Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Formula de Deus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Жозе Родригеш душ Сантуш. Божията формула

Португалска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2010

Художествено оформление на корицата — Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор — Даниела Атанасова

Стилов редактор — Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка — Ана Андонова

Коректор — Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-0867-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки, номерацията на главите, слепени параграфи и др.
  3. — Корекция

XXII

Като видя Коимбра да изниква от лявата страна на шосето, напомнящ замък, издигнат върху планина от варовик, Томаш Нороня едва не извика от облекчение. Старият град блестеше покрай брега на Мондего, милван от ясното слънце и нежния полъх, идващ от реката. Белите фасади и тухлените покриви придаваха на къщите атмосфера на нещо познато и близко, сякаш самият град бе негов дом. Осъзна, че всъщност никъде не се чувства така добре, както тук, където беше неговото бащино огнище, и сякаш мястото и къщите разтваряха обятия, за да го посрещнат с майчина ласка.

Томаш беше прекарал последните дни в пътуване. Най-напред прекоси Каспийско море на път за столицата на Азербайджан. В Баку Мохамед се погрижи да му осигури билет за първия Туполев, който лети за Москва, и Томаш отпътува незабавно. Пренощува в хубав хотел в центъра на града, близо до Кремъл, напускайки руската столица на следващото утро. Прекоси цяла Европа, преди да кацне в Лисабон в ранния следобед на същия ден. При нормални условия би се прибрал вкъщи, защото преживяното му беше предостатъчно. Чувстваше се изтощен, на ръба на нервен срив, но здравето на баща му го притесняваше и трябваше да го види веднага.

На летището в Лисабон купи картичка, написа няколко думи и я изпрати на Ариана. Казваше й, че е пристигнал жив и здрав, че тъгува за нея и се подписа Шамот — собственото му име, написано обратно, малък криптоаналитически трик, в случай че кореспонденцията им бъде засечена от ВЕВАК в Иран.

Признаваше си, че трябва да се посвети на проблема с Ариана. Иранката беше неотлъчно в мислите му, особено след всичко, което беше направила, за да го освободи — постъпка, която можеше да означава само едно. Беше доказателство за любов. Още от мига на раздялата нейните изящни черти изпълваха сънищата му, магнетичните й очи обсебваха спомените му, чувствените й устни се разтваряха леко като червени цветчета, осветени от слънцето. Ласкавото нежно лице и изваяното тяло го изпълваха със сладостно желание, но най-много му липсваха разговорите, мелодията на спокойния й глас. Истината е, установи той с изненада, че Ариана му липсваше, беше се привързал към нейната компания, обичаше да вдишва парфюма й и да чувства присъствието й, тя беше жената, с която би могъл да си говори, докато загуби представа за времето, докато минутите преминат в часове, докато думите се превърнат в целувки.

Но беше рано да решава какво ще прави с чувствата си към Ариана. Най-напред трябваше да види баща си. После щеше да се заеме с един друг въпрос, въпроса с ЦРУ. Томаш знаеше, че трябва да намери начин да прекъсне връзките си с американската централа; беше му омръзнало да се чувства играчка в ръцете на безскрупулни хора.

Беше време отново да стане господар на себе си.

 

 

Граса Нороня нададе вик, когато отвори врата и видя сина си да се усмихва.

— Томаш — извика тя и разтвори ръце. — Вече си тук!

Прегърнаха се.

— Всичко наред ли е, мамо?

— Караме я някак — каза тя. — Влизай, сине, влизай.

Томаш се запъти към хола.

— Къде е татко?

— Баща ти отиде до болницата за процедурата. След малко ще го докарат.

Настаниха се на дивана.

— Как е той?

— Все по-примирен, милият. По едно време беше станал непоносим. Седи настрана, а като отвори уста, то е само да негодува срещу всичко и всички. Казваше, че доктор Говея не го бива за нищо, че сестрите били груби, че Шико да Пинга е трябвало да се разболее… какво да ти кажа, цяло мъчение!

