Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (4)

III

Мерките за сигурност в периметъра на посолството на Съединените щати — сграда, изпълнила зеленото пространство на булевард «Сете Риош», добиваха гротескни измерения. Томаш Нороня трябваше да премине през два кордона охранители, металдетекторна система, биометрична технология със сканиране на ириса, два пъти го подложиха на обиск и дори поставиха огледало под синия фолксваген, за да проверят за прикрепен експлозив. След 11 септември мерките за сигурност бяха станали много строги, но той не знаеше за това. От доста време не беше посещавал посолството и нямаше представа, че достъпът до дипломатическия периметър се е превърнал в състезание с препятствия.

Греещият в усмивка Грег Съливан го посрещна на вратата на посолството. Културният аташе беше на трийсет години, висок, рус и синеок; с безупречния си вид и спокойни жестове той приличаше донякъде на мормон. Американецът го поведе из коридорите на посолството и го покани в светъл салон с широко отворен прозорец към слънчева градина. Един младеж с бяла риза и червена вратовръзка седеше до дългата маса от махагон и вниманието му беше погълнато от отворения лаптоп. При влизането на Съливан и неговия гост той се надигна от мястото си.

— Дан — каза Съливан. — This is professor^[1] Томаш Нороня.

— Howdy!^[2]

— Това е Дан Снайдер — продължи Съливан на английски, докато представяше младежа, чието бледо лице контрастираше с черната му права коса.

Тримата седнаха и културният аташе продължи да направлява разговора като опитен церемониалмайстор. Съливан говореше високо, но погледът му беше насочен към Томаш, давайки да разбере, че думите му са адресирани най-вече до португалеца.

— Всичко, което ще бъде казано тук, е секретна информация и ще си остане между нас. Трябва да забравите, че този разговор се е състоял. — Наведе глава по посока на госта. — Надявам се, че сте ме разбрали.

— Да.

Съливан потри ръце.

— Много добре — възкликна той. Обърна се към младежа с вратовръзката и черната коса. — Дан, може би е добре да започваме.

— Okay — съгласи се Дан, подръпвайки ръкавите на ризата си нагоре. — Mister Norona, както…

— Нороня — поправи го Томаш.

— Норона?

— Няма значение — засмя се историкът, разбирайки, че американецът никога няма да може да произнесе правилно фамилното му име. — Наричайте ме Том.

— А, Том! — повтори младежът с черната коса, доволен, че чува познато име. — Много добре, Том. Както Грег вече ви каза, аз съм Дан Снайдер. Но това, което той не ви каза, е, че работя за ЦРУ в Ленгли като аналитик на контратероризма към дирекция «Операции».

— «Операции» казвате? Нещо като… Джеймс Бонд?

Снайдер и Съливан се разсмяха.

— Да, в дирекция «Операции» работят американските агенти 007 — съгласи се Дан. — Макар че аз не съм точно от тях. Опасявам се, че работата ми не е толкова завладяваща, колкото приключенията на моя измислен партньор от МИ-6. Рядко виждам красиви момичета около мен и задачите ми обикновено се свеждат до рутинни неща, без каквото и да е очарование. Основно задължение на дирекция «Операции» е да събира нелегална информация, прибягвайки често до HUMINT^[3], тоест до human intelligence, до човешки източници, използващи секретни техники.

— Шпиони, искате да кажете.

— Тази дума е малко… как да кажа… любителска. Предпочитаме да ги наричаме човешки ресурси за събиране на нелегална информация. — Сложи ръка на гърдите си. — Както и да е, аз не съм от тези източници. Работата ми е да анализирам информацията, свързана с терористични действия. — Дан повдигна вежди. — И тъкмо това ме доведе в Лисабон.

Томаш се усмихна.

— Тероризъм? В Лисабон? Ето две думи, които не се връзват. Няма тероризъм в Лисабон.

Съливан се намеси.

— Томаш, не е точно така — усмихна се той. — Ти се движиш с кола из улиците на този град, нали?

— О, да, разбирам — съгласи се португалецът. — Има такива личности, които зад волана са по-опасни и от Бин Ладен, така си е.

Двамата прихнаха. Дан Снайдер се усмихваше от любезност.

— Нека само да приключа с представянето си — помоли той.

— Извинете — отвърна Томаш.

— Моля.

Американецът затрака по клавиатурата на лаптопа си.

— Бях извикан миналата седмица в Лисабон заради едно събитие, необяснимо на пръв поглед. — Обърна екрана на компютъра към Томаш, показвайки му усмихнатото лице на около седемдесетгодишен мъж с мустаци, посивяла брадичка и очила с голям диоптър. — Познавате ли този човек?

Томаш разгледа лицето и поклати глава.

— Не.

— Казва се Аугущо Сиза и е известен португалски професор, най-големият физик в страната.

Томаш отвори уста, като чу познатото име.

— О, да! — възкликна той. — Колега е на баща ми.

— Колега на баща ви ли? — учуди се Дан.

— Да.

— Човекът, който бил изчезнал?

— Да. Същият.

— Изчезнал е преди три седмици.

— Да, баща ми днес спомена за това.

— Баща ви познава ли го?

— Да, колеги са от Университета в Коимбра. Баща ми преподава математика, а професор Сиза ръководи катедра по физика в същия факултет.

— I see.^[4]

— Но какво е станало с него?

