Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

V

Живописни къщички с бели стени и керемидени покриви се катереха една над друга на отсрещния бряг на Мондего и надничаха сред короните на чинарите, опасани от старата крепостна стена. Сградата на университета привличаше погледа с горделивата си осанка и красивата камбанария, извисила се като фар върху скалист нос, като главен ориентир, към който бяха отправени погледите на всички.

Слънцето глезеше Коимбра.

Колата мина през Шопалиньо — парка с огледалното отражение на стария град в кротката пелена на реката. Стиснал кормилото, Томаш се полюбува на древното селище отвъд реката и си помисли за сетен път, че мястото, където се чувстваше добре, беше именно тук, в Коимбра. Из улиците му се срещаха старото и новото, традицията и модерното, фадото и рокът, романтизмът и кубизмът, вярата и науката. Сред изпълнените със светлина постройки сновяха студенти — момичета и момчета с книжки под мишниците и мечти за бъдещето, греещи в очите им.

Томаш пресече Мондего по моста Санта Клара и навлезе в «Ларго да Портажайм», който заобиколи, за да свие наляво. Паркира на крайбрежната улица до гарата и се впусна из лабиринта в центъра, докато стигна «Ферейра Боржеш», главната улица, оживена от безброй магазини, кафенета, сладкарници и boutiques, която излизаше на живописния площад «Праса ду Комерсио».

Свърна по една странична тясна уличка и влезе в триетажна сграда със стар асансьор с решетка и мирис на застояло. Натисна копчето и след кратко клатушкане слезе на втория етаж.

— Томаш — каза майка му на вратата, разтваряйки ръце за прегръдка. — Добре че дойде. Боже, вече се притеснявах.

Прегърнаха се.

— Е, защо?

— Ами как защо? Заради пътуването, какво друго?

— Какво му е на пътуването?

— Има всякакви хора, синко. Не слушаш ли новините? Вчера е станала ужасна катастрофа на магистралата до Сантарем. Някакъв смахнат се носил с бясна скорост и се забил в друга кола, която спокойно си карала по пътя. В нея имало младо семейство, бебенцето им умряло.

— Мамо, ако от всичко ме е страх, не би трябвало да си показвам носа от вкъщи.

— Ами то и вкъщи да си стои човек, пак е опасно, нали знаеш?

Томаш се разсмя.

— Да си стоиш вкъщи, е опасно, така ли? Откога?

— Ами гледах новините. Според статистиката най-много злополуки ставали вкъщи, да го знаеш.

— Ами след като хората прекарват по-голяма част от времето си вкъщи…

— Ох, мили ми сине, казвам ти — изохка майка му и събра длани като за молитва, — живеем на косъм от смъртта. На косъм!

Томаш си свали сакото и го окачи на закачалката.

— Добре, добре — каза той, за да приключат с темата. — Татко?

— Почива си горкият. Събуди се с главоболие, пи нещо много силно, така че ще се събуди чак след час-два. — Махна към кухнята. — Влизай. Готвя обяд.

Томаш седна в трапезарията, изморен от пътя.

— Как е татко?

— Татко ти ли? — Поклати глава. — Никак не е добре горкичкият. Боли го, чувства се отпаднал, потиснат…

— Но радиотерапията ще помогне, нали?

Граса погледна сина си в очите.

— Въпреки депресията той все се надява, нали? — Въздъхна. — Но доктор Говея ми каза, че радиотерапията само забавя процеса, нищо повече.

Томаш наведе очи.

— Мислиш ли, че наистина си отива?

Майка му се поколеба, преди да отговори.

— Отива си — каза накрая шепнешком. — Аз му казвам, че не е така, че трябва да се бори, че все ще се намери разрешение. Но доктор Говея ми каза да не се залъгвам с напразни надежди и че е по-добре да използваме времето, което остава.

— А той знае ли?

— Ами, как да ти кажа, татко ти не е глупав, нали? Знае, че е тежко болен. Никой не крие това от него. Но се опитваме да му вдъхнем надежда.

— А той как реагира?

— Различно. В началото реши, че това е някаква грешка, че са объркали изследванията, че…

— Да, каза ми.

— А после го прие. Но настроението му се мени всеки ден, дори всеки час. Понякога е много потиснат, казва, че ще умре, а не му се умира. Тогава го утешавам. Но после започва да се държи така, сякаш има обикновен грип, и говори обратното на това, което е казал преди час. Дори прави планове за пътуване до Бразилия или на сафари в Мозамбик, такива ми ти работи. Доктор Говея казва, че трябва да го оставим да бълнува буден, това е добре за него, помага му да се отърси от депресията. Право да ти кажа, и аз мисля така.

