Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XLIII

Далечният тътен на гръмотевиците предизвестяваше бавното приближаване на дъжда. Томаш погледна към небето и се взря в гъстите облаци, прииждащи на талази ниско до земята, тъмни в основата, изсветляващи отгоре, подобни на похлупак, огромен непрогледен таван, който притискаше земята и всичко потъваше в тъжен сив полумрак.

Небето се готвеше да заплаче.

Pater noster, qui es in caelis,

sanctificetur Nomen Tuum,

adveniat Regnum Tuum,

fiat voluntas Tua

sicut in caelo et in terra.

 

Отче наш, Който си на небесата!

Да се свети Твоето име;

да дойде Твоето царство,

да бъде Твоята воля,

както на небето, тъй и на земята.

Високите и стройни кипариси се поклащаха от вятъра и Томаш притисна майка си до себе си, когато чу свещеника да произнася последната молитва, кръстейки се и монотонно припявайки «Отче наш» на латински с глух, дълбок глас. Дона Граса плачеше тихо, затиснала уста с дантелена кърпичка, облегната на сина си, който внимателно я придържаше, сякаш искаше да й внуши да бъде спокойна, от нищо да не се страхува, защото той е до нея и ще я пази.

Ковчегът от лакирано орехово дърво проблясваше на нежната утринна светлина, положен на влажната земя до отворения гроб. Близки, приятели, бивши и настоящи студенти се бяха скупчили наоколо в плътен кордон, мълчаливо заслушани в тържествените слова, произнасяни напевно от свещеника на университетския параклис в гробището «Коншада».

Panem nostrum supersubstantialem da nobis hodie;

Et dimitte nobis debita nostra,

Sicut et nos dimittimus debitoribus nostris;

Et ne inducas nos in tentationem,

Sed libera nos a malo.

Amen.

 

Насъщния ни хляб дай ни днес;

и прости нам дълговете ни,

както и ние прощаваме на длъжниците си;

и не въведи нас в изкушение,

но избави ни от лукавия.

Амин!

Шепот се надигна над малкото множество, мълвящо последното амин, отчето прекръсти ковчега. Гробарите заеха местата си, вдигнаха ковчега и бавно го спуснаха в гроба. Майка му се разхлипа още по-силно и самият Томаш трудно овладя чувствата си. Видя как онази ужасна тъмна дупка поглъща баща му и в този момент го завладя споменът за мъдрия, сдържан човек, затворен в кабинета си, който разплиташе загадките на Вселената, толкова голям приживе, а сега щеше да се превърне в прах.

Винаги му бяха казвали, че мъжът става мъж едва след като загуби баща си, но Томаш не се чувстваше по̀ мъж от това. Когато видя първите лопати пръст да падат на ковчега, се почувства като дете, изгубено в един враждебен свят, изоставено от своя закрилник, без опората на човека, който винаги му се беше струвал огромен като на планина.

Хората се изредиха да му стиснат ръка. Облечени в тъмно, с печален поглед, разрошени от силния вятър, те мълвяха някакви премислени думи, опитваха се да го утешат, да му вдъхнат кураж. Някои от лицата му бяха познати, бяха братовчеди, лели и чичовци, дошли отдалече, или колеги на баща му от университета, но повечето бяха непознати — хора, които никога преди това не беше виждал, дошли просто да си вземат сбогом със стария професор по математика.

 

 

На излизане от гробището видя дълга черна лимузина с дипломатически номер, паркирана на тротоара. Огледа се наоколо и забеляза мъже в черно, смешни с тъмните си очила в този мрачен ден, застанали отпуснато около една градинска пейка. Мъжете го видяха и се изправиха, навярно от уважение или може би защото се готвеха за нещо. Строен силует в синьо се открои сред тях и Томаш се устреми към него, привлечен от карамелените очи, както магнит привлича метал.

Ариана.

Томаш я взе в обятията си, погали черната коса, помилва нежната й кожа, целуна влажните й устни, усети топлите й сълзи да полепват по лицето му. Чу я да простенва и въздиша, притисна я до себе си и я стопли с тръпнещото си тяло, усети гърдите й, притиснати до неговите, ръцете погалиха гърба му и пръстите се вплетоха в косите му.

— Липсваше ми — прошепна той.

— И ти на мен — отвърна тя едва чуто. — Много.

— Добре ли си?

— Да, добре съм, добре съм.

— Добре ли се отнасяха с теб?

