Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (8)

VII

Сградата беше бетонен блок, чудовище, скрито зад висок зид, увенчано с корона от бодлива тел, с бухнали наоколо акации, в затънтена уличка в Техеран. Шофьорът свали прозореца на колата и заговори на фарси с охраната. Въоръженият пазач надникна към задната седалка на автомобила, очите му зашариха между Ариана и Томаш и веднага се върна в помещението за охрана. Бариерата беше вдигната и колата спря край храстите.

— Тук ли работите? — попита Томаш, докато оглеждаше сивата сграда.

— Да — каза иранката. — Това е Министерството на науката, научните изследвания и технологиите.

Регистрираха посетителя и му връчиха карта, която му разрешаваше достъп до министерството за срок от един месец. Процедурата в администрацията се оказа мъчително бавна. Служителите, които непрестанно се усмихваха, демонстрирайки симпатия и почтителност, граничещи с абсурд, го накараха да попълни множество формуляри.

Вече с карта в ръка, Томаш бе отведен на втория етаж и представен на директора на Отдела за специални проекти — нисък и слаб човек с малки тъмни очи и сива заострена брадичка.

— Това е Мозафар Джалили ага — каза Ариана. — Работим заедно по този… мм… проект.

— Sob bekheir — поздрави го широко усмихнат иранецът.

— Добро утро — отвърна Томаш. — Вие ли сте ръководител на проекта?

Мъжът махна неопределено с ръка.

— Формално да. — Хвърли бърз поглед към Ариана. — Но на практика Пахраван ханъм^[1] ръководи работата. Тя има… специална квалификация и моя милост само й осигурява логистична подкрепа. Господин министърът смята, че проектът има голямо научно значение. Поради което се разпореди да продължим работата под ръководството на Пахраван ханъм.

Португалецът ги изгледа внимателно.

— Много добре. Тогава да започваме?

— Искате да започнем работа веднага? — попита Ариана. — Не бихте ли желали един чай преди това?

— Не — отвърна той, потривайки ръце. — Вече пих чай в хотела. Сега е време за работа. Нямам търпение да прегледам документацията.

— Много добре — каза иранката. — Тогава да се залавяме с работата.

Тримата се качиха на третия етаж и влязоха в просторна зала с дълга маса и шест стола. До стените имаше стелажи с папки, както и две саксии с цветя, които придаваха уют на помещението. Томаш и Джалили седнаха на масата, повеждайки общ разговор, в очакване на Ариана. С крайчеца на окото си португалецът я зърна да влиза в съседния кабинет, където се задържа няколко минути. Показа се отново с кутия в ръка, която остави на масата.

— Ето, тук е — съобщи тя.

Томаш се вгледа в кутията. Беше от дебел картон, стар и износен на вид, привързана с червен шнур.

— Мога ли да погледна?

— Разбира се — каза тя, развързвайки шнурчето. Отвори кутията и извади отвътре пожълтял ръкопис от няколко странички, който постави пред Томаш. — Моля.

Историкът усети сладникавия мирис на стара хартия. На първата страница — стандартен лист хартия, чието ксерокопие беше видял в Кайро, със стара пишеща машина беше напечатано заглавието и няколко стиха.

Под тях стоеше подписът на Алберт Айнщайн.

— Хм — прошепна историкът. — Какви са тези стихове?

Ариана сви рамене.

— Не знам.

— Не сте ли ги проучили?

— Разбира се, че ги проучихме. Направихме справка във Филологическия факултет в Техеранския университет и разговаряхме с няколко професори по английска литература, включително с експерти по поетично творчество, но никой не разпозна стиховете.

— Странно. — Разгърна свитъка и внимателно разгледа нечетливите знаци, изписани с черно мастило, с вмъкнати между тях уравнения. Страница по страница, все същите знаци и уравнения. Бяха общо двадесет и две страници, номерирани в десния горен ъгъл. След като ги прелисти внимателно, без да каже нищо, Томаш отново ги подреди и погледна Ариана. — Това ли е всичко? А къде е онази част, която трябва да се дешифрира?