— Каква мъка само.

Граса отново въздъхна.

— Ужасно е. — Тръсна глава, сякаш да прогони лошите мисли. — Но стига сме се окайвали — реши тя да смени темата. Обърна глава, търсейки куфара на сина си, но нищо не намери. — Ти какво, няма ли да преспиш тук?

— Не, мамо. Трябва да се върна тази вечер в Лисабон.

— Веднага ли? Но защо?

— Имам полет утре сутринта.

Майка му захлупи лице в шепите си.

— Пресвета Дево! Полет! Пак ли ще пътуваш със самолет?

— Пак. Такава ми е работата.

— Ох, Пресвета Дево! Вече не съм на себе си. Винаги когато пътуваш, ми се свива сърцето.

— Недей да се притесняваш, няма защо.

— И къде ще ходиш, Томаш?

— Ще летя до Франкфурт, където ще сменя самолета. Отивам в Техеран.

— В Техеран? Това не е ли в Арабия?

— В Иран.

— В Иран ли? Какво ще правиш в ония земи на безумци, мили боже! Нима не знаеш, че са фанатици и мразят чужденците?

— Е, чак толкова!

— Сериозно! Нали гледам новините. Тия араби знаят само да палят американски знамена и да…

— Не са араби, а иранци.

— Ами! Араби са си, и иранците, и алжирците.

— Не, не са. Мюсюлмани са, но не са араби. Арабите са семити, а иранците са арийци.

— Ето че ми даваш още основания! Щом са арийци, значи са нацисти!

Томаш се отчая.

— Каква бъркотия! — възкликна той. — Едното няма нищо общо с другото! Арийци са индоевропейските народи като индийците, иранците, турците и европейците. А арабите са семити като евреите.

— Няма значение. Араби и нацисти са от един дол дренки, навсякъде взривяват бомби.

— Преувеличаваш.

— Какво ти преувеличение! Знам си аз какво говоря!

— Била ли си там някога, та говориш с такава убеденост?

— Не ми и трябва. Добре ги знам.

— Така ли? И откъде?

Майката спря на вратата на кухнята, погледна го в очите и сложи ръце на кръста.

— Как откъде, гледах по новините.

 

 

Томаш довършваше млякото с ориз, когато чу баща си да кашля. Миг след това вратата на стаята се отвори и Мануел Нороня, по халат и чорлав, надникна в трапезарията.

— Здрасти, Томаш. Как си?

Синът стана.

— Здравей, татко. Как я караш?

Старият професор по математика се намръщи неопределено.

— Горе-долу.

Седна на масата в трапезарията и жена му, която подреждаше чиниите, го погледна нежно.

— Искаш ли да похапнеш нещо, Манел?

— Само супичка.

Граса напълни една чиния с топла супа и я сложи пред мъжа си.

— Ето. Още нещо?

— Не, това ми стига — каза Мануел, докато отваряше чекмеджето с приборите, за да си вземе лъжица. — Не съм много гладен.

— Добре, ако решиш да хапнеш още нещо, има бифтек в хладилника. Само трябва да се затопли малко. — Излезе от кухнята и облече палтото си. — Ще отскоча до църквата «Свети Бартоломео». А вие, момчета, да слушате!

— До скоро, мамо.

Граса Нороня излезе от апартамента, оставяйки баща и син насаме. Томаш не беше сигурен дали идеята му харесва, все пак бе по-близък с майка си — приказлива и нежна жена, отколкото с баща си — мълчалив човек, който живееше затворен в кабинета си, отдаден на света на уравненията, чужд на семейството и всичко останало.

Тишина.

Потискащото безмълвие, което настъпи в апартамента, бе нарушавано само от потропването на лъжицата в чинията със супа и някое и друго сръбване на Мануел Нороня. Томаш го поразпита за изчезналия му колега Аугущо Сиза, но баща му знаеше само онова, което беше известно на всички. Каза само, че случаят е притеснил много хора във факултета; стигнало се дотам, че сътрудникът на професора престанал да излиза от къщи и се показвал само за да помоли за някоя услуга, като да му донесат храна от магазина или да се отнесе нещо някъде.

Скоро темата за професор Сиза се изчерпа и Томаш не знаеше за какво биха могли да си говорят оттук нататък. Всъщност не можеше да си спомни дали някога беше разговарял нормално с баща си. Но тишината трябваше да бъде запълнена и той започна да разказва за посещението си в Кайро, описвайки подробно стелата, която беше отишъл да разгледа в Египетския музей. Баща му го изслуша, без да коментира, промърморвайки одобрително тук и там, но явно не следеше разказа с внимание и умът му блуждаеше някъде, навярно в дебрите на болестта или из хоризонтите на абстракцията, където обикновено се рееше.

