Жозе Родригеш душ Сантуш
Божията формула (24)

XXIII

Когато Томаш се събуди, чу бодро потракване на прибори и съдове. Стана от леглото, влезе в банята и след минути се появи с халат в кухнята. Майка му седеше до масата с чаша топло мляко в ръка и две препечени филийки в чинията.

— Добро утро, Томаш — поздрави го тя, махвайки с препечената филийка. — Ще закусиш ли?

— Да. Имаме ли портокалов сок?

Майка му стана и погледна в хладилника. Извади една оранжева опаковка и прочете датата, напечатана отгоре.

— Виж, май е с изтекъл срок. Трябва да купя пресен.

— А плодове?

Граса кимна към пъстрата кошница, поставена на плота до хладилника.

— Имаме банани, ябълки и мандарини. — Надникна в хладилника. — Тук има и сироп от малини. Какво предпочиташ?

Томаш сложи две филийки хляб в тостера и взе една мандарина, която веднага се захвана да бели.

— Мандарина.

— Много добре. Сладки са, от Алгарве^[1].

Томаш седна с вече обелената мандарина и хапна сочно резенче.

— Татко къде е?

— Още спи. Снощи пи някакви хапчета, за да не го дразни кашлицата през нощта, но проблемът е, че така винаги спи повече, отколкото трябва.

— Рано заспа, нали? Вече би трябвало да е буден…

— А, не се притеснявай, сега ще стане. — Майка му свали престилката и се огледа, изглежда опитваше да се организира. — Виж, ще направим така. Аз ще му приготвя закуската и ще отскоча до магазина, за да купя нещо за обяд. Няма проблем, след като ти си тук, нали?

— Разбира се.

— Когато става, е гладен като вълк. Вчера яде само една супа на вечеря и сега сигурно ще иска да си навакса.

— Добре прави.

— Когато баща ти се събуди, не забравяй да му стоплиш млякото. Само това.

— С какво си пие млякото?

Граса взе позлатена кутия с голяма изрисувана птица на капака.

— С овесени ядки. Топлиш му млякото и после заливаш овесените ядки в една чиния. Нали разбра?

Томаш взе кутията и я остави на масата.

— Бъди спокойна.

 

 

Баща му се появи в кухнята след половин час. Както жена му беше предвидила, беше много изгладнял и според уговорката Томаш му приготви овесените ядки с топло мляко. Когато закуската беше готова, двамата седнаха на масата.

— Я ми покажи пак онези две изречения на Айнщайн — помоли Мануел, докато поднасяше лъжицата към устата си.

Томаш отиде до стаята да вземе листа със записаните фрази и се върна в кухнята.

— Ето го — каза той, връщайки се на мястото си с разтворен лист в ръката. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете той отново. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство. — Погледна баща си. — Какво според теб означава това, произнесено от един учен?

Математикът преглътна овесените ядки, които беше гребнал с лъжицата.

— Айнщайн вероятно е имал предвид една от присъщите характеристики на Вселената — начина, по който крие най-големите си загадки. Колкото и да се опитваме да стигнем до сърцевината на някоя от тези загадки, постоянно се натъкваме на преграда, която ни пречи да я разберем.

— Не разбирам…

Баща му завъртя лъжицата във въздуха.

— Виж, ще ти дам един пример — каза той. — Въпросът за детерминизма и свободната воля. Това е проблем, който от дълго време занимава философите, както и физиците и математиците.

— Имаш предвид дали сме способни да вземаме свободни решения, или не?

— Да — потвърди. — Ти как мислиш?

— Ами, бих казал, че сме свободни. — Томаш махна към прозореца. — Аз например дойдох тук, в Коимбра, защото така реших, по собствена воля. — Посочи чинията на масата. — Ти ядеш тази каша, защото така искаш.

— Наистина ли мислиш така? Смяташ, че тези решения са плод на собствената ти воля?

— Ами… да, така смятам, разбира се.