— Да. — Тя отдръпна лицето си и го погледна угрижено. — А ти? Как се чувстваш?

— Добре съм, не се притеснявай.

Томаш усети движение около себе си, но не му обърна внимание. В този момент единственото нещо, което го интересуваше, беше Ариана. Ариана, която най-сетне държеше в ръцете си, Ариана, с която споделяше солените си сълзи и сладките като шоколад целувки, Ариана, която потръпваше в ръцете му от вълнение и желание.

— Хай, Томаш — каза познат глас. — Извинявайте, че ви прекъсвам.

Беше Грег.

— Здрасти.

— Съжалявам за смъртта на баща ви… но, какво да се прави, това е животът. А ние все пак имаме работа да вършим, нали?

Томаш се откъсна от Ариана, но не подаде ръка на американеца. Смяташе, че няма за какво да му благодари, нито се чувстваше задължен да бъде любезен след всичко, което се беше случило.

— Да.

— Както можете да предположите, аз поех голям риск, отлагайки полета на ЦРУ за Исламабад. Когато ми се обадихте с новината, вече бяхме на път за летището и ми отне известно време, докато успея да убедя Ленгли, че вие наистина сте изпълнил своята част от договора, оставяйки на нас да изпълним нашата.

— Какво очаквате сега? — попита сухо Томаш. — Да ви благодаря ли?

— Не, не очаквам това от вас — каза Грег, запазвайки деловия си вид. — Очаквам да ми покажете какво е посланието, което Айнщайн е вмъкнал в ръкописа. Самият мистър Белами вече ми се обади два пъти, за да пита има ли отговор.

Заваляха първите едри капки дъжд, отначало нарядко, а после все по-силно. Томаш се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо. Бяха близо до вратите на гробището, където все още се задържаха доста хора, повечето от които с плющене отваряха черни чадъри и бързо се разотиваха.

— Вижте, хайде да потърсим дискретно място, където да седнем. — Американецът посочи към огромния кадилак на посолството, паркиран на десетина метра от тях. — Да отидем там.

 

 

Лимузината беше широка, с малка масичка между комфортните седалки. Томаш и Ариана седнаха един до друг, с гръб към големия страничен прозорец, по който се плъзгаха едри капки дъжд и чертаеха лъкатушни пътеки. Грег се настани до тях и затвори вратата. Мъжете от охраната останаха отвън под дъжда, който се лееше от разгневеното небе.

— Уиски? — попита аташето, докато повдигаше един капак, зад който се криеше малко барче.

— Не, благодаря.

Отсечено трополене се носеше откъм бронята над тях; дъждът плющеше с все сила по кадилака.

Двамата влюбени се сгушиха един в друг, наслаждавайки се на топлината на телата си. Грег си наля американско уиски, сложи лед и се обърна към историка.

— И така? Къде е посланието?

Томаш пъхна ръка в джоба на сакото си и извади измачкан лист, който показа на аташето.

— Ето го.

Грег надникна в листа и видя ребуса.

siesign.png

— Но какво е това?

— Това е шифрованото послание.

— Разбрах. Но къде е самото послание?

Томаш посочи към първия ред.

— Виждате ли това see sign?

— Да.

— Това е анаграма. Като променим реда на буквите, откриваме, че see sign ни дава думата Genesis. Тоест Айнщайн е искал да каже: see the sign in Genesis. Тоест «виж знака в Битие».

— Знака в Битие? Какъв знак?

Криптоаналитикът сви устни.

— Тъкмо това е въпросът. Какъв знак? — Посочи към !ya ovqo във втория ред. — Това буквосъчетание би могло да ни даде отговор на въпроса. Тук не става дума за анаграма, а за заместващ шифър, което значително усложнява нещата, защото ни трябва ключ, за да разбием шифъра. Разбрах, че ключът е името на Айнщайн, което предполага шифър от рода на Цезаровото писмо. Но опитите ми да дешифрирам ребуса, като използвам Цезаровия шифър с името на Айнщайн, не дадоха резултат.

— А кое даде резултат?

Томаш се сконфузи.

— Ами… нищо.

— Моля?

— Няма резултат.

Грег го погледна объркано.

— Шегувате ли се? Нима още не сте разбили шифъра?

— Не.

Лицето на американеца поаленя.

Damn it, Томаш! Нали ми казахте по телефона, че сте успели? Казахте, че разполагате с ключа!

— Така беше.