Отново настъпи тишина.

Томаш вече не знаеше за какво да си говорят. Остана загледан в баща си, в изпитото му бледо и сбръчкано лице, в състареното и немощно тяло. Баща му вървеше с широки крачки към смъртта и тъжната истина беше, че въпреки това Томаш не успяваше да поддържа разговор с него.

— Как се чувстваш, татко?

Мануел Нороня застина с лъжица във въздуха и погледна сина си.

— Страх ме е — каза той просто.

Томаш отвори уста, готов да попита от какво го беше страх, но спря навреме — отговорът беше толкова очевиден. Но точно в мига, в който усети, че трябва да премълчи въпроса, който напираше на устните му, осъзна, че се е случило нещо различно. По някакъв начин баща му беше отворил прозорец към себе си, за първи път му беше казал какво чувства. Сякаш точно в тази секунда беше настъпила някаква метаморфоза; сякаш стената, която ги разделяше, се беше пропукала, сякаш мост се беше издигнал над непроходима река, сякаш бариерата между баща и син беше изчезнала. Големият мъж, геният на математиката, който живееше ограден от логаритми и уравнения, формули и теореми, се беше приземил и бе докоснал сина си.

— Разбирам — успя да каже само Томаш.

Баща му поклати глава.

— Не, синко. Не разбираш. — Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. — Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно. А междувременно аз се занимавам с лекциите и теориите си, майка ти мисли за църквата и за хората, които вижда по новините или в телевизионните сериали, ти се притесняваш за заплатата и за жената, която вече нямаш, за ръкописите, стелите и всички други реликви, нямащи никакво значение в случая. — Погледна през прозореца на кухнята към хората, седнали в кафенето на открито долу, на площад «Праса ду Комерсио». — Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. — Поклати глава. — Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла. И един ден, както си се носил из улицата на живота като сомнамбул, се явява някакъв лекар и ти казва: «Ти може да умреш». И точно в момента, когато кошмарът става нетърпим, най-сетне се събуждаш.

— Татко, ти събуди ли се?

Мануел стана от масата, остави празната чиния в мивката и пусна водата, за да я изплакне.

— Да, събудих се — каза той. Завъртя крана и се върна на масата. — Събудих се, за да изживея навярно последните си мигове. — Погледна към мивката. — Събудих се, за да видя как животът изтича като водата, която потъва в сифона. — Разкашля се. — Понякога се гневя заради това, което става с мен. Дори се улавям, че се питам: «Защо аз?». При това безсмислено гъмжило от хора, които нищо не правят, защо трябваше да се случи точно на мен? — Прокара ръка по лицето. — Онзи ден на път към болницата срещнах Шико да Пинга. Спомняш ли си го?

— Кой?

— Шико да Пинга.

— Не, май не го познавам.

— Познаваш го, разбира се. Онзи старец, който се скита вечно пиян, с мръсни и парцаливи дрехи.

— А, да! Сетих се, спомням си, че съм го виждал като дете. Още ли е жив?

— Жив ли? Човекът е здрав като камък! Непрекъснато е пиян-залян, нищо не прави, нито някога е правил нещо, смърди, храчи по земята, бие жена си… с една дума, пълна отрепка. И защо Бог изпраща тази болест на мен, а оставя смотаняк като него да се шляе на воля, пращящ от здраве? — Отвори широко очи. — Само като си го помисля и ми призлява от мъка.

— Татко, не бива да гледаш така на нещата…

— Несправедливо е! Знам, че не бива, дори е безнравствено човек да пожелава злото да се прехвърля на другите, но като се виждам на какво дередже съм и като гледам на какво здраве се радва смотаняк като Шико да Пинга, извинявай, но просто не мога да не се ядосвам.

— Разбирам.

— От друга страна, знам, че не бива да допускам да ме обзема подобно чувство на възмущение. — Разкашля се. — Усещам, че времето ми сега е ценно, разбираш ли? Трябва да го използвам, за да се преориентирам, да пренаредя приоритетите си, да отделя внимание на действително значимото, да забравя второстепенното и да се помиря със себе си и със света. — Неопределено махна с ръка. — Прекалено дълго време бях затворен в себе си, не обръщах внимание на майка ти, не обръщах внимание на теб, на жена ти и дъщеря ти, бях загърбил всичко, с изключение на математиката, по която съм луд. Сега, когато знам, че мога да умра, разбирам, че съм прекарал живота си като под упойка, все едно съм го проспал, все едно не съм го живял. И това също ме изпълва с гняв. Как съм могъл да бъда толкова глупав? — Сниши глас почти до шепот. — Ето защо смятам да използвам малкото време, което ми остава, за да направя онова, което не съм направил през всичкото това време. Искам да живея истински живота си, да взема онова, което наистина си заслужава, да се помиря със света. — Наведе глава и погледна към гърдите си. — Но не знам дали това, което нося в себе си, ще ми позволи.