— Вече не се ли държи така?

— Не, слава богу. Изглежда примирен, сякаш започна да приема нещата по-спокойно.

— А лечението? Как върви?

Граса сви рамене.

— Вече не знам какво да кажа.

— Защо?

— Защото радиотерапията е неприятно нещо, сине. А най-лошото е, че няма да го излекува.

— Той знае ли го?

— Знае.

— И как реагира?

— Надява се. Таи надежди като всеки друг пациент и всеки близък на пациент в неговото положение, нали така?

— Надежда за какво? Да се излекува ли?

— Да, надеждата, че може да се появи нещо ново, което да реши въпроса. Историята на медицината е пълна с подобни случаи, нали?

— Да — съгласи се Томаш, чувствайки се безпомощен. — Ще се надяваме нещо да се случи.

Майката взе ръцете му в своите.

— А ти? Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Въобще не се обади! Ние тук само те мислим, а момченцето и дума не обелва, нито че е добре, нито че е зле.

— Ами, знаеш как е, работа…

Дона Граса отстъпи крачка назад и огледа Томаш от главата до петите.

— Много си отслабнал, сине. Какво си ял там, в пустинята?

— В Иран, мамо.

— То е едно и също! Не е ли там пустинята, из която ходят камилите?

— Не, не е — обясни той, опитвайки се да прояви търпение към географската неразбория в представите на майка му. — Иран е в оня край, но не е пустиня.

— Няма значение — каза тя. — Факт е, че си изпосталял като хрътка, боже, боже! Бедуините нищо свястно ли не ти даваха да ядеш?

— Мм… добре се хранех.

Майката го изгледа подозрително.

— Тогава защо се връщаш като живи мощи? Божичко, все едно се връщаш от Биафра![1]

— Е, няколко дни не съм се хранил добре…

Граса вдигна дясната си ръка.

— Аа! Мен не можеш да ме излъжеш! Имаш навик да се затваряш в библиотеките и музеите с дни наред, забравяш да ядеш и после… — Махна към Томаш, сякаш показваше веществено доказателство пред съда. — И после, ето резултата!

— Да, сигурно е така. — Напуши го смях. — Случвало се е да пропускам обеди.

Госпожата стана решително.

— Ще видиш ти! Ще те угоя по-добре от байрадско прасенце[2] или да не ми е името Мария да Граса Розендо Нороня! — възкликна тя и се запъти към вратата на хола. — Имам тук едно агнешко задушено, пръстите да си оближеш. — Кимна да я последва. — Ела в кухнята, хайде!

Агнешкото беше преполовено и полято с ароматно вино от района на река Доро, когато мобилният му телефон иззвъня.

Мистър Нороня?

Томаш примига учудено. Акцентът беше определено американски, което означаваше само едно — че ЦРУ няма да го остави на мира.

— Да, аз съм.

— Обаждаме се от дирекция «Наука и технологии» при Централното разузнавателно управление в Ленгли, Съединените щати. Моля, изчакайте един момент. Това е сигурна линия и господин директорът иска да говори с вас.

— Добре.

Музика се разнесе от телефона, докато прехвърляха разговора.

Hello, Томаш. Обажда се Франк Белами.

При неговия специфичен дрезгав и провлачен глас представянето беше излишно.

Hi, мистър Белами.

— Момчетата от агенцията добре ли се държаха с теб?

— След Каспийско море — да, мистър Белами.

— А, значи имате оплаквания преди Каспийско море?

— Нищо особено — с ирония отвърна португалецът. — Като изключим факта, че вашата горила в Техеран се опита да ми инжектира отрова.

Белами се разсмя.

— Предвид онова, което се случи по-късно, добре че не сте го оставили да го направи — каза. — Виждате ли, ако той ви беше неутрализирал, никога нямаше да научим онова, което ни разказахте. Нашето разследване щеше да влезе в задънена улица.