— Е, и? Какво правим тук?

За първи път през този ден Томаш се усмихна, доволен, че е изнервил събеседника си.

— Вие сте тук, за да присъствате на разбиването на шифъра.

Грег примигна озадачен.

— Извинете, нещо не разбирам.

— Вижте, намерих ключа, успокойте се. Проблемът е, че поради смъртта на баща ми не разполагах с време, за да доведа нещата докрай.

— Разбирам.

— Сега ще направим дешифрирането, става ли?

All right.[1]

Томаш извади от джоба си стар, пожълтял от времето пощенски плик със счупен восъчен печат от едната страна. Извади от него малко листче, на което беше написано Die Gottesformel с подписа на Айнщайн под него. На обратната страна на листчето имаше поредица от небрежно надраскани букви.

nadraskani.png

— Какво е това? — попита Грег намръщен.

— Това е ключът.

— Ключът за шифъра?

— Да. — Томаш се изправи. — Изглежда, че Айнщайн е дал на професор Сиза ръкописа, озаглавен Die Gottesformel, с условието ученикът му да го публикува само ако успее да намери друг научен път, за да докаже съществуването на Бог. Естествено, авторът на Теорията на относителността не е искал да изпадне в неловко положение, нали? Трябвало му е потвърждение на онова, което той открил, след като анализирал библейския текст за Сътворението от гледна точка на Теорията на относителността. — Кимна към измачканото листче с двата шифровани реда. — Като допълнителна предпазна мярка зашифровал Божията формула. И тъй като шифърът бил прекалено сложен, той се изплашил, че никога няма да бъде разбит. Затова поставил ключа в един плик и го запечатал с восъчен печат, след което го предал на професор Сиза срещу обещанието, че ще го отвори едва след като открие второто доказателство. — Размаха бележката, която беше извадил от плика. — Онези типове от «Хизбула», които отвлякоха професора и задигнаха ръкописа в Техеран, естествено, не са знаели за съществуването на този плик. Сътрудникът на професор Сиза, професор Луиш Роша, също не е знаел историята на този плик, но е бил наясно колко много е държал на него менторът му и от страх да не би похитителите да се върнат да го потърсят, го дал на баща ми.

— Значи е бил при баща ви?

— Да, но го разбрах едва при последния ни разговор. Моят баща беше голям приятел на професор Сиза, който му беше колега в Университета в Коимбра. Затова и професор Луиш Роша е сметнал, че запечатаният с восък плик ще бъде на сигурно място в ръцете на баща ми.

— А баща ви знаеше ли какво е това?

— Не, нямаше ни най-малка представа. Но понеже… мм… понеже беше много любопитен, счупил восъчния печат и надникнал вътре. — Показа листчето с подписа на Айнщайн. — Разбрал, че се отнася за нещо, написано от ръката на Айнщайн, както го доказва и този подпис, но си помислил, че става въпрос за сантиментална реликва, нищо важно.

I see.[2]

— Съвсем случайно ми спомена за него, но това се оказа ключът към мистерията.

— Съвсем случайно? — попита Грег. — Нима съществува подобно нещо?

Томаш се усмихна.

— Имате право, случайности няма. Било е предопределено.

Американецът отпи глътка уиски.

Okay, nice story[3] — възкликна той. — И сега?

— Сега ще дешифрираме посланието.

Great![4]

Томаш посочи към думата, изписана най-отгоре на листчето с ключа.

— Виждате ли това име?

— Алберти?

— Да.

— Какво му е на името?

— Това е едно великолепно хрумване. Айнщайн се е пошегувал със собственото си име, Алберт. Всеки би си помислил, че това е италианският вариант на името му, но един криптоаналитик веднага ще разбере, че тук се крие нещо друго.

— Нима? И какво е то?

— Леон Батиста Алберти е флорентински енциклопедист от XV век. Ярка фигура от Италианския ренесанс, нещо като Леонардо да Винчи, но в по-малък мащаб. Философ, композитор, поет, архитект и художник, автор на първия математически анализ на перспективата, както и на труд, представете си, върху домашната муха. — Усмихна се. — Той замисля фонтана «Ди Треви» в Рим.

Грег поклати глава и сви устни.

— Не съм чувал за него.

