Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXXVIII

Наситеният аромат на горещо кафе нахлу в библиотеката веднага щом Луиш Роша се показа на вратата с подноса. Повика Томаш в малкото помещение, скрито отляво, непосредствено до входа и мигновено хлътна там, като че някой го гонеше. Остави подноса на масичката и веднага щом посетителят се настани в тесничкото пространство, взе една от димящите чашки с гъстата като крем течност с лек червеникав оттенък и се усмихна.

— Заповядайте едно кафе еспресо — каза той, подавайки чашката на Томаш. — Искате ли захар?

— Да.

Томаш взе пакетче захар и го изсипа в чашата, след което веднага разбърка кафето.

— Ако директорът на библиотеката ни види, ще ни убие — каза физикът с тих смях, след като надникна навън, за да се убеди, че никой не ги беше видял.

Томаш огледа разхвърляното миниатюрно помещение, където се бяха сврели.

— Затова ли дойдохме тук?

— Да — потвърди домакинът заговорнически. — Тук ще ни е по-спокойно.

— Не е ли по-добре да отидем в кафенето отвън?

— Не, тук сме по-добре. Никой няма да ни намери. — Вдъхна аромата на кафето. — Знаете ли, не мога да мина без кафе в такива случаи. Няма нищо по-добро от едно малко еспресо преди сложен разговор. Помага ми да се съсредоточа.

— Нашият разговор сложен ли ще бъде?

— Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? — намигна Луиш.

— Простотата е сложна.

— Повече, отколкото хората си мислят. Колко кафета еспресо съм изпил по време на проучването? Аз пия еспресо, а професор Сиза студено кафе, което се научил да прави в Италия, нещо ледено с разбита сметана отгоре. Наричаше го granita di caffe[1].

— Това не е ли фрапе?

— Да, имаше слабост към него. — Потръпна. — През зимата от това студено кафе направо ме втрисаше… но всеки с вкуса си, нали?

— Така си е.

Отпиха по глътка от еспресото. Имаше наситен, характерен вкус, с приятна, задържаща се в устата тръпчива нотка.

Луиш Роша остави чашката си на подноса и се съсредоточи.

— Така, да започваме — възкликна той, готвейки се да подхване темата. — Доколкото разбрах, тибетският приятел на професор Сиза ви е обяснил онова, което е станало в Принстън през 1951 г., нали?

— Да, той ми разказа всичко.

— Значи знаете за историята с премиера на Израел, за предизвикателството, което отправил към Айнщайн, за работата по Божията формула и условието да се намери алтернативен начин за научното й доказване преди публичното огласяване на ръкописа. Това не е ново за вас, нали?

— Не. Знам за всичко това.

— Много добре — въздъхна. — Професор Сиза взел много присърце проекта на Айнщайн и решил да му посвети живота си. Дали е възможно да се подходи по друг, различен начин, за да се докаже по научен път съществуването Бог? Ето това било предизвикателството, което стояло пред него.

— И как подходил той?

— Ами, първото нещо, което трябва да се направи, е да се дефинира обектът на изследване. Кой е Бог? Когато говорим за Бог, кого всъщност имаме предвид? Библейския Бог ли?

— Предполагам, че да…

— Но Бог, какъвто Библията го описва, е абсурден. — Луиш се измъкна от мястото, където седеше. Отправи се към един рафт наблизо, взе огромен том с великолепна подвързия и отново се прибра в скривалището си, настанявайки се с отворена в скута си книга. — Да видим тук — каза той, прелиствайки началните страници, докато намери търсения откъс. — Още в самото начало на Стария завет е написано, че Бог решил да даде на човека помощник. Ето: «Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици; и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й». После в Библията се казва: «но за човека не се намери помощник, нему подобен. И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека». — Вдигна глава. — Нищо странно ли не виждате в този разказ?

Томаш сви рамене.

— Това все пак е библейски разказ, нали?