— Благодаря, че се интересувате от състоянието ми — отвърна Томаш. — Трогнат съм, господине.

— Е, малко съм сантиментален. Не преставам да мисля за здравето ви.

— Забелязах вече.

Американецът се прокашля.

— Вижте, Томаш, обаждам ви се по повод на следата, която ни дадохте.

— Каква следа?

— За хотел «Орчард».

— А, да.

— Така… Направихме проучване и открихме, че има стотици хотели с името «Орчард» в целия свят. В Сингапур, в Сан Франсиско, в Лондон… наистина навсякъде. То е като да търсиш игла в купа сено.

— Разбирам.

— Не разполагате ли с още някаква информация, която би могла да ни помогне?

— Не — каза Томаш. — Знам само, че съществува връзка между хотел «Орчард» и професор Сиза. Нищо повече не знам.

— Да… но това е доста неясно — промърмори американецът. — Ще продължим да търсим, разбира се. Въпросът е, че би ни отнело години, нали?

— Разбирам, но нищо не мога да направя.

— Кой ви даде тази информация?

— Ариана Пахраван.

— Хм — каза Белами замислено. — Можем ли да й се доверим?

— В какъв смисъл?

— В смисъл че казва истината.

— Тя все пак ми спаси живота, нали? Ако не беше тя, сега нямаше да говоря с вас. Предполагам, че казва истината…

I see.[3] Смятате ли, че бихме могли да се свържем с нея?

— С кого? С Ариана ли?

— Да.

— Изключено!

— Защо? Това, че ви е помогнала, означава, че не е непременно на тяхна страна.

— Помогна ми, защото искаше да ми помогне. Не е политически акт. То е… лично.

Белами замълча за част от секундата.

— Виждам, че наистина сте спали с нея.

— Не започвайте пак.

Американецът се засмя.

— Нима е толкова добра в леглото, колкото казват?

Томаш извъртя очи от досада.

— Вижте, затова ли ми се обадихте, за да ме занимавате с тия неща?

— Обадих ви се, защото ми трябва още информация.

— Нямам друга информация.

— Но тя има.

— Тя е иранка и защитава интересите на страната си. Ако се свържете с нея, ще разкаже всичко на шефовете си.

— Мислите ли?

— Убеден съм.

— Какво ви кара да мислите така?

— Фактът, че тя отказа да ми разкрие подробности относно ядрената иранска програма. Дори не ми каза какво е съдържанието на ръкописа на Айнщайн…

Белами замълча нерешително и Томаш затаи дъх в очакване на решението от другата страна на линията. Историкът смяташе, че това е единственият аргумент, който би могъл да спре американците. Или щеше да ги убеди, че Ариана е предана на режима в Техеран, или ЦРУ щеше да я притисне и да я изложи на опасност.

— Хм… добре — съгласи се Белами. — Май не ни остава нищо друго, освен да проверим хотелите, нали?

— Да, така е.

— А вие? Някакъв напредък с второто послание?

— Вижте… точно за това си мислех. Всъщност искам да се оттегля от случая. Както знаете, вече преживях достатъчно и не желая да…

— Какво говорите?

— Моля?

— Никой няма право да се оттегля, преди да разрешим случая, ясно ли е? — каза Белами с недопускащ възражение тон. — Ще свършите всичко докрай.

— Но вижте, аз вече не…

— Никакво «но»! Вие сте ангажиран в извънредно важна мисия и ще я доведете до благополучен край, каквото и да ви струва това, независимо дали ви харесва, или не. Ясен ли съм?

— Извинете, аз…

— Ясен ли съм?

— Да… мм… само че…

— Чуйте ме добре — каза американецът грубо, насичайки думите. — Ще си свършите работата както трябва. Не ме карайте да ви обяснявам какво ще ви се случи, ако започнете да шикалкавите. И да се разберем веднъж завинаги: ще работите по този случай на сто процента, чухте ли ме?