— Професор Сиза е изчезнал безследно. Студентите от факултета го чакали за лекция, но той така и не се появил. На следващия ден го чакали да се яви на съвещание на Научната комисия, но той отново не се явил. Звънили му няколко пъти на мобилния телефон, но не се обаждал. Макар и вече на възраст, бил смятан за енергичен човек с ясна мисъл, което му позволило да продължи да преподава и след навършване на пределната възраст. Бил вдовец и живеел сам, понеже дъщеря му била омъжена, но колегите му помислили, че му се е наложило да отсъства по някаква причина. Накрая един сътрудник на професора отишъл до дома му, тъй като имали уговорена среща, влязъл и установил, че няма никого. Намерил писалището му обърнато наопаки, с пръснати книжа по пода и отворени папки, което му се сторило много странно, затова повикал полицията. Там вашата полиция за разследване… ммм…

— Съдебната полиция.

— Да — усмихна се Дан, — та съдебната полиция събрала някои улики, включително косми, и ги занесла за лабораторно изследване. Когато получили резултатите, полицейските инспектори въвели данните в информационната система на Интерпол. — Натисна няколко клавиша на лаптопа. — Резултатът бил изненадващ. — На екрана се появи лице на мургав мъж с рядка черна брада. — Познавате ли това лице?

Томаш разгледа чертите, приличаше на арабин.

— Не.

— Казва се Азис ал Мутаки и работи за Ал Мукауама ал Исламия. Чували ли сте за него?

— Мм… не.

— Това е военният отдел на Партията на Бога. Знаете ли за нея?

— Също не — призна си Томаш, чувствайки се абсолютен невежа.

— На арабски «Партията на Бога» е Hibz Allah. Да ви звучи познато?

Португалецът се сви на стола си и поклати глава унило.

— Не.

— Hibz Allah. Ливанците, разбира се, го произнасят по свой специфичен начин. Вместо да казват «Хибз Аллах», казват «Хезб'лах». А в CNN го произнасят «Хизбула».

— «Хизбула»! — възкликна Томаш с облекчение. — Чувал съм, разбира се.

— В новините, предполагам.

— Да, в новините.

— А знаете ли какво представлява «Хизбула»?

— Не са ли онези типове от Ливан, които са във война с Израел?

Дан Снайдер се усмихна.

— Казано най-общо, да — съгласи се той. — «Хизбула» е ислямистка шиитска организация, създадена в Ливан през 1982 г., обединяваща различни групировки, чиято цел да е се бори срещу израелската окупация в южната част на страната. Поддържа връзки с Хамас и Ислямски джихад и дори съществуват предположения, че е свързана и с Ал Кайда. — Поклати глава и сниши глас, сякаш да поясни. — Признавам, че не вярвам в това. Ал Кайда е сунитска организация, чиято идеология категорично изключва шиитите. Последователите на Бин Ладен стигат дотам, че смятат шиитите за неверници. А това прави невъзможен какъвто и да било съюз между тях, не мислите ли? — Прокара пръсти по клавиатурата и по екрана се появиха картини на разрушения. — Както и да е. «Хизбула» стои зад редица случаи на отвличания на западни граждани и атентати, достатъчни, за да накарат Съединените щати и Европейския съюз да я обявят за терористична организация. Съветът за сигурност на Обединените нации излезе с Резолюция 1559, която изисква разпускането на военното крило на «Хизбула».

Томаш потърка брадичка.

— А какво общо има «Хизбула» с професор Сиза?

Американецът поклати разбиращо глава.

— Ето един въпрос, който са си задали инспекторите на вашата… мм… полиция — каза Дан. — По какъв начин са се озовали тези косми на човек, търсен от Интерпол за връзките му с «Хизбула», в кабинета на професор Сиза в Коимбра?

Въпросът остана да виси във въздуха.

— Какъв е отговорът?

Американецът сви рамене.

— Не знам. Знам само, че вашата полиция е уведомила веднага португалската Служба за информация и сигурност, СИС, а те, от своя страна, са говорили с Грег, който се обади в Ленгли.

Томаш погледна към Грег Съливан, най-сетне разбрал за какво става дума. Приятелят му Грег, кроткият американец, който често му се обаждаше, за да си поговорят за Еврейския музей и да ускорят преговорите с «Гети център» или с «Линкълн център», всъщност се интересуваше от култура толкова, колкото той, Томаш, се интересуваше от бейзбол или от филмите на Арнолд Шварценегер. Грег не беше човек на културата — беше агент на ЦРУ, който действаше в Лисабон под прикритието на културен аташе. Това внезапно прозрение го накара да погледне на американеца с други очи, но най-вече му показа колко измамен можеше да бъде външният вид, колко лесно можеше да бъде подведен един наивен, добронамерен човек като него самия.

Осъзнал, че се е вторачил в сконфузилия се «културен аташе», португалецът трепна, сякаш току-що се беше пробудил, и отново се обърна към Дан.

— Грег ви се е обадил, нали?

— Не — отрече Дан. — Грег е разговарял със заместник-директора от дирекция «Операции». Той на свой ред е говорил с моя шеф, който ръководи кабинета за анализ на контратероризма и който ме изпрати тук, в Лисабон.

По лицето на Томаш се изписа заинтригувано изражение.

— Много добре — каза, поклащайки глава като преподавател, който одобрява работата на старателен ученик. — А сега ще ви помоля да ми отговорите на един въпрос, Дан. Какво правя аз тук?

Американецът с черните коси се усмихна.

— Нямам представа. Получих инструкции да ви запозная с параметрите на моята мисия, което току-що направих.

Португалецът отново се обърна към «културния аташе».

— Грег, какво общо имам аз с това?

Съливан погледна часовника.

— Мисля, че не съм човекът, който би могъл да ви отговори на този въпрос — каза.

— Тогава кой?

— Мм… — поколеба се той. — Предполагам, че ще дойде всеки момент.

— Но кой е той?

— След малко ще се запознаете.