута опашката й и я олиза чак до бутовете, а кравата оставаше неподвижна, само кожата й леко потрепна. Съвсем сериозни, с отпуснати ръце, Жан и Франсоаз чакаха.

Когато бе готов, Цезар се метна върху Колѝш с такъв скок и такава мощна тежест, че разтърси земята. Тя не се огъна, той я притисна от двете страни с предните си крака. Но породистата едра крава беше толкова висока и толкова дебела, че бикът не успяваше, защото бе по-дребен. Чувствувайки това, той се опитваше да се надигне — усилията му обаче оставаха напразни.

— Много е малък — каза Франсоаз.

— Да, дребен е — каза Жан. — Нищо, ще се справи.

Тя поклати глава; и понеже Цезар продължаваше с опитите си и все повече се изтощаваше, се обади:

— Не, трябва да му се помогне… Ако не влезе добре, ще бъде жалко, тя няма да задържи…

Спокойно и внимателно, като пред сериозна работа, Франсоаз се приближи до бика. От загрижеността очите й бяха станали още по-черни, а червените устни на неподвижното й лице — леко отворени. С решителен жест тя хвана члена на бика и го повдигна. А той, почувствувал кравата, набра сили и с напън проникна, докъдето трябваше. После се отдръпна. Всичко стана така, сякаш бе посадено семе. Непоклатима и безучастна като земята, когато я засяват, кравата прие плодотворящата семенна струя, без дори да трепне. А той, отскочил от нея, отново разтърси земята.

Франсоаз бе дръпнала и задържала ръката си във въздуха. Най-сетне я отпусна, като каза:

— Готово!

— И то, както трябва! — отвърна Жан убедено с удовлетворението на добър занаятчия от бързо и добре свършена работа.

Той дори не помисли да подхвърли някой от ония цинизми, с които момчетата от фермата се шегуваха с момичетата, когато водеха тук кравите си. За Франсоаз изглежда тази работа беше толкова проста и необходима, че наистина, честно казано, нямаше място за присмех. Повеля на природата.

От известно време Жаклин отново се бе появила пред вратата и със свойственото за нея гугукане подхвърли весело:

— Ей, тая ръка, дето я завираш къде ли не, няма да се хареса на любовника ти!

Жан шумно се разсмя, а Франсоаз веднага почервеня. Засрамена и за да скрие смущението си, тя започна да тършува из джобовете си; Цезар сам се прибираше в обора, а Колѝш пасеше овесените кълнове в торната яма. Най-сетне Франсоаз извади носната си кърпичка и отвърза възела, в който бе стегнала двата франка — таксата за оплождане на кравата.

— Вземете! Ето ви парите! — каза тя. — И довиждане.

Франсоаз си тръгна с кравата, а Жан взе торбата за семето и я последва, като каза на Жаклин, че отива на нивата в местността Пото, както му е наредил за днес господин Урдьокен.

— Добре — отвърна тя. — Браната трябва да е вече там.

После, когато той настигна малката селянка и двамата се отдалечиха, крачейки един след друг по тясната пътека, Жаклин отново подвикна с топлия си и закачлив глас:

— Ей, няма опасност да се загубите двамата, нали? Малката знае хубавия път!

Зад тях дворът на фермата обезлюдя отново. Този път нито тя, нито той се засмяха. Вървяха бавно, чуваше се само как обувките трополят по камъните. Жан виждаше само детския й врат с дребни черни къдрици, изскочили от кръглата шапчица. Най-после след петдесетина крачки Франсоаз каза:

— Тя няма право така да хапе другите за отношенията им с мъжете. Можех да й отговоря…

А като се обърна към момъка и му хвърли заядлив поглед, продължи:

— Нали е истина, че тя се държи с господин Урдьокен, сякаш му е жена вече… Вие сигурно знаете нещичко?

Той се смути. Изражението на лицето му стана глуповато.

— Ех, да прави каквото й харесва! Нейна си работа.

Франсоаз му обърна гръб и отново закрачи напред.

— Така е… шегувам се, защото вие можете да ми бъдете, така да се каже, баща и няма да си помислите кой знае какво… Пък и вижте, откакто Бюто направи тая свинщина със сестра ми, аз съм се заклела, че ще си отрежа и краката, и ръцете, но любовник няма да имам.

Жан поклати глава и двамата замълчаха. Малката нива в Пото се намираше в края на пътеката, някъде по средата на пътя за Рон. Когато стигна там, момъкът се спря. Браната го чакаше, чувалът със семе беше стоварен в една бразда. Напълни торбата си и каза:

— Ами довиждане.

— Довиждане! — отвърна Франсоаз. — Още веднъж благодаря!

Но внезапно обзет от безпокойство, Жан се изправи и извика:

— Слушай, ако кравата пак се разбесува… Искаш ли, да те изпратя до вас?

Тя бе вече далеч, обърна се и отговори със спокоен и силен глас, който отекна в тишината на полето:

— Не, не! Излишно е, вече няма опасност! Търбухът й е пълен!

Завързал торбата на кръста си, Жан закрачи из разораната нива и с един и същ замах запръска зърното; вдигна поглед и проследи как Франсоаз се смалява сред нивята, става съвсем дребна зад ленивата крава, която клатушкаше едрото си тяло. В обратната посока преставаше да я гледа, но тръгнеше ли с лице към нея я виждаше все по-малка и толкова тънка, че с изящната си талия и бялата си шапчица му приличаше на цветенце от радика. На три пъти тя се смаляваше така; а после, като я потърси, вече беше изчезнала, навярно беше заобиколила църквата.

Удари два часът, небето си остана сиво, безчувствено и леденостудено; сякаш съвсем ситна пепел бе покрила слънцето за месеци, чак до пролетта. Сред тази тъжна сивота едно по-светло петно се открояваше в облаците към Орлеан, сякаш оттам можеше да блесне слънцето. Точно под този блед отрязък се очертаваше камбанарията на Рон, селото обаче оставаше по-ниско, скрито в невидимата гънка на долинката на река Егр. А към север, по посока на Шартр, между сивото небе и безбрежната равнина Бос ясно се очертаваше хоризонтът. След обяд сеячите май се бяха увеличили. Сега всеки парцел си имаше по един, те се умножаваха, пълзяха като работливи черни мравки, заловили се с непосилна гигантска работа в сравнение с техния малък ръст; ала все пак и в най-отдалечените ниви се забелязваха упоритите еднакви за всички жестове, вироглавството на буболечките в борбата им с неизмеримата земя, и накрая победоносната им борба с пространството и живота.

Жан ся чак до мръкване. След Пото дойде ред на нивите в Ригол и в Катр Шмен. Вървеше напред, после се връщаше назад с дълги отмерени крачки в оранта; и житото в торбата му намаляваше, зад него семената оплождаха земята.

Бележки

[1] Река Лоар е дълга 311 км, приток на Сарта, напоява департаментите Шатодюн, Вандом и Флеше. А река Сарта се влива в Лоара (1020 км.) — Б. пр.

[2] Муха. — Б. пр.