— Ами…

— Чухте ли?

Томаш се почувства съкрушен; агресивният тон на човека от ЦРУ не му оставяше и най-малка възможност за маневриране.

— Да.

— И още нещо — допълни все така ядно. — Ние бягаме по часовник, както при колоезденето. Трябва да знаем какво точно съдържа ръкописът, за да можем да действаме. Ако се забавите с откриването на ключа, няма да имаме друга алтернатива, освен да продължим напред и да се свържем с вашата приятелка. Факт е, че тя знае неща, които ние искаме да научим. Националната сигурност на моята страна е поставена на карта и няма да подбирам средства, за да я защитя. Ще използваме всички възможни методи, за да измъкнем от нея информацията, която ни е нужна. А като казвам всички, наистина имам предвид всички, включително и онези, за които си мислите сега. — Направи пауза; изглежда, нямаше какво повече да каже. — Така че, моят съвет е да побързате.

Изключи безцеремонно.

Томаш остана загледан в онемелия мобилен телефон. Припомни си разговора, преценявайки възможностите си, и стигна до заключението, че всъщност няма избор. Един-единствен израз остана да ехти в главата му; беше характеристика на Франк Белами.

— Кучи син.

 

 

Фелдшерът доведе Мануел Нороня вкъщи. Бащата на Томаш беше изморен след процедурата с радиотерапията и отиде да си полегне. Жена му занесе супата в стаята и остана при него, докато се хранеше. Томаш влезе след нея и се приближи до леглото.

За да запълни неловката тишина, в която се чуваше единствено потракването на лъжицата, Томаш разказа впечатленията си от Техеран, пропускайки, естествено, истинската си мисия в иранската столица, както и събитията от последните дни. Когато привърши, разговорът се завъртя неизбежно около болестта. Математикът дояде супата и когато жена му излезе от стаята, помоли сина си да се приближи и се изповяда.

— Сключих споразумение — прошепна с почти заговорнически глас.

— Споразумение ли? Какво споразумение?

Мануел погледна към вратата и постави показалец на устните си.

— Шшт — каза той. — Майка ти нищо не знае. Нито тя, нито който и да е друг.

— Добре, нищо няма да кажа.

— Споразумях се с Бог.

— С Бог? Но, татко, ти никога не си вярвал в Бог…

— И не вярвам — потвърди математикът. — Но въпреки това направих споразумение с Него, в случай че все пак съществува, нали?

Томаш се усмихна.

— Правилно.

— Значи, така стоят нещата. Обещах да направя всичко, което лекарите казват, че трябва да се направи. В замяна го моля да ме остави да поживея само докато ми се роди друго внуче.

— Ох, татко.

— Чу ли ме? Стегни се, намери си едно добро момиче и действай, направи й едно дете. Не искам да умра, без да видя внука си.

Томаш успя да се овладее и не се нацупи с досада, както би направил в друг момент. Но баща му беше болен и не искаше да му противоречи заради нещо такова.

— Добре, ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Мануел въздъхна дълбоко и отпусна глава назад, сякаш го бяха освободили от тежък товар.

— Много добре.

Настъпи тишина.

— Как си, татко?

— Как мога да съм? — прошепна болният, безсилно отпуснал глава върху възглавницата. — Болестта ме разяжда отвътре и не знам дали ще живея седмица, месец, година или десет. Това е ужасно.

— Наистина, ужасно е.

— Понякога се събуждам с надеждата, че всичко е било само кошмарен сън, че е достатъчно да се събудя, за да открия, че всичко си е наред. Но след секунди разбирам, че не е никакъв кошмар, а действителност — поклати глава Мануел. — Не знаеш какво ми струва това, да се събудя обнадежден, само за да се отчая веднага след това, сякаш някой си играе с мен. Ето ти бъдещето, а после веднага ми го отнема, сякаш животът е играчка, а аз съм дете. Случва се да си поплача сутрин…

— Татко, недей…

— Усещам как започвам да губя хората, които обичам, всичко. Как да не съм тъжен?