— Няма значение — каза криптоаналитикът, махвайки вяло. — Един ден, докато Алберти се разхождал из градините на Ватикана, срещнал един свой приятел, който бил на служба при папата. В приятелски разговор засегнали някои интересни аспекти на криптографията и Алберти се въодушевил да пише по въпроса. Изпълнен с ентусиазъм, Алберти предложил нов вид шифър. Идеята му била да се използват две шифрови азбуки, като всеки символ се заменя с буква ту от едната, ту от другата азбука.

— Не разбирам.

Томаш разгъна листа с ключа и посочи редовете с азбуките.

nadraskani.png

— Лесно е — каза той. — На първия ред се намира обикновената азбука, нали? Двата реда отдолу са двете шифрови азбуки. Представете си, че искам да напиша aacc. Буквата от първата азбука на шифъра, която отговаря на a е f и c е b, нали? От втората азбука на шифъра това са съответно буквите g и x. И така, посланието aacc, след като го шифроваме по тази система, става fgbx, виждате ли? Като редуваме оригиналния текст между двете азбуки, избягваме повторението на букви, което затруднява разбиването на шифъра.

— О, разбрах.

— Онова, което Айнщайн ни е дал, е информацията, че е използвал шифър на Алберти, както и верните буквени поредици от шифровите азбуки.

Грег посочи към втория ред на шифрованото послание.

— Ако използваме този метод, ще научим ли какво послание се крие в това !ya ovqo?

— Да, по принцип, да.

— Какво чакаме тогава? Let's do it, pal![5]

Томаш взе писалката и сравни всяка буква от шифровите азбуки.

— Ами добре, нека да видим какво означава това !ya ovqo. — Въздъхна. — Това y според първата шифрова азбука отговаря на i, а a по втората азбука отговаря на l. — Надраска набързо буквите. — Хмм… o става r и v става s. Имаме едно q, което отговаря на v, и o, което е b.

Фразата изникна на хартията.

rsvb.png

— Не разбирам — каза Грег, свъсвайки вежди. — Il rsvb? Но какво е това?

— Оригиналното послание, шифровано от Айнщайн — поясни Томаш.

Американецът повдигна очи и го изгледа въпросително.

— Но това не означава нищо…

— Не, нищо.

— В такъв случай?

— В такъв случай ще трябва да продължим с дешифрирането, не мислите ли?

— Но нали го дешифрирахме?

— Очевидно не сме — възкликна Томаш. — Както отбелязахте, il rsvb нищо не означава. Което ще рече, че сме направили само първата крачка в дешифрирането.

— Значи има и още?

— Разбира се, че има. — Посочи последната дума, изписана под редовете с азбуките. — Виждате ли това име?

— Да. И какво?

— Можете ли да го прочетете?

Грег се наведе над хартията.

— Ат… атбарт?

Атбаш.

Атбаш — повтори американецът. — Какво е това?

Атбаш е традиционна форма за староеврейско шифрово заместване, използвана в Стария завет. Идеята се състои в следното: буквата, която се намира примерно на трета позиция от началото на азбуката, се замества с буква, стояща на трета позиция от края на азбуката. Така c става x, нали? Третата буква от нормалния азбучен ред е заместена с третата от края и така нататък.

— Разбирам.

— Има много примери за атбаш в Стария завет. Например в Йеремия често се появява думата checha, с която започва с две еврейски букви — shin и kaph. И така, shin е предпоследната буква от еврейската азбука. Като я заместим с втората поред от азбуката, получаваме beth. Kaph е дванадесетата буква, ако броим отзад напред, затова ще я заместим с дванадесетата по ред буква от началото — lamed. Следователно shin-shin-kaph става chechac, което ни дава beth-beth-lamed. Babel. Вавилон. Разбрахте ли?

— Да, хитро.

— Хитро и просто.

— Айнщайн е използвал атбаш в този свой шифър, така ли?

— Забележката ни препраща натам, нали? Алберти, както е очевидно, означава шифърът на Алберти с принадлежащите му шифрови азбуки. Атбаш означава, че трябва да потърсим съответстващите букви на il rsvb, нали?

— Звучи логично — съгласи се Грег. — Да го направим ли?

Томаш заби поглед в изписаните пред него Il rsvb и пресметна позицията на всяка буква от азбуката.

— Добре, i е деветата от началото. Деветата от края е… мм… r. А l е дванадесетата от началото, което съответства на… o. А пък r дава… дава I, s… мм… дава h, v става… става e и b ни праща към… y.

Показа резултата.

zamena.png

— Какво е това? — попита Грег. — !ro ihey? Какво означава?