— Нима не дойде в Коимбра с определена психологическа нагласа, продиктувана от факта, че съм болен? Нима не ям тази каша, понеже физическото ми състояние го налага или защото ми е повлияла някаква телевизионна реклама, без самият да си давам сметка за това? — Повдигна вежди, за да подчертае онова, което току-що беше казал. — До каква степен наистина сме свободни? Дали не става въпрос за решения, които привидно изглеждат свободни, но ако проследим техния генезис, ще се окаже, че са обусловени от безкрайно много фактори, за чието съществуване дори не подозираме? Дали свободната воля не е само една илюзия? Дали всичко не е предопределено, макар че не го осъзнаваме?

Томаш се размърда на стола.

— Разбрах, че не задаваш тези въпроси току-така — отбеляза той недоверчиво. — Какъв е отговорът на науката? Свободни ли сме, или не?

— Ето, това е големият въпрос — усмихна се баща му лукаво. — Ако не се лъжа, първият защитник на детерминизма е един грък на име Левкип. Той заявил, че нищо не става случайно и че за всичко си има причина. Платон и Аристотел обаче мислели по друг начин и допуснали съществуването на свободната воля — гледна точка, която била възприета от църквата. Така й е било изгодно, нали? Щом човекът има свободна воля, Господ не е отговорен за злините в света. Векове наред господствала теорията, че човешките същества разполагат със свободна воля. Едва с Нютон и напредъка на науката детерминизмът бил възроден. Един от най-изявените физици на XVIII век, маркиз Пиер дьо Лаплас, стигнал до изумително заключение. Установил, че Вселената се подчинява на определени закони, и предположил, че ако познаваме тези закони и са ни известни положението, скоростта и посоката на всеки обект и всяка частица, съществуващи във Вселената, ще можем да опознаем цялото минало и цялото бъдеще, тъй като всичко е предопределено. Науката нарича това Демон на Лаплас. Всичко е предопределено.

— Хм — прошепна Томаш. — А какво казва модерната наука?

— Айнщайн бил съгласен с това виждане и теориите на относителността били изградени съобразно детерминистките принципи за Вселената. Но нещата се усложнили, когато се появила квантовата теория, която внесла индетерминистки поглед към света на атомите. Формулирането на квантовата неопределеност се дължи на Хайзенберг, който през 1927 г. установил, че е невъзможно да се определи едновременно и с точност скоростта и положението на една микрочастица. Родил се така нареченият Принцип на неопределеността, който…

— Вече съм чувал за това — прекъсна го Томаш, спомняйки си обяснението, което Ариана му беше дала в Техеран. — Поведението на големите тела е детерминирано, а поведението на малките не е детерминирано.

Мануел се вгледа в сина си.

— По дяволите — възкликна той. — Никога не бих предположил, че си толкова вътре в нещата.

— Да, обясниха ми го преди време. Но не подтиква ли това търсенето на единна теория, която да е в състояние да примири противоположностите?

— Точно така — потвърди математикът. — Това е мечтата на съвременната физика. Учените търсят една всеобща теория, която, освен всичко друго, да разреши спора между детерминизъм и индетерминизъм, обединявайки Теорията на относителността с квантовата теория. — Покашля се. — Но трябва да се отбележи още нещо. Принципът на неопределеността гласи, че не е възможно да се прогнозира с точност поведението на една елементарна частица поради присъствието на наблюдателя. Години наред този въпрос е подхранвал разговорите ми с професор Сиза… Но той изчезна… знаеш, нали?

— Да.

— И става така, че Принципът на неопределеността, истинен в същността си, предизвиква порой от изумителни твърдения, като това, че една елементарна частица решава къде да застане само ако се появи наблюдател.

— Чувал съм го вече — каза Томаш. — Както и онази история, че ако поставим електрон в кутия и разделим тази кутия на две, електронът ще се намира и от двете страни едновременно и само ако някой реши да погледне в едната половина на кутията, електронът решава къде да застане…

— Абсолютно вярно — потвърди бащата, удивен от познанията на Томаш за квантовата физика. — Разбира се, Айнщайн и някои други физици се забавлявали с това. Те привеждали различни примери, за да докажат колко абсурдна е теорията, най-известният от които е експериментът с котката на Шрьодингер. — Разкашля се. — И така, Шрьодингер демонстрирал, че ако една елементарна частица може да се намира едновременно на две места, котката от прословутия експеримент би следвало да е жива и мъртва същевременно, което е абсурдно.