— Постоянно ли си мислиш за това?

— Не, само понякога. Има дни, когато сутрин си мисля за смъртта, но това са редки случаи. Истината е, че през повечето време се опитвам да се концентрирам върху живота. Докато съм жив, ще се надявам, разбираш ли?

— Трябва да се мисли положително, нали?

— Точно така. Така, както не можем да се взираме в слънцето, така не можем и да мислим дълго за смъртта.

— Освен това, може и да се намери някакъв изход.

Баща му го изгледа с особен блясък в очите.

— Ето това е, може да се случи нещо — възкликна той. — Когато се чувствам най-отчаян, винаги се хващам за тази мисъл. — Млъкна за момент. — Знаеш ли какво сънувам?

— Хм.

— Намирам се в Университетската болница в Коимбра и доктор Говея сяда до мен и казва: «Професор Нороня, имаме ново лекарство, което току-що получихме от Америка. Изглежда, дава много добри резултати там. Искате ли да опитаме?». — Той млъкна, зареял поглед в безкрайността, сякаш сънят му оживяваше точно в този момент. — Дава ми лекарството и след няколко дни отиваме да ми направят томографско изследване. А той изскача пред мен и вика: «Изчезна! Болестта изчезна! Метастазите са се стопили!». — Мануел се усмихна. — Ето, това сънувам.

— Може пък и да се случи.

— Ами да, може. Може да се сбъдне. Всъщност доктор Говея ми разказа, че има много подобни случаи на болести, считани преди за неизлечими. Хора на края на дните си опитват някакво ново лекарство и хоп, оздравяват като по чудо. — Прозя се. — Вече се е случвало.

Настана тишина.

— Татко, преди малко спомена Бог.

— Да.

— Ти си човек на науката, математик, никога не си вярвал в Бога. А сега сключваш споразумения с Него…

— Ами… мм… как да ти кажа, не твърдя, че Бог съществува или не съществува. Нека приемем, че съм агностик.

— Защо?

— Защото нямам доказателства за съществуването на Господ, но предвид това, което знам за Вселената, не бих могъл и да твърдя, че Той не съществува. — Закашля се. — Виждаш ли, донякъде съм атеист. Винаги съм смятал, че Господ е човешко творение, прекрасна измислица, с която се утешаваме и запълваме празнотите в познанието ни. Например, някакъв човек си върви по моста, а мостът точно в този момент се срутва. Тъй като никой не знае защо се е срутил мостът, приписват факта на божията воля. — Сви рамене, имитирайки примирение. — «Божие дело». — Закашля се. — Но днес, с нашите научни знания, вече знаем, че мостът е паднал не по божията воля, а защото материалите са ерозирани, защото има пропадане на почвата или се е стигнало до претоварване на съответната конструкция, винаги може да се намери обективно обяснение, което няма нищо общо с каквато и да е божествена причина. Разбираш ли? Някои теоретици го наричат «Бог на белите полета». Когато не познаваме нещо, се обръщаме към Бога и нещата са обяснени, а всъщност има други, реални обяснения, макар и да не ги знаем.

— Смяташ ли, че е възможна свръхестествена намеса?

— Свръхестественото е онова, на което се позоваваме, когато не познаваме естественото. В миналото, когато някой се е разболявал, обикновено казвали, че е обсебен от зли духове. Днес ние казваме, че човекът е пипнал вирус или някакви бактерии, или нещо такова. Болестта е същата, но знанията ни за нейните причини са се променили, нали разбираш? Когато не познаваме причините, се позоваваме на свръхестественото. Сега, когато вече ги знаем, се позоваваме на естественото. Свръхестественото не е нищо друго, освен фантазия, подхранвана от непознаването на естественото.