— Но нима Бог не е всезнаещ? Нима не би могъл предварително да знае, че нито едно от животните не би могло да бъде достоен помощник на човека? Защо му е трябвало на Бог да чака да види с какви имена човекът ще нарече животните? Като всезнаещ, Той не би ли могъл предварително да е наясно с това? — Прелисти още няколко страници. — Да видим сега какво се случва, когато Бог решава да предизвика потопа: «И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята». — Впери поглед в Томаш. — Господ се разкаял? И пак ще попитам: нима Той не е всезнаещ? Не е ли могъл да предвиди, че човекът ще се разврати? След като е съвършен и всемогъщ, защо не е предвидил всичко навреме? Какви са тези истории за Господ Бог, който поправя Своите грешки? Значи, в крайна сметка, Бог допуска грешки, така ли?

— Така изглежда…

— А да не говорим, разбира се, за познатия парадокс как всемогъщият и добър Бог допуска злото да безчинства навсякъде. Щом като Той е добър и има силата да наложи доброто, защо оставя злото да съществува? Щом като е съвършен, защо е сътворил човека несъвършен? — Затвори тома и го остави на пода. — Всичко това довело Айнщайн до мисълта, че ако Бог съществува, той не е Богът от Библията. Това е всезнаеща разумна същност, силата, която стои в основата на Вселената, великият архитект на всичко, но не и антропоморфната фигура от Библията. Това убеждение на Айнщайн беше възприето от професор Сиза.

— Това би трябвало да означава, че професорът не е тръгнал да дири Бога от Библията…

— Не, съвсем не. Всъщност, той винаги е смятал, че провалът на теолозите при научното доказване на съществуването на Бог се дължи на неизменния навик да свързват това доказателство с Бога от Библията. Но библейският Бог е толкова непоследователен, че е недопустимо да съществува. Бог не е защитник, загрижен за онова, което хората вършат. Този Бог е човешка измислица, представа, която ни помага да се чувстваме сигурни, защитени, утешени. Кажете ми, не е ли прекрасно да имаме винаги до себе си баща, който да ни закриля и напътства?

— Но… доказателството за сътворението на света за шест дни, изложено в ръкописа на Айнщайн? Не мислите ли, че това доказва истинността на Библията?

— Това е много важен елемент — призна Роша. — Както ви казах, Айнщайн е бил убеден, че библейският Бог не съществува. Но в същото време установил, че има дълбоки истини, които по странен начин са скрити в Стария завет.

— Как може да се обясни този факт?

— Няма обяснение. Истината е, че по неизвестни нам причини в древните текстове има скрити тайни. Неотдавна например беше открито, че съществува странна връзка между кабалистичните тълкувания на Стария завет и авангардните физични теории.

— Как така?

— Вижте, една от теориите, която има най-големи шансове да се превърне в Теория на всичко, е така наречената Теория на струните. Малко сложно е за обяснение, но според нея основната материя е изградена от вибриращи струни, които съществуват във време-пространството с двадесет и шест измерения за енергийните микрочастици, наречени бозони, и с десет измерения за другите микрочастици, фермионите. Както силното ядрено взаимодействие и слабото ядрено взаимодействие останали ограничени до микрокосмоса след Големия взрив, така и двадесет и двете измерения, според физиците, са останали ограничени до микрокосмоса след сътворението на Вселената. По неизвестна причина само гравитационната и електромагнитната сила разпрострели видимо своето влияние в макрокосмоса и същото се случило с едва четири пространствено-времеви измерения. Затова ни се струва, че Вселената има три пространствени измерения и едно времево. Те засягат нашия видим свят, но има още двадесет и две други измерения, които остават ограничени до микрокосмоса, способни да повлияят на поведението на микрочастиците.

— Нима това е възможно?

— Математиката показва, че е възможно — потвърди физикът. — А сега ми кажете запознат ли сте с Кабала?