— На последната страница.

Португалецът извади листа, с който завършваше ръкописът, и се взря в него. Виждаха се същите драскулки на немски и някакви мистериозни думи.

— Не разбирам — оплака се Томаш. — Какво е написано тук?

— Според нашия калиграфски анализ трябва да е lia и ovqo.

— Хм — промърмори. — Да, така изглежда…

— А отгоре стои изразът see sign^[2].

— Но това е на английски.

— Без съмнение.

По лицето на историка се изписа учудване.

— Какво ви кара да мислите, че става въпрос за шифър на португалски?

— Калиграфията.

— Какво й е на калиграфията?

— Не е почеркът на Айнщайн. Вижте.

Ариана посочи редовете на немски и английски.

— Действително — съгласи се Томаш, — изглеждат писани от различни ръце. Но нищо не показва, че е замесена ръката на португалец.

— Наистина е така.

— Откъде знаете?

— Айнщайн е работил по този документ с един португалски физик, стажант в Института за авангардни изследвания. Вече сравнихме написаното тук с почерка на стажанта и заключението е положително. Човекът, който е написал тази странна фраза, без съмнение е португалецът.

Томаш изгледа иранката. Очевидно португалецът, за когото ставаше дума, бе професор Аугущо Сиза, но доколко тя би била готова да каже нещо за изчезналия учен?

— Защо не се свържете с този португалец? — попита историкът, преструвайки се, че нищо не знае. — Ако е бил млад по онова време, вероятно е още жив.

Руменина изби по лицето на Ариана.

— Този португалец е… мм… не е на разположение.

Аха, помисли си Томаш. Нещо криеш.

— Как така не е на разположение?

Джалили се намеси да помогне на Ариана. Дребничкият иранец размаха ръка нетърпеливо.

— Това няма значение, професоре. Факт е, че нямаме достъп до този ваш сънародник, а трябва да разберем какво значи това. — Погледна листа. — Смятате ли, че ще можете да дешифрирате тази главоблъсканица?

Томаш се взря в ребуса замислено.

— Трябва ми пълният превод на текста, написан на немски — помоли историкът.

— Целият ръкопис?

— Да, всичко.

— Забравете за това — каза Джалили.

— Моля?

— Не мога да ви осигуря превода на текста от немски. Невъзможно е.

— Защо?

— Защото информацията е конфиденциална — възкликна иранецът, докато прибираше ръкописа в кутията. — Беше ви показан само за да добиете някаква обща представа за оригиналния текст. Ще ви напиша ребуса на лист хартия, а вие ще трябва да свършите цялата работа въз основа на този лист.

— Но защо?

— Защото този документ е конфиденциален, вече ви казах.

— Но как бих могъл да дешифрирам ребуса, ако не знам за какво се отнася текстът? Твърде вероятно е текстът на немски да съдържа тайната на ребуса, нали разбирате?

— Съжалявам, но така ни е наредено — настоя Джалили. Погледна последната страница и преписа ребуса от букви на празен лист А4. — Отсега нататък този лист ще бъде вашият материал за работа.

— При тези условия не съм сигурен, че ще успея да си свърша работата.

— Ще успеете. — Повдигна вежди. — Всъщност нямате друг избор. По заповед на министъра вие ще можете да напуснете Иран чак като приключите с декодирането.

— Моля?

— Съжалявам, това е заповед. Ислямската република ви плаща добре, за да дешифрирате този откъс от изключително ценен конфиденциален документ. Разбирате, естествено, че конфиденциалността си има цена. Ако напуснете Иран, преди да сте приключили работата си, би могъл да възникне проблем, свързан с националната сигурност, тъй като въпросният откъс би могъл да бъде дешифриран навън, а ние, които разполагаме с оригиналния документ, ще останем в пълно неведение относно този ключов фрагмент. — Смръщеното му лице се отпусна и Джалили се усмихна, опитвайки се да се покаже любезен и да разсее внезапното напрежение. — Както и да е, не виждам причини да не приключите с успех мисията си. Ние ще останем с пълния превод, а вие ще се приберете вкъщи малко по-богат.