Томаш не знаеше какво да каже. Никога не беше чувал баща си да разсъждава за живота и за начина, по който беше живял, за грешките, които беше направил, за хората, които е трябвало да обича и от които беше странил. Всъщност баща му говореше за отношението си към самия него, за игрите, които не бяха играли, за приказките, които не му беше чел, за пасовете, които не му беше подавал, за всичко онова, което не бяха споделили. Говореше за връзката със сина си, макар и по заобиколен начин. Затова остана безмълвен, без да знае какво да отговори. Обзе го огромно, неимоверно желание да получат втори шанс — той да се почувства син на своя баща и баща му да се почувства истински баща на сина си. Да, би било прекрасно да можеха да имат втора възможност.

— Може би имаш повече време, отколкото си мислиш — чу се да казва Томаш. — Може тялото ни да умре, но душата ни да продължи да живее и така, татко, ти би могъл, прераждайки се, да поправиш грешките си от този живот. Вярваш ли в това, татко?

— В кое? В прераждането?

— Да. Вярваш ли?

Мануел Нороня тъжно се усмихна.

— Бих искал да повярвам, разбира се. Кой в моето положение не би искал да вярва в подобно нещо? В душата, която пребъдва. Във възможността да се преродиш в някой и да можеш отново да живееш. Колко хубаво. — Поклати глава. — Но аз съм човек на науката и мой дълг е да не се самозалъгвам.

— Какво искаш да кажеш с това? Смяташ, че не е възможно душата да ни надживее ли?

— Но какво е душата?

— Тя е… знам ли… живителна сила, дух, който ни дава живот.

Старият математик остана загледан в сина си.

— Чуй ме, Томаш — каза. — Погледни ме. Какво виждаш?

— Виждам баща си.

— Виждаш тяло.

— Да.

— Това е моето тяло. Говоря за него така, сякаш се отнася за моя телевизор, моята кола, моята писалка. В случая става въпрос за моето тяло. Това е нещо, което е мое, моя собственост. — Положи длан на гърдите. — Но когато казвам, че тялото е мое, всъщност казвам, че аз не съм тялото. Тялото е мое, но не съм аз. Тогава какво съм аз? — Докосна челото си. — Аз съм моите мисли, моят опит, моите чувства. Ето, това съм аз. Аз съм съзнание. Но дали моето съзнание, това, което представлява моето «аз», е душата?

— Хм… да, предполагам, че е така.

— Проблемът е, че този «аз», който съм, е продукт на химически субстанции, на електрически трансмисии между невроните, на генетично наследство, закодирано в моята ДНК, на безброй дадености, унаследени и присъщи само на мен, които извайват това «аз», което съм. Мозъкът ми е сложна електрохимична машина, която работи като компютър, а моето самосъзнание, което отразява моето съществуване, е нещо като програма. Разбираш ли? Образно казано, мозъкът е хардуер, а съзнанието е софтуер. Което поражда интересни въпроси. Дали един компютър има душа? Ако човешкото същество е един много сложен компютър, дали самият той има душа? И ако цялата система загине, дали душата оцелява? И къде по-точно? На кое място?

— Ами… издига се над тялото и отива… ами… отива…

— Отива на небето?

— Не, отива… не знам… прехвърля се в друго измерение.

— Но от какво се състои тази душа, която излиза от тялото? От атоми ли?

— Не мисля, че е от атоми. Сигурно е някаква нематериална субстанция.

— Няма атоми, така ли?

— Смятам, че няма. То е… дух.

— Добре, това ни води към един друг въпрос — отбеляза математикът. — Дали един ден в бъдещето душата ми ще си спомни за това мое съществуване?

— Да, казват, че си спомня.

— Но това няма смисъл, нали?

— Защо не?

— Виж, Томаш. По какъв начин е организирано съзнанието ни? Как аз знам, че съм аз — професор по математика, твой баща и съпруг на майка ти? Че съм се родил в Кащело Бранко и съм почти оплешивял? Как знам всичко това за самия себе си?

— Татко, знаеш го заради това, че си го изживял, ти самият си го направил или казал, заради това, че си го чул, видял и научил.