— Да, разбира се. Аз съм историк, специалист по древни езици и криптоанализ. Следователно длъжен съм да познавам Кабала, нали? Освен това през последните години изучавах староеврейски и арамейски, така че тук се чувствам в свои води.

— Още по-добре, защото така по-добре ще можете да разберете връзката между една от най-модерните теории на физиката — Теорията на струните, и Кабала.

Томаш го погледна изпитателно.

— Връзка между физиката и Кабала? За какво говорите?

Физикът се усмихна.

— Професоре, предполагам, че знаете какво е Дървото на живота…

— Разбира се — отвърна историкът. — Дървото на живота е кабалистична структура, която обяснява раждането на Вселената, основата на Сътворението, най-малката неделима частица, съдържаща елементите на всичко. Съставена е от десет сефирот, тоест десет еманации на Бог по време на Сътворението. Всеки един от тези десет сефирот отговаря на определен божествен атрибут.

— Бихте ли повторили колко сефирот има Дървото на живота?

— Десет.

— Много добре — възкликна той. — Предполагам, че знаете също какво е гематрия.

— Разбира се — каза Томаш все така самоуверено. — Става въпрос за кабалистична техника, чрез която се дава цифров израз на думите от Библията на основата на определено съответствие между буквите от староеврейската азбука и числата. Кабалистите твърдят, че Бог е създал Вселената с числа и думи и че всяко число и всяка дума има своя тайна същност. Първата дума от Стария завет е bereshith, което означава в началото. Ако разделим bereshith на две думи, ще получим bere, тоест създаде, и shith — шест. Сътворението е продължило шест дни. Виждате ли? Ето ви пример на гематрия. Първата дума от Стария завет съдържа в себе си шестте дни на Сътворението. Според Битие Авраам повел 318 войни в битка. Но числовата стойност на името на неговия роб Елиезер, както открили кабалистите, е 318, което означава, че Авраам е взел със себе си своя единствен роб.

— Убедих се вече, че сте запознат с темата — отбеляза Луиш Роша. — Кажете ми тогава каква е гематрията на най-дългото име на Бог?

— Ами… мм… най-дългото име на Бог е Йехова. Но си признавам, че не знам гематрията, съответстваща на това име. Ще трябва да го изчисля…

— Гематрията на най-дългото име Господне е двадесет и шест. — Наведе глава. — Колко букви има староеврейската азбука?

— Двадесет и две.

— А сега, един последен въпрос — каза физикът. — Според кабалистите колко са Пътищата на мъдростта, които Бог пребродил, за да създаде Вселената?

— Тридесет и шест. Пътищата, пребродени от Бог, за да създаде Вселената, съответстват на десетте сефирот от Дървото на живота плюс двадесетте и две букви от староеврейската азбука, към които прибавяме още четири пътя.

Луиш Роша се усмихна.

— Обърнахте ли внимание на съвпаденията?

— Какви съвпадения?

— Десет кабалистични сефирот за сътворението на Вселената, десет измерения при фермионите — каза той, вдигайки пръст. Прибави още един пръст. — Двадесет и шест е гематрията на най-дългото име на Бог, двадесет и шест са измеренията при бозоните. — Появи се трети пръст. — Двадесет и две букви от староеврейската азбука, двадесет и две измерения в микрокосмоса. — Четвърти. — Тридесет и шест пътя, пребродени от Бог, за да сътвори Вселената, тридесет и шест е сборът от измеренията, в които вибрират бозоните и фермионите. — Намигна като дете, което е открило ключа от стаята с играчките. — Дали е съвпадение?

— Ами… мм… това наистина е озадачаващо.

— Онова, което Айнщайн е установил, е, че свещените текстове съдържат дълбоки научни истини, които не са били известни по онова време. При това те не са само в Библията. Има индуистки, будистки и даоистки текстове, съдържащи изконни истини, които науката едва сега започва да разбулва. Въпросът е как древните мъдреци са получили достъп до тези истини?