Португалецът размени поглед с Ариана. Тя го изгледа безпомощно, явно нищо не зависеше от нея. Разбрал, че няма друга алтернатива, Томаш се обърна към Джалили и въздъхна примирено.

— Добре — каза той. — Но щом трябва да свърша тази работа, най-добре е да я свърша докрай, нали?

Иранецът се поколеба. Не разбираше смисъла на тази забележка.

— Какво искате да кажете?

Томаш посочи ръкописа, прибран в картонената кутия.

— Искам да разполагам с първата страница. Дали бихте могли да ми я преснимате, моля?

— Да я преснимам?

— Да. Тя не крие никаква ужасна тайна, нали?

— Не, само заглавието на ръкописа, стиховете и подписа на Айнщайн.

— В такъв случай ви моля да ми направите ксерокопие.

— Но защо?

— Заради стиховете, разбира се.

— Но какво общо има поезията?

— Нима не е очевидно?

— Не. Каква е връзката й с останалото?

— Стиховете, драги мой, са още един ребус.

 

 

Прекара останалата част от предобеда в опити да дешифрира двата ребуса, но без особен успех. Томаш се основаваше на предположението, че вторият ребус крие послание на португалски, и допускаше, че изразът see sign, който предхождаше загадката, би могъл да му даде някакъв ключ, но не успяваше да го открие. Що се отнася до стиховете, струваше му се, че го насочват към послание на английски, макар че и тук усилията му срещнаха непробиваема стена.

По обяд Томаш и Ариана отидоха в един ресторант наблизо, за да похапнат makhsus kebab, приготвен от мляно овнешко месо.

— Моля да ме извините за начина, по който Джалили ага разговаря с вас — каза тя, след като сервитьорът поднесе ястията. — Иранците са много любезни хора, но случаят е крайно комплициран. Ръкописът на Айнщайн се ползва с изключително висок приоритет и конфиденциалност, поради което не можем да си позволим да рискуваме. Престоят ви тук, в Иран, докато трае работата по дешифрирането, е въпрос на национална сигурност.

— Нямам нищо против да остана тук колкото е нужно — отговори Томаш, докато дъвчеше парче кебап. — Стига вие да сте до мен винаги.

Ариана сведе очи и едва забележимо се усмихна.

— Надявам се, че имате предвид научното ни сътрудничество.

— А, да — възкликна отривисто португалецът. — Само на това разчитам от ваша страна. — Додаде с невинен вид: — Единствено научно сътрудничество, нищо повече.

Иранката сведе очи.

— Защо ли не ви вярвам?

— Нямам ни най-малка представа — засмя се той.

— Ще се държите прилично, нали?

— О, да.

— Моля ви, Томаш — меко настоя тя. — Не забравяйте, че тук не е Западът. Това е различна, доста своеобразна страна, където хората не си позволяват някои волности. Няма да ме злепоставите, нали?

По лицето на португалеца се изписа примирение.

— Добре, разбрах — каза той. — Няма да направя нищо, което би могло да ви компрометира, не се безпокойте.

— Слава богу!

Томаш погледна парчето кебап в ръката си. Посоката, в която беше поел разговорът, му послужи като претекст да уведоми Ариана за намеренията си.

— Следобед мисля да се поразходя — каза той.

— Така ли? Къде искате да ви заведа?

— О, не, без вас. Ако постоянно сте с мен, това би могло да даде повод за някои неприятни коментари. Все пак, както самата вие казахте, това е доста своеобразна страна, нали?

— Да, прав сте — съгласи се Ариана. — Ще видя дали бих могла да ви осигуря гид.

— Нямам нужда от гид.

— Разбира се, че ще ви трябва. Как ще се ориентирате из…

— Нямам нужда — повтори Томаш настоятелно.