Криптоаналитикът присви очи и се взря в посланието.

— Всъщност… — измърмори той, прехапвайки долната си устна, — нямам идея какво може да е.

— Да не би да е на някакъв странен език?

Томаш внезапно се оживи.

— Ами да, очевидно е така — възкликна той. — Щом знакът е в Битие, трябва да е на староеврейски, нали?

— А вие знаете ли староеврейски?

— Уча го в момента — каза той. — Но знам поне това, че в староеврейския думите се четат отдясно наляво, а не отляво надясно. — Взе писалката. — Момент, ще го изпиша по обичайния начин.

Обърна буквената поредица.

obratno.png

Yehi or! — прочете Грег. — Какво означава това?

Томаш пребледня.

— Господи!

— Какво има?

Yehi or! Нима не разбирате?

— Ама, какво е това?

See sign Genesis. Yehi or! — Удари с показалец по нечетливо нахвърляната на хартията фраза. — Това е знакът от Битие.

— Добре, но какво означава?

Томаш погледна към Грег и към Ариана, смаян от онова, което току-що беше открил, връхлетян от образи и звуци, думи и мисли, които в този момент, сякаш внезапно влезли в синхрон, подобно на възвишена мелодия, изтръгната от хаотичен оркестър, се вплетоха, напасвайки се едни на други, за да изтръгнат от мрака най-дълбоката истина.

Ом.

Първичният звук ом, сътворил Вселената, отекна в паметта му с дълбокото хорово припяване на тибетските монаси. Под завладяващия звук на съзидателната мантра си бе спомнил за вечния танц на раждането и смъртта, на съзиданието и разрушението, за божествената хореография, приела формата на вечния танц на Шива. И пак под въздействието на отекващата му в главата свещена мантра бе проумял тайната на Сътворението, мистерията, стояща зад Алфа и отвъд Омега, уравнението в основата на Вселената, загадъчния Божествен план, удивителната цел на живота, софтуера, вложен в хардуера на Космоса.

Endgame на битието.

Пред себе си държеше, нахвърляна набързо с писалката, формулата, благодарение на която всичко се бе появило от небитието.

Всичко, включително и самият Творец.

— Томаш — настоятелно го повика американецът и почти го раздруса от нетърпение. — Какво, по дяволите значи това Yehi or?

Криптоаналитикът погледна към него и към Ариана, изгледа ги втрещен и вдъхновен, изгледа ги, сякаш се беше пробудил от дълъг транс, и едва доловимо, почти със страх, изрече магическото уравнение, словата, към които разпилелият се из Вселената интелект трябваше един ден да прибегне, за да се спаси от катаклизма на края на света и всичко да започне отново.

Божията формула.

— Да бъде светлина!

Лицето на Грег остана невъзмутимо.

— Да бъде светлина? — прошепна накрая. — Не разбирам…

Томаш се приведе напред, доближавайки възбуденото си лице до непроницаемото изражение на американеца.

— Това е библейското доказателство за съществуването на Бога. Да бъде светлина!

Събеседникът му поклати глава неразбиращо.

— Извинете, не виждам смисъл в това. Как един такъв израз доказва съществуването на Бог?

Криптоаналитикът въздъхна нетърпеливо.

— Чуйте, Грег. Изразът сам по себе си не доказва съществуването на Бог. Той трябва да се разглежда в контекста на откритията, направени в областта на науката, нали разбирате? Тъкмо поради тази причина Айнщайн не е искал да дава гласност на ръкописа си. Знаел е, че едно такова библейско твърдение не е достатъчно, нужно е научно потвърждение. — Облегна се на седалката и обърна нагоре очи с растящо въодушевление. — Това потвърждение вече го има. Схващате ли? Това ново потвърждение доказва, че колкото и да ни се струва невероятно, Библията съдържа дълбоки научни истини. И точно в този смисъл изразът Да бъде светлина! доказва съществуването на Бог.

— Извинете, но все още не виждам това доказателство. Обяснете ми го по-добре.

— Много добре — възкликна Томаш, разтривайки лице с върха на пръстите, докато преподреждаше мислите си. Пое дълбоко дъх и се вгледа в събеседника си. — В Библията се казва, че Вселената се е родила с експлозия от светлина, нали? Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.

— Да.

— Айнщайн е усетил с интуицията си на учен, че това библейско твърдение е вярно. Вселената наистина се е родила от нещо като първоначална експлозия, което означава, че в края на краищата Библията има право: всичко започнало със светлината.