— Точно така. Знам, че съм аз, защото имам спомен за мен самия, за всичко, което ми се е случило, дори и онова, станало само преди секунда. Аз съм собствената си памет. А къде се помещава тази памет?

— В мозъка, разбира се.

— Точно така. Паметта ми е в мозъка, съхранява се в клетките му. Тези клетки са част от моето тяло. И ето, в това е въпросът. Когато тялото ми умре, клетките ще престанат да бъдат захранвани с кислород и също ще умрат. Така се заличава цялата ми памет, споменът за онова, което съм. А щом е така, как тогава, по дяволите, душата ми ще си спомни моя живот? Ако душата няма атоми, тя не би могла да има клетки на паметта, нали така? От друга страна, клетките, в които са записани спомените от живота ми, вече са мъртви. В такъв случай как душата би могла да си спомни каквото и да било? Не ти ли се струва някак безсмислено?

— Татко, говориш така, сякаш всички сме обикновени машини, компютри. — Разтвори ръце, като да покаже нещо очевидно. — Но ние не сме компютри, ние сме хора, ние сме живи същества.

— А каква е разликата?

— Ами ние мислим, чувстваме, живеем. А компютрите — не.

— И си сигурен, че наистина сме различни?

— А нима не сме? Ние сме живи същества, биологични организми, а компютрите са процесори.

Мануел Нороня вдигна лице нагоре, сякаш търсеше помощ в небето.

— И това момче е защитило докторантура в университета…

Томаш недоумяваше.

— Защо казваш това? Глупост ли казах?

— Не, синко, каза същото, което би казал всеки един биолог, не се притеснявай. Но ако попиташ този биолог какво е животът, той ще ти отговори горе-долу така: «Животът е съвкупност от сложни процеси, основани на химията на въглеродния атом». — Вдигна показалец. — Но дори и най-лиричният биолог би признал, че ключово понятие в това определение не е въглеродният атом, а сложни процеси. Истина е, че живите организми са изградени от въглеродни атоми, но не това е същината на дефиницията за живот. Има биохимици, които допускат, че първите форми на живот на Земята не са се базирали на въглеродните съединения, а на кристалите. Атомите са само материята, която прави живота възможен. Няма значение дали е атомът А, или атомът В. Представи си, че атомът А в главата ми по някаква причина е бил заменен с атома В. Нима заради това бих престанал да съм аз? — Поклати глава. — Не мисля. Онова, което правя аз, е моделът, информационната структура. С други думи, важни са не атомите сами по себе си, а начинът, по който са организирани. — Мануел се закашля. — Знаеш ли откъде идва животът?

— Откъде?

— От материята.

— Е, това вече е новина.

— Не разбираш какво искам да кажа. — Удари с пръст по масата. — Атомите в организма ми са абсолютно еднакви с атомите на тази маса или с атомите на която и да било далечна галактика. Всички те са еднакви. Разликата е във формата на организация. Какво, мислиш, свързва атомите така, че да образуват живи клетки?

— Хм… не знам.

— Дали е някаква «жизнена сила»? Дали е дух? Дали е Бог?

— Може би…

— Не, сине — каза той, поклащайки глава. — Онова, което свързва атомите в живите клетки, са законите на физиката. Ето това е основният въпрос. Виж, как може една съвкупност от неодушевени атоми да образува жива система? Отговорът е в съществуването на закони на «безкрайно сложното». Всички проучвания показват, че системите се организират спонтанно, изграждайки все по-сложни структури, които функционират съгласно законите на физиката и могат да бъдат описани с математически уравнения. Един физик, Нобелов лауреат, дори доказа, че уравненията, описващи неорганични химични процеси, са сходни с уравненията, описващи моделите на поведение на висшите биологични системи. Казано по друг начин, живите организми са всъщност продукт на невероятно усложняване на неорганичните системи. И това усложняване не е резултат от дейността на някаква «жизнена сила», а на самоорганизиращата се материя. Една молекула например може да бъде изградена от милион атоми, свързани по специфичен и сложен начин, а функциите й се контролират от толкова сложни химически структури, че напомня град. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Хм… да.

— Тайната на живота не е в атомите, които съставят молекулата, а в структурата им, в сложната им организация. А тази структура съществува, защото се подчинява на законите за самоорганизацията на материята. По същия начин, по който животът е продукт от усложняването на инертната материя, съзнанието е продукт от усложняването на живота. Ключовият фактор е сложността на организацията, а не материята. — Мануел отвори едно чекмедже и извади книга с рецепти, която разгърна напосоки. — Виждаш ли тези букви? С какво мастило са напечатани?

— Черно.