Мълчание.

— И какъв е отговорът?

— Не знам. Никой не знае. Може всичко това да е само съвпадение, разбира се. В природата на човека е да открива модели във всичко, нали? Но можем също да допуснем, че както микрочастиците от експеримента на Аспе принадлежат на една-единствена реалност, така и научните истини, съдържащи се в свещените писания, изхождат от същата единствена реалност. Сякаш древните мъдреци са били вдъхновени от нещо дълбоко, вечно, вездесъщо, но незримо.

— Разбирам…

— Защо ви казвам всичко това? Макар че нито Айнщайн, нито професор Сиза вярваха в Бога от Библията, и двамата смятаха, че в определени аспекти и под определени форми свещените писания крият дълбоки истини.

Отпиха по още една глътка кафе.

— Както и да е, въпреки тези странни съвпадения Богът, когото професор Сиза е търсил, не е библейският Бог…

— Точно така — потвърди Луиш Роша. — Не беше Господ от Библията. Беше нещо различно. Професор Сиза тръгна да търси една съзидателна сила, с разум и съзнание, не задължително морална, нито лоша, нито добра. — Въздъхна. — След като очерта така полето на изследване, определяйки предмета на проучване, наложи се да изясни една втора дефиниция: какво значи да се докаже съществуването на Бог?

Физикът остави въпроса да витае във въздуха.

— Мен ли питате? — попита Томаш, без да разбира дали въпросът беше реторичен, или наистина изискваше отговор.

— Да, разбира се. Какво значи да се докаже съществуването на Бог?

— Не знам, признавам си.

— Може би с мощен телескоп да съзрем Бог с дълга патриаршеска брада, който си играе със звездите? А може би да открием уравнение, в което се съдържа ДНК на Бога? Какво, в крайна сметка, означава да се докаже съществуването на Бог?

— Добър въпрос, безспорно — отсъди Томаш. — Какъв е отговорът?

Луиш Роша показа три пръста.

— Отговорът се опира на три точки — каза. — Първо, Бог е «изкусен» Творец. От Теорията на хаоса, Теоремите за непълнота и Принципа на неопределеността разбрахме, че Създателят е скрил своя подпис зад фин воал, изкусно сътворен, за да Го направи невидим. А това, както е видно, сериозно затруднява задачата да се докаже Неговото съществуване. — Вдигна втори пръст. — Второ, Бог в наблюденията ни е необхватен като идея. Това ще рече, че не е възможно да докажем Неговото съществуване, прибягвайки до телескоп или микроскоп.

— А защо не? — прекъсна го Томаш.

— Ами по няколко причини — отговори физикът. — Представете си, че Вселената е Бог, както казваше Айнщайн. Как да го обхванем в наблюденията си в неговата цялост? Професор Сиза стигна до заключението, че физиците и математиците наблюдават Вселената по същия начин, както един инженер гледа един телевизор. Представете си, че питаме един инженер: какво е телевизията? Той веднага ще вземе един телевизор, ще го отвори, а после ще каже, че телевизията това са кабели и електрически схеми, изработени по определен начин. — Посочи Томаш. — Но аз ви питам вас: това изчерпва ли въпроса какво е телевизията?

— Е… това е отговор на инженер, така смятам.

— Точно така, това е отговор на инженер. Но телевизията, с всичките й кабели и схеми, е много повече от това, нали? Телевизията излъчва информационни програми, забавни програми, има психологическо въздействие върху всеки човек, позволява излъчването на послания, води до мащабни социологически преобразования, има политическо и културно измерение, с една дума… това е много по-обширно понятие от едно просто описание на технологическите й компоненти.

— Отново въпросът за хардуера и софтуера?