— Да.

— Въпросът, който стои сега пред нас, е да определим кое е онова нещо, което е заставило светлината да бъде.

— Говорите за Бог…

— Наречете го Бог, ако искате, името няма значение. Важно е следното: Вселената е започнала с Големия взрив и ще свърши или с Топлинна смърт, или с Големия срив. Айнщайн е предполагал, че ще е Големият срив.

— Което е Големият взрив наопаки.

— Точно така — потвърди Томаш. Приведе се напред, тръпнещ от възбуда. — А сега обърнете внимание на следното. Антропният принцип, свързан с откритието, че всичко е предопределено още от началото на времената, показва, че в сътворението на човечеството е вложен определен замисъл. Въпросът е какъв е този замисъл. Защо е създадено човечеството? Каква е съдбата му? Защо, по дяволите, сме тук? Каква е причината да ни има?

— Неразгадаеми мистерии…

— Може би не са чак толкова неразгадаеми.

— Какво искате да кажете? Има ли отговор на тези въпроси?

— Разбира се, че има. — Размаха изписания лист с фразата Yehi or!, открояваща се ясно на хартията. — Отговорът е тук, в Божията формула. Да бъде светлина! Айнщайн е стигнал до заключението, че човечеството не е вселенски endgame, а средство за неговото постигане.

— Инструмент ли? Не разбирам.

— Вижте историята на Вселената. Енергията поражда материя, материята поражда живот, животът поражда интелект. — Пауза. — А интелектът? Какво ще породи той?

— Нямам ни най-малка представа.

— Като идентифицира израза Да бъде светлина! с Божията формула, Айнщайн става първият, който дава отговор на този въпрос.

— Така ли? И какво е заключил той?

— Бог.

— Моля?

— Интелектът поражда Бог.

Грег сключи вежди и поклати глава.

— Не знам дали следя правилно мисълта ви…

— Много просто — прошепна Томаш. — Човечеството е било създадено, за да развие интелект, който ще бъде на още по-високо ниво от биологичния. Изкуственият интелект. Компютрите. След стотици години компютрите ще станат по-умни от човека, а след милиони години ще могат да избегнат космическите катаклизми, водещи до гибелта на биологичния живот. Животът на въглеродна основа няма да оцелее след милиони години, когато космическите условия вече ще са други, но живите същества, изградени на основата на други атоми, ще могат. Това са компютрите. Те ще се пръснат из четирите краища на Вселената и работещи в мрежа, след милиони години, ще се превърнат в едно цяло, вездесъщо и всезнаещо. Ще се роди Великият вселенски компютър. Проблемът е, че оцеляването му ще бъде поставено под заплаха от Големия срив, нали? Тогава Великият вселенски компютър ще се окаже пред дилемата как да избегне края на Вселената. Отговорът е ужасен. — Направи пауза. — Няма оцеляване, краят е неумолимо жесток.

— Значи всичко свършва.

Томаш се усмихна хитро.

— Не съвсем. Има начин, по който Великият вселенски компютър може да си гарантира завръщането.

Криптоаналитикът направи драматична пауза.

— Какъв? — поиска да узнае американецът.

— Великият вселенски компютър ще трябва да установи пълен контрол върху начина, по който ще протече Големият срив. Ще контролира всичко по формула, която ще му позволи да пресъздаде Вселената след Големия срив, така че всичко да се появи от небитието за нов живот. Всичко, включително той самият.

— Да пресъздаде всичко?

— Да. Великият вселенски компютър ще изчезне при Големия срив, но междувременно ще е стигнал до формулата, която ще доведе до раждането на новата вселена. Тази формула ще включва съвършено разпределение на енергията и такава прецизна настройка, че да може да се извърши определена еволюция, управлявана от детерминистични закони и константи с определени стойности, което ще позволи повторната поява на материята в новата вселена, а впоследствие и на живота, и на интелекта, в съгласие с Антропния принцип.

— И каква формула е тази?

Томаш сви рамене.

— Не знаем, то е нещо толкова сложно, че само един суперинтелект би могъл да го измисли. Но формулата ще я има и нейният замисъл е вписан метафорично в Библията.

Да бъде светлина! — прошепна Грег с блеснали очи.

— Абсолютно вярно. — Томаш се усмихна. — Да бъде светлина! — Наведе глава. — Божията формула.