— Представи си, че вместо черно мастило печатарят беше използвал червено. — Затвори книгата и я размаха. — Това ще промени ли съдържанието на тази книга?

— Разбира се, че не.

— Очевидно. Онова, което изгражда същината на една книга, не е цветът на мастилото, с което са изписани буквите, а информационната структура. Няма значение дали мастилото е черно, или е червено, важно е информационното съдържание на книгата, нейната структура. Аз мога да прочета романа «Война и мир», отпечатан с шрифт Times New Roman или с Arial в друго издание, но книгата ще си остане същата. При всички обстоятелства това ще е романът «Война и мир» на Лев Толстой. И обратно, ако имам «Война и мир» и «Ана Каренина», отпечатани с един и същи шрифт, например Times New Roman, това няма да ги направи еднакви, нали? Следователно определящият фактор не е шрифтът, нито цвета на мастилото, а структурата на текста, неговата семантика, неговата организация. Същото е и с живота. Няма значение дали животът се базира на въглеродни атоми, на кристали или нещо друго. Онова, което прави живота, е информационната структура, семантиката, сложната организация. Аз се казвам Мануел и съм професор по математика. Могат да махнат атома А от тялото ми и да го заменят с атома В, но ако информацията се запази, ако структурата остане недокосната, аз ще продължа да съм си аз. Могат да ми подменят всички атоми, замествайки ги с други, но аз ще продължавам да съм си аз. Всъщност доказано е, че в рамките на един човешки живот се подновяват почти всички атоми. Но въпреки това аз съм си аз. Да вземем «Бенфика» и да сменим всички играчи. «Бенфика» си остава, продължава да си е «Бенфика», независимо дали играе този или онзи футболист. Не футболистът А или В прави отбора «Бенфика», а семантиката и информационната структура. Същото е с живота. Няма значение какъв точно атом в кой точно момент изгражда дадена структура. Онова, което ни интересува, е структурата сама по себе си. Стига атомите да направят възможно съществуването на информационната структура, която определя моята идентичност и функциите на органите ми, животът е възможен. Разбираш ли?

— Да.

— Животът е изключително сложна информационна структура и всичките й функции предполагат обработка на информация. — Мануел Нороня се покашля. — От това определение обаче произтичат сериозни последствия. Ако в същината си животът е модел, семантика, информационна структура, която се развива и взаимодейства с околния свят, ние, в крайна сметка, сме нещо като програма. Материята е хардуер, а съзнанието ни е софтуер. — Посочи челото си. — Ние сме изключително сложна и усъвършенствана компютърна програма.

— И каква е програмата на този… компютър?

— Оцеляването на гените. Някои биолози определят човешкото същество като машина за оцеляване, нещо като програмиран робот за съхранение на гените. Знам, че така изложени, нещата звучат шокиращо, но ние сме точно това — програмирани компютри за съхранение на гени.

— От тази дефиниция следва, че компютърът е живо същество.

— Без съмнение. Това е живо същество, което не е съставено от въглеродни атоми.

— Но това е невъзможно!

— Защо?

— Защото компютърът се ограничава до реализиране на предварително дефинирана програма.

— Което е същото като онова, което правят всички живи организми — отвърна бащата. — Проблемът е, че компютърът е машина, функционираща на принципа на програмирани стимул-отговор, нали?

— Да.

— А кучето на Павлов? Нима не функционира на принципа на програмираните стимул-отговор? Ами вземи кое да е растение! Или скакалецът например.

— Добре… разбирам. И въпреки това е… различно.

— Никак не е различно. Ако ние се запознаем с програмата на скакалеца, ако научим какво го привлича и какво го отблъсква, какво го мотивира и какво го плаши, бихме могли да предвидим цялото му поведение. Скакалците имат относително прости програми. Ако се случи събитие X, те ще реагират по начин A. Ако стане Y, те ще постъпят по начин B. Точно като създадена от нас машина.

— Но скакалците са естествени машини. Компютрите са изкуствени машини.

Мануел се огледа наоколо, търсейки подходящ пример. Вниманието му се насочи към прозореца, където видя един врабец, литнал към дървото на отсрещния тротоар.

— Погледни птиците. Гнездата, които си правят по дърветата, естествени ли са, или са изкуствени?

— Естествени са, разбира се.

— Тогава всичко, което човекът прави, също е естествено. Ние имаме антропоцентрична представа за природата и делим нещата на естествени и изкуствени, определяйки като изкуствени направените от човека, а като естествени сътворените от природата, от растенията и животните. Но това е условно. Истината е, че ако човекът е животно, в такъв случай той също е природно създание, нали?

— Да.