— Ами… вижте, става въпрос за сигурността ви, все пак. Вашата сигурност е наш дълг, затова някой трябва да ви съпровожда и да се грижи за вас.

— Какво говорите! Мога и сам да се грижа за себе си.

Ариана го изгледа смутено.

— Вижте, независимо от това, ще ви осигуря придружител.

— Не искам, вече ви казах.

Тя помълча за миг, изглежда обмисляше нещо. Сведе глава и се наклони към госта си.

— Не мога да ви оставя сам, не разбирате ли? — прошепна бързо. — Ако не предупредя за вашето излизане, могат да ме накажат. — В гласа й се появиха умолително-прелъстителни нотки. — Нека да ви осигуря гид, моля ви. Ако вие съумеете да му се изплъзнете, проблемът ще е на придружителя, аз няма да имам нищо общо с това, нали? — Отвори широко медените си очи в очакване на одобрение. — Съгласен ли сте?

Томаш се вгледа за миг в нея и поклати глава утвърдително.

— Добре. Викайте горилата.

 

 

«Горилата» беше нисък и широкоплещест мъж с рядка брада и гъсти черни вежди, облечен в тъмни дрехи и с вид на охранител.

— Salam — поздрави придружителят, който му представи Ариана. — Haletun chetor e?

— Пита дали всичко е наред.

— Да, кажете му, че всичко е наред.

— Khubam — каза тя на придружителя.

Мъжът се тупна по гърдите.

— Esmam Rahim e — изрече той, без да откъсва очи от историка. — Рахим.

Томаш разбра.

— Рахим? — Този път португалецът се тупна по гърдите. — Аз съм Томаш. Томаш.

— А, Томаш — усмихна се той. — Az ashnayitun khoshbakhtam.

Историкът се усмихна криво и погледна към иранката с крайчеца на окото си.

— Добре сме, няма що — процеди през зъби. — Чувствам се като Тарзан, който разговаря с Джейн. — И добави с красноречива мимика: — Аз Томаш, ти Рахим.

Ариана се разсмя.

— Чудесно ще се разбирате, ще видите.

— Освен ако вие не приемете да станете моята Джейн…

Иранката се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го е чул.

— Хайде, не започвайте отново — помоли неловко. — Къде искате да ви заведе?

— На базара. Ще ми се да се поразходя и да напазарувам.

Рахим получи указанията и двамата влязоха в черната тойота на министерството, предоставена на португалеца за разходката му този следобед. Автомобилът се гмурна в хаотичния трафик на Техеран и се понесе към южния край на града. С придвижването им на юг постройките ставаха все по-неугледни, навсякъде беше претъпкано, разхвърляно и занемарено, в пълен контраст със северните квартали на четиринадесетмилионния мегаполис.

Шофьорът не преставаше да бъбри на фарси, докато Томаш само кимаше разсеяно, без нищо да разбира и без да се стреми да разбере, зареял поглед из мръсната плетеница от улици и къщи, а умът му кроеше планове как да се измъкне от приказливия гид-шофьор-охранител. Рахим използва задръстването и подвикна нещо на фарси към търговците на тротоара, споменавайки думата базар. Стреснат от израза, който прозвуча като аларма в ушите му, Томаш потърси припряно някакъв упътващ знак и забеляза табела, на която беше написано булевард «Кордад». Името му беше познато от картата, която беше разучавал миналата вечер, и не се поколеба нито за миг. Отвори вратата на колата и изскочи сред булеварда, предизвиквайки суматоха от ударени спирачки и натиснати клаксони.

— Bye-bye!^[3] — каза той, махайки в движение на вцепенения Рахим, който седеше със зяпнала уста, все така сграбчил волана, сподиряйки с поглед изплъзващия се пред очите му португалец.

Шофьорът се опомни от вцепенението, в което беше изпаднал, и спря колата насред «Кордад», след което изскочи и хукна след него, без да спира да вика на фарси. Но клиентът му потъна в тълпата, изгубвайки се из лабиринта от тесни улички, водещи към големия базар в Техеран.