— Значи свръхестественото не съществува.

— Не, има естество, което ние не познаваме. Атеистът в мен приема, че не Господ е създал човека, а човекът е създал Господ. — Махна с ръка, обгръщайки стаята. — Всичко, което ни заобикаля, си има обяснение. Вярвам, че нещата се управляват от закони и тези закони са универсални, абсолютни и вечни, всемогъщи, вездесъщи и премъдри.

— Като Бог…

Баща му тихичко се засмя.

— Да, може и така да се каже. Истина е, че вселенските закони се отличават с характеристики, които ние обикновено свързваме с Бога, но това си има естествено обяснение, а не свръхестествено.

— Как така?

— Законите на Вселената са такива по природа. Например те са абсолютни, защото не зависят от нищо, имат способността да влияят върху физическото състояние, без самите да се влияят от нещо. Вечни са, защото не се променят във времето, каквито са били в миналото, такива са и днес, а вероятно ще продължат да са същите в бъдеще. Всемогъщи са, защото нищо не им убягва, властта им се простира над всичко съществуващо. Вездесъщи са, защото се проявяват във всяка частица на Вселената, няма закони, които действат тук, и други, които действат там. Всезнаещи и премъдри са, защото упражняват силата си автоматично, не им трябват системи, които да ги информират за съществуващото.

— А откъде идват тези закони?

Математикът се подсмихна като момче.

— Сега ме хвана вече натясно.

— Е?

— Произходът на вселенските закони е голяма загадка. Истина е, че те притежават всички онези свойства, които обикновено приписваме на Бога. — Закашля се. — Но това, че не познаваме произхода им, не означава непременно, че имат свръхестествена природа. — Вдигна пръст. — Запомни, ние си служим със свръхестественото, за да обясним онова, което още не познаваме, но което има своето естествено обяснение. Ако ние прибягваме до свръхестественото всеки път, когато се сблъскваме с нещо, което не знаем, ние се обръщаме към «Бог на белите полета». След някоя и друга година ще се открие истинската причина и ще се окажем в положението на глупаци. Църквата например е прибягвала безброй пъти до «Бог на белите полета», за да обясни онова, за което в миналото не е имало обяснение. А после, когато са били направени откритията и божествените причини отпаднали, е била принудена да опровергава сама себе си. Коперник, Галилей, Нютон и Дарвин са едни от най-известните случаи. — Закашля се. — Както и да е, Томаш, въпросът за произхода на универсалните закони е нещо, което не сме успели да обясним. Всъщност имам основания, които не ми позволяват да твърдя априори, че Бог не съществува. Наличието на тези основни закони е едно от тях. Фактът, че ги има, ни напомня, че съществуването на Вселената е една голяма загадка.

Томаш прокара пръсти по брадичката си замислено. После посегна към джоба на сакото си.

— Татко — обърна се той към баща си, потупвайки джоба си. — Попаднах на две странни фрази, които с твоя помощ бих могъл да изтълкувам.

— Кажи ми ги.

Томаш бръкна в джоба си и извади лист, който разгъна. Хвърли бърз поглед и попита баща си.

— Да чета ли?

— Давай.

Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете Томаш. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.

Мануел Нороня се усмихна.

— Кой е казал това?

— Айнщайн.

Математикът поклати одобрително глава.

— Добре казано.

— Но какво означава?

Баща му се прозя.

— Изморен съм — отвърна просто той. — Утре ще ти обясня.

Бележки

[1] Нигерийска провинция, обявила се за независима република в периода 1967-1970 г. Във войната за независимост загиват близо 2 милиона жители. — Б.р.

[2] Байрада — район в Португалия, разположен между планините Карамуло и Бусако до Атлантическия бряг. Този край е известен с хубавите си вина и печените прасенца, приготвяни по местна рецепта. — Б.пр.

[3] Виждам, разбирам (англ.). — Б.пр.