— Бидейки природна твар, всичко, създадено от него, е естествено. Значи и неговите творения са естествени по същия начин, по който гнездото, направено от птиците, е нещо естествено. — Отново се разкашля. — Това, което искам да кажа, е, че всичко в природата е естествено. И щом човекът е продукт на природата, то и създаденото от него е естествено. Определянето на създадените от него предмети като изкуствени е въпрос на езикова норма, но всъщност те са толкова естествени, колкото и нещата, които птиците създават. Следователно, бидейки творения на природна твар, компютрите, както и гнездата, са естествени.

— Но нямат разум.

— Нито птиците, нито скакалците имат «разум». — Той се намръщи. — По-точно е да се каже, че и птиците, и скакалците, и компютрите имат разум; те просто нямат нашия разум. Да вземем за пример компютрите: какво ни гарантира, че след сто години те няма да са умни като нас и дори да развият по-голяма интелигентност от нашата. А ако достигнат нашата степен на интелигентност, можеш да бъдеш сигурен, че те ще развият емоции и чувства и съзнание за това.

— Не вярвам в това.

— Че биха могли да имат емоции и чувства и да бъдат съзнателни същества?

— Да. Не вярвам в това.

Мануел Нороня се задави от нов пристъп на мъчителна, раздираща кашлица. Синът му му подаде чаша вода в опит да му помогне да се успокои. Когато пристъпът отмина, Томаш погледна угрижено баща си.

— Добре ли си, татко?

— Да.

— Искаш ли да си полегнеш малко? Може да…

— Добре съм, остави ме — прекъсна го старият математик.

— Ти си знаеш.

— Добре съм — настоя той, поемайки дъх. — Та докъде бяхме стигнали?

— Не е важно.

— Не, не. Искам да ти обясня това, важно е.

Томаш се поколеба, преди да продължи.

— Казвах, че не вярвам някой ден компютрите да могат да изпитват чувства и да имат съзнание.

— А, да — възкликна Мануел, улавяйки нишката на мисълта. — Смяташ, че компютрите не могат да имат емоции, така ли?

— Да. Нито емоции, нито съзнание.

— Заблуждаваш се. — Пое си дълбоко въздух и дишането му се успокои. — Знаеш ли, емоциите и съзнанието се постигат на определено ниво от развитието на интелекта. Но какво е това «интелект»?

— Способност да се осъществяват сложни мисловни процеси, поне така мисля.

— Точно. С други думи, интелектът е форма на усъвършенствана сложност. Човешкото ниво на интелект не е непременно необходимо за наличието на съзнание. Кучетата например са много по-малко «умни» от човека, но ако попиташ някого, който има куче, дали кучето му улавя емоции и има съзнание за нещата, той без да се колебае ще каже «да». Кучетата имат чувства и съзнание. Значи емоциите и съзнанието са механизми, които възникват в определено ниво на сложност на интелекта.

— Следователно смяташ, че ако компютрите достигнат такова ниво на сложност, те ще развият емоции и съзнателност?

— Без съмнение.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Трудно ти е не само на теб, но и на повечето хора, които не са проникнали в същината на проблема. Мисълта, че машините биха могли да имат съзнание, е шокираща за простосмъртните. Но повечето учени, които се занимават с тази проблематика, смятат за напълно естествено, че симулираният разум би могъл да стане «съзнателен».

— Татко, наистина ли смяташ, че е възможно компютърът да придобие разум? Мислиш ли, че би могъл да мисли самостоятелно?

— Разбира се. Всъщност компютрите вече са достатъчно интелигентни. Те са по-умни от червея например. Не са толкова умни, колкото човека, но са по-умни от червея. Но какво отличава интелигентността на човека от тази на червея? Сложността. Нашият мозък е много по-сложен от този на червея. Подчиняват се на едни и същи принципи — и двата вида притежават синапси и връзки, само че човешкият мозък е неизмеримо по-сложен от този на червея. — Допря пръст до слепоочието си. — Знаеш ли какво представлява мозъкът?

— Мозъкът е онова, което се намира в черепа.

— Мозъкът е органична маса, която функционира като сложна електрическа система. Вместо жици има неврони, вместо чипове — мозък, но принципът е същият. Функционирането му има определящо значение. Нервните клетки изпращат електрически импулси с определена команда, които се провеждат по невронните вериги до съответните мускули. Друга, различна команда, би довела до възникването на различен импулс. Точно както при компютъра. Искам да кажа, че ако успеем да усъвършенстваме мозъка на компютъра и да го направим много по-сложен от това, което е днес, би могъл да функционира на нашето ниво.

— И възможно ли е да ги направим толкова интелигентни, колкото са човешките същества?

