Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (9)

VIII

Тесни и затънтени улички, осеяни с всевъзможни дюкянчета, водеха към търговското сърце на иранската столица. Базарът се оказа град в града: уличките излизаха на площади и площадчета, сред магазинчетата се бяха наместили джамии, банки, семейни хотели и дори една пожарна станция. Полупрозрачен покрив се издигаше над плетеницата от артерии и хвърляше защитна сянка над стария пазар. Несметно човешко множество пъплеше из мрежата, подобна на лабиринт; тук или там се струпваха тълпи, но хората се движеха бавно и безгрижно, знаейки как да се насладят на деня; приятна хладина се разнасяше из проходите, където всяко кътче имаше свой специфичен аромат.

В една уличка с дюкянчета за подправки, изложили на открито пъстроцветната си ароматна стока, Томаш бръкна в джоба си и извади листчето, на което беше написал името на човека, когото търсеше.

— Салам^[1] — поздрави един търговец. — Замяд Ширази?

— Ширази?

— Бале.

Човекът избълва неразбираем поток от думи. Португалецът се опита да се съсредоточи в жестовете на ръката, която му сочеше да продължи напред и някъде там, над морето от глави, в дъното, да завие наляво. Благодари за упътването и се запъти натам, по улицата с подправките, за да стигне до пресечката вляво. Свърна по улицата с медни съдове и отново потърси информация, след което коригира маршрута си.

Най-сетне стигна до улицата с килимите. Когато попита за Замяд Ширази, един търговец му обясни на многословен фарси и с широко ръкомахане, че магазинът се намира десетина метра по-нататък. Томаш измина няколко крачки и спря пред заветната цел. Както в другите магазини, така и тук вратата беше покрита с персийски килими, останалите бяха навити на рула и струпани до входа. След като се убеди, че никой от тълпата не го последва, Томаш прекрачи прага и хлътна в сенчестото помещение.

 

 

Вътре беше тъмно, мъждукаха жълти лампи, във въздуха се носеха прашинки и тегнеше сух, остър мирис, може би на нафталин. Засърбя го носът и шумно кихна. Персийски килими покриваха цялото пространство, включително стените и тавана. Виждаха се различни тапицерски мостри, както и класическите миан фарш, келеджи и кенар^[2] с невероятни мотиви. Преобладаваха геометричните орнаменти и прословутите арабески; килимите с най-фина изработка представяха цели пейзажи с градини и цветни аранжименти с хризантеми, рози и лотоси.

— Khosh amadin! Khosh amadin!^[3] — поздрави пълничък, приветливо усмихнат господин, който се задаваше с широки крачки и разтворени ръце. — Добре дошли в скромния ми магазин. Желаете ли чай?

— Не, благодаря.

— Моля ви! Имаме прекрасен чай, ще се уверите сам.

— Благодаря ви, наистина не желая. Преди малко обядвах.

— О, толкова по-добре! Чаят е чудесен за доброто храносмилане — отвори гостоприемно ръце домакинът. — Докато пиете чая си, можете да се насладите на прекрасните килими. — Сложи дебелата си ръка на килимите. — Вижте само, имам чудно хубави килими gul-i-bulbul^[4] от Ком с изумителни рисунки на птици и цветя. Прекрасни са! Прекрасни! — Махна надясно. — А там имам кюрдски sajadeh^[5], дошли са в магазина ми направо от Бихар. Специална пратка. — Приведе се към клиента с вид на човек, който държи в дъното на магазина си скъпоценно съкровище. — А ако харесвате поемата Shahnamah^[6], направо ще се прехласнете по…

— Замяд Ширази? — прекъсна го Томаш. — Вие ли сте Замяд Ширази?

Мъжът се поклони леко.

— На ваше разположение, уважаеми господине. Ако търсите килим парси^[7], елате в магазина на Ширази! — Усмихна се доволно на наивната рима, която беше измислил за реклама на магазина си. — С какво мога да ви бъда полезен?

Томаш внимателно се вгледа в него, опитвайки се да прецени ефекта от думите си върху търговеца.

— Харесва ми в Иран — каза той.

Усмивката се разсея и мъжът се втренчи в него с известно безпокойство.

— Моля?

— Харесва ми в Иран.

— Дошли сте да напазарувате някои неща?

Томаш се усмихна, щом чу паролата.

— Казвам се Томаш — представи се той, подавайки ръка. — Казаха ми да дойда тук.

Замяд Ширази го поздрави набързо и отиде да надникне от входа, за да се увери, че няма подозрително движение по улицата. Видимо по-спокоен, затвори вратата на магазина и с дискретно кимване покани госта си да го последва. Влязоха в тъмно помещение, което ги отведе до тесен склад, претъпкан с килими. Качиха се по вита стълба и търговецът го въведе в малка стаичка.

— Изчакайте тук, моля — каза той.

Томаш се настани на един диван и зачака. Чу шума от стъпките на отдалечаващия се Ширази и след минута долови друг звук, явно някой набираше номер от стар телефонен апарат. Някъде отдалече прозвуча гласът на домакина, който говореше с някого на фарси, последва пауза, в която слушаше какво му казват от другата страна. Разговорът трая секунди. След кратката размяна на реплики търговецът остави слушалката и Томаш дочу шум от стъпки. Миг по-късно видя кръглото като луна лице на Ширази да се подава на вратата на стаичката.

— Идват — каза търговецът.