— Момент — прекъсна го американецът. — Вие всъщност твърдите, че Бог е компютър?

— Целият интелект е компютризиран — отвърна снизходително криптоаналитикът. — Научих това от физиците и математиците. — Почука с пръст по челото. — Мозъкът е вид компютър. Човешките същества например са нещо като биологични компютри. Една мравка е прост биологичен компютър, ние сме по-сложни. Само това.

— Това определение ми се струва малко пресилено…

Томаш сви рамене.

— Щом това ви притеснява, няма да го наричаме Велик вселенски компютър. Нека го наречем… съзидателен интелект, велик архитект, висша сила, както искате. Името няма значение. Важно е, че този интелект е в основата на всичко.

— Разбирам.

— Айнщайн стигнал до извода, че Вселената съществува, за да създаде интелект, който ще сътвори следващата вселена. Това е софтуерът на Вселената, endgame на съществуването. Да бъде светлина! е библейската метафора за съзидателната формула на Вселената, формулата, която Великият вселенски компютър ще възвести, когато настъпи Големият срив, формулата, която ще предизвика Големия взрив и всичко ще се роди отново. Всичко, включително и Бог. Крайната цел на Вселената е да възсъздаде Бог, а ние сме само инструменти в този процес.

Американецът се взираше ту в Томаш, ту в Ариана. Погледна към изписания лист, който криптоаналитикът стискаше здраво, и най-сетне разбра последната тайна на Айнщайн — откритието, че Бог съществува, че Вселената си има цел, а човечеството — отредена съдба.

— Това е… това е невероятно.

Томаш не отговори. Отвори вратата на колата и надникна на улицата. Вече не валеше. Хладен ветрец погали лицето му, нежен и чист, ухаещ на свежест. Малки кристалнобистри локви светеха по асфалта и в тях като в огледало се оглеждаше наситената синева. Утрото сияеше синьо, спокойно и меланхолично и дишаше в ритъма на капещата от листата вода, която ромолеше по влажната пръст с мелодични пръски. Слънчевата светлина се изливаше над света, меко филтрирана през бягащите облаци.

Историкът излезе навън, подаде ръка на Ариана и й помогна да слезе. Мъжете от охраната, които се бяха подслонили под един клонест дъб, се приближиха и въпросително погледнаха към Грег в очакване на инструкции. Аташето кимна, че всичко е наред, и мъжете се отпуснаха.

Преди да си тръгне, Томаш се обърна към вратата на лимузината и застана за последен път лице в лице с Грег.

— Странно как от толкова време човечеството интуитивно е усещало тайната вселенска истина — изрече. — Забелязали ли сте го?

— Какво искате да кажете?

— В един от последните ни разговори баща ми спомена за индуисткото вярване, че всичко в света е циклично. Вселената се ражда, живее, умира, влиза в период на небитие и отново се ражда, в един безкраен цикъл, в едно безкрайно завръщане, наречено нощта и денят на Брахман. Индуисткият мит за сътворението на света представя процеса, в който Бог се превръща в свят, който на свой ред се превръща в Бог.

— Изумително.

Томаш се усмихна.

— Нали? — Вдъхна дълбоко. — Цитира ми също даоистки стихове от Лао Дзъ, които съдържат тайната на Вселената. Искате ли да ги чуете?

— Да.

Внезапен порив на вятъра раздвижи короната на дъба, силен и суров, той изтръгна листа и ги запокити върху черните гърбове на мъжете, наобиколили мократа лимузина. Сякаш небесата стенеха и виеха зловещо, готвейки се да нарушат благото омиротворение, настъпило след дъжда, сякаш заплашваха да залеят всичко с унищожителен потоп, сякаш ревяха за мъст заради това, че бяха изтръгнали най-съкровената им тайна.

Но Томаш не се впечатли и започна да рецитира стиховете, все едно още ги чуваше от потреперващите устни на баща си. Издекламира ги с плам, със страст, с увереността на човек, който знае, че е намерил пътя и че негова орис е да го извърви.

В края на тишината е отговорът.

В края на дните е смъртта.

В края на живота е новото начало.

Ново начало.

Бележки

[1] Добре (англ.). — Б.пр.

[2] Разбирам (англ.). — Б.пр.

[3] Добре, хубава история (англ.). — Б.пр.

[4] Чудесно! (англ.). — Б.пр.

[5] Да го направим, приятелю! (англ.). — Б.пр.