— Да — съгласи се Томаш. — Но, татко, нима същата квантова механика, колкото и да е странна и антиинтуитивна, не съответства на математическите изводи и действителността?

— Разбира се, че е така — възкликна Мануел. — Но въпросът не е дали съответства, или не, защото това вече е доказано. Въпросът е дали интерпретацията е вярна.

— Как така? Щом отговаря на действителността, значи е вярна.

Старият математик се усмихна.

— Ето ти го изтънченото притворство на природата — каза. — Хайзенберг е установил, че не е възможно да се определи едновременно и с точност положението и скоростта на една елементарна частица поради въздействието на наблюдателя. Това води до извода, че светът на микрочастиците е недетерминиран, тъй като тяхното поведение не може да се предскаже. Но това не означава, че поведението им е недетерминирано, разбираш ли?

Томаш объркано поклати глава.

— Каква неразбория. Нищо не разбирам.

— Опитай се да вникнеш в същината на въпроса. Хайзенберг установил първо, че положението и скоростта на една микрочастица не могат да бъдат определени едновременно и с точност поради присъствието на наблюдателя. Повтарям, поради присъствието на наблюдателя. Това е възлов момент. Принципът на неопределеността не твърди, че поведението на микрочастиците е недетерминирано. Просто това поведение не може да се предвиди поради присъствието на наблюдателя и въздействието му върху наблюдаваните частици. С други думи, поведението на микрочастиците е детерминирано, но неопределимо. Разбра ли?

— Хм…

— Ето в какво е тънкостта на въпроса. — Вдигна ръка. — В това изтънчено лукавство. Според Принципа на неопределеността ние никога не бихме могли да докажем, че поведението на материята е детерминирано, защото винаги когато се опитваме да го направим, интерференцията ни пречи да получим доказателство за това.

— Разбирам — промърмори Томаш. — В такъв случай защо въобще се е стигнало до подобен дебат?

Баща му се разсмя.

— И аз си задавам същия въпрос — каза той. — И аз, и Сиза сме се чудили как така никой не се е сетил, че това е семантичен проблем, породен от бъркането на думите неопределено и неопределимо. — Вдигна ръка. — Но не това е главното. Най-важното е, че като отхвърля възможността някой ден да можем да узнаем всичко за бъдещето и за миналото, Принципът на неопределеността разкрива лукавството на Вселената. Сякаш Вселената ни казва: историята е предначертана откак свят светува, но вие никога няма да можете да го докажете и никога не ще можете да я узнаете. Ето го изтънченото лукавство, за което ти говоря. Принципът на неопределеността ни учи, че макар и всичко да е предопределено, последната реалност е неопределима. Вселената е скрила тайните си зад това великолепно, изумително решение.

Томаш препрочете изречението на Айнщайн.

— Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — бавно прочете изречението. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство. — Вдигна глава. — А тази част, в която се говори, че Бог не е злонамерен, нито прибягва до хитри уловки?

— Същото, което съм казвал неведнъж — отвърна бащата. — Вселената крие тайните си, защото е безкрайно сложна.

— Разбирам — потвърди Томаш. — И все пак, тази неопределимост на поведението на материята е валидна само за света на атомите, нали?

Математикът се намръщи леко.

— Виж, истината е, че принципът функционира на всички нива.

— Мислех, че тази неопределеност е само на квантово ниво… — изненада се Томаш.

— Така са мислели навремето. Но междувременно били направени нови открития.

— Какви открития?

Мануел Нороня се вгледа в града отвъд прозореца. Погледът му се рееше жадно навън, сякаш беше птица в кафез, която гледа небето през решетките.

— Какво ще кажеш да отидем да пийнем по едно кафе на площада?