Дебеланкото излезе, връщайки се по същия път, по който бяха дошли двамата. Томаш остана да седи на дивана, кръстосал крака в очакване на новини.

 

 

Иранецът приличаше на боксьор. Беше висок, як, с големи извити вежди и черен пищен мустак; гъсти черни косми се подаваха под разкопчаната яка на ризата и стърчаха из малките му уши. Влезе в стаичката, излъчващ енергия и готов да действа, с вид на човек, който няма време за губене.

— Професор Нороня? — попита той, подавайки мускулестата си космата ръка.

— Да, аз съм.

Стиснаха си ръцете.

— Много ми е приятно. Казвам се Голбахар Багери. Аз съм вашият човек в Техеран.

— Здравейте.

— Уверихте ли се, че не ви следят?

— Да, смятам, че успях да заблудя моя придружител още преди базара.

— Чудесно — каза мъжището, потривайки ръце. — От Ленгли ме помолиха да докладвам още днес. Какви са новините? Видяхте ли документа?

— Да, видях го. Тази сутрин.

— Автентичен ли е?

Томаш сви рамене.

— Не знам. Изглежда стар документ, с пожълтели страници. На корицата е напечатано заглавието, останалото е писано на ръка. На първата страница има някаква драскулка, която прилича на подписа на Айнщайн. Предполагам, че всички страници от документа са написани собственоръчно от него, с изключение на едно шифровано послание в края на текста. Иранците смятат, че това шифровано послание е написано от ръката на професор Сиза.

Багери извади тефтерче от джоба си и започна да нахвърля някакви бележки с шеметна бързина.

— Казвате, че всичко е писано на ръка, нали?

— Да. С изключение на първата страница, разбира се.

— Хм, хм… — Надраска още нещо в тефтера. — И е с подписа на Айнщайн?

— Така изглежда. Самите иранци казаха, че са го потвърдили с графологическа експертиза.

— Споменаха ли къде е бил ръкописът през цялото това време?

— Не.

Багери отново отбеляза нещо.

— А съдържанието?

— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието, Die Gottesformel, после има някакви стихове, за които иранците нищо не са успели да разберат, и най-отдолу е предполагаемият подпис на Айнщайн.

Отново записки.

— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?

— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.

— За какво се говори в текста?

— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.

Багери спря да пише и впери поглед в него.

— Националната сигурност?

— Да, така ми казаха.

Иранецът поднови бележките си със същия замах.

— Не можахте ли да разберете какъв тип ядрено устройство се описва?

— Не.

— Нито дали става въпрос за уран, или за плутоний?

— Не, нито това.

— Когато се върнете там, бихте ли могли поне да проверите тази информация?

— Вижте, те няма да ми позволят да видя повече ръкописа. Показаха ми го само веднъж, за да добия обща представа за какво става въпрос, но ми казаха, че поради причини, свързани с националната сигурност, няма да имам възможност да го проуча.

Багери пак застина и се вгледа в събеседника си.

— Никаква възможност?

— Никаква.

— Но в такъв случай как ще си свършите работата?

— Осигуриха ми препис на шифрованата част. Ще трябва да се справя с него.

— Преписали са шифрованата част, така ли?

— Да. Става въпрос за ръкописен откъс на последната страница. Разполагам също и със стиховете от първата страница. Искате ли да ги видите?

— Да. Дайте да ги видя.

Томаш извади от джоба си сгънат на четири лист. Отвори го и показа редовете, които Джалили беше преписал от оригинала с писалка с черно мастило.

— Ето.

— Какво е това?

— Първата част е стихотворението, долу е шифрованата част.

Иранецът взе листа и преписа текста в тефтера си.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— А какво казаха за професор Сиза?

— Нищо. Само ми дадоха да разбера, че «не бил на разположение».

— Какво означава това?

— Нямам представа. Сториха ми се някак гузни. Просто отказаха да говорят по този въпрос. Искате ли да ги попитам отново?

Багери поклати глава, докато пишеше.

— Не, по-добре не. Това би могло да събуди ненужни подозрения. Щом са решили да не говорят по този въпрос, няма да проговорят, нали?

— И аз мисля така.

Исполинският иранец приключи със записките, прибра тефтерчето си и заби поглед в посетителя.

— Добре, ще предам всичко на Ленгли. — Погледна часовника. — По това време там се съмва. Те ще видят доклада сутринта, когато при нас ще е вечер, след което ще трябва да го анализират. Предполагам, че едва утре късно сутринта ще имам отговор с инструкции. — Въздъхна. — Ще направим така. Утре около три часа следобед отидете при пиколото на хотела и му кажете, че чакате таксито на Бабак. Разбрахте ли? Таксито на Бабак.

Сега беше ред на Томаш да записва.

— Бабак, нали? В три следобед?

— Да. — Багери се изправи, давайки да се разбере, че срещата им е приключила. — И внимавайте.

— С какво?

— С тайната полиция. Ако ви хванат, ще загазите здраво.

Томаш се усмихна принудено.

— Сигурно ще гледам слънцето на квадратчета.

Багери се засмя.

— Какви ти квадратчета? — Поклати глава. — Ако ви хванат, ще ви измъчват, докато признаете всичко. Ще пропеете като канарче! А знаете ли какво ще ви се случи после?

— Не.

Иранецът от ЦРУ насочи пръст към челото си.

— Бум! Ще ви пръснат черепа.