— Абсолютно вярно — съгласи се Луиш Роша. — Редукционистката перспектива, която се свежда до хардуера, и семантичната перспектива, свързана със софтуера. Физиците и математиците гледат на Вселената така, както инженерът гледа на телевизора или на компютъра. Виждат само атоми и материя, силите и законите, които ги управляват, а всичко това, ако добре се вгледаме, не е нищо друго, освен хардуер. Но какво е посланието на този огромен телевизор? Каква е програмата на този гигантски компютър? Професор Сиза стигна до заключението, че Вселената има своя програма, разполага със свой софтуер, притежава потенциал, който многократно надхвърля сумата от потенциала на собствените й компоненти. Тоест Вселената е много повече от хардуера, който я съставя. Тя е гигантска софтуерна програма. Хардуерът съществува само като възможност за осъществяването на тази програма.

— Като човешко същество — отбеляза Томаш.

— Точно така. Едно човешко същество е изградено от клетки и тъкани, от органи и нерви. Това е хардуер. Но човешкото същество е много повече от това. То е сложна структура, която притежава съзнание, която се смее, плаче, мисли, която страда, пее, мечтае и желае. С други думи, ние сме много повече от прост сбор на частите, които ни изграждат. Нашето тяло е хардуер, през който минава софтуерът на нашето съзнание. — Направи широк жест. — Такава е дълбоката същност на битието. Вселената е хардуер, през който преминава софтуерът на Бог.

— Смела идея — отсъди Томаш. — Но има логика.

— Което ни препраща към въпроса за безкрайността — възкликна физикът. — Обърнете внимание, ако Вселената е хардуерът на Бог, това поставя няколко любопитни въпроса. Например, щом ние, човешките същества, сме част от Вселената, това означава, че ние също сме част от хардуера, нали така? Но дали ние самите не сме една вселена? Дали Вселената не е нещо огромно, толкова голямо, че не го виждаме, толкова голямо, че става невидимо? Нещо толкова голямо за нас, колкото ние сме за нашите клетки? Дали не представляваме за Вселената онова, което невроните представляват за нас? Дали не сме вселената на невроните и неврони на нещо много по-голямо? Дали Вселената не е органично тяло, а ние сме само нейните миниатюрни клетки? Дали ние не сме Богът на клетките, а пък ние, от друга страна, клетките на Бога?

Роша направи пауза.

— Вие какво смятате? — заинтригуван попита Томаш.

— Смятам, че въпросът за безкрайността е истинско предизвикателство. Знаете ли, ние, физиците, търсим основните частици, но все намираме, че те са съставени, в крайна сметка, от други, по-малки частици. Първо си мислихме, че атомът е основната частица. После открихме, че атомът е съставен от по-малки частици, протоните, неутроните и електроните. Решихме, че това са основните частици. Но после се установи, че протоните и неутроните са съставени от други микрочастици, още по-малки, кварките. А някои смятат, че кварките са изградени от още по-малки частици, а те от други, по-малки. Микрокосмосът е безкрайно малък.

— Като Парадокса на Зенон — вметна Томаш с усмивка. — Всичко е делимо до безкрайност.

— Точно така — съгласи се физикът. — И по същата логика всичко може да се множи до безкрайност. Нашата вселена е огромна, нали? Но според последните космологични теории съществува възможността това да е само една от билионите вселени. Нашата вселена се е родила, расте и както следва от Втория закон на термодинамиката, ще загине. Край нея може би съществуват множество други вселени. И може би Вселената не е друго, освен мехурче пяна сред обширен океан, сред много други подобни пенливи мехурчета. — Направи пауза. — Наричат го метавселена.

— Следователно Вселената е безкрайна.

— Това е едната възможност. Но не и единствената.

— И друга ли има?

— Съществува възможността Вселената да е крайна.

— Крайна вселена? Мислите ли, че това е възможно?

— Вижте, това е само друга възможност.

— Но как е възможно? Ако Вселената има край, то тогава какво има отвъд нейните граници?

— Тя може и да е крайна, но няма граници.