— Теоретично не съществуват пречки. Виж, компютрите вече превъзхождат човешките същества по скорост на изчисленията. Най-големият им недостатък е липсата на креативност. Един от бащите на компютрите, англичанинът Алън Тюринг, твърди, че в деня, в който успеем да проведем с компютър същия разговор, какъвто бихме провели с човешко същество, тогава вече можем да говорим за мислещ компютър, за компютър с интелект на нашето равнище.

Томаш придоби скептично изражение.

— Но дали това наистина е възможно?

— Истина е, че дълго време учените са смятали това за невъзможно поради сложната математическа задача. — Покашля се. — Знаеш ли, ние, математиците, винаги сме смятали Бог за математик. Според нас Вселената може да бъде описана с математически уравнения. А тези уравнения, колкото и сложни да изглеждат, са решими. Ако едно уравнение не може да се реши, това не се дължи на факта, че то е нерешимо, а на ограниченията на човешкия интелект.

— Не виждам какво целиш…

— Сега ще разбереш — обеща бащата. — Въпросът дали компютрите могат, или не могат да се сдобият със съзнание, е свързан с един от въпросите на математиката и по-точно с автореференциалните парадокси. Чуй това например: «Аз говоря само лъжи». Забелязваш ли тук някаква аномалия?

— Къде?

— Във фразата, която току-що формулирах: «Аз говоря само лъжи».

Томаш прихна.

— Ами то е самата истина.

Бащата го изгледа снизходително.

— Ето, виждаш ли? Ако е истина, че говоря само лъжи, как да приемем, че съм изрекъл една истина? В такъв случай не говоря само лъжи. Ако твърдението е вярно, то противоречи само на себе си. — Повдигна вежди, доволен от произведеното впечатление. — Дълго време се смятало, че това е просто семантичен проблем, дължащ се на ограниченията на човешкия език. Но когато това твърдение добило математически израз, противоречието си останало. Математиците прекарали много време над задача в опити да я решат, убедени, че решение съществува. Тази илюзия била разсеяна през 1931 г. от математик на име Курт Гьодел, който формулирал две теореми, наречени Теореми за непълнота. Теоремите на Гьодел, смятани за едно от най-значимите интелектуални постижения на ХХ век, първоначално хвърлили математиците в шок. — Замълча нерешително. — Малко сложно е да се обясни в какво се състоят теоремите, но е важно да имаш някаква…

— Опитай.

— Какво? Да ти обясня Теоремите за непълнота ли?

— Да.

— Не е лесно — каза той, поклащайки глава. Напълни гърдите си с въздух, набирайки кураж. — Гьодел всъщност доказва, че не съществува единична математическа теория, която да се използва като основа на останалите дисциплини. Има твърдения, които са истинни, но е невъзможно да бъдат доказани в рамките на системата. Това откритие довело до твърде значими последици — демонстрирайки ограниченията на математиката, то разкрило непозната страна от архитектурата на Вселената.

— Но какво общо има това с компютрите?

— Много просто. Теоремите на Гьодел предполагат, че колкото и съвършени да са, компютрите винаги ще се сблъскват с ограничения. Макар и да не може да покаже кохерентността на една математическа система, човешкото същество съумява да разбере, че много твърдения в системата са истинни. Но компютърът, поставен пред подобно неразрешимо противоречие, ще блокира. Следователно компютрите никога не биха могли да станат равни на човешките същества.

— Аха, разбрах — възкликна Томаш. Изражение на задоволство се изписа на лицето му. — Значи признаваш, че съм прав…

— Не съвсем — каза старият математик. — Какво следва? Ние можем да предоставим на компютъра формула, за която знаем, че е вярна, но която компютърът да не може да докаже. Това е истина. Но е истина и това, че компютърът би могъл да направи същото с нас. Формулата е недоказуема само за този, който работи вътре в системата, разбираш ли? Но за онзи, който е извън системата, формулата е доказуема. Това е валидно както за компютъра, така и за човека. Заключение: възможно е компютърът да е толкова интелигентен, колкото е човекът, и дори по-интелигентен от него.

Томаш въздъхна.

— И какво доказва всичко това?

— Всичко това доказва, че ние сме само едни свръхусъвършенствани компютри, ние също не можем да имаме душа. Нашето съзнание, нашите емоции, всичко което чувстваме, е резултат на сложната ни структура. Когато умираме, чиповете на нашите памет и разум ще изчезнат и ние ще изгаснем. — Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола. — Душата, мили ми сине, не е нищо друго, освен измислица, прекрасна илюзия, родена от горещото ни желание да избягаме от неизбежността на смъртта.