— Как така? Не разбирам…

— Просто е. Фернандо Магелан е започнал да плава на запад, така ли е? Плавал, плавал и виж ти изненада, стигнал там, откъдето е тръгнал. — Луиш Роша вдигна ръце и ги завъртя, сякаш държеше топка. — С други думи, той доказал, че Земята не е безкрайна, но няма граници.

— Разбирам.

Двамата приключиха с кафето.

— Добре, всичко това има отношение, както казах, към трите основни пункта, на които се опира отговорът на въпроса за съществуването на Бог. Първата констатация е, че Бог е изкусен Творец, втората констатация е, че не можем да Го наблюдаваме през телескоп или микроскоп. — Вдигна трети пръст. — Но въпреки всичките трудности има един индиректен начин да се стигне до доказателството за съществуването на Бог.

— Какъв?

— Чрез търсенето на двете основни характеристики: разум и интенция. Професор Сиза определи, че за да научим дали Вселената е била създадена от съзнателен разум, трябва да дадем отговор на един основен въпрос: съществуват ли разум и цел в сътворението на Вселената? — Наведе глава. — Не е достатъчен положителният отговор по някоя от тези две точки. Трябва да е положителен и в двата аспекта, разбирате ли?

— Не напълно. Ако се докаже, че съществува разум, нима това не би било достатъчно?

— Разбира се, че не — отвърна Луиш Роша. — Когато наблюдаваме въртенето на Земята около Слънцето, струва ни се очевидно, че има смисъл в това движение. Но този смисъл нарочен ли е, или непредвиден? Защото, вижте, това би могло да е чиста случайност, нали? Ако Вселената е безкрайно голяма, неминуемо ще се открият характеристики като нашата сред безкрайно голям брой различни ситуации. Следователно, ако смисълът, разумността, които откриваме в обектите, са непредвидени, не бихме могли да сме сигурни, че виждаме в това божията ръка, нали? Трябва да установим, че имат някаква цел.

— Разбирам.

— Проблемът е, че обемът на понятието «интенция» много трудно може да се уточни. Който и да било преподавател от Факултета по право ще го потвърди. В съдебните процеси една от най-големите трудности е точно тази — да се установи дали е имало умисъл от страна на подсъдимия при извършването на определено действие. Обвиняемият е убил човек, но го е убил, защото е възнамерявал да го убие или е било инцидент? Подсъдимият знае, че да убиеш с умисъл, е по-тежко престъпление, и се защитава, като твърди, че е убил, но не е искал да убие и че всичко е било нещастна случайност. Та, трудността, значи, е да определиш умисъла на действието. — Разпери широко ръце. — Същото е и във Вселената. Оглеждайки се наоколо, във всичко можем да открием смисъл и разумност. Но тази разумност дали е непредвидена, или има определен замисъл зад всичко това? И ако е замисъл, то какъв е той? Така стигаме до един възлов момент, а именно — има ли начин да се докаже съществуването на този замисъл?

— Нали отговорът не е онази метафора с часовника, която ми изложихте преди?

— Да, часовникът на Уилям Пейли е много силен аргумент. Ако намерим часовник на земята и го разгледаме, веднага ще разберем, че е бил замислен от разумно същество с определена цел. И така, ако това е валидно за нещо толкова просто, каквото е един най-обикновен часовник, защо да не е валидно за нещо толкова много по-интелигентно и сложно, каквото е Вселената?

— Правилно. А това не става ли за доказателство?

— То е пример за разум и интенция, но не е доказателство.

— Тогава как бихме могли да намерим доказателство?

Луиш Роша се изпъна на стола.

— Айнщайн ни подсказа една идея — каза.

— Каква идея?

Физикът стана от мястото си и покани Томаш да го последва навън.

— Елате — каза. — Ще ви покажа второто доказателство.

Бележки

[1] Айскафе (итал.). — Б.р.